Корабът с булките

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Отплаване

Впоследствие си даваше сметка, че не е била сигурна какви да очаква; вероятно някаква подредена колона от жени, стиснали куфари, които минават покрай капитана. След като му стиснат ръката и се сбогуват дискретно, а може би и с малко сълзи, всички се качват по мостчето на големия бял кораб. Тя щеше да помаха, докато семейството й изчезне от погледа й, да подвикне някои последни заръки за храненето на кобилата, да напомни къде са прибрани хубавите ботуши на майка й, за да ги дадат на Лети, а накрая да им каже колко ги обича и гласът й да отекне над пристанището, докато корабът бавно се отдалечава в морето. Тя щеше да е смела, да си мисли за онова, което й предстои, и не за онези, които оставя тук.

Онова, което не си бе представяла, бе следното: автомобилни задръствания чак до пристанището на Сидни, коли, които се виеха в изнервени колони броня до броня под надвисналото сиво небе, тълпите от хора, които задръстваха входа към доковете, крещейки и размахвайки ръце за поздрав на други лица, които бяха или твърде далеч, или просто оглушели от врявата, за да им отвърнат. Както духовия оркестър, продавачите на сладолед, изгубените деца. Блъскането на милиони лакти и препъващи се крака - всички, напиращи да стигнат до кея. Истерията на безброй млади жени, стиснали родителите си, ревящи от мъка или пощурели от вълнение, докато се опитваха да мъкнат багаж и пакети с храна през гъстата тълпа към огромния сив кораб. Атмосферата на нервно очакване, надвиснало като мъгла над доковете.

- По дяволите! Никога няма да стигнем с това темпо! - Мъри Донлийви седеше зад волана на пикапа си и пушеше поредната цигара с намръщено луничаво лице.

- Ще се оправим, татко. - Маргарет сложи длан върху ръката му.

- Този шофира като идиот. Гледай, толкова е зает да дърдори, че дори не забелязва, че колоната се движи. Дай газ. - Той натисна здраво клаксона и колата отпред потрепери и се задави.

- Татко, това не ти е някоя от твоите крави, за бога. Виж, всичко е наред. Ще се оправим. Ако стане по-зле просто ще сляза и ще продължа пеша.

- Може да ги разбутва с огромния си корем. - Даниъл, който седеше зад нея, ставаше все по-груб в приказките си за „тумбака“ й, както го наричаше.

- Аз ще те бутна теб, ако не си мериш приказките. С опакото на ръката.

Маргарет се наведе да погали териера, който седеше на пода между краката й. От време на време нослето на Мод Гон потрепваше от непознатите миризми, които влизаха през прозореца: морска сол, изгорели газове от колите, пуканки и дизел. Беше старо куче, полусляпо, носът й беше нашарен от сиви и бели петна и Маргарет го бе получила като подарък от майка си за десетия си рожден ден, защото, за разлика от братята си, тя нямаше да получи пушка.

Наведе се и вдигна кошницата на коленете си, поел провери за четиринайсети път дали документите й са наред.

Баща й погледна към нея.

- Изглежда, си натъпкала какво ли не в тази кошница. Мислех, че Лети ти е приготвила някакви сандвичи.

- Сигурно съм ги извадила, когато се оправях вкъщи. Съжалявам, прекалено много ми се събра тази сутрин.

- Да се надяваме, че ще ви хранят на борда.

- Разбира се, че ще ни хранят, татко. Особено мен.

- Ще им трябва още един кораб, за да мъкне цялата храна, която ще й трябва.

- Даниъл!

- Татко, няма нищо. - Намръщеното лице на брат й бе полускрито под израсналия му дълъг бретон. Беше му все по-тежко да я гледа. Маргарет искаше да протегне ръка и да му каже, че го разбира, че няма да му се сърди за тази необичайна за него грубост, но подозираше, че той би отблъснал и този жест, а сега, когато бяха толкова близо до раздялата, тя не бе сигурна, че е достатъчно силна да го понесе.

Лети не искаше той да идва, казваше, че намусеното лице на момчето ще е лоша поличба за пътуването.

- Човек не би искал такова намръщено лице да е последното, което ще види от семейството си - бе казала тя, когато Даниъл бе затръшнал вратата за пореден път.

- Няма нищо бе отвърнала Маргарет.

Лети само бе поклатила глава и бе подновила усилията си в опаковането на храната. Беше им разрешено да вземат единайсет килограма багаж; а Лети, притеснена, че майката Джо може да си помисли, че австралийските й роднини не са достатъчно гостоприемни, бе теглила и претеглила безброй пъти всичко, докато успее да използва максимално разрешеното тегло.

Така в зестрата на Маргарет сега имаше, наред с останалите вещи, най-хубавия плодов кейк в консерва на Лети, бутилка шери, консерви сьомга, телешко и аспержи, както и кутия желирани деликатеси, които бе купила с купони при посещение в универсалния магазин на „Хордън Брадърс“. Искаше да добави и дузина яйца, но Маргарет й бе напомнила, че дори да оцелеят в пътуването с кола до Сидни, след шест седмици на борда на кораба, те нямаш да са подарък, а по-скоро биологично оръжие.

- Не само англичаните имат купонна система - беше се оплакал Кълм. Той много харесваше плодовия кейк на Лети.

- Колкото по-добре се отнасяме с тях, толкова по-добре ще се държат с Меги - троснато бе отбелязала Лети. После след като позяпа невиждащо в пространството, тя избяга от кухнята, попивайки сълзите си с домакинската кърпа.

Вече не се стараеше да си прави прическа.

- Имате ли документи? - Бяха стигнали портала на пристана Улумулу. Офицерът с новата си униформа бе лек скован от важността на този ден. Наведе се да надникне през прозореца на пикапа и Маргарет извади приготвените документи от кошницата, за да му ги подаде.

Той проследи с пръст имената, докато накрая, явно доволен от прочетеното, им махна да продължат.

- Всички булки са на „Виктория“. Кей номер шест. Сигурно ще се наложи да оставите колата до поста. Няма къде да се спре нататък.

- Не мога, човече. Погледни я.

Офицерът се наведе към прозореца на баща й, после се обърна и огледа тълпата.

- Може да извадите късмет и да намерите местенце от лявата страна. Следвайте знаците към кея, после наляво при синия пилон.

- Благодаря, друже.

Мъжът тупна два пъти по покрива на колата.

- Гледай да не сгазиш някого. Там е направо лудница.

- Ще се постарая. - Мъри нахлупи шапката си още по-ниско на челото и потегли напред към кея. - Не обещавам нищо обаче.

Пикапът ръмжеше и виеше, докато Мъри завиваше насам-натам през тълпата и натискаше рязко спирачки, когато някой случайно скочи от бордюра на пътя, или внимателно заобикаляше разплакани майка и дъщеря, притиснати здраво една към друга, забравили напълно за останалия свят.

- Много си права, че не са като кравите -- мърмореше той под нос. Кравите имат повече мозък.

Той не обичаше тълпите поначало. Въпреки относителната близост на Уудсайд до големия град, Маргарет се съмняваше, че той е ходил в Сидни повече от пет пъти, откакто тя се беше родила. Шумно, миризливо място, пълно с акули. Човек не може да върви в права линия, оплакваше се той. Всички онези хора го принуждаваха да криволичи само за да стигне от точка А до точка Б. И тя самата не ги харесваше особено, но днес се чувстваше странно откъсната от случващото се, сякаш е страничен наблюдател, неспособна да разбере огромното значение на онова, което се кани да направи.

- Как сме с времето? - попита той, докато седяха в колата и чакаха поредната редица хора да минат пред тях, повлекли издути куфари или мрънкащи деца.

- Татко, няма проблем, нали ти казах. Мога да сляза и да вървя нататък, ако искаш.

- Как бих могъл да те оставя сама в тая тълпа!

Тогава тя внезапно осъзна каква огромна отговорност изпитва той да я заведе там; колкото и да не му се искаше да заминава, той повече се тревожеше да не я разочарова за последен път.

- Само няколкостотин метра са, а аз не съм инвалид.

- Обещах да те изпратя до кораба ти, Меги. Само си стой на мястото. Брадичката му бе упорито вдигната и тя разсеяно се запита на кого ли е дал това обещание.

- Там! Виж, татко! - Даниъл чукаше по задното стъкло и буйно замаха с ръце към мястото, където една официална на вид кола тъкмо се измъкваше от редицата с паркирани коли.

- Готово. - Баща й решително вирна брадичка, даде газ и накара хората пред колата да се разтичат притеснено. - Махнете се оттам - развика се той през прозореца и само след секунди бе наместил пикапа на малкото освободено място, изпреварвайки няколко други, които се бяха запътили натам. - Така! - Изключи двигателя и докато шумът от мотора заглъхваше, той се обърна към дъщеря си. - Готово - каза той отново, вече не толкова твърдо.

Тя се протегна и стисна ръката му.

- Знаех си, че ще ме докараш навреме - каза тя.

Корабът беше огромен; с такива размери, че заемаше цялото протежение на дока и закриваше морето и небето и единствено сивият му корпус бе видим за тълпите, които, се бяха скупчили до бариерите, отчаяно опитващи се да си кажат нещо с онези, които вече бяха на борда. Беше толкова голям, че Меги буквално остана без дъх.

Отстрани се виждаха кулите за оръдията, издадени като балкони, като на някои още стърчаха оръдия или имаше само стойки за окачване, извити като шиите на стройни птици. На площадката за излитане, която едва се виждаше далеч назад, имаше три формации от самолети, с криле сгънати над тях „корсари“, „светулки“ и май един „морж“. Маргарет, която бе попила влечението на братята си към самолетите, можеше да различи всеки един. Стотици момичета вече бяха на борда, разположили се по площадката за излитане или седящи напряко на дулата на оръдията, те помахваха от пътеките, а жестовете им изглеждаха съвсем дребни и накъсани на фона на самолетоносача. Палтата и шаловете им бяха здраво завързани, за да не ги издуха свежият морски бриз. Някои дори надничаха през илюминаторите и изричаха нечути послания. Бездруго бе невъзможно да се чуе каквото и да било във всеобщата врява, затова мнозина се опитваха да сигнализират с ръце като някакъв побъркан семафор.

В единия край свиреше духов оркестър: успя да разпознае „Сбогуването на маорите“ и популярната песен „Клош панталони“ от откъслечните ноти, които долитаха над шума на тълпата. Докато стояха, видяха как помагат на едно момиче да слезе по подвижното мостче, разплакано, с полепнали по палтото й яркоцветни хартиени ленти.

- Променила е решението си -- чу да казва един от офицерите. - Някой да занесе багажа й при останалите.

Маргарет си позволи само леко притеснение и усети колко лесно истерията би могла да я погълне напълно.

- Нервно ли ти е? - попита баща й. Той също бе видял момичето.

- Не - отвърна тя. Искам само да видя Джо отново. Отговорът й, изглежда, му бе достатъчен.

- Майка ти щеше да се гордее.

- Мама щеше да каже, че е трябвало да си облека нещо по-стилно.

- И това е вярно. Той я смушка с лакът, тя му отвърна по същия начин, а после се пресегна да нагласи шапката си.

- Има ли още булки? Жена от Червения кръст, стискаща твърда папка в ръка, си пробиваше път в тълпата. - Булки, трябва да се качите веднага. Пригответе си документите. Докато минаваше по подвижния мост, всяко момиче бе обсипвано с пъстри хартиени лентички и съпроводено от викове „Ще съжаляваш“ откъм доковете с тон, който можеше да се приеме и за шеговит, и не дотам.

Баща й бе занесъл сандъка й до митническата служба. Сега тя се загледа покрай него към най-малкия си брат, който стоеше с извърнати от нея и кораба очи.

- Грижи се за кобилата вместо мен, Даниъл - каза му, като се наложи да повиши малко глас. - Не позволявай да я язди никой от онези дебелаци. - Той продължаваше да се взира в земята и не искаше да я погледне. - И я остави на юздичка колкото може по-дълго. Сега не е свикнала да се тегли и ще бъде най-добре, ако успееш да запазиш устата й чувствителна.

- Даниъл. Отговори на сестра си. - Баща й го сръчка здраво.

- Добре.

Тя се загледа в слабичките му рамене, в решително извърнатото му лице и я обзе непреодолимо желание да го прегърне и да му каже колко много го обича. Но той смяташе бременния й корем за отблъскващ и избягваше всякакъв физически контакт, откакто тя бе потвърдила, че заминава. Сякаш обвиняваше корема й, а не Джо, задето му я отнема.

- Ще ми стиснеш ли ръката?

Последва дълго мълчание, натежало от заплахата от скастряне от страна на баща им, след което ръката на Даниъл се стрелна и пое нейната в кратко и здраво ръкостискане. Побърза да я пусне. И все така не искаше да я погледне.

- Ще ти пиша - каза тя. - Гледай да ми отговориш.

Той не отговори.

Баща й пристъпи напред и я прегърна здраво.

- Кажи на онзи твой мъж, че трябва да се грижи добр за теб - каза той със задавен глас, притиснал устни в косата й.

- Стига и ти, татко.-Тя вдъхна миризмата на нафталин от хубавото му сако, както и мириса на крави и сено, който се смесваше с всичко останало. Ще се оправите, всички. Лети ще се грижи за вас по-добре от мен.

- Е, това не е трудно.

Тя усети престореното веселие в шегата му и го стисна по-силно.

- Ще ми се... ще ми се...

- Татко... В гласа й се прокрадна предупреждение.

- Добре. Той се отдръпна от нея, озърна се наоколо и се завъртя насам-натам, сякаш не можеше да си събере мислите. Преглътна с мъка. Е, най-добре да те качим на борда. Искаш ли да ти нося чантите?

- Ще се справя. - Тя преметна голямата чанта през рамо и натъпка кошницата и пакета с храна в свободна та си ръка, за да й е по-лесно да пази равновесие. После си пое дълбоко дъх и тръгна към кораба.

Баща й протегна ръка.

- Чакай, момиче! Трябва първо да минеш през митнически контрол.

- Какво?

- Митница. Виж, изпращат всички там, преди да се качат на борда.

Тя се вгледа над блъскащата се тълпа към мястото, което й сочеше: огромна ламаринена барака напреки на кея.

- Така каза жената от Червения кръст. Всички трябва да минат първо оттам.

Две момичета говореха с офицерите на входа. Едната сочеше към чантата си и се смееше.

Баща й се загледа изпитателно в Меги.

- Добре ли си? Много си бледа.

- Не мога, татко - прошепна тя.

- Не те чувам, момиче. Какво има?

- Татко, не се чувствам добре - каза тя.

Баща й направи крачка напред и я хвана за ръка.

- Какво има? Искаш ли да поседнеш?

- Не... От многото хора е. Малко ми стана лошо. Кажи им, че трябва да ме качат на кораба. - Тя затвори очи. Чу как баща й рязко нареди нещо на Даниъл и той хукна.

След няколко минути, двама морски офицери застанаха до нея.

- Добре ли сте, госпожо?

- Трябва само да се кача на кораба.

- Добре. Били ли сте...

- Вижте, ясно е, че съм бременна. Лошо ми е. Бебето притиска пикочния ми мехур и се опасявам, че ще се изложа. Не мога да остана в тази тълпа и минутка повече. - Отчаянието я бе докарало до сълзи и това ги притесняваше, личеше си.

- Това не е типично за нея — със загрижен глас обясняваше баща й. - Силно момиче е. Никога досега не съм я виждал да й прилошава.

- Вече на няколко жени им стана зле - каза единият офицер. - Заради цялата бъркотия тук. Ще я придружим на борда. Дайте ни чантите си, госпожо.

Тя пусна чантата и пакета с храна, чиято кафява хартия бе омекнала от потта по дланите й.

- Тя ще се оправи ли? Имате ли лекар на борда? - Баща й се въртеше наоколо с изпито лице.

- Да, сър. Моля, не се тревожете. - Тя го усети да спира до нея. - Съжалявам, сър. Не можете да продължите с нас.

Единият офицер посегна към кошницата й.

- Искате ли да ви я нося?

- He - сопна се тя и я дръпна към себе си. - Не, благодаря - добави тя и се постара да се усмихне. - Всичките ми документи и неща са вътре. Би било ужасно да ги загубя.

Той се усмихна.

- Сигурно сте права, госпожо. Днес не е удачно да се губи каквото и да било.

Двамата офицери я бяха подхванали под лактите и сега я водеха към кораба. За разлика от „Виктория“, разсеяно отбеляза тя, подвижното мостче изглеждаше износено, дървените му пречки бяха полуизгнили от годините и съприкосновението с безчет крака и морска вода.

- Ами сбогом, Меги - викна баща й.

- Татко. Внезапно всичко й се стори толкова прибързано. Не бе сигурна, че е готова. Опита се да им прати въздушна целувка със свободната си ръка, за да предаде поне частица от онова, което чувстваше.

- Да? Даниъл? Къде е той? Баща й се обърна, за да търси момчето. Вдигна ръка и й махна да почака, да потърпи малко, но тълпата се притискаше към бариерата и вече го бе погълнала.

- Не сме се сбогували както трябва.

- Проклето момче. - Баща й бе на ръба на сълзите. - Дан! Знам, че иска да се сбогувате. Виж, изобщо не си го слагай на сърце...

- Наистина е време да ви качим на борда, госпожо - каза офицерът от едната й страна.

Тя го погледна, после погледна и към бараката на митническата служба. Вече бе стъпила на подвижния мост. Усещаше върху крака си натиска на куфара, който носеше офицерът зад нея, нетърпелив да продължат.

- Не мога да го видя, миличка - викна Мъри. - Не знам къде е.

- Кажи му, че всичко е наред, татко. Разбирам го. - Виждаше, че баща й примигва често-често.

- Ще съжаляваш! - Един млад докер с нахлупен ниско каскет й се ухили лукаво.

- Бъди внимателна - викна баща й. - Чу ли ме? Грижи се за себе си. - После гласът му, лицето му, както и горният край на охлузената му шапка изчезнаха в мелето.

Старшият офицер, или Старши, както го наричаха мъжете, три пъти се бе опитвал да привлече вниманието му. Проклетникът стоеше там и подскачаше нагоре-надолу като хлапе, което моли за позволение да иде до тоалетната.

Добсън. Винаги малко по-небрежен, отколкото изискваше поводът. Капитан Хайфийлд, вече и бездруго в лошо настроение, бе решен да го игнорира. Извърна се и позвъни в Контролната зала на двигателите.

От влагата го болеше кракът. За миг го отпусна, като прехвърли цялата си тежест на другия и застана леко накриво, което бе необичайно за него. Беше едър мъж, чиято и изпъната стойка се бе запечатала в жилите му през дългите години служба - и бе довела до безброй подигравателни имитации на долните палуби.

- Хокинс, искам да чуя за извеждащия двигател. Още ли е блокирал?

- В момента съм изпратил двама механици там, сър. Надяваме се да го освободим през следващите двайсетина минути.

Капитан Хайфийлд въздъхна.

- Постарайте се, човече. Иначе ще ни трябват две лодки, които да ни изтеглят, а това няма да изглежда особено престижно точно днес, нали?

- Не искаме жителите на старата ни колония да ни запомнят така, докато отплаваме с дъщерите им.

- Мостик, щурвал, кормчия на руля.

- Отлично, кормчия. Готов да поемеш курс едно-две-нула. - Капитан Хайфийлд се отдръпна от микрофона. - Какво?

Добсън се поколеба.

- Аз... само се съгласявах с вас, сър. Не такъв образ бихме искали да оставим в съзнанието на хората.

- Е, това не е нещо, за което ти да се безпокоиш, Добсън. Какво искаше?

От мостика се виждаше цялото пристанище: огромни пъплещи тълпи, които се простираха чак до сухите докове, транспарантите, които бяха опънати долу, и една по една - жените, които бавно се качваха по подвижния мост и махаха за поздрав. Хайфийлд вътрешно бе простенвал при вида на всяка.

- Дойдох да поговоря с вас за присъствения доклад сър. Още ни липсват неколцина.

Капитан Хайфийлд погледна часовника си.

- По това време? Колко?

Добсън погледна списъка си.

- Към този момент, сър, почти половин дузина.

- По дяволите. - Капитан Хайфийлд удари с длан по монитора. Отплаването се превръщаше във фарс. Какво за бога, са правили снощи мъжете?

Изглежда, е имало някаква голяма веселба в един от клубовете, сър. Няколко от мъжете се върнаха доста почерпени, а имаше и такива, които направо си бяха мъртво пияни. Един не улучил подвижния мост и паднал във водата. За щастие на вахта са били Джоунс и Морис, сър иначе щяхме да го изгубим. И шестима още ги няма.

Хайфийлд се загледа навън.

- Проклета бъркотия - отрони той. Онези около него знаеха, че жестокостта в гласа му не е свързана изцяло с липсващите мъже. Шестстотин невръстни момичета могат да се качат на борда навреме, но не и най-добрите мъже на Англия. Истински срам, това са те.

- Има и още нещо. Четири от съпругите вече са при Червения кръст.

- Какво? Та нали са на борда от пет минути.

- Не са чули, когато им казвахме да се наведат на входа. Твърде развълнувани, предполагам. - Той плесна челото си, за да покаже най-честата травма на борда. На едната й трябват шевове.

- Не може ли да я прегледа докторът?

- Хм. Той... хм... е един от липсващите.

Последва продължителна тишина. Мъжете наоколо мълчаха в очакване.

- Двайсет минути - обади се накрая Хайфийлд. - Само докато сме готови с двигателя за извеждане от пристанището. След това можеш да кажеш на разпоредителите да започват да им свалят вещите. Няма да задържам кораба, не и днес.

Ейвис се облегна на перилата, придържайки с една ръка новата си шапка. Яхнала един оръдеен купол, Джийн се излагаше ужасно. Тъмнокосото момиче бе изпаднало в истерия и след като бе крещяло до прегракване към всеки, който би искал да я чуе, сега бе прегърнала двама моряци, сякаш бе пияна и се облягаше за опора. Може и да беше пияна: такова момиче не би изненадало с нищо Ейвис. Именно затова доста се бе постарала да се разграничи от нея в мига, в който стъпиха на борда преди половин час.

Сведе очи към плисето на новия си костюм, доволна, че облеклото й е много по-стилно от това на останалите момичета. Родителите й, които не можаха да дойдат за отплаването, бяха изпратили телеграма и малко пари, а майка й бе уредила костюмът да бъде доставен в хотела сутринта. Ейвис се притесняваше за облеклото си, понеже не бе сигурна какъв е етикетът в подобни случаи. Сега, когато виждаше поне стотина от останалите момичета, които явно изобщо не бяха се постарали да се облекат подходящо за случая, се питаше защо ли се е тревожила.

Корабът беше занемарен. Ейвис бе снимана от журналистите, бяха я интервюирали за светските страници на "Бюлетин" и някакъв човек, за когото бе почти сигурна, че е капитанът, й бе стиснал ръката, но това не променяше факта, че „Виктория“ е ръждясал на места и приличаше на „Куин Мери“ колкото и Джийн на съименничката си Джийн Харлоу. Докато се качваше по охлузения подвижен мост, Ейвис бе намръщила носле от слабата, но все пак доловима миризма на варено зеле, което затвърждаваше второкласния характер на кораба.

И все пак никой не би могъл да обвини Ейвис в липса на кураж. Тя изпъна рамене и се замисли за това, което й предстоеше. След шест седмици щеше да открие какво я очаква в новия й живот. Щеше да се запознае с родителите му, да пие чай в дома на свещеника, да се срещне с дамите в очарователното английско селце, където живееше семейството, може би дори с някой херцог или херцогиня. Щеше да бъде представена на приятелите му, онези извън Кралските въздушни сили, които го познаваха още като дете. Щеше да започне да се грижи за дома им.

Най-сетне щеше да се превърне в госпожа Иън Радли а не просто Ейвис - или както я наричаше майка й: "О, Ейвис...", която може и да беше омъжена, но що се отнася до семейството й, явно не заслужаваше повече уважение или внимание от страна на възрастните, отколкото като дете.

- Вижте я!

Ейвис погледна към долната палуба: Джийн се бе подхлъзнала настрани от купола на оръдието. Бе увиснала кикотеща се, на джоба на крачола на единия от моряците, а фустата и доста голяма част от крака й бяха изложени на показ пред очите на всички. Тъкмо щеше да каже нещо, когато усети, че палубата вибрира леко под краката й: явно двигателите се бяха включили, макар да не можеха да бъдат чути в цялата шумотевица. Надникна над ръба и видя с изненада, че подвижният мост е прибран. Вдигна се допълнителна врява - на известно разстояние от нея един скрипец придвижваше нагоре няколко моряци, които явно бяха пропуснали възможността да се качат на борда по обичайния начин. Всички се смееха и викаха, целите омазани в червило. Вероятно дори бяха пияни.

Срамна история, помисли си Ейвис, но въпреки това се усмихна, когато безцеремонно ги стовариха на горната палуба, където беше площадката за излитане. Край плавателния съд се движеха малки влекачи, които теглеха и насочваха огромния кораб и той бавно си проправяше път в пристанището. Жените бъбреха оживено, замахаха още по-силно с ръце, а гласовете им се извисиха, докато всяка се мъчеше да предаде посланието си над общата врява.

- Мамо! - викна някой под Ейвис, доста истерично. - Мамо! Мамо!

Някой до нея се молеше, после прекъсна молитвата си и възкликна неволно:

- Не мога да повярвам! Не мога да повярвам!

Тълпата, сред множество австралийски знамена и някое и друго британско, се люшна напред и набъбна, докато хората се блъскаха към края на кея, подскачайки над главите на съседите си, за да ги видят от борда. Имаше издигнати няколко плаката: „Попътен вятър, Одри!“, „Много късмет от докерите на Гардън Айлънд“. Ейвис огледа цялото пристанище, после се взря в хълмовете отвъд. „Това ли беше?“, внезапно си помисли тя с пресъхнало гърло. "Последният ми поглед към Австралия?" След това, с едно по-силно дръпване, въжетата се скъсаха, шарените ленти увиснаха от перилата на кея и освободиха кораба, който с осезаемо стенание се откъсна от кея, потъвайки с няколко сантиметра, когато вдигна котва.

Последва колективна въздишка от множеството. Двигателите набраха мощ. Едно момиче изпищя, а над цялата врява духовият оркестър, който сега се виждаше ясно отстрани на кея, поде валса „Танцуващата Матилда“.

Разни неща бяха хвърлени от стоянката на кораба и не успяха да стигнат до брега, при което вдигнаха малки гейзерчета във водата. Тънката ивица вода се разшири ниско долу, после се превърна в широка площ. Корабът, сякаш безучастен към безумието наоколо, потегли плавно и изненадващо бързо се отдалечи от пристанището.

- Ще съжалявате! - отекна самотен вик над музиката. Прозвуча като шега. - Всички ще съжалявате!

Изведнъж пътниците на кораба потънаха в мълчание. След това, нарушавайки го, едно от момичетата заплака.

Мъри Донлийви прегърна хлипащия си син и продължи да стои мълчалив, докато тълпите се стопяваха наоколо, а плачът на жените ставаше все по-тих. Най-накрая останаха само няколко групички хора, загледани в кораба, който постепенно изчезваше към хоризонта. Беше станало хладно и момчето трепереше. Той свали сакото си и го метна и върху раменете на Даниъл, после го гушна, за да го стопли.

От време на време Даниъл надигаше глава, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да намери думи и отново почваше да хлипа тихичко, заровил лицето си в ръце, сякаш сълзите бяха срамно нещо.

- Няма от какво да се срамуваш, момче - измърмори баща му. - Беше тежък ден.

Тяхната кола бе сред малкото останали, стояща насред море от окаляни пъстри транспаранти и захвърлени хартийки от бонбони. Мъри заобиколи откъм шофьорска врата, но спря, когато забеляза, че синът му не помръдва само го гледа втренчено.

- Добре ли си вече?

- Мислиш ли, че ще ме намрази, татко?

Мъри мина от другата страна и отново прегърна сина си.

- Не бъди толкова сантиментален. - Разроши косата му. Преди да се усетиш, ще почне да моли да й отидеш на гости.

- В Англия?

- Не виждам защо не. Продължавай да спестяваш парите от заешките кожи и ще можеш да отлетиш дотам съвсем скоро. Нещата се променят много бързо.

Момчето се зазяпа в празното пространство, пренесло се в свят на богато заплатени заешки кожи и огромни самолети.

- Мога да отлетя дотам - повтори то.

- Нали ти казах, момко, спестявай си парите. Както е тръгнало, ще можеш да купиш билети за всички ни.

Даниъл се усмихна и баща му усети болка в сърцето, като го гледаше как посреща новата загуба толкова смело „Сигурно така са се чувствали жените през войната“, помисли си той, докато се качваше в пикапа. „Само дето не знаеха дали ще се върнем. Грижи се за нея“, каза той безмълвно на кораба. „Грижи се за момичето ми.“

Останаха да седят в колата няколко минути, загледан в хората, които бавно се изнизваха през портала на кея, вторачени в откритите сега широки пространства, които преди бяха невидими заради човешкото множество. Вятърът се бе усилил и премяташе разни хартийки по кея за забавление на чайките. Той въздъхна, изведнъж осъзнал колко дълъг е пътят към дома им.

- Татко, забравила си е сандвичите. - Седналият до него Даниъл вдигна пакета от кафява непропускаща мазнина хартия, който Лети бе приготвила сутринта. - Беше тук долу, на пода. Оставила си е обяда.

Мъри се намръщи, като се мъчеше да си спомни какво бе казала дъщеря му - че ги е забравила у дома. Е, явно се е объркала, помисли си той. Такива са жените, когато са бременни. Все забравят нещо. Норийн бе същата някога.

- Може ли да ги изям, татко? Умирам от глад.

Мъри пъхна ключа в таблото.

- Не виждам защо не. На нея вече не й трябват. Виж какво, запази един и за мен.

Най-сетне бе заваляло: сивите облаци, които цял ден заплашваха да изсипят товара си, сега се изливаха върху предното стъкло. Мъри подкара пикапа и бавно излезе на заден ход по кея. Внезапно натисна спирачка, което накара Даниъл да скочи напред, а сдъвканият му сандвич да залепне по стъклото.

- Чакай малко - изтърси той с блеснало върху лицето му прозрение за една празна кошница и необяснимото бързане на дъщеря му да се качи на борда. - Къде е проклетото куче?