Котка и мишка

3.

— Аз съм великият Корнхолио! Кой смее да ми се опълчи? Аз съм Корнхолио! — крещяха децата в хор и се кискаха.

Отново с тия Бийвис и Бътхед. И то в нашия квартал.

Прехапах устни и реших да отмина с мълчание. Защо да се опъвам? Защо да наливам масло в огъня на детските лудории?

Деймън, Джани и аз се бяхме натъпкали на предната седалка на старото ми черно порше. Имахме нужда от нова кола, но на никого не му се искаше да се разделя с поршето. Бяхме възпитани да уважаваме традицията, класиката. Обичахме старата си кола, която бяхме кръстили „Консервената кутия“ и „Старата ръжда“.

Всъщност тази сутрин в осем без двадесет бях доста разсеян. Лош начин да започне денят ти.

Предната нощ едно момиченце на тринадесет години от училище „Балу“ бе извадено от Анакостия. Била е застреляна, а след това хвърлена в реката и удавена. Куршумът е бил изстрелян в устата й. На това съдебномедицинските експерти му викаха „двойна дупка“.

В стомаха и централната ми нервна система цареше хаос, предизвикан от една странна и мрачна статистика. Само през последните три години в рамките на града бяха останали неразкрити повече от сто убийства на млади жени. Никой не бе поискал по-сериозно разследване. Изглежда, никой от хората с власт не го бе грижа за убитите чернокожи и латиноамерикански момичета.

Приближавайки се бавно към входа на училище „Съджърнър Трут“, видях Кристин Джонсън да поздравява пристигащите деца и родителите им, напомняйки с това на всеки, че поверява децата си в добри и грижовни ръце. А тя бе точно такава — добра и грижовна.

Още помня кога се видяхме с нея за първи път. Бе миналата есен и обстоятелствата едва ли биха могли да бъдат по-лоши и за двама ни.

Бяхме хвърлени заедно — запратени, както веднъж ми каза някой — на местопрестъпление, където бе убито едно сладко невръстно момиченце на име Шанел Грийн. Кристин бе директорка на училището, в което ходеше Шанел и където в момента карах собствените си деца. Джани бе за първа година в „Трут“, а Деймън бе вече старо куче — четвърти клас.

— Какво сте зяпнали бе, немирници такива? — обърнах се аз към децата, които местеха погледи от моето лице към Кристин и обратно, сякаш бяха на тенис турнир.

— Зяпаме теб, тате, а ти зяпаш Кристин! — отвърна Джани и се изкиска като малка вещица, каквато всъщност понякога беше.

— За теб тя е госпожа Джонсън! — назидателно й се троснах аз, вперил престорено гневен поглед в нея.

Джани повдигна рамене с досада:

— Знам бе, тате. Тя е директор на нашето училище. Знам много добре коя е.

Дъщеря ми вече успяваше да се ориентира в много от най-важните отношения и тайни в живота. Надявах се някой да може да ми ги обясни и на мен.

— Деймън, няма ли и ти да споделиш някоя твоя мисъл с нас? — попитах аз. — Да добавиш нещо? Да си кажеш и ти мнението тази сутрин?

Синът ми поклати отрицателно глава, но и той се усмихваше. Харесваше Кристин Джонсън. Всеки я харесваше. Дори и Нана Мама я одобряваше, което бе нечувано и което до известна степен даже ме притесняваше. Двамата с Нана не сме на едно мнение по никакъв въпрос, а с възрастта това става все по-лошо.

Децата вече излизаха от колата и Джани се наведе да ме целуне за довиждане. Кристин ни махна и се приближи.

— Какъв чудесен и прилежен баща — каза тя и в кафявите й очи проблесна весело пламъче. — Скоро май ще ощастливиш някоя млада дама от квартала. Какъв мъж, а? Прекрасно се разбира с деца, относително добър външен вид, кара изискани спортни коли… Леле, леле!

— Тъкмо „леле“ щях да кажа и аз, като те видях — отвърнах.

На всичко отгоре беше прекрасна лятна утрин. Бездънно синьо небе, температура около двайсет градуса, въздухът лек и относително чист. Кристин бе облечена в бежово сако със синя пола и бежови обувки с нисък ток. Мирувай, сърце!

По устните ми плъзна усмивка. Нямаше никакъв начин да я сдържа, да я скрия, а и нямах желание да го сторя. Пасваше точно на прекрасния ден, който се откриваше пред мен.

— Надявам се, че не учиш децата ми на такава ирония и сарказъм в това твое училище.

— Разбира се, че точно на това ги уча, както правят и всичките ми учители. Обучени сме на сарказъм и сме специалисти в иронията. И дори по-важно — абсолютни скептици сме… А сега трябва да влизаме, за да не губим ценно време от промивката на мозъците им.

— За Деймън и Джани е много късно. Аз вече съм ги програмирал. Децата се хранят с мляко и похвали. Имат най-слънчевия подход към живота в целия квартал, вероятно в целия Изток, а сигурно и в цял Вашингтон.

— О, да, забелязахме това и приемаме предизвикателството. Трябва да тръгвам. Чакат ме млади съзнания за оформяне и промяна.

— Довечера ще те видя, нали? — попитах аз тъкмо когато Кристин се обръщаше и се канеше да поеме към входа на училището.

— Хубав като грях, кара хубаво порше… Разбира се, че ще ме видиш — отвърна тя, обърна се и забързано се отправи към училището.

Довечера щеше да бъде първата ни „официална“ среща. Мъжът й — Джордж, бе починал миналата зима и сега Кристин се чувстваше готова да вечеря с мен. Не бях я притискал много, но повече не можех да чакам. Шест години след смъртта на жена ми — Мария, се чувствах, като че ли излизам от някакъв дълбок коловоз — лекарите даже може да го наричат клинична депресия. От много, много отдавна животът не ми бе изглеждал толкова хубав.

Обаче както Нана Мама често обичаше да казва: „Не бъркай ръба на коловоза с хоризонта.“

4.

Алекс Крос е мъртъв. Две мнения по този въпрос нямаше и не можеше да има.

Притиснал око към окуляра на оптичния мерник, който бе свалил от един броунинг, Гари Сонежи наблюдаваше трогателната сцена. Ах, ах…

Бе видял всичко: как Алекс Крос оставя двете си изродчета и как след това се заприказва с хубавата си приятелка пред входа на училище „Съджърнър Трут“.

Мисли немислимото, подкани се наум той.

Свит на предната седалка на черния си джип „Чероки“, Сонежи изскърца със зъби и проследи Деймън и Джанел над ръба на арматурното табло как влизат в училище и поздравяват приятелите си с пляскане по ръцете. Години преди това замалко не бе станал известен с отвличането на две такива изродчета именно тук, във Вашингтон. Такива бяха времената тогава, приятелю! Такива бяха времената.

Известно време бе черната звезда на телевизията и вестниците в цялата страна. Е, сега отново щеше да стане. Беше сигурен в това. В края на краищата той бе най-добрият и това трябваше да му се признае.

Кръстосаните нишки на мерника бавно се изместиха встрани и се спряха на челото на Кристин Джонсън. Виж ти, виж ти! Каква красота, а?

Имаше много изразителни кафяви очи и широка усмивка, която оттук изглеждаше неподправена. Висока, привлекателна, с излъчване, внушаващо респект. Директорка на училище. До бузата й се поклащаха две-три измъкнали се от косата къдрици. Бе много лесно да се разбере какво вижда Крос в нея.

Каква прекрасна двойка бяха двамата и каква трагедия щеше да стане от тях… Какъв срам! Дори и след всичко преживяно, след толкова сълзи и мъки, Крос пак изглеждаше много добре — почти като Мохамед Али на върха на славата си. Усмивката му бе зашеметяваща.

Докато Кристин Джонсън се отдалечаваше към училището, Алекс Крос внезапно погледна към джипа на Сонежи.

Високият детектив като че ли гледаше точно към шофьорското място на колата. Право в очите на Сонежи.

Ами нека си гледа, каза си Сонежи. Нямаше от какво да се страхува, нямаше от какво да се безпокои. Знаеше какво прави. Изобщо не рискуваше. Поне не тук и не сега.

Всичко щеше да започне след няколко минути, но в съзнанието му това вече бе ставало стотици пъти. Оттук нататък той предварително знаеше всеки предстоящ ход чак до края.

Гари Сонежи запали джипа и го подкара към Юниън Стейшън. Сцената на бъдещото местопрестъпление, декорът на неговия бъдещ шедьовър.

— Мисли немислимото — промърмори тихо той на глас. — А след това направи немислимото.

5.

След като звънецът иззвъня и повечето от децата вече бяха в класните стаи, Кристин Джонсън бавно се заразхожда из пустите коридори. Правеше това почти всяка сутрин и го смяташе за част от вътрешната си терапия. Човек понякога трябва да си прави такива терапии, а специално нейната с положителност биеше по резултатност бързото отскачане за едно кафе до близката кафетерия.

Коридорите бяха празни, приятно тихи и изрядно чисти, каквито според нея трябваше да бъдат във всяко едно добро училище. Преди време тя и учителите й сами бършеха и миеха подовете, но сега вече господин Гомес и един прислужник на име Лони Уокър правеха това два пъти седмично. Насочиш ли веднъж мислите на добрите хора в правилна посока, нататък е лесно да убедиш останалите, че едно училище трябва да е чисто и безопасно, и да ги накараш да помогнат. Човек повярва ли веднъж, че нещо хубаво може да стане, то често става.

Стените на коридорите бяха изпъстрени с живописни рисунки на децата и на хората им ставаше приятно от енергията и надеждата, които те излъчваха. Кристин ги разглеждаше всяка сутрин и винаги намираше нещо ново, някой по-различен ракурс, който радваше окото и стопляше душата й.

Тази сутрин тя се спря да разгледа една простичка, но разтърсваща именно с простотата си рисунка с пастели, изобразяваща момиченце, хванало за ръка мама и татко пред новия им дом. Лицата им бяха кръгли, с щастливи усмивки, излъчващи чувство на задоволство от постигнатата цел. Погледът й се плъзна по няколко други рисунки с надписи отдолу: „Нашият квартал“, „Нигерия“, „Китове“.

Днес обаче Кристин обикаляше коридорите по съвсем друга причина. Мислеше за съпруга си Джордж — как умря и защо. Искаше й се да може да го върне по някакъв начин, да седне и да поговори с него. Именно сега. Да го притисне към себе си поне още един път. О, боже, как й се искаше да поговори малко с него.

Бавно крачейки нататък, тя стигна до края на коридора — до стая 111, която бе светложълта и се наричаше „Масленицата“. Самите деца я бяха нарекли така — имената се сменяха всяка есен. В края на краищата това бе тяхно училище.

Кристин открехна вратата бавно и внимателно. Боби Шоу — учителката на втори клас, пишеше нещо на дъската. Погледът на Кристин се плъзна по редиците личица, на повечето от които бе изписано внимание. Между тях беше и Джани Крос. Загледана в нея, тя изведнъж усети, че се усмихва: момиченцето тъкмо говореше нещо на госпожица Шоу. Бе толкова жива и изразителна, толкова мила към всички. Много приличаше на баща си. Умен, чувствителен, хубав като грях.

Кристин тихо притвори вратата и продължи. Потънала в мислите си, по едно време тя си даде сметка, че се изкачва по стълбите към втория етаж. Дори и стените на стълбището бяха покрити с графити и ярко оцветени рисунки — плод на детското творчество. Това именно бе една от причините хлапетата да смятат, че това е „тяхното училище“. След като веднъж си разбрал, че нещо е „твое“, ти го пазиш, чувстваш го като част от себе си. Проста като фасул истина, но явно правителството във Вашингтон не можеше да я възприеме.

Почувства се малко глупаво, но мина да провери и Деймън.

От всички момчета и момичета в училището Деймън й беше любимият ученик. Посещаваше го още отпреди да се запознае с Алекс. Не че Деймън бе блестящ, очарователен и умеещ да изразява мислите си ученик — той наистина бе просто добро момче. Непрекъснато го доказваше с отношението си към останалите деца, към учителите и дори към по-малката си сестра, когато тя започна в това училище този срок. Държеше се с нея като с най-добър приятел: може би вече му бе ясно, че тя наистина е такъв.

Най-сетне Кристин се отправи към кабинета си, където я очакваше началото на обичайния й десет-дванадесет часов работен ден. Вече мислеше само за Алекс и предположи, че именно това бе причината, накарала я да хвърли по един поглед на децата му.

Мислеше си, че не очаква тазвечерната им среща с особено нетърпение. Страхуваше се от нея, изпитваше тиха паника и си каза, че май знае защо.

6.

Малко преди осем часа сутринта Гари Сонежи влезе в Юниън Стейшън с уверена крачка, сякаш гарата бе негова. Чувстваше се ужасно добре. Стъпваше бодро и духът му като че ли хвърчеше чак до високите тавани на огромната сграда.

Знаеше всичко, което трябва да се знае, за прочутата железопътна врата на столицата. Открай време се бе възхищавал на неокласическите форми на фасадата й, напомнящи баните на император Каракала в древен Рим. Като ученик с часове бе изучавал архитектурата й. Дори често бе ходил в магазин „Железопътен транспорт“, в който се продаваха макети на известни влакове и други сувенири, свързани с жп транспорта.

Чуваше глухото тракане на колелата, долитащо отдолу. Мраморният под потреперваше от тръгващите и пристигащи мощни влакове „Амтрак“ — повечето от тях съвсем по разписание. Стъклените врати към външния свят трепереха и той даже чуваше тихото им вибриране.

Обичаше това място и всичко, свързано с него. Имаше някаква магия в него. Ключовите думи днес бяха влак и склад и само той знаеше защо.

Информацията бе власт и тази сутрин той я имаше.

Мина му през ума, че след час може и да умре, но тази мисъл, дори и след като си представи гледката, не го обезпокои. Каквото имаше да се случи, щеше да се случи и освен това той определено искаше да си отиде с гръм и трясък от този свят, а не с хленчене и сълзи. И защо не, по дяволите? Имаше планове за дълга и вълнуваща кариера след смъртта си.

Гари Сонежи бе облечен в лек черен гащеризон с реклама на „Найки“ отпред. В ръцете си държеше две обемисти чанти. По собствената му преценка изглеждаше най-обикновен пътник в претъпканата с пътници зала. Бе с леко наднормено тегло и косата му в момента бе сива. Действителната му височина беше един и седемдесет и пет, но подплънките в петите на обувките го правеха метър и осемдесет и два. В него още се долавяше намек от приятния му външен вид, какъвто бе имал по-рано. Ако някой се запиташе каква ли му е професията, сигурно би си казал — учител.

Евтината ирония на ситуацията не му убягна. Навремето беше учител — най-лошият, който някога се е раждал. Бе господин Сонежи — Човека паяк. Бе отвлякъл двама свои ученика.

Вече си бе купил билет за влака, но не се запъти към него. Вместо това премина главната чакалня и излезе от другата й страна. После пое нагоре по стълбите покрай централното кафене и се качи на балкона на втория етаж, откъдето се откриваше прекрасен изглед към чакалнята, останала на шест метра под него.

Спря и се загледа към щъкащите из огромното покрито пространство пътници. Никой от тия задници нямаше представа какъв незаслужен късмет е извадил тази сутрин. Само след няколко минути те щяха да си седят мирно и кротко във влакчетата, а тук той щеше вече да е започнал „звуковото и светлинно“ шоу.

Какво красиво, красиво място е това — помисли си Сонежи. Колко пъти е мечтал за тази сцена тук?

Именно за тази сцена — Юниън Стейшън.

От остъкления таван се спускаха полегати слънчеви лъчи, отразяваха се в грейналите в позлата корнизи по таваните и хвърляха весели отблясъци по стените.

В залата пред него бе разположено информационно бюро, огромно електронно табло с разписанието на влаковете, централно кафе и ресторант „Америка“.

Той тръгна покрай перилата и стигна до една чакалня, която навремето била наричана „най-голямата стая в света“. Какво величествено и исторически значимо място бе избрал за днешния си рожден ден!

От джоба си Гари Сонежи извади малък ключ. Подхвърли го весело във въздуха и го улови. После отвори с него металната врата, водеща към малка стаичка на балкона.

В себе си той я наричаше моята стая. Най-накрая разполагаше със своя собствена стая. Сонежи затвори вратата след себе си.

— Честит рожден ден, скъпи Гари, честит ти рожден ден.

7.

Щеше да бъде невероятно, надминаващо всичко, което до този момент бе опитвал. Това, което му оставаше да направи, можеше да го свърши и с вързани очи, работейки наизуст. Бе го репетирал толкова пъти. Във въображението, в сънищата си. Бе очаквал този ден повече от двадесет години.

В стаичката той сложи сгъваем алуминиев триножник и закрепи автоматичната пушка „Броунинг“ на него. Пушката бе красавица — с военен оптически мерник и електронен спусък, който Сонежи сам бе монтирал.

Мраморният под не преставаше да потреперва от любимите му влакове — огромни митични чудовища, спиращи тук само за да се нахранят и да отпочинат. В този момент не би заменил това място с никое друго по света. Страшно го обичаше.

Сонежи знаеше всичко за Юниън Стейшън, а също и за масовите убийства, извършени на оживени обществени места. Още като малко момче бе очарован от така наречените „престъпления на века“. Представяше си как самият той извършва такива дела и става известен престъпник, от когото всички се страхуват. Планираше съвършени убийства, случайни убийства, а след това започна и да ги изпълнява. Първата си жертва зарови във фермата на свои роднини. Тогава беше на петнадесет години. Тялото до ден-днешен остана ненамерено.

Той беше Чарлс Старкуедър, той беше Бруно Хауптман, той беше Чарли Уитман. С тази разлика, че бе далеч по-умен и не бе луд като тях.

Дори си бе измислил име — Сонежи. Името го плашеше още като бе на тринадесет-четиринадесет години. И сега дори го плашеше. Старкуедър, Хауптман, Уитман, Сонежи.

Още като момче стреляше с пушка в гъстите и мрачни гори, окръжаващи Принстън, Ню Джърси. А през последната година бе стрелял, бе ходил на лов, бе се упражнявал много повече, отколкото досега. Бе напълно подготвен за тази сутрин. По дяволите, от години насам бе готов!

Сонежи седна на сгъваемо столче и се настани колкото е възможно по-удобно. Над главата си опъна сива палатка, сливаща се с тъмния цвят на стените в гаровата чакалня. После се сви под нея. Щеше да изчезне, да стане част от околния пейзаж, да се превърне в снайперист на много оживено обществено място. На Юниън Стейшън.

От време на време прозвъняваше едновремешна камбанка и монотонен глас обявяваше перона и часа на следващия влак за Балтимор, Уилмингтън, Филаделфия или нюйоркската Пен Стейшън.

Сонежи се усмихна: това бе влакът, с който щеше да се измъкне.

Все още се надяваше да се качи на него — билетът бе в джоба му. Щеше да бъде или в него, или аут завинаги. Но в този момент никой не би могъл да го спре, с изключение може би на Алекс Крос, но дори и това вече нямаше значение. Имаше разработен план за всичко, дори и в случай че умре.

Сонежи потъна в мислите си. Спомените му бяха като пашкул, в който често се увиваше, забравил света около себе си.

Беше на девет години, когато един студент — на име Чарлс Уитман, откри огън от кулата на Тексаския университет в Остин. Уитман бе бивш морски пехотинец, на двадесет и пет години. Тогава това зловещо и кърваво събитие го заплени с неочакваността си.

Бе събрал всички статии за разразилата се престрелка — обширни и многословни материали от Таим, Нюзуик, Ню Йорк Таймс, Филаделфия Инкуайърър, Лъндън Таймс, Пари Мач, Лос Анджелис Таймс, Балтимор Сън. И още пазеше тези безценни статии. За бъдещото поколение. Намираха се в къщата на един приятел. Представляваха улики — на минали, настоящи и бъдещи престъпления.

Гари Сонежи знаеше, че е добър стрелец. Не че се искаше кой знае каква точност сред тая гмеж от мишени от всякакъв калибър. Нито един изстрел нямаше да бъде на повече от стотина метра, а той стреляше безпогрешно до петстотин.

А сега аз изплувам от своя кошмар и влизам в реалния свят — помисли си той, щом цялото му съзнание почувства наближаващия момент. През тялото му премина силна и студена тръпка. Бе прекрасна, изкусително подканваща. Той долепи око към мерника и огледа оживената и нервно шареща във всички посоки тълпа.

После затърси първата жертва. През окуляра на мерника животът изглеждаше толкова интересен и красив.

8.

Ти си там някъде.

Той методично оглеждаше чакалнята, претъпкана от хилядите отиващи на работа или връщащи се от отпуск пътници. Точно в този момент по нищо не личеше, че животът на някой от тях може би изтича. Никой, изглежда, не вярваше, че на него, именно на него, всеки момент може да му се случи нещо ужасно и непоправимо.

Сонежи наблюдаваше една оживена групичка ученици в яркосини блейзъри и колосани бели ризи. Хлапета, проклети хлапета. Те се кискаха и притичваха да хванат влака с пресилено жизнерадостна крачка. Изобщо не обичаше щастливи хора, особено пък тъпи хлапаци, които си мислят, че са хванали света за топките.

Откри, че оттук може да долавя и миризми — на нафта, на люляк и рози от цветарските магазинчета долу, на месо и подправки от ресторантите. Усети, че е гладен.

Кръгчето на мерника му бе с черен централен целик, вместо с по-често срещаните кръстосани нишки. Предпочиташе тези с целик. Гледаше как разнообразието от цветове и форми влиза и излиза от смъртоносния обсег на огъня. Именно това малко кръгче сега бе неговият свят — свит като че ли в шепата му, хипнотизиращ с близостта си.

Централният целик легна върху широкото набръчкано чело на уморено изглеждаща бизнес дама на около петдесет — петдесет и пет години. Жената бе слаба и нервна, с измъчени очи и бледи устни.

— Ха сега кажи „лека нощ“, хубавице — прошепна той. — Лека нощ, Ирене. Лека нощ, госпожо Никоя.

Почти бе натиснал спусъка, почти бе сложил начало на сутрешната касапница, когато внезапно го отпусна в последния момент.

Не заслужава първия изстрел — каза си той, упреквайки се за проявеното нетърпение. — Нищо специално няма в нея. Просто минувачка. Поредната крава от средната класа.

Целикът се спря, привлечен като магнит, върху кръста на носач, забутал пред себе си натоварена със сандъци и куфари количка. Носачът бе висок, добре изглеждащ чернокож мъж — точно като Алекс Крос, помисли си Сонежи. Тъмната му кожа проблясваше като махагонов фурнир.

В това се състоеше атракцията на мишената. Той харесваше образа, но кой би разбрал неуловимия, специален смисъл, освен самия той? Не, трябваше да се съобразява и с гледната точка на другите. Тъкмо сега трябваше да мисли като другите.

Той отново премести кръгчето — окръжността на смъртта. Имаше учудващо огромен брой пътници в тъмносини костюми и бели ризи. Бизнес овце.

В кръга внезапно влязоха образите на баща и син, изтикани там сякаш от самата Божа ръка.

Гари Сонежи пое дъх. После бавно го изпусна. Това беше специалният му ритуал за стрелба, практикуван години наред в горите. Толкова пъти си бе представял този момент. Да повали абсолютно непознат човек, ей така, без никаква видима причина.

Той внимателно, много внимателно започна да натиска спусъка назад.

Тялото му бе напълно неподвижно, кажи-речи безжизнено. Усещаше едва доловимия пулс в ръцете си, туптенето в шията, приблизителния ритъм на ударите на сърцето си.

Изстрелът прозвуча шумно в ушите му и звукът като че ли последва куршума надолу към чакалнята. На няколко сантиметра над дулото се издигна тънка струйка дим. Красива гледка!

Главата на момчето се пръсна в кръга на мерника. Прекрасно! Разлетя се на парчета пред очите му. Големият взрив в миниатюрен мащаб, а?

След това Гари Сонежи натисна спусъка втори път. Уби бащата още преди да е успял да изпита мъка. Не чувстваше абсолютно нищо към никого от двамата. Нито любов, нито омраза, нито жалост. Не трепна, не се стегна, дори окото му не мигна.

За Гари Сонежи вече нямаше никакво връщане назад, никой вече не можеше да го спре.

9.

Пиков час! Осем и двадесет сутринта. Всемогъщи боже, не! Някакъв откачалник вилнее из Юниън Стейшън!

Двамата със Сампсън тичахме по тротоарите на претъпканите със спрели возила ленти на Масачузетс Авеню. Автомобилната колона се точеше и в двете посоки, докъдето поглед стига. Ако се съмняваш, бягай! Максимата на някогашния Чуждестранен легион.

Колите и камионите отчаяно надуваха клаксони и тромби. Пешеходците крещяха и тичаха или към, или от гарата. Навсякъде бъкаше от полицейски коли.

Далеч напред по Норт Капитол вече се виждаше гранитната сграда на гарата заедно с всичките й пристройки и нови добавки. Около нея всичко бе сиво и мрачно, с изключение на тревата, която изглеждаше необичайно зелена.

Сампсън и аз прелетяхме покрай новата сграда на „Търгуд Маршал Джъстис“ и изведнъж чухме изстрелите откъм гарата. Наистина прозвучаха като че ли отдалеч, заглушени от дебелите каменни стени, но грешка не можеше да има — в гарата се стреляше.

— Няма майтап, мамка му! — задъхано изрече Сампсън, без да забавя темпото. — Тука е копелето. Вече няма никакво съмнение.

Знаех, че ще го заварим. Преди по-малко от десет минути телефонът в офиса бе иззвънял. Аз вдигнах слушалката разсеяно, замислен върху друго съобщение — факс от Кайл Крейг от ФБР — и очите ми пробягаха по листа. Отчаяно се нуждаеше от помощ по случая, с който се занимаваше — господин Смит. Молеше ме да се срещна с един агент на име Томас Пиърс. Този път обаче не можех да помогна на Кайл. Мислех повече да не се занимавам с убийства — да вървят на майната си! — и да не поемам повече подобни случаи, особено пък такива с явни ненормалници като господин Смит.

Познах гласа по телефона веднага.

— Обажда се Гари Сонежи, доктор Крос. Наистина съм аз. Обаждам се от Юниън Стейшън. Случайно минавах през Вашингтон и ми дойде наум, че може би ще искате да се видим. Обаче побързайте. Ако не искате да ме изпуснете, ще трябва веднага да хукнете.

После слушалката млъкна. Гари Сонежи бе затворил. Обичаше всичко да е под негов контрол.

И ето че двамата със Сампсън вече тичахме по Масачузетс Авеню. Напредвахме далеч по-бързо от движението по булеварда. Бях изоставил колата си на ъгъла с Трета улица.

Над тениските си и двамата имахме бронежилетки. Хукнахме към гарата точно както ни бе посъветвал Сонежи.

— Какво, по дяволите, прави тоя вътре? — едва издума Сампсън. — Тоя кучи син винаги е бил голям откачалник.

Бяхме на по-малко от петдесет метра от стъкления вход на гарата. Неспирният поток от хора навън не секваше.

— Като малък много обичал да стреля — отвърнах аз. — Имал навика да трепе домашните животни в квартала. Криел се в гората и ги убивал отдалеч като снайперист. Тогава никой не могъл да го разкрие. Разказа ми за тия подвизи, когато го разпитвах в затвора „Лортън“. Нарече себе си „убиец на домашни любимци“.

— Явно май вече е минал на хора — промърмори Сампсън.

Прелетяхме като луди през паркинга и се насочихме право към главния вход на осемдесет и осем годишната сграда. Двамата хвърчахме така, че подметките ни димяха, но от обаждането на Сонежи сякаш бяха минали векове.

Стрелбата прекъсна за момент, после отново започна. Мамка му! Определено звучаха пушечни изстрели и наистина идваха отвътре.

Пространството пред входа бе задръстено от коли и таксита, мъчещи се да се измъкнат колкото е възможно по-далеч от стрелбата и лудницата вътре. Пътниците продължаваха с мъка да си пробиват път към главния вход на гарата. Никога преди не бях попадал в ситуация на стрелба със снайпер.

Тъй като живея във Вашингтон, идвал съм тук поне няколкостотин пъти. Но не и при такъв случай, по дяволите! Не и в такава лудница.

— Ами че там вътре той е в капан. Нарочно се е оставил да попадне в капан! Защо, по дяволите? — изпъшка Сампсън, докато се приближавахме към главния вход.

— И аз се питам същото — отвърнах.

Защо Гари Сонежи ми се обади? Защо нарочно се е оставил да попадне в капана на Юниън Стейшън?

Двамата със Сампсън се вмъкнахме във фоайето на гарата. Стрелбата от балкона — или поне някъде отгоре — изведнъж отново започна. И двамата моментално се проснахме на пода.

Дали Сонежи ни бе видял?

10.

Ниско свел към пода глава, аз огледах огромното и пищно украсено фоайе. Погледът ми трескаво търсеше Сонежи. Дали ме виждаше? В главата ми се завъртя една от поговорките на Нана: Смъртта е начин природата да ти каже „здрасти“.

Навсякъде из огромното пространство на главната чакалня бяха пръснати статуи на римски легионери, щръкнали като часови по мраморния под. Било време, когато политически правилно ориентираните висши служители на Пенсилвания Рейлроуд искали воините да са напълно облечени. Обаче скулпторът Луи Сен Годен бе успял да прокара виждането си и горе-долу всяка трета статуя си беше облечена по начина, по който са се обличали легионерите тогава.

Видях трима души проснати на пода, вероятно мъртви, и стомахът ми се преобърна. Сърцето ми заби още по-бързо. Една от жертвите бе тийнейджър в срязани до коляното панталони и фланелка с емблемата на „Редскинс“. Втората жертва, изглежда, бе младият му баща. Никой от тях не помръдваше.

Стотици пътници и служители бяха приковани под аркадите на магазините и ресторантите. Десетки изплашени мъже и жени се бяха натъпкали в едно малко магазинче за захарни изделия и в едно кафене, наречено „Америка“.

Стрелбата отново бе спряла. Какво правеше Сонежи? И къде беше? Кратката тишина влудяваше и от нея те побиваха тръпки. Тази чакалня би трябвало да бъде много шумно място. Някой придърпа стол по мраморния под и звукът прогърмя в мъртвата тишина като картечен изстрел.

Вдигнах разтворената си полицейска карта към униформения полицай, който се бе барикадирал зад преобърната масичка от кафенето. Лицето му бе мокро от пот и ручейчета от нея се стичаха в гънките тлъстина на врата му. Бе само на метър-два навътре в един от входовете към главната чакалня. Дишаше тежко.

— Добре ли си? — попитах го, когато двамата със Сампсън се вмъкнахме до него зад масичката.

Той кимна, измърмори нещо, но аз не му повярвах. Очите му щяха да изскочат от страх. Сигурно и той никога не бе попадал в такава ситуация.

— Откъде стреля? — продължих с въпросите аз. — Успя ли да го видиш?

— Трудно е да се каже. Но е някъде там горе.

Той махна към южната част на балкона, надвиснал над дългата редица стъклени врати на главния вход на гарата. Никой не минаваше през тях в момента. Сонежи ги държеше под пълен контрол.

— Не мога да го видя оттук — изпъшка Сампсън до мен. — Може да се придвижва от място на място, да променя позицията си. Така би постъпил всеки добър снайперист.

— Казал ли е нещо? Някакви изявления да е правил? Да има някакви претенции? — обърнах се аз отново към ченгето.

— Абсолютно нищо. Просто започна да пука по хората, сякаш се намира на стрелбище. Дотук четири жертви. Гадината наистина стреля добре.

Не виждах четвъртата жертва. Може би някой — баща, майка или просто приятел — бе извлякъл тялото зад ъгъла. Мина ми през ума за моето семейство. Сонежи бе идвал веднъж у нас. А сега ме извика и тук — с покана за партито по случай излизането му.

Изведнъж от балкона над нас пушката отново забълва огън. Ехото се заблъска из масивните стени на гарата. Наистина заприлича на стрелбище, но мишените бяха хора.

Някаква жена изпищя откъм ресторанта. Обърнах глава натам и я видях как пада, сякаш се бе подхлъзнала на лед. От кафенето последваха още стонове.

Огънят отново спря. Какво, по дяволите, прави този?

— Хайде да го смотаем, преди отново да е започнал — прошепнах аз на Сампсън. — Хайде, давай!

11.

С енергично движещи се в синхрон крака и с тежки хрипове вместо дъх двамата със Сампсън изкачихме мраморното стълбище към балкона над главите ни. Там бяха заели позиция няколко детективи и униформени полицаи.

В единия от тях познах детектив от Транспортна полиция, която обикновено се занимава с дребни престъпления по влаковете и гарите. Този път не беше нищо подобно, никой от тях дори не си бе представял, че ще му се наложи да се занимава с майстор снайперист.

— Какво научихте до този момент? — попитах го аз.

Мисля, че името му бе Винсънт Мазео, но не бях сигурен. Човекът наближаваше петдесетте и службата в този отдел се смяташе за лека. Смътно си спомних, че Мазео май беше доста добър.

— Наврял се е в една от онези стаички. Виждаш ли оная врата там? Там, където се намира, няма покрив. Може би ще успеем да се доберем до него отгоре, а? Ти как мислиш?

Вдигнах очи към високия таван, направен от медна ламарина. Спомних си, че Юниън Стейшън е най-голямата покрита площ в Съединените щати. Поне в момента така изглеждаше. Гари Сонежи винаги бе обичал големите сцени. Е, сега разполагате с една от тях.

Детективът извади нещо от джобчето на ризата си.

— Имам резервен ключ. С него влизаме в някои от онези стаички. Може би и в тази, дето е в момента.

Взех ключа. Той нямаше намерение да го използва. Нямаше намерение да се прави на герой. Не му се искаше да се изправя тази сутрин срещу Гари Сонежи и точния му снайпер.

Откъм стаята изведнъж отново загърмяха изстрели.

Преброих ги. Бяха точно шест — колкото и миналия път.

Както по-голямата част от откачалките, така и Гари Сонежи бе луд на тема кодове, цифри, вълшебни думички. Запитах се какво ли означава шестицата. Шест, шест, шест? Нищо не ми идваше наум.

Стрелбата отново рязко спря и в чакалнята пак настъпи тишина. Нервите ми бяха опънати до крайност. Долу имаше твърде много хора, изложени на риск.

Двамата със Сампсън тръгнахме напред. Стигнахме на около пет метра срещу вратата, откъдето се стреляше, и залепихме гърбове в стената с извадени токове в ръце.

— Как си? — прошепнах аз.

И друг път сме били в такава напрегната ситуация, но от това не ни ставаше по-добре.

— Голям майтап, а, Алекс? Първата работа за деня. Даже още не съм си изпил кафето.

— Започне ли да стреля — казах аз, — скачаме му. Всеки път стреля по шест пъти.

— Забелязах — отвърна Сампсън, без да гледа към мен.

И двамата поемахме въздуха на тежки, едри глътки.

Не се наложи да чакаме дълго. Сонежи поднови залпа от шест изстрела. Шест. Защо всеки път именно шест?

Той знае, че ще дойдем за него. По дяволите, той лично ме покани на тази касапница!

— Хайде, давай — подхвърлих аз кратко.

На две-три крачки прекосихме коридора. Извадих ключа и го стиснах между палеца и показалеца си.

После го пъхнах в бравата и го завъртях.

Щрак.

Вратата не се отваряше! Разтърсих дръжката. Нищо.

— Какво бе, мамка му? — дъхтеше Сампсън във врата ми с едва прикрит гняв в гласа. — Какво й става на тая шибана врата?

— Току-що я заключих — казах му аз. — Сонежи я беше оставил отключена заради нас.

12.

Долу един мъж и една жена, съпроводени от две малки деца, хукнаха да бягат.

Носеха се с пълна скорост към стъклените врати и към вероятната свобода. Едно от децата се препъна и падна тежко на коляно. Без да спира, жената го грабна за яката и го повлече напред. Беше ужасно да ги гледаш, но хората успяха.

Стрелбата започна отново!

Двамата със Сампсън с трясък се хвърлихме вътре, насочили пистолетите с опънати напред ръце.

Точно пред нас зърнах парче сив брезент.

Изпод него се подаваше цевта на пушка. Значи Сонежи бе отдолу и оттук не можеше да се види.

Двамата със Сампсън задърпахме спусъците един след друг. В залата проехтяха най-малко половин дузина пистолетни изстрели. В брезента цъфнаха дупки. Пушката мълчеше.

Претичах малкото разстояние, отделящо ни от брезента, сграбчих го и рязко го дръпнах. После изстенах — с дълбок, разкъсващ вътрешностите звук.

Под брезента нямаше никой. Никакъв Гари Сонежи!

На металния триножник под палатката бе закрепена автоматична пушка „Броунинг“. Към спусъка бе свързан таймер. Целият механизъм бе изработен ръчно, специално за случая. Пушката щеше да стреля на предварително зададени интервали. Шест изстрела, пауза, после още шест изстрела, пак пауза и така нататък. Никакъв Гари Сонежи.

Отново бях в движение. В северната и южната стена на малката стаичка имаше по една желязна врата. Дръпнах дръжката на тази, която бе по-близо до мен. Очаквах някакъв капан.

Но пространството зад нея бе празно. В отсрещната стена се виждаше още една метална врата. Беше затворена. Гари Сонежи обичаше игричките. Любимият му номер — той да е този, който да определя правилата.

Бързо претичах през съседната стаичка и отворих втората врата. Игра ли беше това? Някакъв сюрприз? Награда, висяща някъде зад втората, третата или четвъртата врата?

Намерих се отново пред празно пространство — поредната празна стаичка. Никакъв Сонежи. Нито дори следа от него.

В стаята обаче имаше метална стълба — изглежда, водеше към следващия етаж или към някакви сервизни пространства над нас.

Закатерих се по стълбата, спирайки рязко и отново тръгвайки, за да не му дам възможност да стреля чисто по мен. Сърцето ми блъскаше като лудо в гърдите, краката ми трепереха. Надявах се Сампсън да върви плътно след мен. Имах нужда от прикритие.

В горния край на стълбата имаше отворена капандура. И тук никаква следа от Гари Сонежи. Подмамваше ме все по-навътре и по-навътре в някакъв капан, в паяжината му.

Стомахът ми бе свит на топка. Зад очите ми започна да набира сила остра болка. Сонежи все още се намираше някъде из Юниън Стейшън. Трябваше да бъде някъде наоколо. Нали каза, че иска да ме види.

13.

Сонежи си седеше мирно и спокойно — като банкер от някой малък град — във влака в 8:45 за нюйоркската Пен Стейшън и се преструваше, че чете Вашингтон Пост. Сърцето му още не се бе успокоило напълно, но по лицето му не личеше нищо. Бе облечен в сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка на райета — точно както всички останали задници наоколо.

Току-що бе извършил невъзможното, нали? Бе стигнал предели, до които много малко хора биха се осмелили да приближат. Току-що бе надминал легендарния Чарлс Уитман и това бе само началото на представлението. Имаше една поговорка, която той много обичаше: Победата принадлежи на онзи, който допуска само предпоследни грешки.

Сонежи се унесе в спомени, които скоро го върнаха в любимите му гори край Принстън, Ню Джърси. Отново се видя като момче. Спомняше си всичко за гъстия храсталак и силно пресечения, но понякога смайващо красив район. Беше на единадесет години, когато от една съседна ферма открадна 22-калиброва пушка. Криеше я в каменна кариера близо до тяхната къща. Пушката бе грижливо увита в намаслен плат, фолио и пъхната в брезентов калъф. Малокалибрената пушка бе единственото му материално притежание, което той обичаше, единственото нещо, което бе истински негово.

Спомни си как се спускаше по стръмния скалист склон на урва, по който слизаше до едно закътано местенце — там горският терен бе равен точно след като се минеше покрай гъст къпинак. Там имаше малко открито пространство и именно това беше мястото, където се упражняваше тайно в стрелба по мишени — още тогава, в ония години. Един ден той донесе заешка глава и една котка от близката ферма. Нямаше нещо, което котката да обича повече от прясна заешка глава. Котките бяха такива малки разбойници… Бяха като него. Той и досега ги смяташе за магически животни. Как само преследваха и ловяха жертвата си! Направо бяха велики. Точно затова бе подарил една на доктор Крос и семейството му.

Малката Рози.

След като бе сложил отрязаната заешка глава в средата на поляната, той бе развързал торбата и бе пуснал котката навън. Макар че бе пробил няколко дупки, животното едва не се бе задушило.

— Хайде, маце! Дръж зайчето! — бе й пошушнал той.

Но котката и без него вече бе подушила миризмата на прясното месо и бе хукнала към него. Гари бе опрял пушката в рамото си и я бе проследил. Бе се премерил в движещата се мишена. Бавно бе погалил спусъка и след това бе стрелял. Просто се бе учил как да убива.

Ама като наркоман си, смъмри се той, връщайки се в настоящето, във влака. Много малко се бе променил, откакто бе лошото момче в Принстън. Неговата мащеха — отвратителната и тъпа курва от Бабилон — редовно го бе затваряла в мазето. Бе го оставяла сам в тъмното понякога за десет-дванадесет часа. Бе се научил да обича тъмнината, сам да бъде тъмнина. Бе се научил да обича мазето, да го превръща в свое любимо място.

Гари й го върна с нейните камъни по главата.

Той живееше в подземния свят, в свой собствен ад. Наистина вярваше, че е Цар на отвъдното.

Гари Сонежи непрекъснато трябваше да си налага да се връща на Юниън Стейшън и прекрасния си план. Полицията претърсваше влаковете.

Полицаите идват насам! И Алекс Крос вероятно е сред тях.

Какъв страхотен старт, а е още само началото.

14.

Виждаше как униформените тъпаци и цивилните им колеги постепенно изпълват всички перони под Юниън Стейшън. Изглеждаха уплашени, объркани, вече наполовина бити. Това бе добре да се знае — бе ценна информация. Даваше тон на нещата, които предстояха.

Той хвърли поглед към бизнес дамата, седнала срещу него. Тя също изглеждаше уплашена. Очи като на елен, изправен срещу блеснали автомобилни фарове. Побелели от стискане кокалчета. Опънати назад рамене като на кадет във военно училище.

Сонежи я заговори. Беше спокоен и учтив, какъвто можеше да бъде, стига да поиска.

— Имам чувството, че тази сутрин сигурно е някакъв лош сън. Когато бях малък, обичах да правя така — едно, две, три, събуди се! Така успявах да се измъкна от някой лош кошмар. Да, но днес не става.

Жената срещу него кимна, сякаш Сонежи бе изказал кой знае каква дълбока мисъл. Той просто бе установил връзка с нея. Гари бе добър в това — хвърляше мост и сякаш докосваше човека, ако това бе необходимо. Сега смяташе, че такава необходимост има. Щеше да изглежда по-добре, ако полицията го завари да разговаря със съседа си.

— Едно, две, три, събуди се — промълви тя тихо. — Божичко, дано тук да сме в безопасност. Дано да го хванат. Който и да е, каквото и да е.

— Сигурен съм, че ще го хванат — каза Сонежи. — Нали винаги ги хващат? Лудите като него сами се издават.

Жената кимна, но отвърна колебливо:

— Така ли? Дано да сте прав. Ще се моля за това.

Двама детективи от столичното полицейско управление тъкмо влизаха във вагона. Лицата им бяха изопнати и сериозни. Е, сега вече щеше да стане интересно. Откъм вагон-ресторанта, който бе през един вагон пред тях, идваха още ченгета. На гарата сигурно се бяха събрали стотици от тях. Време беше за шоуто. Второ действие.

— Аз съм от Уилмингтън, Делауеър. Там е домът ми — продължаваше да говори Сонежи с жената. — Иначе отдавна да съм се махнал от гарата. Ако ме пуснат, разбира се.

— Няма да ви пуснат. Вече опитах — каза му жената.

Очите й бяха замръзнали, втренчени в едно място. Страшно му харесваше това изражение. С усилие откъсна поглед от нея, за да насочи вниманието си към приближаващия полицай и опасността, която той представляваше.

— Налага се да видим документите ви за самоличност — обяви единият от детективите с плътен, нетърпящ възражение глас, който прикова вниманието на всички. — Моля, покажете си документите, отворени на снимката, когато минаваме край вас. Благодаря.

Двамата детективи започнаха да минават от място на място. Ето това беше, нали? Странно, не изпитваше нищо. Просто бе готов да елиминира и двете ченгета.

Сонежи успокои дишането, а също и ритъма на сърцето си. Пълен контрол, в това се състои номерът. Контролираше мускулите на лицето си и особено очите. Специално за днес той бе променил цвета им. Бе променил и цвета на косата си — от руса я бе направил сивееща. Бе променил формата на лицето си. Изглеждаше отпуснато, леко възпълничко — безобидна физиономия на най-обикновен търговски пътник.

Показа шофьорска книжка и „Еймекс — карта“ на името на Нийл Стюърт от Уилмингтън, Делауеър. Освен това имаше и „Виза“, както и членска карта за Спортния клуб в Уилмингтън със снимка. Във външния му вид нямаше нищо запомнящо се.

Детективите тъкмо проверяваха документите му, когато Сонежи забеляза Алекс Крос през прозореца на вагона. Ти си на ход, Алекс.

Крос идваше право към него и пътьом надничаше през прозорците, оглеждайки пътниците. Още изглеждаше много добре. Метър и осемдесет и седем, добре сложен. Вървеше с крачка на атлет и изглеждаше по-млад от своите четиридесет и една години.

Боже, боже, боже, какъв трепач! Хайде, скачай! Аз съм тук, Крос. Можеш да ме пипнеш, ако поискаш. Погледни ме. Погледни ме. Крос. Заповядвам ти да ме погледнеш веднага!

Опустошителният гняв и ярост, набиращи сила в него, бяха нещо много опасно, той го знаеше много добре. Би могъл да изчака, докато Алекс Крос връхлети върху него, и тогава да избухне, изпращайки половин дузина парчета олово право в лицето му.

Шест изстрела от упор в главата. И всеки от тях щеше да бъде напълно заслужен заради това, което Крос му бе причинил. Бе съсипал живота му… не, Алекс Крос просто го бе размазал. Крос бе причината за всичко, което ставаше в момента. Крос бе виновен за убийствата на гарата. Алекс Крос бе виновен за всичко.

Крос, Крос, Крос! Това ли е краят? Това ли е грандиозният финал? Възможно ли е?

Крос изглеждаше толкова могъщ, както крачеше по перона, погълнат от търсенето, толкова над подобни дребни терзания. Това поне можеше да му се признае. Беше по-висок от всички останали с пет-шест сантиметра, с гладка кафява кожа. Сладур — така го наричаше приятелят му Сампсън.

Е, имаше изненада за Сладура. Голяма и неочаквана изненада. Изненада на изненадите.

Ако ме хванеш, доктор Крос — хващаш себе си. Разбираш ли това, Крос? Не се безпокой — скоро ще го разбереш.

— Благодаря ви, господин Стюърт — каза детективът, връщайки кредитната му карта и шофьорската книжка.

Сонежи кимна и се усмихна сдържано, след което очите му отново се върнаха към прозореца.

Алекс Крос беше там. Не се прави на толкова скромен, Крос. Не си чак толкова велик.

Искаше му се веднага да започне да стреля. Бе под пара. Заливаха го горещи вълни. Можеше да направи Алекс Крос на решето ей сега. Нямаше никакво съмнение. Мразеше това лице, тази походка, всичко в този доктор — детектив.

Алекс Крос забави крачка. После погледна право в него. Беше само на метър и половина от Сонежи.

Гари Сонежи бавно вдигна очи към Крос, после съвсем естествено ги премести към другите детективи и отново ги върна към Крос.

Здрасти, Сладур.

Крос не го позна. А и как би могъл? Детективът го погледна право в лицето… и продължи нататък. Крачеше по перона, постепенно ускорявайки крачка.

Крос вече бе с гръб към него и представляваше страшно съблазнителна мишена. Един детектив му махаше от другия край на перона и го викаше да отиде да види нещо. Много му харесваше идеята да застреля Крос в гръб. Страхливо убийство — най-хубавото. Ето това хората мразеха най-много.

Сонежи се отпусна и се облегна назад.

Крос не ме позна. Толкова съм добър. Аз съм най-добрият, с когото си е имал работа, и ще го докажа.

Две мнения по този въпрос няма. Ще спечеля.

Ще убия Алекс Крос и цялото му семейство и никой не може да ме спре.

15.

Мина пет и половина следобед, преди дори да си помисля да си тръгна от гарата. Прекарах цял ден там, разпитвайки свидетели, говорейки с балистиците, със съдебномедицинския експерт, надрасквайки груба схема на местопрестъплението в бележника си. Сампсън започна да не го свърта някъде към четири часа. Виждах го как крачи нервно напред-назад, готов да избухне, но той вече бе свикнал с педантичността ми.

От ФБР също бяха дошли на местопрестъплението, а Кайл Крейг, който бе останал в Куонтико да работи по случая „господин Смит“, ми се обади по телефона. Пред гарата се бе струпала тълпа репортери.

Какво бе станало? В главата ми непрекъснато се въртеше една мисъл: влакът е тръгнал от гарата. Знаете как е — като ти се загнезди някоя комбинация от думи в главата, няма отърваване.

Към края на деня пред очите ми вече плуваха кръгове, чувствах се като убит, но изпитвах и тъга, спомняйки си за сцената на убийствата. Разбира се, това не бяха обикновени убийства. Бях се погрижил да отстраня Сонежи, но някак си се чувствах виновен, че отново е навън.

Сонежи бе всичко друго, но не и неметодичен. Бе поискал да ме види на Юниън Стейшън. Но защо? Отговорът на този въпрос още не ми бе ясен.

Най-накрая се измъкнах от гарата през подлезите, за да избегна пресата и останалите. Отидох си вкъщи, взех си душ и се преоблякох.

Това малко помогна. Отпуснах се на леглото и полежах така десет минути със затворени очи. Трябваше да прочистя съзнанието си от всичко, което се бе случило днес.

Обаче нищо не се получи. Помислих си дали да не отменя срещата с Кристин Джонсън. В главата ми звънна предупредително звънче. Не разваляй нещата. Не я плаши с работата си. Тя е човекът. Вече усещах, че Кристин има проблеми с работата ми като детектив по убийствата. Не можех да й се сърдя, особено след днешния ден.

Котката Рози мина на обичайната си визитация, скочи на гърдите ми и се сгуши там.

— Котките са като баптистите — прошепнах аз в ухото й.

— Всички знаят, че обръщат света с главата надолу, но никой не може да ги хване.

Рози замърка в съгласие и се закиска вътрешно. Големи приятелчета сме си с нея.

Когато най-сетне слязох долу, децата ме подхванаха. Дори и Рози се включи в агитката, обикаляйки из хола и подскачайки като мажоретка.

— Изглеждаш чудесно, тате. Изглеждаш направо красив — намигна ми Джани с вдигнат палец.

Бе искрена, но в думите й имаше голям заряд от „срещата“ ми тази вечер. Явно й доставяше голямо удоволствие да ме види наконтен и накипрен само защото трябва да отида на среща с директорката на тяхното училище.

Положението с Деймън беше дори по-лошо. Още като ме видя да слизам по стълбите, се закиска и веднъж започнал, не можеше да спре. Успяваше само от време на време да промърмори, премалял от смях:

— Красив… красив.

— Това ще ти се върне някой ден — казах му аз. — Десетократно, може би дори стократно. Ще чакам само да доведеш някоя хубавица, за да я запознаеш с татко си. И твоят ред ще дойде, не се безпокой.

— Нищо, струва си — едва успя да промълви Деймън и продължи да се смее като луд.

Смехът му бе толкова заразителен, че Джани се присъедини към него, и то до такава степен, че се затъркаля по килима от смях. Деймън последва примера й, а Рози заподскача около тях възбудено.

Проснах се и аз долу, изръмжах страшно и започнах да се боричкам с тях. Както винаги, това оказваше необичаен лековит ефект. Хвърлих поглед към Нана Мама, застанала на вратата между кухнята и столовата. Бе необичайно тиха и сдържана и не се присъедини към нас, както обикновено правеше.

— Не щеш ли малко от това, старо? — попитах я аз, търкайки леко брада в главата на Деймън.

— Не, не. Ама тази вечер си нервен като Рози — отвърна Нана и също започна да се смее. — Брей, не бях те виждала такъв, откакто стана на четиринадесет и започна да се срещаш с Джийн Алън, ако си спомням името точно. Но Джани е права — наистина изглеждаш… хайде да кажем… страхотно.

Накрая пуснах Деймън, станах и отупах вече омачкания си вечерен костюм.

— Е, искам да благодаря на всички ви за моралната помощ, която ми оказахте в трудно за мен време — казах аз с пресилено тържествен тон и обиден израз на лицето.

— Няма за какво — викнаха всички в един глас. — Приятно прекарване на срещата. Ти си красив.

Тръгнах към колата, въздържайки се от погледи назад, за да ги лиша от удоволствието да ми направят някоя смешна физиономия на изпроводяк. Но се чувствах много по-добре, като че ли по странен начин обновен.

Бях обещал на семейството си, а също и пред себе си, че вече ще започна да живея нормален живот. Ни кариера, ни разследване на убийство след убийство. И въпреки това последната ми мисъл, подкарвайки колата, беше: Гари Сонежи е отново вън. Как ще се оправяш с това?

Като начало щях да прекарам една страхотна, мирна и вълнуваща вечер с Кристин Джонсън.

Тази вечер повече нямаше да мисля за Гари Сонежи.

Щях да бъда страхотен, ако не и направо красив.

16.

„Кинкедс“ във Фоги Ботъм е един от най-добрите ресторанти във Вашингтон, пък и от много места, където съм сядал да се храня. Храната там е по-добра дори и от вкъщи, макар че никога не бих казал това на Нана.

Двамата с Кристин се бяхме уговорили да се срещнем в бара му около седем. Пристигнах няколко минути по-рано и тя дойде веднага след мен. Сродни души. Така започна първата ни среща.

Долу Хилтън Фелтън свиреше на пианото адски прелъстителите си джаз мелодии, както правеше това шест вечери в седмицата. През уикендите към него се присъединяваше Ефраин Уурфолк на баса. Боб Кинкед ту влизаше, ту излизаше от кухнята, зорко наблюдавайки всяко блюдо, излизащо оттам. Всичко бе точно както трябва. По-добре не би могло да бъде.

— Но това наистина е страхотно място. Отдавна исках да го видя — възкликна Кристин, оглеждайки с одобрителен поглед обстановката: бара от черешово дърво, широките стълби, водещи нагоре към главната зала на ресторанта.

Никога не бях я виждал така накипрена — беше по-красива, отколкото си мислех. Бе облякла дълга черна рокля, оголваща съвършено изваяни рамене. На едното й рамо висеше кремав шал, поръбен с черна дантела, а на шията си бе сложила огърлица, направена от старомодна брошка, която много харесах. На краката си бе обула черни обувки без ток, но въпреки това бе метър и осемдесет без малко. Ухаеше на цветя.

Кадифено кафявите й очи бяха огромни и проблясващи от онзи вид тиха наслада, каквато й доставяха вероятно децата от училите, но която не би могла да се види на лицето на нито един друг възрастен. Усмивката й се появяваше на устните без всякакво усилие. Изглежда, наистина се радваше да е тук.

С всички сили се стараех да приличам на всеки друг, но не и на детектив по убийствата, затова бях избрал черна копринена риза — подарък от Джани за рождения ми ден. Наричаше я „тарикатската риза на татко“. Бях с черни панталони, черен кожен колан, проблясващ с катарамата си от фалшиво сребро, черни обувки. Вече ми бяха казали, че изглеждам „красив“.

Отведоха ни в уютно сепаре на първия етаж. Обикновено се старая да сдържам „физическото си привличане“, но докато пресичахме залата, подир нас се обърнаха доста глави.

Напълно бях забравил какво е да излезеш с някого и да накараш хората да извръщат глави подир вас. Трябва да призная, че това усещане много ми хареса. Бавно си припомнях какво беше това да си с някой, с когото искаш да бъдеш. Спомних си също така какво бе да се чувстваш пълноценен или почти пълноценен, или поне на път да станеш пълноценен.

Уютното ни сепаре гледаше към Пенсилвания Авеню1, както и към дрънкащия на пианото долу Хилтън Фелтън. Идеално!

— И така, как мина денят ти? — попита Кристин, след като се настанихме в сепарето.

— Нищо особено — отвърнах аз, повдигайки рамене. — Просто поредният работен ден в столичното полицейско управление.

Кристин се наклони леко към мен.

— По радиото чух, че имало някаква престрелка на Юниън Стейшън. Да си се сблъсквал с Гари Сонежи по някое време през твоята блестяща кариера?

— Съжалявам, в момента не съм на работа — отвърнах аз. — Между другото много ми харесва роклята ти.

Освен това ужасно ми харесва тази стара брошка, която си превърнала в огърлица. Харесва ми, че си се сетила да си обуеш обувки без токове, в случай че изпитам нужда да изглеждам по-висок, което не е така.

— Тридесет и един долара — каза тя и се усмихна с прекрасна, пресилено свенлива усмивка.

На нея роклята изглеждаше за милиони. Поне аз си мислех така.

Погледнах я право в очите, за да се опитам да отгатна дали й е добре. Бяха минали повече от шест месеца от смъртта на мъжа й, но това не бе кой знае колко голям срок. Стори ми се, че всичко е наред и освен това подозирах, че тя ще ми каже направо, ако има нещо.

Избрахме си бутилка мерло. После като предястия и двамата се спряхме на ипсуички миди, което бе добър старт за вечеря в „Кинкедс“. Като основно блюдо си поръчах задушена сьомга.

Кристин като че ли направи по-добър избор. Омар с гарнитура от меки като масло зелеви листа, пюре от боб и трюфели.

Докато се хранехме, не млъкнахме. Нито за секунда. Отдавна, много отдавна не се бях чувствал толкова освободен.

— Деймън и Джани казват, че си най-добрият директор, когото са виждали. Дадоха ми по долар, за да ти го кажа. А твоята тайна каква е? — попитах аз по едно време, усещайки, че с усилие потискам желанието си да бъбря глупости, докато съм с нея.

Преди да отговори, Кристин се позамисли.

— Ами… мисля, че най-верният и най-близък до истината отговор е, че ми е приятно да преподавам. Има и още един отговор, който е горе-долу същият. Ако си десняк, ти е ужасно трудно да пишеш с лявата ръка. Е, повечето деца в началото са левичари. Винаги се старая да го запомня. Ето това е тайната ми.

— Разкажи ми как мина денят ти в училище — помолих я аз, втренчил поглед в очите й, неспособен да го отклоня встрани.

Молбата ми я изненада.

— Наистина ли искаш да знаеш как мина денят ми? Защо?

— Твърдо. Дори не знам защо.

Защото обичам гласа ти. Обичам начина, по който изразяваш мислите си.

— Всъщност днес бе голям ден — каза тя и в очите й отново проблесна светлина. — Сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко това, Алекс? Никак не ми се иска да те отегчавам с работата си.

Кимнах:

— Сигурен съм. Никога не задавам въпроси, чиито отговори не искам да чуя.

— Добре тогава, ще ти разкажа. Днес всички деца трябваше да се преструват на седемдесет-осемдесет годишни старци и старици. Трябваше да вървят и да се движат малко по-бавно от обикновено. Трябваше да се справят с немощта си, със самотата и с това да не са център на внимание, както обикновено. Наричаме това „да влезеш в кожата на другия“ и го правим много често. Това е чудесна програма и аз прекарах един страхотен работен ден, Алекс. Благодаря ти, че ме попита. Беше прекрасно.

Кристин отново ме попита как е минал денят ми и аз й разказах колкото е възможно по-малко неща. Не исках да я разстройвам и отново да преживявам всичко. Говорихме си за джаз, за класическа музика и за последния роман на Ейми Тан. Изглежда, знаеше всичко и бе изненадана, че съм чел „Стоте тайни сетива“ и още повече се изненада, че ми е харесала.

После ми разказа какво било за нея да израсне на югоизток и ми довери голяма тайна — каза ми за Дъмбо-Гъмбо.

— През цялото време, докато бях в отделенията — разказваше Кристин, — бях Дъмбо-Гъмбо. Така ме наричаха някои от децата. Имах големи уши, разбираш ли. Като на Дъмбо, летящото слонче.

Тя отметна косата си с ръка.

— Ето, виж.

— Много са хубави даже — отвърнах аз.

Кристин се засмя:

— Не ме разочаровай, моля те. Ушите ми наистина са големи. И усмивката ми е огромна. Само зъби и венци.

— И някое тарикатче ти е измислило прякора Дъмбо-Гъмбо, така ли?

— Брат ми Дуайт. Освен това измисли и още един — Гъмбо Дин. Още не ми е казал, че съжалява за постъпката си.

— Е, аз пък го съжалявам. Усмивката ти е ослепителна, а ушите ти са големи точно колкото трябва.

Тя отново се засмя. Обичах смеха й. Всъщност обичах всичко в нея. По-щастлив от тази първа вечер заедно едва ли бих могъл да се чувствам.

17.

Времето летеше неусетно. Говорехме си за различни типове образование, за изложбата в Коркорановия Гордън Парк, а също и за най-обикновени глупости. Когато за първи път погледнах часовника, мислейки, че ще е някъде около девет и половина, часът бе дванадесет без десет.

— Тази вечер само за училища разговаряхме — каза Кристин. — Вече трябва да тръгвам, Алекс. Наистина. Каляската ми ще се превърне в тиква и тъй нататък.

Колата й бе паркирана на Деветнадесета улица и дотам отидохме пеша. Улиците бяха смълчани, пусти и окъпани в светлината на уличните лампи.

Чувствах се, сякаш бях пийнал малко повече, но знаех, че не съм. Усещах се освободен от всякакви грижи, припомнях си отново какво е да се чувстваш така.

— Ще ми се някой ден да повторим тази вечер. Какво ще кажеш за утре? — попитах аз и усмивката ми беше готова да цъфне на лицето.

Божичко, страшно ми беше хубаво!

Изведнъж нещо обаче се обърка. Видях изражение, което не ми хареса — тъга и притеснение. Кристин се вгледа в очите ми.

— Не мисля, че идеята е добра, Алекс. Съжалявам — каза тя. — Наистина съжалявам. Мислех, че съм готова, но май не съм. Има една поговорка: Белезите растат заедно с нас.

Поех шумно въздух. Не бях очаквал това. Дори не си спомнях какво означава да сбъркаш с някого. Бе като внезапен удар в корема.

— Благодаря ти, че ме заведе в най-хубавия ресторант, в който съм била досега. Много, много съжалявам. Не си виновен ти, Алекс.

Кристин не сваляше поглед от очите ми. Като че ли търсеше да види нещо, но не го намираше.

Вмъкна се в колата си, без да каже дума повече. Изведнъж бе станала делова, практична, сдържана. Запали и потегли. Останах да стърча на пустата улица, загледан подире й, докато червените габарити не се стопиха в далечината.

Не си виновен ти, Алекс. Думите й не преставаха да звучат в главата ми.

18.

Лошото момче отново бе в Уилмингтън, Делауеър. Имаше малко работа тук. В някои отношения това дори можеше да се окаже най-добрата част.

Гари Сонежи се разхождаше из добре осветените улици на Уилмингтън и като че ли не обръщаше внимание на околния свят. И за какво трябваше да му обръща? Достатъчно изкусен беше в грима и дегизирането, за да измами тъпаците, живеещи тук. Беше измамил ония от Вашингтон, защо да не измами и тия?

Той спря и се взря в огромния плакат над местната гара. „Уилмингтън — място, където можеш да бъдеш някой“, пишеше на него с големи червени букви на бял фон. Какви страхотна невинна шега, помисли си той.

Носеше пътническа чанта в ръка, но не привличаше ничие внимание. Малкото хора, които бе срещнал по време на разходката си, изглежда, бяха облечени по каталога на Сиърс от 1961 година.

На няколко пъти чу стържещия средноатлантически акцент. „Треба а се обадим дома“ (Трябва да се обадя вкъщи). Тъп и отвратителен диалект за тъпи и отвратителни мисли.

Исусе Христе, какво място за живеене! Как е успял да преживее в тази стерилна обстановка толкова време? Защо изобщо си дава труд да се връща? Е, отговорът на този въпрос му бе ясен. Сонежи знаеше защо се връща.

Отмъщение.

Време за отплата.

Свърна от Норт Стрийт и пое по неговата стара улица — Сентръл Авеню. След малко спря пред боядисана в бяло къща и дълго се взира в нея. Бе скромен дом в колониален стил на два етажа. Бе собственост на дядото и бабата на Миси и затова тя не се бе преместила.

Тракни с токове, Гари. Божичко, никое друго място не е като дома ти.

Отвори чантата си и извади избраното от него оръжие. Бе особено горд с него. Доста дълго време бе чакал, за да го вкара в употреба.

Най-сетне Гари Сонежи пресече улицата и се изкачи по няколкото стъпала на предното стълбище, сякаш бе собственик на къщата. После отвори вратата с помощта на ключа, който му бе останал отпреди четири години — от деня, в който Алекс Крос бе връхлетял в живота му заедно с партньора си Джон Сампсън.

Влезе вътре и… колко мило — жена му и дъщеря му го очакваха, хапвайки бисквитки и гледайки телевизия.

— Здрасти. Помните ли ме? — попита Сонежи тихо.

И двете започнаха да пищят.

Неговата собствена предана жена Миси.

Неговото любимо малко момиченце Рони.

Пищяха не защото бяха видели непознат, а защото го бяха разпознали и бяха видели оръжието.

19.

Ако започнеш да се съобразяваш с всички факти, някоя сутрин може и да не се събудиш. Оперативната зала в полицейското управление бе изпълнена до краен предел с непрекъснато звънящи телефони, писукащи принтери, проблясващи монитори и наблюдателна апаратура — последна дума на техниката. Целият този шум обаче не можеше да ме измами. Още не бяхме стигнали доникъде със стрелбата на гарата.

Първото нещо, което направих, бе да запозная хората със Сонежи. От мен се очакваше да го познавам по-добре от всеки друг, но въпреки това ми се струваше, че не знам достатъчно, особено пък сега. Проведохме съвещание на — както ние я наричахме — кръглата маса. В продължение на един час сбито излагах подробностите по отвличането на две деца преди няколко години в Джорджтаун, извършено от него, залавянето му и десетките разпити, проведени от мен в затвора „Лортън“ до момента на бягството му.

След като всеки от групата хукна да изпълнява задълженията си, аз също се захванах за работа. Трябваше да разбера кой е Сонежи, истинският Сонежи, защо е решил да започне отново и защо се е върнал във Вашингтон.

Обеда го подминах, без да забележа. И това време отиде само за сортиране на планините от данни, които бяхме събрали за Сонежи. Някъде около два следобед с болезнена яснота осъзнах количеството забодени листчета на таблото, на което слагахме „важната“ информация.

Една оперативна зала не е никаква оперативна зала без забодените на таблата карти и огромното табло с информация за това как се развива случаят. В най-горния му край с големи букви е написано името на случая, дадено му от началника на детективите. В случая това беше „Паяжина“, тъй като в полицейските кръгове Сонежи бе известен под прякора Паяка. Всъщност аз му го измислих.

Една част от това табло бе отделена за „цивилни нишки“. Това бяха показанията на надеждни свидетели на вчерашната стрелба на Юниън Стейшън. Друга част беше „полицейски нишки“ — тя пък се състоеше от показанията на полицейски служители, оказали се на гарата по време на стрелбата.

Цивилните нишки са показания на „нетренирано око“, докато полицейските са „тренирано око“. И крайният резултат от всички тези показания засега беше, че никой не разполагате с добро описание на настоящия външен вид на Сонежи. Тъй като в миналото Сонежи бе вече демонстрирал необичайното си изкуство в дегизирането, това не бе изненада за никого, но бе неприятно за всички.

В друга част на таблото бе поместена историята на случая Сонежи. На дълга, навита на руло компютърна разпечатка бе описано всяко място, където срещу Сонежи е било повдигано обвинение в някакво престъпление, включително и няколко неразкрити убийства още от ранните му години в Принстън, Ню Джърси.

Вяха прикрепени и снимки на уликите, с които разполагахме засега. Под тях с маркер бе написан текст — „известни умения, Гари Сонежи“; „скривалища, Гари Сонежи“; „физически характеристики, Гари Сонежи“; „предпочитани оръжия, Гари Сонежи“.

Имаше и категория „известни съучастници“, но тя беше още празна. И вероятно така щеше да си остане. Доколкото знаех, Сонежи винаги бе работил сам. Дали още беше така? Дали се е променил след последната ни среща?

Около шест и половина вечерта ми се обадиха от лабораторията за обработка на улики на ФБР в Куонтико. Къртис Уадъл ми беше приятел и знаеше какво изпитвам към Сонежи. Бе ми обещал веднага да ми се обади, ако разбере нещо интересно.

— Седнал ли си, Алекс? Или крачиш нервно наоколо, стиснал в ръка някой от онези безвкусици на техническата мисъл, наречени безжични телефони? — попита ме той.

— Крача, Къртис. Но съм стиснал най-обикновен старомоден телефон. Даже е черен на цвят. Самият Александър Бел би му се възхитил.

Шефът на лабораторията се засмя и аз си представих широкото му, обсипано с лунички лице и къдравата му червена коса, вързана отзад на опашка. Къртис много обичаше да приказва за празни работи и знаех, че трябва да го оставя да се наговори, в противен случай можеше да се обиди и дори да стане малко злобен.

— Добро момче, добро момче. Слушай, Алекс, имам някои работи тук, ама не съм сигурен дали ще ти харесат. На мен във всеки случай не ми харесват. Не съм сигурен дори дали можем да им вярваме.

С усилие успях да произнеса:

— Ъъъ, какво имаш, Къртис?

— Кръвта, която намерихме по приклада и цевта на пушката, помниш ли? Разбрахме на кого е. Въпреки че — както вече ти казах — не знам дали да вярваме на резултата или не. Кайл е съгласен. Познай от раз. Кръвта не е на Сонежи.

Къртис беше прав. Изобщо не ми хареса. Мразя изненадите, в което и да е разследване на убийство.

— Какво, но дяволите, означава това? Чия е кръвта в такъв случай? Знаеш ли?

Чух го как пое дълбоко въздух и след това бавно го изпусна.

— Алекс, кръвта е твоя. Кръвта по снайпера е твоя.