Когато дойде паякът

Глава 26

Когато Гари беше разстроен, той се оттегляше в света на любими истории и ярки фантазии от детството. А сега се чувстваше особено разстроен. Гениалният му план изглежда се изплъзваше от контрола му. Дори не му се искаше да мисли за това.

Шепнешком заповтаря вълшебните думи от спомена си: „Къщата на Чарлс Линдбърг грееше с ярка оранжева светлина. Приличаше на сияен замък… Но сега отвличането на Маги Роуз е престъплението на века. Просто е така!“

Беше си фантазирал, че като малък именно той отвлича бебето на Линдбърг. Дори го беше запаметил наизуст.

Това бе началото: една история, която си съчини, когато беше на дванайсет години. Една история, която си повтаряше непрекъснато, за да не полудее. Една мечта за престъпление, извършено двайсет и пет години преди той да се роди.

В мазето на къщата му беше тъмно като в рог. Бе свикнал с тъмнината. Можеше да живее в нея. Дори се чувстваше страхотно.

Беше 6,15 сутринта на 6 януари, сряда, в град Уилмингтън, щата Делауер.

Гари даде воля на въображението си, остави го да полети. Съвсем ясно можеше да види всяка подробност от извънградската къща на Щастливеца Линди и Ан Мороу Линдбърг в Хоупуел. Толкова дълго беше обладан от световноизвестното отвличане. Откакто мащехата му пристигна с двете си разглезени копелета. Откакто за първи път го затвориха в мазето. „Където е мястото на лошите момчета, за да размислят над пакостите, които са извършили.“

Знаеше повече от всички за отвличането през 1932 година. Бебето Линдбърг бе изровено в крайна сметка от плитък гроб само на шест километра от къщата. Но дали наистина беше бебето Линдбърг? Откритото тяло беше твърде дълго — осемдесет и четири сантиметра, а не седемдесет и два, колкото е бил Чарлс Младши.

Никой не разгада това сензационно и неразкрито отвличане. До онзи ден. Същото щеше да стане с Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг.

Никой никога няма да го разгадае. Беше си го обещал.

Както никой не беше разкрил другите убийства, които бе извършил. Хванаха Джон Уейн Гейси след повече от трийсет убийства в Чикаго. Заловиха Джефри Деймър след седемнайсет убийства в Милуоки. Гари беше убил повече и от двамата, взети заедно. Но никой не знаеше кой е той, къде се намира или какво смята да направи.

В мазето беше тъмно, но Гари беше свикнал. „Свиква се с вкуса на мазето“ — беше казал той веднъж на мащехата си, за да я ядоса. Мазето беше това, което става с теб след смъртта. Можеше да е прекрасно, ако имаш развито въображение. А той го имаше.

Гари обмисли плана си за действие и заключението му беше просто: още нищо не бяха видели.

По-добре да си отварят очите.

Горе в къщата Миси Мърфи полагаше големи усилия да не се ядоса на Гари. Печеше сладки за дъщеря им Рони и за съседските деца. Правеше всичко възможно да го разбере и подкрепи. За последен път.

Стараеше се да не мисли за Гари. Когато печеше сладкиши, обикновено успяваше. Този път обаче не се получаваше. Гари бе непоправим. А беше тъй обичлив, сладък и бляскав като хилядаватова крушка. Това я привлече към него, когато се видяха за първи път.

Запознаха се на едно празненство в университета на Делауер. Беше дошъл от престижния Принстънски университет. Никога в живота си не бе разговаряла с толкова умен човек. Дори професорите в университета не бяха умни като Гари.

Но всъщност неговата привлекателност я накара да се омъжи за него през 1982 година. Напук на съветите на всички. Най-добрата й приятелка Мишел Лоу вярваше в гадаене на карти, в прераждането и други такива. Направи им хороскопи, на нея и на Гари. „Откажи се, Миси“ — й каза тя. — „Не си ли се вгледала в очите му?“ Но Миси се омъжи, въпреки че всички я съветваха да не го прави. Може би заради това му остана вярна в лоши и по-лоши дни. Толкова лоши, че едва ли някой би могъл да очаква, че ще го изтърпи. Понякога й се струваше, че има няколко Гари, които трябва да понася. Гари и неговите невероятни игри на въображението.

Сега ставаше нещо наистина ужасно, мислеше си тя, докато сипваше в тестото цял плик стафиди. Всеки момент очакваше да й каже, че са го уволнили. Отново старата ужасна песен.

Гари вече й бе намекнал, че е „по-умен от всички“ в службата. (Безспорно беше вярно.) Бе споделил, че изпреварва всички и че шефовете му го обичат. (Вероятно беше истина, но само в началото.) Беше се похвалил, че възнамеряват скоро да го направят началник на търговските операции в района. (Това сто на сто беше една от измислиците му.) После — неприятности. Гари каза, че шефът му започва да му завижда. Работното време било крайно неудобно. (Самата истина. Отсъстваше по цели седмици, понякога дори в събота и неделя.) Познатият модел набираше скорост. Тъжното беше, че ако той не може да се справи с тази работа и да се разбере с този началник, как ще се справи другаде?

Миси Мърфи беше убедена, че днес-утре Гари ще се върне у дома и ще й каже, че отново са го помолили да напусне. Дните му като търговски пътник в компанията за отоплителни уреди „Атлантик Хийтинг“ със сигурност бяха преброени. Къде ще си намери работа след това? Кой би могъл да се отнесе към него с повече съчувствие и разбиране от сегашния му началник — родния й брат Марти?

Защо винаги трябваше да бъде толкова трудно? Защо хора като Гари Мърфи я използваха?

Миси Мърфи се запита дали това ще се случи тази вечер. Дали отново са уволнили Гари? Щеше ли да й го каже, като се върне от работа? Чудеше се как е възможно толкова умен човек да се превърне в такъв неудачник? Първата сълза капна върху сместа за сладки. Последва я ниагарски водопад. Цялото й тяло се разтресе.

Глава 27

Винаги с лекота съм можел да се посмея над собственото си безсилие като ченге или психолог. Този път обаче не ми беше до смях. Сонеджи ни беше победил на юг — както във Флорида, така и в Каролина. Не успяхме да върнем Маги Роуз. Не знаехме дали е жива или мъртва. След като ФБР ме разпитва пет часа, бях прехвърлен във Вашингтон, където трябваше да отговарям на същите въпроси пред моя отдел. Един от последните ми инквизитори беше Питман. Появи се в полунощ. В чест на срещата ни се беше изкъпал и обръснал.

— Изглеждаш ужасно — бяха първите му думи.

— На крак съм от вчера сутринта — обясних аз. — Знам как изглеждам. Кажи ми нещо, което да не знам.

Осъзнах, че правя грешка, преди още да съм изрекъл тези думи. Обикновено не се навирам между шамарите, но бях гроги, скапан и преебан във всяко едно отношение.

Фюрерът се наведе напред. Беше седнал на един от малките метални столове в заседателната зала. Когато заговори, можах да видя златните му зъби.

— Ей-сега ще ти кажа нещо, което не знаеш, Крос. Трябва да те отстраня от този случай. Справедливо или не, пресата обвинява за провала теб… и нас. ФБР си изми ръцете. Томас Дън също вдига дандания. Струва ми се, че е прав. Откупът изчезна, а ние не върнахме дъщеря му.

— Това са пълни глупости — отговорих аз. — Сонеджи пожела аз да се свържа с него. Все още никой не знае защо. Може би не трябваше да ходя, но отидох. ФБР провали проследяването, а не аз.

— Кажи ми нещо, което да не знам — върна ми го Питман. — Така или иначе прехвърлям двама ви със Сампсън пак към убийствата на Сандърс и Търнър. Точно както искахте от самото начало. Ако обичате да стоите настрана от отвличането. Това е всичко, което имам да кажа — заключи той и си тръгна.

Толкоз по въпроса. Няма да спорим.

Двамата със Сампсън бяхме върнати в Югоизточния квартал. Всеки при онова, което смяташе за правилно. Изведнъж убийствата на шестимата чернокожи отново се оказаха важни.

Глава 28

Два дни след като се завърнах от Южна Каролина ме събуди шумът на тълпа, събрала се пред къщата ми.

Чувах глъчката от привидно безопасното място — вдлъбнатината във възглавницата ми. В главата ми проблесна: „О, не! Пак е утре!“

Накрая отворих очи. И видях други очи. Деймън и Джанел се бяха вторачили в мен. Изглежда им беше забавно, че мога да спя в такъв момент.

— Това телевизорът ли е, деца? От него ли е тази ужасна врява?

— Не, татко — обади се Деймън. — Телевизорът не е включен.

— Не, татко — повтори Джанел след него. — По-интересно е от телевизията.

Надигнах се и се подпрях на лакът.

— Да не би вие двамата да сте си спретнали шумен купон отвън? А? Това ли се чува от прозореца на спалнята ми?

Децата заклатиха отрицателно глави. Най-сетне Деймън се усмихна, но малкото ми момиченце остана сериозно, дори изглеждаше малко уплашена.

— Не, татко. Не е купон — отговори Деймън.

— Хм. Само не ми казвай, че отново са се довлекли журналисти и репортери от телевизията. Бяха тук само преди няколко часа. Снощи.

Деймън стоеше с ръце на главата си. Прави го, когато е възбуден или притеснен.

— Да, тате, пак са те.

— Писна ми — измърморих на себе си.

— И на мен ми писна — каза Деймън намръщено.

Той май разбираше какво става.

Публично линчуване! Моето.

Отново проклетите репортери и журналисти. Отпуснах се обратно в леглото и се загледах в тавана. Плачеше за боядисване. Мен ме чакаше. Край няма, когато си собственик.

На медиите бе станал известен „фактът“, че аз бях провалил размяната на Маги Роуз Дън. Някой, вероятно ФБР, а може би Джордж Питман, ме беше натопил. Някой вътрешен беше подшушнал лъжливата информация, че действията ни в Маями са били ръководени от моята психологическа преценка за Сонеджи.

Заглавие в едно известно списание гласеше: „Вашингтонски полицай загуби Маги Роуз!“ В интервю по телевизията Томас Дън беше казал, че ме държи лично отговорен за несполучливо извършената операция по освобождаването на дъщеря му във Флорида.

Оттогава бях тема на редица предавания и уводни статии. Нито едно не беше благосклонно, нито пък почиваше на фактите.

Ако с нещо бях провалил размяната, щях да приема критиките. Мога да понеса отговорността. Но не беше вярно. Във Флорида си бях заложил живота.

Непременно трябваше да разбера защо Гари Сонеджи поиска аз да извърша размяната. Защо станах част от плана му? Защо беше избрал тъкмо мен? Докато не разберях, нищо не можеше да ме накара да се откажа от случая, пък каквото ще да разправя Фюрера и каквото ще да ми направи.

— Деймън, отиваш на верандата — наредих аз. — И казваш на репортерите да изчезват. Да се разкарат оттук. Ясно ли е?

— Да. Да се махат!

Усмихнах му се. Детето усети, че се мъча да се справя с положението по възможно най-добрия начин. Също ми се усмихна. Най-после и Джанел се усмихна и хвана брат си за ръка. Станах от леглото. Стана им ясно, че назряват събития. И така си беше.

Затътрих се към верандата. Канех се да поговоря с тези пред къщата.

Не се обух, нито си сложих риза. Сетих се за безсмъртния възглас на Тарзан: „Ааееяяяаа!“

— Как сте, приятели, в тази хубава зимна утрин? — попитах ги аз, като се изтъпанчих пред тях само по широки памучни панталони. — Някой да иска още кафе или сладкиши?

— Детектив Крос, Катерин Роуз и Томас Дън ви обвиняват, че сте направили грешка във Флорида. Снощи господин Дън даде още едно изявление по този въпрос.

Някой ми подаде сутрешен вестник, безплатно. Да, все още бях жертвеният агнец на седмицата.

— Разбирам разочарованието на семейство Дън след случилото се във Флорида — казах спокойно. — А чашите си от кафе хвърляйте по двора, както и досега. После ще почистя.

— Признавате ли, че сте допуснали грешка? — обади се някой. — Дали сте откупа, без да видите първо Маги Роуз?

— Не. Не признавам. Във Флорида и Южна Каролина нямах никакъв избор. Единствено можех да избирам дали да се срещна с човека или да откажа. Вижте, когато сте в белезници и другият има оръжие, предимствата не са на ваша страна. Допълнителен проблем е, когато подкреплението закъснее.

Като че ли нищо не бях казал.

— Детектив Крос, нашите източници твърдят, че решението вие да предадете откупа е било лично ваше — обади се още някой.

— Защо сте се домъкнали тук и сте се разположили на моравата ми? — попитах аз този глупак. — Защо идвате да уплашите семейството ми? Да безпокоите съседите? Не ме интересува какво ще пишете за мен, но ще ви кажа едно — представа си нямате какво, по дяволите, става. По този начин може да изложите на опасност отвлеченото момиче.

— Жива ли е Маги Роуз Дън? — провикна се някой. Обърнах се и влязох вкъщи. Да се научат. Да разберат, че трябва да се уважава правото на всеки да бъде оставен на мира.

— Хей, Фъстъчено масло. Кво става? — приветства ме по-късно същата сутрин друга, много по-различна тълпа.

Мъже и жени се бяха наредили на опашка по трима пред църквата „Сейнт Антъни“ на Дванайсета улица. Бяха гладни и им беше студено. От вратовете им не висяха скъпи фотоапарати.

— Хей, Фъстъчено масло, видях те по телевизията. Да не си станал филмова звезда? — провикна се някой.

— Да, по дяволите. Не ми ли личи?

През последните няколко години двамата със Сампсън помагахме в кухнята за бедни към „Сейнт Антъни“. Два-три пъти седмично. Захванах се с това заради Мария, която се занимаваше с благотворителност в енорията. След смъртта й продължих от чисто егоистични подбуди: тази работа ме караше да се чувствам добре. Сампсън посреща хората, дошли да получат обяд, на входната врата. Прибира им номерцата, които са раздадени, за да има ред на опашката. А и видът му е спирачка за всеки, намислил да създава безредици.

Аз отговарям за реда вътре в столовата. Наричат ме „Фъстъченото масло“. Джими Мур, готвачът, е убеден, че фъстъченото масло е страшно хранително. Наред с яденето, което обикновено се състои от хляб, два вида зеленчуци, месо или риба и десерт, всеки желаещ може да получи и бурканче с фъстъчено масло. Всеки Божи ден.

— Хей, Фъстъчено масло. Хубаво ли е днес фъстъченото масло? Надявам се, че е марка „Скипи“, а не онова лайно „Питър Пан“.

Усмихнах се широко на познатите негодяи от тълпата. Носът ми усети обичайните миризми на немити тела, лош дъх и вкиснат алкохол.

— Не знам какво е менюто за днес.

Редовните посетители познават двама ни със Сампсън. Повечето знаят, че сме полицаи. На някои дори им е известно, че съм психоаналитик, защото давам консултации във фургона зад кухнята. На вратата й имаше надпис: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Влизай, дявол да те вземе.“

Джими Мур поддържа много добре столовата. Твърди, че е най-голямата кухня за бедни на Източното крайбрежие. Храним около хиляда и сто човека на ден. Сервирането започва в десет и петнайсет и приключва в дванайсет и трийсет. Ако дойдеш една минута след 12,30, оставаш гладен. Дисциплината, макар и в скромни граници, е част от реда в „Сейнт Антъни“.

Не се допускат пияни или очевидно дрогирани. От теб се очаква да се държиш добре по време на храна. Разполагаш с десет минути да се наядеш, защото вън на студа чакат още гладни. Всеки се ползва с уважение и почит. На никого не се задават въпроси. Ако чакаш на опашка, получаваш храна. Обръщат се към теб с „господин“ или „госпожа“ и персоналът от доброволци е добре обучен в това. Новите се приучват да се усмихват, докато сервират или раздават номерца.

Около дванайсет отвън се чу тупурдия. Чух Сампсън да крещи. Нещо ставаше.

Хората от опашката викаха и псуваха на висок глас. После Сампсън извика за помощ:

— Алекс! Излез!

Изтичах навън и веднага разбрах какво става. Стиснах здраво юмруци. Пресата отново ни беше открила. По-скоро мен.

Двама пъргави оператори снимаха хората от опашката. А това никак не се харесваше. Съвсем разбираемо. Тези хора се опитваха да запазят и последните останки от самоуважението си и не искаха да ги гледат по телевизията как стоят на опашка за купичка безплатна супа.

Джими Мур е як и груб ирландец, който някога работеше с нас във вашингтонската полиция. Вече беше навън и всъщност той вдигаше най-много шум.

— Шибани мръсни копелета! — изведнъж взех да крещя и аз. — Някой да ви е канил тук? Оставете тези хора на мира. Оставете ни спокойно да раздадем храната.

Фотографите спряха да снимат и се втренчиха в мен. Също Сампсън и Джими Мур. А и повечето от хората на опашката. Журналистите не си тръгнаха, но се дръпнаха назад. Някои пресякоха Дванайсета улица и ми стана ясно, че ще ме чакат да изляза.

Ние тук раздаваме обяд на хората, мислех си аз, докато наблюдавах репортерите и фотографите, които ме чакаха в градинката отсреща. На кого служат тези в днешно време, освен на богатите компании и фамилии, мамка им мръсна?

Гневен ропот се надигна около нас.

— Гладни сме и е студено. Нека се нахраним. Имаме право да ядем — изкрещя някой от опашката.

Върнах се вътре. Продължихме да раздаваме храната. Отново бях „Фъстъченото масло“.

Глава 29

В град Уилмингтън, щата Делауер, Гари Мърфи ринеше десетсантиметровия сняг. Беше шести януари, сряда следобед. Разсъждаваше за отвличането. Опитваше се да запази самообладание. Мислеше си за малката богата кучка Маги Роуз Дън, когато лъскав син кадилак спря пред къщата му в колониален стил. Гари изпсува тихо и от устата му излезе облаче пара.

Шестгодишната му дъщеря Рони правеше снежни топки и ги подреждаше върху ледената коричка на снега. Тя изквича от радост, когато видя вуйчо си Марти да слиза от колата.

— Кое е това х-у-у-баво малко момиченце? — провикна се вуйчо Марти през двора. — Дали не е някоя филмова звезда? Точно така! Сигурен съм. Това Ро-о-они ли е? Тя е!

— Вуйчо Марти! Вуйчо Марти! — викаше Рони, докато тичаше към колата.

Всеки път, когато Гари виждаше Марти Казаджан, той се сещаше за отвратителния филм „Вуйчо Бък“. В него Джон Канди играеше ролята на неприятен злонамерен роднина, който се появяваше, за да тормози едно почтено семейство. Отвратителен филм. Вуйчо Марти Казаджан бе богат и преуспяващ. И по-шумен от Джон Канди. На всичкото отгоре беше тук. По тези причини, но най-вече защото му беше работодател, Гари мразеше брата на Миси.

Миси явно беше чула данданията, вдигната от Марти. Сигурно всички на улицата бяха чули. Тя излезе, от задната врата с кърпа за бърсане на съдове в ръка.

— Я виж кой е дошъл! — изквича Миси.

На Гари му се стори, че двете с Рони издават еднакви свински звуци.

Идеше му да изкрещи: „Каква шибана изненада!“ Но се сдържа, така както сдържаше всичките си истински чувства вкъщи. Представи си как пребива до смърт Марти с лопатата за сняг. Как го умъртвява пред очите на Миси и Рони. Да им покаже кой е господарят тук.

— Божествената Миси! — продължи да се превзема гръмогласно Марти Казаджан. — Как си, Гар, стари приятелю? Кво ще кажеш за „Орлите“? Рандъл е върхът. Успя ли да купиш билети за мача?

— Разбира се, Марти. Два билета на предните редове.

Гари Мърфи заби алуминиевата лопата в снега. Тръгна с тежки стъпки към мястото, където стояха Миси, Рони и вуйчо Марти.

После всички заедно влязоха вкъщи. Миси поднесе скъп яйчен коняк — традиционната американска коледна напитка, пресен кейк с ябълки и стафиди и резенчета сирене „Чедър“ отстрани. Парчето на Марти беше най-голямо.

Марти подаде един плик на Миси. В него бяха парите, които баткото редовно й даваше, като държеше Гари да види. Все едно, че сипваше сол в раната.

— Миличко — обърна се Марти към Рони, щом детето си изяде кейка, — мама, вуйчо Марти и татко трябва да си поговорят. Струва ми се, че в колата забравих нещо за теб. Не си спомням, май е на задната седалка. Я иди да провериш.

— Сложи си палтото, миличка — посъветва Миси дъщеря си. — Да не настинеш.

Рони изквича радостно, докато прегръщаше вуйчо си. После излетя навън.

— Сега пък какво си й купил? — попита Миси заговорнически. — Прекаляваш вече.

Марти сви рамене, като че ли не можеше да си спомни. С всички останали Миси се държеше като хората. Напомняше на Гари за родната му майка. Дори приличаше на нея. Но беше забелязал, че единствено присъствието на брат й я правеше неузнаваема. Дори започваше да възприема ужасните навици на Марти и интонацията му.

— Слушайте, деца — приближи се към тях Марти. — Имаме малък проблем. Разрешим, защото го улавяме навреме. Трябва да се справим. Големи хора сме, нали?

Миси веднага застана нащрек.

— Какво има, Марти? Какъв е проблемът?

Марти Казаджан придоби много загрижен и притеснен вид. Гари го беше виждал хиляди пъти да използва същата физиономия пред клиенти. Особено когато се отнасяше за неплатени сметки или се налагаше да уволни някого.

— Гар? — погледна го той за помощ. — Искаш ли да кажеш нещо?

Гари сви рамене. Като че ли не знаеше за какво става дума. „Майната ти идиот такъв — помисли си той. — Оправяй се сам този път“.

И усети как отвътре в него се надига усмивка. Искаше да я потисне, но не успя и тя разцъфна на лицето му. Моментът беше възхитителен. Да те спипат също си има своя чар. Може би щеше да научи нещо от това усещане.

— Извинявай, но не мисля, че е смешно — поклати Марти глава. — Наистина, Гари.

— Нито пък аз — отвърна Гари със странен глас, който прозвуча по момчешки пискливо, сякаш не беше негов.

Миси го погледна особено.

— Какво става? — попита тя. — Ще ми обясните ли?

Гари погледна жена си. Хвана го яд и на нея. Тя беше част от капана и го знаеше.

— Това тримесечие продажбите ми хич ги няма — рече Гари и вдигна рамене. — За това ли става дума, Марти?

Марти се намръщи и погледна надолу към скъпите си нови ботуши.

— Не е само това, Гари. Всъщност ти не си продал нищо. И което е далеч по-лошо, взел си три хиляди и триста долара аванс. На червено си, Гари. На минус. Не искам да говоря повече, защото знам, че после ще съжалявам. Честно. Не знам как да нарека тази ситуация. Много ми е трудно. Притеснено ми е. Много съжалявам, Миси.

Миси закри лицето си с две ръце и заплака. Отначало тихо, защото се опитваше да се сдържи, но постепенно започна високо да хлипа. В очите на брат й се появиха сълзи.

— Ето това не исках. Съжалявам, сестричке. — Марти протегна ръка, за да я успокои.

— Добре съм — отдръпна се Миси от брат си и загледа Гари през малката кухненска маса. Очите й се свиха и потъмняха.

— Къде си бил през тези месеци, Гари? Какво си правил? О, Гари, Гари, понякога ми се струва, че изобщо не те познавам. Кажи нещо. Моля те, кажи нещо, Гари.

Преди да заговори, Гари премисли внимателно всяка дума. После каза:

— Аз много те обичам, Миси. Обичам теб и Рони повече от живота си.

Излъга. И знаеше, че го изпълни много добре. Изключително добре казано и изиграно.

Всъщност му идеше да се изсмее в проклетите им лица. А най-много искаше да ги убие всичките. Да ги гръмне. Бум. Бум. Бум. Масово убийство в Уилмингтън. Отново да задейства големия си план.

Точно тогава Рони влетя вътре. Държеше нова видеокасета в ръце и се усмихваше като балонена глава.

— Вижте какво ми е донесъл вуйчо Марти.

Гари стисна главата си с две ръце. Не можеше да спре крясъците в мозъка си. Искам да съм някой!

Глава 30

В Югоизточния квартал животът и смъртта продължаваха. Двамата със Сампсън се захванахме отново със случаите Сандърс и Търнър. Не се изненадахме, че нямаше почти никакъв напредък в разследването на шестте убийства. Не се изненадахме и от това, че на никой не му пукаше.

В неделя, 10 януари, реших да си дам почивка. Първият ден, в който не отидох на работа, откакто стана отвличането.

Сутринта се събудих с леко чувство на самосъжаление. Повъртях се в леглото до към десет и чаках да премине главоболието — резултат от препиването предната вечер със Сампсън. Повечето мисли, които се надбягваха из главата ми, не ставаха за нищо.

Първо, много ми липсваше Мария. Спомням си колко хубаво беше, когато двамата спяхме до късно в неделя. Още ме беше яд, задето ме принесоха в жертва там долу на Юг. Чувствах се скапано, че никой от нас не можа да помогне на Маги Роуз Дън. Когато се включих в разследването, бях направил аналогия между дъщерята на семейство Дън и моите деца. Всеки път, когато се сетех за нея, вероятно вече мъртва, стомахът ми се свиваше. А това никак не беше приятно след тежката нощ из заведенията на града.

Дали да не остана в леглото до шест вечерта? Да пропилея целия ден. Бях си го заслужил. Не исках да виждам Нана и да слушам мърморенето й къде съм бил предната нощ. Не исках да виждам дори децата си тази заран.

Мислите ми се връщаха към Мария. Някога, в оня живот, ние двамата и децата прекарвахме неделите заедно. Случваше се да се въргаляме в леглата до обяд, после се обличахме и отивахме навън да хапнем и светът да ни види. Малко бяха нещата, които двамата с Мария не правехме заедно. Вечер се прибирах възможно най-рано. Също и Мария. И двамата го желаехме. Вдъхна ми сили да превъзмогна разочарованието, че не ми провървя в частната практика като психоаналитик. Помогна ми да стъпя на крака, след като години наред се размотавах напред-назад със Сампсън и още няколко приятели ергени и с огромната банда, с която играехме баскетбол в „Уошингтън Булетс“.

Мария ми върна здравия разум и аз много я ценях заради това. Може би щяхме да продължим така, а може би щяхме вече да сме се разделили. Кой знае? Така и не успяхме да разберем.

Една вечер тя закъсня от благотворителната си работа. Най-сетне ми се обадиха и аз хукнах към болницата. Мария беше простреляна. По телефона само ми казаха, че е в много тежко състояние.

Пристигнах малко след осем. Един патрулен полицай, когото познавах, ме накара да седна и ми каза, че Мария е починала по пътя за болницата. Стреляли от движеща се кола. Никой не знаеше кой и защо е стрелял. Така и не успяхме да се сбогуваме. Никакво предупреждение, никакво обяснение, нищо.

Болката беше като метален прът през гърдите до челото. Непрекъснато, денем и нощем, мислех за Мария. След три години обаче най-после започнах да забравям. Научих се.

Лежах си в леглото спокоен и отпуснат, когато в стаята нахълта Деймън, сякаш косата му се е запалила.

— Хей, тате! Тате, буден ли си?

— Какво се е случило? — попитах аз, намразил напоследък тези думи. — Като че ли си видял чудовище на верандата.

— Търсят те, татко — обяви Деймън, останал без дъх от вълнение.

— Да не е Графът от улица „Сезам“? Кой е дошъл? Бъди малко по-конкретен. Да не би да са пак репортери? Ако са те…

— Каза, че се казва Джезми. Това е же-на, татко!

Седнах в леглото. Но гледката не ми хареса и бързо легнах отново.

— Кажи й, че слизам веднага. И не добавяй от себе си, че съм още в леглото. Кажи й, че идвам.

Деймън излезе от спалнята и аз се запитах как ли ще изпълня обещанието, което току-що дадох.

Джанел, Деймън и Джези Фланаган бяха все още в антрето, когато заслизах по стълбите. Джанел изглеждаше малко смутена, но вече се справяше добре с отварянето на входната врата при позвъняване. Беше болезнено срамежлива с непознати. За да й помогнем, двамата с Нана започнахме внимателно да я насърчаваме да отваря през деня, когато се звъни.

Трябва да е нещо важно, щом Джези Фланаган е пристигнала вкъщи. Знаех, че половината ФБР търси пилота, който взе откупа. До този момент не го бяха открили. Ако по случая имаше някакви разкрития, те бяха все мое дело.

Джези носеше широки черни панталони, семпла бяла блуза и ожулени маратонки. Спомних си как изглеждаше в Маями. Почти бях забравил колко голям началник е в Службата за охрана.

— Случило се е нещо, нали? — потреперих аз.

Остра болка прониза черепа ми и изкриви лицето ми. Трудно ми беше да понеса дори звука на собствения си глас.

— Не, Алекс. Няма нищо ново за Маги Роуз — отвърна тя. — Още няколко „забелязвания“ и толкоз.

ФБР наричаше „забелязвания“ всички сигнали от „очевидци“, които твърдяха, че са виждали Маги Роуз и Гари Сонеджи. До момента сигналите се простираха от празен парцел на няколко преки от училището до Калифорния, болницата „Белвю“ в Ню Йорк, Южна Африка, да не говорим за приземил се космически кораб в Аризона. Не минаваше и ден без нови обаждания. Голяма страна, много шантави на свобода.

— Не исках да те безпокоя — усмихна се Джези. — Но се чувствам ужасно зле от това, което се случи, Алекс. Приказките за теб са пълни глупости. Дойдох да ти го кажа.

— Благодаря.

Единственото хубаво нещо, което ми се случи през последната седмица. Разчувства ме.

— Във Флорида ти направи всичко, което можа. Не го казвам, за да те успокоя.

Опитах се да фокусирам погледа си. Нещата все още ми изглеждаха размазани.

— Не мога да кажа, че беше една от най-добрите ми професионални изяви. От друга страна, не мисля, че заслужавам коментарите на първа страница.

— Не ги заслужаваш. Някой те е нарочил. Натопили са те пред пресата. Пълни дивотии.

— Това е Джези — представих я аз на децата. — Понякога работим заедно.

Те като че ли я харесаха, но все още малко се срамуваха. Джани се опитваше да се скрие зад брат си. Деймън беше пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си, също като баща си.

Джези клекна, за да се изравни с тях. Ръкува се с Деймън, после с Джанел. Правилна инстинктивна постъпка.

— Баща ти е най-добрият полицай, когото познавам — каза тя на Деймън.

— Знам — великодушно прие той комплимента.

— Аз съм Джанел — изненада ме дъщеря ми, като сама си каза името.

Веднага разбрах, че си проси прегръдка. Джанел обича да я прегръщат повече от всеки друг на тази земя. Един от многобройните й прякори е „Лепчица“.

Джези също го усети. Тя протегна ръце и я прегърна. Мила сцена. Деймън се присламчи незабавно. Да не остане назад. Сякаш отдавна изгубеният им най-добър приятел се беше върнал от война.

След около минута Джези се изправи. В този момент ми се стори, че тя наистина е добър човек и че не съм попадал на много като нея по време на разследването. Посещението й бе израз на внимание, но същевременно и смела постъпка. Югоизточният квартал не е най-подходящото място за бели жени. Дори да са въоръжени.

— Е, отбих се само за няколко прегръдки — намигна ми тя. — Всъщност работя по един случай недалеч от тук. Пак ставам работохолик.

— Искаш ли горещо кафе? — попитах аз.

Сетих се, че мога да й предложа кафе. Вероятно имаше останало от Нана отпреди не повече от пет-шест часа. Тя ме погледна и отново се усмихна.

— Две хубави деца, хубава неделна утрин у дома с тях. Май не си суровият човек, на който се правиш.

— А не, суров съм си. Просто едно сурово момче, което едва се е прибрало вкъщи в неделя сутринта.

— Добре, Алекс — продължи да се усмихва тя. — Само не позволявай на тези вестникарски глупости да те скапят. Знаеш, че никой не им хваща вяра. Трябва да вървя. Друг път ще пия кафе.

Джези Фланаган отвори външната врата и си тръгна. Помаха на децата, докато вратата се затваряше след нея.

Глава 31

След като си свърши работата в Югоизточния квартал, Джези Фланаган се отправи към фермата, където Гари Сонеджи беше крил двете деца. Беше ходила вече два пъти, но все още много неща в тази ферма я тревожеха. Беше й станало като мания. Струваше й се, че желанието да хване Сонеджи е по-голямо от на всички останали.

Джези не обърна на внимание на полицейските заграждения с надпис „местопрестъпление“ и тръгна по изровения кален път към порутените сгради. Спомняше си всичко много отчетливо. Фермерската къща, гаража със стопанските машини и плевнята, в която бяха държани децата.

„Защо е избрал това място?“ — запита се тя. — „Защо тук, Сонеджи?“

Какво й говореше това място за него?

Джези Фланаган беше неуморима от момента, в който постъпи в Службата за охрана, след като завърши с отличие право в Университета на Вирджиния. Опитаха се да я привлекат към ФБР, където почти всички агенти са с юридическо образование. Но тя претегли плюсовете и минусите и избра Службата за охрана. Там образованието й щеше да тежи повече. В началото работеше по осемдесет-сто часа седмично, което продължаваше и досега. Изпъкна по една-единствена причина — беше по-умна и по-корава от кой да е мъж в Службата, бил той подчинен или началник. И по-целеустремена. Но знаеше, че ако някога допусне само една грешка, звездният й кораб ще падне отвисоко. Знаеше го.

Имаше само един изход — да открие Гари Сонеджи. Трябваше тя да го направи.

Обикаля из фермата, докато падна мрак. После продължи с фенерче. Водеше си бележки и се опитваше да открие нещо, което й е убягнало досега. Може би имаше нещо общо със случая Линдбърг — така нареченото престъпление на века от трийсетте години.

Син на Линдбърг?

Онова престъпление е било извършено в Хоупуел, щата Ню Джърси. В извънградската къща на Линдбърг, която е била всъщност ферма.

Бебето Линдбърг е било заровено недалеч от фермата.

Бруно Хауптман, похитителят, е бил от Ню Йорк. Възможно ли е похитителят от Вашингтон да е далечен негов роднина? Възможно ли е да е от района на Хоупуел? Може би от Принстън? Как е възможно до момента да не се знае нищо за Сонеджи?

Преди да напусне фермата, Джези поседя в колата си. Включи двигателя, после отоплението и просто поседя. Потънала в мислите си.

Къде беше Гари Сонеджи? Как бе успял да изчезне? В днешно време човек не може просто ей-така да изчезне. Никой не е толкова умен.

После се сети за Маги Роуз Дън и Фъстъка Голдбърг. По бузите й потекоха сълзи. Не можа да спре хлиповете си. Знаеше, че всъщност затова дойде във фермата. Джези Фланаган имаше нужда да се наплаче.

Глава 32

Маги Роуз се намираше в пълен мрак.

Не знаеше колко дълго е стояла там. Дълго, дълго време. Не помнеше кога е яла за последен път, кога е видяла човек или е разговаряла с някого. С изключение на гласовете в главата й.

Искаше й се точно сега някой да дойде. Задържа тази мисъл в съзнанието си — с часове.

Поне старата жена да се върне и да й изкрещи. Беше започнала да недоумява защо я наказват. Какво лошо бе сторила? Лошо ли се е държала и заслужаваше ли всичко това? Явно трябва де е много лошо момиче, за да й се случат всички тези ужасни неща.

Не можеше повече да плаче, дори и да искаше. Вече не умееше да плаче.

През голяма част от времето мислеше, че е мъртва. Не чувстваше почти нищо. Понякога се щипеше силно, дори се хапеше. Веднъж ухапа толкова силно пръста си, че от него потече кръв. Усети вкуса на собствената си топла кръв. Стори й се странно приятен. Престоят й в мрака като че ли щеше да продължи вечно. Намираше се в малка стая, нещо като килер. Тя…

Изведнъж Маги Роуз чу отвън гласове. Не чуваше достатъчно добре, за да разбере какво се говори. Все пак със сигурност бяха гласове. Старата жена? Трябва да е тя. Маги Роуз искаше да извика, но се страхуваше от старицата. Ужасните й крясъци, заплахите й и дрезгавият й глас бяха по-страшни от филмите на ужасите, които майка й не й позволяваше да гледа. Много по-страшни от Фреди Крюгер19.

Опита се да заплаче, но не й потекоха сълзи.

Тогава Маги Роуз започна да пищи. Вратата рязко се отвори и я заслепи най-прекрасната светлина.

Глава 33

През нощта на 11 януари Гари беше в мазето и се чувстваше уютно и в безопасност. Никой не знаеше, че е тук. Ако случайно Миси, която умираше да си пъха носа навсякъде, отвореше вратата, той щеше да загаси лампата на работната си маса. Премисляше отново всичко. Седем пъти мери, за да отрежеш само веднъж.

Все повече го обземаше желанието да убие Миси и Рони, но му се струваше, че не бива още да го прави. И все пак му беше приятно да си го представя. Идеята да избиеш семейството си излъчва някакво домашно очарование. Не е върхът на въображението, но ефектът щеше да бъде страхотен — смразяващият ужас, който щеше да прониже малката еснафска общност. Всички щяха да постъпят толкова смешно — ще си залостят вратите и ще се съберат накуп, цялото семейство.

Към полунощ установи, че малкото му семейство си е легнало, без да го дочака. Никой не се постара да го извика. Не им пука за него. В главата му се появи тъпо бучене. Изпи пет аспирина, за да го заглуши за известно време.

Може и да подпали изрядната малка къща на авеню „Сентрал“. Подпалването на къщи носи радост на душата. И преди го беше правил. Ще го стори отново. Господи, болеше го целият череп, сякаш някой го удряше с тесла. Имаше ли му нещо? Дали пък този път не полудява?

Опита се да мисли за Самотния орел — Чарлс Линдбърг. Но и това не помогна. В мислите си отново се върна в къщата в Хоупуел. Не помогна. Това мислено пътуване вече не го успокояваше.

За Бога, та той вече беше световно прочут. Беше известен! Всеки на този свят знаеше за него. Звезда на медиите по цялата тъпа планета.

Най-сетне напусна мазето, а после и къщата в Уилмингтън. Минаваше пет и половина сутринта. Когато тръгна към колата си, се почувства като внезапно отвързано животно.

Отправи се към Вашингтон. Там го чакаше още работа. Не бива да разочарова обществеността, нали?

Беше приготвил за всекиго по нещо. С мен не бива да се чувствате спокойни!

Към единайсет сутринта във вторник Гари Мърфи лекичко натисна звънеца на входната врата на добре поддържана тухлена къща в подножието на Капитолийския хълм. Отвътре учтиво проехтя „Бинг-бонг“.

От недвусмислената опасност на положението, че отново е във Вашингтон, почувства приятен гъдел. Много по-гот, отколкото да се криеш. Почувства се жив, отново можеше да диша, беше в свои води.

Вивиан Ким не свали веригата на вратата, но я открехна. През процепа видя познатата униформа на техниците от вашингтонската електрическа компания.

Красива жена, спомни си я Гари от училището. Дълги черни плитки. Сладко малко чипо носле. Тя очевидно не го позна с русата му коса. Нямаше мустаци, а скулите и брадичката му бяха изпъкнали.

— Да? С какво мога да ви помогна? — попита тя мъжа, застанал на прага й.

Отвътре се чуваше джазова музика.

— Надявам се аз да ви помогна — усмихна се той любезно. — Някой се е обадил, че сте надплатили за тока.

Вивиан Ким се намръщи и поклати глава. На врата си имаше малко корейско герданче.

— На никого не съм се обаждала. Сигурна съм, че не съм звъняла в компанията.

— Е добре, но все пак някой се е обадил, госпожице.

— Елате друг път — каза му Вивиан Ким. — Може би приятелят ми се е обадил. Ще трябва да дойдете пак. Съжалявам.

Гари сви рамене. Изпитваше такова удоволствие. Не искаше да има край.

— Както желаете. Може отново да ни се обадите. Но ще трябва да чакате ред. Все пак става дума за надвзета сума.

— Добре. Чух. Разбрах ви.

Вивиан Ким бавно откачи веригата и отвори вратата. Гари влезе в апартамента. От униформеното си яке извади дълъг ловджийски нож. Насочи го към лицето на учителката.

— Недей да пищиш, Вивиан.

— Откъде знаете името ми? — попита тя. — Кой сте вие?

— Не повишавай глас, Вивиан. Няма от какво да се страхуваш… Правил съм го и преди. Аз съм просто обикновен крадец.

— Какво искате?

Беше започнала да трепери.

Гари се замисли за секунда, преди да отговори на уплашения й въпрос.

— Иска ми се да изпратя още едно съобщение на телевизията. Искам славата, която толкова много заслужавам. Искам да бъда мъжът, от когото се страхуват най-много в Америка. Затова действам в столицата. Аз съм Гари. Не ме ли помниш, Вив?

Глава 34

Двамата със Сампсън тичахме по улица „C“ в сърцето на Капитолийския хълм. Чувах дишането си навътре в носа. Ръцете и краката си усещах като измъкнати от ставите.

Коли на отдела и линейки на „Бърза помощ“ бяха блокирали улицата. Наложи се да паркираме доста далеч на улица „F“ и да пробягаме няколко пресечки. Вече бяха пристигнали колите на няколко телевизионни компании начело със Си Ен Ен. Отвсякъде виеха полицейски сирени.

Зърнах пред себе си групичка репортери. Те също ни видяха. Трудно можем да минем незабелязани. Все едно да не забележиш харлемския баскетболен отбор в Токио.

— Детектив Крос? Доктор Крос? — разкрещяха се репортерите, опитвайки се да ни спрат.

— Никакъв коментар — махнах с ръка аз. — И от двама ни. Разкарайте се от пътя ми.

В апартамента на Вивиан Ким двамата със Сампсън видяхме всички познати лица — експертите, съдебните лекари, хората от моргата в тяхната зловеща стихия.

— До гуша ми дойде от тая работа — каза Сампсън. — Целият свят се е превърнал в помийна яма. Това е прекалено, дори за мен.

— Скапваме се — промърморих аз. — Скапваме се и двамата.

Сампсън сграбчи ръката ми и я стисна, както дете стиска ръката на майка си, когато го е страх. По това разбрах, че наистина е сдал багажа. Влязохме в първата спалня, която се намираше вдясно по коридора. Опитах се да запазя спокойствие. Не успях.

Спалнята на Вивиан Ким беше подредена с много вкус. По стените имаше хубави черно-бели семейни снимки и художествени плакати. На едната висеше старинна цигулка. Не исках да погледна към причината, заради която бях тук, но накрая нямаше как.

Учителката беше прикована към леглото с дълъг ловджийски нож. Беше забит в корема й. Гърдите й бяха отрязани. Космите между краката й бяха обръснати. Очите й бяха подбелени нагоре, като че ли в последните си мигове е видяла нещо необяснимо.

Очите ми заоглеждаха стаята. Не можеха да понасят повече обезобразеното тяло. Вниманието ми бе привлечено от ярко цветно петно на пода. Дъхът ми замря. Никой не беше споменал нищо за това. Никой не беше забелязал най-важната улика. За щастие, никой не я бе отместил.

— Погледни — посочих я на Сампсън.

На пода лежеше втората маратонка на Маги Роуз Дън. Убиецът ни беше оставил своите „артистични щрихи“, както ги наричат патолозите. Този път съобщението беше недвусмислено — той старателно се беше подписал. Треперех целият, когато се наведох над маратонката на малкото момиченце. Изява на най-садистичното чувство за хумор. Розова маратонка в шокиращ контраст с кървавата сцена на престъплението.

В спалнята е бил Гари Сонеджи. Той беше и убиецът в Южния квартал. „Съществото“. Беше се върнал в града.

Глава 35

Гари Сонеджи все още беше във Вашингтон. Изпращаше специалните си послания на своите почитатели. Но сега имаше известна разлика. Пускаше ни стръв. Двамата със Сампсън получихме от Фюрера благоволение — можехме да работим по отвличането, доколкото е свързано с разследването на убийствата в квартала. В което нямаше съмнение.

— Днес е почивният ни ден, значи явно се забавляваме — изкоментира Сампсън, докато вървяхме по улиците на Югоизточния квартал.

Беше 13 януари. Хапещ студ. Почти на всеки ъгъл бездомниците бяха запалили огън в кофите за боклук. Косата на тила на единия беше оформена с бръснач така, че да пише „Майната ви“. И аз това казвах.

— Кметът Мънроу вече не се обажда. Нито ми пише — обадих се аз.

— Всяко зло за добро — успокои ме Сампсън. — Ще се появи, когато заловим „Съществото“, за да се поклони от наше име.

Продължихме да вървим и да се будалкахме с кмета и себе си. Сампсън обича да пее на рап популярни песни. Тази сутрин се беше спрял на куплет от „След като открихме любовта“ на „Хеви Д & Дъ Бойз“. „Давай газ, давай газ, обич моя чак до нас“, тананикаше си Сампсън, като че ли текстът на песента придаваше смисъл на цялата ситуация.

Обикаляхме къщите около дома на Вивиан Ким, които граничеха с Югоизточния квартал. Затъпяваща работа, дори когато си млад и без задръжки. „Видяхте ли някого или нещо необикновено вчера?“ — питахме всеки, достатъчно глупав да ни отвори вратата си. „Да сте забелязали наоколо непознати хора, коли или нещо, което да е направило впечатление? Нека ние преценим дали е важно.“

Както винаги, никой нищо не беше видял. Ама съвсем нищо. Никой не ни се зарадва, особено като наближихме нашия квартал.

Като капак на всичко и температурата беше около минус петнайсет градуса. Духаше. Прехвърчаше сняг. Улиците и тротоарите бяха покрити с ледена киша. На няколко пъти спирахме при бездомниците, които се грееха на огньовете, за да се постоплим.

— На вас, шибани ченгета, винаги ви е студено, дори през лятото — закачи ни един от по-младите лайнари.

Двамата със Сампсън се засмяхме.

Най-сетне към шест часа се затътрихме обратно към колата. Бяхме капнали. Изгубихме си целия ден, а нищо не научихме. Гари Сонеджи отново изчезна яко дим. Чувствах се като във филм на ужасите.

— Искаш ли да пообиколим още няколко къщи? — попитах аз.

Беше ме налегнало такова чувство за безнадеждност, че ми идеше да си опитам късмета на едноръките бандити в Атлантик сити. Сонеджи си играеше с нас. Може би ни наблюдаваше. Може би шибаното копеле беше невидимо.

— Без мен — поклати глава Сампсън. — Ще излоча една каса бира, преди да се отдам на сериозно пиене.

Избърса снега от тъмните си очила и ги надяна отново. Странно е колко добре познавам всяко негово движение. Така си чисти очилата от дванайсетгодишен. В дъжд, сняг или суграшица.

— Дай да пообиколим още малко — настоях аз. — Заради госпожица Вивиан. Това е най-малкото, което можем да направим.

— Знаех си, че така ще кажеш.

Към шест и половина вечерта влязохме в апартамента на госпожа Куили Макбрайт. Куили и приятелката й, госпожа Скот, седяха на масата в кухнята. Госпожа Скот имаше да ни каже нещо, което според нея щяло да ни помогне. Та влязохме, за да я изслушаме.

Ако някога минете през Югоизточния квартал на Вашингтон, северната част на Филаделфия или нюйоркския Харлем в неделя сутрин, все още можете да срещнете стари дами като госпожа Макбрайт и приятелката й Уили Мей Рандъл Скот. Носят широки блузи и избелели габардинени поли. Аксесоарите към тоалетите се допълват с шапки с перо и обувки с дебели токове и връзки, които пристягат краката им като сарфалади. Ще ги срещнете на път за някоя църква или на излизане от нея. Уили Мей е от „Свидетели на Йехова“. Те раздават на минувачите списанието, което издават — „Уочтауър“.

— Май ще мога да ви помогна — обърна се към нас госпожа Скот с тих, искрен глас.

Вероятно беше осемдесетгодишна, но говореше много ясно и смислено.

— Ще ви бъдем много благодарни — казах аз.

Четиримата седнахме около масата в кухнята. На нея имаше чиния с бисквити, в случай че някой мине на гости. На централно място на стената видях триптих с големи снимки на убитите братя Кенеди и на Мартин Лутър Кинг.

— Чух за убийството на учителката — започна госпожа Скот. — Около месец преди убийството на семейство Търнър видях един да обикаля с кола из нашия квартал. Беше бял. Слава богу, паметта ми още я бива. Опитвам се да я запазя, като се съсредоточавам върху всичко, което се мярка пред очите ми. Дори след десет години ще мога да предам нашия разговор дума по дума, господа детективи.

Госпожа Макбрайт доближи стола си до госпожа Скот. Отначало мълчеше, като само държеше подутата ръка на приятелката си:

— Така е. Ще може — потвърди тя.

— Една седмица преди убийството на Търнърови същият бял мъж отново се появи в квартала — продължи госпожа Скот. — Този път обикаляше от врата на врата. Представяше се за търговски пътник.

Двамата със Сампсън се спогледахме.

— Какъв търговски пътник? — попита Сампсън.

Преди да отговори, госпожа Скот спря погледа си на лицето на Сампсън. Стори ми се, че се съсредоточава, за да го запамети.

— Продаваше отоплителни системи за зимата. Отидох до колата му и надзърнах вътре. На предната седалка имаше някакъв каталог. Фирмата му се нарича „Атлантик Хийтинг“ от Уилмингтън, Делауер.

Госпожа Скот местеше погледа си от лице на лице, за да се увери, че се е изразила ясно и сме я разбрали добре.

— Вчера видях същата кола да минава през квартала. Видях я сутринта, когато жената от улица „C“ беше убита. Казах на приятелката си, че това не може да е случайност, нали така? Не знам дали той е човекът, когото търсите, но мисля че е редно да поговорите с него.

Сампсън ме погледна. После и двамата направихме нещо, което отдавна не ни се беше случвало. Усмихнахме се. Старите дами се присъединиха към нас. Най-после разполагахме с нещо. За първи път най-сетне ни излезе късметът в това разследване.

— Ще говорим с търговския пътник — уверих двете дами. — Тръгваме за Уилмингтън, Делауер.

Глава 36

Гари Мърфи се прибра у дома малко след пет следобед на 14 януари. Беше ходил в кантората, намираща се извън Уилмингтън. Там завари малко хора. Смяташе да свърши някоя и друга ненужна работа по документите. Всичко трябваше да изглежда наред поне още известно време.

Но в крайна сметка по-важни дела превзеха мислите му. Великият план. Гари просто не можеше да се съсредоточи върху вихрушката от сметки и фактури по бюрото. Вземаше смачканите документи, вдигаше ги към очите си, но погледът му се плъзгаше невиждащо по имената, сумите и адресите.

Кого, по дяволите, интересуват тези фактури? Всичко това беше тъй незначително, глупаво и дребнаво. Именно по тази причина Делауер и работата му бяха толкова подходящо място за укриване.

Така и нищо не свърши в кантората, освен дето пропиля няколко часа. Поне успя да купи подарък на Рони на път за вкъщи. Розово колело с помощни странични колелца и знаменца. Както и къщичка за куклата „Барби“. Тържеството по случай рождения й ден беше обявено за шест часа.

Миси го посрещна на входната врата с целувка и прегръдка. Силната й страна беше нейното умение да прощава. Тържеството беше окупирало цялото й съзнание и през последните дни го бе оставила на мира.

— Успешен ден, скъпа. Честна дума. Уредил съм три сделки за следващата седмица. Цели три — обяви Гари. Страхотен съм. Мога да съм чаровен, стига да поискам. Господин Чип отива в Делауер.

Последва Миси в столовата, където беше подредила ярки пластмасови и хартиени чаши и чинийки за тържеството на всички тържества. На една от стените вече бе закачила чаршаф, както правят запалянковците по футболните мачове. Надписът върху чаршафа гласеше: „ДАВАЙ РОНИ! НАПРАВИ ГИ СЕДЕМ!“

— Направо си гениална, скъпа. От нищо можеш да направиш нещо. Всичко изглежда фантастично — възхити се Гари. — Бомба е!

Всъщност го налегна депресия. Почувства се изключен от празничното настроение. Имаше нужда да подремне. Само при мисълта за тържеството го обземаше пълно изтощение. Той като беше дете, нямаше никакви тържества по случай рождения си ден.

Съседите започнаха да пристигат точно в шест часа. „Това е добре“ — помисли си той. Значи децата наистина искаха да дойдат. Харесваха Рони. Виждаше го по лицата на всички тези малки балонени глави.

Някои от родителите останаха на тържеството. Бяха техни приятели. Той изпълняваше съвестно ролята си на барман, а Миси измисляше игри за децата — пускам-пускам кърпа, телефон, царю честити…

Всички се забавляваха. Погледна към Рони и му заприлича на пумпал.

Натрапи му се упорито видение — как избива всички присъстващи на детско тържество. По време на рожден ден или може би когато децата търсят скрити великденски яйца. Това му помогна да се почувства по-добре.

Глава 37

Къщата беше двуетажна, тухлена, боядисана в бяло и наполовина скрита от дърветата. Около нея беше пълно със спрели коли: големи комбита, джипове, обичайните семейни превозни средства на средната класа от предградията.

— Това не може да е неговата къща! — възкликна Сампсън, докато паркирахме в страничната уличка. — „Съществото“ не може да живее тук. Тук живее нормалният среден американец.

Бяхме открили Гари Сонеджи, но нещо не се връзваше. Домът на чудовището се оказа великолепна къща от предградията на една добре поддържана улица в Уилмингтън, Делауер. Бяха минали по-малко от двадесет и четири часа, откакто разговаряхме с госпожа Скот. Междувременно издирихме фирмата за отоплителни системи в Уилмингтън и набързо свикахме Екипа по спасяване на заложниците.

Почти всички прозорци на къщата светеха. Когато пристигнахме, пред входа се появи камионетка на веригата за пици „Домино“, доставяща по домовете. Пъргаво русо момче изприпка към вратата. В ръцете си носеше четири големи кутии с пици. Платиха му и камионетката изчезна така бързо, както се беше появила.

Фактът, че беше хубава къща в хубав квартал, ме смути и аз вече не знаех какво да очаквам през следващите няколко минути. Досега Сонеджи по някакъв начин все успяваше да е с едни гърди пред нас.

— Да действаме! — обърнах се аз към специалния агент Скорс. — Това е, момчета. Входните врати на ада.

Девет човека от Екипа нахълтаха в къщата — Скорс, Рейли, Крейг и още двама от Бюрото, Сампсън, аз, Джеб Клепнър и Джези Фланаган. Бяхме тежковъоръжени и носехме предпазни жилетки. Искахме да сложим край на това. Тук и сега.

Влязох през кухненската врата заедно със Скорс. Сампсън беше на крачка зад нас. И той като нас не приличаше на съседския татко, закъснял за тържеството.

— Кои сте вие? Какво става? — изпищя една жена в кухнята, когато нахлухме вътре.

— Къде е Гари Мърфи? — попитах високо и показах картата си. — Аз съм Алекс Крос. Полиция! Тук сме във връзка с отвличането на Маги Роуз Дън.

— Гари е в столовата — отговори с треперещ глас друга жена, застанала над миксера. — Оттук — посочи ни тя.

Хукнахме по коридора. По стените бяха закачени семейни снимки. По пода имаше купчина неотворени подаръци. Бяхме извадили пистолетите си.

Беше ужасяващ момент. Децата се уплашиха. Както и майките и бащите им. Тук имаше толкова много невинни хора. „Също като в парка «Дисни»“, помислих си аз. „Също като в училището «Уошингтън Дей».“

Гари Сонеджи го нямаше в столовата. Само полицаи, деца с карнавални шапчици, майки и татковци с отворени от изненада уста.

— Мисля, че Гари се качи горе — обади се най-сетне един от бащите. — Какво става тук? Какво, по дяволите, става?

Крейг и Рейли вече се спускаха през пет стъпала надолу по стълбите към входа.

— Горе го няма — извика Рейли.

— Мисля, че господин Мърфи слезе в мазето — обади се едно от децата. — Какво е направил?

Скорс, Рейли и аз се втурнахме обратно към кухнята и надолу към мазето. Сампсън се качи горе, за да провери отново.

В двете малки стаички на мазето нямаше никой. Малка вратичка водеше навън. Беше затворена и заключена от външната страна.

Миг след нас слезе и Сампсън, прескачайки по две стъпала.

— Проверих горе навсякъде. Няма го!

Гари Сонеджи отново беше изчезнал.

Глава 38

Окей, хайде сега да се измъкнем. Да му ударим една сериозна игра на стражари и апаши! Да поиграем на криеница! — мислеше Гари, докато тичаше.

От петнайсет-шестнайсет годишен беше измислял различни планове за бягство. Знаеше, че така наречените власти някой ден, по някакъв начин, някъде ще се доберат до него. Беше си го представял, беше го виждал във въображението си. Единственият въпрос беше кога. Или може би, за какво? За кое от всичките му престъпления?

И ето, те се появиха на авеню „Сентръл“ в Уилмингтън! Това бе краят на големия лов! Или само началото?

Гари беше като програмирана машина от момента, в който забеляза полицията. Почти не можа да повярва, че това, което си беше фантазирал толкова пъти, наистина се случва! Те бяха дошли. Значи тайните мечти наистина се сбъдвали. Ако си с младежко сърце.

Спокойно плати на момчето, което донесе пиците. После слезе по стълбите в мазето и през специалната полускрита врата влезе в гаража. Заключи вратата отвън. Друга странична врата извеждаше на малка пътечка в двора на съседите Дуайър. Заключи и тази врата. Ботушите за сняг на Джими Дуайър стояха на стълбите пред верандата. Земята бе покрита със сняг. Той взе ботушите на съседа.

Поспря между своята къща и тази на съседите. Помисли си дали да не се остави да го хванат тук и сега, точно като Бруно Хауптман в случая Линдбърг. Идеята му допадна. Но все още не. Не тук.

Хукна по пътеките между къщите. Никой освен децата не ги използваше. Бяха обрасли с бурени. Имаше много изхвърлени празни кутии от газирани напитки.

Сякаш се намираше в тунел от сънищата. Трябва да беше от страха, който усещаше с всяка клетка на тялото си. Гари се страхуваше. Трябваше да си го признае. Приеми адреналиновите факти, приятелю.

Тичаше през задните дворове по доброто старо авеню Сентрал. После навлезе в гъстата гора на Даунинг парк. По пътя не срещна жива душа.

Освен когато погледна назад и зърна, че те се придвижват към дома му. Забеляза двамата черни великани Крос и Сампсън. Големият лов на хора. ФБР в цялото си величие.

Сега спринтираше с пълна сила към гарата, която се намираше на четири преки от къщата му. Това бе неговата връзка с Филаделфия, Вашингтон, Ню Йорк, външния свят.

Взе разстоянието за около десет минути. Поддържаше се в добра форма. Силни ръце и крака, плосък корем.

Пред гарата беше паркиран стар фолксваген. Стоеше винаги там — вярната малка костенурка от сатанинската му младост. Меко казано, сцена на отминали престъпления. Караше я колкото да поддържа акумулатора. Време беше за нови забавления, нови игри. Сина на Линдбърг отново в действие.

Глава 39

Минаваше единайсет часът, а ние със Сампсън още бяхме в къщата на Мърфи. Отвън зад яркожълтите полицейски въжета се трупаха репортерите. Както и около двеста зяпачи от Уилмингтън. В града не е имало по-знаменита нощ.

Масирана акция по залавянето на Сонеджи/Мърфи вече бе задействана по източното крайбрежие и на запад в щатите Пенсилвания и Охайо. Не можехме да повярваме, че Гари Сонеджи/Мърфи ни се измъкна за втори път. Едва ли беше планирал бягството си по начина, по който го бе извършил във Вашингтон.

Едно от децата беше забелязало патрулна полицейска кола да обикаля района минути преди нашата поява. Съвсем невинно момченцето беше споменало на господин Мърфи за полицейската кола. Бягството му беше чист късмет! Изпуснахме го само за минути.

Повече от час двамата със Сампсън разпитвахме Миси Мърфи. Най-сетне щяхме да научим нещо за истинския Сонеджи/Мърфи.

Миси Мърфи много приличаше на майките на децата от „Уошингтън Дей“. Носеше разпусната правата си руса коса. Беше облечена в тъмносиня пола, бяла блуза и мокасини. Имаше няколко излишни килограма, но беше хубава.

— Изглежда никой от вас не ми вярва, но аз познавам Гари. Зная що за човек е — каза тя. — Той не отвлича деца.

Докато говореше, пушеше цигара след цигара от пакет „Малборо Лайтс“. Това бе единственото, което издаваше притеснението и болката й. Разговаряхме в кухнята. Беше спретната и подредена дори в деня на тържеството. Забелязах популярни готварски книги и брошурата „Медитиране за жени, които работят твърде много“. Снимка на Гари Сонеджи/Мърфи по бански, закрепена с магнитче за вратата на хладилника. Изглеждаше като обикновен американски баща.

— Гари не е жесток човек. Той дори не може да накаже Рони — продължи Миси Мърфи.

Това ме заинтригува. Покриваше се напълно с някои проучвания за стандартно поведение, които провеждах от години: наблюдения върху социопати20 и техните деца. Често им беше трудно да наказват децата си.

— Споменавал ли е защо му е трудно да наказва дъщеря си? — попитах аз.

— Детството на Гари не е било щастливо. Затова иска само най-доброто за Рони. Знае, че така компенсира. Той е много умен. Лесно щеше да напише дисертация по математика.

— В Уилмингтън ли е израснал? — попита Сампсън.

Държеше се с жената много внимателно и спокойно.

— Не, израснал е в Принстън, щата Ню Джърси. Живял е там до деветнайсетата си година.

Сампсън си записа нещо и ме погледна. Принстън беше близо до Хоупуел, където през трийсетте години е било отвлечено бебето Линдбърг. Сина на Линдбърг, така Сонеджи бе подписал бележките за откупа. Все още не знаехме защо.

— Семейството му още ли живее в Принстън? — продължих с въпросите. — Можем ли да се свържем с тях?

— Гари вече няма роднини. Имало е пожар, докато Гари бил на училище. Мащехата му, баща му и доведените брат и сестра загинали в пожара.

Опитвах да вникна дълбоко във всичко, което Миси Мърфи ни казваше. Сепнах се. Пожар в дома на младеж с психически отклонения? Още едно мъртво семейство. Още едно унищожено семейство. Това ли бе истинската цел на Гари Сонеджи/Мърфи? Семействата? Ако е така, защо и Вивиан Ким? Дали я бе убил само за да се изфука?

— Познавахте ли някой от семейството? — попитах.

— Не. Починали са преди ние с Гари да се запознаем. Срещнахме се през последната година в колежа. Аз учех в университета на Делауер.

— Какво ви е разказвал за живота си в Принстън?

— Много малко. Той е затворен човек. Знам, че семейство Мърфи е живяло извън града. Най-близките им съседи били на пет километра от къщата им. Гари не е имал приятели, преди да тръгне на училище. Дори тогава често се държал настрани от другите. Много е стеснителен.

— А братът и сестрата, които споменахте? — обади се Сампсън.

— Всъщност били доведени брат и сестра. Част от проблема на Гари. Не бил близък с тях.

— Споменавал ли е някога за отвличането на бебето Линдбърг? Има ли той някакви книги за случая Линдбърг? — продължи Сампсън.

При разпити винаги улавя бика за рогата.

Миси Мърфи поклати глава.

— Не. Поне аз не знам. Една от стаите в мазето е пълна с негови книги. Можете да ги погледнете.

— О, да. Ще го направим — каза Сампсън.

Научихме доста за него и донякъде въздъхнах с облекчение. Досега нямахме почти нищо, за което да се заловим.

— Истинската му майка жива ли е? — попитах аз.

— Не знам. Гари никога не говори за нея. Изобщо не желае да я споменава.

— А за мащехата си говори ли?

— Не я обичал. Явно е била много привързана към собствените си деца. Наричал я „Вавилонската курва“, защото, ако не се лъжа, била от Западен Вавилон в щата Ню Йорк. Някъде на Лонг Айланд.

След цели месеци без никаква информация сега едва смогвах да задавам въпросите си. Всичко, което научихме, ни насочваше на някакви следи. Изникна един важен въпрос дали Гари Сонеджи/Мърфи е казвал истината на жена си? Казвал ли е изобщо на някого истината?

— Госпожо Мърфи, имате ли някаква представа къде може да е отишъл? — попитах аз.

— Нещо истински го е подплашило — отговори тя. — Може да е свързано с работата му. И с брат ми, при когото работи. Не вярвам да се е върнал в Ню Джърси, но може и да го е направил. Може да се е върнал в родния си дом. Той е импулсивен.

Един от агентите на ФБР, Маркъс Конър, надзърна в кухнята.

— Може ли за малко да ви видя двамата?… Съжалявам, само за минутка — извини се той на госпожа Мърфи.

Конър ни поведе надолу към мазето. Там вече бяха Джери Скорс, Рейли и Кайл Крейг от ФБР.

Скорс държеше чифт къси розови чорапки с образа на кучето Фидо Дидо. Познах ги от описанието на дрехите, с които е била облечена Маги Роуз Дън в деня на отвличането. Както и от посещението ми в стаята на детето, където бях разгледал подробно гардероба и играчките.

— Е, какво мислиш, Алекс? — попита ме Скорс.

Забелязал съм, че всеки път, когато нещо наистина тръгне накриво, той иска да чуе мнението ми.

— Същото, което казах за маратонката във Вашингтон. Оставил ги е, за да ги намерим. Играе си играта. И иска ние да се включим в нея.

Глава 40

Старият хотел „Дюпон“ в центъра на Уилмингтън беше подходящо място за отспиване. Имаше хубав и тих бар. Двамата със Сампсън смятахме кротко да си пийнем по чашка. Не мислехме, че ще имаме компания, затова се изненадахме, когато Джези Фланаган, Клепнър и още няколко агенти от ФБР се присъединиха към нас за по едно питие преди лягане.

Бяхме уморени и разстроени от факта, че за една бройка изпуснахме Гари Сонеджи/Мърфи. За нула време обърнахме по няколко чаши. Всъщност компанията ни допадна. „Екипът“. Развеселихме се, играхме на надлъгваница и изобщо вдигнахме голяма дандания в елегантния бар на хотела. Сампсън и Джези Фланаган се разприказваха по едно време. И той смяташе, че тя е добро ченге.

Най-после приключихме и тръгнахме да си търсим стаите. Бяха ни пръснали из целия хотел.

Джеб Клепнър, Джези и аз се изкачихме по постланото с дебела пътека стълбище към стаите си на втория и третия етаж. В три без петнайсет сутринта хотелът напомняше на мавзолей. По главната улица на Уилмингтън нямаше никакво движение.

Стаята на Клепнър беше на втория етаж.

— Ще погледам малко еротични филми — каза той, преди да се разделим. — Веднага ми се доспива от тях.

— Приятни сънища — пожела му Джези. — В седем във фоайето.

Клепнър изстена и се затътри по коридора към стаята си. Джези и аз се заизкачвахме към горния етаж. Беше толкова тихо, че отвън се чуваше прещракването, когато светофарът сменяше светлините си от зелено на жълто, после на червено.

— Още съм като навита пружина — оплаках се аз. — Пред очите ми е Сонеджи/Мърфи. Две лица, и двете ясно очертани в съзнанието ми.

— И аз съм напрегната. Не мога да се боря срещу природата си. Какво би правил сега, ако си беше у вас?

— Вероятно щях да посвиря на пианото на верандата. И да разбудя махалата с няколко блуса.

Джези се изсмя гръмко.

— Можем да се върнем в бара. Там има пиано. Вероятно е принадлежало на някой от фамилията Дюпон. Ти ще свириш, а аз ще пийна още едно.

— Барманът си тръгна десет секунди след нас. Сигурно вече си е вкъщи, в леглото.

Вече бяхме на третия етаж. Коридорът правеше лека чупка. Табелки на стената указваха номерата на стаите и посоката им. Някои от гостите бяха оставили обувките си пред вратите, за да бъдат лъснати.

— Аз съм в 311 — каза Джези и извади ключа на стаята от джоба на якето си.

— Аз съм в 334. Време е за сън. Утре трябва да сме бодри.

Джези се усмихна и ме погледна в очите. За първи път не знаехме какво да си кажем.

Прегърнах я нежно. Целунахме се в коридора. Отдавна не бях целувал никого по този начин. Всъщност не знам кой започна пръв.

— Много си красива — прошепнах аз, когато устните ни се отделиха.

Изрекох го неволно. Можех да опитам нещо по̀ така, но поне казвах истината.

Джези се усмихна и поклати глава.

— Устните ми са прекалено големи и подпухнали. Сякаш като дете са ме изпъвали по лице. Ти си красив. Приличаш на Мохамед Али.

— Без разлика. След като са му използвали физиономията за боксова круша.

— Е, само малко. За да изглеждаш по-мъжествен. Точно колкото трябва. Имаш хубава усмивка. Усмихни се, Алекс.

Отново целунах тези нейни подпухнали устни. Според мен нямаха грешка.

Много врели-некипели се разправят за това, че черните мъже си падат по бели жени или че белите жени искат да опитат с черни мъже. Джези Фланаган беше умна и изключително привлекателна. Човек, с когото можех да разговарям, чието присъствие ми беше приятно.

Стояхме там, притиснати един към друг в три сутринта. И двамата бяхме пийнали повечко, но не прекалено много. И не ни интересуваха врелите и некипелите. Бяхме просто двама души, самотни, в чужд град, в много странна нощ в живота и на двама ни.

Исках някой да ме прегръща точно сега. Струва ми се, че и Джези това искаше. Погледът й беше ласкав, караше ме да се чувствам уютно. Но в онази нощ всичко беше някак крехко. В ъгълчетата на очите й имаше мрежа от тънички червени вени. Може би и тя все още виждаше Сонеджи/Мърфи. Бяхме тъй близо до залавянето му. Делеше ни някаква си половин крачка.

Изучавах лицето на Джези както не можех да го сторя преди и както никога не съм допускал, че ще го направя. Леко прокарах пръст по бузата й. Кожата й беше гладка и мека. Русата коса беше като копринен дъжд в ръката ми. Парфюмът й беше едва доловим, като диви цветя.

Една мисъл премина през главата ми: „Не започвай нищо, което не можеш да довършиш“.

— Е, Алекс? — повдигна вежди Джези. — Труден въпрос, нали?

— Не и за две умни ченгета като нас — отвърнах аз.

Тръгнахме по коридора и свихме по леката чупка към стая 311.

— Може би трябва още веднъж да помислим — казах аз, докато вървяхме.

— Може би вече съм го направила — прошепна Джези.

Глава 41

В един и половина през нощта Гари Сонеджи/Мърфи излезе от мотел №6 в Рестън, щата Вирджиния. Видя отражението си в стъклената врата.

Оттам го погледна новият Гари: черна коса, сресана назад ала Елвис Пресли, проскубана брада, прашни каубойски дрехи. Биваше го да играе тази роля. Да говори провлечено като южняк. Можеше да кара така, колкото му е необходимо. Но не прекалено дълго. Дръжте си очите на четири.

Влезе в очукания фолксваген и потегли. Чувстваше се много напрегнат. Обичаше тази част от своя план повече от собствения си живот. Вече не можеше да ги разграничи. Това беше най-предизвикателната част от цялото приключение. Високо напрежение.

Защо се чувстваше толкова възбуден? Мислите му блуждаеха. Само защото половината полиция на САЩ и копелетата на ФБР бяха по петите му?

Защото беше отвлякъл две богаташки гевезета и едното беше умряло? Ами другото — Маги Роуз? Дори не му се мислеше за нея и какво може да й се е случило.

Тъмнината постепенно изсветля в меко сиво кадифе. Бореше се с натрапчивото желание да натисне газта и да не отлепя крака си. Оранжевото зарево на утрото най-после го застигна в Джонстаун, щата Пенсилвания.

Спря пред денонощен магазин в Джонстаун. Слезе от колата да се поразтъпче. Огледа се в увисналото странично огледало на фолксвагена да види как изглежда.

Оттам го погледна мършав селски труженик. Още един Гари, съвършено различен. Беше довел до съвършенство приликата с каубой: походка, сякаш кон го е ритнал по задника. Ръцете в джобовете, палците в гайките на панталона. Непрекъснато ще прокарва пръсти през косата си. Ще плюе, къде свърне.

От магазина си купи силно кафе, което май не беше много разумно, твърда макова кифла и отделно парченце масло в станиолена опаковка. Сутрешните вестници още не бяха излезли.

Обслужи го една тъпа и надута продавачка. Идеше му да я пребие с юмруци. Пет минути си фантазира как ще я размаже до смърт насред това скапано денонощно магазинче.

Свали си бялата ученическа блузка, скъпа. Смъкни я на кръста. Окей, сега може би ще те убия. А може и да не го направя. Говори ми учтиво и ме моли да не те убивам. На колко си? На двайсет, двайсет и една? Използвай го като довод. Прекалено си млада, за да умреш. Още нищо не си видяла от живота.

Накрая Гари реши да я остави да живее. Най-изумителното нещо беше, че тя представа си нямаше колко близо е била до смъртта.

— Приятен ден. Пак заповядайте — пожела му тя.

— Моли се да не дойда пак.

Докато караше по шосе 22, се ядоса така, както отдавна не се беше ядосвал. Стига сантименталности. Никой не му обръщаше внимание или поне вниманието, което заслужаваше. Да не би тия ненадминати глупаци и некадърници да си въобразяват, че имат някакъв шанс да му попречат? Или сами да го пипнат? Или да го обявят по телевизията за национално издирване? Време беше да им даде урок. Време беше за истинското величие. Постъпваш обратно на това, което светът очаква от теб.

Гари Сонеджи/Мърфи спря пред „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг, щата Пенсилвания. Децата от всички възрасти обичат „Макдоналдс“, нали така? Храна, народ, забавления. Все още всичко вървеше по график. В това отношение на „Лошото момче“ можеше да се разчита — направо да си свериш часовника по него.

В ресторанта цареше обичайната обедна суматоха. Едни влизаха, други излизаха. Всички бяха заседнали в руслото на всекидневието. Тъпчеха се е хамбургери и мазни пържени картофи.

Как беше онази стара песен на „Хутърс“, дето всички зомбита били в Америка? Вие зомбита ли сте? Като зомбита ли ходите? Милиони зомбита са на свобода. Грубо подценяване на цифрите.

Нима само той използваше заложбите си? Изглежда беше така. Нямаше втори като него. Или поне все още не беше срещал подобна надареност.

Влезе в залата на „Макдоналдс“. Сто трилиона хамбургери били произведени според компанията и броят им продължавал да нараства. Пълно беше с жени. Жени и техните безценни рожби. Строителни на съвременното семейство, труженички, тъпи гъски с грозни увиснали гърди.

И Роналд Макдоналд беше тук. Във вид на голяма кукла, метър и осемдесет висока, от която децата можеха да си вземат корави бисквити. Ама че ден! Роналд Макдоналд, запознай се с господин Чип!

Гари плати за две кафета и се запровира през тълпата. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Лицето и вратът му се бяха зачервили. Дишаше учестено. Гърлото му беше сухо, потеше се изобилно.

— Добре ли сте, господине? — попита момичето на касата.

И през ум не му мина да й отговори, само си помисли: „На мен ли говориш, ма? Приличам ти на Робърт Де Ниро, нали? Още един Де Ниро, не ще и дума, само дето съм по-добър актьор от него. По-всеобхватен. Де Ниро никога не е рискувал като мен. Де Ниро, Хофман, Пачино — никой от тях не е рискувал. Поне не ми е известно.“

В съзнанието му се блъскаха безброй мисли и усещания. Имаше чувството, че се рее в море от светлинни частици — фотони и неутрони. Ако тези хора можеха да прекарат поне десет секунди в мозъка му, щяха да се побъркат.

Докато се отдалечаваше от щанда, нарочно се блъскаше в хората.

— Ах, извинете — казваше провлачено след всеки сблъсък.

— Хей! Внимавай! Чуваш ли, господине! — сопна му се някой.

— Ти внимавай, простако. — Сонеджи/Мърфи се спря и се обърна към плешивия селяндур, когото беше бутнал. — Какво трябва да направя за малко уважение? Да те застрелям в дясното око?

Изпи и двете чаши кафе, докато си проправяше път през заведението. През заведението. През всички хора, които се изпречваха на пътя му. През скапаните гетинаксови маси. През стените, стига да пожелае.

Гари Сонеджи/Мърфи измъкна от вътрешния джоб на канадката си револвер с късо дуло. Ето това е! Началото на пробуждането на Америка. Специално представление за мамчетата и техните рожбички.

Сега вече всички го гледаха. Разбираха езика на пистолета.

— Събудете се, мамка ви! — изкрещя той. — Горещо кафе! Събудете се и го помиришете!

— Този човек има пистолет! — възкликна един от големите умове. Ядеше „Биг Мак“, от който капеше мазнина. Странно как успя да види през мазните изпарения, което се вдигаха от храната му.

Гари се обърна с лице към залата с насочен револвер.

— Никой да не излиза! — заповяда той. — Сега събудихте ли се! Будни ли сте? Май че да. Вече сте включени в програмата. Аз съм главният тук! Никой да не мърда! Гледайте и слушайте!

Гари стреля в лицето на един мъж, който не спря да дъвче хамбургера си. Човекът се хвана за челото, олюля се на стола и тупна тежко на пода. Сега вече прикова вниманието на всички. Истинско оръжие, истински куршуми, истински живот.

Една негърка изпищя и се опита да изтича покрай Сонеджи. Той я халоса по главата с дръжката на пистолета. Страхотно изпълнение. Същински Клинт Истууд.

— Аз съм Гари Сонеджи! Самият той! Взе ли ви се акълът? Пред вас е световноизвестният похитител. Това е безплатно представление. Затова си отваряйте очите. Може да научите нещо. Гари Сонеджи е посещавал места и е виждал неща, които вие никога няма да видите. Можете да ми вярвате.

Допи остатъка от кафето си и през ръба на чашката наблюдаваше как треперят любителите на бързата закуска.

— Това се нарича взимане на заложници — каза най-после замислено. — Роналд Макдоналд е отвлечен, народе. Сега вие официално сте част от историята.

Глава 42

Щатските полицаи Мик Фескоу и Боби Хатфийлд тъкмо се канеха да влязат в „Макдоналдс“, когато отвътре се чуха изстрели. Изстрели? По обяд в „Макдоналдс“? Какво става, по дяволите!

Фескоу беше висок и як четирийсет и четири годишен мъж. Хатфийлд бе с двайсет години по-млад. Едва преди година стана полицай. Двамата имаха еднакво чувство за черен хумор, въпреки разликата във възрастта. Вече бяха близки приятели.

— Господи, Божичко! — промърмори Хатфийлд и зае позата за стрелба, която не беше усвоил кой знае колко отдавна. И не я беше заемал извън учебното стрелбище.

— Слушай внимателно, Боби — започна Фескоу.

— Не се тревожи, слушам те.

— Отиваш при ей онзи изход — посочи Фескоу изхода близо до касите. — Аз ще заобиколя от ляво. Ще чакаш сигнал от мен. Не прави нищо, докато не се добера до него. После, само ако го виждаш добре, стреляй. Не се двоуми. Просто натискаш спусъка, Боби.

— Разбрах — кимна той.

Двамата се разделиха.

Мик Фескоу се задъха, докато заобикаляше тичешком далечната страна на „Макдоналдс“. Придържаше се към тухлената стена, отриваше гърба си в нея. От колко месеци си повтаряше, че трябва да си стегне задника и да си възстанови формата. Ето, вече пуфтеше. И свят взе да му се вие. Само това липсва. Да ти се вие свят, докато си играеш на криеница с някой изкукуригал, не беше подходяща комбинация.

Приближи се до вратата. Чуваше крясъците на откачения отвътре.

Имаше нещо странно обаче — като че ли кукуто го управляваха дистанционно. Движенията му бяха много резки, отсечени. Гласът му беше писклив като на мутиращ пубертет.

— Аз съм Гари Сонеджи! Всички ли чухте? Аз, самият той. А вие, така да се каже, ме намерихте. Вие сте големи герои.

„Възможно ли е?“ — питаше се Фескоу, докато го слушаше през вратата. Похитителят Сонеджи тук в Уилкинсбърг? Който и да беше обаче, имаше оръжие. Беше застрелял някого. Един мъж лежеше ничком на пода и не мърдаше.

Фескоу чу още един изстрел. Пронизителни писъци на ужас проехтяха откъм претъпкания „Макдоналдс“.

— Направете нещо! — извика един мъж в бледозелено яке на полицая.

— Добре, че ми каза! — промърмори на себе си Мик Фескоу. Хората бяха ужасно смели, когато става дума за живота на ченгетата. Първо ти, господин полицай. На теб ти плащат 2 500 долара на месец за това.

Мик Фескоу се опита да овладее дишането си. Когато го поуспокои, се придвижи към стъклената врата. Прошепна молитвата си и нахълта вътре.

Веднага видя въоръжения мъж. Бял мъж, който вече се извърташе към него. Като че ли го очакваше. Като че ли го беше планирал.

— Бум! — извика Гари Сонеджи и натисна спусъка.

Глава 43

Спахме само час-два, а някои дори по-малко. Бяхме като замаяни, докато препускахме по магистрала 22.

Имаше няколко „забелязвания“ на Гари Сонеджи/Мърфи на юг от Вашингтон. Беше станал плашилище за половин Америка. Знаех, че тази роля страшно му харесва.

Джези Фланаган, Джеб Клепнър, Сампсън и аз пътувахме в син линкълн. Сампсън се опитваше да подремне. На мен се падна да шофирам пръв.

Прекосявахме Мърисвил в щата Пенсилвания, когато към дванайсет и десет по обяд ни се обадиха спешно по радиото в колата.

— До всички екипи. Има съобщение за престрелка! — чу се възбуденият глас на диспечера. — Някакъв мъж, който твърди, че е Гари Сонеджи, е застрелял поне двама души в един „Макдоналдс“ в Уилкинсбърг. В момента държи около шейсет заложници в ресторанта.

След по-малко от трийсет минути бяхме там. Сампсън поклати глава в недоумение.

— Този задник го бива да купонясва.

— Да не би да се опитва да се самоубие? — зачуди се Джези Фланаган.

— Нищо в поведението му не ме изненадва, а пък „Макдоналдс“ съвсем пасва на картината. Там има много деца. Както в училището и в „Дисни Уърлд“ — обадих се аз.

На покрива на един супермаркет срещу заведението видях снайперисти от полицията или армията. Мощните им карабини бяха насочени към златните арки, изрисувани на предния прозорец.

— Напомня ми за клането в „Макдоналдс“ преди няколко години в южна Калифорния — припомних на Сампсън и Джези.

— Не го споменавай — прошепна Джези — дори на шега.

— Споменавам го без никаква шега.

Забързахме към „Макдоналдс“. След всичко, което се случи, не искахме да застрелят Сонеджи.

Снимаха ни. Коли и на трите големи телевизионни компании бяха паркирани навсякъде. Снимаха всичко, което се движеше или говореше. Кашата беше ужасна. Не можеше да не ми напомни за стрелбата в „Макдоналдс“ в Калифорния. Тогава един мъж, Джеймс Хюбърти, уби двайсет и един човека. За този случай ли искаше да ни напомни Сонеджи/Мърфи?

Един от шефовете на местния отдел на ФБР дотича при нас. Кайл Крейг, който беше с нас в къщата на Мърфи в Уилмингтън.

— Не знаем със сигурност дали е той — започна Крейг. — Мъжът вътре е облечен като фермер. Има тъмна коса и брада. Твърди, че е Сонеджи. Но може да е и друг смахнат.

— Нека погледна — обадих се аз. — Той пожела аз да отида във Флорида. Знае, че съм психолог. Може би ще мога да поговоря с него.

Преди Крейг да ми отговори, аз тръгнах към ресторанта. Минах покрай щатски полицай и няколко местни ченгета, скупчили се до страничния вход. Показах им значката си й добавих, че съм от Вашингтон. От вътрешността на заведението не се чуваше никакъв звук. Трябваше да го вразумя. Никакви самоубийства. Повече никакви канонади в „Макдоналдс“.

— Смислено ли говори? — попитах полицая. — Членоразделно или как?

Беше млад човек и очите му гледаха изцъклено, невиждащо.

— Той застреля партньора ми. Мисля, че го уби на място. Господи, боже!

— Ние ще влезем вътре и ще помогнем на партньора ти — казах аз. — Въоръженият смислено ли говори?

— Каза, че е похитителят от Вашингтон. Според мен говори смислено. Фука се с това. Каза, че искал да стане прочут.

Въоръженият държеше във властта си над шейсет човека. Вътре цареше тишина. Дали беше Сонеджи? Мърфи? Със сигурност беше в стила му. Децата и майките им. Задържане на заложници. Спомних си снимките по стената в банята му. Искаше да бъде като тях.

— Сонеджи! — провикнах се аз. — Вие Гари Сонеджи ли сте?

— Ти пък кой си? — чу се вик отвътре. — Кой пита?

— Аз съм детектив Алекс Крос от Вашингтон. Мисля, че сте наясно с решенията, които се взеха при последните случаи на вземане на заложници. Няма да преговаряме с вас. Така че знаете какво следва оттук нататък.

— Знам всички правила, детектив Крос. Те са обществено достояние. Но правилата невинаги важат — извика Гари Сонеджи. — Поне за мен. Никога не са важали.

— Тук важат! — казах твърдо. — Да се обзаложим на живота ви.

— Искате ли да се обзаложите на живота на тези тук вътре, детектив Крос? Знам и друго правило. Първо жените и децата. Следиш ли мисълта ми? При мен жените и децата се ползват със специални привилегии.

Не ми харесваше тонът му. Не ми харесваха думите му.

Сонеджи трябваше да разбере, че няма да се измъкне при никакви обстоятелства. Преговори нямаше да има. Ако започнеше отново да стреля, щяхме да го убием. Спомних си други подобни ситуации, с които бях имал работа. Сонеджи беше по-труден, по-умен. Като го слушах, имах чувството, че няма какво да губи.

— Не искам да пострадат още хора! Не искам и ти да пострадаш! — казах му с висок и ясен глас.

Бях започнал да се потя. Усещах, че под якето цялото ми тяло е мокро.

— Колко трогателно. Развълнуван съм от тези думи. Чак сърцето ми подскочи. Честна дума — рече той в отговор.

Разговорът ни на бърза ръка стана дружелюбен. Да не ни се нарадваш.

— Знаеш какво имам предвид, Гари — продължих по-меко. Говорех му като че ли е уплашен, напрегнат пациент.

— Разбира се, Алекс.

— Тук отвън има много въоръжен народ. Ако нещата ескалират, никой няма да ги удържи. Аз не бих могъл, а още по-малко ти. Може да се случи нещастие, а ние не го желаем.

Вътре отново се възцари тишина. Мярна ми се мисълта, че ако Сонеджи е решил да се самоубива, ще го направи сега. Последен изстрел, последен проблясък на славата. Никога нямаше да узнаем кое го е подбудило. Никога нямаше да разберем какво се е случило с Маги Роуз Дън.

— Здравей, детектив Крос.

Изведнъж той изникна на входа, на около два метра от мен. Стоеше отпреде ми. Откъм покривите изтрещя изстрел. Сонеджи се извъртя и се хвана за рамото. Беше улучен от някой от снайперистите.

Метнах се напред и го сграбчих с две ръце. Дясното ми рамо се заби в гърдите му. И Лорънс Тейлър не е правил такова красиво изпълнение.

Двамата рухнахме тежко върху цимента. Не исках да го застрелят. Трябваше да говоря с него. Трябваше да разберем къде е Маги Роуз.

Докато го притисках към земята, той се извъртя и се втренчи в мен. Кръвта от рамото му изплеска и двама ни.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза той. — Един ден ще те убия заради това, детектив Крос.