Котка и мишка

54.

Париж, Франция

Доктор Абел Санте беше тридесет и пет годишен мъж, с въздълга коса, по момчешки хубав и с красива приятелка — Регина Бекер, която беше художничка, при това добра, казваше си често той. Току-що бе излязъл от апартамента на Регина и в момента крачеше бойко по задните улички на Шести арондисман19 към къщи. Беше някъде около полунощ.

Тесните улици бяха пусти и спокойни. Доктор Санте обичаше да се разхожда по това време на денонощието, за да може спокойно да подреди мислите си, а понякога изобщо да не мисли за нищо. В момента обаче си мислеше за смъртта на младата жена, починала рано сутринта същия ден. Бе негова пациентка — на двадесет и шест години. Имаше любящ я съпруг и две прекрасни дъщерички.

Докторът имаше своя философия за смъртта, която смяташе за добра: защо напускането на живота и сливането с космоса да вдъхва повече страх, отколкото влизането в него.

Доктор Санте не разбра откъде дойде този човек — някакъв уличник със сиво мръсно сако и раздърпани дънки, — но той изведнъж се озова до него толкова плътно, че започна да го докосва по лакътя.

— Красиво — каза мъжът.

— Моля, какво казахте? — попита стреснато Абел Санте, рязко изваден от дълбокия си размисъл.

— Красива нощ и градът ни е толкова приятен за среднощни разходки.

— Да, много ми бе приятно да се запознаем — каза Санте на уличника.

Забеляза, че във френския на непознатия се промъква някакъв акцент. Вероятно бе англичанин или може би американец.

— Не трябваше да си тръгвате. Трябваше да останете да преспите. Един джентълмен винаги остава да преспи. Ако, разбира се, не го помолят да си тръгне.

Вратът и гърбът на доктор Абел Санте се вдървиха. Той извади ръце от джобовете си. Изведнъж изпита страх, силен страх.

С левия си лакът той изблъска уличника встрани.

— Какви ги говориш? Я се махай оттук!

— Говоря за теб и Регина. Регина Бекер, художничката. Работите й не са чак толкова лоши, но не може да се каже и че са добри, опасявам се.

— Махай се оттук! Върви по дяволите!

Абел Санте ускори крачка. Бе само на една пресечка от дома си. Другият, уличникът, с лекота се изравни отново с него. Бе по-едър и по-атлетично сложен, отколкото на Санте му се бе сторило в началото.

— Трябва да й направиш деца. Така мисля аз.

— Махай се оттук! Изчезвай!

Изведнъж Санте вдигна юмруци и ги стисна здраво. Това бе някаква лудост! Беше готов да се бие, ако се наложеше. Не се бе бил от двадесетина години, но бе силен и в добра форма.

Уличникът само замахна и го просна на земята. Без ни най-малко усилие.

Сърцето на доктор Санте заби лудо. Не виждаше добре с лявото си око, където бе ударен.

— Абе ти полудя ли? Луд ли си или какво? — викна той на уличника, който изведнъж му се стори силен и внушителен въпреки мръсните си дрехи.

— Да, разбира се — отвърна човекът. — Разбира се, че съм луд. Аз съм господин Смит, а ти си следващият.

55.

Гари Сонежи търчеше подобно подплашен плъх из ниските и тъмни тунели, виещи се като черва под нюйоркската болница „Белвю“. От отвратителната воня на засъхнала кръв и дезинфектанти му се повдигаше. Никак не обичаше около себе си страничните ефекти на болестите и смъртта.

Няма значение, днес вече бе набрал необходимите обороти. Бе на пълна газ, летеше високо, високо. Той бе Смъртта. А Смъртта не идваше в Ню Йорк, за да си почива.

За тази голяма утрин той се бе пременил както трябва: безупречно изгладени бели панталони, бяла престилка, бели маратонки, а на врата му, окачена на сребърна верижка, висеше ламинирана лична карта със снимка.

Бе тук на сутрешна обиколка. „Белвю“. И бездруго бе смятал да пообиколи насам малко!

Нямаше начин това нещо да се спре — този влак от ада, неговата съдба, неговото последно „ура“. Никой не можеше да го спре, защото никой не би могъл да се сети накъде върви този последен влак. Само той знаеше това, само Сонежи можеше да го отмени.

Питаше се колко ли парченца от мозайката е събрал вече Крос. Докторът не бе ум от неговата класа, но психолог и детектив като него не беше съвсем без никакъв инстинкт в тези специализирани области. Може би подценяваше доктор Крос, както вече веднъж го бе сторил. Можеше ли да го хване този път? Вероятно, но това всъщност нямаше значение. Играта щеше да продължи без него, докато стигне до предопределения край. В това се състоеше цялата красота, в това се състоеше всичкото зло, което бе направил.

Гари Сонежи влезе в асансьора в приземния етаж на известната манхатънска болница. Заедно с него в тясната кабинка влязоха и двама санитари и Сонежи настръхна. Можеше да са нюйоркски полицаи, работещи като тайни агенти.

НИПУ всъщност имаше офис в главното фоайе на болницата. И той бе там съвсем явно. „Белвю“. Божичко, каква страхотна лудница е това! Болница с полицейски участък в нея!

Той огледа санитарите с безразличния поглед на закоравял нюйоркчанин. Не може да са полицаи — помисли си Сонежи. — Никой не може да изглежда чак толкова тъпо. А тези изглеждаха точно такива, каквито бяха — бавно подвижни, бавно мислещи болнични тъпанари.

Единият от тях придържаше метална количка с две колелца. Бе цяло чудо, че някои пациенти излизат живи от нюйоркските болници. Тук стандартът за набиране на персонал бе като на „Макдоналдс“, а може би и по-лош.

Познаваше един пациент, който наистина нямаше да излезе жив от „Белвю“. Според новините, полицията държала Шариф Томас тук. Е, Томас щеше малко да се помъчи, преди да напусне тази така наречена „долина на сълзите“. Да, всъщност доста щеше да се помъчи.

Гари Сонежи слезе на първия етаж и въздъхна с облекчение. Двамата санитари не му обърнаха никакво внимание и продължиха по работата си. Не бяха ченгета. Не, бяха по-тъпи и от тях.

Навсякъде се виждаха бастуни, инвалидни колички и метални патерици. Този болничен инвентар му напомни, че и той е смъртен. Стените на първия етаж бяха боядисани в мръснобяло, а радиаторите и вратите — в бледорозово. Далеч нататък се виждаше кафене с мътно осветен вход като на подлез. Ако човек се храни там — каза си той, — трябва да го затворят в „Белвю“.

Отдалечавайки се от асансьора, Сонежи видя собственото си отражение в безупречно лъснатата колона. Господарят на хилядите лица, каза си той. Това бе вярно. Собствената му мащеха не би го познала сега, а ако го познаеше, щеше да се разпищи от ужас. Щеше да се сети, че е изминал целия този път от ада само за да се добере до нея.

Той тръгна по коридора с делова крачка, тихичко тананикайки си под нос ритъма на регето: „Аз застрелях шерифа, но не застрелях заместника му“20.

Никой не му обръщаше внимание. Гари Сонежи се вписваше чудесно в обстановката на „Белвю“.

56.

Сонежи имаше прекрасна памет, затова щеше да запомни всичко, случило се тази сутрин. И щеше да може да си го пуска като на видео, записано до най-малките подробности. Това важеше за всичките му убийства.

Оглеждаше внимателно тесните коридори с високи тавани, като че ли имаше телевизионна камера вместо глава. Регистрираше всичко около себе си с почти свръхестествена чувствителност.

Пред кафенето един човек от охраната надзираваше група чернокожи младежи. Вероятно всички бяха умствено увредени, особено пък това парадиращо ченге.

Тук нямаше никаква заплаха.

Навсякъде се виждаха тия тъпи бейзболни шапки. „Ню Йорк Йанкис“. „Сан Франциско Джайънтс“. „Сан Хосе Шаркс“. Не личеше нито един от шапконосците да е пипал топка някога през живота си. Нито пък че би могъл да му направи нещо. Или пък да го спре.

Полицейският офис в болницата бе малко по-нататък. Вътре обаче не светеше. Няма никой вкъщи. Тогава къде са тия болнични ченгета? Да не би да го чакат някъде? Защо не вижда нито едно? Дали това не е първият признак, че нещо не е наред?

До асансьора за пациенти имаше надпис: „Само с лична карта“. Сонежи я приготви. За днешния маскарад той беше доктор Майкъл Франсис Пиколо.

На стената имаше голямо табло — „Права и задължения на пациентите“. Всъщност табла, поставени зад мътни плексигласови плоскости, се взираха в него, накъдето и да се обърнеше. Бе по-зле и от нюйоркска магистрала — радиология, урология, хематология. И аз съм болен — искаше му се на Сонежи да викне срещу таблата. — И аз съм болен като всички останали тук. Умирам. На никого не му пука. И никога не му е пукало.

Качи се на централния асансьор за Четвърто отделение. Дотук никакви проблеми, никакви пречки. Няма и полиция. Асансьорът спря и той слезе, нямащ търпение да види отново Шариф Томас, да се наслади на страха и изненадата на лицето му.

Коридорът на Четвърто отделение навяваше чувство, сякаш човек се намира в подземие. Тук като че ли нищо не поглъщаше звука. Сякаш цялото отделение бе построено само от бетон.

Сонежи надникна по страничния коридор, където знаеше, че държат Шариф Томас. Стаята му бе чак в края на коридора. Изолиран заради сигурността, а? Значи това представлява могъщото и всесилно НИПУ в действие. Ега ти майтапа! Всъщност всичко е майтап, ако се замисли човек сериозно.

Сонежи сведе глава и се насочи към стаята на Шариф Томас.

57.

Двамата с Кармине Гроза бяхме в малката болнична стая, очаквайки Сонежи да се появи. Седяхме тук от часове. Как щях да позная, ако пристигнеше? Това наистина бе проблем, но щях да му мисля, като му дойдеше времето.

Изобщо не чухме шума откъм вратата. Тя просто изведнъж се отвори. В стаята се втурна Сонежи, очаквайки да завари там Шариф Томас. Той се спря рязко и втренчи поглед в нас.

Косата му бе боядисана в сребристосиво, сресана назад. Изглеждаше попрехвърлил петдесетте и навлизащ в шестдесетте мъж, обаче ръстът му беше същият. Светлосините му очи се разшириха, докато стоеше там и ме гледаше. Именно по очите го познах най-напред.

Той се усмихна със същата презрителна и покровителствена усмивка, която бях виждал толкова пъти, дори може би и в кошмарите си. Мислеше, че стои далеч над нас, дори нещо повече — убеден бе в това.

Сонежи промълви само две думи:

— Още по-добре.

— Нюйоркска полиция! — излая властно Гроза. — Не мърдай!

Сонежи продължаваше да се хили, като че ли неочакваното посрещане неимоверно го радваше, като че ли сам бе планирал да стане така. Самоувереността и арогантността му бяха невероятни.

Той е с бронежилетка — машинално регистрира съзнанието ми леко изпъкналите му гърди. — Защитен е. Подготвен е за всяко наше действие.

В лявата си ръка стискаше нещо. Не разбрах какво. Бе влязъл в стаята с леко вдигната нагоре ръка.

Мръдна леко длан и към нас полетя малка зелена бутилка. Само с лека чупка на китката — нищо повече. Бутилката издрънча на пода. Удари се и подскочи втори път. Изведнъж разбрах какво е… но късно, цяла секунда по-късно.

— Бомба! — извиках аз като луд. — Лягай! Лягай долу!

Двамата с Гроза се метнахме надалеч от леглото, надалеч от въртящата се зелена бутилка. Успяхме да прикрием главите си с два стола. Блясъкът в стаята бе невероятно силен — мигновено, ослепително бяло цвете, преминало част от секундата по-късно в огнено жълто кълбо. После всичко наоколо като че ли пламна.

За секунда-две бях заслепен. След това усетих, че сякаш горя. Панталоните и обувките ми бяха обхванати от пламъци. Покрих лицето си с длани и се свих на пода.

— Исусе Христе! — писна Гроза до мен.

Чувах цвърченето — като пържола на скара. Молех се да не съм аз този, който се пържи. После започнах да се давя и да кашлям, а също и Гроза. Пламъците избухнаха нагоре и затанцуваха около ризата ми и през тях чух Сонежи. Той се смееше.

— Добре дошъл в ада, Крос — кискаше се той. — Гори си, момчето ми, гори си.

58.

Двамата с Гроза вдигнахме одеялата и чаршафите и с тяхна помощ загасихме горящите си панталони. Извадихме късмет, поне така се надявахме. Потушихме все пак пламъците. Тези по краката и обувките.

— Искал е да изгори Томас жив — казах аз на Гроза. — Той има още една бомба. Видях още една зелена бутилка.

Изтичахме на коридора по най-бързия начин — доколкото можахме, разбира се, — мъчейки се да догоним Сонежи. Двамата детективи отвън вече лежаха ранени на пода. Сонежи беше фантом.

Втурнахме се по задните стълби подир него и минахме няколко площадки надолу. Стъпките ни отекваха по цялото стълбище. Очите ми се насълзиха, но горе-долу виждах.

Гроза успя да извика и други детективи по радиостанцията си.

— Има запалителна бомба! Сонежи има бомба! Внимавайте много! — После викна към мен: — Какво иска тоя бе? Какво ще прави сега?

— Мисля, че иска да умре — задъхано отвърнах аз. — Иска и да привлече внимание към себе си, да стане известен. Да си отиде с гръм и трясък. Това е точно в негов стил. Може би точно тук, в „Белвю“.

Вниманието бе именно онова нещо, към което Сонежи винаги се бе стремял. Още от детството си е бил запленен от разкази за „престъплението на века“. Бях сигурен, че Сонежи иска да умре сега, но да го направи така, че да вдигне невъобразим шум.

Едва си поемах въздух, гърдите ми свиреха, когато най-сетне слязохме във фоайето. Гърлото ми пареше от дима, но иначе ми нямаше нищо. Съзнанието ми бе замъглено и не можех да измисля какво да правим сега.

Малко по-нататък, може би на около тридесетина метра от нас, видях някаква суматоха. Хукнах, разбутвайки нервно оглеждащите се хора. Новината за пожара горе бе стигнала дотук преди нас. Потокът на влизащите и излизащите от „Белвю“ винаги си бе постоянен — като на спирка на метрото, — но така беше и преди бомбата да избухне вътре.

Излязох на полегатата площадка пред болницата. Навън валеше като из ведро — бе притъмняло и мрачно. Огледах се на всички страни за Сонежи.

Под козирката имаше малка групичка от персонала и няколко външни посетители, които гледаха дъжда и пушеха. Изглежда, нямаха представа за извънредната ситуация, а персоналът може би дори бе свикнал с такива. Застланата с плочи алея към входа на болницата бе задръстена от минувачи, които, отворили чадърите, невъзмутимо крачеха в леещия се дъжд. От тези чадъри не можех да видя нищо.

Къде, по дяволите, бе изчезнал Сонежи? Къде би могъл да се дене? Започнах да изпитвам неприятното чувство, че пак сме го изпуснали. Не ми се мислеше за това.

По Първо Авеню, през мъглата на дъжда, се виждаха многоцветните навеси на уличните продавачи на хотдог, хамбургери и сандвичи.

Никаква следа от Сонежи.

Продължих да обикалям с трескав поглед нагоре-надолу шумната и оживена въпреки дъжда улица. Не можех да го изпусна току-така. Повече такъв златен шанс нямаше да ми се удаде. В тълпата се получи малко разреждане. Виждаше се може би половин пряка напред.

Ето го!

Сонежи крачеше заедно с малка тълпа минувачи, поела на север. Хукнах подире му. Гроза бе още с мен. Двамата с него извадихме пистолетите. Но не можех да рискувам. Имаше много майки с деца, възрастни и изобщо пациенти, постоянно влизащи и излизащи от болницата.

Сонежи хвърли поглед надясно, после наляво и накрая назад. Видя ни. Сигурен бях, че ме видя.

Бягството му бе импровизирано — просто бягаше от създалата се извънредна и опасна ситуация. Последователността на събитията от последно време показваше, че мисловният му процес е влошен. Губеше умението да мисли точно и ясно. Ето защо искаше да умре. Бе уморен да умира бавно. Губеше контрол над съзнанието си. И не можеше повече да понася това.

Напред една ремонтна бригада бе преградила половината пресечка. Дъждът плющеше по каските на работниците. Движението се мъчеше да ги заобикаля — клаксони, фарове, изнервени шофьори.

Видях как Сонежи внезапно се откъсна от тълпата. Какво, по дяволите, ще прави тоя? Хукна към Първо Авеню, тичайки с всички сили по хлъзгавата улица.

Гледах го как рязко свива вдясно. О, Боже, помогни му да падне! Но не. Изравни се със светлосин автобус, който тъкмо бе спрял, за да качи пътници.

Сонежи се подхлъзна, залитна, почти падна, но се хвана за дръжката на вратата на автобуса и следващата секунда бе вече вътре.

Само че автобусът бе осветен и вътре се виждаше всичко. Видях как Сонежи размахва трескаво ръце, крещейки нещо на пътниците. Господи, тоя се качи с бомба в градски автобус!

59.

Детектив Гроза застана запъхтян до мен. Лицето му бе изцапано със сажди, от мократа му сплъстена коса се стичаше вода. Замаха трескаво с ръце да пратят кола. Миг по-късно до нас закова една полицейска кола и двамата скочихме вътре.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Май да. Тук съм. Давай да го хванем тоя.

Потеглихме бясно подир автобуса, заобикаляйки колите отляво и отдясно, надули сирената докрай. Едва не се забихме в едно такси — минахме на боя разстояние.

— Сигурен ли си, че има и друга бомба?

Кимнах:

— Поне една. Помниш ли Лудия бомбаджия в Ню Йорк? Сонежи сигурно го помни. Беше много известен.

Всичко изглеждаше нереално и сюрреалистично. Дъждът се усили, барабанейки шумно по покрива на колата.

— Взел е заложници — заговори Гроза в радиото. — Намира се в автобус, пътуващ по Първо Авеню. Изглежда, има бомба. Автобусът е М-15. Не се опитвайте да го спирате на този етап. Има бомба, мамка му!

Можах да преброя вече някъде около половин дузина синьо-бели коли, включили се в преследването.

Автобусът спираше на червените светофари, но вече не качваше пътници. Хората по спирките сърдито махаха подир отминаващия М-15. Едва ли някой от тях си даваше сметка какъв късмет е извадил днес, задето автобусът не е спрял да го вземе.

— Опитай да се приближиш — казах на шофьора аз. — Искам да говоря с него. Да разбера дали изобщо ще пожелае да говори. Струва си да опитаме.

С люшкаща се по хлъзгавата улица задница полицейската кола увеличи скоростта. Настигахме го. Яркосиният автобус бавно нарастваше в предното стъкло. Отстрани голям плакат рекламираше мюзикъла „Фантомът на операта“ с едри черни букви. Вътре обаче имаше истински фантом. Гари Сонежи отново бе на сцената, която толкова много обичаше. Този път играеше в Ню Йорк.

Свалих страничното стъкло на колата. В лицето ми плисна дъжд, но виждах Сонежи вътре в автобуса. Исусе Христе, той все още импровизираше. Бе взел нечие дете и го носеше в ръка — синьо-розов вързоп. Крещеше нещо на пътниците и свободната му ръка описваше сърдити полукръгове.

Подадох се навън от колата, доколкото можах.

— Гари! — викнах. — Какво искаш? — Мъчейки се да надвикам шума от движението около мен, креснах с всички сили още веднъж: — Гари! Аз съм — Алекс Крос.

Пътниците от автобуса явно ме чуха, защото започнаха да извръщат ужасените си лица към мен.

На пресечката с Четиридесет и втора, повличайки задница, автобусът направи внезапно ляв завой.

Хвърлих поглед към Гроза.

— По маршрута ли кара?

— Ами! — отвърна Гроза. — Тоя май си има свой маршрут.

— А какво има на Четиридесет и втора? Какво следва напред? Накъде, по дяволите, е тръгнал?

Гроза вдигна отчаяно ръце.

— Нататък следва Таймс Скуеър, после кварталът на театрите, автогара „Порт Оторити“, Гранд Сентръл Стейшън.

— Значи отива към Гранд Сентръл — казах аз убедено на Гроза. — Сигурен съм. Точно така иска той. На някоя гара.

Пак мазе, и то огромно — заемаше цял квартал. Мазе на мазетата.

Гари Сонежи бе вече слязъл от автобуса и тичаше с всички сили по Четиридесет и втора улица. Право към Гранд Сентръл Стейшън, право за вкъщи. Все още държеше детето с една ръка, размахвайки го като вързоп, показвайки ни колко малко държи на живота му.

Да пукне в ада дано! Бе на финалната права и само той знаеше какво означава това.

60.

С усилие си проправях път по застланата с плочи алея, излизаща от Четиридесет и втора улица и водеща право към далеч по-оживената Гранд Сентръл Стейшън. Хиляди пътници слизаха, за да отидат на работа в централната зона на града. Нямаха представа колко лошо щеше да започне денят им след малко.

Гранд Сентръл е крайна спирка за влаковете от Ню Йорк Сентръл, Ню Йорк, Ню Хейвън и Хартфорд. И за три експресни линии на метрото. Лексингтън Авеню, Таймс Скуеър — Гранд Сентръл Шътъл и Куинс. Гарата заема три пресечки разстояние между Четиридесет и втора и Четиридесет и пета улица. На горното ниво има четиридесет и един коловоза, на долното — двадесет и шест, а за Деветдесет и шеста — само четири.

Долното ниво е огромен лабиринт, един от най-големите в света.

Мазето на Гари.

Продължавах да се блъскам сред гъстата тълпа в пиковия час. Промъкнах се някак си през главната чакалня и успях да изляза на главния перон отпред. Навсякъде се строеше. По стените бяха окачени гигантски плакати на „Пан Ам“, на „Америкън Експрес“ и „Найки“. От мястото, където бях застанал, изходите за всеки от пероните се виждаха много добре.

Детектив Гроза ме настигна на главния перон. И двамата бяхме тласкани от адреналина, плискащ се като гореща вълна в кръвта ни.

— Детето е още с него — запъхтяно ми съобщи Гроза. — Видели го да тича към долното ниво.

Каква гоненица, а? Гари Сонежи се бе насочил право към мазето. Това никак нямаше да е добре за хилядите пътници, тълпящи се в сградата. Имаше бомба и може би не само една.

Хукнах пред Гроза надолу по стълбите, право под надписа „На това ниво има бар «Стрида».“ В момента цялата гара бе в ремонт, което само подсилваше суматохата. Блъскахме се в пътниците, минавайки покрай магазинчета, ресторанти, кафенета. Много места за хапване, докато си чакаш влака… или пък чакаш да те гръмнат. Напред ми се мярна надписът на магазин за прибори. Може би именно оттам Сонежи си е купил ножа, който бе вкарал в употреба на Пен Стейшън.

Двамата с Гроза слязохме на следващото ниво. Озовахме се под просторна аркада, заобиколена отвсякъде с още изходи за пероните. Указателите сочеха как да се стигне до метрото, до совалката за Таймс Скуеър.

Гроза бе доближил радиото до ухото си. Отвсякъде из гарата пристигаха доклади с последни сведения за преследването.

— Слязъл е долу в тунелите — каза ми той. — Близо сме.

Двамата изтичахме по спускащите се още по-надолу стръмни стълби. Тичахме един до друг. Долу бе непоносима горещина и бях плувнал в пот. Цялата сграда се тресеше. Сивите каменни стени и подът сякаш се тресяха от стъпките ни. Бяхме в ада, нямаше съмнение, само че не беше ясно в кой кръг.

Най-сетне забелязах Гари Сонежи напред. После отново изчезна. Бебето още бе в ръцете му или това може би беше само розово-синьо одеяло, преметнато през ръката му.

Отново се появи. После спря внезапно. Извърна се бавно и отправи поглед към нас. Повече от нищо не се страхуваше. Видях го в очите му.

— Доктор Крос — викна той. — Вие следвате упътванията прекрасно.

61.

Мрачната тайна на Гари Сонежи още даваше резултати, още му бе вярна. Онова, което би накарало хората да побеснеят, неутешимо да скърбят, да страдат невъобразимо, той им го причиняваше.

Гари Сонежи гледаше как Алекс Крос се приближава. Високо и нахално черно копеле. И ти ли си готов да умреш, Крос?

Точно когато животът ти започва да се нарежда прекрасно? Когато децата ти растат? И с новата ти любима?

Защото точно това ще стане. Ще умреш заради това, което ми стори. Не можеш да се спасиш.

Алекс Крос продължаваше да върви към него, крачейки стегнато по тесния бетонен перон. Не изглеждаше никак изплашен. Крос определено се готвеше да говори. В това бе силата, но и глупостта му.

Сонежи изведнъж се почувства така, сякаш плува в пространството. Бе толкова свободен — вече никой нищо не можеше да му направи. Можеше да бъде какъвто си иска, да прави каквото си иска. Бе прекарал целия си живот, мъчейки се да стигне до това състояние.

Алекс Крос се приближаваше все повече и повече. Зададе му въпрос отдалеч. Крос винаги имаше въпроси.

— Какво искаш, Гари? Какво, по дяволите, искаш от нас?

— Затваряй си плювалника! Какво мислиш, че искам? — викна Сонежи в отговор. — А? Теб! И най-накрая ми падна!

62.

Чух какво ми отвърна Сонежи, но вече нямаше значение. Това между нас бързо отиваше към края си. Продължих да крача към него. По един или друг начин, това щеше да свърши.

Слязох по три-четири каменни стъпала. Не можех да откъсна поглед от Сонежи. Не можех. Отказах да се предам точно сега.

В дробовете ми още бе останал дим от болницата. А въздухът в тунела никак не им помагаше. Закашлях се.

Това ли е краят на Сонежи? Не можех да повярвам. Какво, по дяволите, искаше да каже с това, че най-накрая съм му паднал?

— Никой да не мърда. Спрете! Нито стъпка повече! — извика Сонежи. В ръката му се появи пистолет. Бебето. — Аз ще казвам кой да мърда и кой не. Това се отнася и за теб, Крос. Затова веднага спри!

Спрях. Никой не помръдваше. На перона бе необичайно тихо — дълбоко в недрата на Гранд Сентръл. Около Сонежи имаше поне двадесетина души, които лесно можеха да пострадат от бомба.

Той вдигна бебето високо над главата си и това прикова вниманието на всички. Детективите и униформените полицаи край широките изходи от перона замръзнаха по местата си. Всички бяхме безпомощни и безсилни да спрем Сонежи. Налагаше се да го изслушаме.

Той започна да се върти, описвайки малка, стегната окръжност. Тялото му се извиваше, гърчеше и отново се извиваше в нескончаем налудничав танц. Като танцуващ дервиш. Бе хванал бебето с една ръка, държейки го като кукла. Нямах представа какво е станало с майка му.

Сонежи сякаш бе изпаднал в транс. Приличаше на луд. И може би наистина беше.

— Добрият доктор Крос е тук — викна той, без да се обръща към някого. — Колко неща са ти известни? Колко неща мислиш, че са ти известни? Нека веднъж и аз да задам един въпрос.

— Доста неща не са ми известни, Гари — отвърнах аз, внимавайки да не повишавам много глас. Да не привличам вниманието на публиката, неговата публика. — Май още обичаш публика, а?

— О, да. Обичам, доктор Крос. Обичам отзивчивата публика. Какво представлява едно велико представление, щом никой не го гледа! Жадувам за изражението на очите ви, за страха, за омразата ви. — Той продължаваше да се върти и да обикаля в кръг, сякаш се намираше на циркова арена. — Всички вие искате да ме убиете. И вие сте убийци! — крещеше той.

С насочен пистолет, отпуснал детето в свитата си като люлка ръка, Сонежи направи последен бавен кръг и спря. После тръгна заднешком към края на перона. Бебето не плачеше и това ме притесняваше до полуда. Бомбата може би беше в някой джоб на панталоните му. Все някъде беше. Дано само не е в одеялото на бебето, молех се безмълвно аз.

— Ти си пак в мазето, нали? — обадих се отново.

По едно време мислех, че Сонежи е шизофреник. После се убедих, че не е. Сега вече не знаех какво да мисля.

Със свободната си ръка той обхвана с жест огромното подземно пространство наоколо. Продължаваше да върви към края на платформата. Не можехме да го спрем.

— Още като хлапе винаги съм мечтал да избягам и да дойда тук. Хващаш голям и бърз влак за Гранд Сентръл Стейшън в Ню Йорк. Излизаш чист и свободен. Бягаш от всичко.

— Ти го направи — казах аз. — Най-сетне победи. Нали затова ни доведе тук? Да те хванем.

— Не съм свършил още. Дори съм много далеч от края. Още не съм свършил с теб, Крос — озъби се той.

В гласа му отново прозвуча заплаха. Сърцето ми се сви, като го чух да говори така.

— Какво не си свършил с мен? — подвикнах подире му. — Продължаваш със заплахите, а действия — никакви.

Сонежи спря. Престана да се движи заднешком към края на перона. Никой не сваляше поглед от него, мислейки вероятно, че това не може да стане. Дори аз не бях много сигурен.

— Това не свършва тук, Крос. Аз ще дойда за теб дори от гроба, ако се наложи. Няма никакъв начин да се спасиш. Запомни това. Не го забравяй! Сигурен съм, че няма да го забравиш.

После Сонежи направи нещо, което така и не можах да разбера. Лявата му ръка се стрелна напред и бебето полетя във въздуха. Всички ахнаха като един.

После въздъхнаха с облекчение, когато един от детективите успя да реагира навреме и го улови, без да му позволи да падне.

Чак тогава бебето заплака.

— Гари, не! — викнах аз на Сонежи.

Отново се бе впуснал в бяг.

— Готов ли си да умреш, доктор Крос? — викна той през рамо. — Готов ли си?

63.

Сонежи изчезна през сребристата метална врата в края на перона. Бе бърз и факторът изненада бе на негова страна. Прогърмяха изстрели — стреляше Гроза, — но Сонежи остана незасегнат.

— Там има още тунели, а отдолу са много повече — каза Гроза. — Ще се намъкнем в адски тъмен лабиринт.

— Добре, да вървим — отвърнах. — Гари ги обича тия неща.

Видях един работник по поддръжката и взех фенерчето му. Извадих глока. Дванадесет патрона. Гроза имаше магнум 357. Още дванадесет патрона. Колко патрона ни трябваха, за да убием Сонежи? Щеше ли изобщо да умре?

— Има жилетка, мамка му! — изръмжа Гроза.

— Да, видях. — Свалих предпазителя на глока. — Бойскаут е той. Винаги готов.

Отворих вратата, през която бе минал Сонежи, и изведнъж стана тъмно като в гроб. Вдигнах цевта на глока и продължих напред. Това беше мазето му, нямаше съмнение. Личният му ад, и то в гигантски мащаби.

Готов ли си да умреш, доктор Крос?

Няма никакъв начин да се спасиш. Клатушках се напред, внимавайки къде стъпвам, и светлината от фенерчето играеше по стените. След малко напред засветиха мъждиви прашни крушки и аз изгасих фенерчето. Дробовете ми пареха. Не можех да дишам добре и част от този физически дискомфорт се дължеше вероятно на клаустрофобията и ужаса.

Никак не ми харесва в тези мазета. Сигурно така се е чувствал Гари, когато е бил малък. Това ли искаше да ни каже? Да ни накара да го изпитаме?

— Исусе Христе! — промърмори Гроза зад гърба ми.

Сигурно се чувстваше така, както и аз — дезориентиран и уплашен. Вятърът виеше някъде вътре из тунела. Напред не се виждаше почти нищо.

„Трябва да се възползваш от въображението си, когато си на тъмно — мислех си аз, докато се промъквах бавно напред. — Сонежи се е научил да прави това още от най-ранна възраст.“

Зад нас се чуваха гласове, но бяха твърде далеч. Призрачните звуци отекваха в почернелите бетонни стени. Метрото бе тук, вървеше успоредно спрямо нашата посока. Вонеше на боклук и отпадъци и колкото по-навътре влизахме, толкова по-силна ставаше миризмата.

Знаех, че в някои от тези тунели живеят бездомните. С тях в НИПУ се занимаваше специален отдел.

— Какво има напред? — прошепна Гроза с несигурен и потрепващ от страх глас. — Виждаш ли нещо?

— Нищо — промълвих в отговор.

Не исках да вдигам излишен шум. Поех поредния накъсан и хрипкав дъх. От другата страна на бетонните стени профуча влак.

Някои части на тунела се осветяваха от мъждиви лампи. Под краката ни хрущяха пластмасови опаковки от сандвичи, стъпвахме по някакви мръсни парцали и всевъзможни боклуци. Вече бях видял няколко невероятно едри плъха, излезли на лов из подземията на Голямата ябълка21.

В същия момент като че ли някъде над мен се разнесе вик. Гърбът и шията ми се схванаха. Беше Гроза. Той падна. Нямах представа от какво пострада. Повече не гъкна — лежеше в мръсотията долу и не мърдаше.

Извъртях се рязко назад. Отначало не можах да видя никого. Тъмнината наоколо сякаш бе готова да ме всмуче в себе си.

Зърнах за миг лицето на Сонежи. Едното око и част от устата в профил. Удари ме, преди да успея да вдигна глока към него. Сонежи изрева — зверски, първобитен рев. Никакви думи.

Удари ме с изключителна сила. Попадение в лявото слепоочие. Спомних си колко силен беше и колко луд. Ушите ми писнаха и главата ми се замая. Краката ми омекнаха. Почти успя да ме свали още с първия удар. И може би щеше да го направи. Но искаше да ме накаже, искаше да си отмъсти, да ми се отплати.

Отново ревна — този път на сантиметри от лицето ми.

„Върни му го — казах си аз. — Върни му го веднага или втори подобен шанс няма да ти се удаде.“

Силата на Сонежи бе като на звяр — точно такава бе и когато се видяхме за последен път, — особено при близък бой, както сега. Бе ме обхванал с ръце и дишаше право в носа ми. Опита се да ме смаже в прегръдката си. Пред очите ми затанцуваха бели кръгове. Краката ми едва докосваха земята.

Той изрева за трети път. Аз замахнах назад с глава. Това го свари неподготвен. Хватката му се разхлаби и аз се освободих за секунда.

Замахнах за най-силния удар в живота си и чух хрущенето на челюстта му. Сонежи обаче не падна! Какво трябваше да направя, за да го поваля?

Той отново се хвърли към мен и този път го ударих по лявата буза. Отново усетих пукота на костта под юмрука си. Той извика, после викът премина в стон, но пак не падна, а отново се хвърли към мен.

— Не можеш да ми направиш нищо — задъхано изрече той. — Ще умреш. Няма никакъв начин да се спасиш. Не можеш.

Гари Сонежи отново се хвърли върху мен. Най-сетне успях да вдигна глока. Размажи го, размажи го, убий го на място и всичко да свърши.

Стрелях. И въпреки че всичко стана много бързо, видях го като на забавен кадър. Стори ми се, че усещам как куршумът минава през тялото на Сонежи. Изстрелът размаза долната му челюст. Сигурно му издухах и езика, и зъбите…

Това, което бе останало от Сонежи, се хвърли към мен, опита се да ме достигне с нокти, да впие пръсти в шията ми. Отблъснах го. Размажи го, размажи го, убий го!

Той залитна няколко крачки в обратна посока. Нямах представа откъде черпи силата си. Бях твърде уморен, за да хукна подире му, но знаех, че няма да се наложи.

Сонежи падна на каменния под. Падна като чувал с картофи. И щом се удари в земята, бомбата в джоба му се възпламени. Гари Сонежи избухна в пламъци. Тунелът нататък се освети поне на тридесетина метра.

Писъкът на Сонежи прокънтя из бетонните стени, задържа се за миг, после секна и тялото му продължи да гори в пълна тишина — човешка факла, осветяваща собственото си мазе. Отиде директно в ада.

Най-сетне всичко приключи.

64.

Японците имат една поговорка: След победа затягай си шлема. Мъчех се да не я забравям.

Рано във вторник се върнах във Вашингтон и прекарах целия ден с Нана, децата и котката Рози. Следващата сутрин започна, след като децата ми приготвиха ваната. Понякога го правеха, ако предния ден са били доволни от мен. Оттам излязох в добро настроение. Не само не затегнах шлема, ами направо го захвърлих.

Опитах да не се разстройвам от ужасната смърт на Сонежи и от заплахите му. Бях го чувал да изрича и по-страшни. Далеч по-страшни. Но сега той бе мъртъв и в живота ни не трябваше да има място за него. Със собствените си очи го видях как с гръм и трясък заминава право за ада. Лично му бях помогнал да поеме натам.

Въпреки това на няколко пъти, докато си бях вкъщи, се усетих, че пак чувам гласа му, заплахите, виждам налудничавия му танц.

Ще умреш. Няма никакъв начин да се спасиш.

Ще дойда за теб и от гроба, ако трябва.

Кайл Крейг се обади от Куонтико да ме поздрави и да пита как я карам. Причината ми бе ясна. Още не се отказваше да ме заинтригува с неговия „господин Смит“, но аз направо му казах „не“. Твърдо „не“. Точно сега нямах никакво желание да се занимавам с никакъв господин Смит. Това не му попречи да ме помоли да се видя с неговия суперагент Томас Пиърс. Попита ме дали съм прочел факсовете за него. Не.

Тази вечер отидох на гости на Кристин, знаейки, че съм взел правилно решение относно непрестанните проблеми на ФБР с този случай. Не останах да преспя там заради децата, но трябваше да го направя. Искаше ми се.

— Ти обеща да сме заедно, докато станем поне на осемдесет — подхвърли тя, докато ме изпращаше. — Добре започваш.

В сряда трябваше да отида до службата, за да приключа случая „Сонежи“. Не изпитвах кой знае какво удоволствие от това, че го бях убил, но бях доволен, че всичко свърши. От проклетата бумащина обаче спасение нямаше.

Прибрах се у дома някъде към шест. Имах настроение за още една вана, може би някой и друг урок по бокс, а защо не и една нощ с Кристин.

Отворих вратата и си влязох у дома… и изведнъж целият свят сякаш се обърна с краката нагоре.

65.

В хола, точно пред мен, бяха застанали Нана и децата. А също и Сампсън, няколко детективи — приятели от службата, съседи, лелите ми, няколко чичовци и децата им. Джани и Деймън започнаха да скандират:

— Изненада, тате! Изненада!

След това се включи и цялото войнство:

— Изненада, Алекс! Изненада!

— Кой е тоя Алекс? — направих се аз на ударен, застанал на вратата. — Кой е тоя тате?

Малко по-назад забелязах Кристин — поне усмихнатото й лице. Махнах й, макар че ми бе малко трудно с тия прегръдки и здрави потупвания по раменете.

По мое мнение Деймън се държеше малко по-официално, отколкото трябва, затова го вдигнах на ръце — последната година вероятно, през която щях да мога да го правя — и двамата с него изревахме няколко подходящи за партито бойни викове.

Да се празнува нечия смърт обикновено не е проява на милосърдие, но в този случай идеята за парти ми се стори страхотна. Подходящ начин да се сложи край на потискащото и неприятно за всички нас време. Над портала за трапезарията някой бе окачил увиснал и написан с разкривени букви лозунг: Поздравления. Алекс! Дано имам по-добър късмет през следващия живот. Гари С.!

Сампсън ме поведе към задния двор, където в засада ме очакваха още приятели. Партньорът ми бе с къси черни бермуди, бойни кубинки и черни очила. На главата си бе сложил бейзболна шапка с надпис „Убийства“, а от ухото му висеше сребърна обица. Определено бе готов за парти. Аз също.

Детективи от цял Вашингтон се бяха събрали да ми поднесат поздравленията си, но също така да хапнат и да пийнат за моя сметка.

Масите се огъваха от сочни шишчета, ребърца и пържоли, наредени заедно с домашно изпечен хляб в най-различни форми. Правеше впечатление огромният избор лютиви сосове. Чак очите ми се насълзиха, като ги гледах. Отделено бе внимание и на течностите — алуминиеви буренца бира, ейл и сода, заровени в сандъци с лед. Живописни салати, мезета и паста в промишлени количества.

Сампсън ме сграбчи за ръката и ревна в ухото ми, мъчейки се да надвика веселите гласове наоколо, както и Тони Бракстън, виеща с пълно гърло от компактдиска:

— Твоето парти е в пълен ход, Сладур. Кажи здрасти на всички гости и приятели. Смятам да остана тук, докато заведението затвори.

— Аз май трябва да те догонвам — казах му аз. — Страхотни кубинки, страхотни бермуди, страхотни крака.

— Благодаря, благодаря, благодаря. Пипна го тоя кучи син, Алекс! Голяма работа свърши. Дано задникът му да гори в ада! Яд ме е, че не бях с теб.

Кристин бе застанала в едно сравнително спокойно местенце под дървото. Говореше нещо с любимата ми леля Тая и със снаха ми Джила. Точно в стила й — да поднася поздравленията си последна.

Целунах Тая и Джила, след това протегнах ръка и притиснах Кристин към себе си. Не ми се искаше да я пускам.

— Благодаря ти, че си направи труда да дойдеш в цялата тая лудница — казах й аз. — Ти си най-приятната изненада.

Тя ме целуна и аз я пуснах. Май и двамата се притеснявахме, че Деймън и Джани никога не ни бяха виждали заедно. Не и така във всеки случай.

— Ох, мамка му! — изохках аз тихо. — Я виж там.

Тия две дяволчета наистина ни гледаха. Деймън ми намигна нахакано, а Джани вдигна малкия си палец, ухилена до ушите.

— Те са далеч, далеч пред нас — каза Кристин и се засмя. — Така е, Алекс. Трябваше да се досетим.

— Абе вие двамата няма ли да си лягате? — опитах да им се скарам.

— Но сега е едва шест часът, татеее! — проточи ужким недоволно Джани, но очите й се смееха, както впрочем и на всички останали.

Получи се хубав, отпускащ купон и всички бързо навлязоха в ритъм. Най-сетне бях отърсил от гърба си товара Гари Сонежи.

По едно време видях Нана да говори с двама-трима от приятелите ми от полицията. Минах покрай тях и чух какво им приказва.

— Никога не съм чувала за случай, при който да се преминава лесно от робство към свобода. Затова пък колко лесно се преминава от прашка към узи — говореше тя на детективите.

Приятелите ми се усмихваха и кимаха, сякаш разбираха какво казва, какво иска да им внуши. Аз обаче разбирах. За добро или лошо, Нана Мама ме бе научила как да мисля.

В едната страна на двора се танцуваше всичко — от танго до хип-хоп. Дори Нана потанцува малко. Сампсън се занимаваше с барбекюто в дъното, приготвяйки горещи подлютени наденички, печено пиле и още ребърца, чието количество би задоволило нуждите дори на цялото училище на Кристин.

Със залеза на слънцето и спускането на нощта с нея изиграхме няколко бавни танца, притиснати един до друг, наслаждавайки се на съвършеното пасване на телата ни, на магията на нощта. Всичко бе точно така, както си го спомнях от „Рейнбоу Рум“. Тя се чувстваше изумително удобно с моите роднини и приятели. Усещах одобрението им.

Тихичко тананиках песента, докато двамата танцувахме на лунната светлина:

— Не, никога няма да оцелеем, ако малко не полудеееееем.

— Ооо, певецът би бил тооолкова поласкан, ако те чуеее — прошепна тя в ухото ми.

— Ммм. И още как.

— Танцуваш толкова леко — погали ме отново дъхът й по бузата.

— За ченге и дюстабанлия при това — отвърнах. — Само че танцувам само с теб.

Тя ме сръчка шеговито в ребрата и се засмя:

— Лъжец! Видях те да танцуваш със Сампсън.

— Да, но това не означава нищо. Най-обикновен секс, нищо повече.

Кристин се засмя от сърце и погледът ми случайно падна на трепналия от смеха й стегнат корем. Това ми напомни колко много живот има още в нея. Напомни ми, че тя иска деца и че й се полага да ги има. Спомних си вечерта в „Рейнбоу Рум“ и последвалата я нощ в „Астор“. Чувствах се така, сякаш я познавах много отдавна. Тя е човекът, Алекс.

— Утре трябва да съм на училище, Алекс — каза тя накрая. Минаваше полунощ. — С колата съм. Но не се притеснявай. Пих само детски коктейли. Ти се оправяй с гостите, Алекс.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — отвърна твърдо тя. — Голямо момиче съм.

Устните ни се сляха в дълга целувка и когато се отдръпнахме, за да си поемем дъх, и двамата се засмяхме. Изпратих я до колата й.

— Нека те закарам до вас поне — настоях аз, обгърнал талията й. — Искам да го направя. И настоявам.

— Не, Алекс. Колата ми ще трябва да остане тук в такъв случай. Моля те, остани да се порадваш на купона. Бъди с гостите си. Може да се видим още утре, ако искаш. Много ще ми бъде приятно. И не искам да чувам „не“.

Целунахме се отново, после Кристин се качи в колата и потегли за Мичълвил.

След секунда започна да ми липсва.

66.

Още усещах притиснатото до мен тяло на Кристин, усещах аромата на парфюма й, чувах неповторимата музика на гласа й. В живота понякога човек изважда луд късмет. Понякога като че ли цялата Вселена се грижи само за теб.

Бавно закрачих обратно към купона и приятелите.

Някои от тях все още бяха тук, включително и Сампсън. Тъкмо се шегуваха със смъртта на Сонежи — бил получил „ангелска целувка“. „Ангелска целувка“ викаха в моргата на трупове с ерекция. Темата се бе изместила натам.

Двамата със Сампсън изпихме още много бира и най-накрая, когато всички си отидоха, се изтегнахме на стъпалата на задната веранда с по чаша вино в ръка.

— На това аз викам хубав купон — каза Джон. — Песни, танци… всичко.

— Даже прекалено хубав. Е, още стоим поне на краката си. По-точно седим. Сега се чувствам прекрасно, но утре сигурно ще е доста зле.

Сампсън се бе ухилил до ушите, кривнал шапка на една страна. Огромните му ръце почиваха на коленете му. Можеше да драснеш клечка на тях, на краката също, а вероятно и на главата му.

— Гордея се с теб, пич. Всички се гордеем. Отърси я най-сетне тая гадина от гърба си. От много, много време не бях те виждал да се смееш толкова. Колкото повече виждам госпожица Кристин Джонсън, толкова повече ми харесва. А я харесвах и преди това.

Двамата седяхме на верандата, замислено загледани в цветната градина на Нана, поемайки дълбоко аромата на цъфналите нарциси и лениво местейки поглед към остатъците от партито.

Беше късно. Всъщност вече бе утре. Тази цветна градина я имаше още откакто бяхме деца. Ароматът на препечено месо и прясно разровена земя бе особено приятен тази нощ.

— Помниш ли първото лято, когато се запознахме? — попитах аз Джон. — Нарече ме смачкан задник, което страшно ме обиди, защото задникът ми още тогава си беше стегнат.

— Здравата се ступахме тогава в градината на Нана. Не можах да повярвам, че ще се сбиеш с мен. Никой не смееше тогава, никой не смее и сега. Ти дори и тогава не знаеше граници.

Усмихнах му се. Винаги ми е правило впечатление колко топли и добри очи има.

— Ха си ме нарекъл пак смачкан задник, ха пак съм се сбил с теб.

Сампсън отново се ухили. Загледан в усмихнатото му лице, си дадох сметка, че и аз не го бях виждал да се смее от много, много отдавна. Тази вечер животът бе прекрасен. Е, поне за малко.

— Ти наистина харесваш госпожица Кристин. Според мен си намерил прекрасен човек. Сигурен съм. Бива те в това.

— Завиждаш ли? — попитах го.

— Разбира се, че завиждам. Абсолютно прав си. Кристин е много готин човек. Но няма да съм казал нищо, ако не добавя, че не съм виждал по-разбран и по-точен мъж от теб. На човек му е лесно да е с теб, Сладур. Винаги е било така, даже и тогава, когато си носеше смачкания задник. Твърд и упорит, когато се наложи, но и умеещ да си показва чувствата. Абе каквото и да си, Кристин много си пада по теб. Почти толкова, колкото и ти по нея. — Сампсън се надигна от огъващото се дървено стъпало, което май трябваше скоро да подменям. — Брей, май ще трябва да си ходя пеш. Всъщност трябва да отида у Сий Уокър. Тази прекрасна богиня си тръгна малко раничко, но бе достатъчно любезна да ми остави ключ. Утре сутринта ще мина да си взема колата. Човек по-добре да не кара, щом едва ходи.

— Точно така — съгласих се. — Благодаря ти за хубавия купон.

Сампсън ми махна за довиждане и залитайки, тръгна да заобикаля къщата, като не пропусна да се блъсне в ъгъла й.

Останах сам на задната веранда, загледан в огряната от луната градина, ухилен като глупак, какъвто понякога наистина бях и какъвто може би по-честичко трябваше да бъда.

Чух гласа на Сампсън. После откъм предния двор до мен долетя дълбокият му смях:

— Лека нощ, смачкан задник.

67.

Напълно буден, отворих очи и се запитах какво ли толкова ме е изплашило и какво, по дяволите, става тук. Първият ми смислен страх бе, че получавам сърдечен удар в собственото си легло.

Чувствах се замаян и още неизтрезнял от снощния купон. Сърцето ми биеше като чук, блъскайки се бясно в гърдите ми.

Стори ми се, че някъде от къщата се чу глух, тъп удар. Наблизо. Сякаш някой удари с нещо тежко, може би с бухалка, някъде из коридора.

Очите ми още не бяха свикнали с тъмнината. Зачаках ударът да се повтори.

Уплаших се. Не можех да си спомня къде оставих глока си снощи. Какво можеше да издумка така тежко посред нощ в къщата?

Напрегнах слух, мъчейки се да чуя още нещо.

Хладилникът бръмчеше долу в кухнята.

Някъде далеч по магистралата, сменяйки скоростите, мина камион.

И все пак нещо в този звук, в самото издумкване, ме обезпокои много силно. Дали наистина беше шум — запитах се аз. — Или това бяха първите признаци на предстоящо адско главоболие?

Преди още да разбера какво става, откъм другия край на леглото се надигна тъмна сянка.

Сонежи! Удържа на думата си! Влязъл е вътре в къщата!

— Ааааах! — изрева сянката и замахна с някаква дълга тояга.

Опитах да се изтърколя встрани, но тялото отказа да ме слуша. Твърде много бях пил, доста се бях веселил.

Върху рамото ми се стовари мощен удар. Цялото ми тяло се вдърви от болка. Опитах се да извикам, но гласа ми също го нямаше никакъв. Не можех да викам. Не можех да мръдна.

Тоягата бързо се вдигна за втори удар — този път ме уцели в кръста.

Някой се мъчи да ме пребие до смърт. Исусе Христе!

— Сетих се за думкането малко по-рано. — Да не би преди това да е минал през стаята на Нана? На Деймън и Джани? Какво става в къщата ни?

Посегнах да го хвана и успях да сграбча ръката му. Дръпнах с все сила и оня изкрещя — висок, писклив глас, но определено мъжки.

Сонежи? Как е възможно? Видях го да умира в тунелите на Гранд Сентръл Стейшън!

Какво ставаше с мен? Кой беше този в спалнята ми? Кой се бе промъкнал вкъщи?

— Джани! Деймън! — успях да изломотя най-сетне. — Нана! Нана!

Започнах да го дера с нокти по гърдите, по ръцете, усетих нещо лепкаво, вероятно кръв. Продължих да драскам, но го правех едва-едва, само с едната ръка.

— Кой си ти? — викнах аз отново, този път далеч по-силно. — Какво искаш? Деймън! Деймън!

Той рязко се откопчи от мен и аз паднах от леглото с главата надолу. Подът се надигна срещу мен, тресна ме с все сила в челото и в главата ми като че ли избухна огън.

Цялото ми тяло гореше. Започнах да повръщам на килима.

Бухалката, чукът, щангата — каквото и да беше това нещо — отново се стовари върху ми и сякаш ме разцепи надве. Целият пламтях от болка. Брадва! Сигурно е брадва!

Навсякъде около мен усещах мириса на кръв. Моята кръв ли?

— Казах ти, че няма начин да ме спреш! — кресна той. — Казах ти!

Вдигнах поглед нагоре и ми се стори, че познах надвесеното над мен лице. Гари Сонежи! Възможно ли е да е Сонежи? Невъзможно! Не може да бъде!

Разбрах, че умирам и че никак не ми се иска това. Желаех да се отскубна, да избягам и да видя децата си още веднъж. Само още един път.

Знаех, че не мога да отбия атаката. Знаех, че не мога да направя нищо, за да спра този ужас.

Помислих за Нана и Джани, за Деймън, за Кристин. Сърцето ме заболя за тях.

После се оставих на божията воля.