6

Дъглас Рот, граф Дънстън, седеше зад огромното дървено бюро в кабинета си. Отвън като елегантен килим се простираха моравите на Милфорд Парк, а в далечината бълбукаше игриво поточе и лъкатушеше около величествената тухлена постройка. Листата капеха от дърветата, а в голите им клони се блъскаше мразовит ноемврийски вятър. Имението обаче продължаваше да излъчва своето величие, което не се влияеше от годишния сезон. Внушителните форми и устойчивата фасада, построени преди сто и петдесет години, бяха дело на архитект Робърт Лиминдж и младия тогава Иниго Джоунс.

Дъглас извади от джоба си инкрустирана с диаманти кутийка за емфие и жадно пое една щипка. Кихна няколко пъти, после извърна поглед от прозореца и го насочи към листовете, пръснати в безпорядък по бюрото му. Почти отвсякъде го гледаше името на неговата племенница, Катрин Грейсън.

Графът осъзна, че само при мисълта за нея стиска гневно зъби. Преди пет години последният граф от фамилията, нейният баща, го бе провъзгласил за неин настойник, без да знае каква услуга му е направил. Момичето имаше огромно наследство, което бе добре дошло за нейния вуйчо, чиито оскъдни финанси вече бяха на изчерпване. Но от самото начало Катрин се бе оказала твърдоглава хлапачка, която не се поддаваше на неговите усилия да я контролира.

Дъглас се зарови в листата пред себе си. Търсеше документите от банката, които счетоводителят му бе изпратил да подпише, сметките от шивача и обущаря. Сумата беше внушителна, защото графът държеше да се облича възможно най-добре. Пред него бе също скицата за новата му карета и доста голяма сметка, която бе натрупал на яхтата на мадам Дюпре.

Никой никога не го беше питал откъде идват огромните му средства — никой освен Катрин. На останалите плащаше доста добре, за да не обръщат внимание, а в крайна сметка и самата Катрин разполагаше с внушителна сума за харчене.

Дъглас се усмихна при вида на писмото, което бе получил от доктор Блекмор, отговорник за приема на пациенти в клиниката „Сейнт Бартоломю“. След завръщането си там Катрин бе влязла в спор с един от пазачите и за пореден път бе изложила на показ своята жестока, неуправляема натура. Но, продължаваше лекарят в писмото си, граф Дънстън няма за какво да се притеснява. Племенницата му бе усмирена по напълно безвреден за нея начин и ситуацията отново е под контрол. Блекмор го уверяваше, че повече такива инциденти няма да има и че племенницата му е под непрекъснатите грижи на персонала.

В писмото нямаше и най-малкият намек за поредната „вноска“ на името на лекаря в отплата за вярната му служба. Той знаеше, че след като момичето е отново в ръцете му, Дъглас ще изпрати парите според уговорката. Нямаше защо да се споменава също, че Катрин няма да има втора възможност да избяга от клиниката.

Това вече бе минало и всякакви усилия от страна на маркиз Личфийлд да се намеси в нейна защита бяха навреме осуетени. Всичко е наред, помисли си със задоволство Дъглас. Животът му се движеше в нормалните си релси.

Сепна го тихо почукване по вратата. Графът вдигна очи и срещна погледа на дъщеря си Мюриъл, която икономът бе извикал по негово нареждане.

— Добър ден, миличка.

— Искал си да ме видиш, татко. — За миг тя се изправи и изостави обичайната си прегърбена стойка. Бе малко по-висока от Катрин — всъщност, твърде висока за жена — с ярко червена, къдрава коса и безброй лунички, обсипали носа и лицето й, които никакви усилия не можеха да заличат. Определено не беше красавица като Катрин, но му беше дъщеря, негова плът и кръв. И за разлика от Катрин бе свикнала да се подчинява на заповедите му.

— Всъщност, скъпа, исках само да разбера какво си правила миналата седмица в къщата на Мери Уилямс с онзи противен Осгуд.

Лицето на Мюриъл потъна в руменина, която почти прикри луничките й.

— Труман ми е само приятел. Дойде да посети брата на Мери.

— Добре. Радвам се да го чуя. Все пак той е втори син в семейството си. Хлапакът няма пукната пара и никога няма да има. Със сигурност не е за теб.

Тя срещна очите му само за миг, после впери поглед в краката си. Противно на модата дъщеря му бе твърде едра, но още на шестнайсет тялото й бе напълно оформено и сочно и Дънстън се надяваше това да покачи цената й на пазара за млади невести.

— Вече можеш да си вървиш. — Той посегна да намести омразната си бяла перука и махна някаква прашинка от кадифения си фрак. — Само запомни, че имам големи планове за теб и в тях няма място на нищожество без титла, каквото е Труман Осгуд.

Нещо проблесна в очите й, но само за миг. Хрумна му, че може да е било искрата на непокорството, но мигом отхвърли нелепата мисъл.

— Ще запомня, татко — отвърна кротко Мюриъл.

Тя се обърна и излезе, а Дъглас Рот отново потъна в листата на бюрото си. Животът му бе влязъл в познатите си рамки. Бъдещето му бе осигурено. Не го притесняваше дори намесата на такъв влиятелен човек като Люсиен Монтен. В момента държеше конците на ситуацията в двете си ръце.


Джейсън Сенклер изплува от мъглата и застана пред градската къща на Люсиен, разположена на „Гросвенър скуеър“. От три дни валеше и това бе превърнало пътуването му от Карлайл Хол до Лондон в истински кошмар.

Той отвърза пелерината от врата си и я хвърли в ръцете на иконома. Едри капки вода се стичаха по лакирания мраморен под.

— Къде е той, Рийвс?

— В кабинета си, ваша светлост. Напоследък рядко излиза оттам. Лейди Бекфорд ще се поболее от мисли по него.

Джейсън кимна и стисна зъби. Прекоси набързо коридора, почука отривисто по вратата и влезе, без да дочака разрешение. Макар да знаеше колко разстроен трябва да се чувства приятелят му, Джейсън не бе подготвен да види измършавелия, занемарен мъж, който седеше прегърбен зад бюрото си.

— Мили боже, човече — виж се на какво приличаш! — Джейсън се приближи настъпателно към бюрото и се наведе с ръце върху плота. — Кога за последно си се хранил? Ако се съди по вида ти, трябва да е било преди две седмици. Сигурно и не спиш много. Какво правиш, опитваш се да се самоубиеш ли?

Люсиен се изправи и прокара пръсти през косата си, която както никога се спускаше свободно по раменете му. Очите му бяха празни.

— Какво се опитвам да направя ли? Каквото и да е, явно не успявам. Откакто съм тук, не съм постигнал абсолютно нищо.

— Съвземи се. Не е твоя вината, че тя е затворена там. Не ти, а вуйчо й я прати в онова място.

— Аз й дадох дума да й помогна. Казах й, че ще я измъкна оттам. Изминаха близо две седмици. Можеш ли да си представиш какво би могло да се случи за две дълги, гадни седмици? — Той се облегна уморено на стола си. — Между другото, ти какво търсиш тук?

— Дойдох при теб. Леля Уини ни писа за онова, което се е случило в замъка. Мислех, че досега би трябвало да си оправил нещата и да си се върнал у дома. Но след като не получих никакво известие от теб и разбрах, че не си се върнал, реших, че може да се нуждаеш от помощ.

— Наех най-добрата помощ, която може да се купи с пари. Но не постигнах нищо.

Джейсън седна на кожения стол срещу него и протегна дългите си крака.

— Вероятно Дънстън държи в ръцете си половината от хората, които биха могли да ти помогнат. Ние дори не знаем кои са, така че не можем да им предложим повече пари.

— Не, а и не мисля, че можем да си го позволим, което е по-жалко. — Люсиен разтърка с длани лицето си, небръснато от дни. През всичките тези години, в които се познаваха, Джейсън не бе виждал приятеля си така изтощен. — Честно да ти кажа, Джейсън, чувствам се на предела на силите си.

— Зная, че звучи малко странно, след като си сгоден за друга, но защо просто не се ожениш за нея?

Люсиен поклати глава.

— Катрин не може да се омъжи за когото и да било — поне през идната година. Докато не навърши двадесет и една, не може да сключи брак без разрешението на вуйчо си. А като имаме предвид, че впоследствие съпругът й ще контролира наследството й, Дънстън едва ли ще го позволи.

Джейсън подпря замислено брадичката си и се приведе напред.

— По пътя насам имах време да помисля. Хрумна ми, че ако не намериш начин да измъкнеш Катрин от болницата, вероятно двамата с Велвет ще съумеем да ти помогнем.

Люсиен изглеждаше изненадан.

— И Велвет ли е тук?

— Уверявам те, че искаше да дойде. Ако детето не бе паднало от коня, едва ли бих могъл да я спра.

Люсиен неволно се усмихна.

— Не, не мисля, че би могъл.

— Пристигнах късно снощи. Знам, че ставаш рано и исках да говоря с теб колкото е възможно по-скоро. Дори се радвам, че Велвет не можа да дойде, защото исках да говорим насаме.

Люсиен повдигна въпросително веждите си.

— Откога имаш тайни от жена си?

— Откакто реших да ти предложа нещо незаконно.

— Незаконно? Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Имам предвид да проникнем тайно в „Сейнт Бартоломю“ и да спасим дамата на сърцето ти.

Люсиен издаде гърлен звук, който вероятно трябваше да изразява досада.

— Тя не е дамата на сърцето ми и освен това е абсурдно да проникнем тайно в „Сейнт Бартоломю“.

— Значи си склонен да оставиш Катрин заключена там?

— Всъщност мислех да намина към дома на Дънстън. Смятам, че ако го заплаша с револвер…

— Е, това вече е абсурдно.

Люсиен се усмихна.

— Знам, но с всеки изминал ден все повече се отчайвам.

— Достатъчно ли си отчаян, за да препускаш с едноокия Джак Кинсайд? Доколкото си спомням, в горите край Касъл Ранинг има ловна хижа. Това е идеалното място да скрием лейди Катрин, докато успеем да я освободим от опеката на граф Дънстън.

Черните вежди на Люсиен се сключиха на челото му.

— Май говориш сериозно.

— Съвсем сериозно.

По изтощеното лице на маркиза най-сетне се появиха следи от някакъв интерес.

— Наистина ли мислиш, че можем да успеем?

— Едва ли е толкова трудно, колкото си мислиш. Рядко на някой му се приисква да влезе в „Сейнт Бартоломю“. Никой няма да очаква подобно нещо. Всичко, което трябва да направим, е да узнаем къде точно се намира Катрин и да я измъкнем оттам.

— Вероятно ще бъде заключена, а ние нямаме ключ.

— Няма да влезем неподготвени. Вероятно ще отнеме няколко дни да набавим информацията, от която се нуждаем. Но щом Дънстън е в състояние да си намери съучастници за по няколко дребни монети, защо и ние да не го направим? Ще трябва добре да подготвим всичко. Ще отидем до там с коне, но в покрайнините на града ще трябва да ни чака карета. — Джейсън се ухили. — Довери ми се, приятелю. Може отново да играя ролята на джентълмен, благодарение на двама ви с Велвет, но човек никога не забравя онова, което е научил под натиска на обстоятелствата.

Нещо проблесна в тъмните очи на Люсиен.

— Да бъде така, както казваш. — При тези простички думи мрачното, пораженско изражение на лицето му бе изместено от твърда решимост.

— Предпочитам жена ми да не узнава за това — добави Джейсън. — Не искам да я замесвам. И двамата знаем, че може да се окаже опасно.

Люсиен само кимна.

— Нищо няма да й казваме, както и на леля ми. За тяхно и за наше добро.

— Добре тогава, да започваме. — Джейсън погледна крадешком приятеля си, който отново приличаше на онзи самоуверен, волеви и внушителен мъж, когото познаваше. Каквито и да бяха чувствата му към Катрин Грейсън, той очевидно беше човек, който държеше на думата си и този път също възнамеряваше да спази обещанието си.

Джейсън вътрешно се усмихна, по-сигурен от всякога, че постъпва правилно. Питаше се само докъде ли ще стигне приятелят му с горещата си загриженост.

* * *

Катрин извърна рязко глава и струйка от тъмната, горчива течност потече по брадичката й.

— Не… Не искам…

— Затваряй си устата и прави каквото ти казвам! — Надзирателката изви ръката й зад гърба и безмилостно стисна челюстта й, докато Катрин не отвори уста. Горчивата течност се разля по езика чак до гърлото й и я принуди да преглътне. Мразеше вкуса на тази отвара, но харесваше начина, по който я караше да се чувства — толкова лека, безплътна и така приятно отпусната.

Надзирателката избърса потта, която се стичаше по шията й.

— Добре, така ми харесваш повече. Започваш да се научаваш на добри обноски. — Тя се изкикоти и разтърси сланинестото си тяло.

— Ще свикнеш, с малко помощ от добра приятелка. — Мис Уигинс взе чашата, в която всеки ден смесваше тъмното прахче с малко вода. — Днес имаш посетител. Малкият Майкъл иска да те види.

Катрин напрегна паметта си, за да си спомни чие е това име. Постепенно в съзнанието й се оформи образът на русокосото детенце.

— Майкъл…?

За миг си бе помислила, че може да е Люсиен. През последните няколко дни често го виждаше в съня си, спомняше си целувката му и долавяше вкуса й върху устните си. В сънищата й той изплуваше като приказен рицар от мрака, за да я отведе от „Сейнт Бартоломю“. И я целуваше отново и отново, и, господи, беше толкова приятно.

Но се радваше да види Майкъл. Беше й липсвал през изминалите няколко дни… а може би бяха седмици — нямаше представа. Съзнанието й бе толкова замъглено, че не различаваше кога завършва един ден и започва следващият. Всъщност вече не искаше да знае.

— Катрин? — Майкъл приклекна на мръсния сламеник до нея. — Вече не идваш да си играем. Сърдиш ли ми се, Катрин?

— Не… Майкъл… Разбира се, че не. — Пропусна да му припомни, че никога не е имала време да си играе с него. Винаги бе заета да бърше подове или да пере, да кърпи дрехите на надзирателките или да готви в кухнята. И все пак обикновено си бъбреха, докато тя работеше, а Майкъл си играеше някъде около нея.

— Просто съм… малко изморена… това е. Мис Уигинс… ми позволи… да си почина.

Застанала до вратата, дебелата надзирателка промърмори нещо в знак на съгласие.

— Майкъл, почукай по вратата, като решиш да излизаш. — Тя заключи килията, въпреки че Катрин не би могла да избяга дори и да искаше.

Майкъл приседна до нея върху бодливата слама.

— Искаш ли да ти попея? — попита я детето. — Научих нова песничка. Ако искаш, ще ти я изпея. — Катрин кимна. Спомняше си, че докато работеше, му пееше, за да заглуши писъците на жените отдолу. Беше го научила да пее „Грийн Слийвс“ и даже понякога я пееха заедно.

Майкъл запя новата си песен, гласчето му бе високо и трепереше от вълнение.

Имаше нявга една мома от Сарк

И двама се разхождахме из цъфналия парк

Веднъж седях на коленете й

Прокара тя по мен ръцете си

Търкулнахме се в китната дъбрава

И блъсна ме по гръб тя, без да шавам

Полата й щом вдигнах, се изхили…

— Майкъл! — Колкото и да беше замаяна, Катрин разпозна една от нецензурните песнички, които едва ли бяха подходящи за дете на неговата възраст. — Майкъл… не бива… на пееш такива песни. Не е… прилично.

— Защо? — Той се обърна да я погледне, а златистите му вежди почти се сключиха на челцето му. — Старият Сами Дингъл ме научи. — Това бе един от пазачите. — Той е бил моряк.

Катрин се опита да се съсредоточи върху онова, което Майкъл й говори, но мислите й някак се изплъзваха и все се връщаха към целувката на Люсиен и неговия вкус.

Майкъл дръпна ръкава на робата й.

— Искаш ли да играем карти?

— Какво?

— Попитах те дали искаш да поиграем на карти. — Той пъхна ръчичка в ризата си и извади зацапано тесте карти за игра. — Сами ме научи да играя карти. Подари ми ги да се упражнявам. Хайде на бас, че ще те победя.

Катрин не му отговори. Чувстваше се твърде сънена за игра и дори не забеляза, когато Майкъл отново я дръпна за ръкава.

— Не искаш ли да поиграем?

— Не сега, Майкъл.

— Ти никога не искаш да си играем. Не искаш да се забавляваме. — Катрин не бе чула кога е почукал по вратата, но я чу да се отваря, само че клепачите й бяха твърде натежали и дори не можа да отвори очи.

Зарови се още по-дълбоко в мръсната слама и облегна глава на стената. Робата й се бе вдигнала над коленете, но нямаше сили да я смъкне надолу. Устата й пресъхна. Тя навлажни устни, които й се сториха странно вцепенени, и видя че ръцете й треперят.

Тялото й бе невероятно леко и сковано, но сънят… о, сънят й бе така прекрасен. Със затворени очи Катрин се отдаде на горещата целувка на маркиза.

Загрузка...