Корабът с булките

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Плимут

- Няма да изляза. Казвам ви - промених решението си.

- Хайде, Мириам. Не бъди глупава.

- Казвам ви, че си промених решението. Погледнах отново снимките, които имам, и реших, че не ми харесва как изглежда.

Маргарет седеше на ръба на леглото си и слушаше развълнуваните гласове в съседната каюта. Жените си викаха вече от половин час; нещастната Мириам явно се бе заключила вътре и никоя от останалите, които деляха каютата с нея и които преди това са били на опашка за банята, сега не можеше да се облече.

Както бяха предсказали някои от служителките на женския корпус, цареше хаос. Покрай нещастните обитателки на каюта ЗФ тичаха нагоре и надолу други булки и викаха, че им липсват разни вещи или търсеха някоя приятелка. По радиоуредбата неспирно звучаха съобщения и инструкции за екипажа, свързани с подготовката за акостиране, а наоколо се чуваха подвиквания от мъжете един към друг, докато бързаха да свършат задачите си в последния момент. Служителките на женския корпус вече се събираха близо до подвижното мостче, готови да изпълнят и последното си задължение: да потвърдят, че всяка булка е отметната в списъка, че е получила всичките си куфари и че ще бъде предадена в сигурни ръце.

- Булките от втора смяна, последно повикване за столовата, последно повикване за столовата. Високоговорителят изпука и се изключи.

Изолирана от цялата трескава дейност и без Ейвис и Франсис вътре, стаята им бе тиха. Маргарет погледна тоалета си; можеше да се напъха само в една от роклите си, а и тя бе готова да се пръсне по шевовете. Потърка едно малко мазно петънце, макар отлично да знаеше, че няма полза.

- Тогава поне ми подай камизолата, Мириам, моля те! Не можем да стоим тук цяла сутрин.

- Няма да отворя вратата. - Момичето звучеше истерично.

- Вече е малко късно за това. Какво си мислиш да направиш? Да размахаш ръце и да отлетиш до вкъщи ли?

Малкият й куфар, прилежно подреден, стоеше до леглото й. Маргарет приглади одеялото до него, където обичаше да лежи Моди, и въздъхна дълбоко и на пресекулки. Тази сутрин за първи път не бе в състояние да хапне дори и парче сухар. Гадеше й се от притеснение.

- Не ме интересува! Няма да изляза.

- О, за бога. Вижте, повикайте онзи пехотинец. Той ще ни помогне. Хей! Ти!

Маргарет застина, усетила леко раздвижване пред вратата. Озадачена, тя отвори и отстъпи бързо навътре, при което пехотинецът залитна и се стовари на кълбо в каютата.

- Здравейте - каза Маргарет, докато той се опитваше да се изправи.

- Извинете. - Някаква жена се появи на вратата, загърнала мократа си коса в тюрбан от кърпа. Обърна се към Никол: - Мириам Арбитър се е заключила в каютата ни. Не можем да стигнем до дрехите си.

Пехотинецът разтри глава. За Маргарет бе ясно, че едва държи очите си отворени. Тя подуши въздуха и с известна изненада долови лек дъх на алкохол, който идваше от него, след което се наведе малко, за да се увери, че е точно човекът, за когото си мислеше.

- Трябва да сме готови за слизане на брега след по-малко от час, а даже не можем да стигнем до вещите си. Трябва да доведете някого.

Той сякаш изведнъж осъзна къде се намира.

- Трябва да говоря с Франсис. - Изправи се с мъка на крака.

- Няма я.

Той се сепна.

- Какво?

- Не е тук.

- Как съм я изпуснал?

- Виж, пехотинецо, може ли да се погрижиш за това? Трябва да си оправя косата, иначе няма да изсъхне навреме. - Жената на вратата посочи часовника си.

- Върна се снощи и после пак излезе.

- Къде е? - Той сграбчи китката на Маргарет. Лицето му бе напрегнато и тревожно, сякаш току-що бе разбрал колко скоро всички ще се пръснат. - Трябва да ми кажеш, Меги.

- Не знам. - И тогава разбра нещо, което се бе таило в съзнанието й седмици наред. - Май предполагах, че е с теб.

Ейвис стоеше в банята на лазарета и нанасяше последния пласт червило. Миглите й, вече подчертани с два пласта черна спирала, правеха мраморно-сините й очи още по-големи. Кожата й, която преди бе бледа като на призрак, сега явно сияеше от здраве. Винаги бе важно да изглеждаш най-добре, особено при повод, а това бе хубавото на козметиката. Никой няма да разбере какви ужасни неща стават с теб, стига да имаш малко пудра, руж и хубаво червило. Никой нямаше да узнае, че все още се чувства малко несигурна, макар и да има морави сенки под очите. В тъмночервения костюм с пола и жакет, плътно пристегната от качествен корсет, нямаше и следа, че талията й е била дори и сантиметър по-широка от сега, нито че онова, което бе останало от мечтите й, все още изтича в кървави памучни превръзки, за които изобщо не се говори. Никой нямаше да открие, че тайничко се чувства така, сякаш буквално е била обърната с хастара навън.

„Готово“, каза си тя, докато се взираше в отражението си. „Изглеждам... изглеждам като...“

Той нямаше да дойде да я посрещне. Знаеше го също толкова сигурно, както и вярваше, че сега, най-сетне, наистина го познава. Той щеше да чака, докато получи вест от нея, докато се увери накъде вървят нещата. Ако тя каже „да“, щеше да я отрупа с обещания за вечна любов. Вероятно щеше да прекара цели години в уверения колко много я обича, колко я обожава и как всяка друга - тя дори мислено не можеше да изрече думите „негова съпруга“ - не означава нищо за него. Ако му заявеше, че не го иска, подозираше, че ще тъгува няколко дни, а после вероятно ще си каже, че е извадил късмет. Представяше си го сега, седнал до масата в кухнята, замислен за този кораб, раздразнителен и сърдит на неразбиращата го англичанка. Жена, която, ако познаваше Иън толкова добре, колкото и Ейвис го познаваше, щеше да предпочете да не задава прекалено много въпроси, за да не става причина за лошото му настроение.

Служителката на женския корпус, която бе олицетворение на рязката експедитивност, надникна през вратата.

- Добре ли сте, госпожо Радли? Уредила съм да качат малкия ви куфар на палубата с лодките, за да не се налага да носите нищо. Тя се усмихна бодро. - Ето, точно така. Нима не изглеждате сто процента по-добре от вчера? Всичко ли е наред? - Тя кимна към стомаха на Ейвис и дискретно снижи глас, макар в стаята да бяха само двете: - Имате ли още долни дрехи, които бихте искали да ви донеса от пералното?

- Не, благодаря отвърна Ейвис. След всичко, което вече бе принудена да изтърпи, не бе готова да се подложи на унижението да обсъжда долното си бельо с непозната.

- Ще бъда готова след две минути - допълни тя. - Благодаря.

Жената се отдръпна.

Ейвис прибра червилото си обратно в кутийката и нанесе последен пласт фина пудра върху лицето си. Застана неподвижна за момент, обърна се леко на едната и на другата страна, оглеждайки внимателно отражението си - съвършено отработено движение, - а после, само за миг, лицето й стана сериозно и тя се взря смело в себе си, отвъд грижливо положения върху бузите руж и гримираните очи. „Изглеждам“ - помисли си тя - „...помъдряла “

Хайфийлд стоеше на покрива на мостика, от двете му страни бяха застанали Добсън, първият помощник-капитан и радио-операторът, и даваше заповеди по вътрешния интерком на кормчията, докато грамадният военен кораб бавно се придвижваше в по-тесните канали и по-плитките води. Английският бряг, който отначало бе само мъгливо загатнат, сега се бе превърнал в категорично присъствие. Под него моряците, облечени в парадните си униформи, бяха строени в идеално прави редици по външния периметър на самолетната палуба, докато офицерите и по-старшите чинове бяха в зоната около острова - „Протокол алфа“, или „Прот А“, както бе известен на екипажа. Стояха в почти пълна тишина, леко разкрачени, с ръце отзад, а безукорните им униформи сякаш преобразяваха остарелия и овехтял кораб, на който служеха. Акостирането на дока по традиция бе един от най-забележителните моменти в плаването за всеки капитан: не беше възможно да не изпиташ гордост, застанал на мостика на голям военен кораб, с екипаж, подреден на палубата, и шум на приветстващата тълпа, вече отекващ в ушите ти. Хайфийлд знаеше, че няма мъж на борда, който да не е забравил за малко изминалите няколко месеца, благодарение на отличната подредба на подобна церемония.

Това не се отнасяше за „Виктория“. С прекъсващ двигател и кормило, което всеки момент можеше да блокира, измъченият кораб се придвижваше трудно напред, насилван от инженерите и влекачите, безразличен към красотата на хълмовете на Девън и Корнуол, които се зеленееха от двете му страни. Когато бе посетил машинното отделение на десния борд рано сутринта, главният механик му бе докладвал, че се радва, че най-сетне са у дома. Не бил сигурен дали отново може да задейства двигателя.

- Корабът знае, че си е свършил работата - весело бе отбелязал той, бършейки ръце в гащеризона си. - Стига му толкова. Трябва да ви кажа, сър, че знам точно какво изпитва.

- Мостик, променете курса на нула-шест-нула.

Обърна се към радиооператора и чу командата си, повторена от него.

Утрото бе особено светло, такова утро, което предвещава чудесен, ясен ден. Заливът Плимут беше красив -напълно подхождаше за изпращане на стария кораб и чудесно посрещане, помисли си той, за булките. Няколко пухкави облачета се гонеха по синьото небе, морето, изпъстрено от бели гребени на вълни, проблясваше около кораба и някак му придаваше част от своето великолепие. След Бомбай и Суец, след безкрайното мътносиньо на океана, всичко тук изглеждаше изумително зелено.

Доковете бяха започнали да се пълнят с хора още с пукването на зората. Отначало от неколцина притеснени на вид мъже с вдигнати против студа яки, които пушеха или изчезваха за малко да презаредят с чай и препечени филийки, а после и от по-големи групички, семейства, застанали скупчени близо един до друг на дока, като от време на време сочеха към приближаващия се кораб. Махаха на онези от булките, които вече бяха на палубата. Радиооператорът бе разменил няколко съобщения с началника на пристанището и с членове на Британския червен кръст. Бяха му казали, че някои от съпрузите били принудени да спят по входовете на сградите, тъй като в целия Плимут не можело да се намери и едно свободно легло.

- Моряците по местата за акостиране, моряците по местата за акостиране, свободните от дежурство за деня да освободят горната палуба, да се затворят всички врати и люкове. Високоговорителят се изключи. Това бе последната команда, преди да влязат в пристанището.

Капитанът стоеше, опрял ръце на перилата пред себе си. Връщаха се у дома.

Каквото и да означаваше това.

Никол бе проверил в лазарета, в столовата на палубата и банята за жените, предизвиквайки възмутени писъци и смут. Сега тичаше по хангарната палуба към голямата столова на булките, безразличен към любопитните погледи на последните жени, които се връщаха от закуска. Вървяха ръка за ръка, с направени прически, с рокли и сака, изгладени с безупречно остри ръбове, с леко приведени от вълнение рамене. На два пъти се размина с други пехотинци, които отиваха към самолетната палуба; като го видяха колко бърза и знаеха репутацията му, те предположиха, че е изпратен по важна задача. Едва след това, когато осъзнаеха колко омачкана е униформата му, а лицето му - небръснато, можеха да подхвърлят, че Никол изглежда малко небрежно. Невероятно как някои мъже смятат, че могат да запуснат външния си вид, след като се прибират у дома.

Спря рязко пред главния вход и огледа залата. Имаше само около трийсетина жени: толкова близо до слизането на брега, повечето довършваха опаковането на багажа си, стояха в очакване на палубата с лодките или в кулите за оръдията с развени от резкия морски бриз поли. Остана за миг, изчаквайки едно момиче да се обърне или друго да вдигне глава, за да е сигурен, че никоя от тях не е тя. После изруга мислено замаяната си глава.

Откъде да започне търсенето си? Навсякъде обикаляха разни хора. Само за половин час как можеше да открие един човек на кораб, който е истински лабиринт от стаи и отделения, сред хиляда и шестстотин други?

- Тревър, госпожа Анет. - Служителката на женския корпус стоеше в горния край на подвижното мостче и чакаше госпожа Тревър да си проправи път до началото на групата. Последва кратко мълчание, преди да се появи куфар, вдигнат високо от една руса жена с прическа на големи букли и килната шапка в резултат на мъчителното промушване в тълпата.

- Аз съм! - викна тя. - Слизам!

Вашият багаж е освободен от митническите власти. Куфарите ви ще бъдат на дока и ще ви е нужен документ за самоличност, за да си ги получите. Можете да слизате.

- Служителката на женския корпус прехвърли папката със списъка в лявата си ръка. Късмет - пожела й тя и протегна ръка.

Госпожа Тревър, вече вперила поглед в долния край на подвижното мостче, разсеяно я стисна и вдигнала куфара си до ханша, заслиза надолу, леко залитайки на високите си токчета.

Врявата бе оглушителна. На борда женските гласове се извисяваха в напрегнатото очакване, булките постоянно надигаха глави и подскачаха, мъчейки се да зърнат любимия човек в тълпата. Около долния край на подвижното мостче стояха на пост няколко пехотинци и задържаха тълпата, която напираше да ги посрещне.

На дока имаше духов оркестър, който свиреше „Полковник Боги“, а един човек с мегафон в ръка безуспешно се опитваше да отстрани хората от ръба на кея. Блъскащи се една в друга групички викаха и махаха с ръце, опитвайки се да привлекат нечие внимание, крещяха високо и думите им се носеха с бриза, загубени в общата какофония.

Маргарет се бе наредила на опашката с разтуптяно сърце, надявайки се, че скоро ще може да седне. Жената пред нея все подскачаше в опит да види нещо над главите на другите и на два пъти я блъсна. Обикновено това би предизвикало солен коментар от страна на Маргарет, но сега устата й бе пресъхнала, а неспокойствието я приковаваше на място.

Всичко изглеждаше толкова внезапно, прибързано. Не бе имала възможност да се сбогува с никого - нито с Тимс, нито с готвача в столовата на самолетната палуба, нито с момичетата от каютата, които сякаш се бяха изпарили. „Нима това е всичко?“, мислеше си тя. „Последните ми връзки с родината просто отлитат с бриза?“

Когато първата булка достигна до края на подвижното мостче, откъм тълпата се понесоха бурни овации и във въздуха блеснаха десетки светкавици на фотоапарати. Оркестърът засвири „Танцуващата Матилда“.

- Толкова съм нервна, че направо ще се подмокря - каза момичето до нея.

- Моля те, нека да е тук, нека той да е тук - мърмореше тихичко друго в носната си кърпа.

- Уилсън, госпожа Кери. - Имената се редуваха, вече но-бързо. - Багажът ви е освободен от митница...

„Какво направих?“, мислеше си Маргарет, загледана в непознатата страна. Къде ли беше Франсис? Ейвис? Седмици наред това бе само далечна мечта, светият граал, който сънуваш и си представяш отново и отново. Сега, когато беше тук, се чувстваше разколебана и неподготвена. Имаше усещането, че никога в живота си не се е чувствала толкова самотна.

И внезапно го чу. Изречено два пъти, преди да го чуе:

- О`Брайън, госпожа Маргарет... Госпожа О`Брайън?

- Хайде, момиче - подкани я съседката по опашка и я побутна напред. - Размърдай се. Време е да слизаме.

Капитанът тъкмо бе започнал да показва на кмета на града мостика, когато на вратата се появи един офицер.

- Една булка е дошла да ви види, сър.

Кметът, с наедряла и отпусната в областта на корема фигура, чиято верига, символ на поста му, висеше от смъкнатите му рамене като хамак, бе демонстрирал почти непреодолимо желание да докосне всичко.

- Дошла да се сбогува за последно, а? - подхвърли той.

- Покани я да влезе.

Хайфийлд си каза, че вероятно още преди да я види, е знаел коя е. Тя застана на прага и лицето й пламна, когато видя кой е вътре.

- Съжалявам - извини се тя, с пресекнал глас. - Не исках да ви прекъсвам.

Вниманието на кмета бе изцяло погълнато от уредите пред него, а пръстите му сякаш сами се устремяваха натам.

- Помощник-капитане, би ли се погрижил за лорд кмета за малко?

Без да обръща внимание на начумерения вид на Добсън, той отиде до вратата. Тя беше облечена с бледосиня блуза с къси ръкави и панталони в защитен цвят, а косата й бе закрепена на кок на тила. Изглеждаше изтощена и неописуемо тъжна.

- Исках само да се сбогувам и да проверя дали няма още нещо, което бихте искали да направя. Искам да кажа, че всичко е наред.

- Всичко е наред - отвърна той и сведе поглед към крака си. - Мисля, че може да се каже, че вече сте свободна, сестра Маккензи.

Тя се загледа в дока долу, който гъмжеше от хора.

- Ще се оправите ли? - попита той.

- Да, капитане.

- Не се съмнявам. - Осъзна, че иска да каже нещо повече на тази тиха, загадъчна жена. Искаше отново да си поговори с нея, да чуе разказите й за времето в сестрин-ската служба, да чуе обяснението й за обстоятелствата около брака й. Имаше приятели на високи постове: щеше му се да й подсигури възможност да си намери добра работа. Така че уменията й да не бъдат похабени напразно. Нямаше никаква гаранция в крайна сметка, че което и да е от тези момичета ще бъде оценено, както заслужава.

Но пред хората си не можеше да каже нищо. Не и нещо, което би могло да бъде сметнато за неподобаващо.

Тя пристъпи напред и си стиснаха ръцете, а капитанът усети остро погледите на останалите мъже наоколо.

- Благодаря... за всичко - тихо каза той.

- Удоволствието беше мое, сър. Радвам се, че можах да помогна.

- Ако някога има нещо... каквото и да било, с което бих могъл да помогна, за мен би било чест да ми позволиш да...

Тя му се усмихна, тъгата за миг изчезна от погледа й, а после леко поклати глава, с което му даде да разбере, че не неговата помощ й е нужна, и си тръгна.

Маргарет стоеше пред съпруга си, слисана и онемяла от реалното му физическо присъствие. От красотата му в цивилни дрехи. От червения цвят на косата му. От широките, сплеснати върхове на пръстите му и начина, по който зяпаше корема й. Тя отметна кичур коса и внезапно й се прииска да бе положила повече усилия за прическата си. Опита се да проговори, но после установи, че не знае какво да каже.

Джо я гледаше сякаш цяла вечност. Тя бе смаяна колко непознат й се струваше той тук, в това далечно място. Сякаш новата обстановка го правеше чужд за нея. Притеснението я накара да сведе поглед. Стресната и странно засрамена, тя не можеше да помръдне. И тогава той пристъпи към нея с широка усмивка.

- По дяволите, жено, приличаш на кит. - Прегърна я здраво, непрекъснато повтаряйки името й, притисна я към себе си толкова силно, че бебето ритна в протест, което го накара да се дръпне изненадано.

- Можеш ли да повярваш, майко? Рита като муле, така ни беше писала и не е сбъркала. Какво ще кажеш, а? - Той сложи длан на корема й, после хвана ръката й. Взря се в лицето й. - О, господи, Меги, толкова се радвам да те видя.

Отново я прегърна, а после неохотно я пусна и Маргарет усети как се вкопчва в ръката му, сякаш е нейното спасително въже в тази нова страна. Едва тогава забеляза жената, която стоеше зад него на няколко стъпки встрани, с кърпа на главата, стиснала чантичка пред гърдите си, сякаш не иска да се меси. Когато Маргарет се опита притеснено да нагласи прекалено тясната си рокля, жената пристъпи напред доста тромаво, а лицето й се озари от широка усмивка.

- Маргарет, скъпа. Много се радвам да се запознаем. Виж само - сигурно си изтощена.

Последва съвсем кратка пауза и докато Маргарет търсеше точните думи, госпожа О`Брайън пристъпи напред и я прегърна силно.

- Колко си смела - казваше тя с устни до косата й. -Цялото това разстояние... толкова далеч от семейството ти... Е, не се тревожи. Ще се погрижим за теб. Чуваш ли? Всички ще се разбираме прекрасно.

Маргарет усети как ръцете й я потупват леко по гърба, подуши едва доловимото майчинско ухание на лавандула, розова вода и печива. Не знаеше кой е по-изненадан, тя самата или Джо, когато изведнъж избухна в сълзи.

Капитанът на пехотинците го сграбчи в момента, в който той проверяваше дали е отключена вратата на лазарета. Никол се дръпна от здраво стисналата го за рамото ръка.

- Къде, по дяволите, се губиш, пехотинец? - Лицето му беше гневно.

- Бях... търсех някого, сър. - Никол бе обиколил почти целия кораб, единственото възможно друго място бе самолетната палуба.

- Погледни се само в какъв вид си! Какво е станало с теб, по дяволите? „Прот А“, това имаме днес. Всички мъже на самолетната палуба. А не голяма празна дупка на мястото, където трябваше да бъдеш ти.

- Съжалявам, сър...

- Съжаляваш? Съжаляваш ли? Какво, за бога, ще стане, ако всеки реши да не се появи, а? Погледни се! Миришеш на бъчва.

Отвън се чу ново бурно аплодиране. Навън. Трябваше да излезе навън, на палубите. Там можеше да провери при някоя от служителките на женския корпус дали Франсис е слязла от кораба. Тя можеше и всеки момент да се готви да слезе.

- Шокиран съм, Никол. Точно ти, от всички...

- Съжалявам, сър, трябва да вървя.

Капитанът на пехотинците остана със зяпнала уста. Очите му щяха да изхвръкнат.

- Да вървиш? Трябва да вървиш?

- Спешно е, сър. След което се наведе и мина под ръката на капитана, а извинителният тон на думите му отекваше в ушите му, докато вземаше стъпалата по три наведнъж.

Ейвис ги забеляза, преди те да я видят. Стоеше под оръдейната кула със здраво закрепена с фуркети шапка, така че да не я отвее вятърът, и гледаше малката групичка долу. Майка й беше с шапката с огромното тюркоазено перо. Изглеждаше странно екзотично сред всички облечени в туид, в убито кафяво и сиво. Баща й, чиято шапка бе нахлупена ниско над челото, както му харесваше, непрекъснато се озърташе наоколо. Знаеше за кого се оглежда. В морето от флотски униформи, той сигурно се чудеше как, за бога, ще могат да го видят. Тя почти не забелязваше къде се намира, нито пейзажа отвъд доковете. Какъв бе смисълът сега, след като знаеше, че няма да остава?

- Радли. Госпожа Ейвис Радли.

Ейвис си пое дълбоко дъх, приглади предната част на жакета си и бавно се отправи към долния край на подвижното мостче с изпънат гръб като на модел, с високо вдигната брадичка, докато се опитваше да прикрие леко тромавата си походка.

- Ето я! Ето я! - Чу как майка й направо бе прегракнала от вълнение. - Ейвис, скъпа! Погледни! Насам! Ето ни!

Пред нея, там, където мостчето опираше в дока, една от булките, която Ейвис разпозна от лекциите по шев и кройка, бе посрещната и вдигната във въздуха от един войник. Жената пусна чантата, която стискаше в лявата си ръка, и остана безкрайно дълго вкопчена в него, ръцете й бяха заровени в косата му, а лицето му се притискаше към нейното. И само за кратко се отдръпваха, колкото да докоснат нос в нос и да прошепнат имената си. Понеже не можеше да мине покрай тях, Ейвис трябваше да стои там, заклещена на мостчето, опитвайки се да извърне поглед, докато двойката пред нея страстно се прегръща.

- Ейвис! - Майка й подскачаше нагоре-надолу от другата им страна като някаква ярка шамандура. - Ето я, Уилф! Виж нашето момиче!

Най-накрая войникът разбра, че задържа другите булки, измърмори полусериозно извинение, после вдигна момичето си и го премести настрани. „Знаете как е“, казваше усмивката му.

„О, да, знам как е“, бе отвърнала Ейвис.

Майка й изтича последните няколко крачки, за да я посрещне, просълзена от щастие.

- О, миличка, толкова се радвам да те видя! Какво ще кажеш за това, а? Нали е чудесна изненада!

Баща й пристъпи към нея и я прегърна.

- Откакто ти замина, майка ти не е спряла да се тревожи. Не можеше да понесе мисълта двете да сте скарани и да се намирате на противоположните страни на земното кълбо. Какво ще кажеш за подобна обич, а, принцесо?

Имаше толкова любов и гордост по лицата и на двамата. Ейвис осъзна с ужас, че ако продължават така, нейното лице ще бъде обляно в сълзи.

Дийна излезе напред. Беше с нов костюм във вишнев цвят.

- Коя беше проститутката? Мама замалко да получи сърцебиене, когато получи писмото на госпожа Картър.

- Къде е Иън? - Майка й се взираше в лицата на мъжете във флотска униформа. - Мислиш ли, че е довел родителите си?

- Дано не си загубила обувките ми - измърмори Дийна под нос. - Искам да ги извадиш от куфара си, преди да изчезнеш.

- Няма да дойде - каза Ейвис.

- Не е възможно отново да е заминал по служба. Мислех, че на мъжете ще им бъде позволено да ви посрещнат! - Майка й притисна облечената си в ръкавица ръка към лицето си. - Е, слава богу, че ние дойдохме, Уилф. Нали?

- Родителите му ще дойдат ли да те посрещнат все пак? Не сме чули и дума от тях. - Баща й я хвана за ръка. - Купил съм им радио. Последна дума на техниката.

Ейвис се спря и си придаде възможно най-безразличен вид.

- Той няма да дойде, татко. Никога. Има... има промяна в плана.

Настана кратко мълчание. Баща й се обърна към нея. На Ейвис й се стори, че долавя доволно сумтене откъм сестра си.

- Какво имаш предвид? Нали не искаш да кажеш, че съм похарчил четиристотин долара за самолетни билети, а няма да има никакво празненство? Имаш ли изобщо някаква представа колко струва това пътуване...

- Уилф! - Майка й се обърна към нея. - Ейвис, скъпа...

- Няма да говоря за това тук, на кея, пълен с хора.

Родителите й се спогледаха. Дийна не можеше да скрие радостта си от този неочакван обрат. Сякаш дори и тя бе впечатлена от мащаба на личната трагедия на Ейвис.

Докато четиримата стояха на кея, а тълпата се блъскаше около тях, далечен призив по мегафона умоляваше някой да се появи в кабинета на началника на пристанището, за да си прибере детето. Малката била облечена в червено палто и се представяла като Моли. Нямали друга информация за нея.

Ейвис се загледа назад към кораба. Една булка тичаше безразсъдно по подвижното мостче на високите си токчета. Когато стигна до долния му край, тя се хвърли в прегръдките на някакъв офицер, който я вдигна във въздуха и я завъртя няколко пъти в кръг. Позна, че е офицер по униформата му. Винаги бе познавала отлично униформите. „Не казвайте нищо повече“, мислено умоляваше родителите си Ейвис, прехапала устни. „Нито думичка. Иначе ще се разрева толкова силно, че целият Плимут ще замръзне на място.“

Майка й нагласи шапката си, намести кожената яка на раменете си, после улови ръката на Ейвис и я пъхна под лакътя си. Може би разбрала или забелязала нещо в изражението на дъщеря си, тя предпочете да не я поглежда право в очите. Когато заговори, в гласа й имаше леко загатната тъга.

- Е, скъпа, когато си готова, ще си поприказваме в хотела. Тя тръгна напред. Много хубав хотел. С прекрасни големи стаи. Имаме дори лична всекидневна към спалните си и гледка чак до Корнуол...

Франсис вървеше бавно надолу по подвижното мостче, стиснала куфара си с дясната ръка, докато лявата леко се опираше в перилата. Мислеше си, че е просто невидима в тази тълпа на весели и прегръщащи се едни други хора. Когато се приближи към кея, забеляза лица, които познаваше от изминалите шест седмици и които сега бяха набръчкани в усмивки, изкривени от емоционални сълзи, притиснати страстно към съпрузите си, и само за миг си позволи да си представи какво би било, ако и тя бе едно от момичетата, за които имаше прегръдка в края на мостчето и за които имаше не един, а няколко чифта топли ръце, които очакваха да я посрещнат.

Продължи да върви. „Ново начало“, повтаряше си тя наум. „Затова бе всичко. Сложих ново начало.“

- Франсис! - Обърна се и видя Маргарет, чиято рокля се бе вдигнала над подпухналите й колене, докато махаше енергично с ръка. Джо стоеше до нея, прегърнал я през рамо. Другата й ръка стискаше една по-възрастна жена. Тя имаше мило лице, не много по-различно от това на Маргарет, което сега грееше в усмивка през сълзи.

Франсис отиде до нея. Крачките й бяха изненадващо нестабилни на сушата и тя с мъка се сдържаше да не залитне. Двете жени пуснаха чантите си и се прегърнаха.

- Нали нямаше да си тръгнеш, без да си запишеш адреса ми?

Франсис поклати глава, поглеждайки крадешком към двамата горди посрещачи, които сега бяха приютили Маргарет в семейството си. На кораба двете бяха равни, но сега, сама в това море от семейства, Франсис се почувства някак непълноценна.

Маргарет взе химикал от съпруга си и парче хартия, което й подаде свекърва й. Допря химикала до листа, спря и се засмя.

- Какъв е адресът? - попита тя.

Той също се засмя, после написа нещо на листа, който Маргарет пъхна в ръката на Франсис.

- Веднага щом се установиш някъде, ми прати своя адрес,чу ли? Това е приятелката ми Франсис - обясни тя на двамата. - Тя се грижеше за мен. Медицинска сестра е.

- Приятно ми е да се запознаем, Франсис - каза Джо и протегна едрата си длан. - Ела да ни посетиш, когато поискаш.

Франсис се опита да му отвърне също толкова топло на ръкостискането. По-възрастната жена само кимна, после погледна часовника си.

- Джоузеф, влакът - изрече тихо тя.

Франсис знаеше, че е време да си върви.

- Грижи се за себе си - каза Маргарет и стисна ръката й.

- Нямам търпение да разбера как е минало всичко - каза Франсис и посочи корема й.

- Всичко ще бъде наред - уверено заяви Маргарет.

Франсис се загледа след тримата, докато си проправяха път към портала на кея, без да спират да говорят, сплели ръце, докато потънаха в множеството от хора и се изгубиха от погледа й.

Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да преглътне огромната буца, заседнала в гърлото й. „Всичко ще бъде наред“, казваше си тя сама. „Ново начало.“

В този момент погледна назад към кораба. Наоколо обикаляха мъже, жени махаха с ръце. Не можа да види нищо, никого. „Не съм готова“, мислеше си тя. „Не искам да тръгвам.“ Стоеше там, незабележима жена, блъскана от тълпата, със сълзи, стичащи се по страните й.

Никол си проправи път до предните редици на опашката и няколко от чакащите жени шумно възнегодуваха.

- Франсис Маккензи - викна той на служителката на женския корпус. - Къде е тя?

Жената настръхна.

- Ако обичате? Задачата ми е да сваля тези дами от кораба.

Той сграбчи ръката й, а гласът му бе прегракнал от напрежение:

- Къде е?

Двамата останаха вперили поглед един в друг. После тя присви очи и прокара химикала си по няколко поредни страници.

- Маккензи, казвате. Маки... Маккензи, Б... Маккензи, Ф. Тя ли е?

Той дръпна папката със списъка.

- Слязла е заяви жената и си взе обратно папката. -Вече не е на борда. Сега, ако обичате, оставете ме да си свърша работата.

Никол хукна край перилата на палубата и се наведе ниско, опитвайки се да я открие в тълпата, да различи познатата му силна и стройна фигура, бледочервеникавата коса. В ниското долу хиляди хора все още стояха по кея, блъскаха се, разминаваха се с мъка, появяваха се и изчезваха.

Сърцето му се сви някъде високо, сякаш се качи в гърлото и в отчаянието си, той се развика:

- Франсис, Франсис - вече предусещайки огромната си загуба, поражението си.

Гласът му, дрезгав от напиращите чувства, се понесе за миг над множеството, а вятърът го пое и го върна обратно над морето.

Капитан Хайфийлд беше почти последният човек, напуснал кораба. Беше се сбогувал церемониално с кораба, застанал редом с екипажа си, но сега, вече на мостчето, той застана, загледан напред, сякаш не му се искаше да слезе на сушата. Когато осъзнаха, че капитанът не бърза да тръгне, повечето от старши-офицерите минаха покрай него, пожелавайки му всичко добро в бъдеще. Добсън се постара да се сбогува възможно най-кратко и нарочно заговори за следващото си назначение. Даксбъри слезе по мостчето под ръка с една от булките. Реник, който остана най-дълго, не искаше да го погледне в очите, но стисна здраво ръката му между дланите си и му каза с леко потрепващ глас да се грижи за себе си.

Капитанът сложи длан на рамото му и пъхна нещо в ръката му.

А после остана сам, застанал до горния край на подвижното мостче.

Онези малцина, които наблюдаваха от кея и които изобщо обръщаха някакво внимание, предвид по-спешните си ангажименти, отбелязаха след това колко било странно да се види капитанът сам-самичък при подобен случай, след като долу имало толкова голямо множество. И че колкото и невероятно да звучи, рядко били виждали възрастен мъж да изглежда толкова объркан.