Коприна и стомана

2

Катрин не помнеше да е спала по-добре. Снощи бе яла почти до пръсване, после се пъхна в чисти бели чаршафи, които ухаеха на лавандула, и положи глава на мека пухена възглавница.

Стаята й в Милфорд Парк, нейния дом, където бе живяла, преди да я затворят в „Сейнт Бартоломю“, беше дори по-елегантна от тази. Дрехите й бяха ушити от най-изящните и модни коприна и дантели, храната й бе скъпа и пребогата. Баща й бе граф Милфорд и като негова дъщеря тя приемаше целия този лукс за нормален. Едва когато я захвърлиха в грубия, брутален свят на онази болница, проумя каква щастливка е била и какво е притежавала.

Катрин погледна взетата назаем морскосиня рокля от батиста, обсипана с мънички жълти цветчета, и внезапно почувства влага в очите си. Беше толкова хубава рокля и, освен че й беше малко широка в бюста, й пасваше почти идеално. Преди година едва ли би забелязала, но сега… сега виждаше нещата по напълно нов начин. Седнала пред позлатеното огледало от слонова кост, тя сресваше дългата си тъмна коса и благодареше за щастливия обрат на съдбата, който я бе довел в Касъл Ранинг.

Спомни си историята, с която бе убедила високия, внушителен маркиз да я приюти в дома си. Приказките за жена, продадена да проституира, всъщност бяха по-скоро истина отколкото фантазия. Беше й я разказала една от жените в „Сейнт Бартоломю“. За съжаление, онази жена не бе успяла да избяга от своите похитители. Вместо това бе изгубила разсъдъка си от това, което бе преживяла в бордея, и сега ближеше раните си в онази зловеща лудница.

Катрин потръпна при тази мисъл — при спомена за онази част от историята, която беше истина. Бе избягала от пазачите по същия начин, който описа на маркиза. По-дебелият от двамата я бе набутал в стаичка зад кухнята, за да я изнасили, а високият чакаше своя ред отвън. Докато дебелакът се бореше да си свали панталоните, тя го халоса с някаква тенджера по главата и изскочи през тесния кухненски прозорец в тъмнината на нощта.

Тя потисна грозния спомен и го скри в дебрите на съзнанието си. Както й бе казал маркизът, в Касъл Ранинг беше в безопасност и щеше да остане тук толкова, колкото й позволеше бог — и негова светлост, разбира се. Поне една седмица, помисли си Катрин. Щеше да отнеме поне три дни в едната посока, за да може пратеникът на маркиза да отнесе посланието му до Рипон и да установи, че нито там, нито в околностите му има пастор на име Грей.

А дотогава тя щеше да изчезне.

Засега Катрин възнамеряваше да се наслаждава на комфорта и чувството за безопасност, които й предлагаше Касъл Ранинг. Имаше нужда от време, за да се възстанови от ужасите, изживени в клиниката и да измисли някакъв план за бъдещето. Нямаше представа какво ще й донесе то, но чувстваше увереност, че ще съумее да си изгради нов живот далече от дома.

Уви, тъй като не знаеше къде да отиде и нямаше пари, никак не й се искаше да си върви. Но още по-малко копнееше да застане очи в очи с маркиз Личфийлд, след като той узнае, че цялата й история е добре скроена лъжа.

Катрин приглади стегнатия кок на тила си и се приготви да се изправи пред Негова светлост, който я бе повикал в трапезарията, за да я запознае с леля си. Забеляза, че ръката й трепери. Всеки човек, с когото се срещаше, представляваше заплаха за нейната сигурност, всеки бе евентуален враг, който би могъл да я върне в онази лудница. Катрин потръпна при тази мисъл.

Тя не познаваше лелята на маркиза, нямаше представа що за човек е и дали би повярвала на измислената й история. А ако не повярваше… мили Боже! Ако се опиташе да убеди маркиза да уведомят властите…

Катрин отхвърли тази мисъл. Щеше да играе ролята си толкова добре, колкото бе по силите й, и да се моли възрастната дама да бъде благоразположена, както и маркиза. И дай боже двамата да й позволят да остане.

Тя приглади припряно гънките на чуждата рокля. С нея се чувстваше по-елегантна от всякога. Пое си дълбоко и накъсано глътка въздух и се отправи надолу по стълбите.

Люсиен Монтен я очакваше, облечен в елегантен костюм за езда — прилепнали кафяви бричове и бяла ленена риза с дълъг ръкав. На облегалката на стола му висеше мек вълнен жакет. Когато я видя да влиза в трапезарията, той се изправи на крака, поздрави я с усмивка и кимна към седящата до него привлекателна жена с ослепително руса коса.

— Бих искал да ви запозная със сестрата на моя баща — каза бодро той. — Уинифред Монтен Девит, виконтеса Бекфорд, нека ви представя мис Катрин Грей.

Катрин направи нисък реверанс. Дланите й бяха потни, не й достигаше въздух.

— Лейди Бекфорд. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Лейди Бекфорд се усмихна. Беше приятна жена в началото на четиридесетте, с руси коси, леко прошарени на слепоочията и дълбоки прозрачно сини очи. А очите й излъчваха единствено съчувствие, сякаш по някакъв начин съпреживява онова, което Катрин бе претърпяла. На лицето й бе изписана симпатия, която накара момичето да изпита угризение. Пред очите й изплува свидното лице на собствената и майка и изведнъж Катрин почувства, че е готова да се отпусне, да се хвърли в краката й и да й каже цялата ужасяваща истина.

Предишната вечер бе проявила твърдост. Нямаше друг избор, ако искаше да оцелее. Но неочакваната нежност в очите на тази жена й напомни за дома, накара я да закопнее за някой, с когото да сподели, някой, към когото да се обърне за помощ.

С огромно усилие на волята Катрин се съвзе и възвърна усмивката на лицето си.

— Моля, присъединете си към нас, мис Грей — прошепна лейди Бекфорд, докато я изучаваше със своите умни, проницателни очи. — Моят племенник вече ми разказа какво сте преживели. Бедно мое дете, мога само да предполагам колко трябва да сте изстрадали.

Не, помисли си Катрин, не можете дори да предположите. Дори и в най-страшните си кошмари.

— Мога само да благодаря на бога, че се натъкнах на маркиз Личфийлд и че той склони да ми помогне. — Маркизът я настани точно срещу себе си и Катрин през цялото време чувстваше настойчивия му поглед върху себе си.

— Разбира се, че ще ви помогне. Люсиен е истински джентълмен. Може на пръв поглед да ви изглежда малко строг, но щом го опознаете, ще видите че в действителност е напълно безобиден.

Маркизът изви тъмните си вежди.

— Безобиден? Това описание не ми подхожда, лельо Уини.

Катрин беше сигурна, че подобно определение е далече от истината. Високият тъмен мъж начело на масата, с решителна челюст и стоманен поглед беше всичко друго, но не и безобиден. Тя потръпна при мисълта какво е способен да й стори, когато откриеше, че го е измамила.

Тогава ще бъда далече оттук, напомни си решително Катрин. Ще бъда на мили оттук.

— Трябва да хапнете нещо, скъпа. Изглеждате ми бледа и твърде слаба. След всичко, което сте преживели, имате нужда от сили.

Катрин се усмихна. С всеки изминал миг харесваше тази жена все повече и повече, но все още не беше сигурна, че може да й има доверие.

— Изглежда вкусно. — Тя пое чинията, която един от прислужниците напълни и й подаде — изобилна храна, каквато обикновено се сервираше в този час от денонощието. Нападна я с такова ожесточение, сякаш всяка нейна хапка бе последна, напълно забравила къде всъщност се намира. Когато вдигна поглед, видя маркизът да я наблюдава със замислен поглед, а очите на лейди Бекфорд бяха изпълнени със съчувствие.

Апетитът й внезапно се стопи и тя остави салфетката си.

— Съжалявам. Аз просто… Просто… Те не ми даваха много храна. — Това беше самата истина. Обичайната храна в клиниката беше водниста каша с парче твърд хляб, а понякога и хапка развалено месо.

— Всичко е наред. — Гласът на маркиза прозвуча необичайно топло. — Леля ми е права. Имате нужда от сили.

Катрин погледна яйцата в наполовина опразнената си чиния, после сочното парче печена яребица и отново почувства прилив на животински глад. Тя сложи в устата си още една хапка, после втора, като внимаваше този път да се храни по-бавно, както се очакваше от една дама. Не спря, докато не изяде и последната троха в чинията си.

— Още? — попита маркизът.

Катрин поклати глава.

— Благодаря, мисля че вече погълнах достатъчно храна.

— Чудесно — каза лейди Бекфорд. — В такъв случай нека се разходим в градината. Така ще имате възможност да ми разкажете всичко за себе си.

Катрин почувства как стомахът й се свива застрашително. Мили боже, да се разхожда с тази жена и да й разказва подробности за себе си, бе последното нещо, което би си пожелала. Трябваше да лъже отново и отново, а не й се искаше. Тя преглътна тежката буца, заседнала на гърлото й. Вероятно всичко щеше да мине добре. Вероятно, ако се придържаше близко до истината… предишната вечер това бе дало резултат.

Въпреки че сърцето й се блъскаше лудо в гърдите, тя се насили да се усмихне.

— Би било прекрасно.

— В този замък има много хубави градини. Вероятно маркиз Личфийлд ще се присъедини към нас.

Маркизът се усмихна учтиво, стана и последователно им подаде ръка да се изправят.

— Съжалявам, дами, нека оставим за някой друг път. Опасявам се, че трябва да свърша някои неща. — Погледът му се плъзна към Катрин и сякаш се задържа по-дълго на устните й. — Приятна разходка, мис Грей.

Катрин несъзнателно навлажни устни, сърцето й потрепваше по странен начин.

— Благодаря, милорд. Със сигурност ще ми бъде приятно.

Когато няколко часа по-късно се върнаха в къщата, напрежението от последните дни беше съвсем забравено и за пръв път от месеци насам Катрин се смееше от сърце. Лейди Бекфорд се отнасяше към нея като към стара приятелка и настояваше тя да я нарича лельо Уини, както племенника й. Беше й разказала за съпруга си, когото загубила преди две години. При споменаването на името му очите й се изпълваха със сълзи.

Катрин също се бе разплакала. През цялото време се бе опитвала да не говори за себе си, внимаваше да не изпада в подробности, но въпросите относно семейството й насочиха разговора към нейните майка и сестра, които бяха починали преди десет години, а това я наведе на мисли за злонамерения й настойник, вуйчо Дъглас, и ужасната година в „Сейнт Бартоломю“. И тогава сълзите рукнаха по лицето й, а лейди Бекфорд съчувствено я прегърна, убедена че плаче за ужасите, изживени след нейното отвличане.

Всъщност това нямаше значение. На Катрин й беше приятна нежната загриженост на другата жена и, когато се прибраха в къщата, двете вече бяха приятелки.

Дните се нижеха неусетно. С маркиза обикновено се засичаха на обяд или вечеря, но повечето си време Катрин прекарваше сама или с леля Уини. Както бе отбелязала лейди Бекфорд, градините на замъка бяха великолепни и тя се опитваше да остава там възможно по-дълго.

Замъкът имаше и огромна библиотека и както винаги Катрин бе погълната от пленителния свят на книгите. Обичаше да чете поезия, романи, а особено запалена беше по философи като Сократ, Платон, Аристотел, Декарт. А един ден откри цял рафт с медицинска литература — книги за лечение и билки — и оттогава прекарваше всяка свободна минута, приведена над дебелите томове.

Именно там я откри маркизът на четвъртия ден от престоя й в замъка. Веднага щом зърна силуета му в рамката на вратата, тя затвори припряно книгата, която четеше, пъхна я в гънките на полите си и отвори друга.

Когато видя заглавието на четивото й, Личфийлд изглеждаше озадачен. Черните му вежди се извиха в недоумение.

— Четете труда на Декарт за произхода на човека? Рядко се среща жена, която да проявява интерес към подобна материя.

Катрин вдигна рамене.

— Винаги съм се интересувала от философия. Платон казва: „Който не се стреми към познанието, не заслужава да живее“.

Той се усмихна.

— „Има само едно добро — познанието, и само едно зло — невежеството“.

— Сократ — добави вещо тя и също се усмихна. — Той казва също: „Единственото, което знам е, че нищо не знам“.

При думите й маркизът се разсмя. Има приятен смях, помисли си тя — не дрезгав, а дълбок и мелодичен. И добре премерен, сякаш го използваше само по собствена преценка.

— А коя е другата книга, която четете?

Внезапно я обхвана напрежение.

— Каква… Каква книга?

— Онази, която скрихте в полите си. Защо не си признаете, мис Грей? В моята библиотека има твърде малко книги, които бих нарекъл неподходящи за една млада дама, но каквото и да четете, едва ли бих се шокирал от заглавието.

Не й оставаше нищо друго, освен да му подаде книгата. И тя го стори, макар и доста неохотно.

— Уилям Харви, „За движението на сърцето и кръвта при животните“? — Люсиен изглеждаше изумен.

— Имате прекрасна колекция от книги по медицина и билколечение. Знам, че книгата на мистър Харви е малко старичка, но си помислих, че може да е казал нещо за… — Гласът й внезапно замря.

— Да е казал нещо за какво, мис Грей? Кой нормален човек би се заинтересувал от подобна книга? Дори не ми изглежда модерно.

Катрин почувства как лицето й се обагря в руменина. Всичко в него — от осанката до хладния поглед в очите му — излъчваше неодобрение. Просто не беше прието жена да чете текст, онагледен с подобни картинки.

— Майка ми и сестра ми починаха от малария, когато бях само на десет — опита се тя да му обясни с надеждата да я разбере. — Аз, разбира се, бях разстроена. Чувствах се така отчайващо безпомощна! Никой лекар не успя да им помогне. Никой не знаеше как. Няколко години по-късно започнах да изучавам билките и влиянието им върху някои болести. В това се състои интересът ми към медицината.

— Разбирам. — Но Катрин се питаше дали не му се струва неприлично да обсъжда подобни въпроси с жена. Дори споменаването на частите от човешкото тяло се възприемаше с неодобрение от обществото. И както се бе опасявала, изглеждаше подозрително за млада, неомъжена дама да изучава атласа по анатомия и да чете статии за вени, артерии и изпомпването на кръвта.

В следващия момент маркизът отново й подаде книгата.

— Е, доколкото разбирам, това не е случаен избор. Докато сте тук, моята библиотека е на ваше разположение, мис Грей.

— Благодаря, милорд.

Видяха се отново на вечеря. Понеже лейди Бекфорд се чувстваше неразположена, двамата вечеряха сами. За щастие, маркизът изглеждаше в добро настроение и дори й се усмихна снизходително, докато я съпровождаше до масата в трапезарията.

— Надявам се, че прекарвате времето си добре сред вашите книги.

— Да. Винаги съм обичала да чета.

— Вие сте уникална жена, мис Грей. Истинска рядкост е да срещнеш млада дама, чиито интереси се простират от Декарт до човешката анатомия.

Той я настани зад пищно резбована маса, осветена от сребърен свещник.

Катрин отпи глътка от гъстото червено вино.

— А вие, милорд? Какви са вашите интереси, като изключим философията?

Чашата, която бе понечил да поднесе към устните си, застина във въздуха. Погледът му се плъзна към плавната извивка на бюста й и се задържа на късчето гола плът над деколтето. Внезапно дъхът й секна, стомахът й се преобърна.

Маркизът се сепна и отново съсредоточи вниманието си върху лицето й.

— Харесвам много неща, мис Грей. Харесва ми да управлявам владенията си. За мен е истинско предизвикателство да внасям подобрения в обработката на почвата и да наблюдавам по какъв начин се отразява това на реколтата. Обичам да яздя коне. Обичам да ловувам. А преди известно време се увлякох по бокса.

— Явно сте човек с разностранни интереси.

— Иска ми се да вярвам, че е така.

— Изглеждате доста зает.

— Така е.

— Твърде зает, за да помислите за съпруга и семейство? Леля Уини ми каза, че не сте женен.

Той преглътна хапката печен пъдпъдък, която дъвчеше.

— А не ви ли каза, че ситуацията скоро ще се промени?

Катрин се изправи сковано в стола си.

— Не, очевидно е пропуснала.

— Истината е, мис Грей, че съм сгоден за лейди Алисън Хартман. Ще се оженим след по-малко от два месеца.

Катрин се усмихна, но незнайно защо това й костваше неимоверно усилие.

— Поздравления, милорд.

— Благодаря. С лейди Алисън се познаваме от пет години. Наскоро реших, че е време да се задомя и да създам наследник. Предложих й брак, а на нея идеята й допадна.

Допадна? На Катрин това не й звучеше като най-подходящата дума, за да се опишат чувствата на една жена, ако й предстои да се омъжи за интригуващия, невероятно привлекателен маркиз Личфийлд. Питаше се дали и годеницата му чувства същата апатия към предстоящото събитие, каквато очевидно изпитваше той.

Още на следния ден Катрин има възможност да си отговори.

Рано сутринта пристигна карета с четири расови жребци. При шума от настаналата навън суматоха сърцето й се преобърна. Мили боже, дали не я бяха открили? Първият й порив беше да сграбчи полите на роклята си и да се втурне към вратите. Катрин обаче успя да потисне импулса си и остана зад изящната масичка, постлана с портокалова покривка от брокат.

Вече от половин час двете с лейди Бекфорд се наслаждаваха на по чашка сутрешен чай. На Катрин й беше приятно да слуша истории за младостта на маркиза и за приключенията му с неговия най-добър приятел, Джейсън Сенклер, херцог Карлайл.

Но сега думите на лейди Бекфорд не достигаха до слуха й. Заглушаваше ги страхът, проникнал във вените и във всяка пора от тялото й.

Уини погледна към вратата.

— Това трябва да са лейди Алисън и майка й, баронеса Сейнт Джеймс. Посещават замъка доста често, защото владенията на барона са само на няколко мили оттук.

Напрежението отпусна тялото на Катрин. Почувства се почти замаяна от облекчение. Тези имена й бяха непознати и нямаше причини да смята, че двете жени ще я разпознаят.

— Не знаех, че очаквате гости.

Уини въздъхна и поклати унило глава.

— Трябваше да спомена за това, но предполагам, че съм се надявала да не дойдат. Лековатото им бъбрене за сватбата винаги ме изважда от равновесие — с какво да украсят празничните маси, какъв да е цветът на роклята за лейди Алисън. Не пропускат да поклюкарстват и за гостите — кого да поканят и кого да пренебрегнат. Всичко това са пълни глупости, но Люсиен се чувства задължен да ги изслушва. В действителност той би предпочел да обикаля владенията си.

— Но лейди Алисън е негова годеница. Сигурна съм, че му е приятно да прекарва времето си с нея.

Уини я погледна, сякаш искаше да й каже: „Ако я познаваше, нямаше да говориш така“. После отново въздъхна и поклати глава.

— Съжалявам. Зная, че би трябвало да съм по-дискретна, но това момиче е само панделки и дантели. Племенникът ми ще се разкайва, задето се е обвързал с нея, а и аз не пропускам да му го напомня при всеки удобен случай.

Катрин се замисли над думите й, докато отпиваше глътка чай.

— Може би е влюбен в нея.

Уини завъртя театрално очи и отметна кичур от платинено русата си коса.

— Моят племенник няма представа какво означава тази дума. Никога не се е влюбвал и като се има предвид как беше отгледан, съмнявам се, че има желание да изпита тази тръпка. Предполагам вече си забелязала, че маркиз Личфийлд строго се придържа към един установен начин на живот. Счита се за човек с желязна воля и няма желание да променя нещата. Влюбен ли е, човек често престава да мисли с ума си. Точно това се случи и с баща му — любов с катастрофални последици. И мисля, че племенникът ми никога няма да забрави този урок. Ако се омъжи за лейди Алисън, ще може да изпълни задължението си и да продължи рода, без да поема какъвто и да било риск.

Катрин премълча колко тъжно й изглежда всичко това. Тя самата винаги си бе мечтала да се влюби. Беше се надявала един ден да се омъжи за човек, който да я обича толкова силно, колкото и тя него. Но сега осъзнаваше, че това е почти невъзможно, след като трябваше да насочи цялото си внимание в усилието да оцелее.

— О, скъпа, те се насочват насам — прошепна лейди Бекфорд и Катрин замръзна. Досега тя мислеше, че маркизът не би искал никой да разбере за присъствието й, но очевидно той нямаше подобни задръжки. А може и да грешеше, защото когато двете жени влязоха в помещението, маркизът не ги придружаваше.

— Лейди Бекфорд, така се радвам да ви видя! — Момичето беше облечено в рокля от бяла и розова дантела. С русите си коси и порцеланово лице приличаше на захарна кукла. Беше по-ниска от Катрин и по-закръглена точно където трябваше. Със своята бяла кожа и румени бузи олицетворяваше представата за женско съвършенство.

Катрин почувства неканена тръпка на ревност. Не можеше да става и дума за сравнение между тази жена и собствената й издължена, мършава фигура. Момичето несъмнено беше истинска красавица. Нищо чудно, че маркизът я бе избрал за своя съпруга.

Икономът сервира чая и дойде ред на запознаването Катрин се представи просто като мис Грей, приятелка на лейди Бекфорд от Йорк.

Въпреки това баронесата я гледаше с явна неприязън. Тя беше по-ниска дори от Алисън, а може би величественото й тегло я караше да изглежда така.

— Значи не сте дошла да посетите негова светлост? — попита подозрително тя.

Катрин се насили да се усмихне.

— Всъщност двамата с маркиз Личфийлд едва се познаваме. Той е зает през повечето време. Смея да кажа, че почти не съм го виждала.

За първи път лейди Сейнт Джеймс се усмихна. Тя прие чашата с чай, която лейди Бекфорд й подаде, и внимателно я остави на масата.

— Къде е той сега? Би трябвало да ни очаква. Надявах се да го намерим тук, когато пристигнем.

— Дами, приемете моите извинения. — Личфийлд прекрачи прага на всекидневната, тъмен и внушителен, както винаги. — Срещата ми с управителя на моите владения се проточи повече, отколкото очаквах. — Той се приведе в поклон над пълничката ръка на баронесата. — Надявам се, че и двете ще ми простите.

Лейди Алисън вдигна сияещото си лице към него.

— Разбира се, милорд. Човек с вашето положение несъмнено има много отговорности. Ние с мама прекрасно ви разбираме.

Личфийлд й се усмихна сякаш по задължение. За миг очите му се издигнаха над главата й и се спряха върху Катрин. Погледът му беше непроницаем, но се задържа на нея малко по-дълго от нормалното и по тялото й се разля топлина. После той отново насочи вниманието си към видението в розово.

— Писахте ми, че има някакъв важен въпрос, който трябвало да обсъдим. Вероятно предпочитате да говорим насаме. В такъв случай…

— О, не, милорд. — Лейди Алисън остави изящната си чаша върху масата. — Отнася се за лорд Тинкертън. Едва ли е тайна за някого какво е сторил, така че няма защо да пазим дискретност.

— Тинкертън? Какво общо има той с мен?

Баронесата се наведе в стола си и възпълничката й фигура изпълни корсажа на синята й копринена рокля. Осанката й подсказваше, че е твърда и властна жена.

— Нима не сте чули? Тинкертън е изгубил цялото си състояние, след като се е замесил в някакви опити да извлича сребро от олово. Сега всичките му кредитори искат да си плати сметките, но човекът очевидно няма пукната пара. Никой няма да иска да има нищо общо с него.

— И?

— А ние сме го поканили на сватбата! — изписка лейди Алисън, сякаш онзи мъж е извършил предумишлено убийство, а не обикновена измама.

— Поканите вече са изпратени — намеси се и баронесата. — Лейди Алисън се надяваше, че вие като човек на честта ще се съгласите да се свържете тайно с лорд Тинкертън и ще го убедите да се окаже твърде зает, за да приеме поканата.

Личфийлд се намръщи.

— Присъствието на лорд Тинкертън на церемонията едва ли е чак толкова съществено. Той може да е изгубил състоянието си, но все още е член на аристокрацията. Вие сте поканили половин Лондон. Неговото присъствие или отсъствие едва ли изобщо ще се забележи.

Лейди Алисън, която седеше до него на масата, внезапно сграбчи ръката му.

— Моля ви, милорд. С кого ще го сложим да седне на празничната трапеза? Някой може да се засегне и да стане истински скандал. Не бива да позволяваме нещо да заплашва това събитие.

За миг Катрин си помисли, че той най-после ще отстъпи пред нелепата молба на момичето и започна да променя мнението си за него, когато внезапно маркизът я потупа по облечената в бяла ръкавица длан и пророни:

— Простете, мила моя. Все още сте твърде млада. След време ще проумеете, че не винаги най-важното е колко пари има даден човек. Разбира се, бихте могла да се обърнете към баща си, но предполагам, че и той ще ви отговори същото. А междувременно ви съветвам да се заемете с по-важни неща, отколкото с внезапното разоряване на Тинкертън. Аз поне смятам да постъпя точно така.

С тези думи маркизът се изправи, хвърли последен поглед към Катрин и се запъти към вратите.

— Надявам се, че дамите ще ме извинят.

Дори не дочака отговора им, просто прекоси стаята с широки крачки и излезе, а слънцето проблесна в тъмната коса на тила му. Без да се обръща назад, той изчезна зад вратите. Катрин се вслушваше в звука от заглъхващите му стъпки и изпитваше нарастващ респект към този човек. А в съзнанието й проникна натрапчивата мисъл, че отношението на лейди Бекфорд към предстоящата му женитба е напълно основателно.

Люсиен не можеше да заспи. В съзнанието му непрекъснато изплуваше образът на окаяната бездомница, която бе открил в багажното отделение на своята карета. Виждаше я отново и отново — дрипава и мръсна, но вперила в него нетрепващ поглед с достойнството на кралица.

А затвореше ли очи, я виждаше такава, каквато бе в момента — чисто и приветливо лице, морскозелени очи, плътни и съблазнителни устни. Седеше в пищно обзаведена стая, облечена в коприна, сякаш това място е създадено точно за нея. Само книгата, която четеше — дебел том по анатомия, изрисуван с вени и артерии, някак не се вписваше в картината.

Люсиен скочи в леглото. Съзнанието му още беше замъглено от съня, объркано от образите на една и съща жена, които някак си не пасваха. Облегна се на възглавницата, а образът й все още изпълваше съзнанието му. Кои парчета липсваха в нейната история? Какво бе пропуснала? Инстинктите му подсказваха, че знае само част от истината. Питаше се само дали останалото е лъжа.

Какъвто и да беше отговорът, той смяташе да го открие. Пратеникът му бе тръгнал ден по-рано, отколкото й беше казал. Щеше да узнае всички отговори и то скоро.

Навън вятърът вилнееше с пълни сили, блъскаше се с трясък, в стъклата на прозорците. Вече бе средата на октомври и започваше осезателно да захладнява. В катраненочерното небе блещукаше тънка луна, обгърната от мрачни облаци. Люсиен, който обикновено спеше гол, спусна краката от леглото и облече черния си копринен халат. След като не можеше да спи, можеше поне да почете.

Той запали свещника на бюфета и се спусна по стълбите. Спря за миг пред тънката жълтеникава ивица, която се прокрадваше под вратите на библиотеката. Леля Уини определено не беше запалена по книгите. Само един човек в тази къща можеше да стои там по това време на денонощието.

Люсиен открехна вратата. Погледът му се плъзна в мъждиво осветената стая и се спря на крехката фигурка, приведена на дивана под прозореца. Облечена в сатенения халат на леля му, тя бе прегънала дългите си крака под тялото. Осветена единствено от восъчна свещ, на стола пред нея бе разтворена пожълтяла от времето книга с кожена подвързия и позлатени ръбчета на страниците.

— Не спите ли, мис Грей?

Тя се сепна при звука от гласа му и рязко повдигна глава. Беше толкова погълната от четивото си, че не го беше чула да влиза. Косата й беше разпусната и свободно се разливаше на непокорни вълни по гърба й чак до кръста. Беше гъста и лъскава, тъмна като сенките, които проблясваха по стените, и за пръв път Люсиен забеляза, че в нея проблясват червеникави оттенъци.

— Сънувах кошмар — пророни тя. — Реших, че е по-добре да почета, вместо да го преживея отново.

Той пристъпи към нея, поглъщайки с поглед меката извивка на гърдите й, ясно различима под копринената материя, тънката й талия, подчертана от стегнатия колан.

— Сънували ли сте този кошмар и преди?

Тя прехапа устни и поклати глава.

— Преди беше реалност — прошепна тъй тихо, че той едва я чу.

— Говорите за дните, в които сте била отвлечена?

Тя кимна някак припряно и извърна очи.

— Разбира се. — Но думите й прозвучаха фалшиво.

Люсиен спря до нея. Изучаваше лицето й. Бяха толкова близо един до друг, че сатенената материя на халата й докосваше черната коприна на неговия. Кой знае защо, тялото му откриваше в този допир нещо особено еротично. Напрегна се, а мислено изруга и отстъпи крачка назад.

— Какво четете този път, мис Грей? — Внимателно наблюдаваше как се променя изражението й, сякаш внезапно се затвори в себе си. Искаше й се да скрие книгата. Прочете го в очите й. Той посегна и затвори книгата, за да може да прочете заглавието, като внимаваше да отбележи страницата й с показалеца си.

— „Наръчник по акушерство“. — Отдолу с по-дребен шрифт бе изписано: — „Съдържа практически напътствия. Тук ще прочетете как най-безопасно да практикувате този занаят.“ — Маркизът се намръщи и вдигна поглед към лицето й. През ума му преминаха поне дузина ужасяващи мисли, но една от тях го стресна най-много.

— Казахте ми, че мъжете, които са ви похитили, не са… не са се възползвали от вас. Ако това не е истина, вината не е у вас. И ако се страхувате, че е възможно да носите дете, не се притеснявайте да ми кажете, мис Грей.

Дори на мъждивата светлина от единствената свещ той видя как страните й се обляха в руменина.

— Те не са… Нищо подобно не се е случило. — Тя се изправи сковано на неудобния си стол и вирна брадичка. — Просто се интересувам от тази тема. Както вече ви казах, още от дете ме занимават различни методи за лечение. Тук открих интересни книги и реших да ги прочета. А вие ми казахте, че нямате нищо против.

Дълго време той се взираше мълчаливо в лицето й и се питаше дали това е истина или просто поредната лъжа.

— Наистина нямам нищо против, мис Грей. Можете да четете каквото поискате. Аз няма да ви спирам. Нито пък ще ви предупреждавам да бъдете дискретна. Вие очевидно знаете как обществото гледа на подобни интереси, когато става дума за жена.

Тя сякаш още повече се изправи и яростно вирна глава.

— Зная, но не съм съгласна. Смятам, че всеки човек, независимо дали е мъж или жена, трябва да има възможност да научи всичко, което го интересува. Но все пак ще последвам съвета ви и ще продължа да се държа прилично според нормите на обществото.

Люсиен кимна. Неусетно вниманието му се бе отдалечило от думите й, съсредоточено върху голия глезен, който надничаше изпод полите на сатенения й халат. Стъпалото й беше бледо и извито, глезенът — тънък и добре оформен. Възбудата, която бе потиснал, сега отново се надигаше у тялото му. Маркизът решително обърна гръб на момичето, впери поглед в заглавията по лавиците, намери книгата, която търсеше и твърдо се насочи към вратите.

— Може би точно тези книги са причина за вашите кошмари, мис Грей.

Тя се усмихна едва доловимо.

— Може би. Но те са и моето спасение.

Люсиен не й отговори. Тя беше странно създание. Твърде интелигентна за човек от висшето общество, и все пак необяснимо привлекателна. Чувстваше се притеснен от факта, че откакто я бе приел в Касъл Ранинг, не можеше да преодолее слабостта си към нея. Но бе сгоден за друга; не биваше да забравя това.

Можеше само да се надява, че Алисън Хартман ще възпламени чувствата му също толкова бързо, колкото бе успяла Катрин Грей — с един случаен поглед към глезена й.