Космическият ловец (Гълтачът на души)

ГЛАВА 15

Времето минаваше.

Лейн бе прекарал в космоса трийсет и два стандартни месеца без да види съществото. По негова преценка разполагаше с гориво за още пет месеца, но водата и храната нямаше да му стигнат за толкова.

До момента експедицията беше пълен провал. Не смееше да легне в камерата за хипносън, защото се страхуваше да не пропусне съществото. Не можеше да кацне никъде, защото това щеше сериозно да намали запасите му от гориво. Дори не бе сигурен, че разредителят работи — мощта му можеше да се разбере само в истинска битка.

И разбира се, най-отчайващо от всичко бе отсъствието на съществото. Преди да бе монтирал разредителя на кораба си, то го бе следвало из цялата Галактика, давайки възможност на тъмната половина в съзнанието му да излезе наяве. Но сега, когато беше готов да воюва истински, оказваше че е невъзможно да открие съществото.

На всичко отгоре, не само времето изтичаше. Той не разполагаше с пари да плати новото гориво и новите запаси храна, от които съвсем скоро щеше да има нужда.

Лейн отново направи справка със звездните атласи, замислен над възможностите, с които разполагаше. Би могъл да продължи претърсването на облака още три месеца, но тогава единственото достъпно за „Смъртоносен“ място, където можеше да намери работа и/или пари, щеше да бъде Уилям Кембъл Блесбул XXIII, а делото му срещу Блесбул сигурно все още бе из съдилищата. От друга страна, ако тръгнеше оттук сега, щеше да се добере до системата Делурос с няколко дни в резерв и макар да не бе работил за синдиката Вейнмил от осем години насам, те поне не хранеха лоши чувства към него.

Вземайки единственото разумно решение, Лейн напусна облака от междузвезден прах и се насочи към Делурос VIII — столицата на човешката раса, политическият, културен, финансов и военен център на човечеството. Човек отдавна бе напуснал пределите на Земята и макар да продължаваше да гледа на рожденото си място с почти религиозно преклонение, той отдавна бе прехвърлил цялата правителствена администрация в системата Делурос, която бе разположена по-близо до центъра и представляваше крайно рядката комбинация от земни условия и десеткратно по-голяма площ за заселване.

Но дори тази площ се оказваше неадекватна за нуждите на Човека, затова бе предприета следващата стъпка: Делурос VI — друг кислороден свят — бе раздробен на четиридесет и осем планетоиди и всеки от тях приюти под куполите си едно или друго правителствено ведомство. Военните веднага бяха окупирали четири от тези минисветове и вече се задушаваха от липса на жизнено пространство.

Но планетоидите бяха само мизансцен за системата Делурос. Цялата власт беше съсредоточена на Делурос VIII — блестящ синьо-златно-зелен свят, на който нямаше сезони. Когато Лейн се приближи до него, наредиха му да влезе в орбита и да се скачи с един от стотиците хиляди летящи хангари и станции за зареждане, обикалящи високо над планетата. Той се подчини на нареждането, остави „Смъртоносен“ в една от станциите и се качи на совалката, която щеше да го свали на повърхността.

Макар да бе виждал на снимки и картини сцени от живота на Делурос VIII и да бе разговарял с хора живели или поне посещавали това място, никакво описание от втора или трета ръка не би могло да го подготви за този огромен свят. Често се бе чудил защо жителите на Делурос VIII проявяваха такава нетърпимост към всяка проява на национализъм или отцепничество. Сега можеше да разбере.

Цялата повърхност на планетата представляваше един необятен мегаполис. Имаше естествено паркове, ферми, езера, дори няколко гори, но всички те бяха заобиколени от Града — разраснал се, блестящ, нов, защото по-голямата част от него едва ли бе по-стара от едно хилядолетие, непрестанно подновяващ се град, разпрострял огромните си метални, пластмасови и бетонни пипала във всички посоки, покрил дори двата полюса и гмурнал се в дълбините на океаните. Постройките, на които нищо не пречеше да бъдат студени и безлично функционални, подчертаваха текущите веяния в архитектурата и градоустройството. Докато Лодин XI беше абсолютна загадка за него, този свят, дори от височина четиридесет километра, му изглеждаше разбираем и логичен в n-та степен. Огромни, широки пътни артерии минаваха по пътя на най-малкото съпротивление от един район към друг, монорелсов транспорт обикаляше из най-гъсто населените райони, промишлените комплекси бяха концентрирани в зони и във всичко имаше нещо познато, макар и невероятно увеличено в мащаб.

Совалката кацна на някакво съоръжение, представляващо комбинация между космодрум, аерогара и спирка на монорелсовия транспорт и на пасажерите бе съобщено, че оттук могат да направят връзка за който район на планетата желаят. Ако някой желаеше да посети правителствено ведомство, беше препоръчително първо да провери дали проблемът му не можеше да бъде решен тук и едва тогава да решава дали наистина се налага да излети за някои от планетоидите на Делурос VI.

Лейн отиде до монитора на компютърната справочна система и поиска адреса на Ектор Елсуърт. Разбра, че Елсуърт вече няма постоянен адрес на Делурос VIII, но е бил на планетата в продължение на една седмица. Местопребиваването му в момента не беше известно.

След това Лейн опита да научи нещо за синдиката Вейнмил, но опитите му да се свърже по видеотелефона се натъкнаха на такава невероятна бюрократична стена, че се отказа да открие Елсуърт с помощта на корпорацията, за която той работеше.

Накрая, изведнъж му хрумна да въведе в компютъра името на Илзе Вескот, но той го заплю с малък червен надпис „Секретна информация“. Лейн почувства, че не бива да проявява настойчивост.

Следващата му спирка бе клон за касети с местни новини, където се разрови из разделите за финанси и светски живот, докато не се натъкна на една репортьорка, която три пъти за един месец споменаваше Вескот в материалите си. Откри жената, подкупи я с половината от последните останали му четири хиляди долари Мария Тереза и тръгна да търси адреса, която тя му даде. За щастие не се наложи да обикаля до обратната страна на планетата. Двестате километра до дома й не можеха съществено да намалят изтънелите му средства.

И така, още същия следобед имаше възможност да стигне пеша до дома на Илзе Вескот. Постройката се намираше на може би километър от пътната магистрала и беше с изглед към поляна с идеално поддържана светлосиня трева, сред която тук-там се виждаха гардении. Това, което се простираше пред него бе по-скоро палат, отколкото дом, по-скоро свръхлуксозен хотел, отколкото място за живеене. Лейн прецени, че тук сигурно има не по-малко от триста стаи, всяка от които с размерите на обикновено жилище. Сградата се издигаше на петнайсет етажа, беше издължена, гладка, блестяща и създаваше впечатлението за непревземаема крепост.

Дори да чувстваше неудобство да се представи в ловната си екипировка — единственото облекло, което бе носил в продължение на години — външно това не му личеше. Той се приближи до пътеката на ескалатора, стъпи на нея и бързо бе прехвърлен до централния вход на имението.

Изящно оформената врата безшумно се разтвори и той пристъпи във фоайето, покрито с плочи от обсидан. Пред него имаше много врати, водещи към вътрешността на дома, но всички те бяха затворени.

— Говори автоматичната охранителна система — чу се метален глас. — Моля, кажете вашето име и по каква работа сте тук.

— Никобар Лейн, убиец.

— Не разполагам с информация за Никобар Лейн — обяви гласът. — Имате ли уговорена среща?

— Господи, и това ми било охранителна система! — изсумтя Лейн. — Съобщете на Илзе Вескот, че в дома й има убиец.

— Не отговорихте на въпроса ми — напомни гласът. — Имате ли уговорена среща?

— Естествено — каза Лейн. — Сега ме пусни да вляза.

— Не разполагам с информация за такава среща — каза гласът.

Изведнъж във фоайето отекна звънлив женски смях.

— Но това е просто невероятно! — каза гласът с весела нотка в него. — Влезте, мистър Лейн. Петата врата отдясно на вас.

Лейн се отправи до вратата, отвори я и влезе в стая, чието обзавеждане по най-консервативни сметки, вероятно струваше два пъти по-скъпо от цялостното оборудване на „Смъртоносен“. Подът беше застлан с бял, мъхест килим, изработен от кожите на буквално хиляди малки арктични животни, всяко с големината приблизително на Муфти. Стените и таванът бяха покрити с огледала — но това бяха различни огледала, всяко от които беше извито във форма, позволяваща му да отрази многократно изумителната картина на тази стая до безкрайност. Обзавеждането беше със столове и маси в бароков стил, изработени от злато и платина и украсени със скъпоценни камъни, каквито Лейн никога преди не бе виждал. В далечния край на огромното помещения се виждаше един гмурец. Кожата му бе инкрустирана с блестящи диаманти, а огромната му муцуна с формата на зурла бе издълбана във формата на удобен стол.

На него — или може би в него — седеше Илзе Вескот. Първото му впечатление бе, че това е една от най-красивите жени, които някога бе виждал, но докато се приближаваше, той започна да променя мнението си. Тя беше облечена в плътно прилепнал по тялото й гащиризон с дълбоко деколте, скроен в стила на висшата мода властваща в момента, но на него му се стори, че има нещо, което определено не е наред. Тази кожа, така щедро изложена на показ и толкова перфектна, беше напълно лишена от каквито и да са било петънца. Дори козметичните процедури за подмладяване не можеха да постигнат подобен ефект.

Погледът му се вдигна към лицето й. То също бе перфектно, макар може би очите да бяха поставени малко по-дълбоко в главата й, отколкото той смяташе за красиво и изведнъж, когато се озова на няколко метра от нея, той разбра причината. Лицето й, както и тялото, беше синтетично, беше изработено от нишки с перфектна текстура, свързани в едно цяло от скулптор-медик, който бе превъплатил квинтесенцията на красотата и изящната чувственост в едно човешко тяло. Само очите — стари, с остър поглед и някак непринадлежащи на тази обвивка — бяха на Илзе Вескот и дори магьосникът, който бе дал на лицето и тялото й чертите на една съвременна Венера, не се бе оказал в състояние да направи каквото и да е било за тези очи.

Лейн си наложи да не гледа така втренчено и направи жест в посока към фоайето.

— Колко ви струваше онова?

— Охранителната система ли? — попита тя и пълните червени устни се разтвориха в усмивка: — Малко над двеста хиляди кредита. Защо?

— Мисля, че за подобна сума някой би следвало да се погрижи да заложи думата „убиец“ в речника, с който тя работи. Аз имам един питомец, който ми струва еквивалента на двайсет хиляди кредита и който би могъл да ви обезпечи по-добра защита.

— Възхищавам се на дързостта ви, мистър Лейн — каза тя, надигна се от стола и протегна ръка към него. Ръката беше твърда, силна и… студена. — Кого дойдохте да убиете?

— Никого — отговори Лейн. — Нали знаете, аз убивам животни, не хора.

— Колко необикновено — възхити се тя. После докосна един от камъните на гривната си и от пода изникна бар, чийто стени бяха покрити със същите кожи, от които бе изработен килима. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене преди да ми разкажете за вашите приключения?

Лейн кимна. Тя отвори висока тънка бутилка и изля съдържанието й в две кристални чаши. Лейн отпи, реши че вкусът му харесва и довърши остатъка на един дъх. Илзе Вескот се наслаждаваше на съдържанието на своята чаша бавно.

— Чудесно — въздъхна Лейн.

— Очаква ли се от мен да знам кой сте вие, мистър Лейн? — попита тя накрая.

— Вероятно не — отговори Лейн. — Доколкото съм комуникирал досега с някого, това е мистър Елсуърт.

— А! В такъв случай вие работите за синдиката Вейнмил?

— Аз работя само за себе си — поясни Лейн.

— Разликата е тънка — изкоментира Илзе Вескот. — И защо дойдохте да ме посетите?

— Защото не можах да открия Елсуърт. Знам, че е на планетата и вашият дом ми се стори най-естественото място, където бих могъл да го намеря. Тук ли е той?

— Да, но той е толкова досаден — каза тя като сбърчи изкуствения си нос и сви синтетичните си устни. — Освен това, той е само наемен работник. Аз го притежавам, така както притежавам Вейнмил, тази къща и всичко, което виждате наоколо.

— Това е доста за един човек — отбеляза Лейн.

— Е, аз съм необикновен човек — обясни тя и древните й очи го изгледаха с лек проблясък на развеселеност. — А освен това обичам да притежавам разни неща. Вие?

— Аз не притежавам неща — отговори Лейн. — Убивам ги.

— И какво искате да убиете, мистър Лейн?

— Хипнозвяра.

— О, какво страхотно име! — възкликна тя. — Което събужда толкова екзотични видения. Как изглежда?

— Като нищо друго във вселената — отговори Лейн.

— Красив ли е?

— Великолепен. Изглежда като… като жива звезда. Пулсира от енергията, която го изгражда и излъчва сиянието на живота, кипящ в него. Живее в космоса — там се е родил и там ще умре.

— И какво диша? — попита тя.

— Не диша.

— Тогава как ще се разбере дали е умрял?

— Аз ще знам — мрачно я увери Лейн.

— Винаги съм смятала, че професионалните ловци са хладнокръвни и лишени от емоции — каза Илзе. — А вие изглеждате като че ли това нещо е вашият смъртен враг.

— Красотата на това създание е само едната част от него — обясни Лейн. — Защото то представлява могъща, опасна и зловредна форма на живот.

— Като доктор Джекил и мистър Хайд! — засмя се Илзе. — Разкажете ми още нещо за него.

— Това е последното същество от вида си. Едно време са били много, но още преди хилядолетия са ги избили. Само това е оцеляло.

— След като става дума за последен екземпляр, може би следва да се опитате да го заловите жив, вместо да го убивате.

— Не може да се залови — обясни Лейн. — Може само да бъде унищожено.

— Какъв е цветът му?

— Променя се. Понякога е червен, понякога почти жълт. Зависи от скоростта, с която се придвижва и от онова, което чувства в момента.

— Как би могъл някой да каже какво чувства едно такова създание? — попита Илзе.

— Казах го за по-образно — обясни Лейн, който изведнъж почувства, че го обхваща някакво напрежение. — Елсуърт от години ме преследва с молби да го убия. Вече съм готов да го направя.

— Да не би да искате да ми кажете, че сте дошли чак до Делурос, за да ни информирате за това? — попита тя.

— Дойдох да обсъдим финансовите условия.

— А-а. И колко смятате да поискате за тази услуга?

— Половин милион кредита или еквивалента на тази сума в някоя друга валута.

— Това са много пари дори за нещо толкова удивително като Хипнозвяра — замислено каза Илзе.

— Не и за вас — възрази Лейн. — А и толкова са ми необходими, за да го сторя.

— Оказва се, че все пак ще имам нужда от съвета на Ектор — въздъхна Илзе, махна възглавничката от облегалката за ръце на креслото си и натисна един бутон от редицата, която се разкри.

Миг по-късно в стаята влезе Елсуърт, все така сивокож и жълтоок, малко понаедрял и още по-оплешивял, отколкото първия път, когато се бяха видели с Лейн. Той го изгледа една дълга минута и едва тогава го идентифицира.

— Лейн? — попита той малко неуверено.

Лейн кимна и протегна ръка.

— Остарели сте — съобщи Елсуърт. — Какво правите в системата Делурос?

— Мистър Лейн изяви желание да убие за нас Хипнозвяра — информира го Илзе. — Какво мислиш за това, Ектор?

— Спомням си, че той ми каза, че става дума за мит — каза бавно Елсуърт.

— Е, бях сбъркал — призна Лейн.

— Ектор — попита Илзе, — колко смяташ, че трябва да платим на мистър Лейн, за това да убие Хипнозвяра за един от нашите музеи?

— А той колко иска?

— Половин милион кредита.

— Подпишете веднага договора с него — посъветва я Елсуърт. После се обърна към Лейн: — Защо толкова евтино? И двамата знаем много добре колко струва.

— Защото има едно условие — обясни Лейн.

— О?

— Искам парите в аванс.

— Така си и мислех! — прошепна Елсуърт. — Добре, ще излезете ли тихо и кротко сам оттук или да повикам да ви изхвърлят?

— Какво има, Ектор? — попита Илзе.

— Погледни го, Илзе — посъветва я Елсуърт и застана до нея. — Погледни очите ми, виж ръцете му. Този човек не е изпълнил нито една поръчка в продължение на години, нито за нас, нито за който и да е било друг. Как мислиш, на колко години е?

Илзе погледна изтъняващата бяла коса, изпитото, измъчено лице, набръчканата кожа на ръцете.

— Към деветдесетте, предполагам.

— На колко сте, Лейн? — осведоми се Елсуърт.

— Това изобщо не ти влиза в работата — сряза го Лейн. — Сключваме ли сделката или не?

— Нещо крои — каза Елсуърт. — Нали виждаш, че е наркоман.

— Колко жалко — въздъхна Илзе тъжно. — А вие го разказвахте така убедително.

— Аз ви разказах истината — каза Лейн. — Съществото е там горе и аз притежавам единственото оръжие, с което то може да бъде убито.

— Единственото нещо, което той притежава — пресече го Елсуърт, — е някаква гадна привичка, която трябва да удовлетворява редовно. Позволи ми да го изхвърля оттук, Илзе.

— Минутка, ако обичаш — възрази Илзе малко разсеяно. После се обърна отново към Лейн: — Разкажете ми още нещо за него, мистър Лейн.

— Няма много повече за разказване — въздъхна Лейн. — То живее, то се храни, то лети и то може да бъде унищожено… ако ми платите, за да го направя.

— Какви гаранции можете да ни дадете? — попита тя.

— Само не му давай пари — настоя Елсуърт.

— Бъди кротък, Ектор — смъмри го Илзе. — Това животно възбуди въображението ми. Щом Вейнмил не се интересува, аз наемам този човек за моя сметка. Какви гаранции ще ми дадете, мистър Лейн?

— Всичко, което притежавам — отговори Лейн.

— Всичко — повтори Илзе. — Това означава толкова много.

— Едно време означаваше наистина доста — каза с горчивина в гласа Лейн. — Но точно в този момент става дума за моя кораб и моето оръжие.

— Половин милион кредита са голяма сума, за да удовлетворява човек капризите си, мистър Лейн. Дори ако става дума за нещо толкова прекрасно като това, за което ми разказахте. Предлагам ви аванс от петдесет хиляди кредита. И това е последната ми дума.

— Съгласен съм — каза Лейн без колебание.

— Ектор ще ви придружи до кораба ви — каза Илзе. — Предайте документа на него.

— Но той буквално те ограбва, Илзе! — протестира Елсуърт. — Ти никога вече няма да го видиш.

— Може би — съгласи се Илзе и си наля нова чаша.

— Тогава защо го правиш?

— Защото той ми достави удоволствие — отговори тя. — Или, ако предпочиташ, приеми, че става дума за симпатията на една прекрасна млада жена към един старец, който отдавна е превалил най-добрите си дни.

Лейн погледна мъдрите очи, които бяха обградени от перфектна плът и не успя да разбере кое от двете беше истинската причина.

Не че това особено го вълнуваше, реши той на път за станцията, където щеше да презареди кораба.