Корабът с булките

Австралия, 1946 г.

Четири седмици до отплаване

Лети Макхю спря пикапа, избърса несъществуващия прахоляк под очите си и отбеляза мислено, че на жена с „красиви черти“, както тактично бе определила нейните продавачката, червилото „Вишнев цвят“ няма начин да промени съществено вида й. Енергично изтри устните си, като се чувстваше глупаво, задето изобщо го бе купила. После, след по-малко от минута, бръкна в чантата си и грижливо го нанесе отново, правейки физиономии в огледалото.

Оправи блузата си, събра писмата, които бе взела при седмичното си посещение в пощата, и се взря в замъгления пейзаж през прозореца. Дъждът явно нямаше да отслабне, колкото и да чакаше. Наметна главата и раменете си с непромокаем брезент и след като си пое дъх, изскочи от пикапа и хукна към къщата.

- Маргарет? Меги?

Вратата с мрежата против насекоми се затръшна подире й, приглушавайки настойчивото барабанене на пороя навън, но в отговор чу само ехото на собствения си глас и потропването на официалните си обувки по дъските на пода. Лети провери в дамската си чанта, после избърса крака и влезе в кухнята, като подвикна още няколко пъти, макар да подозираше, че няма никого вътре.

- Меги? Тук ли си?

Кухнята, както обичайно откакто Норийн я нямаше, беше празна. Лети остави чантата си и писмата на избърсаната дървена маса и отиде до печката, където къкреше задушено. Вдигна капака и подуши. После, малко гузно, се пресегна към шкафа и добави щипка сол, малко кимион и царевично брашно, разбърка ястието и затвори отново капака.

Приближи се до надраскано и покрито с петна огледало до шкафа с лекарствата за първа помощ и се опита да приглади косата си, която вече бе започнала да се накъдря заради влагата във въздуха. Едва успяваше да види цялото си лице. Семейство Донлийви определено не можеха да бъдат обвинени в излишна суета.

Отново изтри устните си, после се обърна пак с лице към кухнята, защото сега, без присъствието на други хора, можеше да я разгледа свободно. Огледа балатума, надран и пропит с мръсотия от полето, натрупвана дълги години, така че не можеше да се изчисти, независимо колко се метеше или бършеше подът. Сестра й бе планирала да го смени, дори бе показала на Лети шарката, която си бе харесала в един каталог, изпратен чак от Пърт. Забеляза избелялата боя по стените, календара, на който бяха отбелязани единствено няколко селскостопански панаира, пристигането на ветеринаря, купувачите на добитък или търговците на зърно, видя кучешките постели с мръсни овехтели одеяла, струпани около старата печка на дърва, както и пакет с прах за избелване на мъжките ризи, чиито гранулки се бяха разпилели по олющения работен плот. Единственият признак за женско присъствие беше един брой на списание „Блясък“, на корицата на който се рекламираше нов разказ от Дафне дьо Мюрие и статия със заглавие: „Бихте ли се омъжили за чужденец?“. Страниците, както забеляза тя, бяха доста омачкани от прелистване.

- Маргарет?

Погледна часовника: мъжете скоро щяха да се приберат зa обяд. Отиде до закачалките за палта до задната врата и се наметна със старо работно яке, като се намръщи от миризмата на катран и мокро куче, която, знаеше си, щеше да остане по дрехите й.

Дъждът вече бе толкова проливен, че на места по двора течаха малки поточета. Отточните тръби клокочеха задавено, а кокошките се бяха скупчили, настръхнали и рошави, под храстите. Лети се прокле наум, задето не си е взела гумените ботуши, но изтича от задната врата на двора и заобиколи, за да иде в обора. Там, както бе очаквала, съзря нещо, което силно приличаше на кафява гърбица, наметната с непромокаемо наметало, върху един кон да обикаля из заграждението. Никакво лице не се виждаше под широкополата шапка, която стигаше чак до вдигната яка и блестеше почти като огледало заради плътния порой на дъжда.

- Маргарет! - Лети застана под стрехата на обора и се развика, за да надвие дъжда, като замаха вяло с ръка.

Конят очевидно беше отегчен и уморен: опашката му бе плътно прибрана до прогизналите му хълбоци, стъпваше с предната част на копитата и заобикаляше оградата, а понякога риташе от яд със задни крака, докато ездачката му търпеливо го завърташе, за да започне отначало всяка прецизна маневра.

- Меги!

В един момент конят наведе глава и вдигна високо задница, като изви гърба си. Лети усети как сърцето й изтръпва и постави ръка пред устата си. Но ездачката остана на гърба на животното и дори не изглеждаше притеснена особено, просто подкани с ботушите си коня да продължи, като измърмори нещо, което може и да беше укор, а може и да не.

- За бога, Меги, ела тук!

Предният край на шапката се вдигна и една ръка й махна за поздрав. Конят бе обърнат и насочен към портата с наведена глава.

- Отдавна ли си тук, Лети? - попита тя.

- Луда ли си, момиче? Какво, за бога, си въобразяваш, че правиш? - Вече виждаше широката усмивка на племенницата си под периферията на шапката.

- Малко уроци. Татко е твърде едър, за да я язди, а момчетата не могат да се оправят изобщо с нея, затова оставам аз. Малко е буйна, нали?

Лети поклати глава, отчаяна, и махна на Маргарет да слезе от коня.

- За бога, дете. Искаш ли да ти помогна да слезеш?

- Ха! Не, мога и сама. Време за обяд ли е вече? Сложих яхния на печката по-рано, но не знам по кое време ще се върнат. Ще местят телетата долу край потока Ярава и може да се забавят цял ден.

- Няма да се бавят цял ден в това време - отвърна Лети, докато Маргарет се смъкваше тромаво от гърба на коня и стъпи тежко на земята. - Освен ако не са луди като теб.

- О, стига си се притеснявала. Тя само изглежда своенравна, иначе не е.

- Подгизнала си. Виж се само! Не мога да повярвам, че изобщо си помислила да излезеш да яздиш в това време. Мили боже, Меги, не знам какво си въобразяваш... Какво би казала милата ти майка, за бога.

Последва кратко мълчание.

- Знам... - Маргарет набърчи нос, докато се протягаше да разкопчае ремъка.

Лети се зачуди дали не е казала прекалено много. Поколеба се, но преглътна непохватното извинение, което напираше на устните й.

- Нямах предвид...

- Остави. Права си, Лети - каза момичето и пъргаво хвана под ръка седлото. - Нямаше да кара кобилата да обикаля в кръг, за да подобри баланса й. Щеше да й сложи две странични юзди и да приключи с това.

Мъжете се върнаха малко преди един часа, шумна група с мокри ботуши и капещи шапки, и оставиха палтата си до вратата. Маргарет бе сложила масата и сервираше димящи купички с телешка яхния.

- Кълм, имаш кал по целите си крака отзад - укори го Лети, при което младежът покорно изрита мръсните си ботуши към изтривалката, вместо да си губи времето да ги почиства.

- Има ли някакъв хляб с това?

- Изчакайте малко, момчета. Не мога по-бързо.

- Меги, старото ти куче е заспало в шапката на татко ухилен се обади Даниъл. - Татко казва, че ако хване бълхи от нея, ще я застреля.

- Нищо такова не съм казвал, глупак такъв. Как си, Лети? Беше ли до града вчера? - Мъри Донлийви, грамаден и кокалест мъж, чиито лунички и бледи очи издаваха келтския му произход, седна начело на масата и без коментари се зае да дъвче големия комат хляб, който сестрата на жена му бе нарязала за него.

- Ходих, Мъри.

- Някакви писма за нас?

- Ще ги донеса, след като се нахраните. - Иначе, както седяха на масата мъжете, писмата щяха да бъдат опръскани с ядене и омазнени от пръстите им. Норийн май никога не бе имала нищо против.

Маргарет вече бе обядвала и сега седеше на фотьойла до килера, вдигнала обутите си в чорапи крака на табуретка. Лети забеляза как мъжете се настаняват удобно и изпита вътрешно задоволство, когато всички наведоха глави да хапнат. Не бяха много семействата, които можеха да се похвалят в последно време с петима мъже край масата, при това трима от които са били на действителна военна служба. Когато Мъри се обърна тихо към Даниъл, най-малкия му син, да му подаде още хляб, Лети долови следи от ирландския му акцент, с който бе пристигнал в страната. Сестра й понякога се шегуваше с това добродушно: „Този там!“, казваше тя, мъчейки се да наподоби безуспешно неговия акцент. „В него има повече живец, отколкото на весела сватба в Дъндолк.“

Не, на тази маса липсваше някой друг. Тя въздъхна и изтика мисълта за Норийн от главата си, както правеше безброй пъти всеки ден. После бодро сподели:

- Жената на Алф Петит си е купила един от онези хладилници „Дифендър“. Има си четири чекмеджета и камера за лед и не вдига никакъв шум.

- За разлика от жената на Алф Петит - отбеляза Мъри. Беше грабнал броя на „Бюлетин“ и бе потънал в четене на рубриката му за фермерство. - Хм. Тук пише, че мандрите стават все по-мръсни заради масовото напускане на жените.

- Явно никога не са виждали как изглежда стаята на Меги.

- Ти ли сготви? - Мъри вдигна глава от вестника си и посочи с палец към купичката си, която бе почти празна.

- Меги беше - отвърна Лети.

- Хубаво. По-добре от последния път.

- Не знам защо каза Маргарет, протегнала ръка пред очите си, за да огледа по-внимателно някаква забита в кожата й треска. Не съм направила нищо различно.

- Почнали са да прожектират нов филм в „Одеон“ - смени темата Лети. Това привлече вниманието им. Знаеше, че мъжете се преструват, че не ги интересуват дребните клюки, които им носеше във фермата два пъти седмично, понеже клюките бяха женска работа, но от време на време маската на безразличие им се изплъзваше. Тя се облегна на мивката, скръсти ръце пред гърдите.

- Е?

- Военен филм. С Гриър Гарсон и Тайрън Пауър. Забравих заглавието. Нещо със „Завинаги“ в него.

- Дано да има много бомбардировачи. Американски. - Даниъл погледна към братята си, очевидно търсейки подкрепата им, но те бяха свели глави и усърдно тъпчеха храна в устите си.

- Как ще стигнеш до Уудсайд, малчо? Колелото ти е счупено, забрави ли. - Лиъм го бутна с лакът.

- Няма да ходи сам с колелото дотам, дума да не става - отсече Мъри.

- Някой от вас може да ме заведе с камиона. Е, хайде де. Ще платя и за вашите ледени сокове.

- Колко заека продаде тази седмица?

Даниъл си изкарваше допълнително пари, като дереше зайци и продаваше кожите. Цената на хубавите кожи бе скочила необяснимо от едно пени до няколко шилинга, което караше братята му да му завиждат за внезапното обогатяване.

- Само четири.

- Е, това е цената.

- О, Мъри, Бети ми каза да ти предам, че тяхната хубава кобила най-после ще има жребче, ако още се интересуваш.

- Онази, която бяха събрали с Магьосника?

- Мисля, че да.

Мъри размени поглед с най-големия си син.

- Може да се отбием по-късно през седмицата, Кълм. Хубаво ще е да имаме приличен кон тук.

- Което ми напомня... - Лети си пое дълбоко дъх. - Заварих Маргарет да язди онази злобна млада кобила. Не мисля, че трябва да язди. Не е... безопасно.

Мъри не вдигна поглед от чинията си.

- Тя е голяма жена, Лети. Съвсем скоро няма да можем да й казваме какво да прави и какво какво не.

- Не се притеснявай, Лети. Знам какво правя.

- Кобилата изглежда много зла. - Лети се захвана да мие съдовете, леко засегната, че не е получила очакваната подкрепа. -Само казвам, че според мен на Норийн нямаше да й хареса. Не и в това положение... на нещата...

Споменаването на името на сестра й бе последвано от кратко и посърнало мълчание.

Мъри побутна празната си купичка към средата на масата.

- Много мило от твоя страна, че си загрижена за нас, Лети. Не си мисли, че сме неблагодарни.

Момчетата, които може би бяха забелязали погледите, разменени между „старите“, както ги наричаха, или факта, че леля им Лети леко се изчерви при това, все пак не казаха нищо. Както не бяха споменали и думичка, когато преди няколко месеца тя бе започнала да си облича полата за официални поводи, когато идваше да ги види. И не бяха отбелязали гласно, че макар отдавна да бе прехвърлила четиридесетте, изведнъж бе започнала да си прави прическа.

Маргарет, междувременно, бе станала от стола си и преглеждаше писмата, оставени на бюфета до стената заедно с чантата на Лети.

- По дяволите! - възкликна тя.

- Маргарет!

- Извинявай, Лети. Вижте! Виж, татко, за мен е! От флота!

Баща й направи знак да му го донесе. Завъртя плика в едрите си пръсти, забеляза официалния печат, обратния адрес.

- Искаш ли да го отворя?

- Не е загинал, нали? - Даниъл извика жално, когато Кълм го перна здраво по тила.

- Не се прави на по-голямо магаре, отколкото си.

- Нали не мислиш, че е мъртъв? Маргарет се пресегна и хвана масата за опора, обикновено зачервеното й лице внезапно побеля.

- Разбира се, че не е мъртъв - каза баща й. - В такъв случай изпращат телеграма.

- Може да са искали да спестят средства, но... Даниъл се дръпна рязко на стола си, за да избегне силен ритник от по-големия си брат.

- Канех се да изчакам, докато всички се нахраните -подхвана Лети, но никой не й обърна внимание.

- Хайде, Мегс. Какво чакаш?

- Не знам - отвърна момичето, очевидно разкъсвано от нерешителност.

- Хайде, всички сме тук. - Баща й протегна здравата си ръка и утешително я потупа по гърба.

Тя го погледна, после сведе очи към писмото, което сега стискаше в ръка. Братята й бяха на крака и стояха плътно около нея. Лети, застанала до мивката, се почувства излишна, сякаш е напълно външен човек. За да прикрие собственото си неудобство, тя се захвана да търка един тиган, при което едрите й пръсти се зачервиха от врялата вода.

Маргарет разкъса плика и започна да чете писмото, като шепнешком изговаряше думите, както правеше от малка.

После простена тихичко и Лети моментално се обърна и я видя да сяда тежко на стола, който някое от момчетата бе придърпало за нея. Погледна баща си с покрусено от мъка лице.

- Добре ли си, момичето ми? - По неговото лице бе изписана тревога.

- Заминавам, татко - прегракнало изрече тя.

- Какво? За Ирландия ли? - попита Даниъл и грабна писмото от ръката й.

- Не. За Англия. Запазили са ми място на кораб. О, господи,татко.

- Маргарет! - предупредително се обади Лети, но никой не я чу.

- Мегс заминава за Англия! - По-големият й брат прочете писмото. Наистина тръгва! Успели са да я сместят!

- Стига вече с подигравките - сопна му се Маргарет, но си личеше, че не е сериозна.

- „Заради промяната в статуса на друга военна булка, можем да ви предложим място на...“ Как се чете това? „Отплава от Сидни“... и т.н., и т.н.

- Промяна в статуса? Какво ли се е случило с бедната жена? - подметна съжалително Нийл.

- Възможно е съпругът вече да е бил женен. Случва се, както знаете.

- Лети! - укори я Мъри.

- Какво, вярно е, Мъри. Всякакви неща се случват. Трябва само да прочетеш във вестника. Чувала съм за момичета, които са стигнали чак до Америка само за да им кажат, че са нежелани. Някои вече с... - Тя замлъкна.

- Джо не е такъв - каза Мъри. - Всички знаем, че не е.

- Освен това - бодро се обади Кълм, - когато се ожени за Мегс, аз му заявих, че ако някога я засегне с нещо, ще го намеря и ще го убия.

- И ти ли? - изненада се Нийл.

- Господи - възкликна Маргарет, без да обръща внимание на леля си, но безмълвно се прекръсти за извинение.

- С всички вас край мен цяло чудо е, че изобщо се задържа тук.

Възцари се тишина, след като съдържанието на писмото постепенно проникна в съзнанието на всички. Маргарет улови ръката на баща си и я стисна здраво, докато другите се преструваха, че не забелязват.

- Някой иска ли чай? - обади се Лети. В гърлото й бе заседнала буца. Представяше си кухнята без Маргарет в нея. Някой в отговор измърмори нещо утвърдително.

- Няма гаранция, че ще ти дадат каюта, имай го предвид - каза Нийл, зачетен в писмото.

- Може да я сложат при багажа - обади се Лиъм. Голяма е колкото сандък.

- Това ли е? - обади се Даниъл, който, забеляза Лети, изглеждаше напълно объркан. Искам да кажа, заминаваш за Англия и толкоз?

- Толкоз - тихо отрони Маргарет.

- Ами ние? - с пресекнал глас попита Даниъл, сякаш досега не бе приемал на сериозно женитбата на сестра си и възможните последствия. Не можем да загубим мама и Мегс. Искам да кажа, какво ще правим?

Лети понечи да отговори, но осъзна, че не знае какво да каже.

От другата страна на масата Мъри седеше мълчаливо, сплел пръсти с тези на дъщеря си.

- Ние, синко, ще се радваме за нея.

- Какво?

Мъри се усмихна окуражително на дъщеря си - усмивка, която Лети не вярваше, че е дълбоко искрена.

- Ще се радваме, защото Маргарет ще живее с един добър човек. Мъж, който се е сражавал за родината си и за нашата. Който заслужава да бъде с нашата Маргарет, както и тя с него.

- О, татко. - Маргарет избърса сълзите си.

- И още повече... - Тук гласът му се извиси, сякаш за да предотврати прекъсвания. - Ще се радваме особено много, защото дядото на Джо е ирландец. А това значи... -Той нежно сложи загрубялата си длан върху порасналия корем на дъщеря си. ...че този малък човек ще стъпи, с божията благословия, в благословената ни прародина.

- О, Мъри - прошепна Лети, притиснала ръка до устата си.

- Дръжте се, момчета - измърмори Кълм на братята си и се зае да обува ботушите си, чака ни вечер на ирландски песни.

Вече нямаше къде да проснат мокрото пране. Вътрешният простор бе толкова натъпкан, че още малко и щеше да събори тавана; влажно бельо висеше на всяка кука и въже вътре, беше сложено на закачалки, закрепени по вратите, или лежеше изпънато върху кърпи на плотовете. Маргарет измъкна още една мокра долна риза от кофата и я подаде на леля си, която пъхна крайчеца в пресата и се зае да върти дръжката, за да изцеди водата.

- Така е, защото вчера нищо не изсъхна - каза Маргарет. Не прибрах прането от въжето навън навреме и пак се намокри, а имах и още за пране.

- Защо не поседнеш за малко, Меги? - предложи Лети, загледана в краката й. - Да си починат краката ти за минутка-две.

Маргарет признателно се настани на стола в пералното помещение и се пресегна да погали териера, който стоеше до нея.

- Мога да сложа няколко в банята, но татко мрази това.

- Знаеш, че трябва да си почиваш. Повечето жени вече биха си вдигнали краката и биха спрели да работят.

- О, има още много време - каза Маргарет.

- По-малко от дванайсет седмици, по мои сметки.

- Африканските жени просто ги изтърсват зад някой храст и продължават да си работят.

- Ти не си африканка. И се съмнявам, че някой може просто да „изтърси“ бебе, сякаш е... - Лети осъзнаваше, че няма как да говори като авторитет по въпросите на раждането. Продължи да изцежда мълчаливо прането, докато дъждът барабанеше шумно по ламаринения покрив на бараката, а сладкият аромат на прясно напоена почва се носеше през отворените прозорци. Пресата виеше като старо животно, което насила караха да върши работа.

- Даниъл го приема по-зле, отколкото очаквах - обади се след време Маргарет.

Лети продължаваше да върти дръжката, като леко изпъшкваше, когато я теглеше към себе си.

- Още е малък. Много неща му се струпаха през последните четири години.

- Но е толкова ядосан. Не очаквах да е ядосан.

Лети спря.

- Чувства се предаден, предполагам. Като се има предвид, че загуби майка си, а сега и теб...

- Не съм го направила нарочно. Маргарет се замисли за избухването на брат си и за думите „егоистка“ и „противна“, изречени по неин адрес в гнева му, преди голямата длан на баща й да спре рязко тирадата му.

- Знам каза Лети, спря да върти и се изправи. - И те го знаят. Дори Даниъл.

- Но когато двамата с Джо се оженихме, нали разбираш, аз не съм мислила, че ще трябва да оставя татко и момчетата. А и не вярвах, че някого ще го е грижа.

- Разбира се, че ги е грижа. Обичат те.

- Аз нямах нищо против, когато Нийл замина.

- Това беше през войната. Знаеше, че той е длъжен да замине.

- Но кой ще се грижи за всички тях? Татко може горе-долу да се справи с прането или миенето на чинии, когато се наложи, но никой от мъжете не може да сготви каквото и да е. И сигурно ще оставят чаршафите по леглата, докато те сами не се завлекат до коша за пране.

Докато говореше, Маргарет започваше сама да си вярва, че изпълнява ролята на опора на домашното огнище, нещо, което тя вършеше с прикрита ненавист през последните две години. Никога не си бе представяла, че ще трябва да готви или чисти за някого. Дори и Джо я бе разбрал, когато му каза, че изобщо не я бива в тези неща, а и по-важното бе, че общо взето нямаше намерение да се научава. Сега, принудена да прекарва часове наред ежедневно в грижи за братята си, които някога бе смятала за свои равни, мъка, вина и неизказан гняв се бореха в душата й.

- Това е огромна грижа, Лети. Наистина смятам, че няма да могат да се справят без... ами без жена наоколо.

Последва дълго мълчание. Кучето изхленчи насън, а крачетата му се раздвижиха във въображаемо преследване.

- Предполагам, че могат да си наемат някоя като икономка - каза накрая Лети с престорено небрежен тон.

- Татко няма да иска да плаща за това. Нали го знаеш какъв е пестелив. А и бездруго не вярвам, че някой ще приеме непозната жена да му се мотае в кухнята. Знаеш ги какви са. Тя погледна крадешком към леля си. - Нийл не понася никой нов човек наоколо, откакто се е върнал от лагера. О, не знам...

Навън дъждът отслабваше. Трополенето му по покрива бе намаляло и на изток можеше да се забележи малко синьо небе под сивите облаци. Двете жени останаха мълчаливи известно време, всяка, привидно погълната от гледката през замрежения прозорец.

След като не последва никакъв отговор, Маргарет отново подхвана:

- Всъщност дори се чудя дали изобщо да замина. Имам предвид, какъв е смисълът, ако през цялото време ще се тревожа за семейството си, нали?

Чакаше леля й да отговори. След като това не стана, продължи:

- Защото аз...

- Предполагам - осмели се Лети, - че бих могла да помогна.

- Какво?

- Не казвай „какво“, скъпа. Ако толкова се тревожиш за тях... - Гласът на Лети бе внимателно премерен. - ...бих могла да идвам по-често. Колкото да им помогна малко.

- О, Лети, наистина ли? - Маргарет се постара в гласа й да прозвучи точна доза изненада и също така благодарност.

- Не бих искала да се натрапвам на никого.

- Не... не... разбира се.

- Не искам ти или момчетата да си помислите... че се опитвам да заема мястото на майка ви.

- О, никой няма да си помисли такова нещо.

И двете жени се замислиха над онова, което най-сетне бе изречено на глас.

- Може някои хора да... изтълкуват нещата погрешно. Хората в града и околията. - Лети неволно приглади косата си.

- Да, може - съгласи се Маргарет с напълно сериозно изражение.

- Но пък аз и бездруго не ходя на работа или нещо подобно. Нали вече затвориха фабриката за муниции. А и семейството трябва да е на първо място.

- Определено е така.

- Имам предвид, че момчетата се нуждаят от женска грижа. Особено Даниъл. Той е на такава възраст... А и със сигурност не върша нищо нередно. Нищо... нали разбираш...

Може би Маргарет бе забелязала лекото изчервяване по лицето на леля си, но не каза нищо. Ако имаше нещо в изражението на леля й, в новото червило, което да накара Маргарет да изпитва смесени чувства относно уговорката им, то тя положи усилия да ги заглуши. Ако цената на свободата й от угризения бе заемането на мястото на майка й в семейството, то тя щеше да се постарае да види само ползите.

Ъгловатото лице на Лети сега грееше в усмивка.

- В такъв случай, скъпа, щом това ще ти помогне, ще се грижа добре за тях - каза тя. - Както и за Моди. Ще се грижа добре за нея. Няма да се тревожиш за нищо.

- О, за нея не се тревожа. - Маргарет се надигна с усилие. - Сега ще...

- Да, ще се постарая всички да са добре - продължаваше Лети. Явно вълнението я правеше словоохотлива. - Ако това ще те накара да се чувстваш поне малко по-спокойна, скъпа Меги, ще направя каквото мога. Да, няма защо да се притесняваш за каквото и да било. - Във внезапен прилив ни енергия тя изстиска водата от последната риза на ръка и я метна в коша с прането, готова за следваща порция.

Избърса едрите си кокалести ръце в престилката.

- Така. Сега. Какво ще кажеш да направя по чаша чай, а? Ти напиши писмото до флота, за да им кажеш, че приемаш, и всичко ще бъде уредено. Нали не искаш да изпуснеш мястото си на кораба? Както онази нещастна жена.

Маргарет се постара усмивката й да е по-ведра, отколкото се чувстваше. В статията в списание „Блясък“ се казваше, че може никога повече да не ги види. Че трябва да е готова на това.

- Виж какво, Меги ще прегледам дрехите ти в чекмеджетата горе. Ще видя дали няма нещо, което бих могла да ти закърпя. Знам, че не си особено сръчна с иглата, а нали искаме да изглеждаш като кукличка, когато отново видиш Джо.

В списанието посочваха още, че не бива да ги виниш. Да се постараеш никога да не обвиняваш съпруга си, задето те е отделил от семейството ти. Леля й вече мъкнеше коша към другия край на помещението със същата собственическа увереност, както някога майка й.

Маргарет затвори очи и вдиша дълбоко, докато гласът на Лети отекваше в пералното помещение.

- Ще позакърпя и някои от ризите на баща ти, междувременно. Нямаше как да не забележа, скъпа, че изглеждат малко опърпани, а не бих искала никой да каже, че аз не...

Хвърли крадешком поглед към Маргарет. - Ще се погрижа всичко да е в идеална форма тук. О, да. Няма нужда да се притесняваш за нищичко.

Маргарет не искаше да си мисли, че ги оставя самички. По-добре така, отколкото с някоя непозната.

- Меги?

- Хм?

- Мислиш ли... смяташ ли, че баща ти ще има нещо против? Имам предвид, за мен? - Внезапно по лицето на Лети се изписа тревога и въпреки че бе на четиридесет и пет години, изглеждаше ранима като млада булка.

След това, в безброй нощи, когато се връщаше назад към този момент, Маргарет не можеше да каже със сигурност какво я бе накарало да го каже. Не беше зъл човек. В крайна сметка не искаше нито Лети, нито баща й да бъдат самотни.

- Мисля, че ще бъде доволен - каза тя, пресягайки се надолу да погали кучето. - Много е привързан към теб, Лети, както и момчетата. - Сведе очи и се прокашля, докато разглеждаше треската в ръката си. - Често споменава, че гледа на теб като на... един вид сестра. Като човек, който може да му говори за мама, който помни каква беше тя... А и разбира се, след като ще им переш ризите, ще заслужиш вечната им признателност. - Беше й невъзможно да вдигне поглед, но усещаше внезапната неподвижност на полите на Лети, на слабите й, но здрави крака, докато стоеше само на няколко стъпки от нея. Ръцете й, обичайно заети с нещо, сега висяха вяло, отпуснати до престилката й.

- Да - каза накрая Лети. - Разбира се. - Гласът й бе леко задавен. - Ами. Както казах. Аз... ще ида да приготвя по чаша чай.