Когато дойде паякът

Глава 87

Къщата на Крос беше отсреща през улицата. Стоеше си там в скромно величие.

„Лошото момче“ гледаше като хипнотизирано ярките оранжеви светлини. Погледат му скачаше от прозорец на прозорец. Няколко пъти забеляза една негърка да минава бавно покрай един от прозорците на долния етаж. Явно бабата на Алекс Крос.

Знаеше името й, Мама Нана. Беше разбрал, че Алекс я е нарекъл така още като дете. През последните няколко седмици беше научил всичко за семейство Крос. Беше си подготвил план и за тях. Една хубава малка фантазия.

Понякога „Лошото момче“ обичаше да се страхува. Да се страхува за себе си, да се страхува за хората в къщата. Това чувство му допадаше, стига да може да го контролира, да го включва и изключва, когато си поиска.

Най-после реши да напусне скривалището си и да се придвижи по-наблизо до къщата. Да се преобрази в самия страх.

Сетивата му бяха много по-изострени, когато страхът беше в него. Така можеше да се съсредоточи и да ги запази на фокус за продължителни периоди от време. Когато прекоси Пета улица, в съзнанието му нямаше нищо друго освен къщата и хората в нея.

„Лошото момче“ изчезна в храстите, които растяха покрай фасадата на къщата. Сърцето му биеше лудо. Дишането му бе учестено, плитко.

Пое си дълбоко въздух после бавно го издиша през устата. Успокой топката, забавлявай се, каза си той.

Обърна се с гръб към къщата. С гърба си усещаше почти осезателно топлината, излъчвана от стените. Между клонките на храстите наблюдаваше улицата от гетото. В Югоизточния квартал винаги е по-тъмно, отколкото другаде. Никога не подменяха уличните лампи.

Беше предпазлив. Изживяваше радостта на всеки миг. Наблюдава улицата десет, може би и повече минути. Никой не го беше видял. Този път никой не го следеше.

Още един поглед и после напред към по-големи и по-хубави дела.

Помисли си го или си го каза съвсем тихо. Понякога не можеше да различи кое какво е. Сега много неща се събираха и се сливаха в едно цяло — мислите, думите, действията, фантазиите.

Беше обмислял стотици пъти всяка подробност, много преди тази нощ. Когато всички дълбоко заспят, вероятно между два и три през нощта, щеше да отвлече двете деца, Деймън и Джанел.

Щеше да ги упои там, в спалнята им на втория етаж. А доктор детектив Алекс Крос щеше да проспи всичко.

Трябваше да го направи. Знаменитият доктор Крос заслужаваше много да страда. В следващото разследване той ще е потърпевшият. Така щеше да стане. Това бе единственото достойно решение. Той щеше да е победителят.

Не че Крос се нуждаеше от допълнителна мотивация, за да се впусне в разследването, но щеше да си я получи. Първо „Лошото момче“ щеше да убие старицата, бабата, на Крос. А после ще влезе в спалнята на децата.

Разбира се, тези престъпления нямаше да бъдат разкрити. Децата на Крос никога нямаше да бъдат открити. За тях нямаше да бъде поискан откуп. И чак тогава можеше да се захване с други неща.

Щеше да забрави детектив Крос. Но Алекс Крос никога, никога нямаше да го забрави. Нито пък изчезналите си деца.

Гари Сонеджи/Мърфи се обърна с лице към къщата.

Глава 88

— Алекс, в къщата има някой. Алекс, има някой вътре — прошепна Нана в ухото ми.

Събудих се и скочих от леглото още преди да е успяла да довърши изречението. Годините прекарани по вашингтонските улици, ме бяха научили да действам светкавично.

Отнякъде дочух съвсем тихо изскърцване. Да, някой със сигурност беше влязъл вкъщи. Шумът не идваше от древното ни вътрешно парно.

— Нана, остани тук. Не излизай, докато не те повикам — прошепнах аз. — Ще те извикам, когато всичко е наред.

— Ще се обадя в полицията, Алекс.

— Не, стой тук и не мърдай. Нали аз съм полицията! Стой тук.

— Децата, Алекс.

— Ще отида при тях. Ти стой тук. Ще доведа децата. Моля те, послушай ме този път. Моля те, послушай ме.

В тъмния коридор на втория етаж нямаше никой. Поне никого не можах да видя. Пулсът ми се запрепуска неконтролируемо, докато вървях забързано към детската стая.

Ослушах се за друг шум в къщата. Беше тихо. Помислих си за ужасното осквернение — някой е влязъл в нашата къща. Отпъдих тази мисъл.

Трябваше да се съсредоточа върху него. Знаех кой е. От седмици го чаках. Още откакто двамата със Сампсън се върнахме с Маги Роуз. В последно време отслабих бдителността си. И той дойде.

Побързах към детската стая. По коридора на втория етаж вече тичах.

Отворих скърцащата врата. Деймън и Джанел все още спяха в леглата си. Щях да ги събудя и да ги заведа бързо при Нана. Заради децата никога не държах пистолета си горе. Той беше долу в моя „кабинет“.

Включих лампата до леглото. Нищо! Не светна.

Спомних си за убийствата на Сандърс и Търнър. Сонеджи обичаше тъмнината. Тя бе неговата визитна картичка, неговият подпис. Досега винаги беше изключвал тока. „То“ беше тук.

Изведнъж бях ударен с ужасяваща сила.

Все едно, че ме блъсна камион. Знаех, че е Сонеджи. Беше се нахвърлил върху мен. Почти ме повали с един удар.

Беше силен като див звяр. През целия му живот неговото тяло, неговите мускули се бяха напрягали и отпускали. Започнал да се упражнява още когато го заключвали в мазето на бащината му къща. Почти трийсет години е бил напрегната пружина: кроял е планове как да си отмъсти на света, кроял е планове как да получи славата, която, според него, заслужава.

Искам да бъда някой!

Ето го пак. Двамата се строполихме на пода с глух тътен. Рязко ми изкара въздуха.

Главата ми се удари в острия ръб на скрина в детската стая. Погледът ми се замъти. Ушите ми забучаха. Ярки звезди затанцуваха навсякъде.

— Доктор Крос! Ти ли си? Забрави ли чия е тази игра?

Почти не виждах лицето на Гари Сонеджи, когато изкрещя името ми. Опита се да ми причини физическа болка като изкрещя в ухото ми, като отприщи в слуха ми цялата сила на своя глас.

— Нищо не можеш да ми направиш! — отново изкрещя той. — Не можеш нищо, докторе! Проумя ли го вече? Аз съм звездата. Не ти!

Ръцете му целите бяха измацани с кръв. Тя беше навсякъде. Сега вече виждах. Кого беше наранил? Какво бе направил в къщата ми?

Започнах да различавам очертанията на предметите в детската стая. Във високо вдигнатата си ръка държеше нож, насочен към мен. Думите му бяха напевни, същинско заклинание:

— Аз съм звездата тук! Аз съм Сонеджи! Мърфи! Който си поискам да бъда!

Сега разбрах чия е кръвта, която бе размазал по ръцете си. Моята. Намушкал ме е първия път, когато ме удари.

Вдигна високо ножа, за да ме удари отново, и изръмжа като животно. Децата се събудиха. Деймън изпищя: „Тате!“, а Джани се разплака.

— Деца, бягайте оттук! — извиках аз, но те бяха твърде уплашени, за да напуснат леглата си.

Гари замахна веднъж лъжливо, но после острието се устреми към мен. Аз успях да се отместя, но то ме перна по рамото.

Този път ме заболя силно и разбрах защо. Ножът на Сонеджи бе разрязал горната част на рамото ми, при врата.

Изревах с все сила. Децата плачеха. Сега вече исках да го убия. Мозъкът ми щеше да се пръсне. В мен не бе останало нищо друго освен яростта към това чудовище в къщата ми.

Сонеджи/Мърфи отново вдигна ножа. Смъртоносното острие бе дълго и толкова остро, че дори не бях усетил първата рана. Беше минал през плътта ми като през масло.

Чух още един крясък — оглушителен писък. За част от една зловеща секунда Сонеджи замръзна.

После се извъртя и отново изръмжа.

Откъм вратата на стаята към него се бе втурнала една фигура. Мама Нана бе отвлякла вниманието му.

— Това е нашата къща! — крещеше тя с необуздана ярост. — Вън от къщата ни!

Видях, че върху скрина нещо блести. Пресегнах се и сграбчих ножиците, лежащи върху Джанината книжка за изрязване. Бяха от шивашкия комплект на Нана.

Сонеджи/Мърфи отново замахна с ножа. Дали не бе същият, с който бе извършил убийствата в квартала? И убийството на Вивиан Ким?

Замахнах с ножиците и усетих как разкъсаха плътта му. Сцепих му бузата. Писъкът му проехтя в спалнята:

— Кучи син!

— За спомен от мен — присмях му се аз. — Чия е тази кръв? На Сонеджи или на Мърфи?

Изкрещя нещо, което не разбрах. После отново замахна към мен.

Ножиците улучиха някъде отстрани във врата. Той отскочи назад толкова рязко, че ги изтръгна от ръката ми.

— Хайде, копеле! — изревах аз.

Изведнъж той залитна и хукна с несигурна стъпка през вратата на спалнята. Не посегна на Нана. Може би бе твърде лошо ранен, за да може да нанася удари.

Държеше лицето си с две ръце. Гласът му се издигна в ужасяващ вик, докато напускаше стаята. Възможно ли бе отново да е изпаднал в състояние на „Бягство“? Дали не се е загубил в някоя от фантазиите си?

Бях се изправил на едно коляно и не ми се мърдаше. Главата ми кънтеше. Успях да стана. Наоколо бе изплескано с кръв. По ризата ми, по шортите ми, по голите ми крака. Моята кръв, неговата кръв. Притокът на адреналин ми даваше сили да продължа. Навлякох някакви дрехи и хукнах да гоня Сонеджи. Този път нямаше да избяга. Нямаше да му позволя.

Глава 89

Изтичах до моя „кабинет“ и грабнах револвера си. Знаех, че той има план, в случай че се наложи да бяга. Сигурно е премислил стотици пъти всяка стъпка. Живееше с фантазиите си, а не в нашия свят.

Реших, че вероятно ще напусне къщата. Ще избяга, за да подеме отново борбата си. Не започвах ли да мисля като него? Май да. Плашеща мисъл.

Входната врата бе широко отворена. Бях се насочил правилно. Засега. По целия килим имаше кръв. Дали нарочно не ми беше оставил следа?

Къде би отишъл Гари Сонеджи/Мърфи, ако планът му се провали в къщата ми? Сто на сто имаше резервен план. Кое беше най-логичното място? Напълно неочакван ход? Трудно ми бе да мисля, когато от лявото ми рамо и от хълбока ми шуртеше кръв.

Излязох навън в мрака и хапещия студ на ранната утрин. Улицата ни беше тиха — за нея. Все пак беше четири часът през нощта. На ум ми дойде само едно място, където може да отиде.

Дали е помислил, че ще се опитам да го проследя? Дали вече ме очакваше? Отново ли Сонеджи/Мърфи бе две крачки пред мен? Досега винаги ме беше изпреварвал. Този път обаче аз трябваше да го изпреваря — поне този единствен път.

Метрото минаваше на една пряка от нашата къща на Пета улица. Тунелът още се строеше, но децата от квартала го ползваха, за да изминат четирите преки до Капитолийския хълм… под земята.

Заподтичвах, накуцвайки, към входа на спирката. Болеше ме, но не обръщах внимание. Беше нахлул в дома ми. Беше посегнал на децата ми.

Слязох по стълбите в тунела. Извадих пистолета от кобура под мишницата, който бях нахлузил върху ризата.

Всяка стъпка беше прободна рана в хълбока ми. Мъчително се запридвижвах по тунела, леко приведен, готов за стрелба.

Нищо чудно да ме наблюдава. Дали очакваше да се появя тук? Продължих напред. Можеше да е капан. Тук имаше колкото си иска места за криене.

Извървях тунела до края. Никъде не видях следи от кръв. Сонеджи/Мърфи не беше в метрото. Бе избягал по друг път. Отново се бе измъкнал.

Адреналинът ми започна да спада и аз се почувствах слаб, замаян и дезориентиран. Изкачих се по каменните стълби навън.

Нощните жители на града влизаха и излизаха от магазинчето за вестници и денонощия ресторант. Сигурно съм представлявал жалка картинка. Целият бях изплескан с кръв. Никой не се спря обаче. Никой. Бяха се нагледали на кръв в нашата столица.

Приближих се до един шофьор на камион, който разтоварваше връзки с „Уошингтън Поуст“. Обясних му, че съм полицай. От загубата на кръв започна да ми се вие свят.

— Нищо лошо не съм направил — каза той.

— Нали не си стрелял по мен, глупако?

— Не, сър. Да не сте полудели? Наистина ли сте ченге?

Принудих го да ме закара до вкъщи с камиона. През целия път от шест преки, мъжът се кълнеше, че ще съди градската управа.

— Дай под съд кмета Мънроу — посъветвах го аз. — Осъди тоя задник.

— Ти наистина ли си ченге? — попита ме той отново. — Не си ченге.

— Ченге съм.

Пред къщи вече се бяха струпали полицейски коли и линейки. Тази сцена беше за мен постоянно повтарящ се кошмар. Тази именно сцена. Но никога досега полиция и линейки не бяха идвали вкъщи.

Сампсън вече беше тук. Върху старо разръфано горнище от анцуг на баскетболния отбор „Балтимор Ориоулс“ беше навлякъл черно кожено яке. Бейзболната му шапка рекламираше турне на „Дуду Гурус“.

Загледа се в мен като че ли не бях с всичкия си. Зад него мигаха червените и сините светлини на линейките.

— Какво става? Не изглеждаш добре. Наред ли си, човече?

— Намушкан съм на две места с ловджийски нож, но не съм чак толкоз зле като онзи път, когато ни надупчиха в Гарфийлд.

— Ами! Сто на сто си по-зле, отколкото си признаваш. Искам да легнеш тук на тревата. Легни, Алекс.

Кимнах и се отдалечих от Сампсън. Трябваше да приключа с това. По някакъв начин трябваше да приключа.

Персоналът от линейките също се опита да ме накара да легна на тревата. На нашата мъничка зелена площ пред къщата. Или да ме качат на носилка.

Аз обаче бях намислил нещо друго. Предната врата бе широко отворена. Той я бе оставил широко отворена. Защо?

— Ей сега идвам — казах на лекарите и ги подминах. — Пазете ми носилката.

Те се разкрещяха подир мен, но аз продължих.

Мълчаливо и целенасочено прекосих дневната и влязох в кухнята. Отворих вратата на мазето, която е долепена до задния вход, и забързах надолу по стълбите.

В мазето не забелязах нищо, никакво движение. Всичко си бе на мястото. Мазето бе последното ми сносно хрумване.

Насочих се към коша до огнището на парното, в който Нана събира мръсното пране. Намираше се в най-отдалечения и тъмен ъгъл на мазето. Но и там го нямаше.

Сампсън се спусна тичешком по стълбите.

— Няма го тук! Някой го е видял в центъра на града. Около площад „Дюпон“.

— Иска да изиграе поредната си голяма роля — измърморих аз. — Кучи син!

Син на Линдбърг.

Сампсън не се опита да ми попречи да тръгна с него. Позна по очите ми, че няма смисъл. Двамата забързахме към неговата кола. Реших, че съм добре. Иначе щях да падна.

Един от младите квартални нехранимайковци погледна вкоравената от кръвта ми риза и рече:

— Да не би да умираш, Крос? Би било чудесно.

Какво надгробно слово.

След десет минути бяхме на площад „Дюпон“. Полицейските коли бяха паркирани навсякъде и зловещите им червени и сини светлини блестяха в първите проблясъци на деня.

За повечето от тези момчета смяната бе свършила. Но никой не искаше да остави един луд да се разхожда на свобода в центъра на Вашингтон.

Още едно голямо представление.

Искам да бъда някой.

Следващият един час не се случи нищо, само дето се съмна. На площада започнаха да се появяват хора. Уличното движение се засили със събуждането на деловия Вашингтон.

Ранобудниците бяха любопитни и не спираха да задават въпроси на полицаите. Никой не им даваше обяснения, само ги подканвахме: „Моля, движете се. Моля, продължавайте. Няма нищо за гледане.“ Слава Богу.

Един от лекарите на „Бърза помощ“ се погрижи за раните ми. Бях изгубил доста кръв. Той, разбира се, настоя веднага да отида в болница. Това можеше да почака. Още едно голямо представление. Площад „Дюпон“? Центърът на Вашингтон? Гари Сонеджи/Мърфи умираше да гастролира в столицата.

Казах на лекаря да ме остави на мира и му изпросих няколко перкодана. На първо време щяха да ми свършат работа.

Сампсън стоеше до мен и пушеше.

— Просто ще паднеш. Ще колабираш. Като африкански слон, получил внезапен сърдечен удар.

Наслаждавах се на въздействието на лекарството.

— Не е сърдечен удар — рекох. — Африканския слон са го резнали тук-там. Освен това не е слон, а африканска антилопа. Грациозно, красиво и силно животно.

Тръгнах към колата му.

— Да не ти е хрумнало нещо? — провикна се той след мен. — Алекс?

— Да. Хайде да се повозим. Няма смисъл да стоим тук. Няма да започне да стреля в най-голямото сутрешно движение.

— Сигурен ли си?

— Да.

Обикаляхме центъра на Вашингтон почти до осем часа. Започнахме да губим надежда. В колата ми се доспа.

Голямата африканска антилопа наистина щеше да се капичне. Вадички пот се стичаха покрай веждите ми надолу към носа. Опитвах се да мисля като Гари Сонеджи/Мърфи. Дали беше в центъра? Или вече е напуснал Вашингтон?

В седем и петдесет и осем ни се обадиха по радиото в колата.

— Заподозреният е забелязан на авеню „Пенсилвания“ до парка „Лафайет“. Носи автоматично оръжие. Наближава Белия дом. Всички коли да се насочат натам!

Още едно голямо представление. Най-сетне поне малко започнах да се досещам за ходовете му. Забелязали са го на две преки от номер 1600 на авеню „Пенсилвания“46. На две преки от Белия дом.

Искам да бъда някой.

Бяха го притиснали между едно ателие за поправка на обувки и сграда с адвокатски кантори, облицована с кафяви камъни. За прикритие използваше един паркиран джип „Чероки“.

Имаше и друго усложнение. Беше взел заложници. Хванал две деца, които отивали на училище рано сутринта. На единайсет или дванайсет години. Гари е бил на тази възраст, когато мащехата му е започнала да го заключва. Бяха момче и момиче. Сенките на Маги Роуз и Майкъл Голдбърг отпреди близо две години.

— Аз съм детектив Крос — представих се на полицаите и пресякох полицейските заграждения, затворили авеню „Пенсилвания“.

Надолу по улицата се виждаше ясно Белият дом. Дали президентът ни гледа по телевизията? На мястото вече се бе появила една кола на Си Ен Ен.

Над главите ни забръмчаха хеликоптери с репортери. Въздушното пространство около Белия дом беше забранена зона, така че те не можеха да се приближат повече. Някой спомена, че кметът Мънроу се е запътил насам. Но Гари беше замислил нещо много по-голямо. Беше поискал среща с президента. Иначе щял да убие двете деца.

Движението по авеню „Пенсилвания“ и околните улици бе задръстено, докъдето стигаше погледът ми. Много шофьори и пътници зарязваха колите насред улицата. Но повечето останаха по местата си да наблюдават зрелището. Милиони го следяха по телевизията.

— Да не би да е решил да се кандидатира за президент? — попита Сампсън.

— Знам поне няколко щата, които ще подкрепят кандидатурата му — ухилих се аз.

Разговарях зад огражденията с шефа на специалния отряд за борба с тероризма. Казах му, че според мен Гари Сонеджи/Мърфи е готов да се самозапали. Той предложи да драсне клечката кибрит.

На сцената се появи парламентьорът. Но каза, че с готовност щял да преотстъпи тази чест на мен. Най-сетне ми се предоставяше възможността да преговарям със Сонеджи/Мърфи.

— Ще се нахвърлим отгоре му при първа възможност — сграбчи ме Сампсън за ръката. — Затова не поемай рискове, Алекс.

— Кажи му го на него — отвърнах аз. — Но ако ти се удаде случай, гръмни го. Утрепи копелето.

На няколко пъти бърсах с ръкав лицето си. Потях се обилно. Чувствах се замаян и ми се повдигаше. Натиснах копчето и включих електрическия мегафон.

Силата бе в ръцете ми. И аз исках да бъда някой. Вярно ли беше? Така ли излезе в крайна сметка?

— Говори Алекс Крос — провикнах се аз.

Няколко умника от тълпата нададоха радостни дюдюкания, но общо взето центърът на града притихна.

Изведнъж от отсрещната страна на улицата започна бясна стрелба. Оглушителен шум. Прозорците на колите по авеню „Пенсилвания“ се изпотрошиха. За няколко секунди той успя да причини впечатляващи щети. Не забелязах някой да е ранен. Двете деца също. Ще ти го върна, Гари.

После през улицата се чу глас. Беше на Гари.

Обръщаше се към мен. Сякаш бяхме само двамата. Това ли искаше? Неговият звезден миг в центъра на столицата. Доживя да го предават на живо по националната телевизия.

— Покажи се, доктор Крос. Излез напред, Алекс. Покажи красивото си лице на всички.

— И защо? — попитах аз по мегафона.

— И през ум да не ти е минало — изсъска Сампсън зад мен. — Една крачка и аз лично ще те застрелям.

Отсреща отново избухна стрелба. Този път продължи по-дълго от предишния. Вашингтон започваше да прилича на центъра на Бейрут. Отвсякъде щракаха фотоапарати и бръмчаха камери.

Изведнъж се изправих и се показах зад една полицейска кола. Не бях много далеч, точно колкото да ме уцели. Откъм тълпата няколко задника се развикаха окуражително.

— Телевизията е тук, Гари — извиках аз. — В момента ни снимат. Снимат мен как стоя тук. Аз ще се стана голямата звезда. Трудно започнах, но затова пък какъв край!

Сонеджи/Мърфи избухна в смях. Доста дълго се смя. Превъзбуден ли беше? Или потиснат?

— Най-после ме разбра, значи? — извика той. — Така ли смяташ? Сега знаеш ли кой съм? Знаеш ли какво искам?

— Съмнявам се. Знам, че си ранен и си мислиш, че умираш. В противен случай… — Аз замълчах, за да прозвучи възможно най-драматично. — В противен случай не би допуснал да те хванем повторно.

Точно отсреща на авеню „Пенсилвания“ Сонеджи/Мърфи се изправи зад яркочервения джип. Двете деца лежаха на тротоара зад него. Не изглеждаха наранени.

Гари ми се поклони театрално. Изглеждаше като най-обикновено американско момче. Също както в съда.

Тръгнах към него. Все по-близо и по-близо.

— Добре го каза — провикна се той. — Само че звездата съм аз!

И рязко насочи автомата си към мен.

Зад гърба ми изтрещя изстрел.

Гари Сонеджи/Мърфи отхвръкна назад към ателието за поправка на обувки. Падна на тротоара и се претърколи. Двамата малки заложници започнаха да пищят. После скочиха на крака и хукнаха да бягат.

Препуснах с все сила през авеню „Пенсилвания“.

— Не стреляйте! — крещях. — Задръжте огъня!

Обърнах се и видях Сампсън. Служебният му револвер все още беше насочен към Гари Мърфи. Вдигна дулото към небето. Не ме изпускаше от поглед. Беше сложил точката от името и на двама ни.

Гари лежеше скупчен на тротоара. Поточе яркочервена кръв струеше неспирно от главата и устата му. Не помръдваше. Все още стискаше здраво автоматичната пушка.

Пресегнах се и първо взех оръжието. Далеч зад гърба си чувах щракането на фотоапаратите. Докоснах го по рамото.

— Гари?

Много внимателно го обърнах. Не помръдна. Никакви признаци на живот. Отново приличаше на обикновено американско момче. На това тържество, бе дошъл като себе си, като Гари Мърфи.

Докато го гледах, очите му изведнъж се отвориха. Погледна право в мен. Устните му бавно се разтвориха.

— Помогни ми — прошепна той най-сетне тихо, задавено. — Помогни ми, доктор Крос. Моля те, помогни ми.

Коленичих до него.

— Кой си ти? — попитах.

— Аз съм Гари… Гари Мърфи.

Шах и мат.