Космически просяк

3.

Капитан Едуард Мейкпийс Макмилън бе застанал в главната контролна кабина на изследователския кораб „Джени Линд“ и преглеждаше лентата, излизаща от координационния компютър серия 1100. Явно новата планета бе безопасна поне според измервателните възможности на корабните уреди.

Макмилън бе изминал дълъг път преди да достигне до този миг. Брилянтен петокурсник по естествени науки в университета в Таос, Макмилън бе защитил дипломна работа по ядрена теория и контрол. Докторската му дисертация, със заглавие „Някои предварителни бележки по определени решения, засягащи перспективите за междузвездно маневриране“, бе приета с ентусиазъм от комисията, а после публикувана с успех за масовия читател подзаглавие „Загубени и открити в далечния космос“. Това, плюс дългата му статия в „Природа“ под заглавие „Използването на теорията на отклоненията в модалностите за кацане на космическите кораби“, го направи единствения сериозен кандидат за капитан на първия междузвезден кораб на Америка.

Той бе висок, красив и добре сложен мъж. Реакциите му по отношение на навигацията бяха бързи и сигурни, а чувството му за единство с кораба бе изключително.

Взаимоотношенията му с хората бяха по-малко изключителни. Макмилън бе наказан с известна срамежливост, липса на самочувствие и неувереност, което пречеше при процеса на взимане на решения и което, колкото и възхитително да бе за някой философ, бе слабост за един лидер, който трябваше да ръководи хора.

На вратата се почука и полковник Кетелман влезе, без да си направи труд да изчака да бъде поканен.

— Там долу изглежда хубаво, а? — каза той.

— Планетарният профил е доста обещаващ — сухо отвърна Макмилън.

— Чудесно — продължи Кетелман, като гледаше без да разбира компютърната лента. — Нещо интересно долу?

— Доста неща — каза Макмилън. — Дори и толкова далечно наблюдение ни показва, че може да има уникални растителни структури. Освен това бактериалното изследване показва някои аномалии, които…

— Нямам предвид тези неща — прекъсна го Кетелман, показвайки естественото равнодушие, което военните от кариерата изпитват към бръмбари и растения. — Интересува ме нещо важно като чуждоземни армии и космически флоти. Такива работи.

— Няма никакви признаци за цивилизация — каза му Макмилън. — Съмнявам се, че изобщо ще открием следи от разумен живот.

— Е, нищо не се знае — с надежда произнесе Кетелман. Той беше строен, широкогръд и напорист мъж. Беше ветеран от кампанията за американска помощ ’34 и се бе бил като майор в джунглите на западен Хондурас в така наречената Война на Юнайтед фрутс, която завърши като подполковник. Бе получил полковнишкия си чин по време на нещастното Въстание в Ню Йорк, когато лично бе повел хората си да щурмуват сградата на подземния трезор, а после бе удържал 42-ра улица, въпреки натиска на елитния гей-батальон.

Съвсем безстрашен, познат като войник на войниците, притежаващ неопетнено бойно досие, спечелил сам достатъчно богатство, приятел на много американски сенатори и тексаски нефтодобивници, както и неглупав, той бе спечелил желаното назначение като Комендант по ръководството на извънземните военни операции на борда на „Джени Линд“.

Сега очакваше отдавна мечтания момент, когато ще поведе бойния си отряд от двадесет морски пехотинци върху повърхността на петата планета. И въпреки показанията на уредите, Кетелман беше уверен, че долу може да ги очаква нещо, което да нападнат, обезобразят и убият, както бе намислил да направи.

— Има още нещо — каза Макмилън. — Открихме един космически кораб върху повърхността на планетата.

— Ааа! — възкликна Кетелман. — Знаех си аз, че ще има нещо! Само кораб ли забелязахте?

— Да. Малък кораб. Повече от двадесет пъти по-малък от нашия и вероятно без оръжия.

— Точно така са искали да ни накарат да си мислим, разбира се — каза Кетелман. — Чудя се къде ли са останалите.

— Какви останали?

— Останалите чужди кораби и екипажи, както и оръжейните им системи земя-космос и всичко останало.

— Присъствието на един космически кораб логически не предполага някой друг чужд кораб — каза капитан Макмилън.

— Така ли? Слушай, Мак, моята логика съм я изучил в джунглите на Хондурас — заяви Кетелман. — Тя казва, че ако откриеш един бандит с мачете, можеш да си сигурен, че ще намериш още поне петдесетина скрити в храстите, които чакат да ти отрежат ушите, ако им позволиш. И докато чакаш логически потвърждения, можеш да бъдеш убит.

— Там обстоятелствата бяха други — възрази капитан Макмилън.

— И какво от това?

Макмилън потръпна и се извърна. Трудно му беше да разговаря с Кетелман и го отбягваше доколкото можеше. Полковникът беше упорит и лесно раздразним, винаги готов за спор и слугуваше на определени разбирания, водещи началото си от скалите на почти непобедима глупост. Капитанът знаеше, че антипатията помежду им е взаимна. Той добре разбираше, че Кетелман го счита за нерешителен и неефективен, с изключение може би само на специалните научни области.

За щастие техните командни функции бяха строго определени и разделени. Или поне така бяха досега.