Коприна и стомана

11

В каменния параклис зад замъка горяха хиляди свещи. Те осветяваха арковидния прозорец над стария олтар в дъното на залата. Катрин се вслушваше в пронизителния вой на вятъра отвън и по тялото й се разливаше ледена тръпка. Един откачил се капак непрестанно се блъскаше о прозореца, а някакъв гол клон стържеше по стъклото и опъваше нервите й до крайност.

Облечена в елегантна кремава рокля, Катрин стоеше до леля Уини и очакваше появата на младоженеца. Стомахът й се свиваше от напрежение. Тя нагласи припряно кринолина си, направен сякаш от камък, а не от обикновени банели. Господи, защо се бавеше Люсиен? Трябваше да е тук преди десет минути, но все още нямаше и следа от него. Опитваше се да не поглежда тежката дъбова врата, но погледът й неизменно се приковаваше точно там.

Леля Уини стисна окуражително ръката й.

— Ще дойде, мила. Не трябва да се притесняваш.

Катрин се опита да се усмихне, но лицето й беше вдървено и устните й едва се помръднаха. Минутите течаха. Започна да се пита дали маркизът не е променил намеренията си да се ожени за нея. Ако не се появеше, тя оставаше на произвола на вуйчо си, който седеше на полираната пейка и взираше в нея стъклените си очи с такава злоба, че стомахът й се обръщаше, а на гърлото й заседна лепкава топка.

Присъстваха само граф Дънстън, епископ Толман, леля Уини и семейство Карлайл. Маркизът не си направи труда да се преструва, дори за пред очите на прислугата, че се радва за предстоящото събитие. За него случаят не беше празничен и той очевидно искаше всички да го знаят.

Пръстите на Катрин се вкопчиха в позлатените ръбчета на носната кърпичка, която стискаше във влажната си длан. Толкова пъти бе мечтала за деня на сватбената си церемония, но никога не си бе представяла нещо толкова жалко и потискащо.

Ако изобщо се състоеше.

Обзе я нов пристъп на гадене. Моля те, господи, нека той дойде, отправи тя безмълвна молитва към бога. Моля те, нека застане до мен и този път — за последно.

Знаеше, че ще е за последно. Беше го предала и той никога нямаше да й прости.

Епископът прочисти гърлото си.

— Бъдещият ви съпруг очевидно е бил възпрепятстван — каза той и насочи буреносен поглед към вратата. — Питам се къде ли…

Но вече нямаше нужда да се пита. Люсиен влезе в параклиса, придружен от херцога и херцогинята. По лицата им се четеше тревога, не по-малка от нейната. Но техните черти се смекчаваха от някаква необичайна жалост. Погледът на Катрин се плъзна покрай тях към мъжа, който щеше да стане неин съпруг. Беше висок, грациозен и дяволски привлекателен. Но изглеждаше също хладен, сдържан и по-разгневен, отколкото го бе виждала някога. Люсиен се отправи към мястото, където стоеше Катрин, редом с епископа й леля Уини.

— А, ето къде си била, любима! — Всяка негова дума бе пропита със сарказъм, а очите му сякаш бяха от стомана. Отправи й лек, ироничен поклон. — Надявам се, че не съм те накарал да чакаш. Трябваше да разреша важни проблеми. — Сякаш сватбената му церемония не беше сред тях.

Маркиз Личфийлд недвусмислено целеше да я уязви. Катрин извърна очи и преглътна напиращите сълзи. Заслужаваше си го, заслужаваше всичко това и повече дори. Но сърцето я заболя.

— В случай че сте готов, епископ Толман, струва ми се, че е време бракосъчетанието да започне. — Той взе разтрепераната й ръка и я сложи на ръкава на морскосиния си фрак.

Епископът кимна. Бялата му коса проблясваше на светлината на безбройните свещи, подредени от двете страни на параклиса.

— Точно така — отвърна той и ги поведе към олтара, украсен с дървени орнаменти. Отгоре имаше парче коприна в цвят на слонова кост и огромна Библия.

Епископът започна да чете, но Катрин почти не го чуваше. Усещаше мощното присъствие на Личфийлд до себе си, долавяше силата на гнева му като нещо почти материално.

Мъчителните мигове се проточиха и Катрин не можеше да се съсредоточи върху онова, което говореха. Сърцето й биеше толкова ожесточено, сякаш ще изхвръкне от гърдите й. Устата й бе така пресъхнала, че едва повтори брачната си клетва. Люсиен я произнесе със смъртоносно спокойствие, което идеално пасваше с убийственото изражение на лицето му. Всеки път, когато я погледнеше, очите му хвърляха гневни мълнии насреща й.

Най-после епископът приключи краткото си, безстрастно слово, но вместо първа брачна целувка Люсиен отправи на булката хладен поклон и се обърна да си върви. Пронизителният вик на ужас откъм вратата го закова на място.

На входа на параклиса стояха Алисън Хартман, лейди Сейнт Джеймс и бащата на Алисън, възрастният барон. Дънстън ги зяпаше с небивал интерес. Дори херцог и херцогиня Карлайл изглеждаха ужасени. С изтръпнала ръка Катрин се вкопчи в олтара, за да не падне.

В настъпилата тишина се извиси гръмовитият глас на барона.

— За бога, Личфийлд, каква е тази сценка? Какво, по дяволите, става тук?

Като разярен звяр баронът прекоси пътеката между скамейките, застана точно пред Люсиен и проточи врат, за да го погледне в очите. Беше снажен човек, с една глава по-нисък от маркиза, с широки рамене и безупречен зелен кадифен фрак.

— Кажи ми, че ме лъжат очите. Кажете ми, че току-що не съм станал свидетел на вашата сватба.

— Изпратих ви съобщение — отвърна сковано Люсиен. — Помолих за среща с цялото семейство утре в два часа. Получихте ли посланието ми?

— Получих го. Когато го показах на жена ми, тя ме помоли да не чакаме до утре. Боеше се, че тук става нещо нередно. Страхуваше се, че по някакъв начин все още си замесен с онази луда жена от „Сейнт Бартоломю“. — За миг той погледна към олтара. — В случай, че момичето, за което току-що се ожени, е лейди Катрин Грейсън, значи съпругата ми е била напълно права.

Стиснала здраво ръката на майка си, Алисън издаде задавен звук.

— Люсиен? Милорд? Нали не сте се оженили за тази жена?

Тя не откъсваше от Люсиен огромните си сини, разплакани очи. Сълзи се стичаха по лицето й. Облечена в тъмносиня копринена рокля, изглеждаше бледа и уязвима, и Катрин почувства мъчителна вина.

Люсиен мина покрай барона по пътеката и спря пред Алисън. Стойката му бе напрегната, когато направи пред нея лек поклон и пое елегантната й малка ръчица в своята.

— Лейди Алисън, нанесох ви смъртна обида. Никога не съм искал да ви нараня, но изглежда, че така се получи. Не е достатъчно просто да кажа, че съжалявам. Няма и да ви моля за извинение, остава ми само да се надявам, че един ден ще ми простите.

— Да ви простя? — Тя дръпна ръката си от него и избърса носа си с дантелена кърпичка. — Вие провалихте живота ми, сър. Направихте ме за смях пред цял Лондон. Никога, никога няма да ви простя! — Тя рязко се обърна, повдигна дългите си копринени поли и се втурна през параклиса, а острите токчета на изящните й сини обувки потропваха по каменния под.

Яркочервена от гняв, баронеса Сейнт Джеймс прониза маркиза с острия си поглед.

— Вие и тази… развратница. Знаех си, че нещо такова ще се случи. Само, ако малката кучка не се навърташе около вас…

— Мадам — прекъсна я тихо, но твърдо Люсиен, — разбирам, че случилото се ви е разстроило, но трябва да ви напомня, че говорите за моята съпруга.

Бузите й се издуваха гневно в ритъм с повдигането на бюста й.

— Вие, сър, не сте никакъв джентълмен! — Събрала цялото си достойнство, баронесата се понесе плавно след дъщеря си и остави тежката врата да се затръшне след нея. Останалите гости в параклиса не откъсваха поглед от тази велика шекспирова трагедия, която се разиграваше пред очите им.

Очите на барона като ножове пронизваха Люсиен.

— За това оскърбление би трябвало да ви извикам на дуел.

Лицето на Люсиен внезапно придоби измъчено изражение.

— Несъмнено това е ваше право. Разбира се, ще платя всички разноски, които сте имали при организацията на сватбеното тържество и ще ви позволя да се извините пред обществото, както намерите за добре. — Част от напрежението сякаш се отдръпна от раменете му и сега изглеждаше само болезнено изморен. — Съжалявам, Едуард. Наистина. Винаги съм ценял високо вашето приятелство. И сега ме боли, защото знам, че съм го изгубил завинаги.

За миг старият барон остана безмълвен. После въздъхна уморено, кимна отсечено и с леко приведена глава напусна параклиса.

За последен път маркизът погледна към Катрин. Тя видя болката и унижението в очите му, и мъчително чувства за вина я прониза като остър нож. Господи, не беше искала всичко това да се случи. Просто бе опитала да се защити. Мислеше си, че ако всичко стане според очакванията й, след година той ще може да се ожени за която пожелае. Сега обаче виждаше, че плановете му за бъдещето са разрушени завинаги. Питаше се дали цената си заслужава.

Не беше осъзнала, че плаче, докато не почувства топлата длан на леля Уини върху рамото си.

— Дай му време, мила. С времето всичко ще се нареди.

Но Катрин вече не вярваше в това. Вече не. И докато гледаше високата му, внушителна фигура да прекрачва прага на параклиса, с внезапна, болезнена яснота разбра, че е изгубила не само добър приятел. Нямаше представа, какви са чувствата на лейди Алисън към маркиз Личфийлд, но в момента, в който се взря в гневното лице на съпруга си, Катрин с ужас откри, че от цялата си душа обича този човек.

Небрежно отпуснат на тапицирания диван в кабинета си, Люсиен слушаше тропота на дъждовните капки по стъклата, докато пресушаваше съдържанието на поредната си чаша бренди. После отново я напълни и пак я пресуши.

За пръв път от години се напиваше до несвяст и дори не му пукаше. Нелепият му брак вече беше факт. Отсега нататък беше женен мъж.

При тази мисъл маркизът се изхили. Да, беше женен — обвързан с жена, която го бе подмамила в примката на брачния съюз с изкусителното си телце. Катрин Грейсън беше една развратна измамница — за разлика от Алисън Хартман — а сега бе негова съпруга. При спомена за сцената с Алисън в параклиса, Люсиен си наля още едно бренди. Чувстваше се виновен, задето я бе наранил, макар че нея я измъчваше единствено разочарование и наранената й гордост. Алисън не го обичаше. Дори не беше сигурен, че жена като нея е способна да изпитва подобно чувства. И това бе едно от нещата, които най-много харесваше у нея.

Не се притесняваше за нейното бъдеще. Със своето ангелско лице, заоблено тяло и тлъстата зестра, която баща й бе приготвил, не след дълго тя щеше да е отново сгодена и сполучливо омъжена.

Тази мисъл извика гнева му с нова сила. Гневеше се на натрапената си съпруга. Гневеше се и на себе си, задето се оказа такъв глупак.

Катрин бе виновна за всичко. Тя му причиняваше тези терзания. Люсиен се опита да се успокои с мисълта, че това ще е само фиктивен брак. Само след година щеше да се освободи от нея. Щеше да си намери друга годеница като Алисън — мила, правилно възпитана съпруга, която да бъде добра майка за децата им.

Люсиен остави чашата на масата пред себе си. Все още не съумяваше да овладее гнева си. Той посегна към мраморното чекмедже, извади изящна седефена кутийка и вдиша малко енфие. Бялата дантела на маншета му се отърка в челюстта му, докато поемаше силния, леко сладникав тютюн.

Рядко си позволяваше да прекалява с нещо. Но тази вечер — в деня на своята сватба — щеше да прави каквото си иска. Катрин Грейсън можеше да върви по дяволите.

Пред очите му изникна образът й от онази вечер в хижата — горещата й страст и престорените милувки, невинните целувки, които му изглеждаха толкова истински, че бяха докоснали душата му… И го поведоха към неговото падение.

Вместо да седи тук и да се самосъжалява, трябваше да изкачи на един дъх стъпалата и да вземе онова, което наскоро Катрин Грейсън така убедително му предлагаше. Онова, което искаше да размени за сигурността, която й даваше неговото име. Люсиен затвори припряно капачето на кутийката и я захвърли обратно на масата. Кичури несресана коса се плъзнаха по лицето му. Той свали черната лента от тила си и грубо я метна на пода. Косата му се разпиля в безпорядък по гърба му.

Маркизът отпи още една парлива глътка, облегна се на мекия диван и се отдаде на мисли за сладкото тяло на Катрин, за нежните й устни и за начина, по който щеше да я накара да плати.

Катрин стоеше безмълвна в центъра на същата спалня в кралскосиньо, която бе обитавала и преди. Никой не бе дошъл да я отведе в покоите на маркиза, както се полагаше на неговата съпруга. Но тя и не беше очаквала такова отношение.

Бракът беше сключен и тя беше омъжена. Е, почти омъжена. Бракът не беше консумиран и никога нямаше да бъде. Никога нямаше да стане истинска съпруга на Люсиен, а и в действителност точно това бе желала. Беше влюбена в него, но той никога нямаше да й отвърне с любовта си. Маркизът искайте мила, покорна съпруга — като Алисън Хартман. Катрин бе далече от тази представа. Той не одобряваше нейните интереси, не можеше да проумее твърдата й решимост да научи всичко за болестите и тяхното лечение. Медицината обаче беше нейната вселена; никога нямаше да намери сили да се откаже от нея.

Катрин прекоси стаята и седна под прозореца, заслушана в сподавения тропот на дъждовните капчици по стъклата. Всеки път когато затвореше очи, виждаше ужасната сцена в параклиса — сълзите в очите на Алисън и гневът по лицето на Люсиен.

— Най-лошото вече мина — бе й казала херцогинята, когато двете с леля Уини я изведоха от параклиса. — Не трябваше да става така, но вече е свършено. Отсега нататък нещата могат само да се подобряват.

Катрин поклати глава.

— Той ме мрази с цялото си сърце. Аз провалих плановете му да се ожени за лейди Алисън и го унижих пред приятелите му. Люсиен никога няма да ми прости.

— Направила си това, което си смятала за правилно. Може би след време…

— Сгреших. Каквото и да ми се беше случило, не биваше да му причинявам това. Не и на него, след всичко, което направи за мен.

Велвет обгърна раменете й с ръка.

— Люсиен не беше влюбен в Алисън Хартман. Сам ми го каза. И не вярвам, че тя е била влюбена в него. Дай му малко време, Катрин. От самото начало той не е безразличен към теб. Може би след време ще загърби лошото.

Катрин почувства остър прилив на болка. В последните дни тази емоция се бе превърнала в част от нея.

— Аз го предадох. Не исках да му причинявам зло, но вече е сторено. Надявам се само да успея някак да му се отплатя.

В този момент леля Уини влезе в спалнята и сложи край на мъчителните спомени. Катрин се изправи. Все още облечена в празничната си рокля, Уини прекоси стаята със сърдечна усмивка, която бе добре-дошла за изтерзаната душа на младата жена. Поне на леля Уини все още можеше да разчита.

— Хайде, мила — каза по-възрастната жена. — Време е да съблечеш тези дрехи. Все пак това е първата ти брачна нощ.

Катрин почувства остро пробождане в гърдите. Неканени сълзи заляха лицето й. Опита се да ги избърше, но не успя да ги прикрие от леля Уини.

— Стига вече, дете. Не бива да плачеш — не и тази вечер. Ако всичко потръгне, на сутринта моят племенник ще е забравил поне половината от стаения си гняв.

Катрин вдигна рязко глава.

— За какво говориш?

— Говоря за брачното ложе. Това е най-доброто място да успокоиш гнева на всеки мъж. — Тя се усмихна. — Сама ще се увериш.

Катрин впери поглед през прозореца.

— Няма да има брачна нощ. Това е само фиктивен брак. Само след година ще бъде анулиран и маркизът ще се ожени за друга.

Уини не обърна внимание на думите й.

— Глупости, мила. Ти си негова съпруга и си най-подходящата жена за него. Освен това си влюбена в племенника ми. Едва ли би желала да се ожени за друга.

Катрин внезапно почувства, че краката й не я държат. Тя посегна и се вкопчи в страничната рамка на леглото.

— Аз не съм… не съм влюбена в него и той със сигурност не е влюбен в мен. Ненавижда дори мисълта за мен. Никога няма да дойде в леглото ми.

Леля Уини се намръщи.

— Точно това е най-големият проблем с моя племенник. — Тя обърна Катрин с гръб към себе си и се залови с копчетата на копринената й рокля. — Човек никога не знае какво се върти в главата му.

Но само след броени минути Катрин разбра. На вратата се почука и един прислужник влезе със сребърен поднос на ръце. Отгоре се белееше сгъната бележка, изписана с твърд мъжки почерк.

— Какво пише? — попита Уини и надникна през рамото й.

Катрин отвори припряно бележката и зачете посланието на съпруга си.

Беше подписана само с Личфийлд.

Катрин се олюля.

— Господи — прошепна почти беззвучно тя. Маркизът беше побеснял, задето го бе подмамила в брачна клетва. А сега смяташе да упражни съпружеските си права, без значение дали тя е съгласна или не.

Тя се вторачи в Уини Девит.

— Той… той смята да се възползва от правата си, точно както ми каза. — Краката й внезапно се подкосиха и Катрин се свлече на кадифената скамейка пред леглото.

Леля Уини само се усмихна.

— Е, значи всичко е наред. Бракът няма да бъде анулиран и след време всичко ще се нареди.

Но нищо нямаше да се нареди. Не и след онова, което се случи в параклиса. Не и когато бе така очевидно, че маркизът открито я ненавижда. Не и когато искаше да я накаже, задето го е измамила и направила свой съпруг.

Но Катрин премълча тези мисли. Онова, което се случваше между тях, не засягаше никой друг. И каквото и наказание да й наложеше Люсиен, тя напълно го заслужаваше. Щом такава бе волята му, тя щеше да му се отдаде. Дължеше му поне това — и много повече.

Опитвайки се да потисне страховете си, Катрин позволи на леля Уини да й облече прозрачната бледосиня нощница, която бе извадила от очевидно бездънния си гардероб. После седна покорно пред позлатеното огледало, докато приятелката й свали фибите от косите й.

— Има ли нещо, за което би искала да ме попиташ, миличка? — Уини взе посребрената четка и я прокара през лъскавата коса на Катрин, разпилявайки я свободно по раменете й.

Тя притисна разтрепераните си ръце в скута, за да прикрие ужаса си от предстоящото.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

Уини се наведе и я целуна по бузата.

— Племенникът ми понякога е суров човек и със сигурност не прощава лесно. Опитай се да не го съдиш твърде строго за онова, което може да се случи тази вечер.

Катрин потисна ледената тръпка, която полази по тялото й. По някое време тази вечер Люсиен щеше да дойде в нейната спалня. После щеше да вземе онова, което искаше, и този път нямаше да има нежност в докосването му, нямаше да има горещи целувки, които да я оставят замаяна и опиянена. Щеше само да използва тялото й, да си достави удоволствие и после да си тръгне и ако се опиташе да му се противопостави, нещата само щяха да се влошат.

Катрин се бореше с обземащото я отчаяние. Бе толкова погълната от страха си, че дори не усети кога леля Уини се измъкна и я остава да чака нерадостната си съдба.

Заточиха се дълги часове. Напрежението й растеше, докато започна да подскача при всеки звук. Плашеше я трополенето по покрива, дращенето на клоните в прозореца. А Люсиен все не идваше.

Известно време крачеше из стаята, докато умората я победи и краката й отмаляха. Легна върху завивките, но не се осмеляваше да заспи. Лежеше там, скована като камък, а стомахът й се обръщаше всеки път, когато й се струваше, че долавя шум от стъпките на Люсиен.

Измина още един час. Умората проникна във всяко мускулче по тялото й. Щом не беше дошъл досега, вероятно изобщо нямаше да дойде. Клепачите й вече отказваха да й се подчиняват, когато вратата се отвори с трясък и Люсиен прекрачи прага.

Катрин веднага отвори очи, а сърцето й обезумя. На светлината на единствената свещ до леглото си тя видя, че е съблякъл фрака и вратовръзката си, а бялата му ленена риза бе разкопчана почти до кръста и излагаше на показ гъстите къдрави черни косъмчета по гърдите му. Косата му беше разпусната и гъсти кичури се спускаха в безпорядък по раменете му.

Той затвори решително вратата след себе си и звукът отекна в съзнанието й като погребална камбана.

— Надявам се, че не съм те накарал да чакаш, любима. — Всичко в нея се сви от начина, по който й говореше — безсърдечно, без капка топлина. Люсиен се приближи към нея и я лъхна натрапчивият мирис на алкохол. Когато спря до леглото й, по гръбнака й пропълзя ледената тръпка на страха. Очите му пробягаха по тялото й, сякаш смъкваха синята й нощница, и Катрин несъзнателно вдигна ръце да прикрие гърдите си.

Черните му вежди се извиха иронично.

— Свенливата младоженка? Не вярвам така внезапно да си станала срамежлива. Доколкото си спомням, последния път, когато бяхме насаме, не беше никак срамежлива. — Той заобиколи леглото и се спря до нея. Катрин потръпна от мрачния поглед в очите му. — Значи си решила да се правиш на непорочна. А онази нощ доста сполучливо се преструваше на страстна.

Катрин се намръщи, объркана от думите му. Той прокара пръсти по лицето й.

— Вероятно ще съумееш да се преструваш и тази нощ. Така нещата ще са по-лесни.

Тя прегъна крака под тялото си, сви се на кълбо, за да се защити и й се прииска да намери сили да избяга. Не й харесваше този Люсиен. Не го познаваше. Боеше се от него.

— Какво… за какво говориш?

Той й отправи фалшива усмивка, от която кръвта й се смрази. Зъбите му проблеснаха заплашително.

— Казвам само, че смятам да се наслаждавам на тялото, което купих с цената на бъдещето си. Свали си дрехите, Катрин. Искам да видя дали сделката си заслужава.

Заля я смъртен ужас. Кой бе този човек, когото някога бе наричала свой приятел? Човекът, който някога я бе целувал с такава смущаваща нежност? Катрин заклати ожесточено глава и започна да се отдръпва назад, докато гърбът й опря в богато инкрустираната дървена рамка на леглото. На мъждивата светлина очите й срещнаха неговите. Изглеждаха хладни и безмилостни. Ноктите й се впиха в дланите.

— Съзнавам, че си ми ядосан — опита се да го умилостиви. — Имаш пълното право да ми се сърдиш. Постъпих глупаво. Толкова силно се боях, че вуйчо ми ще ме намери, че бях готова на всичко. Беше егоистично, знам. Мислех, че след време всичко ще се нареди. Сгреших. Прости ми. Ако имаше начин да се върна назад, никога не бих го сторила отново.

— Не би го сторила? — Очите му потъмняха още повече. — Но ти нищо не си направила, мила моя. Ти само се преструваше. И точно затова съм тук. Този път смятам да взема онова, което се преструваше, че ми предлагаш. — Той посегна към нея, нави нощницата й около китката си и грубо я разкъса на гърдите й.

Катрин извика и се опита да се отдръпне назад, но нямаше накъде да бяга. Напразно се опитваше да скрие тялото си. Тя се сгуши безпомощно в ъгълчето на леглото, неспособна да повярва, че съвсем наскоро този студен и безчувствен човек я е целувал с такава отчаяна нежност.

— Смятам да те притежавам, Катрин. Няма смисъл да се дърпаш.

Тя клатеше ожесточено глава, цялото й тяло се тресеше. Страхът я разяждаше. Бе решила да му се отдаде, но сега разбираше, че няма сили да го стори. Гневът, който бликаше от цялото му същество, извика горещи сълзи в очите й.

— Не и по този начин — прошепна тя. — Моля те, Люсиен, не по този начин.

Нещо трепна в чертите на лицето му. За миг се сепна и спря да разкопчава панталона си. Катрин погледна надолу, видя че е възбуден. Лицето й се обагри в руменина.

— Ти сключи тази сделка. — Очите му я пронизваха. — Ти беше тази, която се преструваше, че изпитва страст. Можеш да го направиш отново.

Думите му сякаш я изненадаха.

— Преструвала съм се? Ти смяташ, че онази нощ, в хижата, съм се… преструвала?

Той откопча още едно копче и я погледна.

— Искаш да кажеш, че не си?

Тя преглътна, за да навлажни внезапно пресъхналото си гърло. Ударите на сърцето й бяха болезнени и учестени.

— Аз изпратих писмото на епископ Толман. Исках отстрани да изглежда, сякаш си… отнел девствеността ми. Но онова, което се случи между нас в онази нощ, не беше… не беше… преструвка. — Тя примигна и отмести очи. Нямаше сили да го погледне. — Когато ме целуваше — прошепна тя, — когато ме докосваше… беше магия.

За миг безброй болезнени емоции преминаха в очите му. Клепачите му се спуснаха и той сякаш се затвори в себе си. Когато отново я погледна, чертите му вече не изглеждаха така сурови.

— Ти не си се преструвала — повтори Люсиен, сякаш искаше думите да стигнат до съзнанието му.

— Онова, което се случи тогава, беше различно — промълви Катрин и пред очите й с внезапна яснота изникна сцената в уютната хижа. — Тогава ти ме желаеше. Сега искаш само да ме накажеш.

Дълги секунди той просто стоеше пред нея. Когато най-сетне проговори, гласът му беше дрезгав и приглушен.

— Никога не съм преставал да те желая, Катрин. Желая те от момента, в който влезе в кабинета ми. Но може би така е по-добре. — С тези думи той се обърна, прекоси стаята и решително отвори вратата. — Независимо, че си ми съпруга, не съм в настроение да се боря с жена, която не ме иска. Освен това, ако забременееш, не бихме могли да анулираме брака.

Катрин се взираше в уморената му фигура, докато прекрачваше прага и затваряше вратата. Вторачена в парцалите от синята си копринена нощница, все още тръпнеща и изплашена, тя осъзна, че в крайна сметка Личфийлд бе постигнал целта си.

Беше я наказал. Беше я накарал да страда, макар да я бе оставил недокосната. Бракът не беше консумиран. След година щеше да бъде анулиран.

За първи път, откакто вуйчо й бе влязъл в онази хижа, Катрин зарови глава в пухената си възглавница и жално зарида.