Котка и мишка

20.

Когато Сонежи пристигна на Пен Стейшън в Ню Йорк, вече бе настъпи пиковият час. Движеше се точно навреме за следващото действие. Божичко, бе изживявал този момент хиляди пъти преди днешния ден.

Легионите подобия на човеци бързаха да се приберат у дома, където щяха да се тръшнат на дюшеците (пухени не им се полагаха), да поспят известно време, което минаваше като един миг, и на сутринта отново щяха да подгонят влаковете. Исусе Христе, а казваха, че той бил луд!

Това със сигурност бе най-хубавото — за този миг той бе мечтал повече от двадесет години. Именно за този момент!

Бе планирал да бъде в Ню Йорк между пет и пет и половина — и ето че беше. Тук смееее, Гари! Той си представи, не, видя се как излиза от тъмните и дълбоки тунели на Пен Стейшън. Знаеше, че ще е извън кожата си от гняв, когато се качи горе. Знаеше го още преди да чуе музиката — някаква абсолютно тъпа маршова група, — примесена с тенекиено звучащата информация за влаковете.

— За Бей Хед Джанкшън можете да минете през изход А и да се качите от перон 8 — провъзгласи някакъв бащински глас за незнаещите.

Всички към Бей Хед Джанкшън. Всички да се качват, тъпи простаци такива, скапани роботи!

Погледът му изрови от тълпата един носач с очукан и невзрачен външен вид, сякаш животът го бе изоставил още преди тридесет години.

— Не можеш да потиснеш лошото у човека — каза Сонежи на минаващия работник. — Схващаш ли? Разбираш ли какво ти казвам?

— Върви на майната си! — отвърна му работникът.

Гари Сонежи изхъмка нещо като смях. Да получи такъв ритник от някакъв си сульо! Ама напоследък ги имаше навсякъде, сякаш обединени в някаква лига.

Впери поглед в работника. Реши да го накаже — като го остави да живее.

Днес не ти е ден да умреш. Името ти си остава в Книгата на живота. Продължавай да ходиш по земята.

Бе вече бесен, точно както очакваше. Започна да му причернява. Кръвта, нахлула с грохот в мозъка, гърмеше оглушително в ушите му. Това не беше добре. Противопоказно на трезвата и рационална мисъл. Кръвта? Дали ония хрътки са разбрали?

Гарата бе докрай претъпкана с блъскащи се, бързащи и намръщени нюйоркчани в най-лошата си фаза на раздразнение. Тия редовни пътници бяха невероятно агресивни и отблъскващи.

Никой от тях ли не го виждаше? Ами, виждаха го и още как. Е, и какво от това? Ставаха още по-агресивни и нахални.

Обаче нито един от тях не бе достигнал степента на клокочещата в гърдите му ярост. Дори не бе близо до нея. Омразата му бе омраза от най-чист вид. Дестилирана. Самият той беше ярост. Правеше неща, за които повечето от тях можеха само да си мечтаят. Техният гняв бе мъгляв и разсеян, блъскащ се само в границите на съзнанието им. А той виждаше гнева си ясно и действаше на момента, съобразявайки се с него.

Толкова приятно бе да си вътре в Пен Стейшън и да правиш нова постановка. Той вече бе навлязъл в стихията си. Виждаше всичко в едър план, в триизмерно изображение, което сякаш можеше да пипне. „Дънкин Донатс“, „Обувки“, „Вестници и списания“. Непрестанният приглушен грохот на влаковете долу — всичко бе точно така, както си го бе представял.

Знаеше какво ще се случи в следващия момент и как ще завърши.

Към крака си Гари Сонежи бе притиснал нож с петнадесет сантиметрово острие. Мечта за всеки колекционер. Със седефена дръжка и тясно, назъбено и от двете страни острие.

— Красив нож за красиви хора — бе му казал един мазен продавач преди много, много време.

— Завий ми го — кратко му бе наредил Сонежи.

И оттогава си бе все с него. За специални случаи като днешния. Или като онзи, когато бе убил един агент от ФБР на име Роджър Греъм.

Подмина щанда на „Хъдзън Нюз“ с лъскавите му списания и цветни снимки хора, вперили поглед в света навън, вперили поглед в него, мъчейки се да му натрапят пропагандата си. Наоколо продължаваха да го блъскат и да го мушкат с лакти. Брей, тия хора никога ли не спират?

Супер! Видя един субект, сякаш излязъл от мечтите му. От онези, когато бе още хлапе. Ето това бе човекът. Нямаше никакво съмнение. Позна лицето, походката, стойката, изобщо всичко в него му бе познато. Това беше човекът в сивия бизнес костюм, онзи, който му напомняше за баща му.

— Отдавна си го търсеше! — изръмжа Сонежи на господин Сивия костюм. — Търсеше си го и още как!

Той стрелна ръката с ножа напред и усети как острието му потъва в плът. Бе точно така, както си го бе представял.

Бизнесменът видя как острието се впива в гърдите му близо до сърцето. Върху лицето му се изписаха уплаха и изненада. После той се строполи на пода, убит на място, с обърнати нагоре очи и замръзнал на лицето безмълвен вик.

Сонежи знаеше какво ще се случи в следващия момент. Той се завъртя на пети, кривна с танцова стъпка вляво и мушна острието във втората жертва — мудно влачещ се мъж с тениска на Naked Lacrosse. Всъщност подробностите нямаха значение, но някои от тях се запечатваха в съзнанието му. Следващата жертва бе чернокож мъж, продаващ Стрийт Нюз. Трима от трима.

Това, което бе от най-голямо значение, бе кръвта. Сонежи гледаше как безценната кръв се разлива по мръсния, изтъркан и зацапан бетонен под. Попиваше в дрехите на пътниците, бавно пълзеше под телата им. Кръвта бе улика, тест на Роршах за полицията и ловците от ФБР Кръвта бе пролята за Алекс Крос, за да му даде възможност да се сети.

Гари Сонежи пусна ножа. Настана невероятна бъркотия. Писъците, разнесли се из цялата Пен Стейшън, най-сетне разбудиха ходещите мъртъвци.

Вдигна поглед към тъпите надписи отгоре: Изход към 31 улица, Колетно отделение, Информация, Метрото към Осма улица.

Знаеше как да излезе от Пен Стейшън. Всичко бе предварително обмислено. Бе взимал това решение хиляди пъти.

Със забързана крачка той отново потъна в тунелите надолу. Никой не се опита да го спре. Пак се бе превърнал в Лошото момче. Мащехата му може би щеше да излезе права. Неговото наказание щеше да се състои в това да се вози из нюйоркското метро.

Бррр. Страшничко!

21.

В седем часа вечерта ме споходи най-странното видение в живота ми. Бях излязъл от себе си и се наблюдавах отстрани. Минавах с колата покрай училище „Съджърнър Трут“ на път за вкъщи. Видях колата на Кристин Джонсън и спрях.

Излязох от колата и я зачаках. Чувствах се невероятно уязвим. И малко глупав. Не бях очаквал Кристин да е в училището по това време.

В седем и четвърт тя най-сетне излезе. Дъхът ми спря, когато я видях. Чувствах се като ученик. В това може би нямаше нищо лошо, може би точно така трябваше да се чувствам. Поне отново изпитвах някакво чувство.

Изглеждаше толкова свежа и привлекателна, сякаш току-що бе дошла на работа. Бе облечена в рокля на сини и жълти цветя, плътно прилепнала в тънката й талия, със сини сандали с висок ток и синя чантичка, преметната през рамото. Песента на „Ролинг Стоунс“: Have you seen her dressed in blue? See the sky in front of you2 — веднага се завъртя в главата ми. Чаках я, какво толкова.

Кристин ме видя и на лицето й веднага се появи разстроено изражение. Тя продължи да върви, сякаш бързаше за някъде — където и да е, стига да е далеч от това място.

Ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Лош знак, помислих си аз.

Възможно най-лошият телесен език. Излъчващ отбрана и страх. Едно нещо започваше да ми става ясно: Кристин Джонсън не желаеше да ме вижда.

Знаех, че не трябваше да идвам, трябваше да се спра, но просто не можах да се сдържа. Исках да разбера какво бе станало, след като излязохме от „Кинкедс“. Само това, нищо повече. Просто и ясно обяснение, дори да се окажеше болезнено.

Поех дълбоко въздух и се отправих към нея.

— Здрасти — казах аз. — Искаш ли малко да се поразходим? Прекрасна вечер е.

Едва говорех, а на мен никога не бяха ми липсвали думи.

— Какво, кратка почивка в двайсет часовия ти работен ден? — полуусмихна се Кристин или поне се опита да го направи.

Аз също й се усмихнах, чувствайки се адски неловко. Поклатих глава:

— Не съм на работа.

— Ясно. Разбира се, може да се разходим малко, но само няколко минути. Вечерта е прекрасна, прав си.

Свихме по улица F и навлязохме в парка „Гарфийлд“, който бе особено красив именно през ранното лято. Крачехме мълчаливо един до друг. Накрая спряхме до една претъпкана детска площадка. Течеше напрегнат бейзболен мач.

Не бяхме далеч от магистралата „Айзенхауер“ и приглушеният шум от движението се чуваше като далечно, почти успокояващо съскане. Магнолиите цъфтяха, лалетата — също. Майките и бащите играеха с децата си — тази вечер всички бяха в чудесно настроение.

От около тридесет години насам това бе паркът на моето детство и през деня можеше да бъде почти идиличен. Двамата с Мария често идвахме тук, когато Деймън беше още малък, а тя бе бременна с Джани. Много от тези спомени бяха започнали вече да избледняват, в което вероятно нямаше нищо лошо, но все пак бе тъжно.

Най-накрая Кристин проговори:

— Съжалявам, Алекс. — До този момент бе свела поглед към земята, но сега вдигна прекрасните си очи към мен. — За онази вечер. За неприятната сценка до колата ми. Май се паникьосах тогава. Откровено казано, дори не съм сигурна какво точно стана.

— Нека бъдем откровени — казах аз. — Защо не?

Виждах, че й е трудно, но трябваше да знам какво точно чувства. Исках да чуя нещо повече от онова, което ми бе казала, след като излязохме от ресторанта.

— Искам да се опитам да ти обясня — добави тя, стиснала юмруци и потропвайки с крак.

Цял куп лоши признаци.

— Може би аз сбърках нещо — обадих се с несигурен глас. — В края на краищата аз бях този, който непрекъснато те канеше на вечеря, докато…

Ръката на Кристин се протегна напред и покри моята.

— Моля те, остави ме да довърша — прекъсна ме тя и отново се усмихна с нейната полуусмивка. — Нека се опитам да кажа това веднъж завинаги. И бездруго щях да ти се обадя. Имах намерение да ти се обадя тази вечер. И щях да го направя.

Кристин леко трепереше. Гласът й също потрепна, когато започна:

— Алекс, мъжът ми умря от такова насилие, с каквото ти се сблъскваш всеки ден. Ти приемаш този свят, обаче на мен ми се струва, че не мога. Просто не съм такъв човек. Не бих могла да понеса загубата на някого, с когото съм близка. Логично ли ти го обяснявам? Малко съм смутена.

Вече всичко започна да ми става съвършено ясно. Мъжът на Кристин бе убит през декември. Каза, че в брака им имало някакви проблеми, но че още го обичала. Бе видяла как го застрелват в собствения им дом, бе го видяла да умира пред очите й. Тогава бях я прегърнал. Бяха ме пратили аз да поема случая.

Отново ми се прииска да я прегърна, но това щеше да бъде грешка. Стоеше пред мен, здраво обгърнала раменете си с ръце. Разбирах чувствата й.

— Моля те, чуй ме, Кристин! Нямам намерение да умирам, докато не подмина осемдесетте. Много съм прост и упорит, за да умра. Затова ще живеем заедно повече, отколкото всеки от нас е живял досега. Най-малко четиридесет и няколко години. А това с доста дълго време, за да се избягваме.

Кристин лекичко поклати глава, без да сваля поглед от моя. Накрая по устните й плъзна усмивка.

— Наистина ми харесва как работи тази твоя луда глава. Веднъж си детектив Крос и веднага след това — много открито и много сладко хлапе. — Тя скри лице в ръцете си. — Божичко, вече не знам какво говоря!

Всичко в мен крещеше да го направя, всяко сетиво, всяко чувство. Бавно и внимателно протегнах ръце и взех Кристин в прегръдките си. Тя толкова естествено потъна в тях. Почувствах, че се разтапям и чувството ми хареса. Приятно ми беше дори, че и коленете ми леко изтръпват.

Целунахме се за първи път — устните й бяха нежни и сладки и бавно мърдаха под моите. Не се отдръпна, както очаквах. Връхчетата на пръстите ми пробягаха нежно по едната й буза, после по другата.

Кожата й бе гладка и пръстите ми потреперваха, като че ли докосваха пареща повърхност. Сякаш от много, много дълго време не ми беше достигал въздух и изведнъж ми се даваше възможност да дишам до насита. И дишах. Отново се почувствах жив.

Кристин бе затворила очи, но сега отново ги отвори. Погледите ни се срещнаха.

— Точно както си представях — прошепна тя. — Около четиристотин и петдесет пъти.

Точно тогава се случи най-лошото нещо, което може да си представи човек — пейджърът ми забибипка.

22.

В шест часа вечерта в Ню Йорк по всички улици на вечно задръстения от движение участък около Пен Стейшън виеха сирени. Детектив Манинг Голдман паркира тъмносиния си таурус пред пощата на Шесто Авеню и хукна към местопрестъплението.

Хората по оживения булевард започнаха да се спират, загледани в тичащия с всички сили Голдман. Обръщаха глави във всички посоки, мъчейки се да разберат за какво става въпрос и защо този човек тича като луд.

Голдман бе с дълга тъмно кестенява, леко посивяваща коса и сивееща брадичка. На едното му ухо проблясваше златна обичка. Приличаше повече на застаряваща рок звезда, отколкото на детектив от отдел „Убийства“.

Партньор на Голдман бе един детектив, работещ първа година като такъв, на име Кармине Гроза. Имаше здраво телосложение, къдрава черна коса и напомняше Силвестър Сталоун на млади години — прилика, която той мразеше. Голдман рядко говореше с него. Смяташе, че през живота си Гроза не бе изрекъл нито една дума, която си струва да се чуе.

Въпреки това Гроза плътно следваше петдесет и осем годишния си партньор, който в момента бе най-възрастният детектив в Манхатън, излизащ да работи по улиците, вероятно най-добрият и определено най-дребнавото и свадливо копеле, което Гроза бе срещал.

В политиката Голдман бе смятан за някъде по-вдясно от Пат Бюканън и Ръш Лимбау3, но както повечето слухове, и този беше неточен. По някои въпроси — арестуване на престъпници, правата на престъпниците срещу правата на останалите граждани и смъртното наказание — Голдман беше радикален консерватор. Бе убеден, че всеки, който има дори съвсем малко мозък в главата си, ако работи само два часа в отдел „Убийства“, ще дойде до същите заключения, до които той бе достигнал. От друга страна пък, станеше ли въпрос за правата на жените, за бракове от един и същи пол или пък за Хауърд Стърн4, Голдман бе либерален като тридесетгодишния си син, който работеше като адвокат в Съюза за защита на гражданските свободи. Разбира се, Голдман не разправяше за това наляво и надясно. Последното нещо, което искаше, бе да развали репутацията си на непоносимо копеле. Ако направеше това, може би щеше да се наложи да разговаря с тъпи младоци като тоя „Слай“5 Гроза например.

Голдман все още бе в много добра форма — в много по-добра от тази на Гроза, с неговата диета на суха храна, високооктанова кока-кола и силно подсладен чай. Той тичаше срещу потока излизащи от Пен Стейшън хора, мислейки, че убийствата — поне при тия, с които си бе имал работа досега — ставаха в или около главната чакалня на гарата.

„Убиецът е избрал пиковия час, защото е имал нещо наум — мислеше Голдман, докато приближаваше чакалнята. — Или това, или е откачил точно когато чакалнята е била тъпкана от потенциални жертви.“

Какво е довело откачалника на Пен Стейшън в пиковия час, питаше се Манинг Голдман. Вече имаше една смразяваща кръвта теория, която не бе споделил с никого.

— Манинг, мислиш ли, че е още някъде тук? — попита го Гроза изотзад.

Навикът на Гроза да се обръща към всички на малко име, сякаш е бил с тях в една детска градина, наистина му лазеше по нервите.

Голдман не му обърна внимание. Не, не мислеше, че убиецът е още в Пен Стейшън. Убиецът се разкарваше на свобода из Ню Йорк. Ето това бе най-важното. Заболяваше го коремът от тази мисъл, което не бе много рядко за него, особено през последните две години.

Две подвижни сергии спираха пътя към местопрестъплението. На едната бе написано „Кожа от Монтего Сити“, а на другата — „От Русия с любов“. Да се махат в Ямайка и респективно в Русия, мина му през ума.

— Нюйоркско полицейско управление. Махайте тия лайнарки оттука! — викна Голдман на продавачите.

Той си проби път през тълпата зяпачи, полицаи и служители от гарата, събрани около трупа на чернокож мъж със събрана на опашка коса и вехти дрехи. Около група имаше пръснати и оплескани с кръв броеве на Стрийт Нюз, така че Голдман веднага разбра с какво се е занимавал черният и защо е бил на гарата.

Приближил се още по-наблизо, той забеляза, че жертвата е била малко под тридесетте. Имаше необичайно много кръв. Твърде много. Цялото тяло бе обградено от яркочервена локва.

Голдман се приближи до униформен служител на Амтрак.

— Детектив Голдман — представи се той, разгръщайки с една ръка картата си. — Перони десет и единадесет — посочи той към висящите отгоре надписи. — Кои влакове дойдоха на тези перони малко преди убийствата?

— Последният влак на десети перон? Трябва да е бил от Филаделфия, Уилмингтън и Балтимор, тръгващ от Вашингтон.

Голдман кимна. Точно от това се уплаши най-много, като чу, че убиецът се е развихрил на гарата и че е успял да се измъкне. Този факт означаваше, че той е с ясно съзнание. Убиецът бе действал по план.

Голдман подозираше, че убиецът от Юниън Стейшън и Пен Стейшън е един и същ и че маниакът в момента е в Ню Йорк.

— Имаш ли вече някаква идея, Манинг? — изджафка зад него Гроза.

Голдман най-сетне проговори на партньора си, без да поглежда към него:

— Аха. Тъкмо си мислех, че може да продават запушалки за ушите, запушалки за задника, а защо не и запушалки за устата.

След това Манинг Голдман отиде до един обществен телефон. Трябваше да се обади във Вашингтон. Бе убеден, че в Ню Йорк е дошъл Гари Сонежи. Може да е тръгнал на сафари за хора и му предстоят двадесетина — тридесет убийства.

Напоследък всичко бе възможно.

23.

Отговорих на пейджъра и от Ню Йорк се получиха неприятни новини. Последвал е нов удар в претъпканата с пътници гара. Това ме задържа на работното ми място и след полунощ.

Гари Сонежи вероятно бе в Ню Йорк. Ако, разбира се, не е тръгнал към някой друг град, набелязан от него за нови убийства. Бостън? Чикаго? Филаделфия?

Когато се прибрах вкъщи, лампите навсякъде бяха изгасени. В хладилника намерих лимонов кекс и го изядох. На вратата на хладилника Нана бе залепила изрязана от вестник статия за някоя си Осеола Маккарти. Над петдесет години Осеола перяла дрехи в Хатисбърг, Мисисипи. Спестила сто и петдесет хиляди долара и ги дарила на университета на Южен Мисисипи. Президентът Клинтън я поканил във Вашингтон и й връчил орден за гражданска доблест.

Кексът бе превъзходен, но на мен ми бе необходима по-съществена храна. Отидох да видя дали шаманката ми спи.

— Будна ли си, старо? — тихо попитах пред вратата на Нана.

Тя винаги я държи леко открехната, в случай че децата имат нужда от нея. Отворено 24 часа, точно като 7 — Единадесет6, обичаше да казва често тя. Когато бях малък, нещата бяха същите.

— Зависи от намеренията ти — долетя гласът й от тъмното. — О, ти ли си, Алекс? — тихо се изкиска тя и плю против уплах с пресилено облекчение.

— А кой друг да е? Кажи де? Посред нощ пред вратата на спалнята ти?

— Може да е всеки. Сульо и Пульо. Крадци в този наш опасен квартал дал господ. Или пък някой от моите поклонници.

Винаги си говорим така с нея. Така е било, така и ще бъде.

— Кажи ми за някого от тях.

Нана отново се изкиска.

— Аз няма да ти кажа, но подозирам, че ти имаш приятелка, за която можеш да ми разкажеш това-онова. Ама почакай. Сложи малко вода за чая ми. В хладилника има кекс, поне имаше… Знаеш, че имам поклонници, нали, Алекс?

— Ще ти сложа вода — отвърнах аз. — Кексът обаче вече замина за рая на кексовете.

След няколко минути Нана се появи в кухнята. Бе облякла любимата си къщна рокля на сини райета с големи бели копчета отпред. Изглеждаше така, сякаш е готова да започне новия ден в дванадесет и половина през нощта.

— Искам да ти кажа само две думи, Алекс. Ожени се за нея.

Обърнах очи към тавана.

— Не е това, което си мислиш, старо. Не е толкова просто.

Тя си наля от кипналия чай.

— О, напротив, съвсем просто е, внучето ми. Напоследък походката ти стана една такава пружинираща, а в очите ти — приятен блясък. Ти, господинчо, си затънал до ушите. И си последният, който го забелязва. Кажи ми сега нещо. Това е сериозен въпрос.

Въздъхнах.

— Още май не си се събудила от сладките си сънища. Какво сега? Питай.

— Ето какво ще те питам. Ако за този наш малък сеанс сега ти взема пари, да речем — деветдесет долара, тогава може би ще бъдеш по-склонен да приемеш съвета ми, нали?

И двамата се разсмяхме на лукавата й шега, плод на уникалното й чувство за хумор.

— Кристин не иска да се вижда с мен.

— О, боже! — възкликна Нана.

— Да, точно така — „о, боже“. Не иска да има нищо общо с детектив по убийствата.

Нана се усмихна.

— Колкото повече чувам за Кристин Джонсън, толкова повече ми харесва. Умно момиче. Има глава на тези прекрасни рамене.

— Ще ме оставиш ли да говоря? — попитах я аз.

Нана смръщи вежди и ме погледна сериозно.

— Ти винаги си готов да кажеш какво точно искаш, само че не подбираш подходящия момент. Обичаш ли тази жена?

— Още като я видях за първи път, почувствах нещо необикновено. Сърцето поведе главата. Знам, че звучи малко налудничаво.

Тя поклати глава и едновременно с това успя да отпие от чая си.

— Алекс, колкото и умно момче да си, понякога сякаш виждаш нещата в обратен ред. Изобщо не звучи налудничаво. Звучи така, сякаш за първи път, откакто Мария умря, се променяш, и то към по-добро. Защо не огледаш уликите, с които разполагаме? Отново си върна живата и пружинираща походка. Очите ти блестят и са готови да се усмихнат. Напоследък си добър дори с мен. Събери всичко това наедно и какво се получава? Сърцето ти отново работи.

— Но тя се страхува, че работата ми е опасна и може да ме убият. Съпругът й беше убит, не помниш ли?

Нана се надигна от стола си. После тежко заобиколи масата и спря съвсем близо до мен. Годините я бяха смалили дотолкова, че се обезпокоих. Не можех да си представя живота си без нея.

— Обичам те, Алекс — каза тя. — Каквото и да правиш, аз пак те обичам. Ожени се за нея. Поне заживейте с нея заедно. — Тук тя млъкна и се засмя. — Не мога да повярвам, че го казах.

Нана ме целуна, след което тръгна да си легне.

— Аз наистина имам поклонници — подвикна тя вече от коридора.

— Ами омъжи се за някого от тях тогава — подхвърлих аз.

— Аз не съм влюбена, убиецо на лимонови кексове. Ти си влюбеният.

24.

Първото нещо, което направихме двамата със Сампсън сутринта, или по-точно в шест и тридесет и пет, бе да хванем влака за нюйоркската Пен Стейшън. Щяхме да стигнем дотам почти толкова бързо, колкото и да отидем до летището, да се мотаем, докато паркираме, да се бавим из авиокомпаниите… Освен това ми се искаше да помисля още малко.

Теорията, че колячът от Пен Стейшън е бил Гари Сонежи, бе лансирана от Нюйоркското полицейско управление. Първо трябваше да науча нещо повече за убийствата в Ню Йорк, но ситуацията за привличане на внимание беше същата, в каквато Сонежи се бе подвизавал и по-рано.

Пътуването във влака бе приятно и удобно и през по-голямата му част имах чудесна възможност да помисля за Сонежи. Това, с което не можех да се примиря, че не мога да си обясня, бе защо Сонежи вършеше престъпления, прилични повече на актове на отчаяние. Изглеждаха ми самоубийствени.

Бях разпитвал Сонежи десетина пъти, откак го бях арестувал преди няколко години. Тогава изобщо не ми се видя самоубийствен тип човек. Бе твърде голям егоист, дори мегаломан.

Може би копираше нечии престъпления. Обаче това, което в момента правеше, го нямаше никъде. Какво се е променило? Сонежи ли ги вършеше тези убийства? Дали това не е някой номер или отвличаща маневра? Да не би да е капан? Как, по дяволите, е нацапал онзи снайпер на Юниън Стейшън с моята кръв?

Добре, капан. Но капан за какво? Поради каква причина? При Сонежи всичко си имаше причина.

Тогава защо убива съвършено непознати на Юниън и Пен? И защо само на гари?

— Брей, от челото ти се вдига пушек бе, Сладур. Усещаш ли го?

Сампсън премести погледа си от мен към останалите пътници около нас.

— Виждате ли? Малки струйки дим. Ето тук. И тук.

Той се наведе към мен и започна да ме удря със сгънатия си вестник, имитирайки гасене на огън.

Сампсън обикновено предпочиташе фронтално нападение пред флангови заобикалки, но смяната на тактиката този път даде добри резултати. И двамата започнахме да се смеем. Дори и пътниците около нас усмихнато вдигнаха глави от вестниците, кафетата и лаптопите си.

— Тю! Замалко да изгори момчето. Пожарът е потушен — обяви Сампсън и се закиска тихичко. — Леле, главата ти е гореща като ада. Сигурно си провеждал мощна мозъчна атака срещу нещо. Прав ли съм?

— Не, мислех си за Кристин — казах му аз.

— Лъжльо! Трябвало е да мислиш за Кристин. Тогава щеше да се наложи да ти гася пожара на съвсем друго място. Как вървят нещата между вас? Ако смея да попитам, разбира се.

— Тя е велика, тя е най-добрата, Джон. Наистина голяма работа. Умна и забавна. Хо-хо! Ха-ха!

— И добре изглеждаща — почти колкото Уитни Хюстън, и много по-секси от нея. Но нито едно от тези неща не е отговор на въпроса ми. Какво става с вас двамата? Опитваш се да скриеш чувствата си от мен? Да, но моята шпионка — госпожица Джани, ми каза, че завчера сте имали среща с Кристин. Имали сте среща, а ти нищо не си ми казал.

— Бяхме на вечеря в „Кинкедс“. Прекарахме добре. Вкусна вечеря, приятна компания. Обаче има един малък проблем. Страхува се, че може да ме убият и затова не иска повече да се виждаме. Още жалее мъжа си.

Сампсън кимна и плъзна тъмните си очила надолу, за да ме огледа директно, без никакви смекчаващи обстоятелствата филтри.

— Това е интересно. Още го жалее, а? Значи е почтена дама. И между другото, тъкмо подхвана тази забранена тема, трябва да ти кажа нещо и аз по този въпрос. Ако те очистят по време на някоя акция, семейството ти ще те оплаква незаслужено дълго. Обаче лично аз ще нося факлата на мъката до и по време на церемонията по погребението, не повече. Това е. Помислих си, че трябва да го знаеш… Така. И какво, двамата с нея повече няма да се виждате, така ли?

Сампсън обичаше да си приказва с мен така, сякаш сме дружки, излезли от романчетата на Тери Макмилън7. Понякога наистина бяхме такива, което е необичайно за мъже, особено пък за такива като нас. Веднъж започнал, Сампсън не можеше да спре.

— Мисля, че вие двамата сте си лика-прилика. И всички мислят така. Целият град говори. Децата, Нана, лелите ти.

— Така ли?

Станах и седнах от другата страна на прохода между седалките. Там и двете седалки бяха празни. Пръснах си бележките за Гари Сонежи по едната от тях и започнах да ги чета.

— Мислех си, че никога няма да схванеш намека — каза Сампсън, доволно намествайки едрото си тяло на двете опразнени седалки.

Както винаги, нищо друго не бе така приятно като работата с него. Кристин грешеше, че нещо може да се случи с мен. Двамата със Сампсън щяхме да живеем вечно.

— Ще го пипнем тоя задник Гари Сонежи като едното нищо. Кристин ще си падне здраво по теб така, както ти явно вече си си паднал по нея. Всичко ще е наред, Сладур. Трябва да е.

Не знам защо, но ми беше трудно да го повярвам.

— Знам, че вече си мислиш разни песимистични глупости — продължи Сампсън, без дори да поглежда към мен, — но ще видиш. Този път всичко ще завърши с хепиенд.

25.

Двамата със Сампсън пристигнахме в Ню Йорк към девет сутринта. Много добре си спомням една стара песничка на Стиви Уондър, в която се говори как слизаш в Ню Йорк от автобуса за пръв път. Смесицата от надежда, страхове и очакване, с която повечето хора свързват града, явно беше универсална реакция.

Докато се изкачвахме по стръмните стъпала от подземните перони на Пен Стейшън, ми дойде една подходяща мисъл за случая. Ако бе така, както си мислех, това определено щеше да свърже Сонежи и с двете гарови касапници.

— Май ми дойде нещо наум за Сонежи — казах аз на Сампсън, докато двамата се приближавахме към блесналите светлини в горния край на стълбите.

Той се обърна към мен, но продължи да се изкачва нагоре.

— Няма да се мъча да гадая, Алекс, защото моят ум изобщо не стига дотам, докъдето стига твоят. — После се обърна напред, мърморейки: — И слава богу!

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попитах го аз.

Чувах музика, носеща се от главния перон. Звучеше ми като „Четирите годишни времена“ на Вивалди.

— Опитвам се да не позволявам на факта, че Гари Сонежи е автор на тази касапница, да нарушава равновесието ми или да ме разстройва, по какъвто и да е друг начин. Кажи сега какво мислиш.

— Когато Сонежи беше в затвора „Лортън“ и аз го разпитвах, той винаги говореше за своята мащеха. Как го затваряла в мазето и го държала там с часове. Бе като че ли обзет само от тази мисъл.

Сампсън закима енергично:

— Доколкото и двамата с теб го познаваме, не мога някак си да съдя бедната жена за това.

— Държала го заключен там с часове, а понякога и по цял ден, ако баща му отсъствал от града. Изключвала тока в мазето, но той се научил да си крие свещи. И на светлината им четял книжки за похитители, насилници, масови убийци и други лоши момчета.

— И какво искаш да ми кажеш, доктор Фройд? Тия масови убийци са били пример за подражание, така ли?

— Нещо такова. Гари ми разправяше, че когато бил в мазето, си представял как извършва убийства и други злодейства, и то веднага щом го пуснели от мазето. Мисълта, че освобождаването от мазето му връщала свободата и силата, се превърнала за него в идея фикс. Стоял си в мазето, обзет от мисълта какво ще направи веднага след като го пуснат. Случайно да забелязваш наоколо места, прилични на мазета? Или пък около Юниън Стейшън?

Сампсън си показа зъбите, които бяха едри и много бели и оставяха у вас впечатление, че собственикът им може би ви харесва повече, отколкото си мислите.

— Тия тунели из гарите представляват мазето от детството на Гари, това ли искаш да ми кажеш? Излиза от тях и касапницата започва. Накрая си отмъщава на целия свят.

— Мисля, че това е част от обяснението — отвърнах. — Нищо, свързано с Гари, не е толкова просто. Но все пак е някакво начало.

Бяхме стигнали основния етаж на Пен Стейшън. Може би Сонежи е вървял по същия път вчера, когато е дошъл тук. Все повече се убеждавах, че Нюйоркското полицейско управление е познало. Сонежи като нищо би могъл да бъде убиецът и от Пен Стейшън.

Гледах как тълпа пътници бавно минава под непрестанно сменящите се цифри на главното информационно табло. Почти виждах как Гари Сонежи стои на мястото, на което бях застанал в момента, и доволно обгръща гледката с поглед: пуснали са го от мазето, за да се прояви отново като лошо момче! Да извърши прочути престъпления и да успее така, както не би успял и в най-смелите си мечти.

— Доктор Крос, предполагам8.

Чух името си тъкмо когато двамата със Сампсън влизахме в ярко осветената чакалня на гарата. Срещу нас бе застанал брадат мъж със златна обичка на ухото и се усмихваше на собствената си шега. После протегна ръка напред.

— Аз съм детектив Манинг Голдман. Радвам се, че дойдохте. Вчера Гари Сонежи беше тук.

Каза го с абсолютна сигурност.

26.

Двамата със Сампсън стиснахме поред ръката на Голдман, а също и на партньора му — млад детектив, който като че ли не обичаше Голдман.

Манинг Голдман бе облечен в яркосиня спортна риза, чиито три горни копчета бяха откопчани. Отдолу се виждаше нещо като моряшка фланелка, изпод която напираха червеникавокафяви, прошарени тук-там кичури косми. Затова пък партньорът му бе облечен в черно от главата до петите.

Голдман започна да разказва каквото знаеше за убийствата на Пен Стейшън. Нюйоркският детектив пращеше от енергия и приказваше като картечница. Ръцете му не спираха да жестикулират и целият му вид говореше, че е абсолютно уверен в уменията и способностите си. Фактът, че ни бе извикал да му помогнем, бе доказателство за това. Не се чувстваше заплашен от нас.

— Знаем, че убиецът се е качил дотук по стълбите от перон десет, точно както и вие двамата. Говорихме с трима свидетели, които може би са го видели във влака от Вашингтон — заобяснява Голдман. Мургавият му тъмнокос партньор не обелваше нито дума. — Въпреки това, не разполагаме с добро описание. Тримата свидетели дават три различни описания, в което според мен няма никаква логика. Имате ли някаква представа защо?

— Ако е бил Сонежи, той е много добър с грима и дегизирането и му доставя голямо удоволствие да лъже хората, особено пък полицията. Знаете ли къде се е качил на влака? — попитах аз.

Голдман хвърли поглед в черен, подвързан с кожа бележник.

— Спирките на този влак са били Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Уилмингтън, Принстън Джанкшън и Ню Йорк. Предполагаме, че се е качил във Вашингтон.

Хвърлих поглед към Сампсън, а после отново към двамата нюйоркски детективи.

— Сонежи навремето е живял в Уилмингтън заедно с жена си и малката си дъщеря. Роден е в района на Принстън.

— Тази информация я нямаме — отвърна Голдман.

Не можех да не забележа, че говореше само на мен, като че ли Сампсън и Гроза сякаш ги нямаше. Беше странно и всички останали се чувствахме неловко.

— Намери ми разписание на влака и специално на този, дето пристига тук в пет и десет. Искам отново да проверя къде е спирал.

По-младият детектив се спусна да изпълни командата на Голдман.

— Чухме, че тук е имало три намушквания с нож, три смъртни случая, така ли е? — обади се най-сетне и Сампсън.

Знаех, че му взима мярката и вероятно е дошъл до заключението, че вижда пред себе си нюйоркски задник от най-чист вид.

— Това го пише на първа страница на всички вестници — изстреля Голдман с крайчеца на устните си.

Бе мръсна забележка и освен това безцеремонно подхвърлена.

— Питам ви, защото… — започна Сампсън, продължавайки да опитва да се сдържи.

Голдман го прекъсна с груб жест на ръката.

— Елате да ви покажа мястото на убийствата — насочи той вниманието си обратно към мен. — Може би това ще ви подсети още нещо за Сонежи.

— Детектив Сампсън ви зададе въпрос — казах аз.

— Да, но това е безсмислен въпрос. Нямам време за подобни въпроси. Както вече ви предложих, хайде да вървим напред. Сонежи е на свобода някъде из моя град.

— А ти от ножове разбираш ли? Много ли случаи си имал с прободни рани? — попита го Сампсън.

Виждах, че вече започва да губи самообладание. Бе се надвесил над Манинг Голдман. Всъщност и двамата се бяхме надвесили.

— Да, имал съм доста случаи с прободни рани от нож — отвърна Голдман. — Освен това знам какво целите с този въпрос. Малко вероятно е Сонежи да убие трима от трима с нож. Е, да ви кажа тогава — неговият нож е бил двуостър, назъбен от двете страни и наточен като бръснач. Всяка от жертвите му е клъцната, сякаш върху нея е работил хирург от Нюйоркския медицински център… А, да. И освен това е натопил острието в цианкалий. Убива те за по-малко от минута. Тъкмо щях да ви го кажа.

Сампсън се дръпна назад. Това с отровата бе ново за нас. Джон разбра, че трябва да изчака и да чуе онова, което Голдман има да ни казва. Не можехме да превръщаме това в лични търкания, и то в Ню Йорк. Поне не още.

— Споменава ли се нещо за ножове в досието на Сонежи? — Голдман отново говореше само на мен. — Отрови?

Разбирах, че иска да ме изцеди, да ме използва. Но с това нямах проблеми. Да получаваш и да даваш е есенцията на всички случаи, попадащи в сферата на различни юрисдикции.

— Ножове ли? Преди време уби с нож един агент на ФБР. Отрови? Не знам. Няма да се изненадам. Освен това е стрелял с различни пушки още като юноша. Сонежи обича да убива, детектив Голдман. Бързо схваща, затова нищо чудно да се е научил. Пушки, ножове, а сега вече и отрови.

— Повярвай ми, наистина се е научил. Дошъл е и си е излязъл оттук само за две минути. И след себе си е оставил три трупа просто така — щракна Голдман с пръсти.

— А имаше ли много кръв? — попитах аз.

Това бе въпросът, който ми се бе въртял в главата по време на целия път от Вашингтон дотук.

— Имаше адски много кръв. И трите жертви са били намушкани дълбоко. Две от гърлата бяха прерязани. Защо?

— Може да има някаква нишка, свързана с всичката тази кръв. — Разказах на Голдман за едно от откритията ми на Юниън Стейшън. — Снайперистът във Вашингтон направи истинска касапница. Сигурен съм, че Сонежи го е сторил нарочно. Използвал е куршуми с кух връх. Освен това по пушката е оставил следи от моята кръв.

Той дори вероятно знае, че в момента съм в Ню Йорк — помислих си аз. — И вече не съм много сигурен кой кого преследва.

27.

През следващия час Голдман, с плътно следващия го по петите партньор, ни разведе из Пен Стейшън, обръщайки особено внимание на трите лобни места. Нарисуваните с тебешир очертания на телата още не бяха изтрити и жълтата лента, която ги ограждаше, само увеличаваше блъсканицата из и бездруго претъпканата гара.

След като привършихме с огледа, двамата нюйоркски детективи ни отведоха на уличното ниво, откъдето се предполагаше, че Сонежи е взел такси за града.

Внимателно наблюдавах Голдман, гледах го как работи. Бе доста добър. Интересен бе начинът, по който се разхождаше наоколо. Носът му бе вирнат малко по-високо от носовете на простосмъртните наоколо. Стойката му придаваше високомерен вид, независимо от начина, по който бе облечен.

— Според мен обаче е взел метрото — казах аз, когато застанахме на шумното Осмо Авеню.

Над главите ни имаше огромно табло, на което пишеше, че „Кис“ скоро щели да изнасят концерт в Медисън Скуеър Гардън. Жалко, налагаше се да го изпусна.

Голдман се усмихна широко.

— И аз си помислих същото. Свидетелите си противоречат по това накъде е поел. Питах се дали вече си си съставил мнение. И аз мисля, че Сонежи е хванал метрото.

— Влаковете имат някакво специално значение за него. Мисля, че са част от ритуала му. Като малък искал да му купят влакче, но не са му купили.

— Аха, quod erat demonstrandum9 — усмихна се Голдман самодоволно. — Значи сега убива хора по гарите, където спират влаковете. Според мен в това има съвършена логика. Чудя се защо не е вдигнал целия влак във въздуха.

Дори Сампсън се засмя.

След като привършихме с огледа на Пен Стейшън и околните улици, тримата отидохме на Полис Плаза Едно. Към четири часа вече знаех с какво разполага Нюйоркското полицейско управление — поне с онова, с което Манинг Голдман ме запозна на този етап.

Бях почти сигурен, че убиецът на Пен Стейшън е бил Гари Сонежи. Лично влязох във връзка с Бостън, Филаделфия и Балтимор и тактично им намекнах да обърнат внимание на гарите си. Предадох същия съвет и на Кайл Крейг от ФБР.

— Трябва да се връщаме във Вашингтон — казах аз накрая на Голдман и Гроза. — Благодаря ви, че ни повикахте. Много ни помогнахте.

— Ще ти се обадя, ако се появи нещо ново. И ти да направиш същото, ей! — Манинг протегна ръка и аз я стиснах. — Вероятно това няма да са последните новини от Гари Сонежи.

Кимнах. Аз пък бях абсолютно сигурен в това.

28.

Гари Сонежи си представи, че лежи до Чарлс Джоузеф Уитман на покрива на кулата на Тексаския университет през лятото на 1966 година.

И всичко това в проклетото му, невероятно въображение!

Той се бе качвал там с Чарли Уитман много, много пъти преди — чак от 1966 година насам, когато серийният убиец се бе превърнал в един от идолите на детството му. През изминалите години досега и други убийци бяха занимавали съзнанието му, но нито един от тях не беше като Чарли Уитман. Той бе истински американски оригинал, а такива вече почти не бяха останали.

Чакай да видим сега. Сонежи отново прехвърли имената на любимците си — Джеймс Хърбърти, който бе открил огън без всякакво предупреждение в един „Макдоналдс“ в Сан Изидио, Калифорния. Бе убил двадесет и един души, бе ги убил по-бързо, отколкото можеха да преглътнат мазните си хамбургери. Сонежи всъщност бе направил имитация на тези убийства преди няколко години. И точно тогава се бе срещнал с Алекс Крос лице в лице.

Един друг негов любимец бе пощальон и се казваше Патрик Шерил, който бе избил четиринадесет свои колеги в Едмън, Оклахома, и вероятно бе поставил началото на израза „Луд като пощаджия“. Съвсем наскоро той се бе възхищавал на майсторството на Мартин Брайънт от наказателната колония в Порт Артур, Тасмания. Не биваше да забравя и Томас Уат Хамилтън, който завладя съзнанието на почти всички хора от тази планета след стрелбата в едно начално училище в Дънблейн, Шотландия.

На Гари Сонежи ужасно му се искаше да завладее съзнанието на всички, да се превърне в огромна зловеща икона в пространството на Интернет. Щеше да го направи. Всичко вече бе обмислено.

Въпреки това Чарли Уитман беше любимецът му. Уитман бе първооснователят, „откачалката от кулата“. Лошо момче, каквото бе самият той, само че от Тексас.

Боже господи, колко пъти само бе лежал на покрива на същата тази кула, под нажеженото до бяло августовско слънце, заедно с лошото момче Чарли?

И всичко това в невероятното си въображение!

По времето, когато откачи, Уитман бе двадесет и пет годишен студент по архитектура в Тексаския университет. На наблюдателната площадка на кулата, издигаща се на деветдесет метра над студентското градче, бе качил цял арсенал. Сигурно се е чувствал като Бог там горе!

Точно преди да се качи на часовниковата кула, той бе убил жена си и майка си. Този следобед в Тексас той сложи Чарли Старкуедър в малкото си джобче. Същото можеше да се каже и за Дики Хикок, и за Пери Смит — белите пънкарчета, които Труман Капоти бе обезсмъртил в книгата си „Хладнокръвно“. Чарли Уитман направи и тях за пет пари.

Сонежи никога нямаше да забрави онзи пасаж от статията на Тайм, посветена на стрелбата в Тексаския университет. Знаеше го дума по дума: Както повечето масови убийци, така и Чарлс Уитман е бил момче за пример, от онези хора, които майките в квартала непрекъснато тикат в очите на непослушните си деца. Като момче е помагал в местната католическа църква, разнасял е вестници.

Вятър и мъгла.

Страшен майстор в притворството, а? Никой не е знаел какво си е мислел Чарли и какъв коз ще извади накрая.

Заел е внимателно позиция на кулата точно под цифрата VI на часовника и в 11:48 сутринта открил огън. До себе си, на широката метър и осемдесет наблюдателна площадка, опасваща кулата, той сложил мачете, тежък армейски нож, 6-милиметрова карабина „Ремингтън“, 35 милиметров „Ремингтън“, пистолет „Лугер“ и 357 револвер „Смит и Уесън“.

Местната полиция изстреляла около хиляда патрона по него и унищожила почти целия циферблат на часовника, но им отнело почти час и половина да сложат край на стрелбата и на Чарли Уитман. Цял свят се смая от дързостта му, уникалния му възглед за живота и гледната му точка. Целият проклет свят си взе бележка.

Някой блъскаше по вратата на хотелската му стая! Звукът го свали на земята. Внезапно си спомни къде се намира.

Бе в Ню Йорк, стая 419 на хотел „Плаза“, за който бе само чел като малък. Винаги си бе представял как пристига с влак в Ню Йорк и отсяда в хотел „Плаза“. Е, ето че вече бе тук.

— Кой е? — попита той, без да става от леглото, измъквайки пистолета изпод завивките и насочвайки го към шпионката на вратата.

— Камериерката — чу се женски глас със силен испански акцент. — Искате ли да ви оправя леглото?

— Не, така ми е добре — отвърна Сонежи и се усмихна.

Всъщност, сеньорита, готвя се да направя така, че Нюйоркското полицейско управление да заприлича на стадо полуумни некадърници, каквито са наистина. Стига с това оправяне на леглото, гледай си там шоколадовите дражета и не ме закачай.

Всъщност…

— Хей! Я ми донеси малко от ония шоколадови дражета. Много ми харесват. Яде ми се нещо сладко.

Гари Сонежи се облегна на таблата на леглото и продължи да се усмихва, а в това време камериерката отключи вратата и влезе. Той си помисли дали да не я оправи, да я изчука, но му мина през ума, че идеята не е добра. Искаше му се да прекара една нощ в хотел „Плаза“. Бе чакал това от години. Струваше си риска.

Но това, което най-много му харесваше, това, което правеше работата толкова съвършена, бе, че никой нямаше представа как щеше да свърши всичко.

Никой не би могъл да предскаже края на тая история.

Нито Алекс Крос, нито който и да било друг.

29.

Заклех се, че този път няма да се оставя Сонежи да ме обсеби. Нямаше да му позволя да завладее мислите и душата ми.

Успях да се върна навреме от Ню Йорк за късна вечеря с Нана и децата. Деймън, Джани и аз подредихме долу и започнахме да слагаме масата. За музикален фон си пуснахме тихите мелодии на Кийт Джарет. Всичко бе прекрасно. Така трябваше да бъде и тази мирна картинка ми действаше като специално отправено към мен послание.

— Тате, ти направо ме смая — каза Джани, докато сновяхме напред-назад и слагахме „онези“ прибори, чинии и чаши, събрани през целия ни съвместен живот с Мария. — Ти си ходил чак до Ню Йорк. И не само това, ами и се върна навреме за вечеря. Много добре, тате!

Тя сияеше, кискаше се и от време на време ме потупваше по ръката. Тази вечер бях добър баща. Джани бе доволна. Бе възприела играта ми изцяло. Поклоних се изискано.

— Благодаря ти, скъпа дъще. А сега да те питам. Какво разстояние според теб съм изминал?

— В километри или в мили? — обади се от другата страна на масата Деймън, който тъкмо слагаше салфетки, сгъвайки ги като в ресторантите. Понякога това момче много обичаше да привлича вниманието върху себе си.

— В каквото искате — отвърнах аз.

— Около двеста четиридесет и осем мили в едната посока — каза Джани. — К’во ши кайш?

Направих супер изумена физиономия и обърнах широко отворените си очи нагоре. Понякога и мен ме бива да привличам вниманието върху себе си.

— А сега аз съм смаяният. Много добре, Джани!

Тя се поклони непохватно и след това приклекна, разперила поличката си встрани.

— Тази сутрин питах Нана колко далеч е Ню Йорк — призна си тя. — Добре ли съм направила?

— Умно — изрази Деймън мнението си относно моралните принципи на сестра си. — Това се нарича тайно разследване.

— Да, умно, моето момиче — казах аз и тримата се засмяхме на изобретателността и чувството й за хумор.

— А в двете посоки е четиристотин деветдесет и шест мили — продължи Деймън.

— Ама вие сте… страхотни! — възкликнах аз с висок и игрив глас. — Вие сте страхотни умници от най-висока класа!

— Какво става тук? Какво пропускам? — чу се гласът на Нана откъм кухнята, откъдето се носеха главозамайващи аромати.

Не обичаше да пропуска нищо. Никога. И доколкото знам, никога не й се бе случвало.

— Играем си тук игрички — подвикнах й аз в отговор.

— Ще си изгубиш ризата, ако играеш срещу тези двама млади професори, Алекс — предупреди ме тя. — Жаждата им за знания не знае граници. И познанията им са вече енциклопедични.

— Ен-ци-кло-педични — ухили се Джани. — Кейкуок — викна тя и направи няколко стъпки от този стар танц, идваш още от времето на робството.

Веднъж я бях научил да го играе, свирейки на пианото. Кейкуок — музиката всъщност е предшественица на съвременния джаз. В нея са смесени ритми от Западна Африка с класически мелодии и маршове от Европа. В миналото, по времето на памучните плантации, се правели състезания и онзи, който играел танца най-добре, получавал за награда торта10.

Всичко това Джани го знаеше и всъщност играеше проклетия танц като професионалистка, дори прибавяйки и някои съвременни стъпки. Освен това можеше да имитира и прочутата „Слонска стъпка“ на Джеймс Браун, както и обратния вървеж на Майкъл Джексън.

След вечеря измихме съдовете и после слязохме в мазето за уроците по бокс, провеждани веднъж на всеки две седмици. Деймън и Джани бяха не само умни, но си падаха малко и гадинки. В училище гледаха да не се заяждат с тях.

— Малко мозък и мръсен ляв прав! — хвалеше ми се Джани понякога. — Трудно се излиза срещу такава комбинация.

Свършили с бокса, тримата най-сетне се оттеглихме в хола и Рози се сгуши в скута на Джани. Тъкмо гледахме един бейзболен мач, когато Сонежи отново се върна в мислите ми.

От всички убийци, с които ми се е случвало да си имам работа, той бе най-страшен. Сонежи бе целенасочен, склонен към крайности и лишен от каквито и да било задръжки. Имаше мощно въображение, подхранвано от гняв, и действаше, ръководен от фантазиите си.

Преди много месеци Сонежи ми се бе обадил по телефона, за да ми каже, че ми е оставил вкъщи котка — малък подарък. Знаеше, че сме я приютили при нас и че я обичаме много. Каза ми, че всеки път, когато погледна към котката, ще си мисля: Гари е у нас, Гари е тук.

Тогава си помислих, че Гари е видял бездомната котка да обикаля около къщи и веднага е измислил цялата тази история. Много обичаше да лъже, особено ако с лъжите си можеше да навреди на някого.

Тази нощ обаче, след като знаех, че Сонежи отново вилнее безконтролно наоколо, в главата ми се загнездиха някои лоши мисли за Рози. Уплаших се съвсем не на шега.

Гари е у нас. Гари е тук.

Замалко не изхвърлих котката от къщи, но това не можеше да бъде разрешение на въпроса в момента, затова изчаках до сутринта, за да направя онова, което трябваше да се направи с Рози. Този проклет Сонежи! Какво иска сега от мен? Какво иска от семейството ми? Какво може да е направил на Рози, преди да я остави вкъщи?

30.

Чувствах се като предател спрямо децата и бедната малка Рози. Сутринта се качих на колата и карайки към Куонтико, търсех оправдание за нехуманното си поведение. Подвеждах децата и вероятно вършех ужасно нещо, но друг избор не виждах.

Още преди да тръгнем, успях да подмамя Рози в една от онези отвратителни клетки, използвани за пренасяне на малки животни. Бедното създание се размяука и задраска така, че не издържах и я пуснах.

— А сега се дръж прилично — опитах се да бъда строг аз. После добавих: — Ооо, бесней, ако искаш!

През цялото време на пътуването Рози не спря да подсилва усещането ми за вина и да ме кара да се чувствам отвратително. Явно е научила тези номера от Деймън и Джани. Но, разбира се, и представа си нямаше колко силно трябва да ми се сърди. Всъщност кой знае. Котките имат такава интуиция…

Страхувах се, че красивата червеникавокафява абисинка може да се наложи да бъде умъртвена още тази сутрин. Не знаех дали изобщо някога ще успея да обясня това на децата.

— Недей да драскаш седалките! И само посмей да ми се качиш на главата! — карах й се аз, но с мек и успокоителен глас.

Тя измяука няколко пъти, но общо взето пътуването до щаба на ФБР в Куонтико мина спокойно и без произшествия.

Вече бях говорил с шефа на „Лабораторни анализи“ Чет Елиът. Човекът ни чакаше. В едната си ръка носех котката, а клетката самотно се поклащаше в другата.

Нещата взеха доста да загрубяват. Сякаш за да влоши ситуацията, Рози се вдигна на задните си крака и потърка нос в бузата ми. Погледнах я в прекрасните зелени очи и едва не се върнах.

Чет се бе облякъл в предпазни дрехи — бял лабораторен гащеризон, бели латексови ръкавици и специални очила, вдигнати на челото. Приличаше на извънземен. Погледна първо котката, после вдигна очи към мен.

— Странна наука, а?

— Сега пък какво има? — попитах го аз със замряло сърце, като го видях в това бойно облекло.

Явно вземаше работата много на сериозно.

— Ти иди до Административния отдел — каза той. — Кайл Крейг иска да говори с теб. Важно било. При Кайл всичко е важно и не може да чака нито секунда. Знам, че се е побъркал с тоя господин Смит. Всички сме се побъркали с него. Смит е най-големият откачалник, с когото сме си имали работа.

— Какво ще стане с Рози? — запитах аз, без да давам ухо на разсъжденията му.

— Най-напред рентген. Да се надяваме, че малката писанка не се е превърнала в ходеща бомба с любезното съдействие на Сонежи. Ако се окаже, че не е, продължаваме с токсикологични тестове. Ще я проверим за наркотици или отрови в тъканите и течностите. А ти през това време бягай! Иди да се видиш с чичко Кайл. Двамата с писанка ще се оправим. Знам как, Алекс. У дома всички сме коткари. И аз съм коткар, не се ли познава? Разбирам ги тия неща.

Той кимна и бутна шикозните си очила върху очите. Рози се загали в него и аз си казах, че животинката е усетила, че е добър. Поне засега.

Безпокоях се от по-нататъшната му работа, и то до такава степен, че в очите ми замалко не избиха сълзи.

31.

Отидох да видя какво има да ми казва Кайл, макар да предчувствах силно, че знам за какво ще стане въпрос. Малко се притеснявах от предстоящата среща, от войната на мнения, която водехме от време на време. Кайл искаше да говори с мен по случая господин Смит. Смит бе жесток убиец, избил над дузина хора в Америка и Европа. Кайл твърдеше, че това са най-грозните и най-ужасяващи изпълнения, които той е виждал, а Кайл не бе известен с преувеличенията си.

Кабинетът му се намираше на най-горния етаж на административната сграда, обаче той работеше в оперативна зала в приземния й етаж. Както самият той твърдеше, беше си устроил къмпинг там — огромно табло, модерни компютри, телефони и множество персонал, който тази сутрин не изглеждаше особено доволен.

На огромното табло с големи червени букви бе написано:

— И май пак си добре — забелязах аз, като влязох. — Няма накъде да вървиш, освен нагоре.

Кайл седеше зад голямо орехово бюро, вглъбен в някакви документи пред него или поне така изглеждаше.

Знаех всичко по случая — дори повече, отколкото ми се искаше. Смит бе започнал веригата си зловещи убийства от Кеймбридж, Масачузетс. След това се бе преместил в Европа, където в момента точеше кървавата си следа. Последната му жертва бе полицай от Лондон — известен инспектор, който току-що бе назначен да разследва случая господин Смит.

Действията на Смит бяха толкова странни, извратени и несвързани, че в медиите съвсем сериозно се обсъждаше дали не е извънземен, пришълец от космоса. Във всеки случай действията му определено бяха нечовешки. Нито едно човешко същество не би могло да върши подобни чудовищни неща. Такава бе работната теория.

— Тъкмо си мислех, че никога няма да се появиш — промърмори Кайл.

Вдигнах ръце да го спра.

— Няма да стане, Кайл. Първо, защото съм претрупан с работа по случая със Сонежи. И, второ, защото губя контакт със семейството си за сметка на работата.

Кайл кимна:

— Добре де, добре. Ясно. Разбирам. Дори в известна степен ти съчувствам. Но тъй като така или иначе си вече тук и имаш малко време, иска ми се да поговорим за господин Смит. Повярвай ми, Алекс, такова нещо не си виждал. Не може да не изпитваш поне мъничко любопитство.

— Ни най-малко. Всъщност даже си тръгвам. Излизам ей от тая врата, през която току-що влязох.

— На главите ни се изсипа невероятно гаден проблем, Алекс. Нека само ти кажа някои неща. Ти само ще слушаш. Само ще слушаш бе, човек! — удари го на молба Кайл.

Омекнах, ала съвсем малко.

— Ще слушам. Но само това. Нямам намерение да се захващам с тая работа.

Кайл се поклони церемониално.

— Само слушай. Слушай и си отваряй ушите добре, Алекс. Това ще те разтърси така, както разтърси мен.

И започна да ми разказва за един агент на име Томас Пиърс, който отговарял за случая господин Смит. Всъщност това, което бе най-интересно, се оказа фактът, че преди няколко години господин Смит бе убил годеницата на Пиърс по най-брутален начин.

— Томас Пиърс е най-педантичният следовател и най-умният човек, когото съм виждал — разправяше Кайл. — Отначало не му давахме дори да помирише случая господин Смит поради очевидни причини. Той започна да работи по него сам. И успяваше да се справи там, където ние не можехме. Накрая ни даде да разберем, че ако не му дадем да работи по случая, ще напусне Бюрото. Дори заплаши, че ще направи опит сам да разплете всичко.

— И вие му дадохте случая — предположих аз.

— Беше много настоятелен. Накрая отнесе въпроса до директора. Пиърс разсъждава логично и е много изобретателен. Анализира проблемите така, както никой друг. Като луд е по случая. Работи по осемнадесет-двадесет часа денонощно.

— Но дори и той не може да го разплете — посочих аз с палец към таблото.

Кайл кимна:

— Ала напредваме, Алекс. И имаме ужасна нужда от твоя принос. Няма да е зле да се видиш с Томас Пиърс. Трябва да се видиш с него!

— Казах, че ще те изслушам — отвърнах спокойно аз. — Но няма да се виждам с никого.

Четири часа по-късно Кайл най-сетне ме пусна от ноктите си. Беше ме разтърсил, както обеща — и за господин Смит, и за Томас Пиърс, — но нямаше да участвам. Не можех.

Тръгнах към лабораториите да видя какво е станало с Рози. Чет Елиът бе свободен и ме прие веднага. Бе все още облечен по същия начин. Бавната му походка, като тръгна към мен, сякаш крещеше: Лоши новини! Не исках изобщо да ги чувам.

Той обаче ме изненада и се ухили.

— Няма й нищо, Алекс. Според мен Сонежи не й е направил нищо. Просто е искал да те стресне. Проверихме я за летливи съединения — нищо. След това за нелетливи съединения, чисто присъствие в организма й би било необичайно — също нищо. От серологията взеха малко кръв. Ще трябва да оставиш писанка още някой и друг ден, но се съмнявам дали ще намерим нещо. Можеш да я оставиш тук за колкото си искаш. Готина котка е.

— Знам — отвърнах аз, въздъхвайки с облекчение. — Може ли да я видя?

— Разбира се. Пита за теб цяла сутрин. Нямам представа защо, но май те харесва.

— Знае, че и аз съм готин котарак — усмихнах се аз.

Той ме заведе да видя Рози. Държаха я в малка клетка и настроението й бе адски лошо. Аз я бях довел тук, нали така? А може и аз да съм провел и тестовете, откъде да знае животинката.

— Не съм виновен аз — опитах се да й обясня, доколкото можах. — Виновен е оня ненормалник Гари Сонежи, не аз. Не ме гледай така!

Накрая ми разреши да я взема в ръце и даже потърка носа си в бузата ми.

— Ти си много добро момиче — прошепнах аз. — За това нещо съм ти длъжник, а аз винаги плащам дълговете си.

Тя замърка и най-накрая благоволи да ме близне по носа с грапавия си като шкурка език.

32.

Лондон, Англия

Господин Смит бе облечен като най-обикновен и безличен скитник в раздърпан мръсен анорак. Убиецът вървеше по Лоуър Риджънт Стрийт в посока към Пикадили Съркъс.

Момчето отива на цирк11, момчето отива на цирк, въртеше се в главата му. Цинизмът му бе мръсен и гаден като въздуха в Лондон.

В гъстата тълпа през този късен следобед никой не му обръщаше внимание. Хората от така наречените „цивилизовани“ центрове изобщо рядко обръщаха внимание на бедните. Господин Смит бе забелязал това и винаги го използваше.

Преметнал чанта през рамо, той крачеше забързано по улицата, докато накрая стигна до Пикадили Съркъс, където тълпата бе още по-гъста.

Внимателните му очи обиколиха плътния поток коли — нещо съвсем нормално за един площад, където се събираха пет улици — и блесналите в разноцветни неонови светлини реклами на „Макдоналдс“, „Тауър Рекърдс“ и на кого ли не още. Тротоарите бяха претъпкани с хора с раници и провесени на вратовете фотоапарати.

И едно-единствено чуждо създание — той самият.

Едно чуждо създание, неприличащо по нищо на останалите.

Господин Смит изведнъж се почувства толкова самотен… невероятно самотен в това гъмжило насред Лондон.

Спря точно под прочутата статуя на площада — Ерос — и остави продълговатата си тежка чанта на земята. Отново никой не му обърна внимание. Обърна се, пое по Пикадили, а след това свърна по Хеймаркет.

Когато се отдалечи на няколко пресечки от площада, той се обади на полицията, както правеше винаги. Думите му бяха прости, ясни и точни. Вие сте на ход.

— Инспектор Дрю Кабът е на Пикадили Съркъс. В сива пътническа чанта. Онова, което е останало от него. Издънихте се. Честито!

33.

Сондра Грийнбърг от Интерпол забеляза Томас Пиърс в момента, в който той се насочи към местопрестъплението в средата на Пикадили Съркъс. Пиърс изпъкваше сред тълпата — дори сред такава като тази.

Томас Пиърс бе висок, носеше дългата си руса коса вързана на опашка отзад и не се разделяше с черните си очила. Никак не приличаше на типичен агент от ФБР, но пък и нямаше нищо общо с нито един от агентите, с които Грийнбърг бе работила или пък бе срещала.

— Какво толкова е станало? — попита той, като се приближи. — Ежеседмичният гастрол на господин Смит. Нищо необичайно.

Затова пък иронията му си бе съвсем обичайна.

Сондра отправи поглед към плътната стена зяпачи около мястото на събитието и поклати глава. Навсякъде бе претъпкано от репортери и телевизионни екипи.

— Какво правят местните гении? — попита Пиърс и уточни: — Тия от полицията.

— Разпитват наоколо. Очевидно тук е бил господин Смит.

— Бобитата12 сигурно искат да знаят дали някой не е видял малко зелено човече. С малки зелени зъбки, от които капе кръв.

— Точно така, Томас. Иди да хвърлиш един поглед.

Пиърс се усмихна с обезоръжаващ чар. Във всеки случай не така, както се усмихва един типичен агент от ФБР.

— Как само отегчено го каза… Все едно: Какво ще пиеш? Иди да хвърлиш един поглед.

Грийнбърг поклати глава, обрамчена от тъмни къдрици. Бе висока почти колкото Пиърс и хубава в тесния смисъл на думата. Винаги се опитваше да се държи добре с Томас. Всъщност не й беше толкова трудно.

— Май съм претръпнала вече — каза тя. — Питам се от какво ли?

Двамата разбутаха тълпата и се приближиха към местопрестъплението, което бе точно под високата, намазана с восък алуминиева статуя на Ерос. Една от най-известните забележителности на Лондон, статуята бе емблема и на вестник Ивнинг Стандарт. Макар хората да знаеха, че статуята представлява символ на еротичната любов, по-често я считаха за олицетворение на християнското благодеяние.

Томас Пиърс показа служебната си карта и се приближи до „тленния чувал“, използван от господин Смит за пренасяне останките на главен инспектор Дрю Кабът.

— Сякаш излиза от страниците на някой готически роман — каза Сондра Грийнбърг.

Бе коленичила до Пиърс и двамата сякаш бяха партньори, дори брачна двойка.

— И Смит ви се е обадил? Тук, в Лондон? Оставил ви е гласова поща? — попита Пиърс.

Грийнбърг кимна.

— Какво мислиш за трупа? Смит е натъпкал чантата с части от него, и то толкова внимателно подредени, сякаш е искал да събере всичко.

Томас Пиърс се намръщи.

— Превъртял тип, отвратителен касапин!

— И защо на Пикадили? Пъпа на Лондон. Защо точно под Ерос?

— Оставя ни улики, някакви очевидни улики. Само дето не можем да ги разберем — отвърна Пиърс и продължи да клати глава.

— Тук си прав, Томас. Защото не говорим марсиански.

34.

Престъпността си върви ли, върви напред.

На другата сутрин двамата със Сампсън отидохме до Уилмингтън, Делауеър. Вече бяхме идвали в града на Дюпон още преди няколко години, когато устроихме хайката за Гари Сонежи. През цялото време на пътуването — което трая два часа — натисках газта на поршето до пода.

Тази сутрин бе започнала с няколко добри новини. Бяхме разплели една от загадките по случая. Проверих в кръвната банка на болницата „Сейнт Антъни“ и се оказа, че от семейните ни запаси липсва цяла банка моя кръв. Някой си бе дал труда да влезе с взлом и да ми задигне кръвта. Гари Сонежи? А кой друг? Старае се непрекъснато да ми доказва, че в моя живот нищо не е сигурно.

Сонежи всъщност бе измислено име, което Гари бе използвал като част от плана за отвличане на две деца от Вашингтон. Странното име бе възприето от пресата и в момента именно с него си служеха и ФБР и медиите. Истинското му име бе Гари Мърфи. Бе живял в Уилмингтън с жена си Мередит, или иначе казано — Миси. Имаха една дъщеря — Рони.

Всъщност Сонежи бе името, което Гари бе възприел, когато — заключен като малък в мазето — си е представял какви престъпления ще върши, като порасне. Твърдеше, че бил сексуално насилван от един съсед в Принстън — начален учител на име Мартин Сонежи. Заподозрях сериозни проблеми с някой роднина, вероятно с дядо му по баща.

Малко след десет часа пристигнахме пред къщата на Сентръл Авеню. Приветливата улица бе пуста, ако се изключеше момчето с ролерите, опитващо се да се справи с тях пред къщата. Тук трябваше да има полицейски пост, но по някакви неизвестни причини нямаше. Поне все още не се виждаха никакви признаци на такъв.

— Мамка му, тая малка спретната уличка направо ме убива! — каза Сампсън. — Всеки момент очаквам от някоя къща да се появи Алфред Хичкок.

— Който и да е, само да не е Сонежи — промърморих аз в отговор.

Колите, паркирани и от двете страни на улиците, бяха американско производство — от ония марки, дето напоследък се смятаха за много шик — шевролет, олдсмобил, форд, няколко пикапа „Додж Рам“.

Когато тази сутрин опитах да се свържа с Мередит Мърфи по телефона, никой не отговори, което не ме изненада.

— Мъчно ми е за госпожа Мърфи и особено за момиченцето — споделих аз със Сампсън. — Миси Мърфи изобщо не е имала представа кой всъщност е Гари.

— Спомням си ги и аз — кимна Сампсън. — Сториха ми се хубави хора. Даже прекалено хубави. Гари е успял да ги изработи.

В къщата светеха лампи, а на двора бе спрян бял шевролет „Лумина“. Улицата бе тиха и пуста — същата, каквато я помнех от последното ни идване тук, когато спокойствието й бе рязко нарушено.

Двамата слязохме от поршето и се насочихме към входната врата. Докато се приближавахме, ръката ми леко докосна ръкохватката на моя глок. Не можех да се отърва от усещането, че Гари стои и ни чака, устроил ни кой знае какъв капан.

Кварталът, както впрочем и целият град, ми напомняше за петдесетте. Къщата бе добре поддържана и изглеждаше съвсем скоро боядисвана. Това бе част от фасадата на Гари. Бе съвършено скривалище — спретната къщурка на тиха уличка, с бяла дървена оградка и чакълена пътечка по средата.

— Как мислиш, какво става със Сонежи? — попита ме Сампсън, докато се приближавахме към вратата. — Променил се е малко, не мислиш ли? Не е вече оня, когото помня — човек, който стриктно следва плана си. Станал е по-импулсивен.

Навярно бе така.

— Не всичко се е променило. Пак играе роли, вживява се. Но е подхванал изпълнения, каквито не съм виждал в живота си. Като че ли не го е грижа, че може да го хванат. И все пак всичко, което прави, е предварително планирано. Той все се измъква.

— И защо става така, доктор Фройд?

— Точно затова сме тук. Да разберем. И точно затова утре отиваме в затвора „Лортън“. Става нещо странно. Странно дори и за Гари Сонежи.

Натиснах звънеца. Двамата със Сампсън зачакахме Миси Мърфи да се появи на прага. Някак не се вписвахме в типично американския квартал на малко градче, но в това нямаше нищо необичайно. Не се вписвахме и в нашия квартал във Вашингтон. Тази сутрин и двамата бяхме облечени в тъмни дрехи и носехме тъмни очила — приличахме на музиканти от някой блус бенд.

— Хм, май няма никой — промърморих аз.

— Да, ама вътре свети — отговори Сампсън. — Трябва да има някой. Може би на никого не му се иска да разговаря с Мъжете в черно.

— Госпожо Мърфи — подвикнах аз доста височко, та ако има някой, да ме чуе, но никой не се отзова. — Госпожо Мърфи, отворете. Алекс Крос съм, от Вашингтон. Няма да си тръгнем, докато не си поприказваме с вас.

— Няма никой вкъщи — промърмори Сампсън.

Той тръгна да заобикаля къщата и аз го последвах плътно по петите. Тревата в двора бе скоро косена, а храстите — прилежно подрязани. Всичко изглеждаше толкова подредено, толкова чисто и безобидно.

Насочих се към задната врата — кухнята, доколкото си спомнях. Питах се дали не се крие вътре. При Сонежи всичко бе възможно: колкото по-засукано и невероятно, толкова по-добре за егото му.

В главата ми започнаха да нахлуват спомени от последното ми посещение тук. Зловещи спомени. Рожденият ден на Рони. Навършваше седем години. По това време Сонежи беше в къщата, но успя да избяга. Истински Худини13. Много изобретателна, отвратителна гадина.

Сонежи може да е вътре. Защо имам неприятното чувство, че влизам в капан?

Стоях на задната площадка пред вратата и не знаех какво да правя. Натиснах звънеца. Нещо определено не бе наред в този случай. Всъщност нищо не му бе наред. Сонежи тук, в Уилмингтън? Защо тук? Защо убива хора на Юниън и на Пен Стейшън?

— Алекс! — викна Сампсън. — Алекс! Ела тук! Бързо! Бързо, Алекс!

Прекосих двора на бегом с качено в гърлото сърце. Видях Сампсън, който бе клекнал пред кучешка колибка, боядисана в бяло и направена така, че да прилича на къщата. Какво, по дяволите, можеше да има в една кучешка колибка?

С приближаването видях гъст и тъмен облак мухи.

И чух жуженето.

35.

— Ох! Мамка му, Алекс, виж какво е направил тоя откачалник! Виж какво й е направил!

Исках да отклоня поглед, но трябваше да гледам. Клекнах до Сампсън. И двамата махахме с ръце като луди, за да отпъждаме мухите и да отупваме от себе си някакви пълзящи гадини. Навсякъде гъмжеше от бели червеи — по колибката, по тревата около нея. Притиснах носа си с кърпичката, но това изобщо не спря тежката миризма на разлагащо се тяло. Очите ми плувнаха в сълзи.

— Абе какво му има на тоя? — изохка Сампсън. — Откъде му хрумват тия налудничави идеи?

Вътре в колибката, изправен и подпрян на стената, се виждаше труп на златист сетер — или поне това, което бе останало от него. Цялата вътрешност на колибката бе потънала в кръв. Кучето бе обезглавено.

Към шията му бе плътно закрепена главата на Мередит Мърфи. Сглобката бе извършена с ужасяваща точност, макар че главата бе пропорционално по-голяма от тялото на сетера. Гледката бе такава, че човешката мисъл отказваше да я възприеме. Широко отворените очи на Мередит Мърфи се взираха право в мен.

С нея се бях виждал само веднъж, и то преди четири години. Питах се какво ли е направила, за да вбеси Сонежи до такава степен. Той самият рядко говореше за жена си по време на разговорите ни. Като че ли я презираше. Спомних си как я наричаше: „Тъпачката“, „Безглавата хаусфрау14“, „Русата крава“.

— Каква муха му е влязла в главата на тоя ненормален кучи син? Разбираш ли нещо от това? — чу се приглушеният от кърпичката глас на Сампсън.

Мислех си, че разбирам от психическо поведение, породено от бяс, и бях виждал няколко от изпълненията на Сонежи и преди, но това изобщо не ме бе подготвило за гледките през изминалите няколко дни. Убийствата бяха извършени по брутален начин, с ужасно много кръв. Освен това бяха сбити, бяха станали много начесто.

Изпитвах мрачното чувство, че Сонежи не може да изключи беса си. Дори и след поредното убийство. Нито едно от убийствата вече не можеше да го задоволи.

— Боже господи! — Изправих се. — Джон, дъщеричката му! Рони! Какво е направил с нея?

Двамата претърсихме дървената пристройка и китката обрулени от вятъра вечнозелени храсти в северния край на двора. Никаква следа от Рони. Никакви трупове, изтръгнати крайници или други подобни зловещи изненади.

Погледнахме за момичето и в гаража, побиращ две коли. След това тясното и покрито с паяжини място под площадката за задната врата. Проверихме и в трите прилежно подредени до гаража казани за боклук. Нищо. Къде беше Рони Мърфи? Дали не я е взел със себе си? Дали не беше я отвлякъл?

Насочих се обратно към къщата и Сампсън ме последва на две крачки зад мен. Счупих едно от стъклата на задната врата, бръкнах, отворих я и се спуснах вътре. Страхувах се от най-лошото. Поредното убито дете?

— По-полека бе, човек. Я по-бавничко! — прошепна Сампсън зад мен.

Познаваше ме как реагирам, стане ли дума за деца. Освен това усещаше, че това може да се окаже капан, устроен от Сонежи. Мястото бе чудесно за такава постановка.

— Рони! — подвикнах аз. — Рони, тук ли си? Рони, чуваш ли ме?

Спомнях си лицето й от последното ми идване в тази къща. Даже можех да нарисувам вътрешното разположение, ако се наложеше.

Веднъж Гари ми бе казал, че Рони е единственото нещо, което имало значение в живота му. Единственото добро нещо, което е направил през живота си. Тогава му повярвах. Вероятно съм съпоставил чувствата си към собствените си деца с неговите. Може би съм се заблуждавал, че все пак Сонежи има някаква своего рода съвест, защото именно така ми се е искало.

— Рони! Ние сме от полицията. Може да излезеш, моето момиче. Рони Мърфи, тук ли си? Рони?

— Рони! — присъедини се и Сампсън с висок глас, може би малко по-висок от моя.

Двамата претърсихме долния етаж, отваряйки вратите една по една, надничайки и в килерите. Не спирахме да я викаме по име. Мили боже — молех се вече аз. — Гари! Поне твоето момиченце недей! Не е необходимо да я убиваш, за да ни покажеш колко си лош, колко си бесен. И без това ни е ясно. Разбрахме.

Прескачайки скърцащите стълби през две, аз изтичах горе. Сампсън ме следваше плътно като сянка. Обикновено нищо не му личи на лицето, но сега бе разстроен колкото мен. Никой от двама ни още не бе загрубял чак толкова много.

Усещах го по гласа му, по учестеното дишане зад гърба ми:

— Рони! Горе ли си? Да не се криеш някъде?

— Рони! От полицията сме. Вече си в безопасност, Рони! Можеш да излезеш.

Някой бе изтърбушил цялата спалня. Някой се бе нахвърлил на стаята, бе я осквернил, потрошавайки всичко до последното парченце мебел, преобръщайки легла, бюра, столове.

— Помниш ли я, Джон? — попитах го аз, докато претърсвахме останалите стаи.

— Помня я много добре — отвърна Сампсън тихо. — Малка сладурана.

— Ооо, не… неееее…

Вече тичах надолу по стълбите към първия етаж. Прекосих кухнята като вятър и дръпнах рязко вратата между хладилника и газовата печка. Двамата се спуснахме като хали в приземния етаж, в мазето на къщата.

Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите и ударите му отекваха с грохот в ушите ми. Не исках да бъда тук, не исках повече да виждам нищо от майсторството на Сонежи, не исках да виждам зловещите му изненади.

Мазето.

Символичното място на Гари от детските му кошмари.

Мазето.

Кръв.

Влакове.

Мазето на семейство Мърфи бе малко и спретнато. Огледах се. Влакчетата ги нямаше. Последния път, когато бях в тази къща, тук имаше монтирана сложна система от релси, гари и влакчета.

Но и от момиченцето нямаше никаква следа. Нито един предмет не изглеждаше не на мястото си. Започнахме да отваряме шкафовете. Сампсън отвори пералнята, а след това и малката вратичка на сушилнята до нея.

От едната страна на котела за парното имаше пластмасова мивка, а до нея — небоядисана дървена врата. В мивката нямаше никакви следи от кръв, нямаше и изцапани с кръв дрехи. Можеше ли да се излезе по някакъв друг начин оттук? Дали малката не е избягала нанякъде, когато баща й е дошъл в къщата?

Килерът! Дръпнах рязко вратата.

Рони Мърфи бе овързана с въжета, а в устата й бе тикнат парцал. Сините й очи бяха станали огромни от страх. Беше жива!

Тресеше се цялата. Той не бе я убил, но бе убил детството й точно така, както е било убито неговото. Няколко години преди това бе направил същото с друго момиченце — Меги Роуз.

— О, сладката ми! — прошепнах аз, развързвайки я и издърпвайки парцала, тикнат от баща й в устата. — Всичко вече е наред. Вече няма страшно. Всичко е наред, Рони.

А това, което не й казах, всъщност би трябвало да прозвучи горе-долу така: „Баща ти те е обичал достатъчно много, за да не те убие. Затова пък иска да избие всички останали.“

— Всичко е наред, всичко е наред, моето момиче. Всичко е наред — лъжех аз бедното дете. — Вече няма нищо страшно.

Де да беше така.

36.

Преди много, много време именно Нана Мама бе човекът, който ме научи да свиря на пиано.

В ония времена старото пиано стърчеше в хола като постоянна подкана да седнеш и да изсвириш нещо. Един следобед, след като се бях върнал от училище, тя ме завари да седя пред него и да се мъча да докарам мелодията на буги-вуги. Тогава бях на единадесет години. Спомням си много добре, сякаш беше вчера.

Нана влезе тихо — като полъх на вятъра — и седна до мен на табуретката пред пианото точно така, както седях сега аз с Деймън и Джани.

— Мисля, че ти е малко раничко за тоя студен джаз, Алекс. Дай да ти покажа нещо наистина хубаво. Да ти покажа откъде можеш да започнеш музикалната си кариера.

Оттогава нататък ме караше да упражнявам пръстите си по уроците на Черни всеки ден, докато накрая се научих да свиря и да харесвам Моцарт, Бетовен, Хендел, Хайдн — всичко благодарение на Нана Мама. Научи ме да свиря на единадесет години и продължих така чак докато станах на осемнайсет и трябваше да се преместя в Джорджтаун, за да ходя на училище, а след това в „Джон Хопкинс“. Вече се бях научил да свиря студен джаз, да разбирам това, което свиря, и да знам защо харесвам дадено нещо.

Когато се върнах вкъщи от Делауеър, бе много късно. Заварих Нана на верандата да свири тихичко на пианото. Не бях я чувал да свири така от години насам.

Не ме чу, затова се спрях на вратата и останах загледан в нея. Свиреше Моцарт и все още имаше чувство за музиката, която обичаше. Веднъж ми беше казала колко тъжно било, че никой не знаел къде е погребан Моцарт.

Когато свърши, прошепнах:

— Браво! Браво! Беше прекрасно.

Нана се извърна към мен.

— Глупава дъртачка — каза тя полусърдито, избърсвайки отронилата се сълза, която не бях видял.

— Изобщо не си глупава — възразих аз, седнах до нея на табуретката и я прегърнах. — Дъртачка — да. И заядлива при това. Но не и глупава.

— Просто се сетих за онази позиция при Моцартовия Концерт №21 и как я свирех преди много, много време — каза тя замечтано и въздъхна. — Поплаках си. И ми стана по-хубаво.

— Извинявай, че се натрапих така — прошепнах, без да я пускам от прегръдките си.

— Обичам те, Алекс — чу се тихият й шепот в отговор. — Дали можеш още да свириш? Изсвири ми Claire de Lune. Посвири ми Дебюси.

И така започнах да свиря, а Нана Мама седеше притисната до мен и слушаше.

37.

На следващата сутрин черната работа продължи.

Първо Кайл ми изпрати факс с информация за неговия агент Томас Пиърс. Отчетите идваха от различни градове, в които господин Смит бе извършил убийства — Атланта, Сейнт Луис, Сиатъл, Сан Франциско, Лондон, Хамбург, Франкфурт, Рим. В един от градовете — Форт Лодърдейл — Пиърс бе помогнал да заловят убиец, който обаче нямаше нищо общо с господин Смит.

Други заглавия:

Ако не познавах Кайл, щях да си помисля, че иска да ме накара да изпитам завист към Пиърс. Но аз не му завидях. Просто в момента нямах никакво време за това.

Малко преди обяд подкарах колата към затвора „Лортън“ — най-неприятното за мен място в усвоената от човека вселена.

Зад стените на федералния затвор с повишена сигурност всичко се движи като на забавен кадър. Все едно те държат под вода — захвърлен в мътните водовъртежи от невидими човешки ръце. И така всеки ден, години наред, а често и десетилетия.

В затворите с повишена сигурност затворниците седят в килиите си по двадесет и два — двадесет и три часа в денонощието. Скуката е невъобразима, извън възприятията на всеки, който не е лежал. Разправял ми го е Гари Сонежи и именно той измисли метафората с мътните водовъртежи още навремето, когато го разпитвах в същия този затвор.

Освен това ми благодари, че съм обогатил жизнения му опит, като съм го вкарал зад решетките, и някой ден, ако можел, щял да ми се отплати. У мен все повече се засилваше чувството, че времето е дошло и ми оставаше само да си задавам мъчителния въпрос каква ще е разплатата.

Невъобразима.

Почти усещах как започвам да се давя, докато крачех из малката стаичка близо до кабинета на директора на петия етаж.

Очаквах да ми доведат един двоен убиец на име Джамал Отри. Той бе заявил, че има важна информация за Сонежи. В „Лортън“ бе известен под името Точния. Беше сводник, сто и тридесет килограмов хищник, който бе убил две проститутки тийнейджърки в Балтимор.

Точния ми бе доведен във вериги. В малката спретната стаичка го въведоха двама яки пазачи с дълги палки на пояса.

— Ти ли си Алекс Крос? Мамка му! Ега ти работата — провлече Отри с южняшки акцент.

Усмихваше се накриво, докато говореше. Долната част на лицето му се отпускаше надолу като кофа на багер с отварящо се дъно. Имаше странни, несъразмерно поставени свински очички, чийто поглед трудно се издържаше. Усмивката не слизаше от лицето му, сякаш днес щяха да го помилват или бе спечелил от затворническата лотария.

Казах на двамата пазачи, че искам да говоря с Отри насаме. Въпреки че бе във вериги, двамата излязоха с неохота. Мен обаче не ме беше страх от тази торба с лайна. Не бях безпомощно тийнейджърче, върху което да изпробва силата си.

— Съжалявам, че не разбрах майтапа — казах му най-сетне аз. — Гледам те, че се хилиш, ама не знам за какво.

— Ооо, хич да не ти пука, пич! Хванал си ти майтапа без грешка — отвърна той с провлечения си говор. — Хванал си го, доктор Крос. Ами той е по теб.

Свих рамене.

— Ти си поискал да говориш с мен. Отри. Искаш да изкараш нещо от това, нали? Е, и аз искам. Не съм дошъл тук да ти слушам тъпотиите и майтапите. Ако искаш да се върнеш обратно в килията, само кажи.

Джамал Отри продължи да се усмихва, но седна на единия от двата стола.

— И на двамката ни се ще да изкараме по нещо — каза той.

В погледа му се четеше нещо като „край на майтапите“ и усмивката му се изпари.

— Е, казвай какво имаш за продан. Да видим дали ще ни свърши работа — казах аз. — Това е най-доброто, което мога да направя за теб.

— Сонежи разправяше, че си твърдо пишлеме. Бая акъллия за ченге. Ще видим к’вото има да се гледа.

Не обръщах внимание на дивотиите, които се сипеха в изобилие от мръсната му уста. Нямаше начин да не си помисля за двете шестнадесетгодишни момичета, които бе убил. Представях си го как се усмихва и на тях. Гледайки ги със смразяващия си поглед.

— Приказвали ли сте си двамата с него? Приятели ли бяхте? — прекъснах го аз.

Отри поклати глава. Свинските му очички не се отделяха от очите ми.

— Амиии. Той приказваше с мен само като имаше нужда от нещо. Сонежи само си седеше в килията и гледаше нанякъде… Към Марс ли, къде, де да го знам. Тука той нямаше приятели. Нито аз, нито никой.

Отри се наведе напред. Имаше нещо да ми казва. И според него то явно струваше нещо. После сниши глас, сякаш в стаята имаше още някой, освен нас двамата.

Някой като Гари Сонежи, не можах да не си помисля аз.

38.

— Слушай сега. Сонежи нямаше приятели тука. От никого нямаше нужда. Той си имаше някой вътре в него. Разбираш ли к’во искам да кажа? Приказваше с мен само ако имаше нужда от нещо.

— Какви услуги си му правил? — попитах го аз.

— Нуждите му бяха прости. Пури, книжки за чукане, горчица за манджата. Плащаше, за да отпъжда някои типове от себе си. Сонежи винаги имаше мангизи.

Замислих се над казаното. Кой е давал пари на Сонежи, докато е бил в „Лортън“? Едва ли идваха от жена му. Поне на мен не ми се вярваше. Дядо му беше още жив и живееше в Ню Джърси. Може би парите са идвали от него. Доколкото знаех, имаше само един приятел, но това е било много, много отдавна, когато е бил още тийнейджър.

— Можеш да провериш, ако искаш — продължи приказката си Джамал Отри. — Защитата, дето Сонежи си я купуваше от мен, беше добра. Най-добрата, дето може да се получи тука.

— Не съм сигурен дали схващам — отново го прекъснах аз. — Давай по-подробно и с обяснения, Джамал.

— Можеш да пазиш някои хора за уговорено време. Т’ва е всичко. Имаше един затворник обаче, казваше се Шариф Томас. Ама наистина откачена чернилка, бе от Ню Йорк. Мотаеше се с още двама негри, откачалки като него — Туфи и Коко Локо. Той, Шариф, излезе, ама като беше вътре, правеше к’вото си иска. Единственият начин да го управляваш бе да го пернеш. И то два пъти, за да си сигурен.

Започваше да става интересно. Отри май наистина имаше нещо за продан.

— Какво общо има тоя Шариф с Гари Сонежи? — попитах го аз.

— Сонежи се опита да перне Шариф. Плати си мангизите. Обаче Шариф беше хитър пич. И късметлия на това отгоре.

— Защо му е потрябвало на Сонежи да убива Шариф Томас?

Отри втренчи в мен студените си очи.

— Имаме си пазарлък, нали? Привилегии някакви?

— Предлагам ти изключителни права върху вниманието ми. Тук съм и те слушам. Кажи ми какво е станало между Шариф Томас и Гари Сонежи.

— Сонежи искаше да пречука Шариф, защото Шариф го чукаше. И неведнъж. Искаше да покаже на Гари, че тука той е мъжът. Той беше единственият тук, дето беше по-луд и от Сонежи.

Поклатих глава и се наведох напред, за да чуя по-добре. Той наистина придоби пълни права върху вниманието ми, но нещо тук не се връзваше.

— Извинявай, ама Гари е бил държан отделно от останалите затворници. Максимум сигурност. Как, по дяволите, Томас се е добрал до него?

— Мамка му, колко пъти да ти казвам, че тука всичко става! Винаги. Не слушай к’во ти разправят навънка. Така си е било и така ще си бъде завинаги.

Втренчих поглед в очите на Отри.

— Значи ти си взел пари от Сонежи, за да го пазиш, а Томас се е добрал до него въпреки това, а? Но има и още, нали?

Виждах как Отри се наслаждава на позицията си да ме държи в напрежение или пък просто му харесваше да усеща властта си над мен.

— Има, да. Шариф подари на Сонежи треската. Сонежи е с бубата бе, човек. Той умира. Твоят стар приятел Гари Сонежи умира. Получи бележка от Господ.

Новината ме удари като парен чук в стомаха. Сдържах се и не ми пролича — не исках да му давам никакво предимство, — но казаното от Джамал Отри току-що обясни всичко онова, което Сонежи бе извършил до този момент. Мисълта разтърси цялото ми същество. Сонежи има „треската“. Сонежи има СПИН. Гари Сонежи умира. И повече няма какво да губи.

Дали Отри казваше истината? Огромен въпрос, важен въпрос.

Поклатих глава:

— Не ти вярвам, Отри. И от къде на къде трябва да ти вярвам?

На лицето му се изписа обидено изражение, но това бе част от ролята му.

— Ако щеш вярвай. Но няма начин да не повярваш. Гари ми каза това. Каза ми го тука тази седмица. Преди два дни. Гари ми каза, че има треската.

Бяхме затворили кръга. Отри разбра, че съм в ръцете му от минутата, в която влезе в стаята. Сега вече трябваше да чуя и майтапа, който ми бе обещал още в началото на разговора. Но първо трябваше да си поиграе малко с мен.

— Защо? Защо ще ти казва, че умира? — вживях се в ролята си аз.

— Сонежи каза, че ще дойдеш тука и ще почнеш да задаваш въпроси. Знаеше, че ще дойдеш. Той те познава, мой човек… познава те по-добре, отколкото ти него. Сонежи искаше да ти предам всичко т’ва лично. Обясни ми го, за да мога да го кажа на теб. Каза да ти кажа и това.

Джамал Отри се ухили отново с кривата си усмивка.

— К’во ще кажеш сега, доктор Крос? Получи ли т’ва, за което дойде?

Получих го, че и оттатък. Гари Сонежи умира! Искаше да ме накара да го последвам в ада. Бе се развилнял като бесен, без да има какво да губи и от какво да се страхува.

39.

Като се върнах у дома от „Лортън“, позвъних на Кристин Джонсън. Изпитвах нужда да я видя. Изпитвах нужда да се откъсна поне малко от случая. Помолих я да вечеряме заедно в „Джорджа Браум“ на Макферсън Скуеър и затаих дъх. Изненада ме — каза „да“.

Все още на тръни, но като че ли радваш се на това чувство, аз се появих у тях с една-единствена червена роза. Кристин се усмихна лъчезарно, взе розата и я натопи във вода, сякаш бе някакъв скъп букет.

Бе облечена в дълга до глезените сива пола и подходяща по цвят блуза с V-образно деколте. Отново изглеждаше убийствено. По пътя до ресторанта приказвахме как е минал денят на всеки от нас. Нейният ми хареса много повече от моя.

Бяхме гладни и започнахме с горещи бисквити, намазани дебело с прасковено масло. Денят определено приключваше добре. Кристин си поръча скариди и овесени ядки, а аз — „Каролина Перло“ — червен ориз, дебели резени гъше месо, скариди и сос.

— Отдавна никой не ми е подарявал роза — каза ми тя. — Много ми е приятно, че си се сетил.

— Тази вечер си много мила с мен — забелязах аз, докато се заемахме с храната.

Тя наклони глава и ме погледна. Имаше го този навик.

— Защо ми казваш, че съм много мила?

— Ами защото можеш да ми кажеш, че тази вечер не съм кой знае колко занимателен. И се страхуваш точно от това, нали? Че не мога да се откажа от работата си.

Тя отпи от виното си. Поклати глава. После се усмихна и усмивката й бе много земна.

— Толкова си откровен. Но се отнасяш с добро чувство за хумор към това. Всъщност не бях забелязала, че не работиш със сто процента отдаване.

— Цяла нощ съм така. Витая някъде си — отвърнах. — Децата викат, че не съм в час.

Тя въздъхна и завъртя очи към тавана.

— Стига, стига. Ти си най-малко витаещият човек, когото съм срещала. Много ми е приятно тук. Бях решила да хапна няколко бисквитки вкъщи и да си лягам.

— Бисквитки с мляко не е лошо. Гушваш се в леглото с филм във видеото или книжка в ръка. Нищо лошо няма в това.

— Така и смятах да направя. Спрях избора си на „Повелителят на конете“. Радвам се, че се обади, развали ми плановете и ме изкара от час. Сигурно си мислиш, че съм луда — продължи малко по-късно тя, след като привършихме с вечерята, и се усмихна. — Работата е там, че и аз мисля така.

Засмях се:

— Защото излезе с мен ли? Абсолютно луда си.

— Не, защото ти казах, че не бива да се виждаме, а сега изведнъж — вечеря в „Джорджа Браун“. Захвърлих и бисквити, и повелители на коне…

Погледнах я в очите и като че ли потънах в тях — за нищо на света не ми се излизаше оттам. Поне докато Джорджа Браун не ни изгонеше.

— Какво стана? Какво се промени? — попитах я аз и затаих дъх.

— Просто спрях да се страхувам — отвърна тя. — Е, почти спрях. Но скоро сигурно ще престана съвсем.

— Е, аз също. Защото и мен ме беше страх.

— Приятно ми е да го чуя. И се радвам, че ми го каза. Не можех да си представя, че и теб може да те е страх.

Някъде около полунощ закарах Кристин до дома й. Докато карах по „Джон Хансън“, не мислех за нищо друго, освен как докосвам косата й, как прокарвам треперещи пръсти по бузата й, а може би и някои други неща. Да, да, определено и някои други неща.

Изпратих Кристин до вратата й, не смеейки да дишам от вълнение. Пак. Пръстите ми леко докосваха лакътя й. В ръката си тя бе стиснала ключа от вратата. Усещах аромата на парфюма й. Беше ми казала, че се казва „Гардения Пашън“ и аз много го харесвах. Стъпките ни тихо отекваха по бетонната алея.

Изведнъж Кристин се извърна към мен и ме прегърна. Движението й бе грациозно и гъвкаво, но ме свари неподготвен.

— Трябва да разбера нещо — каза тихо тя.

После ме целуна така, както ме бе целунала преди няколко дни. Отначало целувката ни бе лека, но постепенно се задълбочи. Устните й бяха меки и леко влажни върху моите, после като че ли се втвърдиха, станаха по-нетърпеливи. Усещах как гърдите й се притискат в мен, после коремът, силните й крака.

Тя внезапно отвори очи, погледна ме и ми се усмихна. Влюбен бях в тази естествена усмивка, влюбен бях! Исках да виждам само нея и нищо друго!

Кристин леко се отскубна от мен. Усетих това почти като физическа болка, исках да я чувствам плътно до мен. Но навреме се спрях: разбрах, че сме дотук.

Кристин отвори вратата и бавно запристъпва навътре заднешком. Никак не ми се искаше да си отива. Исках да знам какво усеща, да узная всичките й мисли.

— Първата целувка не беше случайна — прошепна тя.

— Не, не беше — тихо казах аз.

40.

Гари Сонежи отново бе в мазето.

Чие беше това влажно и мрачно мазе в края на краищата?

Точно в това бе въпросът.

Нямаше представа колко е часът, но знаеше, че е някъде много рано сутринта. Къщата над него бе тиха като смъртта. Обичаше този образ, усещаше го как се отърква във вътрешността на съзнанието му.

Обичаше тъмното. Бавно се превърна отново в малко момченце. Чувствата си бяха останали същите, сякаш ги бе изживял вчера. Неговата мащеха се казваше Фиона Морисън, бе хубава жена и всички си мислеха, че е добър човек, добър приятел и съсед, добра майка. Пълна лъжа! Заключваше го като животно в мазето… не, по-лошо от животно. Той си спомняше как е треперил в мазето, отначало напикавайки се в панталоните си, седнал в собствената си урина, усещайки как приятната топлина преминава в сковаващ студ. Спомняше си чувството, че се различава от останалите в семейството. Че не е като другите хора. В него няма нищо, което човек би обикнал. Няма нищо добро. У него липсва вътрешен живец.

Сега седеше в мазето и се питаше дали е там, където си мислеше, че е.

В коя реалност живееше?

В коя фантазия?

В кой роман на ужасите?

Той опипа пода около себе си. Хммм. Не беше в мазето на старата къща в Принстън. Познаваше всяка чупка в него. Тук студеният бетонен под бе много по-гладък. И миризмата бе друга. На прах и мухъл. Къде беше?

Той си светна с фенерчето. Аааа, ясно!

Да не повярва човек! Никой не би познал чия е тази къща, чие е мазето, в което се крие.

Сонежи стана от пода. Повръщаше му се и се чувстваше отпаднал, но не обърна внимание на усещането. Болката бе инцидентна. Бе готов да се качи горе.

Никой не би повярвал какво се капи да направи. Колко ужасно!

Бе на няколко крачки пред всички.

Много бе напред.

Както винаги.

41.

Сонежи влезе в хола на първия етаж и видя точното време на екранчето на големия телевизор „Сони“. Беше 3:24 сутринта. Час на таласъмите.

Прокраднал се дебнешком до горния етаж на къщата, той реши да залази на четири крака.

Планът му беше добър. Мамка му, не беше безсмислен и безполезен. С нищо не бе заслужил да го заключват в мазето. Очите му се напълниха със сълзи — бяха толкова горещи и до болка познати. Мащехата го наричаше бебе, ревльо и пикльо. Непрекъснато му измисляше имена, докато накрая не изпече устата й, замръзнала в ужасен вик.

Сълзите опариха бузата му и се плъзнаха по яката на ризата. Той умираше, а не заслужаваше да умре. Не заслужаваше нищо от това. Ето защо сега някой трябваше да плати.

Промъкваше се много тихо и внимателно из къщата, вече влачейки се по корем като змия. Дъските под него дори не проскърцваха. Тъмнината наоколо сякаш бе заредена с електричество, с неограничен брой възможности.

Дойде му наум колко наплашени бяха хората от това някой да не влезе в къщата или апартамента им. И имаше защо. Току пред заключените им врати се прокрадваха мрачни чудовища, излезли на лов в най-тъмните часове на нощта, и често дори надничаха през прозорците им. Всеки град, малък или голям, имаше своите Гари Сянката. А освен тях имаше и хиляди други извратени мръсници, готови да се промъкнат всеки момент и да започнат кървав пир. Хората в така наречените безопасни къщи седяха вътре като фураж за чудовища.

Той забеляза, че стените на горния етаж са зелени. Зелени стени! Какъв късмет! Сонежи бе прочел някъде, че операционните в някои болници са боядисани в зелено. Ако стените били бели, лекарите и сестрите имали призрачни видения за операцията, която провеждали — съсирени червени локви и кървави висящи парцали плът. Това се наричало „призрачен ефект“, а по зелените стени кръвта не се виждала.

Стига вече странични мисли, колкото и на място да са — каза си Сонежи. — Не се разсейвай. Бъди абсолютно спокоен, бъди внимателен. Следващите няколко минути са най-опасни.

А точно тази къща беше най-опасна, което именно правеше играта толкова забавна — такава добра гимнастика за ума.

Вратата на спалнята бе съвсем леко открехната. Бавно, сантиметър по сантиметър, Сонежи я отвори.

Чу тихото похъркване на мъж. На тоалетката до леглото видя още един часовник. Три и тридесет и три. Бе изгубил време.

Бавно се изправи в цял ръст. Най-сетне бе излязъл от мазето и усети първите невероятно силни пристъпи на гняв. По-точно на ярост, и то съвсем оправдана.

Гари Сонежи яростно скочи към фигурата в леглото. В ръцете си здраво стискаше къса метална тръба. Вдигна я над главата си като меч. После я стовари надолу с всичка сила.

— Детектив Голдман, толкова се радвам да ви видя — прошепна той.

42.

Работа винаги имаше, изчакваща да я настигна, изискваща от мен да й дам всичко от себе си, а след това и нещо отгоре.

Следващата сутрин ме завари на път за Ню Йорк. ФБР ми бе осигурило хеликоптер. Кайл Крейг беше добър приятел, но това не му пречеше да прилага номерата си и на мен. Той го знаеше, а знаеше, че и аз го знам. Кайл се надяваше, че случаят господин Смит ще ме заинтригува и аз ще се включа в него, като се съглася да се видя с неговия агент Томас Пиърс. Аз обаче знаех, че няма да го направя. Поне засега, а може би и никога. Първо трябваше да се видя с Гари Сонежи.

Малко преди 8:30 кацнах на оживения нюйоркски хелипорт на Източните 20-и улици. Някои го наричат Нюйоркски хелпорт15. Черният белджет на Бюрото мина ниско над претъпканото движение по ФДР16 и рязко се приземи, сякаш градът бе негов, но това бе характерната за ФБР арогантност. Никой не можеше да притежава Ню Йорк, с изключение може би на Гари Сонежи.

Детектив Кармине Гроза ме посрещна и двамата се качихме в неговия необозначен „Мъркюри Маркиз“. Детективът подкара по ФДР към изхода за Мейджър Дийгън, след което кривна към Бронкс.

В ушите ми още шумяха витлата на хеликоптера. Това ме подсети за отвратителното жужене, което бях чул да се раздава от кучешката колибка в Уилмингтън. Отново всичко се развиваше с главоломна скорост. Гари Сонежи ни извади от равновесие — точно така обичаше той, точно така работеше извратеното му съзнание.

Сонежи се притиска в теб, упражнява силен натиск, след което се отдръпва назад и чака да направиш фатална грешка. Точно това се опитвах да не направя в момента, за да не свърша като Манинг Голдман.

Мястото на престъплението този път се намираше в Ривърдсйл. Докато пътувахме натам, детектив Гроза не спираше да говори с изнервен глас. Дрънкането му ми напомни за една поговорка, която се мъчех да прилагам на практика: Ако ти се открие добра възможност да млъкнеш, никога не я изпускай.

Логично погледнато, не спираше да говори той, Ривърдейл би трябвало да бъде част от Манхатън, обаче той е част от Бронкс. На това отгоре, което обърквало работата още повече, в Ривърдейл се намирал Манхатънският колеж — малко частно училище, нямащо никаква връзка нито с Манхатън, нито с Бронкс. Кметът на Ню Йорк — Руди Джулиани, е ходил на училище в него, осведоми ни Гроза.

Слушах безсмислените брътвежи на детектива, докато накрая усетих, че се е наприказвал. Изглеждаше съвсем различен човек от оня, с когото се бях запознал на Пен Стейшън като партньор на Манинг Голдман.

— Добре ли си? — попитах го аз най-сетне.

Никога не съм губил партньор. На Сампсън все му се разминаваше на косъм. Веднъж го намушкаха с нож в гърба. Беше станало в Северна Каролина, когато бяха отвлекли племенницата ми Наоми. Говорил съм с детективи, загубили партньора си, и от тези разговори бях разбрал, че не е никак лесно да се преживее.

— Всъщност не го обичах Манинг Голдман — призна си Гроза, — но уважавах работата му като детектив. Никой не заслужава да умре така, както той умря.

— Да, никой не заслужава да умре така — съгласих се аз.

Никой не бе в безопасност. Нито богатите, нито, разбира се, бедните, нито дори полицията. Този рефрен ме съпровождаше през целия ми живот — най-страшната истина на нашия век.

Най-сетне свърнахме от претъпканата с движение автострада „Дийгън“ и поехме по още по-претоварената „Бродуей“. Детектив Гроза явно бе здраво разтърсен тази сутрин. Аз също, но на мен не ми личеше.

Гари Сонежи искаше да ни демонстрира колко му е лесно да проникне в дома на ченге.

43.

Домът на Манинг Голдман се намираше в един по-заможен квартал в Ривърдейл, известен под името Фийлдстоун. Кварталът бе изненадващо привлекателен за Бронкс. По тесните и спретнати улици бяха паркирани вановете на няколко телевизионни екипа. Над тях се виеше хеликоптер на FOX-TV, мъчейки се да надникне през листака и клоните на дърветата.

Къщата на Голдман бе по-скромна от наредените покрай нея домове в тюдориански стил. Въпреки това изглеждаше приятно място за живеене. Доста нетипичен за ченге квартал, но пък и Голдман не бе типично ченге.

— Бащата на Голдман е бил известен лекар в Мамаронек — продължаваше да бърбори Гроза. — Когато се поминал, Манинг се видял с малко пари. Бил черната овца в семейството, бунтовникът — ченге. И двамата му братя са зъболекари във Флорида.

Мястото на престъплението започваше да не ми харесва, а се намирах все още на две пресечки от него. Твърде много синьо-бели и официално изглеждащи коли. Твърде много помощ, твърде много намеса.

— Рано сутринта мина и кметът. Ядоса се човекът. Но иначе е готин — не млъкваше Гроза. — Да убиеш ченге в Ню Йорк е голяма работа. Статии по вестниците, голям шум.

— Особено пък ако е убито в собствения си дом — добавих аз.

Гроза най-сетне паркира на тясната трилентова улица на около една пресечка от дома на Голдман. В клоните на дърветата пееха птички, слънцето блестеше — всичко изглеждаше така, сякаш на този свят нямаше смърт.

Докато крачех към мястото на престъплението, ми дойде наум една мисъл, която, ако не друго, поне бе приятна — анонимността, на която се радвах в Ню Йорк. Във Вашингтон имаше много репортери, които ме познаваха. Ако ме видеха на местопрестъплението, значи случаят е много гаден, много неприятен, извършено е било по особено насилствен начин.

Никой не ни обърна внимание, докато двамата с Гроза крачехме през тълпата зяпачи и репортери към къщата на Голдман. След като влязохме, Гроза ме представи и ми бе позволено да хвърля поглед на спалнята, където Голдман е бил жестоко убит. Ченгетата от Нюйоркското полицейско управление очевидно знаеха кой съм, защото на няколко пъти чух да се споменава името на Гари Сонежи. Лошите новини се разнасят бързо.

Трупът на детектива вече бе изнесен от къщата, а аз никак не обичах да пристигам на местопрестъплението късно. Няколко души от оперативния технически екип на НИПУ вече работеха в стаята. Кръвта на Голдман бе навсякъде. По кревата, по стените, по бежовия мокет на пода, по бюрото, по лавиците на библиотеката и дори по позлатения свещник. Вече знаех защо Сонежи набляга толкова силно на кръвопролитието: кръвта, пролята от него, означаваше смърт.

Усетих присъствието на Гари Сонежи тук, в спалнята на Голдман, виждах го застанал тук и самият факт, че си представях присъствието му така живо, ме разтърси и физически, и емоционално. Спомних си времето, когато Сонежи бе влязъл у дома през нощта с нож в ръка. Защо би дошъл тук — запитах се аз. — Да не би да ме предупреждава по този начин, че си играе с живота ми?

— Определено е искал да направи шумно изявление — промърморих аз повече на себе си, отколкото на Гроза. — Знаел е, че в Ню Йорк със случая е натоварен Голдман. Показва ни, че изцяло владее ситуацията.

Но имаше още нещо. Трябваше да има нещо повече от това, което засега виждах. Закрачих напред-назад из спалнята. Забелязах, че компютърът на бюрото е включен.

Обърнах се към един от оперативните — слаб мъж с мрачна мъничка уста и тънки, стиснати устни. Тъкмо човек, подходящ за място, където е извършено убийство.

— Бил ли е включен компютърът, когато са открили детектив Голдман? — попитах го аз.

— Да. Бил е. Посипахме го с прах за отпечатъци.

Погледнах към Гроза.

— Знаем, че се мъчи да намери Шариф Томас, а Томас е от Ню Йорк. И вероятно в момента е в града. Може би, преди да го убие, го е накарал да му изтегли файла на Томас.

Този път детектив Гроза мълчеше. Стоеше и не отговаряше. Аз самият не бях много сигурен. Въпреки това се осланях на инстинкта си, особено след като ставаше въпрос за Сонежи. Вървях по кървавите му стъпки и усещах, че не съм кой знае колко назад.

44.

Изненадващо гостоприемната полиция на Ню Йорк ми бе запазила стая в хотел „Мариот“ на Четиридесет и втора улица. Вече бяха започнали издирването на Шариф Томас по моя молба. Това, което трябваше да се направи, бе сторено, но Сонежи щеше да се шири из града още една нощ.

По едно време Шариф Томас бе живял и във Вашингтон, но бе родом от Бруклин. Почти бях сигурен, че Сонежи е дошъл тук, за да го намери. Нали поне сам ми бе казал това чрез Джамал Отри? Имаше да урежда сметки с Томас, а Сонежи винаги си уреждаше сметките. Аз ако не го знам това, кой ще го знае?

Най-накрая, вече към осем и половина вечерта, си тръгнах от Полис Плаза физически смазан от умора. С една полицейска кола ме закараха до хотела. Бях си приготвил чанта багаж с най-необходимото, в случай че се наложи да остана няколко дни. Дано да не се наложеше. Харесвах Ню Йорк, но при по-други обстоятелства, а това едва ли можеше да се нарече приятно предколедно пазаруване по Пето Авеню или финален бейзболен мач през есента.

Някъде около девет се обадих вкъщи и ми отговори нашият автоматичен телефонен секретар — Джани.

— Да — каза тя. — И Ти17 ли е? Ти се обаждаш у дома?

Ето такава сладурана си имам. Сигурно се е сетила, че аз звъня. Всъщност аз винаги се обаждам, каквото и да стане.

— Как си, сладурчето ми? Светлина на моя живот!

Само като чуех гласа й, започваше да ми домъчнява за нея, да ми домъчнява за семейството ми и за това, че не съм вкъщи при тях.

— Сампсън мина да ни види. Днес трябваше да имаме бокс, тате. Спомняш ли си? — Джани играеше твърдо, но това даде резултат. — Туп-туп-дум. Дум-дум-туп — имитираше живо тя звуците.

— Въпреки това двамата с Деймън не се ли упражнявахте? — попитах я аз.

Представях си лицето й, докато си говорехме. Лицето на Деймън. На Нана. Кухнята, откъдето Джани в момента говореше. Ужасно ми се искаше да съм там и всички да сме около масата, вечеряйки.

— И още как! Убих го. Разказах му играта. Но без теб не е същото. Няма пред кого да се стараеш.

— Ами ще се стараеш заради себе си — казах й.

— Знам, тате. Точно така и направих. Старах се, старах се и най-накрая казах на себе си, че добре съм се старала.

Засмях се в слушалката.

— Съжалявам, че пропуснах бокса с вас, питбули такива. Съжалявам, съжалявам, съжалявам — затананиках аз по една блус мелодия. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам.

— Ти винаги казваш така — прошепна Джани и усетих как гласът й пресекна. — Но някой ден номерът ти няма да мине. Запомни думите ми. Помни кога си чул това за пръв път. Помни, помни, помни!

Останал сам в хотелската стая в Ню Йорк и задъвкал поръчания по румсървиса хамбургер, аз взех съвета й присърце, замислено загледан към Таймс Скуеър. Мислех си за децата, за Кристин Джонсън. После мислите ми се върнаха към Гари Сонежи, а оттам — към Манинг Голдман, убит в собствената си къща.

Опитах се да почета малко, но тази нощ четенето нещо не ми вървеше.

Когато по едно време ми се стори, че ще ми се пръсне главата от мисли, вдигнах телефона отново и се обадих на Кристин Джонсън. Говорихме си почти цял час. За леки и приятни неща. Нещо между нас се променяше. Попитах я дали иска да прекараме уикенда заедно в Ню Йорк, ако се наложеше да остана дотогава. Доста време събирах смелост и се запитах дали не ме е усетила.

Кристин отново ме изненада. Искаше. Засмя се и каза, че било малко раничко за коледно пазаруване през юли, но че щяла да дойде, ако й обещая да й посветя част от времето си.

Обещах.

Накрая сигурно съм заспал, защото по едно време се събудих в непознато легло, в непознат град, усукан в чаршафите си като в усмирителна риза.

Споходи ме странна, обезпокояваща мисъл. Гари Сонежи преследва мен. А не обратното.

45.

Той беше Ангелът на смъртта. Това му бе известно още от единадесет-дванадесет годишна възраст. Тогава бе убил един човек. Просто така, да види дали може да го направи. Полицията изобщо не можа да намери трупа. Поне до днес не го бе открила. Само той знаеше къде са труповете на всички, които бе убил, но не казваше.

Гари Сонежи изведнъж се върна към действителността, към настоящия момент в Ню Йорк.

Божичко, седя си тук, в този бар в Ийст Сайд, подхилквам се и се смея сам. Възможно е и да съм си говорил нещо.

Барманът в „Дод и Маккой“ вече го бе забелязал как си приказва сам, почти изпаднал в транс. Лукавият червенокос ирландски шибалник се преструваше, че бърше чаши, но през цялото време е гледал към него с крайчеца на окото си.

Смутено усмихнат, Сонежи му махна да се приближи.

— Не се притеснявай, тръгвам си. Колко ти дължа, Майкъл?

Името му бе изписано на закачената за ризата му табелка.

Фалшивата му извинителна усмивка сякаш даде резултат, така че той уреди сметката и си тръгна. Измина няколко пресечки на юг по Първо Авеню и след това свърна по Източна петдесета улица.

Забеляза една претъпкана кръчма на име „Тату“. Изглеждаше обещаващо място. Спомни си задачата, която си бе поставил: да намери къде да прекара нощта. Някое безопасно място. „Плаза“ не беше добра идея.

„Тату“ бе пълна до тавана с оживени хора, дошли тук да побъбрят, да позяпат, да хапнат и да пийнат. Първият етаж бе за пийване и за хапване, а на втория имаше и дансинг. Я да видим за какво са нагласени декорите тука, каза си той. Трябваше да разбере. Театър — бе първият отговор, до който стигна. В „Тату“ идваха стилни бизнесмени и бизнес дами около тридесетте и четиридесетте, вероятно направо от работа в центъра на града. Беше четвъртък вечерта. Повечето от тях се опитваха да си организират нещо интересно за уикенда.

Сонежи си поръча бяло вино и започна да оглежда мъжете и жените около бара. Изглеждаха толкова точно в крак с времето, толкова отчаяно самоуверени. Мен посочи, мен избери! Моля ви, нека някой ме забележи, молеха сякаш те.

Той побъбри малко с две адвокатки, които за нещастие като че ли бяха свързани в таза като сиамски близнаци. Научи, че Тереза и Джеси били съквартирантки от единадесет години насам. Исусе Христе! И двете бяха на тридесет и шест години. Часовниците им тиктакаха вече много силно. Трудели се старателно във „Въртикъл Клъб“ на Петдесет и девета улица. През лятото ходели на почивка в Бридж Хамптън, на около километър и половина от водата. За него те не можеха да бъдат никакъв избор, пък и за никого от останалите в бара.

Сонежи продължи нататък. Започна малко да се притеснява. Полицията знаеше, че може да се дегизира. Само че не знаеше каква дегизировка използва в даден ден. Вчера беше тъмнокос, приличащ на четиридесет и пет годишен южноамериканец. Днес беше рус, с брада и се вписваше в обстановката в „Тату“. Утре? Кой знае. Можеше и да сбърка, нали? Щяха да го пипнат и всичко щеше да свърши.

Сонежи се запозна с една директорка на голяма рекламна агенция, намираща се на Лексингтън Авеню. Джийн Съмърхил била родом от Атланта, както самата тя му каза. Беше дребна и много стройна, с буйна руса грива, която сплиташе на плитка, пусната на една страна, и той усети колко уверена в себе си е. По някаква странна асоциация му напомняше за Мередит, за неговата Миси. Джийн Съмърхил имаше свой собствен апартамент само на няколко пресечки от. „Тату“.

Бе твърде хубава, за да е сама в това заведение и да си търси компания, но още като я заприказва, разбра защо. Джийн Съмърхил бе твърде умна, твърде силна и индивидуалистка за по-голямата част от мъжете. Плашеше ги, без да иска и дори вероятно без да го осъзнава.

Да, но него не изплаши. Двамата водеха лек и приятен разговор, какъвто водят понякога двама непознати в бара. Нищо не рискуваха и нищо не губеха. Бе здраво стъпила на земята жена. Жена, на която й се искаше да гледат като на „добра“, но на която в любовта не й беше провървяло. Той й го каза и тъй като тя точно това искаше да чуе, Джийн Съмърхил като че ли му повярва.

— Леко се говори с теб — каза му тя след третото или четвъртото питие. — Много си спокоен.

— Да, знам, че съм малко скучен — отвърна Сонежи, давайки си сметка, че може да е всякакъв, но не и скучен. — Може би жена ми точно затова ме напусна. Миси се влюби в един богаташ, шефа й на Уолстрийт. И двамата плакахме, когато ми го каза. Сега живее в огромен апартамент на Бийкман Плейс. Разкошно място. — Той се усмихна. — Все още сме приятели. Съвсем наскоро дори се видяхме.

Джийн го погледна в очите. В погледа й имаше нещо тъжно.

— Знаеш ли какво ми харесва в теб? — каза тя. — Не се страхуваш от мен.

Гари Сонежи се усмихна.

— Не, май наистина не се страхувам.

— И мен не ме е страх от теб — прошепна Джийн Съмърхил.

— Така и трябва да бъде — каза й Сонежи. — Само не полудявай по мен. Обещаваш ли?

— Ще се постарая.

Двамата излязоха от „Тату“ и отидоха в апартамента й.

46.

Седях сам на Четиридесет и втора улица и нетърпеливо чаках Кармине Гроза да дойде. Най-сетне детективът се появи, спря пред входа на „Мариот“, аз се качих и той потегли към Бруклин. След толкова несполуки най-сетне и по тоя случай да изскочи нещо.

В Бедфорд Стайвсънт — квартал на Бруклин, в някаква къща бе открит Шариф Томас. Дали Гари Сонежи знаеше къде е? Какво е научил, ако изобщо бе научил нещо, от файловете на Голдман?

В събота сутринта движението в града бе мехлем за душата. За по-малко от десет минути стигнахме до Манхатън и пресякохме Ийст Ривър по Бруклинския мост. Слънцето тъкмо се показваше зад редица високи жилищни блокове. Огромен, пламтящ жълт диск, от който главата веднага ме заболя.

Пристигнахме в Бед Стай малко преди седем и половина. Бях чувал за Бруклин и за мрачната му слава. В тази ранна утрин обаче улиците му бяха пусти. Ченгетата расисти във Вашингтон описваха такъв тип квартали с голяма доза черен хумор — наричаха ги „самопочистваща се фурна“. Просто затваряш вратата и я оставяш сама да се почисти. С огън. Нана Мама обаче имаше друга дума за небрежно изработените социални програми в големите американски градове — геноцид.

Над местната бакалия висеше саморъчно направена табела, на която с червени букви на жълт фон бе написано: „Деликатеси и тютюн. Отворен денонощно“. Магазинът бе затворен. Как да вярваш тогава на надписите.

Пред пустия магазин бе паркиран кафеникав ван. Страничните стъкла на возилото бяха боядисани със сребриста боя, а от двете му страни бе нарисуван пейзаж — „Лунна нощ над Маями“. С огъващи се колене и с блуждаещ поглед по тротоара мина самотна наркоманка. Бе единствената жива душа на улицата, когато пристигнахме.

Къщата, в която бе Шариф Томас, се оказа двуетажна, с посивели от праха керемиди и няколко счупени прозореца. Приличаше на отдавна изоставена плевня. Томас все още бе вътре в тая съборетина. Двамата с Гроза зачакахме. Надявахме се по някое време да излезе.

Изхлузих тялото си надолу на предната седалка и облегнах глава назад. На няколко преки по-нататък имаше висока монолитна къща, на чиято стена бе залепен избелял и опърлен от слънцето плакат — „Застрелян полицай — награда $10 000“. Лош знак, но добро предупреждение.

Кварталът започна да се събужда и да показва нрава си някъде към девет. Две възрастни жени в бели рокли минаха покрай нас, хванати за ръце, явно насочили се към църквата в дъното на улицата. Това ме накара да се сетя за Нана и нейните приятелки във Вашингтон. И за това, че ужасно ми се искаше да прекарам уикенда при семейството си.

Малко по-надолу подскачаше на въже момиченце на шест-седем годинки. Забелязах, че въжето всъщност е откъснат отнякъде кабел. Момиченцето скачаше, без да спира, като изпаднало в транс.

Натъжих се, като го гледах как се е отдало на играта. Запитах се какво ли щеше да стане с него. Какъв шанс имаше да се измъкне оттук? Помислих си за Джани и Деймън и за това колко са „разочаровани“ от мен, че ме няма в събота сутринта. Събота ни е почивен ден, тате. Само в събота и неделя можем да бъдем заедно.

Времето минаваше бавно. Винаги е така, когато водиш наблюдение.

Към десет и половина до тротоара спря необозначена кола с двама подозрително изглеждащи мъже в тениски и отрязани до коленете дънки. Те слязоха и нагласиха на тротоара сергия за продан на дини, домати и разни други зеленчуци. Дините струпаха направо в мръсната канавка.

Стана вече почти единадесет и аз започнах да се притеснявам. Информацията ни можеше да е погрешна. Явно започваше да ме обхваща пристъп на мнителност. Може би Гари Сонежи вече бе минал през къщата. Много го биваше в маскировката. Дори можеше да е още вътре.

Отворих вратата и слязох. Жегата ме удари в главата като с чук. Но пак бе по-добре, отколкото да седиш свит одве в колата.

— Къде отиваш? — попита ме Гроза.

Изглежда, бе се подготвил да седи цял ден вътре, решен да прави всичко по устав и да чака Сонежи да се покаже.

— Няма страшно — отвърнах. — Имай ми доверие.

47.

Извадих бялата си риза от панталоните и вързах краищата й на кръста си. После присвих очи и с отнесен поглед се повлякох към къщата.

— Алекс — подвикна подир мен Гроза, но аз не му обърнах внимание и продължих да се кандилкам към входа й.

Според мен играех ролята на друсан уличник много добре. Не ми беше никак трудно. Един бог знае колко пъти съм виждал същата тази картинка в нашия квартал. Брат ми беше наркоман, преди да умре.

В съборетината можеше да се влезе през двора на друга изоставена къща, разположена на ъгъла на задънена улица. Бе почти стандартно решение за всички големи градове, в които съм ходил — Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Маями, Ню Йорк. Нищо особено — просто се чудиш защо с така.

Отворил изрисуваната с какви ли не надписи входна врата, видях, че къщата наистина е дъното на боклукчийския казан, дори и за квартал като този. Тинята. Шариф Томас също имаше вируса.

Мръсният и изплескан под бе заринат с боклук. Празни кутии сода, бирени бутилки, опаковки от „Уендис“, „Ройс“ и „Кентъки Фрайд“. Изпочупени шишета. Жици, с които са се мъчели да отпушат запушена канализация. Адска жега, лято в града18.

Според мен кочина като тази би трябвало да се управлява от един-единствен „администратор“. Плащаш два-три долара на човека за някое свободно място на пода. Можеш също така да си купиш спринцовка, лула, хартия, запалка, а може би дори и кутия сода или бира.

По всички стени бяха надраскани надписи като „Да ти го начукам“, „СПИН“, „Световни наркомани“ и други подобни. Освен това всичко тънеше в гъста омара, през която слънцето с труд си пробиваше път. Вонята бе тежка, задушлива и по-гадна дори и от тази в градско сметище.

Въпреки това обстановката бе някак си странно ведра и спокойна. Всичко това забелязах само с един поглед, но нямаше никакъв Шариф Томас. Нито пък Гари Сонежи. Поне все още не ги виждах.

Един мъж с латиноамерикански черти и кобур на рамото, препасан над мръсна тениска с надпис „Бакарди“, представляваше сутрешната смяна. Едва гледаше, но все пак успяваше да внуши, че той командва парада тук. Възрастта не можеше да се определи по лицето му, украсено с гъсти черни мустаци.

По всичко личеше, че Шариф Томас бе паднал с няколко стъпала по-ниско. Ако бе тук, значи се бе сдушил с утайката на утайката. Да не би да умираше? Или просто се криеше? Знаеше ли, че Сонежи го търси?

— Какво искаш, шефе? — попита латиното с нисък и ръмжащ глас, свил очи до едва забележими цепки.

— Малко спокойствие и тишина — отвърнах аз вежливо, сякаш се намирах в църква, каквато това място наистина беше за някои хора.

Подадох му две смачкани банкноти, той ги взе и се обърна назад, промърморвайки:

— Тука.

Погледнах покрай него в главната стая и усетих как някаква ръка сякаш ме сграбчи за сърцето, стискайки го с все сила.

Вътре се виждаха десетина-дванадесет мъже и две жени, седнали или проснали се на пода върху няколко мръсни, изпокъсани и невероятно тънки дюшеци. Повечето от тях седяха и се взираха в празното пространство, без да правят нищо, и го правеха добре. Сякаш стояха и чакаха бавно да се стопят или изпарят в омарата и праха.

Никой не ми обърна внимание, което беше много добре. На никого не му пукаше кой влиза и излиза от тази свинска кочина. Още не бях видял Шариф, нито пък Сонежи.

В стаята бе тъмно като в безлунна нощ. Никаква светлина, ако се изключеше спорадичното припалване на някоя кибритена клечка. Най-напред се чуваше щракането на клечката, последвано от продължително съскане.

Търсех Томас, но не забравях да играя и ролята си. Просто поредното, готово за друсане наркоманче. Търсещо спокойно местенце да си изпуши дозата и да заклюма след малко, без да пречи на никого.

Открих Шариф Томас на един от дюшеците в задния край на тъмната и задушна стая. Познах го от снимките, които бях разглеждал в „Лортън“. Преместих поглед от него.

Сърцето ми заби като лудо. Дали и Сонежи не беше тук? По някой път той ми се струваше като привидение, като призрак. Запитах се дали има и задна врата. Трябваше бързо да си намеря място и да седна, преди Томас да ме е забелязал.

Промъкнах се до стената и се наканих да седна, облягайки гръб на нея. С крайчеца на окото си наблюдавах Томас. После изведнъж се случиха няколко неща едновременно и в стаята настъпи невъобразим хаос.

Входната врата се отвори с трясък и вътре нахлу Гроза с още две униформени ченгета. Дотук с доверието.

— Да му го… — изпъшка до мен някакъв мъж, рязко изваден от унеса си.

— Полиция! Никой да не мърда! — ревна Кармине Гроза. — Никой да не мърда! Всички да останат на място!

Звучеше като улично ченге.

Очите ми не се отделяха от Шариф Томас. Той вече се надигаше от дюшека, където само допреди секунди се бе излягал като доволна котка. Може би изобщо не е бил дрогиран. Може би просто се е криел.

С рязко движение извъртях ръка да грабна пистолета си, затъкнат отзад на кръста под ризата, и описвайки полукръг с дясната ръка, го заковах пред себе си. Отчаяно се надявах да не се наложи да го използвам в това тясно пространство.

В ръцете на Томас обаче внезапно се появи пушка, която явно до този момент бе крил до дюшека. Останалите отрепки гледаха като отровени и изглеждаха неспособни да помръднат. Оградените им с червени кръгове очи бяха широко облещени от страх.

Пушката в ръцете на Томас гръмна като топ. Гроза и униформените моментално се проснаха на пода. Не разбрах дали някой от тях е ударен.

Латиното от вратата се развика:

— Спрете веднага! Спрете веднага с тия лайна!

Той също бе проснат на пода и викаше, без да надига глава.

— Томас! — ревнах аз с всичка сила.

Движенията му бяха бързи и координирани. Мигновен и точен рефлекс, макар и под влиянието на момента. Той обърна пушката към мен. Очите му блеснаха в тъмното.

Нищо не може да се сравни с гледката на насочена в теб пушка. Нямах никакъв избор. Натиснах спусъка на глока.

Шариф Томас пое удара на изстреляния почти от упор куршум в дясното си рамо. Моментално бе извъртян наляво, но без да падне. Бавно се завъртя обратно. Не му бе за първи път. Но и на мен също.

Стрелях повторно и този път го ударих в шията или в долната челюст. Томас отхвръкна назад и с трясък се стовари в тънката като хартия стена. Цялата къща потрепери. Клепачите му се обърнаха нагоре и устата му зяпна отворена. Замина си още преди да падне на пода.

Бях убил единствената си връзка към Гари Сонежи.

48.

Чувах как Кармине Гроза крещи по радиото:

— Ранен полицай на „Мейкън“ 412! Ранен полицай!

Никога преди не бях присъствал на схватка, при която да има убит полицай. Като се промъкнах към предната част, се уверих, че единият от униформените ще умре. Защо Гроза бе нахълтал така? Защо бе взел със себе си и униформени ченгета? Е, вече нямаше никакво значение.

Униформеният лежеше по гръб на мръсния под, съвсем близо до вратата. Погледът му вече бе замъглен и според мен бе в шоково състояние. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка кръв.

Пушката бе свършила ужасната си работа точно така, както би го сторила и с мен. Стените и издрасканият дървен под бяха оплискани с кръв. Стената над тялото на полицая бе тропосана от обгорените дупчици на куршумите. Вече нищо не можехме да направим за него.

Стоях близо до Гроза, все още с глока в ръка, и конвулсивно стисках и отпусках челюст. С всички сили се мъчех да не покажа гнева си към Гроза за това, че бе реагирал по такъв глупав начин и бе причинил цялата тази бъркотия. Преди да проговоря, трябваше да си възвърна самообладанието.

Другият униформен стоеше до мен и само повтаряше:

— Божичко! Божичко!

Виждах, че е силно травматизиран. Непрекъснато прокарваше длан през челото и лицето си, мъчейки се сякаш да изтрие кървавата сцена от очите си.

„Бърза помощ“ пристигна само след няколко минути. Стояхме и гледахме как двамата лекари отчаяно се мъчат да спасят живота на полицая. Беше млад мъж — изглеждаше на около двадесет и пет години. Червеникавата му коса бе късо подстригана. Ризата му отпред бе почерняла от кръвта.

В другия край на стаята имаше още един лекар, занимаващ се с Шариф Томас, но аз знаех, че на Томас вече не му е необходима никаква помощ.

Най-сетне се обърнах към Гроза с нисък и сериозен глас:

— Ние знаем, че Томас е мъртъв, но Сонежи няма нужда да научава. Само така може би ще успеем да се доберем до него. Ако си мисли, че Томас е жив в някоя нюйоркска болница.

Гроза кимна:

— Чакай да се свържа с някого от центъра. Може би ще успеем да закараме Томас в някоя болница. Може да кажем някоя и друга дума и на пресата. Струва си усилието.

Детектив Гроза не само не звучеше добре, но и не изглеждаше добре. Сигурен бях, че и аз изглеждам по същия начин. В далечината още ми се мержелееше оня зловещ надпис:

49.

Нито един полицай от хайката не би могъл да отгатне началото, средата, особено пък края. Никой от тях не можеше да си представи накъде върви цялата тази история, накъде бе тръгнала още от самото начало в Юниън Стейшън.

Гари Сонежи разполагаше с цялата информация, с цялата власт. Отново ставаше известен. Бе някой. Отново бе новина номер едно през десет минути.

Нямаше никакво значение, че показваха снимките му на хората. Никой не знаеше как изглежда днес, как с изглеждал вчера или как ще изглежда утре. Не можеха да хукнат из Ню Йорк и да започнат да арестуват, когото им падне, нали?

Той излезе от апартамента на покойната Джийн Съмърхил късно — някъде около обед. Хубавата дама определено си бе изгубила главата по него. Също като Миси в Уилмингтън. С нейния ключ той заключи вратата. После пое на запад по Седемдесет и трета улица и вървя по нея, докато стигна до Пето Авеню, след което тръгна по него на юг. Влакът отново бе в релси.

Купи си кафе без сметана в хартиена чашка, по чиито страни бяха нарисувани древногръцки богове. Кафето бе абсолютна нюйоркска помия, но той отпиваше от него. Искаше да започне поредното си изпълнение направо тук, насред Пето Авеню. Наистина адски му се искаше. Представи си касапницата и почти видя новините на CBS, ABC, CNN и FOX, предавани на живо.

Тъкмо се сети за новини — тази сутрин видя Алекс Крос по телевизията. Крос и НИПУ успели да сгащят Шариф Томас. Браво на тях! Значи ако не друго, то поне от съвети могат да се възползват.

Докато се разминаваше с елегантни и добре облечени нюйоркчани, Сонежи не можеше да не си помисли колко по-умен, колко по-изобретателен е от всички тия тъпи задници с навирени носове. Ех, ако само някой от тях успееше да надникне в главата му… Тогава щеше да му стане ясно.

Да, но никой не можеше и никой не бе успял до този момент. Никой не би могъл да познае.

Нито началото, нито средата, нито пък края.

Гневът вече започваше да го залива на горещи вълни, ставаше почти неконтролируем. Усещаше как яростта се надига у него, но продължаваше да крачи по претъпканата с хора улица. Едва виждаше къде ходи. В гърлото му се надигна горчилка.

С рязко движение запрати кафето — почти пълната с димяща течност чаша — в лицето на разминаващия се с него бизнесмен. Изсмя се на стреснатата му и възмутена физиономия. Зави от възторг при гледката на капещото от орловия аристократичен нос кафе, от квадратната брадичка. Тъмната течност изплеска скъпата риза и вратовръзката.

Гари Сонежи можеше да прави каквото си поиска, често го правеше и щеше да продължава да го прави.

Вие само гледайте.

50.

В седем часа същата вечер бях на Пен Стейшън. Обичайната тълпа пътуващи този път я нямаше, така че в съботите положението бе далеч по-търпимо. Убийствата, които бяха станали на Юниън Стейшън и тук, не преставаха да се въртят в главата ми. Тъмните тунели, от които излизаха влаковете, за Сонежи бяха „мазето“, символи на измъченото му детство. Поне толкова от тази главоблъсканица бях успял да разгадая. Веднъж излязъл от тях, Сонежи избухваше в яростен пристъп на гняв към целия свят и…

Видях Кристин да се качва по стълбите откъм тунелите.

Усмихнах се въпреки черните ми мисли. Усмихвах се и пристъпвах от крак на крак, сякаш танцувах. Чувствах главата си лека, вълнувах се, изпълнен с надежда и желание, каквито не бях изпитвал много отдавна. Тя наистина бе дошла.

Кристин носеше малка пътническа чанта с надпис „Училище Съджърнър Трут“. И това бе целият й багаж. Изглеждаше красива, горда и по-желана от всякога, ако това изобщо бе възможно. Бе облякла бяла рокля с къси ръкави, на шията й се полюшваше огърлица, а на краката си бе обула обичайните обувки без ток. Забелязах как хората се заглеждат в нея. Винаги го правеха.

Целунахме се в един ъгъл на гарата, стараейки се да не привличаме вниманието на останалите. Телата ни се притиснаха и аз усетих топлината й, плътта, костите й. Чух тупването на чантата й в краката ни.

Кафявите й очи се впиха в моите — огромни и питащи отначало, а малко след това — нежни и излъчващи светлина.

— Малко се притеснявах, че няма да си тук — каза тя. — Представях си как си хукнал нанякъде по спешна работа, а аз стоя на Пен Стейшън и напразно те чакам.

— Това не би могло да стане по никакъв начин — отвърнах аз. — Толкова се радвам, че дойде.

Отново се целунахме, притискайки се един към друг по-силно от първия път. Не ми се искаше да спирам, не ми се искаше да я пускам. Исках да я заведа някъде, където да бъдем само двамата. Сякаш цялото тяло ме заболя. Толкова ми бе лошо, толкова ми бе хубаво!

— Опитах се — усмихна се тя, — но не можах без теб. Ню Йорк малко ме плаши, но ето че дойдох.

— Ще прекараме чудесно, ще видиш.

— Обещаваш ли? Да бъде незабравимо? — попита ме закачливо тя.

— Незабравимо. Обещавам! — отвърнах.

Държах я здраво в прегръдките си. Не можех да я пусна.

51.

Началото на „незабравимото“ изглеждаше, звучеше и минаваше по следния начин.

„Рейнбоу Рум“ в единадесет и половина в събота вечер. Двамата с Кристин слязохме от асансьора, хванати за ръце, и изведнъж, сякаш като с махване на магическа пръчица, попаднахме в друга епоха, друг начин на живот и може би дори друг свят. До асансьора на черен плакат със сребристи, блестящи букви бе написано: „Рейнбоу Рум — озовете се в мюзикъл от времето на MGM“. Стотици миниатюрни прожекторчета хвърляха отблясъци от морето кристал и хром наоколо. Бе малко над върха, направо съвършено.

— Не съм сигурна дали съм подходящо облечена за MGM мюзикъл, но голяма работа — каза Кристин, докато си проправяхме път покрай страхотно изглеждащи разпоредители и разпоредителни. — Прекрасна идея.

Насочиха ни към сектор, от който можеше да се гледа долу към балната зала, но също с панорамен изглед към Ню Йорк. В събота вечер залата бе пълна с посетители — всички маси и дансинги бяха заети.

Кристин бе облякла плътно прилепнала по тялото черна рокля. На шията си бе сложила същата онази огърлица, направена от стара брошка, с която беше в „Кинкедс“. Била от баба й.

Тъй като съм метър и осемдесет и седем, тя не се поколеба да обуе по-шик обувки с високи токчета. По-рано никога не бях си давал сметка, но се оказа, че ми е приятно да съм с жена, висока почти колкото мен.

Аз също се бях нагиздил. Бях избрал убито сив костюм, снежнобяла риза и синя копринена вратовръзка. Поне тази вечер бях решил да не бъда полицейски детектив от Вашингтон. Не изглеждах доктор Алекс Крос от югоизтока. Повече приличах на Дензъл Уошингтън в ролята на Джей Гетсби. Приятно ми беше. Е, поне за една вечер. А може и за целия уикенд.

Съпроводиха ни до маса, намираща се до огромен прозорец, обърнат към потъналата в светлини източна част на Манхатън. На сцената имаше петчленен латиноамерикански оркестър, чиято музика бе доста добра. Бавно въртящият се дансинг бе пълен. Хората си прекарваха приятно и някои дори щяха да прекарат цялата нощ в танци.

— Забавно, прекрасно, малко смешно, но определено най-хубавото място, където някога съм ходила — заяви Кристин, като седнахме. — И това са всичките суперлативи, които ще чуеш от мен тази вечер.

— Е, чакай де, още не си ме видяла как танцувам — възразих аз.

— Вече знам, че можеш да танцуваш — засмя се Кристин и продължи: — Жените винаги познават кой мъж може да танцува и кой — не.

Поръчахме си питиетата — за мен чист скоч, а за Кристин шери. За вечеря си избрахме бяло „Совиньон“ и следващите няколко минути прекарахме в приятно отпуснат оглед на обстановката в „Рейнбоу Рум“.

Латиноамериканската група бе заместена от бигбенд, който засвири суинг и дори опита с по-стари танци. Оказа се, че още много хора не са забравили как се танцува суинг, та дори валс и танго, а някои от тях даже бяха доста добри.

— Идвала ли си тук друг път? — попитах аз, след като сервитьорът ни донесе питиетата.

— Само по телевизията, и то сама — отвърна тя и се усмихна. — А ти? Идвал ли си тук и друг път, моряче?

— Само веднъж, докато преследвах оня, дето страдаше от раздвоение на личността и трепеше хората с брадва. Хвърли се ей от онзи прозорец там. Третият отляво.

Кристин се засмя:

— Няма да се изненадам, ако това е истина, Алекс. Ни най-малко няма да се изненадам.

Оркестърът засвири „Лунна светлина“, която е хубава песен, затова станахме и отидохме на дансинга. Гравитацията ни тласна един към друг. В същия момент си помислих, че на този свят има много малко неща, които бих предпочел пред това да държа Кристин в прегръдките си. Всъщност нямаше такива.

С Кристин се бяхме съгласили да рискуваме и да опитаме какво ще се получи. И двамата бяхме изгубили обичани хора. Знаехме какво означава да изпиташ такава болка и въпреки това бяхме тук, готови отново да се качим на дансинга на живота. Струваше ми се, че съм искал да танцувам бавен танц с Кристин още от първия миг, когато я видях в „Съджърнър Трут“.

С лявата си ръка обгърнах талията й и я дръпнах плътно към мен. С дясната хванах нейната. Чух я как тихо поема въздух. Личеше, че и тя се вълнува.

Започнах да си тананикам мелодията съвсем тихичко, под нос. И сигурно съм се отнесъл нанякъде, защото изведнъж устните ми докоснаха нейните. Затворих очи. Пръстите ми усещаха коприната на роклята й. А, да — наистина танцувах доста добре, но и тя не ми отстъпваше.

— Погледни ме — прошепна тя и аз отворих очи.

Излезе права — така беше много по-добре.

— Какво става тук? Какво е това? Никога не съм се чувствала така, Алекс.

— Нито пък аз. Но ще свикна, сигурен съм.

Лекичко прокарах пръсти по бузата й. Музиката продължаваше да се лее в тих ромон и Кристин сякаш плуваше с мен. Грациозна, потънала в лунна светлина хореография. Всички части на тялото ми бяха в движение. Едва дишах.

С Кристин бяхме в пълна хармония. И двамата умеехме да танцуваме, но заедно бе нещо върховно. Поел я в прегръдките си, танцувах с бавни и плавни движения. Дланта й бе прилепнала към моята като намагнетизирана. Въртяхме се бавно, унесени в ритъма на музиката.

Отново се притиснахме плътно един до друг и устните ми се оказаха само на сантиметри от нейните. Усещах топлината на тялото й през дрехите си. Устните ни отново се срещнаха — само за част от секундата — и в този момент музиката спря. Започна следващото изпълнение.

— Е, това вече е трудно — каза тя и двамата се отправихме към масата. — Знаех, че можеш да танцуваш. Нито за миг не съм се съмнявала. Но не знаех, че можеш да танцуваш така.

— Още нищо не си видяла — отвърнах аз. — Изчакай само да засвирят самба.

Все още стисках ръката й, не можех да я пусна. Не исках.

— Мисля, че умея да танцувам самба — каза тя.

Танцувахме много, непрекъснато си държахме ръцете и май по едно време вечеряхме. Но танцувахме много — това определено признавам — и не можех да пусна ръката й. И Кристин не можеше да пусне моята. Говорихме непрекъснато и по-късно не успях да си спомня за какво точно. Е, винаги става така, като си толкова високо над Ню Йорк в „Рейнбоу Рум“.

Когато за първи път се сетих да погледна часовника, беше почти един часът. Не може да бъде, казах си. Същото мистериозно изгубване на чувство за време, което ми се случи и при предишните две излизания с Кристин. Платих сметката — нашата голяма сметка — и забелязах, че „Рейнбоу Рум“ е почти празна. Къде се бяха дянали тия хора?

— Можеш ли да пазиш тайна? — запита Кристин, докато вървяхме по коридора към облицования с орехова ламперия асансьор.

Бяхме сами в него под дискретната жълта светлина и тя бе в прегръдките ми.

— Аз пазя много тайни — отвърнах.

— Добре, чуй и тази тогава — прошепна Кристин, докато асансьорът докосна етажа на фоайето с едва доловимо туп.

Задържа ме вътре и след като вратите се отвориха. Не искаше да ме пусне навън и да остави убежището на приглушената светлина, докато не ми каже онова, което искаше.

— Много се радвам, че си ми запазил стая в „Астор“ — продължи тя тихо, без да откъсва очи от моите. — Но, Алекс, не мисля, че ще ми е необходима. Добре ли е така?

Стояхме, без да помръднем, вътре в асансьора и отново започнахме да се целуваме. Вратите безшумно се затвориха и асансьорът бавно се изкачи отново на най-горния етаж. Не престанахме да се целуваме нито нагоре, нито по обратния път надолу и не можехме да се наситим един на друг.

— Знаеш ли какво все пак? — каза тя, когато най-сетне стигнахме до приземния етаж на „Рокфелер Сентър“ за втори път.

— Кажи все пак.

— Ходи ли човек в „Рейнбоу Рум“, няма начин това да не се случи.

52.

Бе наистина незабравимо. Също като вълшебната песен на Нат Кинг Коул и по-късната й версия на Натали Коул.

Стояхме пред вратата на хотелската ми стая, напълно погълнати от момента. Трябваше да пусна ръката на Кристин, за да отворя вратата, но бях блокирал. Най-сетне извадих с треперещи пръсти ключа, но не можах да уцеля ключалката. Тогава тя леко сложи ръка върху моята и двамата заедно пъхнахме ключа вътре, после пак заедно превъртяхме топката.

Мина може би секунда, която ми се стори цяла вечност. Знаех, че никога няма да забравя и най-дребната подробност от този момент. Просто нямаше да позволя скептицизмът или цинизмът да ги изтрият от съзнанието ми.

Знаех какво става с мен. Изпитвах замайващия ефект на възвръщащото се чувство за интимност. До този момент изобщо не си бях давал сметка колко ми липсва. Просто се бях оставил да изтръпна и да живея така — изтръпнал и безчувствен. Много е лесно така, толкова лесно, че не усещаш как животът ти се превръща в дълбок коловоз, по който се плъзгаш като добре смазана машина.

Вратата на стаята бавно се отвори и в този момент си дадох сметка, че и двамата оставяме част от миналото зад себе си. На прага Кристин се обърна към мен. Усетих тихото прошумоляване на копринената й рокля.

Красивото й лице се вдигна към мен. Протегнах ръка и докоснах брадичката й с върховете на пръстите си. Чувствах се така, сякаш не съм могъл да дишам пълноценно цяла вечер — поне от момента, в който Кристин пристигна на Пен Стейшън.

— Ръце на музикант, на пианист — прошепна тя. — Харесва ми как ме докосваш. Винаги съм знаела, че ще ми хареса. Вече не се страхувам, Алекс.

— Радвам се. Аз също.

Тежката дървена врата на стаята сякаш се затвори сама.

Няма значение къде се намираме в момента, мислех си аз. Примигващите светлинки навън, а може би и преминаващият по реката влекач създаваха впечатлението, че се движим точно по същия начин, както се бе плъзгал дансингът под нас в „Рейнбоу Рум“.

Специално за уикенда си бях сменил хотела и се бях преместил в „Астор“ в източната част на Манхатън. Исках нещо по-специално. Стаята ми беше на дванадесетия етаж, с изглед към реката. Двамата с Кристин се приближихме към огромния панорамен прозорец, привлечени от бисерните зрънца на мигащите светлинки по небостъргачите на югоизток. Гледахме смълчани безшумното и странно красиво движение на трафика покрай сградата на Обединените нации към Бруклинския мост.

Спомних си как тази сутрин прекосихме същия този мост на път за една съборетина в Бруклин. Струваше ми се толкова отдавна. Видях лицето на Шариф Томас, после това на убития полицай, на Сонежи, но веднага се отърсих от тези видения. Усетих как устните на Кристин леко гъделичкат шията ми.

— Къде беше току-що? — прошепна тя. — Някъде далеч, нали? На някакво мрачно място.

— Само за няколко секунди — признах си аз истината, моята грешка. — Кадър от работата. Вече го няма. — Отново стисках ръката й.

Тя ме целуна лекичко по бузата — лека като полъх на вятъра целувка, — после по същия начин по устните.

— Не можеш да лъжеш, нали, Алекс? Дори с дребни и невинни лъжи.

— Опитвам се да не лъжа. Не обичам лъжите. Ако те лъжа, тогава кой съм? — отвърнах аз и се усмихнах. — Какъв е смисълът?

— Точно това обичам в теб — прошепна отново тя. — И още много други неща. Винаги откривам нещо ново у теб, когато сме заедно.

Потърках брадичка в косата й, после я целунах по челото, по бузите, по устните и накрая томителната падинка на шията й. Трепереше малко. Аз също. Слава богу, че вече никой от нас не се страхуваше. Усещах пулса й под устните си.

— Толкова си хубава — прошепнах аз. — Знаеш го, нали?

— Много съм висока и слаба. Ти си по-хубавият от нас двамата. Точно така е. Всички го казват.

Всичко около нас сякаш бе наелектризирано и като че ли точно така трябваше да бъде. Цяло чудо бе, че се бяхме намерили и сега стояхме тук заедно. Толкова се радвах, изпитвах такова щастие, че тя бе решила да рискува с мен, че аз също бях решил да рискувам.

— Погледни в огледалото ей там. Виждаш ли колко си хубав? — каза тя. — Имаш най-красивото лице, Алекс. Май ще си имам неприятности с теб, а?

— Във всеки случай не и тази нощ — отвърнах аз, влизайки в закачливия й тон.

Исках да я съблека, да правя с нея и за нея всичко. В главата ми се завъртя странна дума — еуфория. Ръката й бавно се отпусна надолу към предницата на панталона ми и опипа твърдината отдолу.

— Мммм — промърмори тя и се усмихна.

Започнах да свалям ципа на роклята й. Не си спомнях да съм желал някоя жена толкова силно, поне от много отдавна. Прокарах пръсти по лицето й, опитвайки се да запомня всяка негова извивка, всяка негова черта. Кожата й бе като коприна.

Отново започнахме да танцуваме — тук, в хотелската стая. Нямаше никаква музика, но тя звучеше в главите ни. Плъзнах ръка малко под талията й и я притиснах плътно към себе си.

Отново лунна хореография. Пристъпвахме бавно напред-назад — чувствено танго пред огромния панорамен прозорец. Спуснах и другата си ръка надолу и сега и двете ми длани бяха върху двете съвършено извити хълмчета отзад. Кристин бавно се размърда, за да се намести по-добре. Явно харесваше позата. Аз също. Много!

— Танцуваш много добре, Алекс. Знаех си, че ще е така.

Кристин пъхна ръка между телата ни и задърпа колана, докато катарамата се освободи. Дръпна ципа ми и ме погали леко. Умирах за допира й — какъвто и да е, където и да е. Устните й отново сновяха по кожата ми. Всяко нейно движение бе самата еротика — неустоима, незабравима.

И двамата знаехме, че трябва да го направим много бавно. Нямаше закъде да бързаме — цялата нощ бе пред нас. Бързането би развалило всичко, а това не биваше да става в никакъв случай.

Хванах се за мисълта, че и двамата сме изпитвали това, но никога не е било по този начин. Тук и сега изпитвахме това върховно чувство за първи път. То можеше да се случи само веднъж.

Устните ми се спуснаха по раменете й и усетих как гърдите й се повдигат и спадат, притиснати в мен. Усетих плоския й корем, притискащите се крака. Обхванах гърдите й. Внезапно поисках да направя всичко, поисках я цялата наведнъж.

Отпуснах се бавно на колене, плъзгайки ръце по гладките й крака, по талията.

Отново се изправих. Разкопчах ципа на роклята й докрай и тя се свлече по стройното й тяло в лъскава купчина около тънките й глезени. Кристин ме гледаше в очите, а аз в нейните. Погледът й безсрамно се плъзна надолу по гърдите ми, по кръста и по-надолу. Бях много възбуден. Ужасно ми се искаше да бъда вътре в нея.

Тя отстъпи малко назад. Спрях да дишам. Едва се държах на краката си. Но не исках моментът да свършва. Чувствата ми отново бушуваха, отново се учеха какво е това да усещаш, спомняха си колко е хубаво.

Тя прибра косата си на една страна и я затъкна зад ухото. Такова простичко, грациозно движение.

— Направи го пак — помолих я аз и се усмихнах.

Тя се засмя и повтори движението с косата си.

— Както кажеш… Стой там! — прошепна тя. — Не мърдай, Алекс. Не се приближавай. Ще се подпалим. Сериозно ти говоря.

— Спокойно можем да го откараме така през целия уикенд — отвърнах аз и избухнах в смях.

— Дано.

И точно тогава чух едва доловимото щрак.

Нашата врата ли е това?

Заключих ли я?

Влязъл ли беше някой?

Исусе Христе, не!

53.

Станал изведнъж нервен и параноичен, аз надникнах в коридорчето към вратата. Бе затворена и заключена. Нямаше никой, нямаше защо да се безпокоя. Двамата с Кристин бяхме в безопасност тук. Тази нощ с никого от нас нямаше да се случи нищо лошо.

Въпреки това, от моментно изпитания страх и съмнения косъмчетата на врата ми настръхнаха. Сонежи имаше навика да ми въздейства по този начин. По дяволите, какво иска от мен тоя?

— Какво има, Алекс? Изведнъж ме заряза. — Кристин ме докосна по бузата, връщайки ме към действителността. Пръстите й ме галеха като перца. — Искам да си с мен, Алекс.

— С теб съм. Просто ми се стори, че чух нещо.

— Знам. Но няма никой. Ти заключи вратата, като влязохме. Всичко е наред. Всичко е наред!

Отново притеглих Кристин към себе си — невероятно топла и сякаш наелектризирана. Придърпах я към леглото и се надвесих над нея, подпирайки се на ръце. Наведох се и отново я зацелувах по лицето, после всяка гръд поотделно — подръпвах зърната с устни, галех ги с език. Целунах я между краката, продължих надолу по бедрата, по тънките глезени, по пръстите. Искам те, Алекс.

Гърбът й се огъна като лък, от устата й се откъсна тих стон, но се усмихваше щастливо. Тялото й се надигаше към мен, после се отпускаше под натиска ми и двамата ритмично се притискахме един към друг. Дишането ни се учести.

— Моля те, сега — прошепна тя, хапейки ме лекичко по рамото. — Моля те, точно сега! Искам те вътре.

В мен сякаш избухна пожар. Чувствах го как обхваща цялото ми тяло. Проникнах в нея за първи път. Плъзнах се бавно, но дълбоко, докрай. Сърцето ми гърмеше като бясно, краката ми омекнаха. Стомахът ми се бе свил на топка и бях толкова твърд, че чак ме болеше.

Бях целият в Кристин. Знам, че отдавна исках да бъда там. Мина ми мисълта, че съм се родил точно за това: да бъда в това легло с тази жена.

С грациозно и непринудено движение тя се озова върху мен и седна в скута ми, гордо изправена. Бавно започнахме да се движим в ритъм. Усещах как телата ни се издигат като че ли в небесата, после стремглаво се спускат надолу, после пак нагоре, пак надолу…

Чух гласа си да пъшка, да стене — да, да, да, да. После си дадох сметка, че не е само моят глас.

После Кристин каза нещо вълшебно:

— Искам само теб.