Коприна и стомана

3

Господи, как не й се искаше да тръгва. Катрин прокара пръсти по кралскосинята завивка на огромното легло, обградено от кадифени балдахини, в което бе прекарвала нощите си през изминалите дни.

Щеше да й липсва лекият живот на привилегированите, който някога бе приемала за даденост, а сега трябваше завинаги да напусне. Щеше да й липсва топлото приятелство на лейди Бекфорд и дори напрегнатите разговори с тъмнокосия собственик на този замък. Но можеше да живее и без тях. Беше ли на свобода, можеше да преживее почти всичко.

Катрин решително смъкна снежнобялата калъфка на пухената си възглавница. В нея щеше да носи храната, която бе успяла да отмъкне през последните три дни. Налагаше се да вземе и една от роклите, които лейди Бекфорд й бе заела, а също и нощницата на приветливата дама. Съвестта я гризеше при тази мисъл, но не можеше да постъпи другояче.

Искаше й се да има някоя и друга монета, за да плати за дрехите или поне да си помогне за предстоящото пътуване, но дори не си помисляше да вземе още нещо от единствените хора, които се бяха държали мило с нея през последната година. Надяваше се по пътя да си намери някаква работа, за да си набави нужните средства.

Вече бе взела решение да се насочи към Корнуол, провинциално селце, където да си намери някаква работа, да си изгради нов живот и просто да изчезне от света. Щеше да тръгне късно вечерта, веднага щом се увери, че всички в къщата спят. По-рано днес се бе оплакала от главоболие и й носеха храната в стаята. Имаше нужда от време, за да събере сили и да се подготви за новото бъдеще, което криеше само неизвестност.

С натежало сърце, Катрин прекоси стаята и се спря пред масивния гардероб. Щеше да облече най-простата от дадените й назаем рокли — тъмнозелена вълнена дреха, поръбена с кремава дантела, когато я сепна внезапно почукване по вратата.

На прага стоеше икономът, Рийвс.

— Маркиз Личфийлд настоява да слезете в кабинета му.

Обхвана я смътно безпокойство.

— Става късно. Сигурен ли сте, че маркизът иска…

— Маркизът иска да ви види и то незабавно. Само това ми каза.

Катрин кимна, опитвайки се потисне обзелия я страх.

— Кажете му, че слизам след миг.

Икономът не се помръдна.

— Той нареди да ви заведа.

Страхът й премина в животински ужас. Стойката на иконома бе непоклатима, а това й загатваше в какво настроение е изпаднал самият маркиз. Мили боже, невъзможно бе пратеникът му да се е върнал! Сигурно беше нещо друго, нещо незначително като например да й предложи разходка на сутринта. Надяваше се да е така. От все сърце се молеше да е така.

Обхваната от трескаво вълнение, Катрин се спусна по стълбите. Сърцето й препускаше, дланите й се потяха. Когато влезе в кабинета, маркизът стоеше пред прозореца с гръб към нея. Но погледът й не пропусна да отбележи суровата стойка на раменете му, макар да се надяваше, че греши.

Той изчака икономът да затвори вратите след себе си — звук, който отекна в съзнанието й като захлопването на ковчег. После се обърна, а когато погледът му се закова върху лицето й, в очите му несъмнено проблясваше гняв.

— Коя си ти? — Гласът му съдържаше такава неподправена заплаха, че тя несъзнателно отстъпи крачка назад. Искаше й се да избяга. Искаше й се да попадне на друго място — където и да е, само не и в неговия кабинет. Тя навлажни устните си, но така и не успя да ги раздвижи.

— Накара ме да изпратя послание на другия край на страната, до човек, който никога не е съществувал. Излъга ме. Възползва се от моята благосклонност и безсъвестно прие приятелството на леля ми. А сега искам да знам коя си ти и какво правиш тук.

И тогава тя побягна — втурна се лудешки към вратата и прекоси коридора като подгонен дивеч. Личфийлд я настигна точно пред входната врата, сграбчи я през кръста и здраво я притисна до гърдите си.

— Няма да стигнеш далеч — изсъска той, което прозвуча по-зловещо и от най-ужасяващия крясък. — Не и докато не ми кажеш истината. — Катрин почувства силните му мускули под бялата материя на ризата, здравината на бедрата му, опрени в нея, и потръпна. Сълзи напираха в очите й, но тя премигна, за да ги потисне.

С усилие на волята повдигна глава и се вторачи в суровите черти на лицето му.

— Съжалявам, че ви излъгах. Тази вечер щях да си отида. На сутринта щях да съм далеч оттук. Господи, никога не съм искала да лъжа — особено този, който бе така щедър да ми помогне. Не съм искала да ви мамя. Просто нямах друг избор!

Устните му се извиха в безмилостна усмивка.

— Е, сега имаш избор — каза й. После отпусна здравата си хватка, но все още я държеше за ръката, докато я влачеше безмълвно през коридора към кабинета си. — Или ще ми кажеш истината, или ще те предам на властите. Изборът е ваш, мис Грей.

Катрин се опита да се пребори с него, да се освободи, но хватката му беше желязна. Не я пусна, докато не я върна обратно в кабинета си и не се увери, че вратата е здраво залостена. После превъртя и ключа в бравата и отново се обърна към нея.

— Е, мис Грей, направихте ли своя избор? Истината? Или властите? — Маркизът сключи ръце пред мощните си гърди, което го правеше да изглежда дори по-едър и внушителен отпреди. — Трябва да ви уверя, мис Грей, че съвсем не блъфирам. И със сигурност ще усетя на момента, ако се опитате да ми пробутате друга измислена история.

Катрин се взря в изсечените, решителни черти на лицето му и почувства през тялото й да преминава тръпката на поражението.

— О, господи. — Тя потъна в кафявата кожена тапицерия на дивана и колкото и да се бореше със слабостта си, очите й се изпълниха със сълзи. — Не може ли просто да ме оставите да си отида? След време ще припечеля достатъчно и ще мога да ви платя за храната и подслона. Нямам никакви дрехи, но вероятно ще намерите нещо старо, което…

— Чуйте ме — прекъсна я маркизът и този път гласът му прозвуча по-меко. — Каквото и да сте сторили, не вярвам да е по-лошо от целия този театър, който разигравате в момента. Ако сте откраднали нещо, ако сте наранили някого — просто ми кажете и ще намеря начин да ви помогна.

Тя поклати унило глава.

— Трябва да знам, Катрин. Кажете ми какво сте направили.

Катрин скочи като опарена. Ръцете й потрепваха в несигурни юмруци.

— Нищо не съм направила! Чувате ли ме? Нищо!

— Тогава защо бягате и се криете?

Тя прехапа горчиво тръпнещите си устни. Господи, как й се искаше да му се довери и да му разкрие истината!

Ръцете му се вкопчиха в раменете й и грубо я разтърсиха.

— Кажете ми, по дяволите!

Тя вдигна очи към лицето му. Сърцето й тежеше в гърдите като камък.

— Добре. Ще ви кажа истината — но при едно условие.

Той се намръщи.

— Не съм в настроение да приемам каквито и да било условия.

Катрин не промълви и думичка — просто стоеше и го гледаше.

— Добре, какво е условието?

— След… — Тя навлажни разтрепераните си устни. — След като изслушате моята история — ако решите, че не желаете да ми помогнете — ще ме пуснете да си вървя.

— Очаквате просто да ви оставя да си тръгнете, без пари и без подслон над главата си?

— Да.

Маркизът стисна мрачно челюстта си. Катрин ясно долавяше, че желанието й никак не му се нрави, но накрая той кимна утвърдително.

— Добре, имате думата ми.

Катрин си пое накъсана глътка въздух и призова цялата смелост, която й се изплъзваше.

— Не съм Катрин Грей. Аз съм лейди Катрин Грейсън. Граф Милфорд бе мой баща.

Веждите на маркиза се сключиха на челото му.

— Милфорд е бил ваш баща?

— Познавахте ли го?

— Чувал съм за него. Ползваше се с добра репутация.

Тя се усмихна някак тъжно.

— Той беше добър човек и прекрасен баща. Беше също доста богат. Когато почина преди пет години, остави огромно състояние. За съжаление, аз бях единствената му наследница.

— За съжаление?

Гърлото й сякаш пресъхна.

— Страхувам се, че това ми донесе само нещастие.

Той й помогна отново да седне на дивана и сам се настани срещу нея.

— Продължавайте, лейди Катрин. Разкажете ми какво се случи.

Тя приглади несръчно полите на роклята си и някак неуверено сключи ръце в скута си. Когато отново понечи да проговори, гласът й прозвуча дрезгав и несвойствен.

— Когато баща ми почина, майка ми отдавна вече бе напуснала този свят, което означаваше, че някой трябва да управлява моето наследство. С тази отговорност се нагърби братът на майка ми, Дъглас Рот, граф Дънстън.

Маркизът се наклони леко напред.

— Дънстън? Да, познавам го доста добре.

Никой не го познава достатъчно добре, помисли си Катрин. Никой не знае що за човек е в действителност. Но в момента можеше само да кимне. При споменаването на името му образът му бе изплувал в съзнанието й и тя се насили да го изтрие.

— Отначало му позволих изцяло да контролира парите ми. Никога не ми бе хрумвало да го попитам какво прави с тях и по какъв начин ги харчи. Живеехме в Милфорд Парк и дори невръстно дете като мен знаеше, че поддръжката на подобно място трябва да струва купища пари. Но когато поотраснах, започнах да ставам подозрителна. Открих, че той безотговорно пилее несметното богатство на баща ми и че ако не се опитам да го спра, скоро парите ще се стопят.

— Винаги съм смятал, че той самият има достатъчно пари — вметна Личфийлд.

— Всички мислят така. В действителност тези пари са мои и когато започнах открито да говоря за това и поисках да отчита похарчените средства, той ме изхвърли от къщата.

— Кога се случи това?

— Преди десет месеца.

Очите му не се откъсваха от лицето й.

— И къде ви изпрати?

Думите заседнаха в гърлото й. С огромно усилие тя промълви:

— В болницата „Сейнт Бартоломю“.

Очите му се разшириха от изненада; изглеждаше поразен.

— Дънстън ви е затворил в „Сейнт Бартоломю“?

Катрин извърна очи, изплашена от онова, което се четеше на лицето му.

— Да.

— За бога, и на какво основание го направи?

Тя премигна и по лицето й бликнаха горчиви сълзи.

— Каза им, че съм изгубила разсъдъка си. Каза, че го прави за мое добро и че не е в състояние да се справи с полудяла жена. — Само това се осмели да му каже. Господи, надяваше се той никога да не научи онова, което окончателно бе решило съдбата й.

Маркизът стана от стола си, пристъпи към нея и пое ръката й. Катрин осъзна, че трепери.

— Вие наистина сте уникална жена, Катрин, но не бих казал, че сте луда. — Той стисна окуражително ръката й и поклати глава. Очите му изглеждаха по-тъмни от всякога и сякаш в тях се четеше прошка. — Не мога да си представя, че някой е способен да причини всичко това на девойка, която е поверена на грижите му.

— Моля ви, маркиз Личфийлд, умолявам ви да ми помогнете. Не съм луда. Никога не съм била. Вуйчо Дъглас има високопоставени приятели и достатъчно пари на разположение, за да постигне всичко, което си науми. Ако някога ме открие, ще ме изпрати отново на онова място и… и… — Тя преглътна мъчително. — И този път не бих могла да го преживея.

При тези думи тя избухна в несдържан плач — дълбоки, покъртителни ридания, които разтърсваха цялото й същество. Почувства как диванът потъва под внушителното тегло на маркиза, който се отпусна до нея и обгърна тялото й със силните си ръце.

— Всичко е наред, мила моя, не плачи. Тук си в безопасност. Няма да позволя на никой да те нарани. — Катрин почувства ръцете му да приглаждат несръчно косите й — хубави ръце, с дълги пръсти, изящни и благородни. Долавяше силата на гърдите му и приятната топлина на тялото му. Минутите се изплъзваха неусетно. Той не се опитваше да я успокои. Просто я държеше така и я остави да се наплаче, докато най-сетне сълзите й пресъхнаха.

Катрин си пое дълбоко въздух и лекичко се отдръпна, за да го погледне в очите.

— Нямам към кого да се обърна. Ще ми помогнете ли?

Лицето му излъчваше мрачна решимост.

— Познавам Дъглас Рот. Никога не съм предполагал, че е способен на такава низост, но и никога не съм му имал доверие. Ще наема хора, които да се поинтересуват от делата му. Надявам се да открием нещо. А междувременно можеш да останеш тук.

— Аз ще ви се отплатя. Ако намерите начин да ме защитите от вуйчо ми, на всяка цена ще ви върна разходите. Е, не веднага, вероятно няма да е възможно в следващите няколко години. Но щом навърша двадесет и четири, състоянието на баща ми най-после ще ми принадлежи и ще мога да ви се отплатя за добрината.

Той й се усмихна нежно.

— Парите не са важни. Сега единственото, което има значение, е да бъдеш в безопасност. Ще останеш в Касъл Ранинг, докато този проблем не се разреши.

Тя избърса влажните следи по лицето си.

— Благодаря. Благодаря ви от все сърце. Дори не подозирате колко много означава за мен вашата добрина.

Личфийлд само кимна, но погледът в тъмните му очи предвещаваше буря. Катрин се почувства благодарна, че този поглед вече не е отправен към нея, а към злия Дъглас Рот.

Люсиен седеше на удобното кожено кресло в дъното на кабинета си. Насреща му се бе отпуснал най-добрият му приятел, Джейсън Сенклер, херцог Карлайл. Запаленият огън в камината ги пазеше от настъпващия октомврийски студ.

— И така, момичето остана в моя дом — довърши разказа си маркизът и се облегна на стола си.

— Трудно ми е да повярвам, че дори човек като Дънстън е способен на такова нещо — каза Джейсън. — Кожата ми настръхва само при мисълта за подобно деяние. — Той беше едър мъж, малко по-висок от Люсиен, по-мускулест и по-развит в раменете. Косата му беше къдрава и тъмнокестенява, дълга до раменете, завързана на тила с тънка черна лента. Бяха приятели от деца, защото фамилните им владения бяха съседни. Люсиен можеше винаги да разчита на Джейсън. Не се притесняваше да му разкрие и най-съкровените си тайни, дори животът му да зависеше от това.

— Ако можеше да видиш нещастното създание в деня, в който го открих в каретата си, вероятно би добил смътна представа за онова, което сигурно е преживяло. Бедното дете…

— Дете? — прекъсна го Джейсън. — Доколкото си спомням, ти спомена, че била около двадесетгодишна?

— Е, добре, навярно вече не е дете, макар че предпочитам да мисля за нея по този начин. Така нещата ми изглеждат… по-прости.

— Което ми подсказва, че тя те привлича.

Люсиен въздъхна.

— Тя е по-красива, отколкото можеш да си представиш.

— Трябва ли да ти напомням, че момичето, за което ще се ожениш, е само на деветнайсет?

— Алисън е различна. Аз…

— Какво ти? Не я желаеш, както желаеш лейди Катрин? — Джейсън се ухили. — Иска ти се да я отведеш в леглото, но тя е твърде невинна, така че се налага да потиснеш страстта си.

— Не съм сигурен, че все още е така невинна, както е била преди десет месеца. Единствено бог знае какво са й сторили на онова проклето място. Но все пак е факт, че тя е дама от висшето общество и нямам право да й причиня това. Освен това, сгоден съм за Алисън и скоро ще бъда неин съпруг.

— Но това не те спира да посещаваш хубавичката вдовица в селото.

Люсиен изруга приглушено.

— Всеки мъж има определени нужди, а и аз още не съм женен. И трябва да те уведомя, че напоследък не съм се виждал с нея.

— Имаш предвид, откакто лейди Катрин се намира в дома ти.

Маркизът не отрече, макар че нещата не му допадаха, изказани по този начин. Наистина, откакто Катрин Грейсън се бе появила в Касъл Ранинг, той бе изгубил интерес към вдовицата Картър. Малко разстроен от тази мисъл, Люсиен отново насочи разговора към основния проблем.

— Няма начин да не изпитвам съжаление към нея. Ходил съм веднъж в онази клиника. Видях сцени, сякаш извадени от дълбините на ада.

— Зная. Всъщност има екскурзии из града, които включват това място. Господи, можеш ли да си представиш, че хората са готови да си плащат, за да станат свидетели на човешкото страдание?

— Не. Нито пък мога да си представя страха, който изживява това момиче при мисълта, че някой ден могат да я върнат там.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Каквото е необходимо. Първо трябва да съберем възможно повече информация.

— Може би Велвет ще може да помогне. — Велвет бе единствената любов в живота на Джейсън — нисичко, кестеняво огнено кълбо, което понастоящем бе негова съпруга. Именно стремглавото увлечение на Джейсън към Велвет Моран, което едва не го бе довело до пълна катастрофа, бе едно от събитията, които подтикнаха Люсиен към решението никога да не позволява да се влюби.

— Велвет има приятел — продължи Джейсън. — Всъщност той е стар приятел на дядо й и ръководи Лекарското дружество в Лондон. Вероятно би съумял да се добере до записките за Катрин от „Сейнт Бартоломю“.

— Сигурно ли е, че можем да му се доверим? Защото, ако плъзне слух, че Катрин се намира тук, не бихме могли да им попречим да я отведат.

— Велвет познава доктор Нолън от дете. Той винаги е бил доверен приятел на семейството й.

— Добре, в такъв случай ще започнем оттам. Междувременно съм наредил на моя адвокат да провери дали е възможно да променим настойничеството на Катрин.

— Добра идея. А къде е въпросната дама? Иска ми се да я видя.

Люсиен кимна.

— Така и предполагах. Двете с леля Уини са в дневната. Трябва да се присъединим към тях за следобедния чай, но ми се струва, че е добре да пийнем нещо по-силно.

Джейсън се засмя.

— Тогава какво чакаме?

Те се отправиха към Зелената стая — една от любимите на леля му — и намериха двете жени, потънали в разговор. Леля Уини вече знаеше истинската история на Катрин и беше реагирала дори по-топло от Люсиен.

При звука от стъпките им дамите вдигнаха поглед към вратите. Джейсън спря за момент. Лъчистосините му очи изучиха Катрин от главата до петите и видяха същата рядка красота, за която Люсиен му бе говорил. Макар да бе облечена в чужда розова копринена рокля, която определено й бе широка в бюста, Люсиен не пропусна да забележи дръзката извивка на гърдите й, които му се сториха невероятно примамливи, загадъчно изкусителни. Очевидно Джейсън също ги бе забелязал.

Люсиен се намръщи. Последната мисъл никак не му допадна. С широки крачки той се отправи към жените и спря пред Катрин, чийто поглед бе изпълнен с безпокойство след влизането на Джейсън. Люсиен й се усмихна успокоително и част от напрежението сякаш се смъкна от раменете й. Понеже прислужниците бяха склонни да подслушват, за по-голяма сигурност я представиха като Катрин Грей. Това беше театър, който щяха да разиграват, докато опасността не отминеше.

— Мис Грей — учтиво промълви Джейсън и се приведе над мъничката й ръка, облечена в ръкавица. — Люсиен много ми е говорил за вас. И понеже той рядко изрича такива красиви слова за някого, надявам се да станем приятели.

Катрин се усмихна.

— Лейди Бекфорд ми разказа доста случки от времето, когато вие с негова светлост сте били деца. Имам чувството, че ви познавам отдавна. И нямам търпение да се срещна със съпругата ви.

— Аз също съм нетърпелива да се запозная с вас — долетя жизнерадостен глас откъм вратата. Велвет Сенклер нахлу в стаята с енергията на бурен вятър. — За мен е удоволствие… мис Грей. Нали така се казвахте?

— Да…

— А това е съпругата ми, дукеса Карлайл — довърши представянето Джейсън.

Велвет на свой ред я огледа преценяващо, после впери поглед в Люсиен, който неволно извърна очи. Онова, което прочете върху лицето му, извика усмивка на устните й.

— За мен наистина е огромно удоволствие, мис Грей. Люсиен е наш скъп приятел. Сигурна съм, че двете с вас ще се сближим.

Катрин се усмихна широко.

— Нямате представа колко силно се надявам да стане точно така.

Внезапно Люсиен проумя колко ценно би било това приятелство за жена, прекарала последната година далече от дома и семейството си, дори ако за нея „семейство“ означаваше Дъглас Рот.

— Мислех, че си заминала за селото? — Джейсън пое ръката на съпругата си и с неподправен жест я поднесе към устните си.

Велвет му отправи сияйна усмивка.

— Върнах се вкъщи малко след като получих посланието на Люсиен, но ти вече бе тръгнал към замъка. И след като от доста време не сме се събирали заедно, реших да се присъединя към вас.

А и след като си прочела, че споменавам „невероятно спешен случай“, не би могла да потиснеш любопитството си и да стоиш настрана, усмихна се вътрешно Люсиен. Дори след като бе родила две деца, Александър Джейсън и Мери Джейн, Велвет си бе останала същата луда глава, както на младини. Тя не беше онзи тип жена, която би избрал за своя съпруга, но с Джейсън си пасваха идеално. Слава богу, беше се омъжила за единствения мъж, който би могъл да я управлява.

— Защо не затворим вратите? — намеси се леля Уини. — Люсиен не случайно ни е събрал днес тук. Съзнавам, че Катрин току-що се е запознала с Джейсън и Велвет, но тя ни помоли за помощ и засега ще трябва да повярва, че се опитваме да й я дадем по най-добрия възможен начин.

Благодарен на леля си, че така ловко е насочила разговора в желаната от него посока, Люсиен решително затвори вратата.

— Леля Уини е права, събрали сме се тук с определена цел. — Погледът му се закова върху Велвет. — Понеже темата несъмнено е твърде болезнена за Катрин, накратко ще ти разкажа нейната история, а после всички заедно ще помислим за най-добрия начин да помогнем на една дама, изпаднала в беда.

Катрин го погледна с благодарност и такава надежда проблесна в очите й, че нещо трепна дълбоко в гърдите му. Каза си, че никой мъж не е в състояние да й откаже помощта си. Това нямаше нищо общо с неконтролируемата страст, която изпитваше всеки път, щом я погледнеше. Не беше продиктувано от желанието му да я отведе в леглото, макар че подобно твърдение не беше далече от истината.

Единствената причина се криеше в това, че тя отчаяно се нуждаеше от него. Нямаше към кого другиго да се обърне, нямаше на кого да разчита. Нуждаеше се от него повече от всяка друга жена в живота му и той нямаше да позволи на никой да й стори зло — нито на Дъглас Рот, нито на който и да е друг.

След завръщането си от Касъл Ранинг на другия ден, лейди Алисън Хартман отвърза връзките на сатенената си пелерина и я метна в ръцете на най-близката прислужница. Когато нахлу като буреносен облак във всекидневната, където майка й пишеше някакво писмо, лицето й все още гореше от гнева, разпалил цялото й същество. Пръстите й яростно стискаха малката дамска чантичка в ръката й.

Тя изчака икономът да затвори дискретно вратата след себе си, а майка й вдигна погледа си от отрупаното си с безброй листа малко подвижно бюро. Един поглед в гневните очи на дъщеря й я накара до потопи перото си обратно в мастилницата.

— Какво има, мила? Какво те е разстроило така силно?

— О, мамо, ти беше права. Наистина нещо става в онази къща. Когато пристигнах, маркизът беше навън с онази… с онази жена. И говореха за философия. Философия! Коя нормална жена говори с мъже на подобни теми? Това просто не е прието.

Алисън затвори очи и отново видя силуета на стройната, тъмнокоса Катрин Грей, която вървеше в градината редом с Люсиен. А той очевидно се смееше на някаква нейна шега.

— Ако Демокрит беше още на този свят, навярно би умрял от смях — каза Люсиен.

— Демокрит… — повтори Катрин, сякаш всяка жена в Англия би трябвало да познава това име. — Философът на смеха. Цитирате Хорас.

А Люсиен й се усмихна с нескрито възхищение… и нещо повече. Поглед, който Алисън със сигурност не бе виждала на лицето му, докато беше с него.

— О, мамо, какво ще правя сега?

— Спокойно, мила моя. Сигурна съм, че онова, което си видяла, е съвсем безобидно. Маркиз Личфийлд е човек на честта. Той ти предложи да се омъжиш за него. Не вярвам да е променил намеренията си.

— Но ти сама ми каза, че всяка жена сама трябва да пази мъжа си от изневяра.

Баронесата се раздвижи на стола си и той се разлюля под внушителното й тегло.

— Не мисля, че има причини да се притесняваме. Маркиз Личфийлд е привлекателен и доста състоятелен мъж. Вероятно е желана плячка за всяка бедна хлапачка без титла, дошла от провинцията. Но докато вие двамата не се ожените и съберете окончателно, по-добре ще бъде да се пазим от подобни заплахи. — Лейди Сейнт Джеймс закрачи замислено из стаята. — Имам приятели в Йорк. Ще им пиша и ще видим какво знаят за новата приятелка на маркиз Личфийлд.

Алисън се усмихна. Винаги можеше да разчита на майка си.

— Благодаря ти, мамо. — Тя се наведе и целуна пълничката буза на баронесата, после сбърчи нос, почувствала мириса на пластовете пудра по кожата й. — А сега отивам да се преоблека за чая. Все още не съм обличала новата си жълта рокля — онази с рязаните копринени поли. Мисля, че в нея ще изглеждам зашеметяващо.

— Сигурна съм в това, миличка.

Но веднага щом излезе от салона, мислите й се върнаха към жената в Касъл Ранинг. Сега, когато майка й се бе заела със случая, щяха да научат всичко за Катрин Грей. Щяха да открият приятелите и семейството й, миналото й, а вероятно дори плановете й за бъдещето. Всяка нейна тайна щеше да стане тяхно достояние. Алисън се усмихна. Майка й несъмнено знаеше как да се справи с жената, която очевидно се стремеше към нейния бъдещ съпруг. Нямаше за какво повече да се притеснява.

Така че тя забърза към своята стая, погълната от мисли за новата копринена рокля, която щеше да облече. Питаше се само дали да не обуе и новите си жълти пантофки.