Коприна и стомана

25

Катрин не можеше да каже защо бе насрочила пътуването точно за петнадесети март. Тогава се навършваше точно година от деня, в който бе напуснала Касъл Ранинг. Може би все пак имаше някаква закономерност в това — да изпълни най-трудната задача, която някога си бе поставяла, именно в този ужасен ден.

Катрин се загърна още по-плътно в топлото си наметало и се облегна в седалката на каретата, която бе наела за пътуването. Грейди Босуърт, пълничката вдовица от Сейнт Ийвс, която й помагаше да отгледа бебето, седеше на отсрещната седалка. Съпругът и детето й бяха починали едновременно от дифтерит, когато бебето й беше само на две седмици. Грейди все още имаше мляко и се грижеше за Люк, за да може Катрин да продължи работата си. Жената се бе превърнала в нейна близка приятелка, която несъмнено щеше да й липсва, когато се върнеше в Корнуол.

— Сигурна ли сте, че негова светлост ще се съгласи да остана? — Грейди й задаваше този въпрос поне за десети път, откакто бяха потеглили.

— Аз искам да останеш, Грейди. Люк се нуждае от теб. Отначало ще бъде изплашен от новата обстановка. Докато ти си с него, той ще знае, че е в безопасност.

— Това не ми се вижда много редно — промърмори жената. — Просто не ми се вижда редно.

Катрин замълча. Нямаше значение дали Грейди одобрява постъпката й, или не. След дълги месеци на непрестанна мъка най-после бе взела решението, за което от самото начало знаеше, че е най-правилно. Люк Монтен беше наследник на маркиз Личфийлд. Той заслужаваше всички права, които му се полагаха по рождение, и дори това да разбиеше нейното сърце, Катрин смяташе да му ги даде.

Тя си пое мъчително въздух. Беше изморена от дългите дни по пътищата, но краят на пътуването им най-после наближаваше. Вече нямаше търпение да достигне целта си, да приключи с болезнената задача, която сама си беше поставила.

И същевременно искаше да отложи този момент.

Каретата трополеше по калните пътища. През изминалата година откакто бе напуснала Касъл Ранинг, се справяше добре с парите. Живееше скромно и все още разполагаше с прилична сума, за да си позволи тази карета и да пътува сравнително удобно. Това обаче не можеше да намали страданието, което й предстоеше, щом пристигнеше в Касъл Ранинг.

В момента минаваха през Горшам. Катрин се скри зад плътните завеси. Боеше се, че някой би могъл да я разпознае и да я предаде на властите. Сигурно все още я издирваха заради убийството на Дънстън. Градчето бе притихнало. Повечето хора си стояха по домовете, прогонени от улиците от лекия дъждец. Бездомна котка лежеше на прага на една колиба, а през прозорците на таверната се процеждаше бледа светлина.

След броени минути градчето остана зад гърба им и Катрин дръпна пердето, за да се наслади на пейзажа. Сърцето й болезнено се свиваше, докато тъмният силует на замъка се приближаваше към тях. Каретата направи завой по калната пътека. Отвъд високите върхове на дърветата Катрин различаваше назъбените кули на Касъл Ранинг. И стомаха й се сви на ледено кълбо.

Кочияшът насочи каретата по обсипаната с чакъл пътека. Някое от колелетата се натъкна на камък и сблъсъкът я отхвърли назад, но бебето не се събуди. Пред погледа й се изправиха високите каменни стени, сиви и недостъпни, по-зловещи, отколкото ги помнеше. Катрин се насили да се овладее и призова всичките си сили, за да изпълни задачата, която я бе довела тук.

Сгушен в скута й, Люк се обърна в мекото си вълнено одеялце. За миг бебето се раздвижи, прозя се и размаха малкото си юмруче, сякаш искаше да каже нещо. Катрин целуна пухкавата косица на главичката му и той се успокои. Затвори сребристо-черните си очички и се унесе в сън.

Каретата най-после се закова на място и сърцето й сякаш спря с нея. Девет мъчителни месеца бе мечтала да изкачи това стръмно каменно стълбище и да се върне у дома. А сега, когато беше тук, се ужасяваше от предстоящата среща.

Един лакей веднага се втурна да отвори вратата на каретата. Катрин си спомни, че името му беше Дики. Тя вдигна качулката на главата си, за да се предпази от лекия ръмеж, и напрегнато му се усмихна, докато й помагаше да слезе от каретата. Забеляза, че очите му се разшириха, когато я разпозна и видя малкото вързопче, което притискаше в ръцете си.

Дики се втурна по стълбите пред нея и ожесточено захлопа по вратата. Отвори им мрачният Рийвс. Изумлението, което се изписа при вида й върху издълженото му, обикновено безизразно лице, бързо премина в една от редките му усмивки.

— Трябва да ви кажа, милейди, че всички ние много се радваме да ви видим. През цялото време се надявахме, че сте добре и в безопасност, но нямаше как да сме сигурни.

Това бе най-дългата реч, която Рийвс някога бе произнасял. Сега думите му предизвикаха болезнено бодване в сърцето й и гореща влага в очите й, която Катрин побърза да пропъди.

— Благодаря, Рийвс. — Той пое прогизналото й палто, но не изгуби време да го закачи.

— Ще извикам негова светлост. Днес не се чувстваше много добре. Все пак на този ден… Защо не го изчакате в големия салон? Винаги сте обичали да стоите там.

Катрин се почувства странно развълнувана, че все пак е запомнил.

— Големият салон… да, би било прекрасно. Благодаря, Рийвс.

Икономът забърза да извести за пристигането й, а Катрин се отправи към най-старото помещение от замъка. В масивната камина бумтеше буен огън и тя се приближи, за да се стопли. Гърдите й сякаш бяха от олово. Сърцето я болеше непоносимо.

Тази стая толкова много й напомняше за Люсиен. Какво ли щеше да каже, когато я види? Какво щеше да си помисли, когато съзреше детето в ръцете й? Какво ли се бе случило през дългата година, докато беше далече оттук? Питаше се дали все още са женени и тази мисъл извика тъпа болка в гърдите й.

Катрин се помоли горещо на бога да й даде сили да довърши онова, за което бе дошла. В този миг тя вдигна очи и видя маркиза, който тъкмо влизаше в салона. Застана на няколко крачки от нея, с изправени рамене, и й се стори, че изглежда по-висок отпреди. Може би се дължеше на факта, че беше по-слаб.

С изключение на това издълженият му силует й беше толкова познат, така скъп, че за миг си помисли, че отново сънува. Вперила поглед в тези сребристо-черни очи, във волевата извивка на челюстта му и красивите, чувствени устни, Катрин изпита внезапно желание да го приближи, да го докосне, да го прегърне.

Знаеше обаче, че това е невъзможно.

Люсиен се вторачи в жената пред себе си и за миг краката му отказаха да му се подчиняват. През последните няколко месеца най-сетне бе започнал да се примирява с факта, че никога няма да я види отново. А сега тя беше тук — стоеше пред масивната камина, сякаш никога не си е отивала, стройна и хубава, каквато я помнеше. Само косата й изглеждаше по-тъмна, а очите й — по-наситено зелени.

Погледът му се плъзна от лицето й към малкото вързопче, което държеше в ръцете си. Видя, че това е увито в одеяло детенце, и изведнъж се почувства объркан.

— Радвам се да те видя, Катрин…

Тя навлажни устните си. Очевидно беше напрегната, тялото й едва видимо потрепваше. Дали детето беше негово или от друг мъж? Затова ли го беше напуснала? Беше ли се случило нещо, за което той да не знае? Това бебе негово ли беше — или на другиго? При последната мисъл Люсиен почувства горчив вкус в устата си.

— Сигурно ти е студено — промълви той. — Нека ти донеса чашка бренди…

— Не, моля те, добре съм. — Катрин посегна да го задържи, преди да е стигнал до бюфета. — Извинявай, че не те предупредих за пристигането си — изрече тя на един дъх. — Зная, че не ме очакваш… и как би могъл? Нямаше ме цяла година. Нямах намерение изобщо да се връщам, но… — Думите застинаха на устните й. Тя погледна надолу към бебето и Люсиен почувства ледена топка в стомаха си.

— Детето… твое ли е? — попита я меко той, сякаш търсеше правилните думи. Боеше се да не каже нещо погрешно, боеше се от онова, което Катрин щеше да му отговори.

— Наше е — отвърна едва чуто тя. Очите му се притвориха от болка. — Люк е причината да дойда тук.

— Люк? — повтори той, и тази единствена дума се откъсна с усилие от устните му.

— Люсиен Уилям Монтен. Когато заминах, вече знаех, че нося дете, но предполагах, че това не би променило нещата. След смъртта на вуйчо ми…

Люсиен поклати глава.

— Дънстън не е мъртъв. Няма защо да се боиш от властите. Вече не те издирват.

От раменете й сякаш се смъкна някакъв товар. Изглеждаше толкова бледа, толкова нещастна. Едва се сдържаше да не я приближи, да не я притисне в обятията си. Люсиен си наложи да остане на мястото си. Боеше се, че тя отново ще избяга.

— Не съм се опитала да го отровя.

Маркизът преглътна мъчително.

— Зная, че не си. Все още не е известно кой точно го е направил, но съм сигурен, че ти не си способна на такова нещо.

Тя го изучаваше напрегнато известно време, сякаш се питаше дали да му повярва. После отново погледна детето, което се бе събудило. Беше негово, несъмнено — с черната коса и тъмни очи на рода Монтен. За миг нещо болезнено стегна гърлото му и не му позволи да проговори.

Когато Катрин отново го погледна, очите й плуваха в сълзи.

— Трябваше да дойда — каза тя. — Не можех повече да го държа далеч от теб. Исках да го отгледам сама. Бог ми е свидетел, че исках. Но Люк заслужава онова, което му се полага по рождение. Освен това знам, че ти ще го обичаш точно толкова, колкото го обичам и аз.

В думите й сякаш се съдържаше и още нещо, нещо, което му се изплъзваше. Гласът му се изтръгна с усилие от устните му.

— Много е хубав.

— Той е много кротко бебе. Рядко плаче през нощта и има най-сладкия смях на света. Когато ме погледне, винаги се сещам за теб и… — Тя не довърши. Лицето й се обля в сълзи. — Искаш ли да го подържиш?

Ръцете му трепереха. Много внимателно, той посегна и пое в ръце малкото вързопче. Детето отново се бе унесло.

— Има нужда от гледачка — продължи Катрин. — Доведох една жена от село, мисис Босуърт. Тя е с нас почти от самото начало. Чака отвън, в каретата. Ще я пратя веднага щом си тръгна.

Най-после — излезе наяве истината, която досега не бе споменала или просто той бе отказал да чуе. Нещо проблесна в очите му. Нали тя не смяташе да се откаже от собственото си дете? Сигурно я бе разбрал погрешно.

Катрин избърса сълзите от лицето си.

— Сутрин Люк обича слънчевите лъчи да галят люлката му. Това винаги го кара да се усмихва. — Тя протегна разтрепераната си ръка и придърпа одеялото под брадичката му. — Понякога има колики, но мисис Босуърт знае какво да прави. Направих списък на нещата, от които ще имаш нужда. Ще го оставя на масата.

Люсиен се вторачи в красивото, сгърчено от болка лице на жената, която обичаше, и за миг си помисли, че сърцето му ще се пръсне.

— Не разбирам ти за какъв човек ме смяташ.

Насълзените й очи срещнаха погледа му. Веждите й лекичко се извиха.

— Мисля, че си най-добрият човек на света. Никога нямаше да ти поверя Люк, ако не смятах така.

— И все пак вярваш, че ще ти позволя да се откажеш от детето, което очевидно обичаш с цялата си душа? Че ще ти позволя да си тръгнеш от този дом без сина си?

Тежки сълзи се търкулнаха по лицето й.

— Моля те… недей. Повече от всичко на света искам да го задържа за себе си, но той е също и твой син. А аз съм ти длъжница. След онова, което ти причиних, дължа ти поне твоя син.

Сърцето му болезнено се сви. Струваше му се, че не може да си поеме достатъчно въздух.

— Умолявам те да не ме обричаш на това, Катрин. Думите ти ме нараняват.

Тя сякаш не го чуваше.

— Все още ли… Люк наш законен син ли е?

Устните отказваха да му се подчиняват.

— Не съм анулирал брака. Все още си моя съпруга.

Още миг тя остана втренчена в него, сякаш завинаги искаше да запечата чертите на лицето му в съзнанието си. После извърна очи.

— Трябва да вървя.

Люсиен й препречи пътя, нежно притиснал детето на рамото си.

— Не можеш да си тръгнеш, Катрин. Няма да ти позволя. — Нещо замъгли погледа му. Чувстваше сърцето си като разбито на парченца, никому ненужно огледало.

— През онзи ден… всичко се обърка. Първо дойде шерифът, после и онзи ужас, който изживяхме заради Майкъл… всичко беше толкова объркано, и все пак именно в онзи ден разбрах всичко… За първи път осъзнах истината, Катрин. Гледах те как се бориш за живота му и разбрах, че те обичам. Видях как даваш всичко от себе си, за да го спасиш, и точно в този момент разбрах каква си всъщност — и още повече те обикнах. Напуснах замъка, защото не знаех как да ти го кажа. Как да обявя, че съм сгрешил. — Той сведе поглед и видя, че ръцете му треперят. — Едва не си изгубих разсъдъка без теб. Ти мислеше, че нямам нужда от теб, но не е истина. Обичам те, Катрин, и толкова много се нуждая от теб!

Очите й изглеждаха огромни и зелени. Лицето й се къпеше в сълзи.

— Люсиен… — Тя пристъпи към него, а той я обгърна с ръце. Притискаше към гърдите си Катрин и невръстното им детенце и се бореше със сълзите, които напираха в очите му.

— Липсваше ми всеки ден, всеки час — прошепна той в косите й. — Обичам те, Катрин. Обичам те повече от собствения си живот и не искам никога да те изгубя.

И тогава Катрин заплака — дълбоки, разтърсващи ридания, които се изтръгваха от дъното на душата й и заплашваха напълно да го сломят. Люсиен милваше косите й и не спираше да й повтаря колко много, много я обича. Дълги минути просто стояха така — двама влюбени, които бяха страдали твърде много и твърде дълго, — и прегръщаха детето, което отново ги бе събрало.

— Никога няма да ти позволя отново да си отидеш — каза той.

— Аз не искам да си вървя — прошепна тя. — Никога не съм искала. Обичам те, Люсиен. — Катрин обгърна лицето му в дланите си и го погледна с мека, тъжна усмивка. — На това място винаги се събуждам. Нощ след нощ сънувах, че изричаш тези думи и после се събуждах, за да открия, че е било само сън.

Люсиен се наведе и много нежно я целуна.

— Кълна се, че е истина. Отсега нататък ще се погрижа всичките ти сънища и мечти да се превърнат в реалност. — Очите му се плъзнаха по лицето й, по чувствените устни и меките извивки на тялото й. — И веднага щом се почувстваш готова, любов моя, ще ти покажа колко съм истински.

Лицето й поруменя, но точно в този миг бебето се събуди и сложи край на чувствения момент. Катрин отстъпи крачка назад, а Люсиен постави подвижното вързопче в ръцете й.

— Сигурен ли си? — попита тя и го погледна само с искрица подозрение. — Защото, ако искаш да ме отпратиш, това е последният ти шанс.

Сърцето сякаш олекна в гърдите му.

— А после, надявам се, ще бъдем обвързани за цял живот.

По устните й се разля най-омайната усмивка на света и Люсиен си помисли, че спомените му са били твърде бледи. Никога нямаше да позволи някой да застане между тях.

В бъдеще ги очакваха и проблеми, той знаеше това. Когато властите узнаеха, че отново се е върнала в замъка, несъмнено щяха да я залеят с въпроси за неочакваното й изчезване. Случаят с отровения Дънстън все още не беше разрешен и въпреки че нямаше по-нататъшни опити за покушения над живота му, Катрин все още бе заподозряна.

Но всичко това нямаше значение. Вече не. Катрин беше у дома, в безопасност, и той щеше да се погрижи този път да е завинаги. Каквото и да изникнеше, каквото и да му струваше, Люсиен щеше да я защити.

Никога нямаше да я изгуби отново.

Бурята се усили. Гневни светкавици проблясваха в мрачното небе, а една оглушителна гръмотевица разтърси прозорците и каменните стени на замъка. Свиреп мартенски вятър бушуваше в напъпилите клони на дърветата.

В трапезарията на господарския апартамент, облечена в масленозелена рокля, Катрин седеше срещу Люсиен на малката кръгла маса, покрита с бяла ленена покривка. По настояване на маркиза косата й беше свободно разпусната по раменете. В момента отпиваше последните капчици бяло вино от кристалната чаша, която леко потрепваше в ръката й.

Все още не беше видяла Майкъл, който бе на гости при децата на Сенклер в Карлайл Хол, но малкият Люк спеше от часове и интимната вечеря, която двамата с маркиза споделиха, беше към своя край. Докато се хранеха с печена яребица и вкусна риба треска, която готвачката бе приготвила в чест на нейното завръщане, Катрин разказа на съпруга си за своя живот в Сейнт Ийвс, а той и описа безплодните си усилия да я открие.

Въпреки че той премълча страданията, които бе изживял, по разстоянията, които бе прекосил, за да я търси, тя разбра каква болка трябва да бе изпитал. Катрин едва не се разплака при мисълта за онова, което му бе причинила. Никога не беше предполагала, че маркизът може да е толкова привързан към нея.

Постепенно разговорът се насочи към вуйчо й и неуспешния опит да бъде сложен край на живота му. Люсиен внимателно й обясни, че е много вероятно властите отново да почукат на тяхната врата и да им досадят с въпросите си, но й обеща, че каквото и да се случи, ще се погрижи за нейната безопасност. Този път Катрин му повярва.

Говориха също за леля Уини, която бе единственият лъч светлина в живота на Люсиен през изминалата година.

— Леля ми е щастливо омъжена за Нат Уитли и живее в дома му, в Лондон. Мисля, че тя по-добре от всеки друг разбираше какво те е накарало да заминеш, но никога не се усъмни, че един ден ще се върнеш.

Катрин избърса една сълза от ъгълчето на окото си.

— Нараних толкова хора. Не исках да стане така, Люсиен. Мислех, че ако си тръгна, ще бъде най-добре за всички нас.

Той пое ръката й и я докосна с устни.

— Всичко това е вече минало. Имаме две прекрасни деца и ни очаква светло бъдеще. Това е всичко, което има значение.

Катрин му се усмихна през пелената от сълзи. Люсиен беше прав. Единствено настоящето имаше значение — и бъдещето, което започваше от тази вечер, в огромното съпружеско легло.

Люсиен остави бялата ленена салфетка до чинията си, заобиколи стола й и й помогна да се изправи.

— Предполагам, че си изморена — каза той, но очите му говореха друго, както и по време на вечерята… или поне на Катрин така й се струваше. Беше облечен безупречно — с черен кадифен фрак, извезан със сребро бяла риза и кадифен панталон. Дантелените му ръкави завършваха със сребърна нишка и се диплеха разкошно над мургавата кожа на ръцете му.

Катрин го изучаваше напрегнато изпод гъстите си ресници.

— Вероятно би трябвало да съм изморена след такъв ден, изпълнен със събития. Но в действителност… не се чувствам никак изморена.

Нещо сякаш се раздвижи по лицето му, красивите му черти се сковаха.

— Съзнавам, че през тази една година си преживяла доста неща. Родила си дете. Не зная много за тези неща, но…

— Желаеш ли ме, Люсиен? — Погледът й се сля с неговия, питаше и търсеше истината. Сега беше майка, тялото й бе променено. Може би чувствата му към нея не бяха същите?

Навън проблесна светкавица и очерта суровата извивка на устните му.

— Дали те желая? Умирам за теб от деня, в който напусна замъка. А днес бе най-щастливият ден в живота ми — и същевременно някакъв земен ад. От момента, в който прекрачи прага на тази врата, искам да те целувам до безпаметност. Едва се сдържах да не разкъсам дрехите ти, да те поваля на пода и да те любя диво, ненаситно. Толкова силно копнея да проникна дълбоко в теб, че вече не издържам.

Гореща тръпка се разля по тялото й. Катрин протегна разтрепераната си ръка и го погали по лицето.

— Целуни ме, Люсиен!

В очите му, черни като нощта, проблеснаха сребристи пламъчета. Когато обгърна лицето й, ефирната дантела на ръкава му се отърка в бузата й. Последва бегъл допир на устни, невинно докосване…, но в момента, в който устните му намериха нейните, помежду им пламна страст като ослепителна мълния. Чувствата ги погълнаха. Люсиен целуваше жадно очите й, носа й, брадичката й, накрая превзе устните й. Катрин неистово се вкопчи в раменете му. Устните му се спуснаха по шията й, оставиха гореща, влажна диря по чувствителната кожа на деколтето й.

Тя не просто го желаеше, тя умираше за него. Искаше да го докосва, да го милва, да го види гол както в сънищата си. Тръпнещите й ръце се плъзнаха под фрака и го смъкнаха от раменете му. Пръстите й се пребориха със сребърните копчета на снежнобялата му риза и му помогнаха да се освободи от нея. Силните мускули, които се разкриха пред очите й, я караха да се чувства крехка и слаба.

Целуваше я дълбоко, ненаситно, почти свирепо, а дългите му, тъмни пръсти се суетяха с копчетата на роклята й. Люсиен промърмори гневно и разкъса последните две непокорни копчета, които препречваха пътя на ръцете му към тялото й. После смъкна роклята и ризата по раменете й, оголи гърдите й и сведе глава да я погледне, а очите му блестяха със сребристата светлина на луната, която се процеждаше през прозореца.

— Ти си дори по-красива, отколкото те помнех — прошепна дрезгаво той и обгърна гърдите й с някакво благоговение.

Катрин спря да диша, когато тъмната му глава се приведе, за да опита вкуса първо на едната, после и на другата й гърда. Обля я непоносима топлина и главата й клюмна безпомощно назад, докато устните му се опиваха от сладостта на кожата й. Катрин се изви към него и вплете пръсти в къдравите косъмчета на гърдите му. Люсиен засмука зърната й и сякаш огнени пламъчета облизаха плътта й.

— Люсиен… Господи… — Когато я целуна отново, пръстите й намериха черната лента в косите му и освободиха лъскавите кичури по раменете му.

Люсиен развърза кринолина й, смъкна го на купчинка в краката, после коленичи да събуе изящните й обувки и я пое в ръце. Катрин се сгуши до гърдите му и му позволи да я отнесе в просторната спалня.

Както беше по розови сатенени жартиери и бели дантелени чорапи, Люсиен я остави в края на леглото. Краката й бяха леко раздалечени и той се намести, коленичил, между тях.

— Разтвори се за мен, Катрин — нареди й нежно той и взе умело да я милва. — Позволи ми да те любя така, както хиляди пъти съм сънувал, че го правя.

— Люсиен… моля те… Нали не смяташ да… — Тя простена, когато маркизът я повали на леглото и вдигна облечените й в дантелени чорапи нозе върху раменете си. А щом езикът му докосна най-чувствителната част от тялото й, цялата се напрегна от шеметните усещания, които й отнеха дъха. Ръцете му се вплетоха в косите й. Устните й шепнеха името му. Тялото й се гърчеше на края на силите си, но Люсиен беше безмилостен. Неуморният му език я доведе до шеметен екстаз, името му се изтръгна като болезнен вик от устните й.

Той затвори устата й с гореща целувка, намести се върху нея и потъна дълбоко в тялото й. Изпълни я цялата и чувството на пълнота, на абсолютно сливане бе толкова наситено, че Катрин почувства сълзи да парят в очите й. Навън и отново навътре — дълбоки, мощни тласъци, които докоснаха най-отдалечените кътчета от тялото и душата й. Нова вълна на удоволствие се надигна и изцяло я погълна. Катрин прехапа устни и впи нокти в раменете му. Всеки нов тласък я издигаше и приближаваше към нов оргазъм, напомняше й колко дълго беше чакала този мъж и колко много го обичаше.

Господи, Люсиен! Животът й беше празен без него.

Облекчението я връхлетя като топла лятна буря, тялото й се обля в пот като сребърен дъжд. Изведнъж тялото му се скова, напрегна се, а после се отпусна и челото му се опря в нейното.

Усмивката му я погали като топъл лъч от слънцето.

— Обичам те, Катрин. Никога не ме оставяй отново сам.

Катрин бавно поклати глава.

— Никога, моя любов. Кълна се, че нищо няма да ни раздели.

Граф Дънстън седеше в студения заден салон на Дънстън Мейнор и четеше статия в „Лондон Хроникъл“. Беше само една колонка и едва не я бе пропуснал. В нея се споменаваше, че съпругата на английски благородник се завърнала у дома, след като почти цяла година била в неизвестност. Маркиз Личфийлд твърдеше, че единствената причина за отсъствието на жена му се дължи на продължителен престой „на континента“. Това нямало нищо общо с факта, че моментът на заминаването й съвпаднал с разследването на опита за убийство над вуйчо й и затвърдил опасенията на властите, че именно тя би могла да е виновницата за престъплението.

Дъглас стисна зъби. Би могла да е виновна ли? Разбира се, че именно тя беше виновна! Катрин ненавиждаше дори мисълта за него. Беше разкрила плановете му да премахне съпруга й и очевидно бе поискала лично да се увери, че те ще се провалят.

Дъглас изруга. Е, тази малка никаквица не бе успяла да го убие, но със сигурност успя да провали живота му. Благодарение само на нейните усилия, сега той живееше в мизерия и усамотение в нищожните владения на фамилията в Бедфордшир. Плановете му за брилянтна политическа кариера сега се валяха в прахта под обувките му, а намеренията му да омъжи дъщеря си за влиятелен човек бяха провалени още преди да са се оформили напълно в съзнанието му.

Дъглас гневно смачка вестника в ръката си и го метна в огнището. Проклета да е! В ада да гори дано!

Обладан от нечовешки гняв, Дънстън се изправи и с широки крачки се отправи надолу по коридора. В момента, в който прекрачи прага на салона, го лъхна студът на мрачното старо имение. Не можеха да си позволят да топлят цялата къща, а дори и да опитаха, сградата беше в толкова лошо състояние, че топлината щеше да избяга през пукнатините в стените.

— Лъдлоу! Лъдлоу, къде си, по дяволите?

Икономът затрополи иззад ъгъла. Ръцете му бяха облечени в ръкавици, а върху дебелото си палто бе наметнал вълнено одеяло.

— Да, милорд? — Носът му бе зачервен, а цялото му тяло се тресеше от студа.

— Къде е дъщеря ми? Не съм я виждал от сутринта.

— Предполагам, че все още е в леглото, милорд. Да я повикам ли, сър?

Това сякаш окончателно го вбеси.

— Направи го, и то веднага. И й кажи, че най-добре ще е да не ме кара да чакам. — Още едно безполезно женско създание, като всички останали. Откакто бяха напуснали Милфорд Парк, не преставаше да хленчи и да се оплаква. Това го влудяваше почти толкова, колкото и долната постъпка на Катрин. Ако не променеше поведението си, и то скоро, щеше да омъжи Мюриъл само за да се отърве от нея. Сега може и да нямаше възможност да подлъже някой богат аристократ, като се бе надявал, но по свой си начин Мюриъл бе доста апетитно парче. Сигурно все още можеше да я спазари за шепа монети с някой стар развратник, който мечтае да се напъха между краката на младо момиче.

Обектът на неговия гняв слезе по стълбите, плътно завита в износено розово одеяло, което изглеждаше още по-старо на фона на яркочервената й рошава коса.

— Заприличала си на повлекана — озъби й се Дъглас. — Защо си все още в леглото?

— Прекалено студено е, за да ставам. Тази къща прилича на долнопробен затвор. Мога да се стопля само под завивките.

— Щом с такава охота се пъхаш под завивките, сигурно трябва да ти намеря съпруг. Сигурен съм, че лорд Тилбърт ще се погрижи добре да те топли в леглото.

Лицето й пребледня и част от луничките й се скриха.

— Лорд Тилбърт? Той едва се държи на краката си! Нали не смяташ да ме омъжиш за някой развратен старик?

— Ще направя каквото поискам, моето момиче, и най-добре ще е да не го забравяш. А междувременно исках да те уведомя, че заминавам за няколко дни.

— Заминаваш? И къде ще вървиш?

— Това не е твоя работа. Да кажем, че смятам да потърся справедливост. — Той се обърна и повика иконома си, който в момента му служеше и като личен камериер. — Лъдлоу! — Кльощавият човечец забърза към него иззад ъгъла. — Опаковай ми куфара. Трябва ми багаж поне за една седмица.

— Да, милорд.

— Що се отнася до теб, Мюриъл, съветвам те да намериш по-добър начин да се стоплиш, вместо по цял ден да лежиш и да се оплакваш. В противен случай, уверявам те, че лорд Тилбърт ще ти се стори добър избор пред кандидатите, които ще ти намеря за съпрузи.

С тези думи той й обърна гръб, оставяйки дъщеря си разтреперана и бледа. Слава богу, помисли си графът. Поне една от жените под негова опека си знаеше мястото.

А другата беше на път да научи какво очаква онези, които се опитат да се изправят срещу него.