Коприна и стомана

10

Поне засега Катрин можеше да се надява, че планът й се развива според очакванията й. След като бе поискала неотложна среща с Люсиен в нощта на двадесети ноември, бе получила писменото му съгласие да я посети. Щеше да пристигне за вечеря точно в осем, както го беше помолила. В писмото си й казваше, че няма нищо против да обсъдят онова, което според нея е толкова спешно.

Тонът на писмото му недвусмислено подсказваше, че не е очарован от идеята да се срещнат. Само тревогата и вежливостта го бяха принудили да се съгласи. Както се очакваше, той очевидно се притесняваше от онова, което се бе случило при последната им среща. Но Катрин възнамеряваше да го повтори.

Само че как би могла да го предизвика?

И колко далече бе готова да отиде в играта на прелъстяване?

Колкото е необходимо, нашепваше настойчив глас в съзнанието й.

Това беше смущаваща мисъл, но трябваше да направи онова, което бе най-добро за нея. Надяваше се, че вуйчо й ще пристигне навреме, за да предотврати сериозните последици.

Нощта на двадесети ноември се спусна над гората като леден северен вятър. Ужас смразяваше тялото й. Катрин сновеше припряно в уютната хижа, а роклята й от бледоморава коприна се диплеше около глезените й. По нейно настояване Фани нарочно бе преправила дрехата и бе изрязала по-дълбоко деколтето, за да разкрива повече от гърдите й. Не носеше обръчи, а само тежки фусти и прилепнал корсет, за да повдига примамливо — надяваше се — бюста й над квадратното деколте. Бе оставила косата да се спуска свободно по гърба й, пригладена отстрани с изящни гребенчета от черупки на костенурка.

Катрин погледна часовника, който неуморно тиктакаше на стената, а месинговото му махало се движеше равномерно напред-назад. Беше осем и петнадесет. Досега Люсиен трябваше да е вече тук. Той нямаше навик да закъснява. Маркизът бе човек на точността и дисциплината, който се гордееше със съвършено организирания си живот. Тя се взираше напрегнато в часовника, безмълвно броеше изплъзващите се минути и накрая почувства тялото й да се облива в студена пот. Нещо трябва да се е случило, помисли си отчаяно. Мили боже, какво ли би могло да го забави?

Катрин нервно гризеше нокътя на палеца си. Отмаляваше от напрежение. Маркизът несъмнено щеше да дойде. Беше й обещал, а той никога не погазваше дадената дума. Опита се да се успокои, да се втълпи, че когато той пристигне всичко трябва да изглежда в ред, но ръцете й не спряха да треперят. Стомахът й представляваше топка от нерви и вече се питаше дали да не избяга от хижата, докато все още има възможност, или да продължи да се надява, че маркизът все пак ще дойде.

Десет минути по-късно той пристигна и Катрин едва не се разплака от облекчение, когато го видя да води Блейд към обора. Почти бе успяла да се овладее, когато маркизът най-после влезе в хижата. Опита се да нагласи усмивка на лицето си, пое си за последно глътка въздух и се отправи да му отвори.

— Конят ми се натъкна на камък и едва докуцука дотук — извини се той. — Трябваше да извървя последната миля пеша.

— Притеснявах се, че нещо се е случило. Заповядай, влез. Сигурно си много изморен.

Той прекрачи прага, но челото му бе смръщено и цялата му осанка излъчваше напрежение.

— Знам, че си много зает — пророни тя. — Благодаря ти, че намери време да дойдеш.

— Твърдиш, че се отнася до нещо много важно. Тонът на писмото ти не търпеше отказ. — Той се огледа подозрително наоколо. Очевидно търсеше Фани и лицето на Катрин се обля в руменина. — Къде е Фани?

Тя навлажни припряно устните си. Чувстваше ги твърди и сковани.

— Дадох й свободна вечер. Исках… искам да поговорим за нещо важно с теб и си помислих… че е по-добре да сме сами.

Лицето му придоби още по-мрачно изражение.

Катрин се опита да се усмихне, но жалкият й опит се провали.

— Съзнавам, че вероятно е по-добре изобщо да не се виждаме, но наистина трябваше да говоря с теб. — Тя се отправи към масата, където стояха приготвени тежка халба и кана с бира. — Сигурно си жаден след дългото пътуване. Имам малко бренди и шери, а майката на Бени ми изпрати халба бира.

От устните му се откъсна дълбока въздишка. Може би напрежението го напускаше или пък просто осъзнаваше, че вече е тук и няма начин тактично да си тръгне.

— Една халба бира ще ми дойде добре.

Катрин му наля, а на себе си сипа чашка шери. Отпи огромна глътка с надеждата, че алкохолът ще й помогне да се отпусне.

— Вечерята е готова. Можем да поговорим, след като се нахраним.

Тя се обърна към камината, където се претопляше вкусният еленов пастет, но Люсиен я улови за китката и я принуди да го погледне в очите.

— Искам да знам какво става тук. Защо ме повика? Какво е толкова неотложно, за да настояваш да дойда незабавно? Какво искаш да обсъдим?

Вътрешностите й се преобърнаха. Какво би могла да му каже и той да й повярва? Как бе посмяла да помисли, че ще успее да го заблуди? Стомахът й се сви на кълбо. Не знаеше какво да стори, а времето течеше невъзвратимо. Щеше да се провали, вуйчо и щеше да пристигне и с живота й бе свършено.

Неочаквано очите й плувнаха в сълзи. Опита се да ги преглътне, но те бликнаха на струйки по лицето й. Опита се да се успокои, но тялото й се разтресе и нямаше сили да го спре.

— Знам, че ти не искаше да идваш. Знам, че нямам право да настоявам, но…

Той повдигна брадичката й и се взря във влажните й очи.

— Кажи ми какво те тревожи — каза й по-нежно отпреди.

Катрин поклати глава.

— Просто съм толкова изплашена! Повтарям си, че всичко ще се нареди, но колкото и да опитвам, не мога да си го внуша. Той ще дойде — знам, че е така. Ще ме открие и отново ще ме отведе. Искам да избягам, но няма къде да отида. Чувствам се объркана, уловена в някакъв капан и ти… ти си единственият, към който мога да се обърна. — При последните думи гласът й секна и нещо проблесна в очите му.

— Катрин… — Само една дума, и тя вече беше в ръцете му. Държеше я в прегръдките си, а тя се притискаше отчаяно към него. Нищо от онова, което му каза, не беше предварително планирано. Тя просто бе избълвала самата истина.

— Толкова съжалявам, Люсиен. Зная, че ти донесох само проблеми. — Чувстваше мекия допир на устните му в косите си, а сърцето й се свиваше от мъка, задето го замесваше в плана си.

— Вината не е твоя. Ти не заслужаваш това да ти се случи.

Тя наклони глава назад, взря се в тези пронизващи черни очи и улови сребристите пламъци в зениците му. Видя, че в тях има топлина и глад, който познаваше отпреди.

— Ще ме целунеш ли, Люсиен? — прошепна тихо Катрин. — Знам, че не е редно, но вече не ме интересува. Нуждая се от теб. Толкова силно се нуждая, че…

От устните му се изтръгна приглушен стон. Ръцете му я притискаха почти болезнено, а устните му заглушиха думите й с яростна целувка, която отне дори дъха й. Ръцете му се вплетоха в косата й и я държаха неподвижна за жадната атака на езика му. Опиваше се от вкуса й. Краката й се подкосиха. Целувката му беше ожесточена, гореща, груба. Беше дива, несдържана, и по някакъв странен начин, неописуемо нежна. Стаята се завъртя около нея. Стените сякаш избледняха. Увлече я бурен световъртеж и вероятно щеше да падне, ако не бяха ръцете му.

Устните му станаха по-настоятелни, по-горещи. Ръцете му напипаха гърдите й, опиваха се от тежестта им, а палецът му чертаеше горещи кръгчета по зърното й. То се напрегна и втвърди, и някаква омайна болка запулсира в него с всеки удар на сърцето й. Топла вълна се плъзна към стомаха й и се разля по бедрата, проникна между краката й и я изпълни със сладка болка.

— Люсиен… — прошепна задавено тя. Целуваше го също толкова жадно и ожесточено, замаяна от острата нужда, която се надигаше някъде у тялото й. Катрин прокара нежно пръсти през блестящата му коса и я освободи от черната лента, която я придържаше на тила. Люсиен простена. Дъхът й секна, когато дългите му пръсти се промъкнаха в корсета й, обгръщайки гърдите й, а влажните му устни оставиха гореща диря по шията й. Големи, красиви мъжки ръце милваха и дразнеха гърдите й, докато я доведоха почти до несвяст.

Той се захвана с копчетата на роклята й, отваряше ги едно по едно, а после копринената материя се плъзна по раменете й и я остави по корсет и долна риза. Жадно зацелува раменете й, а после си проправи път надолу, смъкна ризата от ръцете й и дръпна връзките на корсета. Когато и тази пречка бе преодоляна, езикът му заизследва зърната й — бавни, лениви движения подкосиха краката й. Земята сякаш щеше да се разтвори и да я погълне. Тихо ридание се откъсна от устните й. Мъчителното удоволствие бе повече от всичко, което някога си бе представяла. Езикът на маркиза я милваше, вкусваше, измъчваше. Катрин отпусна безпомощно глава и се остави на това сладко изтезание. Тялото й тръпнеше под пръстите и езика му, и сладостна болка пулсираше между краката й. Бе поискала да го прелъсти, но никога не беше подозирала, че ще му се отдаде така изцяло и с такава жар. През ума й се стрелна смътна тревога за времето, което бе изминало, но Люсиен отново я целуна и с огъня на устните и пръстите си помете всяка друга мисъл.

Катрин дори не забеляза кога роклята й се бе смъкнала на безполезна купчина върху пода. Фустите й бяха пръснати из стаята, корсетът не се виждаше, а долната й риза се диплеше около бедрата. Почти не забеляза и кога маркизът я повдигна и отнесе на дивана, и само смътно осъзна, че той си е съблякъл ризата.

Обсипвайки тялото й с целувки, той се настани върху нея. Голите й гърди се притискаха в гладката му, мускулеста гръд. Той имаше прекрасно тяло — силно и мъжествено. Тя проследи острите косъмчета на гърдите му с пръсти, а после и с език. Вкуси приятния аромат на кожата и пое в устата си зърното му. Удивена, тя почувства как то се напряга под езика й, а от гърлото му се изтръгва задавен стон.

Той я целуна отново и цялото й тяло потръпна от милувката му. Зърната на гърдите я боляха, между краката й бе влажно и набъбнало. В едно далечно кътче от съзнанието й за миг проблесна мисълта, че отдавна е трябвало да го възпре. Не бе предвиждала да стигне толкова далече. Трябваше да сложи край на тази опасна игра, но някак не й се искаше.

Той разтвори краката й. После разтвори копчетата на брича си, повдигна долната й риза, която все още покриваше тялото й от талията до бедрата й… Вратата на хижата се отвори, а вътре нахлуха вуйчо й с трима от неговите хора и високият, вдъхващ респект епископ Толман.

В първия миг Люсиен замръзна.

— Какво, по дяволите, става… — Дънстън не можа да довърши. За всички беше очевидно какво се случва в мъничката стая.

Личфийлд гневно изруга и покри гърдите на Катрин с долната й риза, после грабна палтото си и го метна върху полуголото й тяло. Стиснал зъби, той се обърна да закопчае брича си и посегна да облече ризата.

— Изчакайте отвън — нареди вуйчо й на хората си, които стояха като вцепенени. Те покорно се измъкнаха и затвориха вратите след себе си. — Значи ти си бил все пак — обърна се Дънстън към Люсиен с дяволска усмивка. — Не мислех, че си способен на такова нещо.

— Какво означава всичко това? — намеси се епископът. — Вие сте маркиз Личфийлд, нали? Струва ми се, че сме се срещали веднъж.

Люсиен кимна сковано.

— Да, аз съм Личфийлд. — Той облече ризата си, но не завърза връзката на яката си. — А вие сте епископ Толман, ако не греша. Как се озовахте тук и с какво право нахлувате в моята собственост?

Епископът не отговори, само извади писмото на Катрин от джоба на връхната си дреха. Люсиен набързо го прегледа и отново му го върна, но лицето му придоби мрачно изражение.

— Получих това съобщение преди три дни — заяви с нетърпящ възражение тон Едуин Толман. — Както виждате, не е подписано, но информацията е доста подробна. — Епископът хвърли един поглед към Катрин, сгушена под вълненото палто, с лице, пламнало от смущение. От самото начало знаеше, че в този миг ще се почувства зле, но в действителност беше по-страшно и от най-ужасяващите й представи.

Унищожителният поглед на епископа отново се върна на Личфийлд.

— Надявам се, съзнавате, че това е лейди Катрин Грейсън, дъщеря на покойния граф Милфорд.

Някакво мускулче заигра на челюстта му.

— Напълно.

— Тогава сте наясно и какво означава това. Прелъстил сте млада, невинна жена, наследница на стара благородническа фамилия. За вас няма друг изход, освен да я направите своя съпруга.

Дънстън трепна при тези думи, очите му се разшириха от изненада.

— Брак? Почакайте, нека се разберем…

— Както вече подчертах, момичето е съвсем неопитно — продължи епископ Толман, сякаш графът изобщо не се бе намесвал. — Вие имате репутация на доста свободомислещ по отношение на жените. С необмисленото си поведение сте разрушил живота на тази млада жена. Сега е въпрос на чест да се ожените за нея.

Тъмните очи на Люсиен се заковаха върху Катрин и в един внезапен проблясък всичко му се изясни. Само за един кратък миг осъзна, че точно тя е авторът на онова писмо и че грижливо е планирала всичко, за да се спаси. Знаеше, че тя е виновна да бъде уловен в този капан и макар да разбираше защо го е сторила, обзе го безумен гняв, задето така ловко го бе изиграла.

Мускулчето отново трепна на челюстта му. Сурова ярост скова лицето му. Тъкмо се канеше да отговори, когато се намеси граф Дънстън.

— Не можете да искате от този човек да се ожени за племенницата ми. Бедното момиче е съвсем полудяло.

Епископът прониза маркиза с нетрепващ поглед.

— Вие вярвате ли в това, милорд? Мислите ли, че лейди Катрин е луда? Носеха се слухове, че правите всичко възможно да я освободите от болницата „Сейнт Бартоломю“ и че според вас тя е съвсем нормална. Така ли е, милорд?

Катрин спря да диша. Все още маркизът можеше да избегне съдбата си, като я обяви за луда. Дали й беше толкова ядосан, че да я остави на произвола на вуйчо й? Тя прехапа разтрепераните си устни и безмълвно се помоли Люсиен да я пожали.

Очите му не се откъсваха от лицето й.

— Лейди Катрин не е луда. — Всичко друго, но не и луда, говореха очите му. Тя е една потайна, развратна измамница, готова да използва тялото си, за да постигне каквото си е наумила, но със сигурност не е ненормална. Катрин чувстваше пронизителния му поглед като нож, забит в сърцето й.

Епископът се отмести встрани и дългите роби на свещеническите му одежди литнаха като криле около него.

— След като смятате, че тя е съвсем нормална, ваш дълг е да се ожените за нея.

— Тази жена е опасна — опита се да протестира Дънстън. — Опита се да отрови дъщеря ми. Опита се…

— Не съм! — извика отчаяно Катрин и се изправи на колене върху дивана, притиснала палтото на маркиза около голото си тяло. — Опитах се да й помогна и вие го знаете!

— Боите ли се от момичето? — попита спокойно епископът.

— Не. Не вярвам, че е способна умишлено да причини зло някому. — Но изражението му говореше, че лично на него със сигурност е нанесла смъртоносен удар.

— В такъв случай още на сутринта ще изпратя известие на архиепископа. Кентърбъри не е толкова далеч оттук. Вие двамата трябва да сте готови да се ожените след няколко дни.

— Това е нелепо! — Дънстън крачеше нервно наоколо. — Тази малка измамница не е с ума си. Казвам ви, че…

Епископът го прониза с безмилостен поглед.

— Вие сте неин настойник. Баща й я е поверил на грижите ви, защото ви е имал доверие. Ваш дълг е да постъпите така, че да защитите интересите на лейди Катрин. Наистина ли смятате, че за нея бракът с маркиз Личфийлд е по-лошият вариант от заточение в „Сейнт Бартоломю“?

Вуйчо й прочисти гърлото си. Лицето му беше червено от гняв, а очите му се лутаха безцелно, сякаш бе уловено в капан животно.

— Е, разбира се, че не, но…

— Тогава считам въпроса за приключен. Сватбената церемония ще се състои веднага щом получим специалното разрешение. — Дънстън не каза нищо повече, но изражението на лицето му подсказваше, че съжалява, задето не я е убил.

— А междувременно — с разрешението на маркиз Личфийлд — двамата с лейди Катрин ще го придружим до дома му, където ще останем, докато не се състои церемонията. Настоявам да я водя лично. Дължа го на бащата на лейди Катрин.

Вуйчо й стискаше челюстта си толкова ожесточено, че зъбите му изскърцаха. Той кимна сковано и напусна помещението. Катрин го чу да крещи нещо на хората си, последва цвилене на коне и тропот на копита, който се изгуби в далечината.

— Каретата ми е паркирана до езерото. Ако ме придружите, маркиз Личфийлд, ще дадем на нейна светлост възможност да се приготви.

Люсиен само кимна с глава. Трудно й беше да прочете мислите му, защото грижливо поддържаната маска на самоконтрол отново бе върху лицето му. Но Катрин се досещаше. Ако гневът можеше да се затвори в нещо и да се зарови в пръстта, маркизът несъмнено щеше да напълни цяла клетка. При спомена за неговата доброта, за страстните целувки, които си разменяха преди броени мигове, разкъсваща болка обхвана цялото й същество.

Люсиен щеше да се ожени за нея, но тя вече не вярваше, че някога ще й прости. Беше го предала по най-жестокия и недостоен начин, а сега горчивината го правеше недосегаем.

Направи само онова, което трябваше, нашепваше настойчив глас в съзнанието й. Но сърцето й спираше от неизказаното чувство на вина и внезапно я връхлетя мисъл, която не й бе хрумвала преди — че маркиз Личфийлд не е човек, който прощава лесно.

Джейсън Сенклер седеше на дивана в червената стая на Касъл Ранинг, а жена му неспокойно сновеше наоколо. Бяха пристигнали преди минути и веднага бяха въведени тук от Рийвс, достопочтения иконом на Люсиен, който изглеждаше по-мрачен от всякога.

Велвет посегна и стисна ръката му.

— Притеснявам се, Джейсън. Чувствам, че се е случило нещо страшно.

Джейсън не й отговори. Вниманието му бе насочено към тежките врати от орехово дърво, които се отвориха с трясък. Той се изправи на крака, когато най-добрият му приятел влезе в стаята и икономът затвори след него. Изражението на лицето му говореше, че притесненията на Велвет са били напълно основателни.

— Тръгнахме веднага щом получихме съобщението ти. — Джейсън пристъпи към него. — Твърдиш, че е спешно. Очевидно нещо се е случило. Надявам се, че няма нищо общо с лейди Катрин.

Ъгълчето на устните на Люсиен се изви в сардонична усмивка.

— Прав си, приятелю. Нещо се случи. И то е изцяло свързано с лейди Катрин.

Велвет мигновено скочи и се приближи.

— Господи — не са открили скривалището й в хижата, нали?

Чертите на лицето му се изопнаха.

— Не съвсем.

Той пристъпи към бюфета и си наля питие. Движенията му бяха сковани и отсечени, и в тях прозираше нещо, което Джейсън оприличи на гняв. Беше облечен по-официално от обикновено — доста непривично за ранния следобед. Носеше отлично скроен син фрак, бяла вратовръзка и сатенен брич. Изящната дантела на маншета му контрастираше с тъмната кожа на мускулестите му ръце. И както никога досега, пригладената назад коса бе обилно напудрена.

— Няма ли да пийнете с мен? Малко шери или бренди?

Джейсън и Велвет едновременно поклатиха глава.

— Просто ни кажи какво означава всичко това.

Сардоничната усмивка отново се настани на устните му.

— Съжалявам, че ви извиках така неочаквано, но случаят е наистина извънреден. Двамата ще бъдете гости на сватбена церемония.

— Сватба! — възкликна изненадана Велвет. — Чия сватба?

Люсиен стисна гневно устни и на един дъх погълна чашата с бренди, сякаш е чиста вода.

— Моята сватба.

Озадачен, Джейсън повдигна черните си вежди.

— По тона ти разбирам, че никак не се радваш на събитието. Мислех, че искаш да се ожениш.

— Така беше. За съжаление, нямах възможност да си избера булката. Точно в два часа ще се оженя за Катрин Грейсън. Това означава… — Той погледна часовника на ръката си. — Точно след четиридесет и пет минути.

Гласът на Велвет прозвуча необичайно пронизителен.

— Мили боже! — Ръката й се плъзна към талията на бургундскочервената й рокля, сякаш неочаквано я е присвил стомахът. — Мисля, че ще приема чашка шери.

— Аз ще те обслужа — обади се Джейсън. — Мисля, че и на мен ще ми дойде добре едно питие. — Той отиде до бюфета и наля и на двамата по глътка шери в кристалните чаши.

Люсиен крачеше из стаята като уловен в капан звяр.

— Все още не мога да повярвам. Тази малка развратница ми скрои такъв номер, че нямаше начин да се измъкна. Преструваше се толкова умело, че дори не усетих как ме впримчи в брачна клетва! Чувствам се като сополив хлапак и най-лошото е, че няма начин да й се противопоставя!

Той им разказа за събитията в хижата. Джейсън подозираше, че им е спестил доста колоритни детайли, но все пак стана ясно, че двамата с Катрин са били сварени в компрометиращи обстоятелства. И понеже репутацията на дамата била опетнена, епископът настоял да се оженят.

— Малката кучка грижливо е планирала всичко. Трудно ми е да повярвам, след всичко, което направих за нея.

Велвет застана до него и постави на рамото му мъничката си, изящна длан.

— Била е изплашена, Люсиен. Бояла се е до смърт, че ще я затворят отново в онова отблъскващо място. Извършила е единственото възможно нещо, с което би могла да се защити.

— Аз щях да я защитя. Щях да се погрижа за безопасността й, ако само ми беше повярвала. Вместо това малката глупачка провали живота и на двама ни.

— Може би не е чак толкова лошо — намеси се Джейсън. — Аз също не исках да се оженя за Велвет — поне така си мислех на времето. Сега обаче съм адски щастлив, че го сторих. Това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Не е същото и ти много добре го знаеш. Ние с Катрин ни най-малко не си подхождаме. А дори и да съм искал да се оженя за тази измамница — което не е така — вече не искам да имам нищо общо с жена, която е готова да продаде тялото си, за да постигне каквото си е наумила. — Той отиде до бюфета и отново напълни чашата си, а Джейсън си помисли, че никога не е виждал приятеля си толкова близо до ръба на нервен срив.

— Ти не си човек, който може лесно да бъде измамен. Със сигурност има начин да се измъкнеш, ако наистина го желаеш.

Люсиен изскърца със зъби.

— Малката вещица е много умна. Планирала е и последния детайл. Има късмет, че вуйчо й пристигна навреме, защото много бързо щях да сложа край на девствеността й. Едва ли щеше да се чувства толкова самодоволна, ако я бях обладал, както възнамерявах.

Джейсън, който го наблюдаваше внимателно, не пропусна да забележи горчивината в гласа му и опасните искри в тъмните му очи.

— Винаги би могъл да я отпратиш — вметна той. — Ако им подхвърлиш, че наистина е откачена, няма как да те принудят да се ожениш за нея.

— Джейсън! — Велвет се задъхваше от възмущение. — Чуваш ли се какво говориш?

— Казвам му самата истина. Би могъл да се отърве от нея и да приключи с този въпрос. Ще му коства една-единствена дума. — Джейсън се взираше напрегнато в приятеля си, макар предварително да знаеше какъв ще бъде отговорът му.

Люсиен пресуши и последната капка от чашата си. Гневът правеше движенията му резки и необмислени. Едно мускулче потрепваше на лицето му в неконтролируем тик. И все пак той поклати глава.

— Не мога да го направя. Никой не заслужава подобно наказание. Проклет да съм, ако консумирам този брак, но няма да позволя Дънстън да я унищожи.

Велвет въздъхна с облекчение.

— Говори ли с нея? Какво казва Катрин за всичко това?

— Говорихме съвсем за кратко — толкова ни позволи епископът. След една година Катрин ще навърши двадесет и една и ще има правото да се омъжи за когото пожелае без съгласието на вуйчо си. Според нея тогава бихме могли да анулираме брака си и всеки да поеме по своя път. За съжаление, лейди Алисън едва ли ще е склонна да чака цяла година, имайки предвид унижението, на което подлагам семейството й — и то благодарение на гнусните машинации на Катрин Грейсън.

Велвет наклони глава назад и го погледна изпитателно.

— Ако те обича, Алисън ще те почака. Ще ти прости временните усложнения и ще изчака да се ожениш за нея.

Люсиен впери празен поглед в нея.

— Ако Джейсън бе заловен в страстна прегръдка с полугола жена, щеше ли да му простиш?

Велвет извърна очи.

— Би било мъчително. Гордостта ми щеше да е наранена, но ако твърдо вярвах, че обича само мен, бих му простила.

Люсиен се усмихна язвително.

— Е, аз не съм влюбен в Алисън Хартман и тя не е влюбена в мен. Все пак с нея ме чакаше дълъг и спокоен живот, който сега безмилостно ми отнеха. За всичко това е виновна единствено Катрин Грейсън и аз никога няма да й го простя!

Погледът в очите му говореше повече от всякакви думи. Пътят, който Катрин Грейсън си бе избрала, със сигурност не беше от лесните. Джейсън дори си помисли, че тази жена е допуснала сериозна грешка, като е кръстосала шпага с маркиз Личфийлд. Люсиен бе най-преданият приятел, който човек можеше да си пожелае — и най-опасният враг.

— Наближава два часа — обади се Джейсън и допи последната си глътка шери. — Доколкото те познавам, не би искал да закъснееш за собствената си сватба.

Устните на Люсиен се изкривиха в безмилостна гримаса.

— Напротив — отвърна той. — Няма закъде да бързам, а освен това имам нужда от още едно бренди. Ако това означава, че ще закъснея, значи дамата просто ще трябва да почака.

Джейсън мислено изруга. Повече от всякога се притесняваше за Катрин Грейсън. Ако познаваше добре приятеля си, следващата година щеше да е истински ад за жената, която го бе предала.