Корабът с булките

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Двайсет и един дена

Никога не се бе случвало преди. Тя определено не бе искала да се случва изобщо. Но Франсис бе принудена да признае, че се влюбва.

Всяка вечер си казваше, че трябва да стои далеч, че това няма да доведе до нищо хубаво, че с действията си излага на опасност плаването си. И въпреки това, всяка вечер, почти без да обяснява нещо на съквартирантките си в каютата, тя се промъкваше през металната врата. Поглеждаше крадешком към двата края на коридора, после бързо минаваше покрай другите каюти, леко се изкачваше по стълбите до горния край на палубата с хангарите, докато стигне до тежкия метален люк, който се отваряше към самолетната палуба.

Когато се замислеше после, осъзнаваше, че отчасти е било така, защото всички бяха свикнали един с друг: моряците, жените, обичайното ежедневие на кораба, атмосферата на копнеж и очакване, вечната неизвестност. Беше свикнала да няма конкретна цел сутрин, когато стане, вероятно бе изгубила отчасти характерната професионална строгост, която носеше в себе си като броня години наред. Беше й по-лесно да бъде с други хора. Можеше дори да се каже, че харесва някои. Трудно бе човек да не хареса Маргарет.

Но истински обичаше кораба: размерите му, като някакво морско чудовище, прекалено бе голям, за да е направен от обикновени хора, задвижван от легендарна сила през бурното море. Обичаше белезите му, ивиците ръжда, която независимо от годините боядисване и пребоядисване бяха видими по кожата му, доказателство за времето, прекарано в морето. Франсис обичаше безкрайността, която виждаше наоколо, усещането за безграничност, за необратимото плаване на запад. Обичаше усещането за нови възможности, които корабът й разкриваше. Морските мили и неизмеримите дълбини, които поставяше между нея и миналото й, докато се носеше по водата.

Ако не беше твърде студено през нощта, тя оставаше да седи на палубата с часове, четеше книга или списание поглеждаше от време на време да види дали някой няма я забележи от поста си на мостика. Понеже неизменно гледаха към морето, постовите никога не я забелязваха. Сега, в нарастващата жега, тук намираше желания покой; намираше си любимото местенце под един самолет и се наслаждаваше в самота на мекия бриз, на неспирното шумолене на вълните ниско долу, на соления вкус по разтворените й устни. Харесваше й, че може да види от много мили разстояние как се променя настроението на небето, далечна буря, чиято мощ бе нищожна от такова разстояние. Очароваха я залезите, вечното оранжево и синьо, които преливаха едно в друго на хоризонта, докато вече не можеше да се различи къде свършва небето и къде започна морето.

Понякога, ако имаше късмет, виждаше пасаж малки делфини и се смееше с глас, изпълнена с радост от движенията им. Сякаш бяха съучастници с кораба, оглеждаха го, движеха се в пълен синхрон с него. Но предимно лежеше, облегната на едно от колелата на самолета, отметнала назад широкополата си шапка, и просто се взираше в небето. Небе, в което сега нямаше бръмчащи вражески самолети, тихи, зловещи ракети, викове на ранени. Нямаше ги осъдителните погледи на онези, които си мислеха, че я познават. Нищо не стоеше между нея и целта й - никакви планини, нито дървета, сгради. Нито хора.

Нощем насаме тя можеше да се отърси, временно, от миналото и бъдещето. Можеше просто да си седи и да бъде себе си, доволна от факта, че е просто Франсис - съвсем мъничка, незначителна частица насред небето, морето и звездите.

- Е, как е твоят кораб с булките?

Бойният кораб „Александрия“ бе първият британски плавателен съд, с който „Виктория“ сс разминаваше на достатъчно малко разстояние, за да установят радиоконтакт, откакто бяха напуснали Сидни. Но капитан Хайфийлд бе приел обаждането на капитан Едуард Бакстър с доста по-малко ентусиазъм, отколкото при други обстоятелства, понеже предчувстваше как ще протече разговорът.

- Как мина спортният ден? Добсън ми каза, че сте пуснали момичетата да поскачат на дама на борда. Или нещо не съм доразбрал?

Хайфийлд затвори очи, заслушан в далечния смях от другата страна на линията.

Въпреки усилията на всички, спортният ден, по всеобщо съгласие, не можеше да се опише като безспорен успех. Въпреки гладкото като тепсия море, върху чиято повърхност „Виктория“ се носеше толкова плавно, че направо можеше да оставиш монета с ръба настрани върху палубата, хокеят трябваше да бъде прекратен, след като шайбите в три поредни мача изхвърчаха извън борда. Същото стана и с палката при щафетното бягане, при което една булка избухна в сълзи заради виковете и освиркването, последвало грешката й. На друга й пострадаха стъпалата, понеже се опита да спре прекалено късно и се хлъзна опасно далеч напред по палубата, докато не я издърпаха от ръба. Момичетата, отбелязаха офицерите, явно не притежават специалните умения, които са нужни за спортни игри в ограниченото пространство на кораб, дори и толкова голям колкото „Виктория“.

Служителките на женския корпус, доста несговорчиви в жегата, се бяха опитали да разширят зоната за игрите чак до самолетите. Но се бе оказало невъзможно да се подскача безопасно в чувал около самолетите, а и дори след като бяха преместени - повдигнати от подвижния кран или избутани от подсвиркващи моряци, жените, които не бяха свикнали с формите им, непрекъснато се удряха в крилата или се блъскаха в перките. Липсата на асансьорни шахти правеше невъзможно местенето им където и да било другаде. Междувременно, тъй като корабът поддържаше курс през Индийския океан, се бяха озовали насред гореща вълна, при която самолетната палуба акумулираше топлината на слънцето, така че краката им изгаряха, а мнозина сметнаха, че е прекалено топло за тичане; от чешмите течеше гореща вода за пиене и през целия следобед състезателките се оттегляха с извинението, че са изтощени, изгорели от слънцето или с главоболие. Заради непоносимата жега в каютите, всички бяха раздразнителни от това, че не могат да спят. На всичко отгоре две булки - едната, за голямо нещастие, основателка на Библейския клуб - бяха помогнали на приятелка с изкълчен глезен да иде до лазарета. Там доктор Даксбъри, вонящ на алкохол, бил потънал в четиво, което, ако беше в състояние да го направи, сам би определил, в най-добрия случай, като „медицински информативно“. Забравили за глезена, разстроените булки бяха хукнали моментално към отговорника на Червени кръст на борда, за да подадат официално оплакване.

- Мисля, че е важно да бъда подробно запознат с всички аспекти на женската анатомия - оправда се доктор Даксбъри пред капитан Хайфийлд.

- Не съм сигурен, че „Холивуд Старлетс“ има точно този биологичен контекст, който са имали предвид пътниците ни - отвърна капитанът. И сметна, че колкото и нетрадиционно да е решението му, най-добре засега да задържи ключа за лазарета.

Тогава пък две булки се спречкаха за състезанието по носене на яйце в лъжица. Което беше безсмислен спор всъщност, след като всички яйца бяха дървени. Състезанието, наречено „Носи девойката“, ескалира до разправия, когато една от булките обвини механик, че се опитал да вдигне полата й. Това официално приключи спортния ден.

- Мисля, че въпросът, който вълнува всички тук, е как сте с консумацията на вода?

- Добре - отвърна Хайфийлд, спомнил си сутрешния доклад. Бяха имали известни проблеми с една от инсталациите за обезсоляване, но главният инженер го бе уверил, че вече всичко работи нормално.

Бакстър говореше твърде високо, сякаш осъзнаваше, че го слушат и други хора от неговата страна.

- Просто чухме да разправят, че сте отворили и фризьорски салон и се чудехме как ли изглеждате след шампоан и прическа...

Той се задави от смях и на Хайфийлд му се стори, че чува ехото на доста смеещи се наоколо.

Беше сам в метеорологичната станция високо над проблясващата палуба и кракът му цял ден бе туптял глухо. Той бе изпитал леко разочарование, усещайки болката; дни наред почти не го беше безпокоил, дотолкова, че бе убедил сам себе си, че раната заздравява без нужда от медицинска интервенция.

- Говорих с Добсън, преди да ме свържат с теб. Казва, че тези австралийки ви карат да се поизпотите.

- Какво имаш предвид?

- Причиняват различни неприятности. Леко изнервят мъжете. Не мога да кажа, че ти завиждам, стари друже. Толкова много жени, които са окупирали всичко с тяхното пране и лакове за нокти, фусти и какво ли не. Мотаят се наоколо в оскъдните си дрешки и разсейват мъжете от работата им. Момчетата ми са направили залагания колко точно малки Виктор и Виктория ще се появят след девет месеца.

Имаше забележимо олекотяване в тона, с който старшите флотски командири си говореха помежду си след края на войната. Сега бяха решени да се шегуват, да подхвърлят закачки. Хайфийлд не за първи път установи, че копнее за старите дни. Постара се да скрие обидата в гласи.

- Моите хора спазват правилата на приличието.

- Не за поведението на мъжете си мислех, Джордж. Чувал съм за тези колониални девойки. Нямат сдържаността на британските си сестри, ако може да се съди по онова, което са ми казвали за ставащото нощем в Сидни...

- Момичетата са добре. Всичко е под контрол. - С притеснение си помисли за инцидента, докладван от служителката на женския корпус предната седмица. Бакстър и останалите като него скоро щяха да научат.

- Да. Хм, съветът ми е да ги държиш под ключ, доколкото е възможно. Имали сме всякакви неприятности с някои от по-младите ни момчета и жени, пътуващи на борда. И това е при наличието на някоя и друга девойка. Направо не ми се мисли какво е с над шестстотин. Сигурен съм, че някои от тях не мислят много трезво сега, когато знаят, че си отиват у дома.

По мълчанието на Хайфийлд той най-сетне осъзна, че няма да получи желания отговор. Хайфийлд, междувременно, бе вдигнал крачола си. Може би само си въобразяваше, но цветът на кожата около раната изглеждаше по червен от последния път, когато бе погледнал. Пусна панталона и стисна зъби, сякаш можеше с усилие на волята да накара проклетата рана да заздравее.

- Да... ами всички се посмяхме, представяйки си вашия фризьорски салон. От всички кораби... от всички капитани, а? И все пак... сигурно е хубаво да знаеш, че ще има полза от старото корито, след като го пенсионират. Двамата можете да създадете първия мобилен салон за красота.

Вниманието на Хайфийлд моментално бе отвлечено oт крака му.

- Да го пенсионират ли?

- Нали се сещаш, след като го извадят от военна служба.

- „Виктория“ ще бъде изваден от служба?

Последва кратко мълчание.

- Мислех, че знаеш, друже. С кораба е свършено. Когато инженерите го оглеждали най-подробно в дока на Улумулу, решили, че не си струва да го поправят отново. С него е свършено, след като пристигнете в добрата стара Англия. Решили са, че искат да се съсредоточат върху съвсем нов тип самолетоносач, след като войната вече приключи. Не че теб това те засяга особено, нали?

Хайфийлд седна. Около него циферблатите и картите на метеорологичната служба го гледаха безмълвно, в неведение за скорошното си уволнение. „Да“, мълчаливо каза той на кораба, „и аз, и ти.“ Вече почти не чуваше продължаващия монолог на другия капитан.

- Но шегата настрана, как си, стари друже? Чух, че си рил ранен на „Несломим“. Доста шум се вдигна около случая. Разтревожи не малко хора.

- Добре съм.

- Разбира се, разбира се. Човек не бива да живее с миналото, нали? Жалко обаче. Младият Харт служеше при мен преди няколко години. Бях шокиран, когато чух. Чудесен младеж. Изпъкваше сред останалите.

- Да. Да, така е.

- Срещнах жена му веднъж, когато бяхме в Сингапур. Много приятно момиче. Струва ми се, че тъкмо беше родила близнаци. Което ми напомня защо ти се обадих. От Лондон ми телеграфираха сутринта. Казват, че на борда при теб има няколко булки, които са омъжени за мои момчета. Ще плаваме наблизо ден-два и в Лондон смятат, че би било хубаво, ако им позволим радиовръзка. Какво ще кажеш? Смея да твърдя, че за духа на мъжете ще бъде добре да разменят някоя дума с жените си.

- Не знам...

- Е, недей да решаваш на момента. Доколкото разбирам, и бездруго има само няколко. Едва ли ще има цяла орда истерични жени, тропащи на вратата ти. Но ще означава много за моите момчета. И ще ги предпази от неприятности. След няколко дни акостираме в Аден, а винаги е добре да им се припомнят отговорностите им, преди да слязат на брега. - Смехът му бе нисък, гърлен, уверен, че ще бъде разбран.

На долната палуба моряци в тропически униформи разчистваха последните останки от спортния ден - въжета, столове - и от време на време бършеха потта от челата си. Малко по-далеч две жени вървяха бавно към столовата, залязващото слънце галеше лъскавите им фризирани коси. Двете се наведоха да минат под крилото на един самолет и едната протегна тънката си ръка да го докосне, при което бързо я дръпна, сякаш се бе опарила. Смееше се на нещо, казано от другата, закрила уста с ръка.

Зад тях другите бойни самолети стояха наредени по палубата, а от гладките им тела струеше топлина. И те бяха толкова ненужни, колкото и останалата част от кораба.

- Хайфийлд?

- Кажи на твоя помощник-капитан да говори с моя заместник отвърна Хайфийлд, без да откъсва очи от долната палуба. Ще изпратим списък на пътниците, за да ми кажеш с кого искат да говорят твоите момчета. Ще видим дали можем да организираме нещо.

Остави слушалките. После се обърна към радиста. I

- Свържи ме с Главнокомандващия на Британските военноморски сили в Тихия океан. И с отговорника за договора за наем.

Каютата бе празна тази вечер. Ейвис беше на курса по правене на цветя от плат, който явно носеше точки в състезанието за кралица на „Виктория“. След като прецени, че Айрийн Картър е най-големият й враг, тя бе твърдо решена да грабне титлата под носа й.

Джийн, оплаквайки се от смазващата жега и умората oт урока си по четене, бе отишла да гледа филм заедно с две жени от спалното помещение над тях.

Франсис, след като се бе насладила на час самота и се бе погрижила за старото куче, сега се чувстваше изнервена, беше й прекалено топло. В задушното помещение на спалнята им блузата й бе залепнала за кожата, а чаршафите се омотаваха върху дюшека. Отиде до банята и няколко пъти наплиска лицето си със студена вода.

Тъкмо се канеше да излезе от каютата и да иде на самолетната палуба, когато вътре се втурна Маргарет, зачервена и запъхтяна.

- О, мили боже - повтаряше тя, притиснала пухкавата ръка до гърлото. - О, мили боже.

- Добре ли си? - Франсис скочи да й помогне. Маргарет избърса потта от челото си. Червенината се простираше от гърдите към гърлото й. Седна тежко на леглото си.

- Маргарет?

- Викат ме при радиста. Няма да познаеш... ще говоря Джо!

- Какво?

Маргарет я гледаше с широко отворени очи.

- Тази вечер! Можеш ли да повярваш! „Александрия“ явно е съвсем наблизо и можем да ги чуем по радиото, казват, че аз и още пет други жени можем да говорим с мъжете си. Аз съм от късметлийките. Можеш ли да повярваш? Можеш ли?

Грабна кучето от леглото и го зацелува бурно.

- О, Моди, можеш ли да повярваш? Ще говоря с Джо! Тази вечер! - После забеляза отражението си в огледалото, което Ейвис бе подпряла на стената до вратата, и простена: - О, не! Виж ме само. Косата ми винаги пощурява от влагата.

Тя хвана непокорните кичури между пръстите си.

- Не мисля, че ще може да те види по радиото - обади се Франсис.

- Въпреки това искам да изглеждам добре за него. - Маргарет яростно задърпа косата си с четката на Ейвис с отривисти движения, които накараха косата й да се наелектризира още повече и да бухне бунтовно. Тя стисна устни. - Ще дойдеш ли с мен? Чувствам се толкова неуверена - не искам да се изложа. Би ли дошла? - Тя прехапа устни. - Минали са почти три месеца, откакто сме говорили за последен път. И ми трябва някой с мен, който да ми напомня, че не трябва да ругая пред капитана.

Франсис бе свела поглед към пода.

- О, божичко, много съжалявам. Толкова съм нетактична. Не исках да злорадствам. Сигурно и ти искаш да говориш със съпруга си. Просто си помислих, че много бих искала точно ти да си до мен.

Франсис улови дланта й. Беше влажна от жегата или от нервното вълнение.

- С удоволствие - отвърна тя.

- Джо?

Край нея светлината помръкна. Маргарет се размърда неловко и попита шепнешком дали е застанала на правилното място. Радистът, със слушалки на главата, започна да настройва стотиците копчета и плъзгачи пред него. После, явно доволен от прозвучалите писукания и потраквания, той нагласи микрофона пред нея.

- Доближи си лицето тук каза той, като внимателно побутна Маргарет по гърба, за да я окуражи. - Точно така. Сега опитай пак.

- Джо?

В малката стаичка, сгушена под мостика, шепата избрани булки, някои от които бяха придружени от приятелки, се смушкаха с лакти. Радиоапаратната беше малка за толкова много хора и всички стояха неподвижни, с ръце, долепени до тялото, а някои си вееха със списания, докато лицата им лъщяха от жегата и задуха. Навън небето бе притъмняло и някъде там далеч, на много мили разстояние, техните любими мъже се носеха по водата в мрака.

- Мегс? - Далечен глас, накъсан. Но съдейки по изражението на Маргарет, определено неговият.

Чу се обща въздишка, сякаш група деца са зърнали коледна елха. Маргарет бе първа в списъка и сякаш едва когато булките чуха това доказателство, повярваха, че е възможно мъжете им да са толкова близо, че да могат, след месеци на мълчание, да разменят няколко скъпоценни думи. Сега те се спогледаха грейнали, сякаш радостта им бе заразна.

Маргарет протегна ръка да хване микрофона. След това плаха, стеснителна усмивка каза:

- Джо, аз съм. Как си?

- Страхотно, скъпа. Ти добре ли си? Грижат ли се добре за теб? - Безплътният му глас наруши тишината.

Маргарет стисна микрофона.

- Добре съм. И аз, и Джо-младши сме добре. Много... се радвам, че те чувам - заекна тя, явно притеснена, че след като тя е заобиколена от непознати, вероятно същото важи и за него. Никоя жена не искаше да изложи съпруга си пред колегите или началниците му.

- Добре ли те хранят? - чу се отново гласът и събраните в радиоапаратната се разсмяха. Маргарет за миг погледна към капитана, който стоеше в дъното със скръстени ръце. Усмихваше се благо.

- Грижат се чудесно за нас.

- Добре. Ти... пази се в тази жега. Гледай да пиеш много вода.

- О, пия.

- Трябва да вървя, скъпа, да дам ред на следващия. Грижи се за себе си.

- Ти също. - Маргарет се доближи до микрофона, сякаш това можеше някак да я доближи до него.

- Ще се видим в Плимут. Още малко остава.

Гласът на Маргарет пресекна.

- Още малко остава - повтори тя. Довиждане, Джо.

Когато се извърна от микрофона, тя сякаш залитна безсилно и Франсис пристъпи напред да я хване, разтревожена от сълзите по бузите на Маргарет. Беше доста скъпернически разговор, мислеше си тя. Трябваше да й позволят още няколко минути и поне малко усамотение, за да може да каже какво чувства. Маргарет имаше да казва на Джо толкова много, помисли си Франсис, за свободата, за това какво е да си съпруга, за майчинството.

Но когато сведе очи към нея, забеляза, че усмивката на Маргарет е достатъчно ярка, за да грее в мрака.

- О, Франсис, беше прекрасно - прошепна тя.

Франсис чу неподправената любов в гласа на Маргарет, доказателството, че е получила толкова много от такъв малък жест. И просто остана така, прегърнала приятелката си, без да мисли, и същевременно изпълнена с емоции докато Маргарет се мъчеше шепнешком да преповтори какво си бяха казали и възкликна, че напълно била изключила - когато чула гласа му, нямала представа какво да каже.

- Но няма значение, нали? О, Франсис, надявам се, че и ти ще имаш възможност скоро да говориш с мъжа си. Не мога да ти опиша колко по-добре се чувствам. Чу ли Джо? He е ли страхотен?

Всички бяха вперили очи в тъмнокосото момиче в синя рокля, което, чувайки гласа на съпруга си, бе избухнало в шумен плач и сега бе утешавано от служител на Червения кръст. Затова само капитанът забеляза изражението на високата млада жена в ъгъла, шеговито представена му като „неофициалната акушерка“. Не му се искаше да поглежда внимателно която и да било от жените, защото не искаше това да се изтълкува погрешно. Но в изправената й стойка имаше нещо забележително. И в очите й, които изразяваха шок, сякаш бе преживяла огромна загуба. Необяснимо защо, той изпита чувството, че тези очи са отражение на неговите собствени.

Никол мина по долния коридор, покрай артилерийските боеприпаси и оръжейната, покрай хангара, където обичайно можеше да се видят няколко самолета и съответните сандъци с резервни части вместо редици от врати. Повечето бяха отворени с напразната надежда, че може да уловят случаен бриз, а отвътре се дочуваха звуците на мърморещи жени, плясването на карти по импровизирани маси или прелистването на списания. Вперил поглед право напред, той мина край тях и тихо изтича нагоре по стълбите, като през цялото време усещаше, че тази нощ дори и най-малкото усилие кара късите му панталони да залепват за кожата. Кимна на свещеника и продължи по полуосветената пътека към фоайето, като се стараеше да не се набива на очи, докато минава покрай стаите на капитана. Най-сетне, след един последен бърз поглед вляво и вдясно, той отвори люка до кабинета на заместник-командира и излезе на неосветената палуба.

Бяха му казали къде да я намери. Беше почукал смутено на вратата - беше се почувствал като натрапник, дори и само като заговори жените в убежището им, - за да им каже какво е било решено. За да се приготвят, както всички останали. Вероятно им го бе казал по-рано, защото искаше да си запазят най-доброто място. Те се бяха засмели невярващо. Накараха го да го повтори два пъти, преди да повярват. После Ейвис и Джийн се бяха спуснали да се готвят трескаво, а Маргарет, все още грейнала от щастие след радиовръзката с мъжа си, шепнешком бе потвърдила онова, което той вече подозираше.

Небето бе почти изцяло покрито с облаци и се виждаха само няколко звезди, затова мина известно време, преди да я забележи. Отначало си бе помислил, че напразно се е разходил дотук, бе готов да се обърне и да се върне. Строго погледнато, не биваше изобщо да напуска поста си. Но после сенките се разместиха, когато един облак се отдръпна и палубата бе окъпана в лунна светлина, и той успя да зърне дребната й фигурка под най-далечния „Корсар“ в редицата, седнала и обвила с ръце коленете си.

За миг остана неподвижен, чудейки се дали тя го е видяла и дали самият факт, че я е намерил, няма да я накара да се почувства неудобно. После, когато се приближи, а тя се обърна към него, усети че го обзема облекчение. Сякаш присъствието й там му даваше някаква увереност. Че има постоянство може би. И дори някакво странно усещане за доброта. Внезапно се сети за Томпсън и разкървавеното му лице, когато го бе видял проснат на палубата преди няколко дни. Сигурно се е забъркал в някакво сбиване на брега, бе казал отговорникът на столовата му. Глупакът се озовал там самичък. Още от първите дни във флота им повтаряха непрекъснато, че на нова територия трябва да се движат на групи.

Никол забеляза, че е плакала. Видя я да прокарва ръка пред очите си, да изпъва рамене и удоволствието му от това, че я бе видял, се помрачи от неловкост.

- Съжалявам, ако съм те обезпокоил. Приятелката ти ми каза къде да те намеря.

Тя понечи да стане, но той й направи знак да остане и мястото си.

- Всичко наред ли е?

Изглеждаше толкова разтревожена, че той осъзна, че внезапното му появяване може да бъде свързано със страшната телеграма и се прокле наум за несъобразителността си.

- Всичко е наред. Моля. - Отново й направи знак да остане седнала. - Само исках да ти кажа... да те предупредя... че няма да си сама задълго.

Тогава се случи нещо още по-странно. По лицето й се изписа ужас.

- Какво? - попита тя. - Какво искаш да кажеш?

- Заповед на капитана. Прекалено горещо е в асансьорните шахти в каютите ви, искам да кажа. Наредил е всички да спят тук навън тази нощ. Е, поне вие, булките.

Раменете й леко се отпуснаха.

- Да спим навън? На палубата? Сигурен ли си?

Той се улови, че се усмихва. И на него самия му звучеше налудничаво. Когато командващият му офицер му бе казал, ясно бе дал да се разбере чрез подбора на думите си, че според него капитанът най-сетне окончателно се е побъркал.

- Не може да ви оставим да се сварите там долу. По-горещо няма как да стане. Тази вечер един от инженерите припаднал от жегата в машинното отделение, затова капитан Хайфийлд е решил всички булки да излязат със завивките си тук. Можете да спите по бански. Ще ви бъде много по-удобно.

Тя погледна настрани към тъмния океан.

- Предполагам, това означава, че сега ще трябва да стоя далеч оттук - с тъга каза тя.

Той не можеше да откъсне очи от профила й. Под млечната синя светлина на луната кожата й сякаш светеше отвътре. Когато заговори, гласът му пресекна и той се закашля, за да го прикрие, докато се стегне.

- Не и заради мен - каза той. - Не си първият човек, който се нуждае от няколко минути насаме с морето.

„Насаме с морето“? Откъде бе дошло това? Той не говореше така. Тя сигурно го смяташе за глупак с развихрено въображение. В нейната сдържаност имаше нещо, което го караше да заеква така, като идиот.

Но тя сякаш не бе забелязала. Когато се обърна към него, той видя, че очите й са блеснали от сълзи.

- Няма значение - глухо каза тя. - И бездруго не се получаваше тази нощ.

„Какво не се получава?“, искаше да попита той. Но вместо това тихо каза:

- Добре ли си?

- Добре съм - отвърна тя. Изправи се внезапно и започна да изтърсва роклята си от несъществуващ прахоляк, а облаците отново закриха луната и лицето й се скри от погледа му.

Хайфийлд не можа да се сдържи и тайничко се засмя на изражението на Добсън, когато първото момиче излезе на палубата, стиснало завивките си под ръка, облечено в яркорозов бански костюм от две части с безброй къдрички гледка, която по-рано би го накарала да се задави от гняв. Момичето спря до главния люк, погледна тревожно капитана, после, след като той кимна, излезе и направи знак на приятелките си да го последват. Изтича пъргаво по палубата към мястото, което й посочи един пехотинец.

Две други я последваха бързо-бързо, кикотещи се и блъскащи се една в друга под светлината на прожекторите, насочвани към определените им места, както в предишни плавания бяха правили със самолетите. Скоро от отворените люкове започнаха да излизат на тълпи и останалите по-едрите жени, в широки памучни ризи, някои - леко притеснени да се покажат публично в толкова интимно облекло. Капитанът бе казал, че онези, които се чувстват неудобно, могат да останат в спалните помещения, но беше убеден, че в тази непоносима жега повечето ще предпочетат нежния бриз на палубата пред задуха долу. И така се оказа: жените продължаваха да излизат, някои бъбреха други подвикваха, докато се опитваха да нагласят завивките си на пода и разбираха, че явно няма достатъчно място, и с техните различни фигури и ръст, прически и маниери бяха идеален пример за безкрайното разнообразие на женския пол.

Пехотинците щяха да ги пазят. Странно, но това бе сред малкото случаи, когато мъжете не бяха мърморили при новината за допълнителен нощен пост. Хайфийлд наблюдаваше лицата на пехотинците, докато те се движеха по самолетната палуба; дори и те, с непроницаеми лица в други случаи, сега не можеха да сдържат усмивките си и шегите с жените в този невероятен обрат.

- Какво направих? - периодично измърморваше под нос Хайфийлд и докато изричаше думите, собствените му устни се повдигаха в крайчеца в усмивка. Какво, по дяволите?

Една от служителките в женския корпус се появи до рамото му, придружена от Добсън.

- Почти всички се качиха, нали? - попита Хайфийлд.

- Така мисля, капитане. Но се питахме дали не може да настаним някои по-близо до самолетите. Няма място за още доста жени. Мъжете трябва да могат да минават по края на периметъра, а и ако всички искат да се протегнат...

- Не - рязко отсече Хайфийлд. - Искам ги далеч самолетите.

Добсън помълча няколко секунди, сякаш чакаше обяснение. След като такова не последва, той раздразнено изпрати жената да разтърве две момичета, които явно спореха чий е чаршафът в ръцете им. После щеше да каже на колегите си, че сигурно е нещо, свързано с Харт, знаеш си Хайфийлд, че онази работа с „Несломим“ е направил капитана особено чувствителен към риска. Да си мисли каквото си ще, каза си Хайфийлд и приключи въпроса.

Беше почти десет часът, когато и последната булка най сетне излезе на палубата и каютите бяха проверени, за да се види дали ще има още желаещи. Хайфийлд застана пред жените и даде знак за тишина. Постепенно бърборенето на слабо осветената тълпа заглъхна и остана да се чува само далечното бучене на двигателите и шумоленето на вълните ниско долу.

- Исках да ви съобщя няколко правила - каза той, като прехвърли тежестта на тялото си върху другия крак. Погледна пехотинците, строени в идеално права редица вляво. - Да си изясним нещата за тази вечер. Но реших, че е твърде горещо. И ако сами нямате достатъчно здрав разум, че да не паднете от палубата, няма особено голяма надежда за вас, каквото и да ви кажа. Затова само ще ви помоля, както винаги, да не пречите на мъжете да си вършат работата. И се надявам, че това ще ви помогне да спите добре тази нощ.

Думите му бяха посрещнати с весел смях от жените и бурни ръкопляскания. По някои лица се четеше благодарност и това предизвика необичайно стягане в гърдите му. Устните му се извиха в усмивка.

- Само се постарай единствено пехотинците да са тук горе - нареди той на Добсън. След това, докато доброто му настроение възпираше болката в крака, той бързо тръгна към стаята си.

Тази нощ, мислеше си след това Франсис, бе най-забележителното нещо в цялото плаване. И не само за нея, а и за повечето жени. Може би беше свързано с факта, че всички бяха заедно, със свободата и сладкото усещане за простора на морето и небето след толкова дни на задушаваща жега и задълбочаващо се лошо настроение. Сега се чувстваха ободрени. Откритата палуба ги правеше за кратко равни и обезсмисляше кликите, които превръщаха в изпитание живота сред толкова много жени.

Ейвис, която през последната седмица я бе игнорирала, бе прекарала няколко часа в завързването на нови приятелства с момичетата наоколо, като се възползваше от новото си положение на бременна съпруга. Маргарет се бе притеснявала известно време за Мод Гон, но бе успокоена от Франсис, която под някакъв претекст успя да слезе долу и бе заварила кучето да спи спокойно. След двайсетина минути и Маргарет бе заспала, изтощена, и сега хъркаше тихо, обърната на лявата си страна, а огромният й корем закрит с много тънка мъжка риза, бе подпрян на възглавницата на Франсис.

Франсис се радваше за нея. Бе изпитвала искрено съчувствие към Маргарет, подпухнала и измъчвана от жегата, въртяща се постоянно на леглото си в напразен опит да се настани по-удобно.

Отначало Франсис се бе чувствала леко неудобно в банския си костюм, но заобиколена от разголените крайници и кореми на няколкостотин жени с най-различни форми и размери някои дори в новите миниатюрни бикини, тя скоро разбра, че подобно себевглъбяване е нелепо. Веднъж преодолели шока от това какво охраняваха тази нощ, пехотинците също бяха изгубили интерес; няколко сега играеха на карти върху обърнати щайги близо до мостика, докато други си говореха помежду си, явно забравили за полуголите спящи тела зад гърбовете им.

Дали наистина можеха да са толкова безразлични, чудеше се Франсис. Можеше ли който и да било мъж да се сдържа толкова разумно, заобиколен от толкова много гола женска плът? Но колкото и внимателно да ги наблюдаваше,не можеше да забележи нищо в поведението им, което да оправдае дискомфорта й. Най-накрая и тя бе оставила чаршафа си да се смъкне и се бе поизправила леко, като че давайки възможност на горната част на тялото да улови колкото може повече от бриза, повяващ, над палубата. И когато все пак забеляза един от мъжете да поглежда с копнеж към жените, все още облечен в тропическата си униформа с висока яка, бе принудена да заключи, че вероятно мъжът копнее за прохладата на жените, а не за телата им.

Явно бе поспала няколко часа след полунощ. Повечето жени наоколо спяха дълбоко, след като липсата на сън в последните няколко нощи бе унищожила напълно всякакъв интерес към новото им положение, което иначе би могло да ги държи будни. Но самата тя не можеше да спи; присъствието на толкова много хора я притесняваше. Най-накрая седна и реши благоразумие да приеме будното си състояние, и просто да се наслади на свободата да седи тук навън, без да се страхува, че ще бъде открита. Наметна рамене си с памучния чаршаф и внимателно се придвижи до края на своята групичка, откъдето можеше да зърне пенливата следа, която корабът оставяше в океана. После си намери място далеч от всички и седна, без да мисли за нищо, просто загледана в далечината.

- Добре ли си? - Беше казано тихо, така че само тя да чуе.

Пехотинецът стоеше на няколко стъпки от нея, а лицето му старателно бе извърнато към морето.

- Добре съм - прошепна тя. Тя също гледаше към морето, сякаш по мълчаливо съгласие и двамата се преструваха, че не разговарят.

Той остана на мястото си известно време. Франсис усещаше осезаемо неподвижността на краката му, леко разтворени и напрегнати, сякаш бе готов да скочи срещу някаква невидима опасност.

- Харесва ти тук горе, нали? - попита той.

- Много. Може да прозвучи малко глупаво. Но открих, че морето ме кара да се чувствам... хм, щастлива.

- Не изглеждаше много щастлива по-рано.

Тя се зачуди как е възможно да говори с него по този начин.

- Предполагам, че празнотата ме връхлетя с огромна сила - сподели тя. - Не се чувствах приласкана... както обикновено.

- Хм. - Тя по-скоро усети, отколкото видя кимването му. - Е, морето рядко прави каквото очакваш от него.

Помълчаха малко и Франсис се чувстваше неловко, защото вече не бяха разделени от металната врата. Отначало бе придърпала чаршафа върху раменете си, така че бе почти напълно закрита от него. Сега реши, че това е глупаво, някаква крайна реакция на присъствието му. И го остави да се смъкне до лактите й. Като се изчерви от собствената си дързост.

- Цялото ги лице се променя, когато си тук горе.

Тя го погледна за миг. Вероятно той осъзнаваше, че е прекрачил някаква граница, защото продължаваше да се взира в океана.

- Познавам това чувство -добави той.- Затова обичам да плавам по море.

„Ами децата ти“, искаше й се да попита, но не можеше да формулира въпроса така, че да не прозвучи като обвинение. Вместо това крадешком погледна лицето му. Искаше да го попита защо изглежда толкова тъжен, след като имаше при кого да сс върне. Но той се обърна и очите им се срещнаха. Ръката й като че ли сама се вдигна към лицето й, сякаш да се прикрие от него.

- Искаш ли да те оставя сама? - тихо попита той.

- Не - отвърна тя. Отговорът бе дошъл, преди да е имала време да го обмисли. А после и двамата се умълчаха от неловкост или изненада, че тя изобщо е казала нещо, а той стоеше до нея като неин личен пазител, докато се взираха в тъмните води.

Първите лъчи светлина, ярка и пронизваща, се появиха на хиляди мили разстояние далеч на хоризонта малко преди пет. Той й разказа как изгревите се променят в зависимост от това през коя част на Екватора преминават, как понякога са бавни и протяжни като нежно заливане на небето с бледосиня светлина, а понякога кратки, направо жестоки искрящи лъчи, които събуждат небето в зори. Разказа й как като новобранец е можел да нарече по име почти всички съзвездия и се е гордеел с това, как ги е гледал да избледняват призори и се е наслаждавал на вълшебството на появата им часове по-късно, но после, когато почнала войната, не можел да се загледа в нощното небе за повече от минута, без да чуе далечното бучене на вражески самолет.

- Сега удоволствието вече го няма - каза той. - По-лесно ми е да не гледам.

Тя му разказа как експлодиращите снаряди в Тихия океан наподобявали цветовете на зората и как, докато стояла на дежурство нощем, наблюдавала през прозорчето на военната палатка на отделението й, удивлявайки се на способността на човека да поквари природата. „Може да се съзре странна красота дори и в онези цветове“, обясняваше му тя. Войната - или сестринската служба - я бе научила да я вижда в почти всичко.

- Това ще се върне - каза тя. - Трябва само да му дадеш време.

Гласът й бе нисък, утешителен. Той си я представи как обяснява същото на ранените, за които се е грижила, и му се прииска, невероятно, да е бил сред тях.

- Отдавна ли служиш на този кораб?

Трябваха му няколко секунди, докато се съсредоточи върху думите й.

- Не - отвърна той. Повечето от екипажа бяхме на „Несломим“. Но той беше потопен в края на войната. Онези, които оцеляхме, се озовахме на „Виктория“.

Само няколко кратки думи, отлично изрецитирани след толкова повтаряне. Изобщо не можеха да предадат хаоса и ужаса на последните часове на онзи кораб, да опишат бомбите и виковете, и резервоарите за гориво, внезапно превърнали се в огнени гейзери.

Тя сс обърна изцяло към него.

- Мнозина ли изгубихте?

- Доста. Капитанът изгуби племенника си.

Тя се завъртя към мястото, където капитанът бе стоял под мостика само часове по-рано, безукорно спретнат в тропическата си униформа, внимателно преглеждащ някаква таблица.

- Всеки е загубил някого - каза тя почти на себе си.

Той я попита за военнопленниците и изслуша подробното й описание на раните и страданията им, разказа й за онези пациенти, за които се е грижила и които е изгубила. Не я попита как го е преживяла. Онези, които бяха минали през подобно нещо, рядко го правеха, отбеляза си тя. Не беше важно, след като веднъж си изпитал разтърсващата благодарност от това, че просто си жив.

- Трудна задача си избрала - каза той.

- Наистина ли мислиш, че някой от нас е имал избор?

Именно в този миг, когато погледна бледото й сериозно лице и чу в отговора й абсолютната решимост да не извлече дори и най-малка изгода от чуждото страдание, той осъзна, че чувствата му към нея вече не могат да бъда определени като благоприлични.

- Аз... аз... не...

Шокът от осъзнаването на тази истина го накара да изгуби дар слово и той само поклати глава безмълвно. Внезапно и неуместно мислите му се върнаха към последния му отпуск на брега и се почувства разкрит, обзе го срам.

- Всички ще трябва да намерим начин - каза тя - да изкупим стореното.

„Ти?“, искаше му се да възкликне невярващо. „Ти не си започнала тази война. Не си отговорна за пораженията, за откъснатите крайници, за страданията. Ти си едно от хубавите неща на света. Една от причините, заради които продължавахме напред. Ти най-малко от всички хора, от всички тези жени, които лежат сега тук, имаш какво да изкупваш.“

Може би заради необичайния час или защото голите й рамене в бавно просветляващия ден грееха като вълшебство. Или просто защото от години не бе разменял с никого и една думичка, която да не е задушена от униформени реплики и показна смелост. Искаше му се да се разкрие като зората пред нея, да се покаже какъвто е - с недостатъците си и всичко - и да бъде пречистен от нейната топлота и разбиране. Искаше му се да кресне на съпруга й - несъмнено някой глупав, устат инженер, който, докато си говореха в момента, може би оправяше панталоните си, измъквайки се от някой далекоизточен бардак, разменяйки хитри намигвания с приятелчетата си: „Знаеш ли какво имаш? Разбираш ли?“.

За миг си помисли, колкото и налудничаво да беше, че може да се опита да изрази поне частично мислите си на глас. Но точно тогава с периферното си зрение забеляза капитан Хайфийлд да се появява на мостика. Тя проследи погледа му и видя капитана да се съветва с двама други офицери. Той махна към самолетите, после изпъна рамене, докато двамата заговориха нещо един през друг. Съдейки по възбудените им гласове, явно нещо сериозно бе станало.

Той се отдалечи неохотно от Франсис.

- Най-добре да ида да видя какво става - каза той. Топлата й усмивка в отговор го окриляваше в двайсет и четирите крачки, които трябваше да направи, докато стигне при другите.

След няколко минути се върна.

- Изхвърлят ги зад борда - каза той.

- Какво?

- Самолетите. Капитанът е решил, че ни е нужно повече място. Току-що е получил разрешение от Лондон да ги изхвърли през борда.

- Но на тях им няма нищо!

Гласът му бе необичайно оживен. Дългата нощ му се бе отразила и сега, след като бе отминала, го бе оставила силно развълнуван.

- Важните клечки, които отговарят за договорите за наем и преотдаване, са съгласни. Но той... не е от онези капитани, които вземат такива решения с лекота. - Поклати глава невярващо.

- Но има право - каза тя накрая. - Всичко свърши. Нека морето ги погълне.

С пукването на зората, когато студената синя светлина докосваше полуголите тела, няколко от жените се събудиха и загърнати с чаршафите си, загледаха сънено и безмълвно как един по един самолетите биваха изтегляни до ръба от инженерите. С минимални инструкции, за да не се събудят спящите, самолетите издигаха нос към небето за последен път, сгънали крилете си напред, някои все още носещи белезите от въздушните битки. Чакаха търпеливо, докато бъдат повикани за сетен път и отписани. После с клатушкане заставаха на ръба и след кратък миг във въздуха изчезваха във финалния си полет, след което се понасяха бавно надолу и тихо следваха теченията в Индийския океан надолу към последното нежно кацане в някое незнайно и невидимо кътче на морското дъно. А звукът от сблъсъка им с водата бе странно приглушен.