Корабът с булките

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Двадесет и три дни

Джийн бе свалена от кораба по време на кратко непланирано спиране в Кочин. На никого другиго не позволиха да слезе на брега, но няколко от жените видяха как тя се качва в малката лодка, без да погледне назад, и как я откарват към брега, придружена от служител на Червения кръст, докато чантата и куфарът й стоят подредени в другия край на моторницата. Не махна на никого.

Франсис, която я бе държала в прегръдките си през първата нощ на сълзи и истерия, а после бе останала да седи до нея, когато бе изпаднала в някакво мрачно настроение, се бе опитала безрезултатно да измисли как да оправи нещата. Маргарет дори бе поискала да се срещне с капитана. Той се бе държал много любезно, каза тя след това, но щом като съпругът й вече не я искал, той нямало какво да стори. Не беше казал направо: „Заповедта си е заповед“, но точно това бе имал предвид. Идваше й да извие врата на онази ужасна служителка на женския корпус, бе допълнила тя.

- Можем да пишем на съпруга й - предложи Франсис. Но имаше страшно много за обяснение, а и не всичко морска да посочат точно. И колко да кажат?

Докато Джийн лежеше, унесена в сън, двете жени бяха съчинили писмо, което смятаха едновременно за вярно и дипломатично. Щяха да го изпратят по пощата в следващия пощенски клон. И двете знаеха, макар никоя да не го изрази гласно, че едва ли щеше да постигне някакъв резултат. Сега трудно успяваха да различат, и то ако закрият очи от яркото слънце, малката лодка, която акостира на кея. Под един чадър там стояха две фигури и едната пое куфара на Джийн, а другата й помогна да слезе на сушата. Беше невъзможно да видят нещо повече в далечината.

- Не беше моя вината - каза Ейвис, когато тишината стана потискаща. - Няма защо да ме гледате така.

Маргарет избърса очи и с тежки стъпки се запъти навътре.

- Просто е адски тъжно - отрони тя.

Франсис не каза нищо.

Тя не беше красиво момиче, нито дори особено приятно. Но капитан Хайфийлд установи, че в следващите дни не можеше да заличи лицето на Джийн Касълуърт от мислите си. Беше като ситуацията с някой военнопленник: оставянето на брега, предаването под чужда опека. Изражението й на безсилен гняв, отчаяние и накрая унило примирение по лицето й.

Няколко пъти се питаше дали е постъпил правилно. Булките бяха толкова категорични, а възмутеният тон на медицинската сестра продължаваше да го измъчва и сега: "Постъпвате много несправедливо с нея“. Но какво друго би могъл да стори? Служителката от женския корпус бе абсолютно сигурна какво е видяла. Той трябваше да има доверие в своите мъже - същите, които бе предупредил, че няма да толерира подобни простъпки. А и както бе казала жената от корпуса, след като съпругът й вече не я искаше, какво общо можеха да имат те?

И все пак онези две лица - на високото слабо момиче с гневното й обвинение и суровата мъка по лицето на по-младото момиче - го караха да се чуди колко много очакваха те от тези жени, които пътуваха толкова надалеч с обещания, базирани на толкова малко. Излагаха ги на такива изкушения. Ако изобщо е ставало въпрос за изкушение все пак...

Отстраняването на момичето - второто, свалено на брега при подобни обстоятелства - хвърли мрачна сянка над целия кораб. Усещаше, че жените са по-неуверени от всякога. Те го оглеждаха крадешком, когато минаваше по палубите по време на обиколката си, свиваха се боязливо до вратите, сякаш се бояха да не им отреди същата съдба. Свещеникът се бе опитал да уталожи страховете им по време на проповедите си с внимателно подбрани думи, но това сякаш само бе засилило притесненията им. Служителките на женския корпус, междувременно, бяха напълно изолирани. Жените, които бяха чули за отношението към Джийн, сега бяха решили да покажат презрението си по различни начини, като някои бяха доста по - изобретатели и откровени от останалите, заради което вече няколко oт служителките бяха идвали разплакани при него.

Преди няколко седмици би им казал просто да се стегнат. Но сега изпитваше мрачно съчувствие. Това не бе лошо поведение от страна на булките: тези жени бяха поели към някакво голямо приключение. Всъщност бяха напълно безсилни. А подобна безпомощност можеше да провокира необичайни емоции, както в тези, които я изпитваха, така и в страничните наблюдатели.

Имаше си и други грижи. Корабът, сякаш чул за очакващата го съдба, бе претърпял поредица от повреди. Рулят бе заял и се наложи - за трети път през изминалите десет дни - да минат на аварийно парно управление на курса. Продължаваше да не им достига вода, а инженерите не можеха да установят защо помпите за обезсоляване на морската вода непрекъснато се повреждат. Налагаше се да качи на борда още четиринайсет пасажери от Аден, в това число губернатора на Гибралтар и съпругата му, които били на посещение в пристанището и сега трябваше да ги върне до дома им, а изобщо не знаеше къде ще ги настани. И все по-трудно успяваше да прикрива накуцването си. Добсън много настойчиво го бе попитал онзи ден дали се чувства „напълно добре“, което го принуди да стъпва уверено и на двата си крака, макар болният да туптеше толкова силно, че се наложи да прехапе отвътре бузата си, за да не се издаде. Беше се замислил и за възможността да отскочи до лазарета и да види дали няма да намери нещо подходящо там; в крайна сметка ключовете бяха у него. Но нямаше никаква представа какви лекарства да използва, а перспективата да нанесе допълнителни поражения го изпълваше с ужас. Само още три седмици, повтаряше си той. Още три седмици, стига да можеше да издържи толкова.

Именно затова реши да организира бал. Добрият капитан правеше всичко по силите си, за да осигури щастието и добруването на пътниците си. Малко музика и внимателно контролирано смесване на мъжете и жените щеше да се отрази добре на всички. А той най-добре разбираше нуждата от отвличане на вниманието.

Мод Гон не беше добре. Може би мрачното настроение и малката каюта, която изглеждаше някак празна без жизнерадостното присъствие на Джийн, я правеше по-вяла. Или пък беше резултат от няколко седмици лоша храна и това, че бе затворена натясно в жегата. Нямаше никакъв апетит и беше омърлушена. Почти не се интересуваше от ходенето до банята или кратките нощни излизания на самолетната палуба, където вече не душеше любопитно непознатия солен въздух изпод жилетката, с която я покриваха в кошницата. Беше отслабнала и лека като перце, а кокалите й се брояха.

Франсис седеше на леглото си и нежно галеше главата на малкото куче, докато то се унасяше с хриптене в сън, премрежило очи. От време на време, сякаш спомнило си за присъствието на Франсис, то размахваше опашка, за да й засвидетелства благодарността си. Беше много мило старо куче.

Маргарет се чувстваше виновна. Изобщо не биваше да я взима със себе си, бе казала тя на Франсис. Трябваш предварително да помисли за жегата, за тясното затворено пространство и да я остави в единствения дом, който тя познаваше, в компанията на кучетата на баща й и сред безкрайните зелени поля, където бе щастлива. Франсис разбираше, че нетипичната за Маргарет нервност е в съзвучие с неизречените й опасения: ако не може дори за едно куче да се погрижи както трябва, тогава какво остава за...?

- Да я заведем горе на разходка - предложи тя.

- Какво? - Маргарет се обърна в леглото си.

- Ще я сложим в твоята кошница и ще метнем шал отгоре й. Има една оръдейна кула малко след баните, където никой не ходи. Защо да не поседим за малко там, за да може Моди да се порадва на свеж въздух през деня?

Личеше си, че Маргарет се притеснява, но нямаше ocoбен избор.

- Виж, мога аз да я заведа, нали? - предложи Франсис, забелязала колко изморена е Маргарет.

Неразположението й доказваше, че сигурно не е спала добре няколко нощи.

- Би ли го направила? Добре ще ми дойде да подремна малко.

- Ще останем навън колкото може по-дълго.

Тя закрачи бързо по палуба С, като си даваше сметка че ако изглежда уверена в действията си, е много по-малко вероятно някой да я спре. Някои от булките вече изпълняваха различни дейности на кораба, вършеха секретарска работа или готвеха. Други се бяха присъединили към наскоро сформирания кръжок за рисуване и гледката на жени на палубата, която доскоро бе считана единствено за територия на обслужващия морски персонал, вече не бе толкова необичайна, колкото допреди две седмици.

Тя отвори малкия люк, после се наведе, пристъпи навън и го подпря отворен зад себе си. Денят бе слънчев, но горещината бе приятна, а не задушаваща. Нежен бриз повдигна копринения шал от кошницата на Франсис и много скоро оттам се подаде малко черно носле, което потръпна любопитно.

- Точно така, момичето ми - окуражи я Франсис. - Да видим дали няма да ти помогне.

След няколко минути Мод Гон изяде една бисквитка и парче бекон първите два залъка, към които изобщо бе проявила интерес от два дни насам.

Остана да седи там с кучето в скута си близо час, загледана в бягащите долу вълни, заслушана в откъслечните разговори и случаен изблик на смях от самолетната палуба отгоре, прекъсвани от различни съобщения по радиоуредбата. Макар да усещаше дрехите си спарени, след като не бяха прани от няколко дни, а при някое движение от тялото й да се разнасяше аромат, който я караше да копнее за душ, тя знаеше, че корабът ще й липсва. Шумовете му й бяха станали толкова познати, че й действаха успокояващо. Дори не бе сигурна дали иска като всички останали да слезе на брега в Аден.

Не бе виждала пехотинеца от два дни.

Предните две нощи на пост пред вратата им бе стоял друг мъж и макар тя да бе прекарала доста време в разходки по палубите на кораба, той не се бе появил никъде. Зачуди се дали не е болен и леко се притесни да не би да го лекува доктор Даксбъри. После си каза, че не бива да се държи като глупачка: вероятно бе най-добре изобщо да не го вижда. Свалянето на Джийн от кораба я бе разтърсило достатъчно силно и нямаше нужда от невъзможно младежко увлечение.

Но близо час по-късно, когато се готвеше да влезе вътре, тя подскочи обратно назад. Лицето му бе бледо, а не с тихоокеански тен като на повечето му колеги, очите му бяха все така потънали в орбитите си, издавайки липсата на сън, но определено беше той. Свободното движение на раменете му, изпънати под униформата в защитен цвят, намекваше за сила, която не бе подозирала, когато го виждаше, застанал неподвижно пред вратата. Беше преметнал торба през рамо и тя за миг се парализира от мисълта, че може да се готви да слезе на сушата.

Без да осъзнава какво прави, Франсис се дръпна назад към стената и притиснала длан до гърдите си, се заслуша в стъпките му, които минаха покрай нея и надолу по пътеката. Беше отминал на няколко крачки, когато забави ход. Франсис, незнайно защо затаила дъх, осъзна, че той ще спре. Вратата се отвори леко, главата му се подаде, само на няколко стъпки от нея, и той се усмихна. Истинска усмивка, която сякаш заличи острите черти по лицето му.

- Добре ли си? - попита той.

Тя нямаше как да обясни защо се крие там. Усещаш че се е изчервила, и понечи да каже нещо, но после само кимна.

Той я погледна изпитателно, после сведе очи към кошницата.

- Това каквото си мисля ли е? - измърмори той. Звукът на гласа му караше кожата й да настръхва.

- Не е съвсем добре - отвърна тя. - Реших, че й трябва малко свеж въздух.

- Само стой далеч от палуба Д. Там сега има проверки и патрули. Погледна зад себе си, сякаш искаше да се увери, че наоколо няма никого. - Съжалявам за приятелката ти - каза той. Не ми се стори редно.

- Не беше - каза тя. - Тя за нищо не бе виновна. Беше само едно дете.

- Хм, флотът може да бъде много суров съдник. - Пресегна се и леко докосна ръката й. - Ти добре ли си все пак?

Тя отново се изчерви и той се опита да се поправи:

- Имам предвид останалите? Всички ли сте добре?

- О, добре сме - отвърна тя.

- Нуждаете ли се от нещо? Още питейна вода? Сухари?

Край очите му имаше три бръчици. Когато говореше, те ставаха по-дълбоки, резултат от годините, прекарани в морето или може би взиране в небето.

- Отиваш ли някъде? - попита тя, сочейки торбата му. Бе готова на всичко само за да престане да се взира в него.

- Аз ли? Не... Това е официалната ми униформа.

- О.

- Не съм дежурен тази нощ - каза той. Усмихна й се, сякаш това бе нещо хубаво. - За танците?

- Моля?

- Не знаете ли? Има бал на самолетната палуба тази вечер. Заповед на капитана.

- О! - възкликна тя, по-силно отколкото бе искала. - О! Чудесно!

- Надявам се да пуснат водата за малко. - Той се ухили. Вие, момичета, ще побегнете като опарени от миризмата на хиляда потни моряци.

Тя сведе очи към омачканите си панталони, но вниманието му бе привлечено от някаква фигура в далечината.

- Ще се видим горе - каза той и лицето му отново доби строгия военен вид. С кимване, което можеше да се приеме и за военен поздрав, той изчезна.

Музикантите от Кралския пехотински оркестър седнаха на импровизираната сцена пред столовата на палубата, малко встрани от контролната кула, и засвириха акордите на „Ти си под кожата ми“. Двигателите на „Виктория“ бяха спрени за ремонт и корабът се носеше спокойно върху тихите води. На палубата се въртяха в танц няколкостотин булки в най-хубавите си рокли - или поне най-хубавите, до които им бяха позволили да се доберат в багажа, - като някои танцуваха с мъжете, а други, кикотейки се, с приятелки. Край контролната кула бяха наредени маси и столове, донесени от столовата, за да се настанят онези, които не можеха или не искаха да продължат с танците. Над тях, в небето на Индийския океан, звездите грееха ярко като фенери в бална зала и къпеха вълните със сребро.

Човек би могъл да си представи - с по-голямо въображение и при положение че не обръща внимание на оръдията, на ожулената палуба и разнебитените маси и столове, че се намира в някоя от величествените бални зали на Европа. Капитанът бе изпитал необичайна радост от гледката, защото усещаше - доста сантиментално, трябваше да признае, - че това е най-малкото, което корабът заслужава в последното си плаване. Малко показност и пищност. Малко веселие.

Мъжете, в най-официалната си униформа, изглеждаха по-бодри, отколкото от доста време насам, а булките - готови да се разбунтуват след временното затваряне на фризьорския салон - също бяха се оживили и развеселили; благодарение на разрешените извънредни душове с морска вода. За всички бе хубаво, че имат повод да се облекат официално, помисли си той. Дори и мъжете обичаха да се показват с официалната си тропическа униформа.

На палубата се бяха оформили обичайните вече групички и близки кръгове и всички бъбреха оживено, а мъже явно временно не се притесняваха от липсата на определена йерархия и ранговете. „Какво толкова?“, помисли Хайфийлд, когато една от служителките на женския корпус го бе попитала дали иска да бъде наложено „подходящо разделение“. Това плаване вече бездруго бе необикновено.

- Колко време е нужно, за да бъде презареден с гориво „Виктория“, капитан Хайфийлд?

До него седеше една от пътничките, дребна на ръст жена от женския отряд на Кралските военноморски сили, с която Добсън го бе запознал половин час по-рано. Тя беше дребна, тъмнокоса и много сериозна на вид, и толкова надълго и нашироко го бе разпитвала за техническите детайли на кораба му, че той се изкушаваше да я попита дали не шпионира за японците. Но не го направи. Някак си не му приличаше на жена с чувство за хумор.

- Знаете ли какво? Не мисля, че мога да ви кажа веднага - излъга той.

- Малко повече, отколкото е нужно на момчетата - измърмори под нос доктор Даксбъри и се разсмя.

Като признание за търпението им в трудната ситуация е водата капитан Хайфийлд бе обещал на всеки от екипаж допълнителна глътка ром. Само за да загреят за вечерта, бе обявил той под бурни овации. Подозираше обаче, че доктор Даксбъри се е снабдил с повече от полагаемата дажба.

„Какво толкова?“, отново си помисли той. Скоро щеше да си тръгне. Кракът толкова го болеше тази вечер, че сам се замисляше за допълнителна дажба. Ако положението с водата беше по-различно, щеше да го сложи във вана със студена вода - което донякъде облекчаваше болките, - но вместо това го очакваше поредната безсънна нощ.

- Служили ли сте редом с някои от американските самолетоносачи? - попита жената от флота. - Ние бяхме заедно с „Индиана“ в Персийския залив и трябва да отбележа, че тези американски кораби са доста по-добри от нашите.

- Значи знаете много за корабите, така ли? - попита доктор Даксбъри.

- Естествено - отвърна тя. - Служила съм във флота четири години.

Доктор Даксбъри сякаш не беше я чул.

- Приличате ми малко на Джуди Гарлънд. Някой казвал ли ви го е? Гледали ли сте я в „Аз и моето момиче“?

- Опасявам се, че не.

„Ето че пак се почва“, помисли си капитан Хайфийлд. Вече бе изтърпял няколко вечери със заместващия си лекар и поне половината бяха свършвали с ужасното му припяване на разни весели песнички. Толкова много говореше за музика и толкова малко за медицина, че Хайфийлд се запита дали флотът не е трябвало да провери по-внимателно документите му, преди да го вземе на служба. Въпреки съмненията си, той не бе поискал да има втори лекар на борда, както би направил при предишни плавания. Осъзна, с пристъп на угризение, че разсеяността на доктор Даксбъри го устройваше идеално: не му трябваше някой съвестен лекар, който да задава всякакви въпроси за крака му.

Хвърли последен поглед на веселбата пред масата му; оркестърът бе засвирил бърз шотландски танц и момичетата се въртяха и подвикваха весело със зачервени лица и пъргави крака. После погледна към Добсън и капитана на пехотинците, които си приказваха с капитана на летците, застанали близо до спасителните лодки. Беше си свършил работата. Те можеха да поемат нататък. И без това никога не си беше падал по танците.

- Извинете ме - каза той, докато се надигаше с усилие от мястото си, - трябва да се погрижа за нещо важно. След което се оттегли.

- На Джийн щеше много да й хареса обади се Маргарет. Седнала в удобния стол, който Денис Тимс бе качи, тук от офицерската столова, наметната с лек шал върху раменете, тя направо сияеше. Един добър сън и оздравяването на Мод Гон значително бяха повдигнали настроението й.

- Горката Джийн - каза Франсис. - Чудя се какво ли прави.

Ейвис, малко встрани от тях, танцуваше с един от облечените в бяло офицери. Косата й, грижливо направена във фризьорския салон, грееше като мед под светлините, а тънката й талия и богато набрана пола не издаваха нищо за състоянието й.

-Не мисля, че нашата приятелка ей-там се тревожи особено, нали? - Маргарет кимна.

Само два часа след свалянето на Джийн от кораба Ейвис: бе завзела леглото й, за да разположи там дрехите и обувките, които бе поискала да донесат от куфара й в багажното отделение.

Франсис бе толкова ядосана, че с мъка бе потиснала желанието си да събори всичко на пода.

- Какво толкова? - бе възразила Ейвис. На нея вече не й трябва.

Тя все още празнуваше победата си в следобедното състезание за най-умело използване на декоративни материали върху вечерна чанта. Макар да бе споделила с момичетата, че за нищо на света не би се появила с творението си пред хората. Важното бе, че бе победила Айрийн Картър. Сега я водеше с две точки в конкурса за кралица на „Виктория“.

- Не мисля, че тя изобщо се тревожи за нещо... - Франсис прехапа език.

- Хайде да не мислим за това тази вечер, а? Вече няма какво да сторим.

- Да - съгласи се Франсис.

Никога не се бе интересувала особено от дрехи и с облекчение бе разчитала на униформата си, откакто се помнеше. Никога не бе искала да привлича внимание към себе си. Сега приглади полата си: в сравнение с пъстроцветните рокли на другите, тази, която някога бе смятала за елегантна, й се стори вехта. Водена от странна прищявка, тя бе разпуснала косата си от обичайния стегнат кок на тила и докато се гледаше в огледалото, забеляза как падащите по раменете й кичури смекчават чертите на лицето й. Сега, заобиколена от старателно фризираните коси на всички останали, резултат от часове, прекарани с ролки на главата, и последващо нанасяне на лосиони, тя се почувства недодялана, груба и се размечта за сигурността на фуркетите й. Чудеше се дали може да сподели притесненията си с Маргарет, да потърси подкрепата й. Но при вида на запотеното лице и подпухнало тяло на приятелката й, която бе пристегната от същата памучна рокля, която бе носила през последните четири дни, въпросите замряха на устните й.

- Да ти донеса ли нещо за пиене? - попита вместо това тя.

- Какво си съкровище! Мислех, че никога няма да попиташ - обади се Маргарет. Сама бих отишла да взема нещо, но ще ми трябва кран да ме вдигне от стола.

- Ще ти донеса една сода.

- Бог да те благослови! Не искаш ли да танцуваш?

Франсис спря.

- Какво?

- Няма защо да стоиш до мен през цялото време. Аз съм голямо момиче. Върви да се забавляваш.

Франсис набърчи нос.

- По-добре ми е в периферията.

Маргарет кимна и вдигна ръка.

Не беше съвсем вярно. Тази нощ, под закрилата на полумрака, в сладостната атмосфера и липса на чуждо внимание, което й даваше музиката, Франсис бе усетила в гърдите й да се прокрадва копнеж да бъде едно от момичетата, които се въртяха на дансинга. Никой нямаше да я съди затова. Никой нямаше да й обърне внимание. Всички явно го приемаха такова, каквото беше: невинно развлечени простичко удоволствие, откраднато на лунна светлина.

Взе две чаши сода и се върна при Маргарет, която наблюдаваше танцьорите.

- Аз никога не съм била особено запалена по танците - призна тя, но като ги гледам сега, бих дала всичко на света да изляза на дансинга.

Франсис кимна към корема й.

- Не ти остава много каза тя. - После можеш да танцуваш фокстрот из цяла Англия.

Повтаряше си, че няма голямо значение, че не го вижда. Че дори може да е за предпочитане, предвид външния вид. Че вероятно е потънал в тълпата и танцува с някое красиво момиче с яркоцветна рокля и сатенени пантофки. И бездруго бе станала толкова добра в отблъскването на мъжете, че не би могла да се държи иначе.

Единствените танцови забави, на които бе присъствала в съзнателния си живот, бяха в болнични отделения; там беше лесно. Или танцуваше с колегите си, които обикновено бяха стари приятели и спазваха благоприличие, или с пациенти, към които се държеше майчински и които обикновено запазваха високото си уважение към всеки, свързан с медицината. Тя често се улавяше, че ги съветва да си пазят крака или внимава дали се чувстват комфортно докато обикалят дансинга. Старшата сестра, Одри Маршал, се бе шегувала с нея, че все едно ги води на медицинска разходка. Нямаше представа как би трябвало да се държи с тези засмени, наперени мъже, толкова красиви в официалните си униформи, че някои направо спираха дъха й. Нямаше да може да поддържа лек и незначителен разговор или да флиртува невинно. Щеше да се чувства твърде притеснена и засрамена от бледосинята си рокля, редом с прекрасните одежди на всички наоколо.

- Здравей - каза той и седна до нея......Чудех се къде ли мога да те намеря.

Тя не можеше да отрони и дума. Тъмните му очи я гледаха внимателно, а лицето му бе смекчено от мрака. Усещаше слабата миризма на карболова киселина по кожата му, характерна за плата на униформата му. Ръката му лежеше на масата пред нея и тя се пребори с импулсивното желание да я докосне.

- Питах се дали не искаш да танцуваме - предложи той.

Тя се взираше в ръката и при възможността да я усети върху талията си, да приближи тяло до неговото усети как в нея се надига паника.

- Не - рязко отвърна тя. - Всъщност аз... аз тъкмо си тръгвах.

Последва кратко мълчание.

- Късно е - призна той. - Надявах се да се кача тук по-рано, но имаше малък инцидент долу в кухните и неколцина от нас трябваше да се погрижим за това.

- Благодаря все пак - каза тя. - Надявам се, че ще прекараш приятно остатъка от вечерта.

В гърлото й бе заседнала буца. Тя събра нещата си и той стана, за да й направи път да мине.

- Не си тръгвай - помоли Маргарет.

Франсис се обърна рязко.

- Хайде. За бога, момиче, цяла вечер ми правиш компания тук и сега поне можеш да обиколиш веднъж дансинга. Покажи ми какво изпускам.

- Маргарет, съжалявам, но аз...

- За какво съжаляваш? О, стига, Франсис. Няма смисъл и двете да стоим отстрани. Раздвижи се малко, както обичаше да казва скъпата ни приятелка. Един танц за Джийн.

Тя погледна отново към него, после към тълпата на дансинга, към неспирната въртележка от бели униформи и цветни рокли, като не можеше да реши дали се страхува да се озове в тълпата, или от близостта с него.

- Хайде, момиче.

Той още стоеше до нея.

- Един бърз танц? - протегна й ръка той. - За мен ще бъде удоволствие.

Нямаше доверие на гласа си, затова просто му подаде ръка.

Не искаше да мисли за тази нощ и невъзможността на цялата ситуация. За факта, че изпитваше чувства, които отдавна си бе казала, че е опасно да изпитва. За факта, че неизбежно щеше да има болезнени последици. Просто затвори очи, легна по гръб на леглото си и се наслади и онези мигове, които бе скътала дълбоко в душата си: четирите танца, в които я бе прегръщал, едната му ръка стиснала нейната, а другата - почиваща на талията й; и как по време на последния, макар той да се държеше на благоприличното разстояние от десетина сантиметра от нея тя усещаше дъха му по голата си шия.

И как я бе погледнал, когато я пусна накрая. Нямаше ли неохота в начина, по който ръката му бавно се бе откъснала от нейната? Щеше ли да навреди някому, ако си представяше, че е имало? Нямаше ли нещо повече в начина, по който бе навел глава към нейната и много тихо бе прошепнал: „Благодаря“?

Онова, което чувстваше към него, я шокираше и я караше да се срамува. Но откритието, че е способна на подобни чувства, я окриляше. Хаотичните, завладяващи емоции, които бе изпитала тази вечер, я караха да се пита дали не е прихванала някакъв морски вирус. Никога не се бе усещала толкова трескава, толкова неспособна да събере мислите си. Захапа ръката си, мъчейки се да сдържи истеричния смях, надигащ се в гърдите й и готов да избухне в само бог знае какво. Наложи си да диша дълбоко, опита да си върне вътрешното спокойствие, което й бе давало утеха в изминалите шест години.

Беше просто танц. „Един танц“, прошепна тя сама на себе си и дръпна чаршафа над главата си. Защо не можеше да е благодарна за това?

Чу стъпките, после мъжки гласове. Някой говореше с пехотинеца пред вратата, млад заместник с червена коса и сънени очи. Лежеше и слушаше разсеяно, като се питаше дали е време за смяна на поста. После рязко седна.

Беше той. Остана неподвижна още минута, за да се увери, че не е сбъркала, после се смъкна от леглото, докато сърцето й биеше лудо в гърдите. Сети се за Джийн и изтръпна. Може би беше толкова заслепена от увлечението си по него, че не виждаше какво стои пред нея.

Допря ухо до вратата.

- Какво мислиш? - питаше той.

- Мина повече от час - отвърна другият, - но май нямаш особен избор.

- Не ми харесва това - каза той. - Никак не ми се иска го правя.

Тя отстъпи назад и в същото време дръжката се завъртя и вратата тихо се отвори. Лицето му се показа в пролуката, като повторение от по-рано, когато отново я бе зърнал, шокирана и бледа, осветена от сребристите лампи в коридора.

- Чух гласове - каза тя, притеснена от това, че е по нощница. Затършува зад гърба си за шала си и побърза да се загърне прилично.

- Много съжалявам, че ви безпокоя - гласът му бе нисък и тревожен, - но долу имаше инцидент. Мислех си... Виж, нуждаем се от помощта ти.

След края на танците се бяха заформили няколко неофициални партита в различни части на кораба. Едно от тях бе стигнало чак до задушните помещения на машинното отделение в дясната част на кораба, където един от огнярите танцувал валс с една от булките по пътека, минаваща край главния двигател. Разказите на очевидците засега бяха объркани, но явно двамата бяха паднали в шахтата на двигателя. Мъжът бил в безсъзнание, а жената имала ужасна рана на лицето.

- Не можем да повикаме корабния лекар по очевидни причини. Но трябва да ги измъкнем оттам, преди смяната на пазачите. - Той се поколеба. - Мислехме... аз сметнах, че може да ни помогнеш.

Тя обви тялото си с ръце.

- Съжалявам - прошепна тихо. - Не мога да сляза там. Ще трябва да намериш някой друг.

- Аз ще бъда там. Ще остана с теб.

- Не става дума...

- Няма защо да се притесняваш, гарантирам ти. Те знаят, че си медицинска сестра.

Тогава тя погледна в очите му и разбра какво се опитва да й каже.

- Няма кой друг да помогне - каза той и погледна часовника си. - Имаме само двайсетина минути. Моля те, Франсис.

Никога досега не бе използвал името й. Дори не бе сигурна, че го знае.

В мрака се чу гласът на Маргарет.

- Аз ще дойда с теб. Ще остана с теб. Ако ще се чувстваш по-добре с приятел наблизо.

Разкъсваше се от колебания, объркана от близостта му.

- Само ги прегледай, моля те. Ако е наистина много зле, ще събудим доктора.

- Ще си взема медицинската чанта - каза тя. Бръкна под леглото, за да извади металната кутия. Маргарет тежко се надигна от отсрещното легло и наметна халат, който вече едва покриваше кръглия й корем. Тя стисна окуражително ръката на Франсис.

- Къде отивате? - попита Ейвис и светна лампата. Тя седна, примигна сънено, след като всички се озоваха на светло.

- Да подишаме малко въздух - отвърна Маргарет.

- Не съм толкова наивна.

- Ще идем да помогнем на едни хора, които са се наранили долу - обясни Маргарет. - Ела с нас, ако искаш.

Ейвис ги изгледа, сякаш преценяваше дали да тръгне.

- Поне това можеш да направиш.

Ейвис се смъкна от леглото си и се наметна с прасковен на цвят копринен халат, след което мина покрай пехотинеца, който й задържа вратата, за да излезе, допрял пръст до устните си, и ги последва, докато вървяха бавно по коридора към стълбите.

Зад гърбовете им червенокосият пехотинец застана отново на поста си да охранява каюта, която сега беше празна, ако не се брои спящото куче.

Чуха гласовете, преди да ги видят: идваха от дълбините на кораба, покрай стълби и тесни коридори, които се сториха безкрайни на Маргарет, докато стигнаха до задния десен двигател. Жегата беше ужасна; мъчейки се да не изостава от другите, тя се задъхваше и често се налагаше да бърше чело с ръкав. В устата й имаше вкус на масло. А после чуха женски плач, прекъсван от приглушени гласове, мъжки и женски, някои спорещи, други - умолителни, и всичко това на фона на гръмовно пуфтене и дрънчене, звуци, които се изтръгваха от сърцето на звяра. Може би в отговор на шума, Франсис забърза крачка и вече направо тичаше заедно с пехотинеца напред по коридора.

Маргарет стигна до машинното отделение няколко секунди след останалите. Когато най-сетне отвори люка, жегата бе толкова непоносима, че се наложи да остане неподвижна, докато свикне малко.

Пристъпи на пътеката вътре и погледна надолу, следвайки шумовете. На четири-пет метра по-надолу, в огромна шахта в пода - малко като пропаднал боксов ринг, - един моряк лежеше на пода, с гръб към стената, опрян от едната страна на хлипаща жена, а от другата, подкрепян от свой приятел. В ъгъла явно набързо бяха зарязали играта на карти върху една щайга и наоколо се търкаляха няколко обърнати чаши. В средата огромният двигател - истински лабиринт от тръби и клани - пухтеше и стържеше на равномерни интервали с оглушителния ритъм на металните си части, а от клапите периодично свистеше пара, сякаш подчинена на адски закон. В далечния край, свита под пътеката, друга жена притискаше лицето си с ръка и плачеше.

- Какво ще каже той обаче? Какво ще си помисли за мен?

Някъде напред Франсис вече тичаше към стълбата, която водеше надолу в дълбините на двигателя, а краката й стъпваха безшумно по ламаринения под. Проби си път през пияните мъже, застанали наоколо, клекна и огледа внимателно какво има под прогизналата от кръв мръсна кърпа, увита около ръката на мъжа.

Маргарет се облегна на металното въже, което служеше за парапет, и видя едно друго момиче да отдръпва ръката на ранената жена от лицето й, за да почисти ужасната рана с мокра кърпа. Няколко моряци се мотаеха наблизо, все още в официалните си униформи, докато някои издърпваха настрани огромни кислородни цилиндри и парчета разкъсано предпазно въже. Двама пушеха, като дърпаха дълбоко от цигарите си като изпаднали в шок. Покрай стените тръбите на двигателя проблясваха в приглушената светлина.

- Падна по стълбите и кислородните бутилки се стовариха отгоре му - викаше някакъв мъж. - Не мога да ви кажа къде е ударен. Късмет е, че цялото място не хвръкна във въздуха.

- От колко време е в безсъзнание? - Франсис говореше високо, за да я чуят въпреки шума на двигателя. - Кой друг е пострадал?

Вече нямаше никакво стеснение в поведението й: беше поела контрола.

Застанал до пея, пехотинецът бе разхлабил кожената яка на униформата си и сега изпълняваше инструкциите й, като търсеше разни неща в медицинската чанта. Той нареди нещо на останалите моряци, двама от които хукнаха нагоре по стълбите, явно доволни да се махнат оттук.

Ейвис стоеше на пътеката с гръб към стената. Притесненото изражение на лицето й издаваше, че вече е решила, че това място не е за нея. Маргарет си спомни за Джийн и се запита за миг дали някоя от тях изобщо бе в безопасност, имайки предвид наказанието й. Но после видя как Франсис се навежда над изпадналия в безсъзнание мъж и докато повдига клепачите му с едната си ръка, рови с другата в медицинската си чанта, и разбра, че не може да си тръгне.

- Идва в съзнание. Някой да държи главата му настрани, моля. Как се казва? Кенет? Кенет - повика го тя, - можеш ли да ми кажеш къде те боли?

Изслуша го, после вдигна ръката му и подръпна всеки пръст.

- Отвори ми това, моля.

Пехотинецът се пресегна натам, където сочеше ръката й, и извади нещо като комплект за шиене. Маргарет се извърна настрани. Под краката й пътеката вибрираше с ритъма на двигателя.

- Кога казаха, че се сменя охраната? - нервно попита Ейвис.

- След четиринайсет минути - отвърна Маргарет. Зачуди се дали да не слезе и да им напомни за времето, но й се стори безполезно: движенията им вече бяха забързани.

Точно когато се извърна, забеляза един от мъжете. Беше седнал на пода в ъгъла и Маргарет осъзна, че от няколко минути не сваля очи от Франсис. Странният блясък в погледа му я накара да се запита дали халатът на Франсис не е прекалено разгърнат. Сега й се стори, че вниманието му не е толкова похотливо, но не беше и особено благосклонно. Стори й се, че гледа така, сякаш знае нещо. Приближи се до Ейвис, понеже се почувства неудобно.

- Мисля, че трябва да си вървим - каза Ейвис.

- Тя няма да се бави каза Маргарет. Вътрешно бе съгласна с нея: мястото беше ужасно. Така човек можеше да си представи ада, ако имаше такава склонност. И въпреки това Франсис изглеждаше напълно в свои води.

- Съжалявам, че те замесих в това, Никол. Не можех да го оставя. Не и в това състояние.

Джоунс Уелсеца разхлаби кожената си яка с пръст, после погледна маслото, с което бе изцапал панталона си.

- Това е последният път, в който се оставям Дакуърт да ме замъкне на някое късно парти. Проклет глупак! Униформата ми е съсипана. - Запали цигара и се загледа в знаците по стената, които забраняваха пушенето. - Както и да е, друже, длъжник съм ти.

- Мисля, че на другиго си длъжник - обади се Никол. Погледна часовника си. - Господи! Имаме осем минути, Франсис, преди да се наложи да ги измъкнем оттук.

Приклекнала до него на пода, Франсис тъкмо довършваше почистването на порязаното лице на момичето. То бе престанало да плаче и бе изпаднало в безпаметен шок, подсилен, подозираше Никол, от количеството алкохол, което, изглежда, бе изпило. Косата на Франсис, влажна от пот, бе залепнала покрай лицето й; светлият й памучен халат бе прилепнал към кожата, омазан с масло и смазка.

- Подай ми морфина, моля - каза тя.

Той извади малко кафяво шише от чантата й. Тя го взе, после хвана ръката му и я сложи върху парчето марля на лицето на момичето.

- Дръж здраво - нареди тя. - Колкото можеш. Някой да провери как е Кенет, моля. Гледайте дали няма да повърне.

С ловкост, която бе резултат от дълга практика, тя махна тапата на шишето и напълни една спринцовка.

- Скоро ще се почувстваш по-добре - каза тя на пострадалото момиче и след като Никол се дръпна да й направи място, тя допря иглата до кожата. - Ще се наложи да зашия раната - обясни тя, - но ти обещавам да направя съвсем малки шевове. Повечето и бездруго ще са скрити в косата ти.

Момичето кимна безмълвно.

- Трябва ли да го правиш тук? - попита Никол. - Не може ли да я качим горе и там да продължиш?

Една служителка от женския корпус обикаля непрекъснато палубата на хангарите - обади се един от мъжете.

- Просто ме оставете да си свърша работата - каза Франсис с лека стоманена нотка в гласа. - Ще действаме възможно най-бързо.

Няколко мъже вече изнасяха Кенет нагоре, като си го подаваха един на друг по стъпалата и си подвикваха да внимават с крака му и с главата.

- Твоята приятелка няма да каже нищо, нали? - Загледан в тях, Джоунс се почеса по главата. - Имам предвид, можем ли да й се доверим?

Никол кимна. Трябваха й няколко опита, преди да вдене иглата; забеляза как треперят пръстите й.

Мъчеше се да измисли как да й благодари, да изрази възхищението си. Когато я бе държал в прегръдките си на горната палуба по време на танците, бе видял това стеснително момиче да се отпуска и за кратко да засиява. Сега, в тази обстановка, тя бе непозната за него. Никога не бе виждал друга жена толкова уверена в изпълнението на дълга си и разбра, с гордост, каквато не бе изпитвал никога досега, че пред него стои равен.

- Времето?

- Четири минути - обяви той.

Тя поклати глава, сякаш изправена пред невъзможен и избор. После той вече не можеше да мисли изобщо. При първия шев една от приятелките на момичето припадна и двете приятелки на Франсис трябваше да я извадят навън и да я свестят. Шевовете отново бяха прекъснати, когато двама мъже се сбиха и той и Джоунс се намесиха да ги разтърват. Времето бързо се търкаляше напред, а стрелките на часовника му неумолимо се придвижваха към следващата цифра.

Никол усети, че поглежда към люка, убеден, че въпреки оглушителния шум на двигателя, чува стъпки.

А после тя се обърна към него с мръсно лице, зачервена от жегата.

- Готови сме - каза с лека усмивка. - Свърших.

- Остава малко повече от минута и половина - каза Никол. Хайде, трябва да се махаме оттук. Оставете това викна той на моряците, които се опитваха да поправят скъсаното предпазно въже. - Няма време. Само ми помогнете да я вдигнем.

Маргарет и Ейвис стояха до люка на пътеката отгоре и Франсис им махна, сякаш им казваше, че вече могат да си вървят. Маргарет махна в отговор, че ще я изчакат.

Той се изправи и й подаде ръка да стане. Тя се поколеба, после я пое и приглади косата си настрани. Той се помъчи да не сваля очи към халата й, който сега ясно очертаваше стройните извивки на гърдите й. Пот проблясваше по кожата й и се стичаше във вдлъбнатината на мръсни вадички. „Господ да ми е на помощ!“, помисли си Никол. „Това е гледка, която с мъка ще забравя.“

- Трябва да пазиш мястото сухо - тихо каза тя на момичето. - Няма да миеш косата си поне няколко дни.

- И без това не помня кога за последен път съм я мила - измърмори то.

- Чакай малко - възкликна Джоунс Уелсеца зад гърба му. - Не те ли познавам?

Отначало тя си помисли, че той говори на ранено момиче. После осъзна, че се отнася за нея, и изражение на лицето й се скова.

- Никога не си бил в Моротай - каза Никол.

- В Моротай? Неее. - Джоунс клатеше глава. - He беше там. Но никога не забравям лице. Познавам те отнякъде.

Франсис, забеляза Никол, бе пребледняла силно.

- Не мисля - тихо каза тя. Започна да събира нещата медицинската си чанта.

- Дааа... дааа... Знам, че ще се сетя. - Джоунс тръсна глава. - Никога не забравям лица.

Тя се изправи, вдигнала ръка към челото си, като човек който страда от главоболие.

- Най-добре е да вървя каза тя на Никол. Те ще се оправят. - Очите й срещнаха неговите само за миг.

- Ще те изпратя догоре - каза той.

- Не - рязко го спря тя. - Недей, ще се оправя. Благодаря.

Парчета от превръзки и лепенки се бяха разпилели по пътеката, но изглежда, не я интересуваше повече. Загърна добре халата около тялото си и тръгна да се промушва край двигателя нагоре към стълбите, стиснала медицинската си чанта под ръка.

- О, не...

Никол откъсна очи от Франсис и погледна Джоун Уелсеца. Той се взираше в нея и клатеше глава, озадачен, После по лицето му се изписа коварна усмивка.

- Какво? - попита Никол. Следваше Франсис към стълбата и сега се пресегна за сакото си, което бе метнал върху един сандък с инструменти.

- Не... не може да бъде... изобщо... - Джоунс погледна назад и внезапно съгледа мъжа, с когото явно искаше да говори. - Хей, Дакуърт, и ти ли си мислиш, каквото и аз? Куинсланд? Нали, точно така?

Франсис се бе изкачила по стълбата и сега вървеше към другите две жени с наведена глава.

- Веднага се сетих - отвърна му глас с тежък лондонски акцент. - Старата бърлога „Спокойна почивка“. Да не повярваш, нали?

- Какво става? - попита Ейвис отгоре. - За какво говори той?

- Не мога да повярвам - викна Джоунс Уелсеца и избухна в гръмък смях. - Медицинска сестра! Чакай само да кажем на нашия Кени! Сестра!

- За какво, по дяволите, говориш, Джоунс?

На лицето на Джоунс, когато сс обърна към Никол, грееше онази усмивка, с която той посрещаше всички големи изненади в живота, независимо дали става въпрос за допълнителна дажба алкохол, победа в битка или успешна измама на карти.

- Твоята малка сестричка, Никол - каза той, - беше проститутка.

- Какво?

- Питай Дакуърт - попаднахме на нея в един клуб в Куинсланд, сигурно е било преди четири или пет години вече.

Смехът му, както и гласът, стигна въпреки шума до ушите на изтощените мъже и до жените, които бавно вървяха по пътеката. Някои спряха, заковани на място от възклицанието на Джоунс, и сега слушаха.

- Не се прави на глупак. - Никол погледна нагоре към Франсис, която бе стигнала почти до люка. Тя гледаше право напред, а после, може би след незнайна дълга вътрешна борба, си позволи да сведе очи към него за миг. В тях той видя примирение. Осъзна, че е вкочанен.

- Но тя е омъжена.

- Какво? За сводника си ли? Беше любимката на собственика, точно така! А виж сега! Можеш ли да повярваш? Превърнала се е във Флорънс Найтингейл!

Гръмкият му смях следваше бързите стъпки на Франсис по целия път до люка и отвъд него по тесния коридор.