Коприна и стомана

23

Трябваше да си върви. Не можеше да се изправи пред вероятността — не, пред неизбежната заплаха, — да я обвинят в убийство. Тя беше единствената заподозряна и всички го знаеха. Дори Люсиен я смяташе за виновна.

Люсиен! Всъщност той беше истинската причина тя да избяга. Никога нямаше да забрави изражението на лицето му, докато тя сряза трахеята на малкия Майкъл. Нито пък непроницаемата маска, която бе надянал, след като свърши работата си.

Преди няколко дни беше смятала, че фатален за отношенията им бе онзи ден, в който я видя в лабораторията в подземието. Но този път бе дори по-лошо. Съпругът й никога нямаше да я погледне отново, без да види напоената й с кръв рокля, без да се запита що за жена е в действителност. Алисън Хартман със сигурност не беше като нея. Лейди Алисън бе самото олицетворение на женствеността. Лейди Алисън бе жената, за която маркизът мечтаеше.

Ръцете й трепереха, докато сгъваше и прибираше в чантата три от най-простите си рокли, две чисти нощници, посребрената четка за коса от тоалетката и още един чифт обувки, по-удобни от тези, които щеше да обуе за дългото пътуване.

Катрин погледна през прозореца. Беше късно вечерта. Всички от прислугата вече спяха. Замъкът тънеше в тъмнина, но през облаците се прокрадваха бледите лъчи на луната. Огледа за последен път стаята, към която толкова се бе привързала и която, знаеше, щеше да й липсва: хубавите кадифени пердета, която придаваха топъл и уютен вид на помещението, леглото, което толкова пъти бе споделяла с Люсиен. Спомни си дългите часове на удоволствие, ласките, прошепнатите думи.

Катрин обгърна раменете си с ръце и се опита да пребори обземащото я отчаяние. Нямаше да мисли за Люсиен — нямаше да си го позволи. Отдадеше ли се на спомените, никога нямаше да си тръгне. За миг погледът й се задържа върху бележката, която му беше оставила на малкото френско бюро в ъгъла на стаята. Даваше му свободата да я забрави, да подреди живота си така, както винаги бе мечтал. След всички проблеми, които му бе причинила, съпругът й несъмнено заслужаваше поне този жест.

Катрин избърса сълзите, които се търколиха изпод ресниците й, затвори неголямата си чанта и напусна стаята.

Костваше й огромно усилие на волята да не се отбие за последен път в стаята на Майкъл, но знаеше, че момичето, което се грижи за него, спеше до леглото му и не се осмели да я разбуди. Майкъл бързо се възстановяваше. Скоро щеше да бъде напълно здрав и бе в добри ръце.

Катрин вече не се притесняваше за Майкъл. За пореден път тя самата беше в опасност. Да напусне Касъл Ранинг бе единственият й шанс да се изплъзне от обвиненията на властите. А повече от всичко искаше да избяга от Люсиен. Беше влюбена в човек, който не я обичаше, който ценеше жената, която би искал тя да бъде, а не онази, която беше в действителност. Трябваше да замине, преди той да се върне, преди да я погледне и красивите му тъмни очи да се изпълнят с презрение.

Вече бе виждала този поглед в очите на вуйчо си, на епископ Толмън, на лекарите в болницата. Трябваше да замине, и то тази вечер. Както винаги, трябваше сама да направи каквото е нужно, за да оцелее.

Да избяга от къщата, се оказа по-лесно, отколкото се бе надявала. За миг й се прииска да вземе кон, но бързо отхвърли тази идея. Веднъж да стигнеше до някой хан, щеше да пътува с пощенска кола. Така пътуването щеше да е по-бързо, а маршрутът й — по-труден за проследяване. Този път беше по-лесно, защото разполагаше с пари за разходите си. Люсиен бе изключително щедър към нея, а тя харчеше твърде малко. Освен това нямаше да бъде мръсна и дрипава в хладната пролетна нощ. Имаше топли дрехи и добър план в главата си.

На сутринта, след като вървя през цялата нощ, Катрин стигна един крайпътен хан. Пощенската кола пристигна преди зазоряване. Тя плати таксата и побърза да се качи. През следващите няколко дни смени няколко коли, които пътуваха в различни посоки. Все още се боеше, че някой би могъл да я проследи. Когато най-после достигна „Сейнт Ийвс“, разположен на далечния Корнуолски бряг, Катрин вече не се страхуваше, че някой би могъл да я открие.

Преди много години, като дете, бе идвала в малкото рибарско градче с родителите си. Още тогава се бе влюбила в това място и сега, докато се взираше през прозореца на пощенския вагон, заслушана в бученето на пенливите вълни, Катрин осъзна, че дивната красота на градчето не се е променила с годините.

Може би тук ще успея да си изградя нов живот, помисли си тя и потисна тъпата болка в гърдите си. После се сети за Люсиен, за сребристите пламъчета в очите му, за меката му усмивка, отправена към нея, за усилията му да я защити и дълбоко в сърцето си, където никой не можеше да надзърне, Катрин безмълвно зарида.

Беше толкова трудно да приеме, че през цялото време е грешил.

Толкова трудно, че му бяха необходими цели три дни, за да го проумее. Нямаше представа какво да й каже, как да повдигне такъв важен въпрос — нейните интереси, нейните убеждения, сърцевината на техните разногласия.

Затова и бе напуснал замъка — да остане насаме със себе си, да обмисли внимателно онова, което се случи, събитията, които коренно промениха начина му на мислене, промениха целия му живот. Имаше нужда да види ясно нещата, да размисли. Искаше да бъде сигурен.

Но когато се върна, беше твърде късно.

Седнал зад бюрото в кабинета си, Люсиен приглади листа, който Катрин му беше оставила. След шест дни и хиляди прочитания хартията бе смачкана и поразкъсана. Нямаше нужда да прочита отново думите; вече ги знаеше наизуст. Но това мъничко парче хартия беше всичко, което му остана от нея, и щеше да го пази до нейното завръщане.

Буквите се размиваха пред погледа му и му напомняха какъв глупак е бил.

Буквите се замъглиха и се сляха. Люсиен сгъна внимателно листчето хартия и го прибра във вътрешния джоб на палтото си, така че да е близо до сърцето му. Търсеше я вече цели шест дни. Шестте най-дълги дни в живота му. Беше изтощен до смърт, разкъсван от тревога и преливащ от съжаление. Но нямаше да се откаже, докато не я открие.

А когато най-после я видеше, щеше да й каже какво е осъзнал, докато я гледаше как спасява живота на детето, което му бе станало толкова скъпо. Щеше да й каже, че е сгрешил, че интересът й към медицината не е безсмислица, че онова, което прави, наистина е важно. Че няма значение фактът, че е жена. Щом можеше да спаси живота на едно дете, всичките онези години, които бе прекарала над книгите, всичките страдания, които бе преживяла, наистина си заслужаваха.

Щеше да й каже също, че я обича. Въпреки че никога не беше вярвал в любовта, докато я гледаше в онези ужасни мигове как се бори за живота на Майкъл, Люсиен осъзна, че никога не е изпитвал такава гордост, такова наситено чувство за духовна връзка с друг човек.

Обичаше тази жена — изцяло и без всякакви задръжки. Някаква част от съзнанието му, толкова дълбоко заровена, че дори не бе подозирал за съществуването й, го беше заблуждавала, че Катрин прилича на майка му. И това го бе изплашило. Истината беше, че Катрин Грейсън нямаше нищо общо с Шарлот Монтен. Тя беше добър човек и всеотдаен приятел. Любовта му към нея надминаваше всякакви граници. Изгаряше го нуждата да й го каже. В писмото си тя твърдеше, че също го обича, и за първи път Люсиен осъзна какъв щастливец е.

И колко отчаяно копнее за мига, в който ще я види до себе си, в безопасност.

Маркизът прокара ръка през косата си и я отметна от челото. Не се беше бръснал от дни, дрехите му бяха опръскани с кал. Сега това не го интересуваше. Очакваше Джейсън да пристигне всеки момент, за да продължат издирването й. Все някъде имаше някой, който я е видял, някой, който я е запомнил и който знае накъде е тръгнала.

В момента нямаше пряка заплаха от страна на закона, въпреки че с непредвиденото си бягство бе затвърдила подозренията, отправени към нея. Вуйчо й не бе починал, както всички предполагаха. По всичко личеше, че ще оживее, и понеже нямаше преки доказателства, че именно Катрин се е опитала да отнеме живота му — а и Дънстън имаше интерес да сложи край на слуховете — властите вече не дишаха във врата им.

Що се отнасяше до него, трябваше да си признае, че за един кратък момент се бе усъмнил в нея. Знаеше какво й бяха причинили безскрупулните машинации на Дънстън. Но един поглед към лицето й му бе достатъчен, за да осъзнае, че е невинна. Катрин се бореше в името на живота, не срещу него. Ако някой ден законът отново се изправеше срещу нея, той щеше да я защити, независимо какво ще му коства това. Никога нямаше да й се наложи отново да се страхува.

В този момент вратата се отвори и рамката й се изпълни от едрия силует на Джейсън.

— Конете ни чакат. Готов ли си?

Люсиен кимна.

— Само ще взема палтото и ръкавиците си. Ще се видим на входа.

Джейсън само кимна отсечено и маркизът почувства внезапен прилив на благодарност за всеотдайните усилия на приятеля си.

— Ще я намерим — беше му заявил твърдо Джейсън в момента, в който узна за изчезването й. — Няма да се откажем, докато не я открием. — Гласът му прозвуча изпълнен с някаква мрачна решителност и Люсиен му повярва.

Сега маркизът грабна палтото си от облегалката на стола, и без да обръща внимание на пулсиращата болка в главата си и уморените си крайници, последва приятеля си към обора.

Катрин напусна малката си къщичка върху скалите, в покрайнините на Сейнт Ийвс, и забърза по пътеката към градчето. Вече близо два месеца живееше в крайморското селище и покрай другите неща работеше като акушерка.

Днес я бе повикала Агнес Потс, възрастна жена, която бе толкова прегърбена и измършавяла, че приличаше на джудже. Двете трябваше да помогнат на младата съпруга на един от рибарите да се сдобие с първата си рожба. До пристигането на Катрин Агнес бе единствената акушерка в градчето, но вече се чувстваше твърде немощна, за да се справя със задълженията си и беше благодарна да има нова помощничка.

Още през първите няколко седмици стана очевидно, че Катрин умее много повече неща, освен да изражда бебета, и задълженията й нараснаха. Хора от всякаква възраст и пол, с различни болежки, започнаха да посещават къщата й в покрайнините на градчето, и тя неизменно правеше всичко възможно да им помогне.

Това бе животът, за който винаги бе мечтала. Работата й бе важна, ценяха я. Катрин беше полезна. Необходима.

И отчаяно, болезнено самотна.

Люсиен й липсваше повече, отколкото очакваше. Липсваше й усмивката му, гласът му, присъствието му. Липсваше й малкият Майкъл, за когото не спираше да се притеснява. Липсваше й домът й в Съсекс, съпругът й и семейството й, които така и не съумя да забрави. Надяваше се един ден Люсиен да й прости, задето се бе намесила в живота му и с времето да постигне истинското щастие.

Пред нея изникна къщата на рибарското семейство. Катрин отхвърли досегашните си мисли, отвори грубата дървена врата и влезе в стаята, където младата Лизет Гибънс се гърчеше в леглото си.

— Как е тя? — обърна се Катрин към Агнес, без да откъсва поглед от подутия корем на момичето под чистите, но износени чаршафи.

— Болките й са жестоки, но не виждам нищо нередно. Бебето трябва да излезе скоро.

Катрин пристъпи към леглото, изстиска мокрия парцал от легенчето с вода върху масичката и внимателно избърса потта от челото на жената. Беше с едра структура, руса коса и сини очи, и с широк ханш, който несъмнено щеше да улесни раждането.

— Само не се притеснявай — успокояваше я Катрин. — Скоро бебето ще излезе и болките ще секнат.

— Сигурно ще умра — изхлипа Лизет. — Ще умра точно като сестра си. — Задъхана и обляна в пот, тя бълваше гневни ругатни — първо към големия си корем и тромаво тяло, а после към съпруга си, който я бе поставил в това положение.

Катрин стисна нежно раменете й.

— Всичко е наред, Лизет. Няма да умреш. Само се успокой. Когато дойде следващата контракция, искам да напъваш с всички сили.

Момичето изхлипа и прехапа до кръв долната си устна. Цялата се къпеше в пот, нощницата й бе влажна и прилепнала към натежалото й тяло. Китките на ръцете й бяха завързани за таблата на леглото.

— Прави каквото ти казва, момиче — нареди й Агнес Потс. — И бъди благодарна, че тя е тук. Аз вече съм твърде стара за тая работа.

Катрин се усмихна на възрастната женица и избърса потните си вежди с опакото на ръката си. Следващите контракции бяха болезнени и все по-чести, а Лизет крещеше, но изпълняваше точно инструкциите й, докато на бял свят не се появи едно мъничко момченце.

Катрин подаде бебето на Агнес, която весело му гукаше, докато го почистваше и увиваше в чистото вълнено одеяло. Накрая постави малкото вързопче в ръцете на сънената майка. Катрин се взираше в уморената, нежна усмивка на младата жена, видя неизмерната гордост и любов, които се четяха на лицето й, и почувства същото благоговение, каквото винаги изпитваше при вида на новородено дете. Животът беше толкова ценен. И толкова несигурен.

Несъзнателно ръката й се плъзна към леко закръгления й корем. През последните три седмици й прилошаваше всяка сутрин. Не можеше да погълне дори залък хляб. Знаеше отлично какво означава това. Толкова отчаяно се бе опитвала да забрави мъжа, в когото така необмислено се беше влюбила, да изхвърли от съзнанието си високия му, тъмен силует и да привикне с новия живот, който си бе изградила в Сейнт Ийвс. Опитваше се да потисне болката от загубата.

Сега, когато носеше неговото дете в утробата си, Катрин знаеше, че никога няма да успее.

Тя въздъхна и изми ръцете си над легена върху плетената маса. Поне някаква част от него щеше да остане с нея през годините. Катрин си помисли за малкото момиченце, което се молеше да роди, за копринената му черна косица и тъмните очи със сребристи пламъчета, които несъмнено щеше да наследи, и сърцето й се изпълни с болезнен копнеж.

Болеше я, че детето й никога няма да види баща си.

Болеше я за Люсиен и за самата нея.

Шест месеца! Шест дълги, мъчителни месеца без никаква следа от нея. Люсиен изкачи стръмното стълбище по пътя за кабинета си. Току-що се бе завърнал от пътуване до Мейдстоун, откъдето му бяха писали, че жена с описанието на Катрин живее в градчето. Това не беше първото безсмислено пътуване.

След първите две седмици на безплодни усилия да я открият бе обявил награда за някакви сведения. Доста хора се поблазниха от парите. Нат Уитли нае хора, които да проследят всяка възможна нишка, и повечето от тях отпаднаха. Но Люсиен пожела да се заеме лично с онези от тях, които изглеждаха обещаващи.

— Милорд! Милорд! Вие сте у дома! — Майкъл се втурна към него и Люсиен го притисна в прегръдките си.

— Пристигнах преди около час. Не исках да прекъсвам урока ти.

— Старият Парни ме учи на френски. Божичко, защо му трябва на човек да говори като ония скапани жабари?

Люсиен едва потисна усмивката си. Това дете беше най-ценният дар, който Катрин му даде. В дни като този, когато се натъкваше на поредната задънена улица, му се струваше, че ако не е малкият Майкъл, този път ще затворят него в онази лудница.

— Мистър Парнел се грижи да бъдеш добре подготвен за влизането си сред обществото — опита се той да му обясни. — Нали ми каза, че искаш да станеш истински джентълмен. Е, в такъв случай трябва да умееш да разговаряш на френски.

— Обзалагам се, че вие не можете да говорите като тия жабари.

— Онези жабари. И ако мислиш така, наистина грешиш. Je parle francais assez bien. Comprenez-vous?5 Това е задължително за членовете на висшата класа.

Майкъл се намръщи.

— Звучи страхотно, когато го казвате вие. Старият Парни звучи като жаба в ръждива кофа.

Люсиен отново се усмихна.

— Добре тогава. Научи думите, а аз ще те упражнявам да ги изговаряш правилно. Става ли?

Майкъл се ухили.

— Става!

Люсиен го отпусна на земята и момчето весело припна по стълбите, за да се заеме отново с уроците си.

— Милорд? — Маркизът се обърна при звука от гласа на Рийвс. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но имате посетител.

— Посетител? Кой?

— Лейди Алисън Хартман. Казах й, че не бихте могъл да я приемете, след като току-що сте се завърнали от дълго пътуване до Мейдстоун, но тя настояваше да ви види. Казах й да ви изчака в зелената стая. Да я отпратя ли, милорд?

Алисън Хартман. Люсиен въздъхна, внезапно почувствал се по-изморен отпреди. Господи, от всички хора на света най-малко очакваше да види нея.

— Милорд?

— Какво? О, не… Всичко е наред, Рийвс. — Мислите му се върнаха към настоящето, далеч от спомените за Алисън, които дори не можеха да се сравняват с онези, които пазеше от Катрин. — Ще поговоря с нея.

Когато отвори вратата на зелената стая, я видя да седи на тапицирания в зелено диван — също толкова руса, мила и хубава, колкото при първата им среща. Помисли си за постоянното напрежение, с което живееше и което бе издълбало дълбоки бръчки по лицето му, и за миг му хрумна, че той вероятно й изглежда с десет години по-стар.

— Милорд? — Тя се изправи, когато го видя да влиза. Вдигна очи към него и се усмихна. — Радвам се да ви видя.

Люсиен потърси с поглед баронесата, нейна майка и неразделна компаньонка, но този път тя не се навърташе наоколо.

— Лейди Алисън… — Той направи изряден поклон над ръката й. — Изглеждате красива както винаги.

Лицето й поруменя приятно.

— Благодаря, милорд.

— Надявам се, че родителите ви се чувстват добре.

— Те наистина са добре, милорд. Аз обаче съм доста разтревожена напоследък.

Люсиен повдигна вежди.

— Разтревожена?

— Да, милорд. Носят се ужасни слухове… За никого не е тайна, че съпругата ви ви е изоставила. Обвиняват я в ужасни неща.

Стори й се, че думите й го засегнаха.

— Съпругата ми е невинна. През живота си не е сторила зло никому.

Алисън сведе поглед към ръцете си, които притискаше в скута си.

— Не се съмнявам в думите ви, милорд — отвърна меко тя. — Но знаете, че тя много ме нарани.

Гневът му мигом се изпари. Катрин не беше единствената, която нарани Алисън Хартман. Той се бе оказал неспособен да направлява нещата, да подреди сам живота си.

— Катрин винаги е съжалявала за онова, което се случи, милейди. Както и аз самият. Тогава тя отчаяно се нуждаеше от моята защита. Водела се е от вярата, че нашият брак ще продължи кратко и че двамата с вас един ден ще можем наистина да се оженим.

Ярките й сини очи се заковаха на лицето му.

— Наистина ли е смятала така?

— Да.

Алисън пристъпи към него и пъхна мъничката си, облечена в ръкавица длан в ръката му.

— Може би точно затова си е тръгнала, милорд. За да можем ние двамата най-после да се съберем.

Люсиен погледна към ръката й, която несъзнателно стискаше ръкава му — изящна и неповторимо женствена. Не можеше да си представи, че тази малка и нежна ръчица ще направи каквото е необходимо, за да спаси живота на едно малко дете.

— Може би това е била една от причините — отвърна той и внимателно се освободи от ръката й. — Но когато си тръгна, тя нямаше представа колко много я обичам. Не знаеше, че се радвам, задето се ожених за нея и че се чувствам горд да я наричам моя съпруга.

Тялото на Алисън се скова, ръцете й се вкопчиха в дантелата на кремавата й копринена рокля.

— Мислех, че не вярвате в любовта. Винаги ми повтаряхте, че това чувство не съществува.

— Бил съм истински глупак — отвърна й простичко той.

Светлите й вежди се сключиха на челото й.

— Надявах се, че ние двамата можем да поправим нещата помежду си. Сега разбирам, че съм сгрешила. В такъв случай, ще приема предложението на Риджиналд Дикерсън, лорд Мортимър, както майка ми настояваше да сторя. — Тя вирна гордо брадичка, повдигна полите си и си проправи път покрай него.

Люсиен улови ръката й.

— Може и да не ми вярвате, Алисън, но двамата с вас имахме късмет, че не се оженихме. Вие заслужавате съпруг, който да ви обича, независимо дали е Мортимър или някой друг. Трябва обаче да се уверите, че и вие сте способна да отвърнете на любовта му. Любовта е ключът към истинското щастие.

Алисън не му отговори, но за миг нещо проблесна в очите й. Люсиен гледаше как се полюшва кринолинът й, докато вървеше по коридора. Алисън беше мила и невинна — жената, която винаги бе вярвал, че желае.

Сега вече знаеше, че в действителност се нуждае от интелигентна и страстна съпруга, от истински партньор и приятел. От жена, която не се бои да го предизвика и чието предизвикателство той с радост приема. Нуждаеше се от Катрин Грейсън и твърдо вярваше, че един ден ще я открие. Нямаше да се предаде, докато не си я върнеше.