Корабът с булките

Пролог

Първия път, в който отново го зърнах, се почувствах така, сякаш някой ме бе ударил.

Чувала съм да казват това хиляди пъти, но никога дотогава не бях разбирала истинското значение на думите; имаше известна пауза, в която спомените ми се свързаха с онова, което очите ми виждаха, а после тялото ми се разтърси от шока, сякаш бях получила силен удар. Не съм романтична душа. Не използвам възвишени думи. Но мога откровено да кажа, че останах без дъх.

Не бях очаквала да го видя отново. Не и на подобно място. Отдавна го бях заровила дълбоко в спомените си. Не просто физическата представа за него, но и всичко, което бе означавал за мен. Всичко, през което ме бе накарал да мина. Защото не бях осъзнала какво е сторил с мен, докато не мина много време - цяла вечност. Не бях осъзнала, че по милион причини той е едновременно и най-хубавото, и най-ужасното нещо, което някога ми се е случвало.

И не беше просто шокът от физическото му присъствие. Имаше и тъга. Предполагам, че в мислите ми той е съществувал какъвто беше някога, преди толкова много години. Когато го видях сега, заобиколен от всички тези хора, изглеждащ някак остарял, смален... мислех си само, че това място не е подходящо за него. Тъгувах за онова, което някога бе толкова красиво, великолепно дори, принизено до...

Не знам. Може би не е напълно честно. Никой от нас не живее вечно, нали? Ако трябва да съм откровена, когато го видях в сегашния му вид, това неволно ми напомни за собствения ми край. За онова, което е било. И какво ще стане с всички.

Независимо от размишленията ми, точно тук, на място, на което никога не бях стъпвала преди и на което нямаше причина да бъда сега, го бях намерила отново. Или той бе намерил мен.

Май до този момент не вярвах в съдбата. Но е трудно да не повярваш, след като помислиш докъде бяхме стигнали и двамата.

Как да не повярваш, след като няма друг начин да се срещнем, въпреки хилядите мили, отвъд континенти и обширни океани, освен ако не ни е било писано така.