Корабът с булките

Моротай, о-ви Халмахеръс, Южен Тихи океан, 1946 г.

Една седмица до отплаване

Над Моротай грееше пълна луна. С меланхоличната си светлина тя огряваше спокойната нощ, в която жегата бе толкова потискаща, че дори морският бриз, на който обикновено можеше да се разчита да влезе през мрежите от сезал, сега бе замрял. Листата на палмите висяха безжизнено. Единственият звук бе периодичното тупване на някой кокосов орех на земята. Вече нямаше кой да събаря зрелите плодове и те си стояха така - опасни за непредпазливите.

В по-голямата си част островът сега бе тъмен, само няколко светлинки проблясваха в сградите покрай пътя, който прекосяваше острова по дължина. През последните пет години тази част бе шумна заради движението на съюзническите сили, въздухът кънтеше от рева на самолетните двигатели и пукота на изгорелите газове, но сега имаше само тишина, нарушавана единствено от далечен смях, пропукване на грамофон и едва доловим в стихналата нощ звън на чаши.

В усамотение в палатката за сестрите, на няколкостотин метра от помещенията, които преди бяха американска база, старша сестра Одри Маршал от Австралийската обща болница довършваше дневния си доклад във военнополевия дневник на частта:

• Задвижена е процедурата по евакуацията на военнопленниците на болничния кораб.

• Ще бъдат връчени документите за преместване на отделението - дванайсет военнопленници и една медицинска сестра заминават с „Ариадне“ утре.

• Леглова база: заети дванайсет легла, свободни двайсет и четири.

Вгледа се в последните две цифри и се замисли за годините, в които те бяха разменени, спомни си за стотиците дни, в които се налагаше да попълва и друга колонка: „починали“. Отделението бе едно от малкото все още работещи: четиридесет и пет от общо петдесет и две вече бяха закрити, пациентите им - върнати на семействата им в Англия, Австралия и дори Индия, сестрите бяха освободени от служба, запасите щяха да бъдат продадени на управляващите територията датски власти. „Ариадне“ щеше да е последният болничен кораб, понесъл тази пъстра компания от последните военнопленници, които щяха да напуснат острова. Отсега нататък тук щеше да има само някой пътен инцидент или цивилни болести, докато и тя, най-накрая, не получи нареждане да се прибере у дома.

- Сестра Фредерик каза да ви предам, че сержант Уилкс танцува фокстрот със сестра Купър в операционната... Тя вече падна два пъти. - Сестра Гор бе подала глава през завесата на вратата. Лицето й, което винаги се зачервяваше от жегата, сега бе пламнало от вълнение и последното уиски. Понеже болницата съвсем скоро щеше да затвори, момичетата бяха неспокойни и весели, пееха песни и играеха сцени от стари филми, за да забавляват мъжете, а предишната им резервираност и строгост се бяха изпарили във влажния въздух. Макар, стриктно погледнато, все още да бяха на служба, сърце не й даваше да ги укори - не и след всичко, което бяха видели през последните няколко седмици. Не можеше да забрави шокираните им, измъчени лица, когато първите военнопленници бяха пристигнали от Борнео.

- Върви да кажеш на онова глупаво момиче да го върне обратно. Изобщо не ме е грижа дали тя ще се нарани, но той е на крака едва от четиридесет и осем часа. Не бива сега да си счупи и крак в добавка към всичките му болести.

- Отивам, сестро. Момичето изчезна, а завесата се спусна унило обратно. След миг лицето й се появи отново. - Идвате ли и вие? Момчетата питат къде сте.

- След малко идвам, сестро - каза тя и затвори дневника, преди да се надигне от сгъваемия платнен стол. - Ти върви.

- Да, сестро. - Засмя се и излезе.

Одри Маршал пооправи косата си пред малкото огледало, което държеше над мивката, после попи лицето си с кърпа. Плесна един комар, който се бе впил в опакото на ръката й, изпъна сивите си панталони и тръгна през палатката на сестрите покрай операционните зали - сега тихи, слава богу - към отделение Г, като си мислеше какво рядко удоволствие е това да следва звуците на смеха и музиката, а не виковете от болка на мъжете.

Повечето легла в дългата палатка, наричана отделение Г, бяха преместени назад, така че сега половината помещение бе превърнато в импровизиран покрит с пясък дансинг, а онези, които още бяха приковани към леглата си, можеха да го виждат добре. На бюрото в ъгъла грамофонът дрезгаво свиреше песните, които не бяха напълно заличени след дългогодишна употреба сред пясъка. Имаше и нещо като бар върху масата за превръзки, където системите бяха приспособени в стойки за бутилки уиски и бира.

Мнозина бяха захвърлили униформите тази нощ: жените бяха в светли блузи и поли на цветя, а мъжете - с ризи и панталони, които се налагаше да пристегнат здраво в кръста. Няколко сестри танцуваха едни с други или с останалите служители на Червения кръст и физиотерапевтите, като се препъваха в по-сложните стъпки. Две-три двойки спряха, когато влезе Одри Маршал, но тя им кимна да продължат.

- Явно трябва да мина на последна визитация каза тя с престорено строг глас, с което предизвика възторжените възгласи на присъстващите.

- Ще ни липсвате, сестро обади се развълнуваният сержант Ливай от ъгъла. Тя едва виждаше лицето му между вдигнатите нагоре крака, които още бяха в гипс.

- Повече ще ти липсва изтриването с влажна кърпа в леглото обади се неговият приятел. Отново се разсмяха.

Тя минаваше край редицата легла, проверяваше температурата на онези, които още страдаха от тропическа треска, надничаше под превръзките, покриващи язвите, които упорито отказваха да заздравеят.

Тези момчета тук не изглеждаха толкова зле. Когато индийските военнопленници бяха пристигнали в началото на годината, дори и тя бе измъчвана от кошмари седмици наред. Спомни си натрошените им кости, раните от щикове, в които пъплеха червеи, издутите от гладуването стомаси. Доведени до нечовешко състояние, мнозина от сикхите се бяха съпротивлявали, когато сестрите се опитваха да се погрижат за тях - през годините бяха свикнали с такива жестокости, че в изтощението си не можеха да си представят нещо различно. Сестрите бяха плакали в спалните си помещения след това, особено за мъжете, които японците нарочно бяха нахранили обилно, когато напускали лагерите, така че повечето бяха умрели в страшни мъки от първата си глътка свобода.

Някои от сикхите бяха почти момчета: бяха толкова леки, че можеше да ги вдигне и една сестра, онемели или бълнуващи в несвяст. Седмици наред ги бяха хранили като новородени: доза мляко на прах на всеки два часа, няколко лъжички картофено пюре, смляно заешко, сварен ориз, мъчейки се да върнат към живот колабиралата им храносмилателна система. Бяха придържали костеливите им глави, попивайки разлята храна от напуканите им устни, докато бавно се стараеха да убедят мъжете с нежен шепот и усмивки, че това не е някаква прелюдия към нови жестокости. Постепенно в потъналите им очи, измъчени от ужасите, които бяха видели, се бе появило разбирането къде се бяха озовали.

Сестрите бяха толкова трогнати от съдбата им, от безмълвната им благодарност и факта, че мнозина не бяха получавали никакви новини от дома от години, че няколко седмици по-късно, с помощта на един от преводачите, бяха приготвили къри за онези, чиито стомаси можеха да го понесат. Нищо прекалено, само малко агнешко с подправки плосък индийски хляб за варения ориз. Бяха го поднесли върху табли, украсени с цветя. Струваше им се важно да убедят мъжете, че на света е останала малко красота. Но когато влязоха в отделението и гордо поднесоха таблите, много от военнопленниците се бяха разчувствали и заплакаха, неподготвени за подобен жест на доброта, вместо обичайните ругатни и удари.

- Ще пийнете ли с нас, сестро?

Капитанът вдигна подканващо бутилката. Плочата свърши и в далечния край на помещението някой изруга, когато следващата плоча се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Тя го изгледа за момент. Не биваше да пие с лекарствата, които вземаше.

- Нямам нищо против, капитан Бейли - каза тя. - Едно питие за момчетата, които няма да се върнат у дома. Лицата на момичетата се оживиха.

- За приятелите, които ги няма - изрекоха те, с вдигнати чаши.

- Ще ми се американците да бяха тук сега - обади се сестра Фишър, докато попиваше потта от челото си. - Много ми липсват кофите им с натрошен лед. - Бяха останали само няколко британски пациенти.

Думите й бяха последвани от одобрително мърморене.

- Искам просто да изляза в морето - обади се от ъгъла редник Лъруик. - Все сънувам бриза.

- Чаша чай без хлорирана вода.

- Студена английска бира.

- Няма такова нещо, братле.

Обикновено в такава жега всички бяха обзети от апатия, пациентите дремеха по леглата си, сестрите минаваха бавно между тях, попиваха влажните им чела с мокри кърпи, проверяваха как зарастват раните им, дали нямат признаци на инфекция или дизентерия. Но предстоящото заминаване на военнопленниците, както и фактът, че състоянието им се подобряваше, че изобщо бяха тук сега, бе променило нещо в атмосферата. Може би и внезапното осъзнаване, че дългогодишни връзки в тясно сплотените групички, които се бяха подкрепяли в ужаса на последните години, скоро ще бъдат прекъснати, разделени от стотици мили, в някои случаи цели континенти, и може би никога повече нямаше да се видят.

Одри Маршал, загледана в хората пред себе си, усети как гърлото й се свива - толкова рядко усещане, че за миг бе озадачена от него. Внезапно разбра нуждата на момичетата да празнуват, решимостта на мъжете да пият, да танцуват и да прекарат във веселие последните няколко часа заедно.

- Размислих - каза тя и махна към системата в ъгъла, където един от физиотерапевтите пиеше бира от една протеза, - сипете ми едно голямо.

Скоро след това започнаха и песните. Стари шотландски мелодии. Дрезгавите, смазани с алкохол гласове се издигнаха през палатката към нощното небе.

По средата на припева се появи момичето. Одри отначало не я видя - вероятно уискито бе притъпило обичайно острото й внимание, от което нищо не убягваше. Но докато пееше заедно с останалите, наслаждавайки се на гледката на пеещите в леглата си мъже, докато сестрите се държаха една за друга, а очите им на моменти преливаха от прочувствени сълзи, тя усети внезапно охлаждане в атмосферата, както и коси погледи, които й подсказаха, че нещо се е променило.

Тя стоеше на входа, бледото й, покрито с лунички лице бе застинало като порцелан, а слабите й рамене бяха изпънати под униформата, докато оглеждаше сцената пред себе си. Държеше малък куфар и ръчна чанта. Не беше кой-знае какво след шест години на служба в Австралийската обща болница. Гледаше стреснато препълненото помещение, сякаш бе променила решението си да влезе и се канеше да се върне. После видя Одри Маршал да я гледа и бавно тръгна напред, придържайки се към страната на палатката.

- Вече си събрала багажа си, сестро?

Тя се поколеба, преди да отговори.

- Ще се кача на болничния кораб тази нощ, сестро, ако не възразявате. Нужна им е малко помощ с много тежко болните.

- Не са ме помолили за помощ - каза Одри, като се стараеше да не звучи засегната.

Момичето сведе очи към пода.

- Аз... сама предложих. Надявам се, че не сте против. Реших, че ще съм по-полезна... че вероятно вече не се нуждаете от мен. - Беше трудно да я чуе заради музиката.

- Не искаш ли да останеш и да пийнеш едно последно питие с нас? Още докато изричаше поканата, Одри се почуди защо го прави. През четирите години, в които бяха работили заедно, сестра Маккензи никога не бе обичала особено партитата. Сега май разбираше защо.

- Много сте мила, но не, благодаря. - Вече се озърташе към изхода, сякаш преценяваше колко скоро може да си тръгне.

Одри се канеше да настоява, не й се щеше тя просто да си излезе и това да бъде краят на службата й. Но докато се опитваше да намери подходящите думи, осъзна, че повечето от момичетата са престанали да танцуват. Те стояха, скупчени на групички, а погледите им бяха студени и преценяващи.

- Искам да кажа... - започна тя, но един от мъжете я прекъсна.

- Това сестра Маккензи ли е? Криете ли я там? Хайде, сестро, не можете да си тръгнете, без да се сбогувате, както си е редно.

Редник Лъруик се мъчеше да стане от леглото. Беше смъкнал крака на пода и се опитваше да се изправи, като се подпираше с една ръка на желязната табла.

- Не можете да тръгнете, сестро. Дадохте ми обещание, помните ли?

Одри забеляза многозначителните погледи, които си размениха сестра Фишър и две от момичетата до нея. Обърна се към сестра Маккензи и видя, че тя също ги е забелязала. Ръцете й бяха побелели от стискаме на чантата и куфара. Застина цяла, после тихо каза:

- Не мога да остана, редник. Трябва да се кача на болничния кораб.

- О, нима няма да пийнете едно с нас, сестро? Една последна чашка?

- Сестра Маккензи има работа за вършене, сержант О’Брайън - строго каза старшата сестра.

- Е, хайде. Поне да си стиснем ръце.

Момичето направи крачка напред, после мина да се здрависа с мъжете, които му протегнаха ръцете си. Музиката отново бе засвирила, отвличайки вниманието на останалите, но докато минаваше между леглата, Одри Маршал отбеляза присвитите очи на другите сестри, преднамереното извръщане на гръб от страна на някои от мъжете. Тя вървеше след момичето, за да се погрижи да не го задържат твърде дълго до някое легло.

- Направихте толкова много за мен, сестро. - Сержант 0’Брайън стискаше бледата й ръка в двете си длани, а гласът му бе пиянски сантиментален.

- Всяка от нас би го направила - каза тя малко сковано.

- Сестро! Сестро, елате насам. - Редник Лъруик й махаше с ръка. Одри видя как момичето го забеляза, а после и през колко много хора трябваше да мине, за да стигне до него. - Елате, сестра Маккензи. Дадохте ми обещание, нали?

- Наистина не мисля...

- Няма да нарушите обещание, дадено на ранен, нали, сестро? - Изражението по лицето на редник Лъруик бе комично посърнало.

Мъжете от двете му страни подеха заедно:

- Хайде, сестро, обещахте.

Тогава цялото помещение стихна. Одри Маршал видя как момичетата се отдръпват назад, за да разберат какво ще направи сестра Маккензи.

Накрая, след като повече не издържаше да гледа дилемата на момичето, тя се намеси:

- Редник, ще ви бъда благодарна, ако се върнете обратни в леглото. Тя решително тръгна към мястото му. - Обещание или не, още не сте готов да ставате.

- Стига, сестро. Оставете човека на мира.

Тя тъкмо вдигаше крака му отново на матрака, когато му думите:

- Всичко е наред, сестро. - Обърна се и видя момичето зад себе си с грейнало лице. Само потрепването на бледите й ръце издаваше притеснението й. - Наистина обещах.

Одри по-скоро усети, отколкото видя, погледите на другите жени и въпреки жегата, кожата й настръхна.

- Щом сте сигурна, сестро.

Тя беше висока девойка, затова се наложи да се наведе, докато помагаше на младежа да се изправи до седнало положение, а носле, с ръка под раменете му в отдавна отработено движение, го издърпа на крака.

За миг никой не проговори. После сержант Ливай викна да пуснат музика и някой завъртя ръчката на грамофона.

- Давай, Скоти - подвикна мъжът зад нея. - Само гледай да не я настъпиш.

- И преди не можех да танцувам - пошегува се той, но като бавно вървяха към покритата с пясък част от помещението, която служеше за дансинг. - Килограм шрапнел в коленете няма да ми помогне особено.

Започнаха да танцуват.

- О, сестро - чу го да казва Одри, - не можете да си представите колко дълго съм си мечтал за това.

Стоящите наблизо мъже спонтанно заръкопляскаха.

Одри Маршал осъзна, че също пляска с ръце, трогната от гледката на изнемощелия мъж с гордо изправен гръб, грейнал от удоволствието, че е изпълнил скромната си амбиция: да излезе отново на дансинга с жена в прегръдките си. Тя гледаше момичето, което се бореше със собственото с неудобство заради него, докато дългите й, силни ръце с напрягаха да го подкрепят, ако изгуби равновесие. Добро момиче. Способна сестра.

Това бе най-тъжното.

Музиката спря. Редник Лъруик се отпусна благодарно на леглото си, все така широко усмихнат, въпреки видимото си изтощение. Одри посърна, защото знаеше, че този простичък жест на внимание ще бъде изтълкуван в ущърб на младата сестра. Беше й ясно, че момичето, което сега се озърташе за багажа си, също го съзнава.

- Ще те изпратя, сестро каза тя, за да й спести понататъшно притеснение.

Редник Лъруик още стискаше ръката й.

- Знаем какво ви е струвало на всички вас да дойдет тук в такова време... Вие бяхте за нас като... сестри. - Той млъкна, прекалено развълнуван да продължи, и след кратко колебание сестра Маккензи се приведе към него и му прошепна да не се разстройва. - За това ще си мисля, когато си спомням за вас, сестро. За нищо друго. Само ми се ще горкият Чоки...

Одри бързо застана между тях.

- Сигурна съм, че всички сме много благодарни на сестра Маккензи, нали така? И разбира се, искаме да й пожелаем всичко най-добро в бъдеще.

Няколко сестри учтиво изръкопляскаха. Някои от мъжете си размениха многозначителни усмивки.

- Благодаря - тихо каза момичето. - Благодаря. Щастлива съм, че се запознах с всички... вас... Тя прехапа устни и погледна към изхода на палатката, очевидно копнееща да избяга.

- Ще те изпратя, сестро.

- Всичко добро, сестро Маккензи.

- Предайте поздрави на момчетата у дома.

- Кажете на моята госпожа да ми стопли леглото. - Последното бе придружено от гръмък смях.

Одри, за миг изтръгната от своята странна лека тревожност, наблюдаваше това със задоволство. Само преди няколко седмици някои от тези мъже не биха могли да кажат имената на съпругите си.

Двете жени вървяха бавно към кораба и единствено шумоленето на колосаните им униформи и тихите им стъпки по пясъка нарушаваха тишината, след като звуците от веселбата заглъхнаха в далечината. Минаха по дължината на оградата, покрай вече изоставените редици от болнични палатки, ламаринените бараки на персонала, полевата кухня и тоалетните. Кимнаха на пазача на портала, който им отдаде чест, а после, извън лагера, тръгнаха по безлюдния път към края на полуострова с отекващи по бетонната настилка стъпки, към болничния кораб, който стоеше в проблясващата вода, осветен от луната.

Стигнаха до контролния пост и спряха. Сестра Маккензи се взираше в кораба и Одри Маршал се зачуди какво ли минава през главата на момичето, макар да подозираше, че знае отговора.

- До Сидни не е далеч, нали? - каза тя, когато мълчанието стана неловко.

- Не. Изобщо не е далеч.

Имаше твърде много неудобни въпроси, твърде много банални отговори. Одри имаше желание да прегърне момичето през рамо, да изрази поне частица от онова, което чувстваше.

- Постъпваш правилно, Франсис - каза тя накрая. - Бих направила същото, ако бях на твое място.

Момичето я погледна, изпънала гръб, със сериозни очи. Винаги бе сдържана, но според Одри в изминалите няколко седмици изражението й бе станало напълно непроницаемо, сякаш издялано от мрамор.

- Не обръщай внимание на другите - каза тя изведнъж. Сигурно просто завиждат.

И двете знаеха, че не е вярно.

- Ново начало, нали? - каза тя и протегна ръка.

- Ново начало. - Сестра Маккензи я стисна здраво. Ръката й беше хладна, въпреки жегата. Лицето й бе сковано. - Благодаря.

- Всичко най-добро.

Одри не беше сантиментална или силно емоционална жена. Когато момичето се обърна към кораба, тя кимна, приглади панталона си и тръгна обратно към лагера.