Котка и мишка

102.

Дузина от най-добрите агенти на ФБР се бяха събрали в неравна редица на малкото летище в Куонтико, Вирджиния. Зад тях се виждаха два мастиленочерни хеликоптера, готови за излитане. Агентите бяха със сериозен вид и напрегнат поглед, но в очите на някои се четеше и изненада.

Застанал пред тях, усетих как краката ми треперят и коленете ми едва не се удрят едно о друго. Никога не съм бил по-нервен и по-несигурен в себе си. Освен това никога не съм бил толкова отдаден, на какъвто и да е случай.

— За тези, които не ме познават — казах аз, правейки пауза не за ефект, а от нерви, — казвам се Алекс Крос.

Мъчех се да им покажа, че съм физически много добре. Бях обул широки панталони цвят каки и синя памучна риза с дълги ръкави, с отворена на гърдите яка. Правех всичко възможно да скрия плетеницата белези по тялото ми.

Много страхотни мистерии щяха да се разбудят в следващите няколко часа. Мистерии, свързани с жестокото и страхливо нападение у дома във Вашингтон — кой го бе извършил. Главозамайващи мистерии за масовия убиец господин Смит, а също и за Томас Пиърс от ФБР.

Виждах, че по лицата на някои от агентите бе изписано смущение. Появата ми като че ли ги бе сварила неподготвени.

Не им се сърдех, тъй като знаех, че онова, което бе направено, бе абсолютно необходимо. И, изглежда, бе единственият начин да се залови ужасният и страховит убиец. Такъв беше планът и той бе погълнал цялото ни внимание.

— Както сами можете да се уверите, слуховете за неизбежната ми кончина са били силно преувеличени — продължих аз, усмихвайки се. Това като че ли поразчупи леда между мен и агентите. — Чувствам се много добре. Официалните изявления на болницата „Сейнт Антъни“: „не се очаква да преживее раните си“, „много тежко състояние“, „вероятността състоянието на доктор Крос да се подобри, е почти равна на нула“ — бяха, както вече казах, силно преувеличени, а понякога и чисти лъжи. Всички те бяха предназначени за Томас Пиърс. Ако трябва да се сърдите на някого, сърдете се на Кайл Крейг.

— Да, определено можете да се сърдите на мен — потвърди Кайл, застанал до мен заедно с Джон Сампсън и Сондра Грийнбърг от Интерпол. — Алекс не искаше да правим това. Всъщност изобщо не искаше да го намесваме, доколкото си спомням.

— Точно така, но сега вече съм намесен. Затънал съм до шия в това. Скоро и вие ще затънете. Двамата с Кайл ще ви разкажем всичко.

Обхваналата ме преди малко нервност вече бе почти изчезнала. Поех дълбоко дъх и продължих:

— Преди четири години един току-що дипломирал се студент медик открил приятелката си убита в техния апартамент в Кеймбридж. Това е установила полицията навремето. Становището бе по-късно потвърдено и от ФБР Обаче позволете ми да ви разкажа нещо за самото убийство. Да ви разкажа какво според нас двамата с Кайл е станало. Ето как е протекло всичко през онази нощ в Кеймбридж.

103.

Томас Пиърс прекарал ранните вечерни часове на чашка с приятели в един бар на име „Джулиънс“ в Кеймбридж. Приятелите били все току-що дипломирани студенти медици и всички започнали запоя от два часа следобед.

Пиърс поканил Изабела да отиде с него, тя отказала, но въпреки това, както тя сама настояла, той можел да отиде, да си побъбри с приятелите и да поизпусне малко парата. Заслужавал го.

Същата вечер, както правел това вече от шест месеца насам, в апартамента на Изабела и Пиърс дошъл един лекар на име Мартин Строу. Този лекар и Изабела имали любовна връзка. Докторът бил обещал да зареже жената и децата си заради нея.

Изабела била заспала, когато Пиърс се прибрал в апартамента на Инман Стрийт. Знаел, че доктор Мартин Строу е идвал на гости на Изабела и преди това. Бил ги виждал и друг път. Няколко пъти ги проследил из Кеймбридж, а също и веднъж-дваж на пикник извън града.

Още като отворил вратата, той с всяка фибра на тялото си усетил, че доктор Мартин Строу е бил тук. Миризмата на доктора не можела да бъде сбъркана с никоя друга и на Пиърс му се приискало да изреве от ярост. Никога не бил лъгал Изабела, дори не си и помислял да го прави.

Тя била заспала в спалнята им. Той застанал над нея и известно време постоял така. Обичал да я гледа как спи, да се взира в отпуснатото й от съня лице. И винаги си казвал, че позата, която заема, като спи, означава невинност.

Усетил, че Изабела е пила вино. Подушил аромата на дъха й, както бил наведен над нея.

Тази нощ си сложила и парфюм. За Мартин Строу.

„Жан Пату’с Джой“ — много скъп парфюм. Той й го бил подарил за миналата Коледа.

Томас Пиърс навел глава и заплакал, заровил лице в дланите си.

Дългата червена коса на Изабела била спусната свободно и се била разпиляла по възглавницата. За Мартин Строу.

Мартин Строу винаги лягал в лявата страна на леглото. Септумът31 му бил изкривен и с дясната ноздра не можел да диша добре. Трябвало да се погрижи за това и да си оправи носа по оперативен път, но все не му оставало време.

Томас Пиърс знаел това. Той вече бил проучил Строу, мъчел се да разбере що за човек е, мъчел се да разбере така наречената хуманност у него като лекар.

Пиърс разбрал, че ще трябва да действа веднага, че няма много време.

Паднал върху Изабела с цялата си тежест, с цялата си сила и мощ. Инструментите му били готови. Тя се опитала да окаже съпротива, но той не й дал да мръдне и сграбчил със силните си ръце лебедовата й шия. Стъпалата си проврял под матрака за контра.

От борбата между тях гърдите й се разголили и той си припомнил колко „сексапилна“ и „ужасно красива“ била Изабела, как двамата „много си подхождали“ — направо Ромео и Жулиета от Кеймбридж. Каква гадна лъжа се оказало всичко това. Мит. Становище на хора, които не могат да видят по-далеч от носа си. Тя не го обичала, но затова пък той я обичал толкова много. Изабела го карала да се чувства, сякаш живее един-единствен път през целия си живот.

Томас Пиърс я гледал. Очите на Изабела блестели като мътни огледала. Устата й останала изкривена на една страна. Кожата й все още била като кадифе под пръстите му.

— Не знам какво правя — казал той накрая. — Сякаш съм излязъл от самия себе си и се гледам отстрани. Въпреки това… не мога да ти кажа колко жив се чувствам в момента.

Всеки вестник и всяко списание, телевизия и радиостанция отразили случката до най-малката мрачна подробност, но никой всъщност не знаел какво се е случило в действителност, какво е изпитал той в спалнята, стиснал шията на Изабела и вперил поглед в гаснещите й очи.

Изрязал сърцето на Изабела.

Вдигнал го в дланта си — все още пулсиращо, все още живо — и с упоение го загледал как затихва.

После нанизал сърцето на харпуна за подводен риболов.

„Пронизал“32 го. Това била нишката, която оставил. Първата нишка.

Изпитал чувството — нещо като шесто чувство, — че вижда как духът на Изабела напуска тялото й. После почувствал как и неговата душа поема подир него. Твърдо вярвал, че тази нощ той е умрял заедно с Изабела.

През същата нощ от тази смърт в Кеймбридж се родил Смит.

Томас Пиърс се превърнал в господин Смит.

104.

— Томас Пиърс е господин Смит — казах аз на агентите, събрали се в Куонтико. — Ако някой от вас все още се съмнява в това дори съвсем малко, нека не идва. Може да се окаже опасно за вас и за цялата група. Пиърс е Смит и досега е убил деветнадесет души. И още ще убие.

Говорех вече няколко минути и сега за малко спрях. Имаше въпрос от групата. Всъщност бяха няколко. Как да им се сърди човек — аз самият бях пълен с въпроси.

— Може ли за миг да ви прекъсна? — обади се един от по-младите агенти. — Вашето семейство наистина е било нападнато, нали? И вие наистина сте пострадали.

— Домът ми наистина бе нападнат. Поради причини, които са ни все още неизвестни, нападателят не е поискал да ни убие. Семейството ми е добре. Повярвайте ми, искам да разбера всичко за това нападение повече от всеки друг. Искам да пипна това копеле, което и да е то. — Вдигнах гипсираната си ръка, та всички да я видят. — Единият куршум проби китката ми, а другият — коремната област, но е излязъл, без да засегне нищо. Чернодробната артерия не бе докосната, както бе казано. Дума да няма, бях здравата раздрусан, но ЕКГ-то ми изобщо не показваше „намалена активност“. Това бе заради Пиърс. Кайл? Защо не запълниш още някоя и друга дупка от ония, дето сам ги измисли?

Това бе план на Кайл Крейг и той се обърна към агентите:

— Алекс е прав за Пиърс. Той е хладнокръвен убиец и това, което се надяваме да сторим тази вечер, е опасно. Малко е необичайно, но ситуацията го изисква. Вече няколко седмици Интерпол и Бюрото се опитват да заложат капан на хлъзгавия господин Смит, за когото сме убедени, че е Томас Пиърс. Досега не успяхме да го хванем с доказателства и затова не бихме желали да направим нещо, което би го изплашило, би го накарало да побегне.

— Да ви кажа, той е един зловещ и гаден кучи син — допълни Джон Сампсън от мястото си до мен. Усещах как с усилие сдържа гнева си, мъчи се да го потисне. — И копелето е много внимателно. Не можах да го хвана в нищо подобно на грешка, докато работех с него. Пиърс играеше ролята си перфектно.

— Ти също, Джон — похвали го Кайл. — Детектив Сампсън също бе посветен в играта — обясни той на агентите.

Само преди няколко часа Сампсън бе с Пиърс в Ню Джърси. Той го познаваше по-добре от мен, но не по-добре от Кайл или Сондра Грийнбърг от Интерпол, която първа бе съставила психопортрет на Пиърс и сега работеше с нас в Куонтико.

— Как действа той, Сондра? — обърна се към нея Кайл. — Разкажи ни какво си забелязала.

Инспекторката от Интерпол бе висока, внушително изглеждаща жена. Работеше по случая в Европа вече близо две години.

— Томас Пиърс е арогантно копеле. Повярвайте ми, той се надсмива над всички нас. Абсолютно сигурен е в себе си. Никога не спира да хвърли поглед през рамо. Понякога и аз се съмнявам дали не е извънземен. Но мисля, че скоро ще изгърми. Напрежението, на което го подлагаме, вече си казва думата.

— Това става все по-ясно и по-ясно — подхвана Кайл мисълта й. — В началото Пиърс бе много хладнокръвен. Заблуди всички. Бе абсолютен професионалист като всички агенти, които сме имали досега. Никой тогава не повярва, че той може да е убил Изабела Кале. Не допусна нито една грешка. Мъката му по нея бе невероятна.

— Истински убиец, дами и господа — подзе Сампсън отново със силен глас. — Адски умен при това. Добър следовател. Остър инстинкт и строга самодисциплина. Събра две и две и отиде право при Саймън Конклин. Мисля, че се състезава с Алекс.

— И аз така мисля — кимна Кайл. — Много противоречива личност. Вероятно не знаем и половината от това, което е. И точно от това се страхувам.

Кайл беше дошъл при мен със случая „господин Смит“ още преди Сонежи да започне откачените си стрелби в Юниън Стейшън. После бяхме говорили още веднъж, когато закарах Рози на контролен преглед в Куонтико. Работех с него неофициално. Работех по психопортрета на Томас Пиърс заедно със Сондра Грийнбърг. Когато ми забиха два куршума у дома, Кайл се спусна към Вашингтон, побъркан от тревога. Обаче ударът по мен изобщо не бе толкова лош, колкото си мислеха хората.

Именно Кайл беше този, който реши да рискува. Какво ще стане, ако натовари Пиърс с моя случай? Това щеше да бъде начин да го наблюдават, да прилагат натиск върху него. Кайл вярваше, че Пиърс ще окаже съпротива. Огромно его, невероятна самоувереност. Кайл беше прав.

— Пиърс ще гръмне — каза Сондра Грийнбърг. — Казвам ви го. Не знам какви точно ги мъти главата му, но той е на границата.

Съгласен бях със Сондра.

— Ще ви кажа какво ще стане по-нататък. Двете личности започват да се сливат. Господин Смит и Томас Пиърс скоро могат да се слеят в едно. Всъщност у него, изглежда, избледнява именно личността на Томас Пиърс. И си мисля, че тъкмо той ще накара господин Смит да елиминира Саймън Конклин.

Сампсън се наведе напред и прошепна в ухото ми:

— Мисля, че е време да се запознаеш с господин Пиърс и господин Смит.

105.

Ето това беше. Краят. Все някой път трябваше да дойде.

Всичко, което успяхме да измислим, до седем часа същата вечер бе стриктно разпределено из Принстън. През изминалите години Томас Пиърс вече бе доказал, че е хлъзгава риба, почти като фантом. И продължаваше по тайнствен начин ту да влиза, ту да излиза от ролята на господин Смит. Но явно бе готов всеки момент да изгърми.

Как бе постигнал тази черна магия — никой не знаеше. Никога не бе имало свидетели. Никой не бе оставян жив.

Кайл Крейг се страхуваше, че никога няма да хване Пиърс на местопрестъплението, че никога няма да успее да го задържи за повече от четиридесет и осем часа. Крейг бе убеден, че Пиърс е по-умен от Гари Сонежи, по-умен от всеки един от нас.

Кайл възразявал случаят „господин Смит“ да бъде даден на Пиърс, но възраженията му били отхвърлени. Наблюдавал Пиърс, слушал го и все повече се убеждавал, че Пиърс има нещо общо с този случай — поне със смъртта на Изабела Кале.

Обаче Пиърс нито веднъж не сбъркал. Прикривал старателно всички следи. После изведнъж — грешка. Пиърс бил видян във Франкфурт, Германия, същия ден, когато там изчезнала една от жертвите. А трябвало да се намира в Рим.

Това се оказало достатъчна причина Кайл да одобри обиск в апартамента на Пиърс в Кеймбридж. Нищо не било намерено. Тогава Кайл докарал компютърни специалисти, тъй като се усъмнил, че Пиърс сам си изпраща факсове от името на господин Смит. Но и те не намерили никакво доказателство. След това Пиърс бил видян в Париж в деня, когато изчезнал доктор Абел Санте. А по документи бил в Лондон цял ден. Това била косвена улика, но Кайл бил убеден, че е хванал убиеца.

Аз също.

Сега ни трябваха твърди доказателства.

Почти петдесет агенти от ФБР бяха пръснати из околността на Принстън, която изглеждаше последното място на света, където би могло да стане кърваво престъпление или пък убийствата на известен сериен убиец да приключат.

Двамата със Сампсън седяхме на предната седалка в тъмна на цвят необозначена кола, паркирана на някаква забутана уличка. Не участвахме в главната група за наблюдение, но държахме да сме наблизо. Бяхме на не повече от два-три километра от Пиърс. Сампсън не можеше да си намери място и непрекъснато се въртеше. Работата между него и Пиърс май бе станала болезнено лична.

Аз също имах твърде основателна лична причина да се намирам в околностите на Принстън. Исках сам да се опитам да стигна до Саймън Конклин, но за нещастие между мен и него засега бе Пиърс.

Намирахме се на няколко пресечки от „Мариот“, където бе отседнал Пиърс.

— Ама че план — промърмори Сампсън по едно време в колата.

— ФБР е опитало кажи-речи всичко. Кайл мисли, че сега вече ще стане. Според него Пиърс не може да устои на това да разбере кой е извършил нападението у дома. Това за него е съревнование… Кой знае?

Очите на Сампсън се присвиха. Познавах този поглед — остър, схващащ всичко.

— Да бе! И ти нямаш никакъв пръст във всичките тия лайна, нали?

— Е, може да съм подхвърлил нещо, в смисъл че цялата тази постановка вероятно ще се окаже привлекателна за Пиърс и за чудовищното му его. Или че може да се окаже достатъчно нахакан, за да се остави да го хванат.

Сампсън подбели очи, както правеше от десетгодишен.

— Да, да, точно така. Между другото той е по-голям цирей на задника от теб. Голямо лайно, ако трябва да се изразя по-точно.

Седяхме на забутаната уличка в Принстън и чакахме, а в това време нощта тихо се спускаше над университетското градче. Отново deja vu33 — Джон Сампсън и Алекс Крос изпълняват служебния си дълг.

— Ти още ме обичаш, нали? — каза Сампсън и се ухили. Рядко изпадаше в такова лекомислено настроение, но когато все пак тона ставаше — стой нащрек. — Обичаш ме, Сладур, нали?

Сложих ръка на коляното му.

— Разбира се, великане.

Той ме смушка в рамото — силно. Ръката ми изтръпна. Можеше да ударя този приятел.

— Искам да го смачкам Томас Пиърс! Ще го смачкам този Пиърс! — викна Сампсън с пълно гърло в колата.

— Смачкай Томас Пиърс — викнах и аз заедно с него. — И господин Смит също!

— Смачкай господин Смит и господин Пиърс — запяхме двамата в един глас с мелодията от филма „Лоши момчета“.

А така.

Отново бяхме заедно. Както винаги.

106.

Томас Пиърс чувстваше, че е непобедим, че никой не може да го спре.

Чакаше в тъмното неподвижно, като че ли изпаднал в транс. Мислеше за Изабела, виждаше красивото й лице, усмивката й, чуваше гласа й. Стоя така, докато лампите светнаха и в хола влезе Саймън Конклин.

— Чужд човек в къщата — прошепна Пиърс. — Да ти звучи познато? Да ти напомня нещо, Конклин?

В ръката си държеше магнум 357, насочен право в челото на Конклин. Можеше да му пръсне черепа още тук, на входната врата, и да го изрита по стълбите на верандата.

— Какво, по?… — премигна изумено Конклин на светлината. После изведнъж очите му се присвиха и погледът му се втвърди. — Това е незаконно проникване в чужда къща! — кресна той. — Нямаш право да бъдеш тук! Омитай се веднага!

Пиърс не можа да сдържи усмивката си. Наистина долавяше хумора в житейските ситуации, но понякога той не му доставяше удоволствие. Стана от стола, без да помръдне цевта на насоченото напред оръжие.

В хола нямаше кой знае колко свободно пространство, тъй като бе претъпкан с книги, вързопи вестници, списания, изрезки. Всичко бе каталогизирано по дати и теми.

— Долу. Слизаме в мазето ти — каза той. — Долу в мазето.

Лампата в мазето светеше. Томас Пиърс бе подготвил вече всичко. В средата на претъпканото с какво ли не мазе бе издърпан стар матрак. Бе разчистил вързопите списания и книги на тема научна фантастика, за да направи място за него.

Не бе много сигурен, но подозираше, че манията на Конклин е свързана като че ли по някакъв начин с края на човешката раса. Бе прехвърлял книги, списания и вестници, които подкрепяха патологичната му идея. На една от стените в мазето бе залепена корицата на научно списание. На нея пишеше: „Полът у рибите се променя — поглед върху спонтанните и последователните хермафродити“.

— Какво, по дяволите? — довърши този път смаяната си реплика Конклин, като видя матрака в средата.

— Всички реагират така — каза Пиърс и го блъсна.

Конклин залитна надолу по стълбите, запази равновесие и му се озъби:

— Мислиш, че ме е страх от теб ли? Не ме е страх от теб, чуваш ли!

Пиърс кимна и повдигна вежда:

— Чувам те много добре и веднага ще се заема да поправя това.

Блъсна Конклин още веднъж и остана на мястото си, гледайки го как залита надолу по останалата част от стълбите. После бавно се приближи до купчината вестници и списания.

— Започна ли вече да се страхуваш от мен? — попита го той.

Удари Конклин с дръжката на магнума и с интерес впери поглед в бликналата от главата му кръв.

— Започна ли вече да се страхуваш от мен? — повтори той, приближи се и почти допря устни до косматото ухо на Конклин. — Ти от болка не разбираш, знам го много добре — прошепна. — Освен това и с куража нещо хич те няма. Ти си тоя, дето е влязъл в къщата на Крос, но не си можел да го убиеш, нали? Не си можел да убиеш семейството му. Абсолютен дилетант. Това вече ми е известно.

Томас Пиърс се наслаждаваше на конфронтацията, доставяше му огромно задоволство. Изпитваше любопитство да разбере какво кара Саймън Конклин да живее. Искаше да „проучи“ Конклин, да разбере доколко е човек. Да опознае Конклин означаваше да научи нещо за себе си.

Продължаваше да държи лицето си до главата на Конклин.

— Искам да ми кажеш, че ти си тоя, който се е промъкнал в къщата на Алекс Крос. Ти си бил! А сега просто ми го кажи. Това, което кажеш, няма да бъде използвано срещу теб и няма да бъде цитирано в съда. Ще си остане само между нас двамата.

Саймън Конклин отдръпна глава и го изгледа така, сякаш виждаше луд. Каква схватливост.

— Ама ти си луд! — изскимтя той. — За какво ти е? То няма да има стойност в съда.

Очите на Пиърс се разшириха от учудване. Той изгледа Конклин така, сякаш той беше лудият.

— Ама нали точно това ти казах и аз? Не ме ли чу? Да не би да говоря сам на себе си тук? Да, няма да има никаква стойност в техния съд. А това тук е моят съд. И засега вървиш към загуба на делото, Саймън. Обаче ти си умно момче. Уверен съм, че през следващите няколко часа ще ми покажеш на какво си способен.

Саймън Конклин задиша тежко. Към гърдите му бе насочен тънък и блестящ скалпел.

107.

— Погледни ме! Съсредоточи вниманието си върху това, което казвам, Саймън. Не съм ти някакво тъпо костюмарче от прословутото ФБР Имам някои важни въпроси. Искам да отговориш на тях искрено. Ти беше този, който се промъкна в къщата на Крос! Ти нападна Крос. Нека започнем оттук нататък.

С бързо движение на лявата ръка Пиърс грубо вдигна мъжа от пода. Физическата му сила смая Конклин.

Пиърс остави скалпела и с няколко обиграни движения завърза Конклин към матрака. След това отново се наведе към него.

— Чуй сега нещо ново. Не ми харесва чувството ти за превъзходство. Повярвай ми, ти не превъзхождаш никого. Но имам странното усещане — и това много ме изненадва, — че сякаш не се изразявам правилно. Ти си образец, Саймън. Нека ти покажа нещо, от което да те втресе.

— Недей! — писна Конклин.

С разширени от ужас очи той проследи как с бързо движение на китката Пиърс направи първия разрез върху горната част на гърдите му. Не можеше да повярва на очите си. Конклин изрева.

— А сега как си с вниманието, Саймън? Виждаш ли какво съм сложил на масата там? Твоят магнетофон. Просто искам да си признаеш. Кажи ми какво стана в къщата на доктор Крос. Искам да чуя всичко.

— Остави ме на мира — потрепери гласът на Конклин.

— Не! Това няма да стане. Вече никога няма да изпиташ мир… Добре, да забравим скалпела и магнетофона. Искам да съсредоточиш вниманието си върху това. Най-обикновена кутийка кока-кола. Твоята кола, Саймън.

Той разтърси яркочервената кутия, разтърсва я дълго и енергично, после с рязко движение я отвори. Сграбчил с едната си ръка дългите мазни кичури коса от главата на Конклин, той я опъна назад и с другата ръка натика безобидно изглеждащата кутия в ноздрите му.

Кутията избухна като бомба и от отвора й със съсък блъвна кафеникава сладка пяна. Яростно се втурна в носа на Конклин, задави го, задуши го, проправяйки си път към мозъка му. Това бе стар военен прийом, прилаган при разпити. Невероятно болезнен, той винаги даваше резултати.

Саймън Конклин едва не се удави. Не можеше да престане да плюе и да кашля. Накрая спря, задъхан.

— Надявам се, че ти хареса находчивостта ми. Мога да го повторя кажи-речи с всеки домакински уред. Готов ли си да си признаеш? Или ти се пие още кола?

Очите на Саймън Конклин бяха станали толкова огромни, каквито никога не са били в живота му.

— Ще кажа каквото поискаш! Само, моля те, спри!

Томас Пиърс поклати глава:

— Искам само истината. Искам факти. Искам да знам, че съм разрешил случай, който Алекс Крос не е могъл.

Той включи магнетофона и го поднесе под брадичката на Конклин.

— Кажи ми сега какво стана.

— Аз бях този, който нападна Крос и семейството му — започна Саймън Конклин с пресекващ глас, което придаваше на всяка дума още по-голяма емоционалност. — Да, да, това бях аз. Гари ме накара. Каза, че ако не го направя, някой си щял да дойде да ми отмъсти. Щял да ме измъчва и накрая да ме убие. Някой, когото познавал от затвора. Това е истината, кълна се. Гари беше водачът, не аз!

Томас Пиърс внезапно се бе смирил, бе се превърнал в почти нежен човек — гласът му бе тих и успокояващ:

— Знаех това, Саймън. Не съм глупав. Знаех, че Гари те е накарал. Така. Когато си влязъл в дома на Крос, ти не си можел да го убиеш, нали? Представял си си как го убиваш, но не си могъл да го направиш.

Саймън Конклин кимна. Бе изтощен и уплашен. Запита се дали Гари не е изпратил този откачалник и си отговори, че може като нищо да е прав.

С кутията кока-кола в ръка Пиърс го подкани да продължи:

— Давай, Саймън. Разкажи ми всичко за теб и Гари.

После отпи, докато го слушаше.

Конклин плачеше, скимтейки като дете, но говореше:

— Докато бяхме деца, бяхме неразделни. Бях там, когато Гари изгори собствения си дом. Вътре беше неговата мащеха заедно с двете си деца. Също и баща му. Грижех се за двете деца, които той отвлече във Вашингтон. Аз бях този, който влезе в дома на Крос. Прав си! Все едно че е бил Гари. Той планира всичко.

Пиърс най-сетне отдръпна магнетофона от Конклин и го изключи.

— Ето това е, Саймън. Сега наистина ти вярвам.

Това, което Саймън Конклин току-що бе казал, изглеждаше като добра повратна точка — място, където можеше да спре. Разследването бе приключило. Бе доказал, че е по-добър от Алекс Крос.

— Искам да ти кажа нещо. Нещо, което ще те смае, Саймън. И мисля, че ще ти хареса.

Той вдигна скалпела и Саймън Конклин се помъчи да се отдръпне, макар че бе вързан. Знаеше какво ще последва.

— В сравнение с мен Гари Сонежи беше котенце, Саймън — каза Томас Пиърс. — Аз съм господин Смит.

108.

Двамата със Сампсън се носехме из Принстън, нарушавайки почти всички правила за движение. Агентите, следящи Томас Пиърс, бяха го изтървали. Хлъзгавият Пиърс — или май вече трябваше да го наричаме господин Смит — отново бе изтърван на свобода. Мислеха си обаче, че отново ще го хванат в дома на Саймън Конклин. Настана пълен хаос.

Секунди след като пристигнахме, Кайл даде знак да щурмуват къщата. Ние двамата със Сампсън бяхме аутсайдери — шибани зяпачи. И Сондра Грийнбърг беше тук. Също аутсайдер.

Половин дузина агенти от ФБР Сампсън, аз и Сондра бързо прекосихме двора. После се разделихме. Някои се насочиха към главния вход, други — към задния. Движенията ни бяха бързи и точни, пистолетите и автоматите — насочени напред. Всички бяхме облекли черни якета с едри бели букви на гърба — ФБР.

— Мисля, че е тук — казах на Сампсън. — Мисля, че всеки момент ще се видим с господин Смит!

Холът бе по-мрачен и по-мръсен, отколкото преди, когато бях идвал тук за последен път. Още не виждахме никого — нито Пиърс, нито Конклин, нито пък господин Смит.

Къщата изглеждаше така, сякаш е била претърсвана, и миришеше ужасно.

Кайл махна с ръка и всички се пръснахме по стаите. Движехме се напрегнато, но тихо.

— Не виждам и не чувам никакво зло — промърмори Сампсън до мен. — Но въпреки това то е тук.

Много ми се искаше да пипна Пиърс, но като че ли още повече исках да хвана Конклин. Именно Конклин се бе промъкнал у дома и бе пребил семейството ми. Щеше ми се да остана няколко минути насаме с него. Просто така — с терапевтична цел. Може би ще си поговорим малко за Гари Сонежи, за „великите“, както са се наричали.

Някой от агентите извика:

— Мазето! Тук долу! Бързо!

Вече тичах запъхтян надолу и започвах да усещам болка. Десният ми хълбок гореше. Спуснах се подир другите по тясната вита стълба.

— Божичко! — чух Кайл да ахва някъде пред мен.

Саймън Конклин бе проснат с разперени крака на някакъв стар матрак на пода. Човекът, който бе нападнал мен и семейството ми, бе обезобразен. Благодарение на безбройните часове по анатомия в „Джон Хопкинс“ аз се оказах по-добре подготвен от останалите за смразяващата гледка, разкрила се пред очите ни. Гърдите, стомахът и тазовата област на Саймън Конклин зееха отворени, като че ли някакъв виртуоз патолог бе направил аутопсия на място.

— Изкормен е — промърмори един агент от ФБР и извърна очи от гледката. — Защо, за бога?

Саймън Конклин нямаше лице. В горната част на черепа бе направен решителен разрез. Срезът преминаваше през тъканта и достигаше костта отдолу. После целият скалп е бил обелен и оставен върху лицето.

Дългата черна коса на Конклин висеше оттам, откъдето би трябвало да се намира брадичката. И сега приличаше на брада. Подозирах, че това има някакво значение за Пиърс. Какво означаваше за него да изтрие лице, ако изобщо означава нещо, запитах се.

В мазето имаше още една врата — дървена и небоядисана, — от която можеше да се излезе навън, но никой от агентите, разположени около къщата, не го бе видял да излиза. Някои от агентите се спуснаха да го преследват. Аз останах в мазето при обезобразения труп. В момента като че ли бях остарял с десетилетия — повече от Нана Мама. За първи път в живота си разбрах какво е да си физически остарял.

— Та той е сторил това само за две минути! — смаяно прошепна Кайл Крейг. — Алекс, възможно ли е да работи толкова бързо?

— Ако е толкова луд, колкото си мисля, че е… да, може. Не забравяйте, че го е правил в медицинското училище, а да не споменаваме и другите му жертви. И сигурно е невероятно силен, Кайл. Не разполага с инструменти, никакви електрически триони, нищо. Само скалпел и две ръце.

Стоях до матрака и се взирах в това, което бе останало от Саймън Конклин. Мислех си за страхливото нападение над дома и семейството ми. Наистина ми се искаше да го пипна, но не по този начин. Никой не заслужаваше такова нещо. Само у Данте имаше такива сурови наказания, наложени на грешниците.

Наведох се и се взрях отблизо в останките на Саймън Конклин. Защо Томас Пиърс го е било толкова яд на Конклин? Защо бе наказал Конклин по този начин?

Мазето бе призрачно спокойно. Сондра Грийнбърг бе пребледняла и се бе облегнала безсилно на една от стените. Мина ми през ума, че би трябвало да е свикнала с кървави гледки, но това май не бе възможно за никого.

Опитах се да проговоря, но преди това се наложи да се прокашлям.

— Изрязал е предната четвърт на черепа — казах аз със скърцащ глас. — Извършил е фронтална краниотомия. Изглежда. Томас Пиърс май пак се връща към медицината.

109.

Познавах Кайл Крейг от десет години и горе-долу от толкова време бяхме приятели. Никога не съм го виждал толкова потресен и потиснат от какъвто и да било случай, независимо колко труден и страховит е бил. Това разследване на Томас Пиърс бе съсипало кариерата му — поне той мислеше така и може би беше прав.

— Как така все успява да се измъкне? — попитах аз.

Бе вече сутринта на следващия ден, все още бяхме в Принстън и в момента хапвахме в една закусвалня. Храната бе прекрасна, но не бях гладен.

— Това е най-лошото — всеки момент знае какво ще направим. Предвижда действията ни. Той просто е един от нас.

— Може би наистина е пришълец — казах на Кайл, който кимна уморено.

Без да вдига глава, той изяде остатъка от рохкото си яйце в мълчание. Лицето му бе ниско наведено над чинията. Нямаше представа колко смешно потиснат изглежда отстрани.

— Тия яйца сигурно са много вкусни — наруших най-сетне тишината с нещо друго, освен стържещия звук на вилицата му в чинията.

Той стреснато вдигна глава и ме изгледа с празен поглед. После въздъхна и каза:

— Наистина оплесках работата, Алекс. Трябваше да прибера Пиърс в кюпа, когато имах възможност да го сторя. Говорихме вече за това в Куонтико.

— И след няколко часа да го пуснеш. Какво друго би могъл да направиш? Не можеш да го държиш под наблюдение през цялото време.

— Директорът Бърнс искаше да санкционира Пиърс, да го извади от играта, но аз се противопоставих енергично. Мислех си, че мога да го разоблича. Казах на Бърнс, че ще го направя.

Поклатих глава. Не можах да повярвам на ушите си.

— Директорът на ФБР лично е одобрил санкция срещу Пиърс? Боже господи!

Кайл прокара език по зъбите си.

— Да, и не само той. Цялата тази работа стигна до кабинета на главния прокурор. И един бог знае докъде още. Убедих ги, че Пиърс е господин Смит. Да, но идеята агент на ФБР да се окаже сериен убиец никак не им хареса. И сега вече никога няма да можем да го хванем. Няма никакъв модел на действие, Алекс, нищо, за което поне малко да се хванем. Няма как да стигнем до него. И сега сигурно ни се надсмива отнякъде.

— Сигурно — съгласих се. — Определено е добър. И обича да усеща превъзходството си. Но има и още много неща, сигурен съм.

Откакто за първи път чух за този сложен случай, се замислих дали е възможно в него да има някакъв абстрактен или артистичен модел. Добре си давах сметка, че теорията за абсолютно различни едно от друго убийства е спорна. Ако беше така, Пиърс никога нямаше да бъде хванат. Колкото повече си мислех за серийните убийства и по-специално за тези на Томас Пиърс, толкова повече се убеждавах, че трябва да има някакъв модел, някаква мисия зад всичко това. ФБР просто не е успяло да я види. Аз също засега.

— Какво ще правиш сега, Алекс? — попита накрая Кайл. — Ще те разбера, ако откажеш да работиш върху това, ако не ти се иска да се занимаваш.

Помислих за семейството си у дома, за Кристин Джонсън и за нещата, за които си бяхме говорили, но не виждах как мога да се оттегля от случая точно на този етап. Освен това малко се страхувах от ответни действия от страна на Пиърс. Нямаше начин да се предвиди как ще реагира сега.

— Ще поостана с теб няколко дни. Ще се мяркам наоколо, Кайл. Обаче никакви обещания не поемам… Мамка му, неприятно ми е да го казвам! По дяволите! — ударих аз по масата с юмрук и чиниите подскочиха.

За първи път тази сутрин по устните на Кайл заигра слаба усмивка.

— Какъв ти е тогава планът? Кажи ми какво ще правиш?

Поклатих глава. Все още не можех да повярвам, че правя това.

— Планът ми е следният. Прибирам се у дома във Вашингтон и това не подлежи на обсъждане. Утре или вдругиден ще отлетя за Бостън. Искам да огледам апартамента на Пиърс. Той е поискал да огледа моя дом, нали? И тогава ще видим. Кайл. Моля те, дръж си хрътките на каишките, докато не разгледам апартамента му. Гледайте, снимайте, но не пипайте нищо. Господин Смит е много подреден човек. Искам да видя как изглежда стаята му, как я е подредил за нас.

Кайл отново впери поглед в мен, този път беше самата сериозност.

— Ще го пипнем, Алекс. Получи предупреждение и отсега нататък ще бъде много внимателен. Може би ще изчезне, както правят някои убийци, просто ще изчезне от лицето на земята.

— Това би било чудесно — отвърнах, — но не вярвам да стане. Има някакъв модел, Кайл. Само дето още не сме го открили.

110.

Както казват в Дивия див запад, трябва веднага пак да се качиш на коня, който току-що те е хвърлил. Прекарах два дни във Вашингтон, но ми се сториха като два часа. Всички ми се караха, че съм взел участие в хайката. Нана, децата, Кристин. Е, какво да правя.

На третия ден хванах първия полет за Бостън и в девет сутринта бях вече в апартамента на Томас Пиърс. Драконоубиецът неохотно се връщаше на работа.

Първоначалният план на Кайл Крейг за залавянето на Томас Пиърс бе най-дръзкият в историята на иначе консервативното Федерално бюро, но пък и точно такъв би трябвало да бъде. Въпросът в момента бе възможно ли е Томас Пиърс да е успял да се измъкне по някакъв начин от района на Принстън. Или все още бе там?

Дали не е заобиколил и не се е върнал отново в Бостън? Или пък е избягал в Европа? Никой не знаеше. Също така беше възможно дълго време да не чуем нищо нито за Пиърс, нито за господин Смит.

Имаше някакъв модел. Просто трябваше да го открием.

Пиърс и Изабела Кале са живели три години заедно в апартамент на втория етаж в един блок в Кеймбридж. От входната му врата се влизаше в кухнята. После идваше дълго като в офис коридорче. Апартаментът бе откровение. Навсякъде имаше спомени от Изабела Кале.

Бе странно и потискащо чувство — все едно че още живееше тук и всеки момент можеше да се появи от някоя стая.

Във всяка стая имаше нейни снимки. Още при първата обиколка — по-бърза и по-повърхностна — преброих над двадесет.

Как е могъл Пиърс да търпи това лице да го гледа отвсякъде, от всеки ъгъл, да го фиксира мълчаливо с поглед, обвинявайки го в най-страховитото убийство?

На снимките Изабела Кале беше с прекрасна, дълга червена коса, съвършено оформена. Лицето й бе красиво, а усмивката — сладка и естествена. Беше много лесно да се види какво е харесвал в нея и защо я е обичал. Но на някои от снимките топлите кафяви очи имаха някак отсъстващ израз, сякаш момичето беше някъде много, много надалеч оттук.

От всяка вещ в апартамента им ми се замайваше главата, сърцето ми се преобръщаше. Не искаше ли по този начин Пиърс да ни увери, пък и себе си, че не чувства абсолютно нищо — нито вина, нито тъга, ни капка любов в сърцето си?

Обмисляйки този вариант, моето сърце се изпълни с тъга. Представях си каква мъка е за него всеки преживян ден да не изпитва истинска любов или каквито и да било дълбоки чувства. С болното си съзнание той дали не си мислеше, че като извърши дисекция на всяка от жертвите си, ще намери някакъв отговор за себе си?

А може би обратното.

Да изпитва нужда да усеща присъствието й, да усеща всичко с крайна напрегнатост на емоционалните си усещания. Дали Томас Пиърс не е обичал Изабела Кале повече, отколкото е бил способен да обича, когото и да било? Чувствал ли се е Пиърс пречистен от тяхната любов? Когато е научил за връзката й с доктор Мартин Строу… това ли го е тласнало към лудостта да извърши непоправимото и най-отчаяно действие — да убие единствения човек, когото някога е обичал?

Защо снимките й се набиваха в очите навсякъде? Защо Томас Пиърс се е самоизмъчвал по този начин?

Изабела Кале ме следваше във всяка стая с безмълвния си поглед. Какво се опитваше да ми каже?

— Кой е той, Изабела? — шепнех аз. — Какво смятал да прави?

111.

Започнах по-основен оглед. Обръщах специално внимание не само на нещата на Изабела, но и на тези на Пиърс. Тъй като и двамата са били студенти, не се изненадах от учебниците и научните списания, търкалящи се навсякъде.

Намерих нещо любопитно — една стойка с епруветки, всичките грижливо запушени и пълни с пясък. Всяка епруветка имаше етикетче, на което бе написано името на плажа, откъдето е взета пробата — Лагуна, Монток, Норманди, Парма, Върджин Горда, Оаху. Помислих си какво е накарало Пиърс да бутилира нещо толкова огромно, необхватно и безразборно, за да му придаде ред и значение.

И така — какво беше онова нещо, обединяващо убийствата на господин Смит, организиращият ги принцип, по който ги извършваше? С какво можеха да се обяснят?

В апартамента имаше два планински велосипеда заедно с две каски към тях. Изабела и Томас обичали да карат велосипеди през Ню Хемпшир и Върмонт. Все повече се убеждавах, че той е бил дълбоко влюбен в нея. А след това любовта му се е превърнала в такава омраза, каквато малко от нас могат да си представят.

Спомних си, че в първите рапорти на полицията убедено се твърдеше, че мъката на Пиърс била, както пишеше в тях. „неподправена“. Един от детективите бе написал следното: „Той е потресен, изненадан и смазан. На този етап Томас Пиърс не може да се смята за заподозрян.“

Какво друго, какво друго? Тук трябва да има някаква нишка. Трябва да има някакъв модел.

В коридора на една от стените висеше сложен в рамка цитат: „Без бог ние сме обречени да бъдем свободни.“ От Сартр ли беше това? Май да. Дали Пиърс е взимал това на сериозно, или го е окачил като афоризъм? Заинтересува ме думичката „обречени“. Да не би Пиърс да е бил обречен човек?

В главната спалня имаше библиотечка с добре запазено тритомно издание на „Американският език“ на Х. Л. Менкен34. Бе сложено най-отгоре. Да не би да е подарък? Спомних си, че последната година Пиърс е записал и завършил факултативно още две дисциплини — биология и философия. По библиотечките из целия апартамент имаше книги на философска тематика — Жак Дерида, Фуко, Жан Бодрияр, Хайдегер, Абермас, Сартр.

Имаше и доста речници — френски, немски, английски, италиански и испански. Компактното двутомно издание на „Оксфордски речник“ бе с толкова ситен шрифт, че вървеше заедно с лупа.

Точно над работното бюро на Пиърс имаше диаграма на механизма на човешкия глас. И един цитат: „Езикът е нещо повече от реч.“ На бюрото му се виждаха и няколко книги от известния лингвист Ноам Чомски. Това, което си спомнях за този учен, бе, че предложил сложен биологичен компонент от езикова нагласа. Според него съзнанието представлявало съвкупност от умствени органи. Мисля, че това бе Чомски.

Запитах се какво общо има Ноам Чомски или диаграмата на механизма на човешкия глас, ако изобщо имаха нещо общо, с господин Смит или със смъртта на Изабела Кале.

Бях потънал в мислите си, когато бях рязко изтръгнат от тях от някакво силно жужене. Идваше откъм кухнята в другия край на коридора.

Знаех, че съм сам в апартамента и шумът ме стресна. Измъкнах глока от раменния кобур и тръгнах по тесния коридор. После затичах.

Влязох в кухнята с насочен напред пистолет и разбрах откъде идва жуженето. Бях взел със себе си лаптопа, който Пиърс бе оставил в хотела в Принстън. Дали не го бе оставил нарочно? Като поредната нишка, за която да се хванем? Беше се включил някакъв специален сигнал.

Да не ни изпраща някакво съобщение? Факс или гласова поща? Или пък да не би някой друг да изпраща съобщение на Пиърс? Кой ли пък ще е той?

Проверих първо гласовата поща.

Беше Пиърс.

Гласът му звучеше крепко, равно и почти успокояващо. Това бе глас на човек, който владее изцяло и себе си, и ситуацията. Бе някак призрачен, като се имат предвид обстоятелствата — да го слушам сам в собствения му апартамент.

112.

От ФБР веднага ми осигуриха хеликоптер, качих се на него от международното летище „Логън“ и поех за Бриел, Ню Джърси. Бях хукнал да гоня оня, що духа, и връщане назад нямаше.

През цялото време на полета бях погълнат от мисли за Пиърс, апартамента му, Изабела Кале, техния апартамент, неговото влечение към биологията и съвременната философия, Ноам Чомски. Не бях мислил, че е възможно, дори не бях го и сънувал, но Пиърс вече затъмняваше и Гари Сонежи, и Саймън Конклин. Презирах всичко, свързано с Пиърс. Това стана, след като видях снимките на Изабела Кале.

Извънземен — чужд?, написах аз в бележника, отворен в скута ми. Той се идентифицира с дескриптор.

Чужд? Отчужден? Отчужден от какво? Идилично детство в Калифорния. Не съвпада с нито един от психологическите портрети, използвани от нас. Той е оригинал. И тайно се радва на това, нали?

Никаква видима склонност към убийства, свързани с психологически мотив.

Убийствата изглеждат случайни и произволно избрани! Той се опива от собствената си оригиналност.

Доктор Санте, Саймън Конклин, а сега и Антъни Бруно. Защо тях? Конклин брои ли се?

Изглежда невъзможно да се предвиди следващият ход на Томас Пиърс. Следващото му убийство.

Защо отива на юг, към брега на Ню Джърси?

Дойде ми наум, че той е роден в крайморски град. Пиърс е израсъл близо до Лагуна Бийч в Южна Калифорния. Към дома ли се връща, фигуративно казано? Дали брегът на Ню Джърси не бе най-близкото за него понятие за дом, до който може да се приближи или до който смее да се приближи?

Вече разполагах с добра информация за живота му в Калифорния, преди да я напусне и да отиде на изток. Живеел във ферма, недалеч от земите на известната Ървайн Ранч. Три поколения лекари. Хубави, работни хора. Всичките му роднини бяха добре в социално отношение и никой от тях не вярваше, че Томас е способен на такива касапници и убийства, в каквито го обвинявахме.

Според ФБР господин Смит е неорганизиран, хаотичен, непредвидим, написах аз в бележника си.

Ами ако грешат? Тези данни ги имат от Пиърс. Именно Пиърс е създал господин Смит, а след това му е направил психопортрета.

Непрекъснато се връщах мислено в техния апартамент. Стаите бяха спретнати и подредени. В този дом се усещаше определено организиран принцип. Той гравитираше около Изабела — снимките й, дрехите, дори шишенцата й с парфюма си бяха останали по местата. В спалнята им още се носеше ароматът на „Л’Ер дьо Там“ и „Жьо Ревиен“.

Томас Пиърс е бил влюбен в нея. Пиърс е бил влюбен. Това означаваше, че е изпитвал страст и чувства. Ето още едно нещо, в което ФБР грешеше. Той я е убил, защото си е помислил, че я губи, а не е могъл да го понесе. Дали Изабела е била единственият човек, влюбен някога в Пиърс?

В мозайката изведнъж се намести още едно парченце! Осени ме така внезапно, че го казах на глас:

— Сърцето и е набучено на харпун!

Той бе „пронизал“ сърцето й! Исусе Христе! Ами че той си е признал още първото убийство! Той си е признал!

Оставил е нишка, но полицията не я е видяла. И какво още не виждахме? Какво е искал да ни покаже досега? Какво е представлявал „господин Смит“ вътрешно? И изобщо има ли нещо, което да представлява? Нещо символично? Артистично? Дали не измисляше нов език за нас, на който да се разбираме с него? Или беше нещо още по-просто? Той бе „пронизал“ сърцето й. Пиърс искаше да бъде хванат. Хванат и наказан.

Престъпление и наказание.

Защо не можехме да го хванем?

Кацнах в Ню Джърси в пет следобед. Кайл Крейг ме чакаше. Беше се подпрял на калника на тъмносиня кола и пиеше бира направо от бутилката.

— Намерихте ли Антъни Бруно? — подвикнах му аз още отдалеч. — Намерихте ли тялото?

113.

Господин Смит отива на морския бряг. Звучеше като заглавие на урок от учебник по английски.

Луната светеше достатъчно силно и Томас Пиърс уверено крачеше по дългата ивица меко проблясващ бял пясък на Пойнт Плезънт Бийч. Носеше труп, по-точно това, което бе останало от него. Бе натоварил Антъни Бруно на рамо.

Вървеше южно от популярния „Дженкинсънс Пайър“ и далеч по-новия „Сийкуейриъм“. Съоръженията на парка за развлечения бяха нагъсто струпани около плажната ивица. Малките, сивкави на лунната светлина сгради изглеждаха забравени и самотни.

Както винаги, в главата му звучеше музика — най-напред „Клъбланд“ на Елвис Костело, после „Соната за пиано №21“ на Бетовен, а след нея — „Майко, майко“ на Трейси Бонъм. Жестокият звяр в него още не се бе смирил, ни най-малко дори, но поне имаше усещане за ритъм.

Беше четири без петнайсет сутринта и дори рибарите още не бяха излезли. До този момент бе видял само една полицейска кола. Полицията в този малък курортен градец беше кръгла нула.

Господин Смит срещу кийстоунските полицаи.

Целият район тук му напомняше за Лагуна Бийч, поне за туристическата му част. Представяше си малките магазинчета, пръснати по крайбрежния път, пълни с типично калифорнийски стоки — сандали „Флого“, неопренови ръкавици и костюми за подводно гмуркане, плажни ботуши, неможещата да бъде сбъркана с нищо друго миризма на паста за сърфове.

Бе силен — имаше телосложение на вършещ физическа работа човек. Носеше Антъни Бруно на едното си рамо без никакво усилие. Бе изрязал всички жизненоважни органи и от него не бе останало кой знае колко. Антъни бе черупка. Нямаше сърце, черен дроб, черва, бели дробове и мозък.

Томас Пиърс се сети за продължаващото издирване от страна на ФБР. Прехвалените хайки на Бюрото бяха силно преувеличени — носталгични спомени от времето на Джон Дилинджър и Бони и Клайд. Бе разбрал това от годините наблюдение върху дейността им, свързана с разкриването на господин Смит. Никога не биха хванали Смит, дори и за сто години.

ФБР винаги го търсеше там, където нямаше да го намери. Сега сигурно се бяха струпали по летищата, очаквайки вероятно той да поеме за Европа. Ами останалите непредвидими фактори в търсенето, като Алекс Крос например? Крос вършеше работа, дума да няма. Може би бе нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Тъй или иначе, харесваше му мисълта, че и доктор Крос се е заел с тази работа. Обичаше състезанията.

Инертният товар на рамото му започваше да натежава. Беше вече почти сутрин, още малко и щеше да съмне. Нямаше да е никак хубаво да го хванат да влачи изкормен труп из Пойнт Плезънт Бийч.

Измина още около петдесетина метра и стигна до бялата вишка на спасителите. Качи се по скърцащите пречки на стълбата и настани трупа на седалката горе.

Тленните останки се виждаха от всички страни. Добра гледка. Антъни беше нишка. Ех, ако някой от хайката имаше дори съвсем малко мозък и го използваше правилно…

— Не съм извънземен — извика Пиърс силно, надвиквайки шума на вълните. — Разбирате ли? Аз съм човек. Абсолютно нормален. Аз съм точно като всички вас.

114.

Това бе състезание на умове — Пиърс срещу всички нас.

Докато съм бил в апартамента му в Бостън, двама агенти от ФБР отишли да говорят със семейството на Томас Пиърс. Майката и бащата живеели още в същата ферма между Лагуна и Ел Торо, където отраснал Томас.

Хенри Пиърс работел като частен лекар и лекувал предимно фермерите от района. Живеел скромно и репутацията на семейството му била безупречна. Томас имал по-големи от него брат и сестра — лекари в Северна Калифорния, — които също били уважавани хора и лекували предимно бедните.

Нито един от хората, с които психолозите на ФБР разговаряли, не можел да си представи Томас като убиец. Винаги бил добър син и брат, способен ученик, имащ много приятели и нито един враг.

Томас Пиърс не се вписваше в психопортретите на нито един сериен убиец, с които бях запознат. Той беше оригинал.

„Безупречен“ бе най-често срещаната дума в рапортите на психолозите. Може би Пиърс не искаше да бъде безупречен.

Отново и отново преглеждах статиите и изрезките от вестниците за Пиърс от времето на жестокото убийство на Изабела Кале. Най-смущаващите хрумвания ги записвах на малки листчета пет на десет сантиметра и купчинката бързо растеше.

Лагуна Бийч — малко търговско градче на брега на океана. Някои части от него приличат на Пойнт Плезънт и Бей Хед. Дали Пиърс не е извършвал убийства и в Лагуна едно време? И сега болестта да се е проявила и на североизточното крайбрежие?

Бащата на Пиърс е лекар. Томас не е „изкарал“ до доктор Пиърс, но като студент медик е извършвал аутопсии.

Търси признаци на човешкото у себе си, когато убива? Изучава хората, защото се страхува, че самият той не притежава нищо човешко?

Записал е факултативно два предмета — биология и философия. Привърженик на лингвиста Ноам Чомски. Дали пък политическите писания на Чомски не са го превключили на тази вълна? На лаптопа си играе на математически игри и на игри на думи.

Какво сме пропуснали да видим до този момент?

Какво пропусках да видя лично аз?

Защо Томас Пиърс убиваше всички тези хора?

Той беше „безупречен“, нали?

115.

Пиърс открадна едно тъмнозелено БМВ кабриолет от скъпото, старомодно, но наистина прекрасно крайбрежно градче Бей Хед, Ню Джърси. На ъгъла на Ийст Авеню и Харис Стрийт — видно място — той задигна колата с лекотата на майстор джебчия по време на пиков час в метрото. Бе много добър, дори прекалено квалифициран, за да върши черна работа, но…

Подкара с умерена скорост на запад през Бриктаун към Гардън Стейт Паркуей. През цялото време слушаше музика — „Токинг Хедс“, Аланис Морисет, Мелиса Етъридж, „Блайнд Фейт“. Музиката му помагаше да чувства нещо. И винаги си е бил такъв, още от малък.

Час и четвърт по-късно той влезе в Атлантик Сити.

Въздъхна от удоволствие. Хареса му от пръв поглед — показната безвкусица, гнилостта, парцаливата греховност, бездушието, лъхащи от това място. Почувства се като „у дома“ и се запита дали генийчетата от ФБР са се сетили да свържат бреговата ивица на Джърси с Лагуна Бийч.

На влизане в Атлантик Сити той почти очакваше да види прекрасно поддържани зелени площи, спускащи се плавно към морето. Сърфисти, понесли сърфовете си под мишница към водата, плажен волейбол.

Но не, не, това тук бе Ню Джърси. Южна Калифорния, неговият истински дом, бе на хиляди километри оттук. Не биваше да ги бърка точно сега.

Регистрира се в „Балис Парк Плейс“. Качил се горе в стаята си, той започна да провежда телефонни разговори. Искаше да имитира някаква дейност. После застана пред прозореца и загледа как призрачните вълни на Атлантика достигат брега една след друга. По-нататък по брега се виждаше „Тръмп Плаза“. Дръзко устремените в небето горни етажи на хотела, кацнали върху основната сграда, приличаха на готова за изстрелване космическа совалка.

Да, дами и господа, разбира се, че има модел. Как никой още не може да го разбере? Защо винаги оставаше неразбран?

В два през нощта Томас Пиърс изпрати на преследвачите още едно гласово съобщение: Инес в Атлантик Сити.

116.

Да пукне дано! Едва бе минал половин ден, откакто бяхме открили трупа на Антъни Бруно, и той ни пращаше още едно съобщение. Вече бе убил следващата си жертва.

Тръгнахме веднага. Две дузини от групата се спуснахме към Атлантик Сити, молейки се да е още там, молейки се някоя на име Инес още да не е разфасована и „проучена“ от господин Смит и след това захвърлена като прочетен вестник.

Инес, Атлантик Сити — повтарях си аз непрекъснато наум. — Не звучи ли като Изабела?

Установихме се в офиса на ФБР, който бе само на няколко пресечки от стария Стийл Пайър и така наречения „Велик дървен път“. В толкова малък офис обикновено имаше не повече от четирима агенти. Специалността им бе организирана престъпност и хазарт и в Бюрото не ги смятаха за кой знае колко активни работари. Изобщо не бяха подготвени за появата на жесток и непредсказуем убиец, който съвсем доскоро сам е бил много добър агент.

Някой бе купил цял куп вестници и ги бе струпал на заседателната маса. Нюйоркските и филаделфийските вестникари бяха изпаднали в истерия:

Дойде и Сампсън от Вашингтон. И той искаше да пипне Пиърс, както всеки от нас. Той, Кайл и аз работехме заедно, напъвахме мозъците си да познаем какъв ще бъде следващият ход на Пиърс/господин Смит. Сондра Грийнбърг от Интерпол също работеше с нас. Доста пътуване й се бе насъбрало напоследък и около очите й имаше тъмни сенки, но познаваше Пиърс и бе видяла всички убийства в Европа.

— Абе тоя да не страда от раздвоение на личността? — раздразнено попита по едно време Сампсън. — Смит и Пиърс.

Поклатих глава:

— Изглежда, винаги упражнява пълен контрол над действията и постъпките си. Създал е „Смит“, за да му послужи за някаква друга цел.

— Съгласна съм с Алекс — обади се от другата страна на масата Сондра. — Но каква е тази скапана цел?

— Каквато и да е, дава резултат — присъедини се и Кайл. — Кара ни да преследваме господин Смит из половината свят. И още го преследваме. Никой досега не се е ебавал с Бюрото по този начин.

— Дори и великият Хърбърт Хувър35? — подметна Сондра и намигна.

— Е — омекна Кайл, — като истински психопат, Хувър сам по себе си е бил от класа и не се брои.

Станах и отново закрачих из стаята. Хълбокът ме болеше, но не исках никой да разбере. Щяха да ме изпратят вкъщи и щях да изпусна шоуто. Започнах да разсъждавам на глас — понякога помага:

— Опитва се да ни каже нещо. И го прави по много странен начин. Инес. Името ми напомня за Изабела. Мислите му са завладени от Изабела. Да бяхте видели апартамента в Кеймбридж. Снимките й са навсякъде. Дали Инес не е някакъв заместител на Изабела? Дали Атлантик Сити не е някакъв заместител на Лагуна Бийч? Да не би да иска да каже, че отнася Изабела у дома? Защо да я отнася у дома?

Продължавах да бъбря, без да спирам — най-невероятни догадки, свободни асоциации, несигурност, страх, горчиво разочарование. Доколкото можех да преценя, нищо ценно не бе казано през целия ден, че и до късно през нощта, но кой ли пък би могъл да прецени точно?

Пиърс не направи друг опит да се свърже с нас. Повече гласови съобщения не постъпиха. Това малко ни изненада. Кайл се страхуваше, че той се е преместил и че ще продължава да се мести от място на място, докато съвсем не ни подлуди. Шестима останахме в офиса през цялата нощ и спахме с дрехите кой където намери — по столове, по маси и дори направо на пода.

Крачех вътре из офиса и понякога излизах навън, опитвайки се да успокоя болките в стомашната си област.

Към каква логическа система се придържа? Господин Смит е негово създание, неговият мистър Хайд. Каква е задачата на господин Смит? Защо е тук? Крачех около офиса и от време на време си говорех на глас.

Инес Изабела ли е?

Сигурно не е толкова просто. Пиърс няма да седне да опростява нещата специално заради нас.

Инес не е Изабела. Има само една Изабела. Тогава защо продължава да убива отново и отново?

Открих, че съм стигнал до ъгъла на Парк Плейс и Бордуок и това накрая ме накара да се усмихна. Монополи. Друга игра? За това ли става въпрос?

Върнах се в офиса и дремнах малко. Но не достатъчно. Само няколко часа.

Пиърс бе тук.

Господин Смит също.

117.

Равна, покрита тук-там с пясък, тук-там с трева местност — прекрасна комбинация за плаж — и така с километри. Яркото слънце, искрящите вълни, пяната, тихо близваща пясъка, гледката — платно тук, две-три по-нататък в далечината… Тези думи са написани за Атлантик Сити преди сто години от Уолт Уитман. Същите тези думи сега ги видях написани над един щанд за пица и хотдог. Уолт Уитман би се обърнал в гроба, ако можеше да разбере на какъв фон виси творчеството му.

Към десет часа станах и отново започнах да се разхождам из Атлантик Сити. Беше събота, времето бе слънчево и горещо, затова по плажа вече имаше доста хора.

Още не бяхме намерили Инес. Нямахме абсолютно никаква нишка, за която да се хванем. Дори не знаехме коя е!

Имах неприятното чувство, че Томас Пиърс ни наблюдава отнякъде или пък че всеки момент ще се сблъскам с него в сгъстяващата се вече тълпа. Бях взел пейджъра с мен, в случай че решеше да се свърже с нас в офиса.

В момента просто нямаше какво да се прави. Пиърс/господин Смит владееше ситуацията и живота ни. Един побъркан владееше планетата. Така поне изглеждаше.

Спрях близо до Стипълчейс Пайър и хотел „Казино Ризорт“. Хората се плискаха щастливо в лениво разбиващите се вълни, без да ги е грижа за околния свят. Така и трябваше да бъде.

Дааа, точно така трябваше да бъде и това ми напомни за Джани и Деймън, за семейството ми, за Кристин. Ужасно й се искаше да напусна тази работа и не я винях за това. Обаче не знаех дали ще мога да се разделя с полицейската работа. Запитах се защо е така. Лечителю, излекувай се сам. Може би някой ден щях да го направя.

Продължих разходката си по дървената алея и изведнъж от унеса ми рязко ме измъкнаха вибрациите на пейджъра върху крака ми. Спуснах се към най-близкия телефон и се обадих.

Пиърс бе оставил поредното съобщение. Кайл и Сампсън вече били излезли навън. Пиърс се намирал близо до Стийл Пайър. Казал, че Инес е с него! Казал, че още можем да ги спасим!

Наблегнал на множественото число.

Не трябваше да тичам така. Хълбокът ми започна да тупти и ме заболя адски. През живота си никога не съм бил толкова не във форма и усещането никак не ми харесваше. Чувствах се уязвим и безпомощен.

Накрая осъзнах — аз се страхувам от Пиърс и от господин Смит.

Докато стигна до Стийл Пайър, се задъхах и дрехите ми подгизнаха от пот. Разкопчах ризата, извадих я от панталона и се врязах в тълпата с разголени гърди. Проправях си път между тела в бански костюми, в къси бермуди и сламени шапки.

Гърдите и коремът ми бяха целите в марли и превръзки и сигурно съм приличал на току-що избягал от местното спешно отделение. Но дори и така беше много трудно да се стои под лъчите на палещото слънце. Един мъж мина край мен, помъкнал на рамо хладилната чанта със сладолед, подвиквайки непрестанно:

— Хайде на пързалката, хайде на шейничката!

Дали Томас Пиърс не ни гледа отнякъде и се смее? Спокойно можеше да бъде сладоледаджията, пък и който и да е друг в тази тълпа.

Засенчих очи с длан и заоглеждах плажа. Нататък в тълпата се виждаха полицаи и агенти от ФБР. В момента на плажа имаше поне около петдесет хиляди души. От близкия хотел се чуваше заглъхващото от време на време прозвънване на автоматите за игра.

Инес. Атлантик Сити. Исусе Христе!

Ненормален вилнее на свобода близо до известния Стийл Пайър.

Огледах се за Сампсън или Кайл, но не ги виждах никакви. Огледах се и за Пиърс, Инес и господин Смит.

Над тълпата се разнесе силен глас и аз се спрях като закован:

— Говори ФБР!

118.

Гласът гърмеше от някакъв високоговорител. Вероятно от някой от хотелите или може би дори от местното радио.

— Говори ФБР — повтори Кайл Крейг. — По плажа има наши агенти. Оказвайте им сътрудничество, а също така и на полицията от Атлантик Сити. Правете това, което ви помолят. Няма причини за паника. Моля ви, помагайте на полицията.

Над огромната тълпа се възцари странно мълчание. Всички започнаха да се озъртат да видят дали около тях няма някой агент. Да, наистина няма причина за паника… докато не намерим Пиърс. Докато не го заварим да работи върху някого в тая огромна тълпа.

Запробивах си път към известния кей за забавления, където като малък наистина бях гледал прочутия гмуркащ се кон. Хората бяха застинали неподвижно в плитката вода, обърнали погледи към брега. Гледката ми заприлича на кадър от „Челюсти“.

Томас Пиърс владееше ситуацията тук.

Един черен белджет се завъртя на около седемдесет метра от брега. Втори хеликоптер се появи откъм североизток. Отначало се приближи към първия, но после се понесе към хотелския комплекс „Тадж Махал“. На вратите им успях да забележа заели позиция снайперисти.

Обаче и Томас Пиърс сигурно ги виждаше, а също и хората по плажа. Знаех, че наоколо по хотелите има разположени още снайперисти от ФБР, но Пиърс също би трябвало да го знае. Та нали беше от ФБР! Бе наясно какво се прави в такива случаи. Това бе неговото оръжие и той го използваше срещу нас. С успех.

Близо до кея настана някаква суматоха. Едни хукнаха натам, за да видят какво става, докато други полагаха всички усилия, за да се измъкнат колкото е възможно по-бързо оттам. Тръгнах напред.

Шумът от навалицата по плажа отново се засилваше. Някъде наблизо от нечий касетофон загърмяха „Ен Воуг“. Във въздуха се носеше миризма на захарен памук, бира и хотдог. Хукнах към Стийл Пайър, доколкото ми позволяваше тълпата.

Някъде напред ми се мярнаха Сампсън и Кайл. Наведени над нещо. О, боже, не! Инес, Атлантик Сити! Сърцето ми щеше да се пръсне.

Това никак не бе хубаво.

Тъмнокоса тийнейджърка хълцаше, подпряла глава на гърдите на по-възрастен мъж. Други зяпаха тъпо в трупа, непохватно покрит с плажни кърпи. Не можех да си представя по какъв начин се бе озовал там, но… ето че бе станало.

Инес, Атлантик Сити. Това трябваше да е тя.

Убитата жена бе с дълга, избеляла от слънцето руса коса и изглеждаше на над двадесет години. Трудно бе да се каже със сигурност. Кожата й бе станала морава, а очите бяха хлътнали навътре в орбитите поради загуба на течност. Устните и основата на ноктите й бяха бледи. Бе успял да поработи върху нея — ребрата и хрущялите бяха изрязани, откривайки на показ белите й дробове, хранопровода, трахеята и сърцето.

Инес звучи като Изабела.

Пиърс знаеше това.

Той не бе взел сърцето на Инес.

До нея прилежно бяха подредени яйчниците и маточните й тръби. Тръбите приличаха на чифт обеци в комплект с огърлица.

Изведнъж хората около нас започнаха да сочат към нещо над морето.

Извърнах се в указаната посока и също погледнах, засенчвайки очи с длан.

Откъм север, мързеливо полюшвайки се малко по-навътре от бреговата линия, се носеше малък самолет. Бе от онези, които фирмите наемат, за да им влачат във въздуха някаква реклама. Тук по-голямата част от дванадесет метровите плакати съдържаше реклама за местни хотели, ресторанти и казина.

Този не правеше изключение. Зад равномерно бръмчащата машина се вееше някакъв рекламен транспарант, чийто надпис с наближаването към нас ставаше все по-четлив. Не можах да повярвам на очите си. Бе поредното съобщение.

Господин Смит засега си отива. Помахайте му за довиждане!

119.

Рано на другата сутрин си тръгнах към Вашингтон. Изпитвах нужда да бъда с децата, изпитвах нужда да спя в моето легло, да бъда далеч, далеч от Томас Пиърс и чудовищното му създание — господин Смит.

Инес се оказа компаньонка от една от местните фирми. Пиърс я извикал в стаята си в „Балис Парк Плейс“. Започвах да мисля, че Пиърс вече намира интимност само с жертвите си, но какво го караше да ги убива по такъв зверски начин? Защо Инес? Защо бреговете на Джърси?

Трябваше да избягам за няколко дни, дори за няколко часа, щом не ставаше за няколко дни. Добре поне, че вече не получавахме нови съобщения с места, към които отново да хукнем като луди.

Обадих се на Кристин от Атлантик Сити и я попитах дали е съгласна да дойде на вечеря със семейството ми. Тя каза, че много би се радвала. Щяла да дойде с гърмящи камбани. Това ми прозвуча като музика. Най-доброто лекарство, от което се нуждаех в момента.

Споменът за гласа й бе с мен по целия път за Вашингтон. С гърмящи камбани.

Деймън, Джани и аз прекарахме цялата сутрин в трескави приготовления. Първо се отбихме да напазаруваме в „Ситронела“, а после и в „Джайънт“. Veni, vidi, Visa36.

Почти бях забравил Пиърс/господин Смит, което не ми пречеше да си нося пистолета в специален кобур на глезена.

В „Джайънт“ Деймън отиде да потърси къде може да намери тортила и двамата с Джани останахме сами. Знаех, че умира от нетърпение да бъбри — имаше развито, понякога дори прекадено развито въображение, и нямах търпение да разбера какво й е на ума.

Джани имаше за задача да бута количката и металната й дръжка бе на нивото на очите й. Обърнала глава към лавиците на щанда, тя се взираше в изобилието хранителни стоки, обръщайки внимание на изгодните цени. Нана Мама я бе научила на тънката наука на пазаруването, а по-голямата част от сметките тя ги извършваше наум.

— Хайде сега, говори — казах аз. — Моето време е твое. Татко си е вкъщи.

— За днес — отвърна тя и ме погледна укорително.

— Не е лесно да си зелен — забелязах, използвайки една стара наша парола от репликите на най-известната жаба в света — Кърмит.

Тя я отмина с безразлично свиване на раменете. Дааа, примирието нямаше да бъде лесно.

— Сърдите ли ми се вие двамата с Деймън? — попитах аз с възможно най-примирителен тон. — Кажи ми истината, маце!

Тя омекна малко.

— О, не е само това, тате. Ти се стараеш колкото можеш — каза тя и най-сетне погледна към мен. — Опитваш се, нали? Просто е много трудно, когато те няма вкъщи. Самотно ми е без теб. Не е същото, когато те няма.

Поклатих глава, усмихнах се и се запитах откъде ли й идват такива мисли в главата. Нана Мама се кълнеше, че Джани си имала собствено мнение.

— Харесват ли ти плановете ни за вечеря? — попитах, внимателно опипвайки почвата.

— О, абсолютно! — разцъфтя тя изведнъж. — Това не е никакъв проблем. Много обичам гости за вечеря.

— А Деймън? Как приема гостуването на Кристин довечера? — попитах аз довереничката си.

— Малко го е страх, защото тя е директорка на училището ни. Но се сдържа. Знаеш го Деймън. Мъжко момче.

Кимнах:

— Знам го. Значи вечерята не е проблем? А теб не те ли е малко страх?

Джани поклати глава:

— Ами! Не е това. Една вечеря не може да ме изплаши. Вечерята си е вечеря.

Ама че умница! И толкова деликатна за възрастта си. Все едно че разговарях с възрастен човек. Вече бе поет и философ на всичкото отгоре. Много ми харесваше това у нея.

— Трябва ли непрекъснато да го гониш? — попита тя. — Тоя глупак господин Смит… Ама какво ли те питам. Трябва, разбира се — отговори си тя сама.

Повторих нейната реплика отпреди малко:

— Старая се колкото мога.

Джани се вдигна на пръсти. Наведох се ниско надолу, но не толкова, колкото друг път. Тя проточи вратле и ме целуна шумно по бузата.

— Бууум! — надникна Деймън иззад ъгъла на щанда.

Главата му бе обрамчена от цяло червено-бяло-синьо море от бутилки и кутии пепси. Дръпнах го към нас и го целунах по бузата. Целунах го по главата и го притиснах към себе си така, както правеше с мен баща ми много, много отдавна. Цял спектакъл направихме с нашите прегръдки и целувки в средата на пътеката между щандовете. Прекрасен спектакъл.

Божичко, колко ги обичах двамата и каква дилема представляваше тази моя обич. Глокът на глезена ми тежеше цял тон и сякаш ме пареше по крака. Искаше ми се да го махна и никога вече да не го сложа.

Знаех обаче, че няма да го направя. Томас Пиърс още бе на свобода, а също и господин Смит, и всички останали. Поради някаква причина смятах, че именно аз съм този, който трябва да ги хване, така че животът да стане по-безопасен за всички.

— Тате, слез на земята — смръщи гладкото си челце Джани. — Виждаш ли? Пак отлетя нанякъде. При господин Смит, нали?

120.

Кристин може да те спаси. Ако изобщо някой може, ако изобщо е възможно да бъдеш спасен на този етап от живота ти.

Някъде около шест и половина същата вечер отидох да я взема от Мичълвил. Хълбокът отново ме болеше и се чувствах разнебитен, но за нищо на света не бих се отказал от това.

Отвори ми вратата, облечена в ярка лятна рокля с цвят на мандарина и еспадрили с високи токчета. И както винаги, изглеждаше малко над върха. На рамото й се мъдреше украшение с мънички камбанки. Ама тя наистина щеше да бие камбаните.

— Камбани — казах аз с усмивка.

— И още как. Да не помисли, че си правя майтап?

Обхванах я в прегръдките си направо на входа, заобиколени от цъфналата в червено и бяло арка от рози пред вратата. Притиснах Кристин силно към себе си и се зацелувахме.

Целият потънах в сладките й нежни устни, в ръцете й. Дланите ми литнаха към лицето й, пръстите лекичко погалиха скулите й, носа, очите.

Шокът от близостта ме разтърси и мисълта ми забуксува на едно място. Господи, от колко време ми е липсвало това чувство!

Отворих очи и видях, че ме гледа. Имаше най-изразителните очи, които съм виждал.

— Обичам начина, по който ме прегръщаш, Алекс — прошепна тя, но очите й говореха много повече. — Обичам да ме галиш така.

Без да спираме да се целуваме, двамата отстъпихме навътре и затворихме вратата.

— Имаме ли време? — засмя се тя.

— Шшшт. Само луд би казал, че нямаме. А ние не сме луди.

— Разбира се, че сме.

Ярката рокля се свлече на земята. Приятно ми бе да докосвам ефирната материя, но далеч по-приятно бе да плъзгам пръсти по голата й кожа. Изпитвах странното чувство, че вече съм бил тук с нея, може би насън. Като че ли много отдавна съм си представял този момент и ето че той се сбъдваше.

Тя ми помогна да сваля дълбоко изрязания й бял сутиен. След това се преборихме и с бикините — четири ръце, работещи трескаво, пречейки си една друга от бързане. И след това изведнъж се оказахме голи, с изключение на огърлицата, проблясваща с опалови пламъчета около шията й. Спомних си една поема, нещо за магията в голите тела на двама влюбени, как започвала с мек проблясък на бижу или нещо подобно. Бодлер? Захапах я нежно за рамото. Тя отвърна.

Толкова бях възбуден, че ме заболя, но болката бе изящна, болката разполагаше със своя собствена дива мощ. Обичах тази жена — тя ме възпламеняваше с лекота, с всеки милиметър от себе си.

— Знаеш ли — прошепнах задъхано, — ти май малко ме подлудяваш.

— О! Само малко?

Плъзнах устни надолу по гърдите, по корема й. Ухаеше съвсем леко на парфюм. Зацелувах я между краката и тя започна тихо да простенва името ми, а след няколко секунди вече не толкова тихо. Проникнах в Кристин така, както се бяхме облегнали на кремавата стена в хола и като че ли искахме да потънем в нея.

— Обичам те — прошепнах аз.

— Обичам те, Алекс.

Тя бе силна, нежна, грациозна — всичкото това накуп. Танцувахме, и то не в преносния смисъл на думата. Наистина танцувахме.

Обичах музиката на гласа й, тихите стенания, мелодията, която пееше винаги когато бе с мен в такова положение.

После и аз запях с нея. Гласът ми дойде за първи път от толкова години насам. Нямам представа колко време прекарахме така. Времето нямаше нищо общо тук. Понякога то бе вечно, а понякога — толкова реално и прекрасно съвпадащо с действителността.

Двамата с Кристин плувнахме в пот. Дори стената зад гърба ми бе мокра и хлъзгава. Бясната езда в началото, задъханите тласъци напред и назад бяха преминали в по-бавен ритъм, който обаче бе дори още по-силен. Осъзнавах, че животът наистина е стерилен без страсти от такъв вид.

Движенията ми вътре в нея едва се усещаха. Тя се стегна около мен и ми се стори, че усещам ръбчетата й. Потънах още по-дълбоко в нея и Кристин като че ли се възпламени. Започнахме трескаво да се притискаме, да се тласкаме един в друг, мъчейки се да се допрем с всяка точка от телата си. Потреперихме и това сякаш ни доближи още повече.

Кристин свърши с продължителен стон и миг след това я последвах и аз. Танцувахме и пеехме. Усетих как се стапям в Кристин и двамата зашепнахме да, да, да, да, да, да. Никой не би могъл да ни пипне тук — пито Томас Пиърс, нито който и да е друг.

— Хей, казах ли ти, че те обичам?

— Да, но искам пак да ми го кажеш.

121.

Децата са много по-умни, отколкото смятаме. Децата знаят кажи-речи всичко и понякога го научават дори преди нас.

— Ама вие двамата закъсняхте! Да не сте спукали гума? — пожела да узнае Джани, когато двамата с Кристин застанахме на прага. — Или сте се мляскали някъде?

Говореше понякога такива глупости и знаеше, че ще й се размине. Знаеше го и никога не пропускаше шанса да изтърси нещо.

— Мляскахме се — отвърнах. — Доволна ли си сега?

— Да, доволна съм — усмихна се Джани. — Всъщност дори никак не сте закъснели. Точно навреме сте. Идеално сте пресметнали.

Вечеря с Нана и децата за мен не бе просто отпускане. Бе прекрасно и приятно прекарано време. Ето на това казвам да си бъдеш вкъщи.

Всички участвахме в подреждането на масата, поднесохме храната, после седнахме и започнахме да се храним. Яденето бе филе от риба меч, картофено пюре в миди, пресен грах и маслени бисквити. Всичко се сервираше димящо, изкусно приготвено от Нана, Джани и Деймън. За десерт Нана бе приготвила световноизвестния си лимонов кейк. Специално в чест на Кристин.

Мисля, че простата — и в същото време сложна дума, която търсех, бе радост.

Бе толкова лесно да се види в очите на хората около масата. Виждах я в блестящите, бликащи от живот очи на Нана, Деймън и Джани. Вече я бях видял в очите на Кристин. Наблюдавах я през цялото време на вечерята и ми дойде наум, че тя би могла да бъде известна дама във Вашингтон, да бъде всичко, каквото си поиска. Но тя бе избрала да бъде учителка и аз я обичах за това.

Разказвахме си истории, случили се в семейството преди много години, истории, които винаги се повтарят в такива случаи. Нана през цялото време сияеше от жизненост. Даде ни един добър съвет за остаряването: „Ако не можеш да си спомниш, забрави го.“

По-късно аз посвирих малко на пианото, попях ритъм енд блус. Джани не можа да се сдържи да не се изфука и изтанцува джазирана версия на кейкуока. Даже и Нана бе въвлечена в танца, протестирайки: „Ама аз не мога, наистина не мога“ — и въпреки това танцуваше без грешка.

Един момент, една картина от тази нощ се е запечатала в съзнанието ми и ще си остане там до сетния ми час. Бе малко след като бяхме привършили с вечерята и почиствахме кухнята. Аз миех чиниите и тъкмо посягах за нова чиния, когато се спрях като закован с увиснала във въздуха ръка.

Джани се бе сгушила в прегръдките на Кристин и двете изглеждаха прекрасно. Нямах представа как се е озовала там, но двете с нея щастливо се смееха на нещо и всичко изглеждаше толкова естествено и истинско. Разбрах, както никога преди това не ми бе ставало толкова ясно, че на Джани и Деймън ужасно им липсва майка.

Радост — да, това бе думата. Толкова лесно да я изговориш и толкова трудно да я намериш в живота.

Сутринта обаче трябваше да отида на работа.

Още бях драконоубиецът, нали?

122.

Заключих се за околния свят, за да мога да посветя мислите си на Томас Пиърс и господин Смит.

Изразих някои предположения пред Кайл Крейг относно ходовете, които Пиърс би могъл да предприеме, както и предпазните мерки, които би му хрумнало да вземе. Апартаментът му в Кеймбридж бе поставен под наблюдение. Екип агенти бе пратен да наблюдава и дома на родителите му край Лагуна Бийч, а една група бе изпратена дори на гроба на Изабела Кале.

Пиърс е бил страстно влюбен в Изабела Кале! За него тя е била единствена! Изабела и Томас Пиърс! Това бе ключът — страстната любов на Пиърс към нея.

Той страда от непоносимо чувство за вина, написах аз в бележника си.

Ако хипотезата ми е правилна, тогава какво ни се изплъзваше?

Екип психоаналитици от ФБР в Куонтико се опитваха да разрешат проблема на хартия. Всички те бяха работили в тясно сътрудничество с Томас Пиърс в отдел „Психология на поведението“. Абсолютно нищо в миналото на Пиърс не съвпадаше с това на психопатите убийци, с които бяха работили преди това. Пиърс никога не е бил тормозен — нито физически, нито сексуално. В миналото му не присъстваше никакво насилие. Поне никой не знаеше да е имало. Нямаше никакви признаци, ни най-малък намек за лудост, във всеки случай не и до момента, когато е избухнал като бомба. Той беше уникат.

Никога не бе имало такова чудовище като него. Никакъв прецедент.

Написах: Томас Пиърс е бил дълбоко влюбен. Ти също си.

Какво би означавало да убиеш единствения човек на света, когото обичаш?

123.

Не можех да изпитам съчувствие, дори някакво подобие на клинично съчувствие към Пиърс. Презирах него и жестоките му и хладнокръвни убийства повече, отколкото тези на всеки друг убиец, с когото си бях имал работа, дори и тези на Гари Сонежи. Кайл Крейг и Сампсън изпитваха подобни чувства, а също и добрите хора от отдел „Психология на поведението“. Този път ние бяхме в състояние на ярост. Ние бяхме обхванати от идеята фикс да спрем Пиърс. Дали не използваше именно това, за да ни вади душите?

През следващия ден отново останах да работя вкъщи. Заключих се горе само с компютъра, няколко книги и бележника ми със схемите на местопрестъплението. Единствената почивка, която си позволих, бе да откарам Деймън и Джани на училище и след това набързо да закуся с Нана.

— Правилно ли ще бъде, ако кажа, че не би искал да обсъждаш това убийство с мен? — попита ме тя по едно време.

— По-скоро бих разговарял с теб за времето или за каквото кажеш. Колко хубава е градината ти. Каква хубава прическа имаш.

— Всички ние много харесваме Кристин, Алекс. Тя ни събра очите. Казвам ти го, в случай че искаш да го знаеш, но си забравил да попиташ. Тя е най-хубавото нещо, което ти се е случвало след Мария. Така че какво смяташ да правиш? Какви са плановете ти?

Обърнах очи към тавана отчаяно, но се усмихнах на тази офанзива на Нана, предприета толкова рано сутринта.

— Първо ще приключа с тази вкусна закуска, която си приготвила. После имам малко работа горе. Така добре ли е?

— Не бива да я губиш, Алекс. Не прави това — посъветва ме и в същото време ме предупреди Нана. — Но ти естествено няма да слушаш грохналата старица. Какво разбирам аз от такива работи, а? Умея само да готвя и да чистя.

— И да дрънкаш — добавих аз с пълна уста. — Не забравяй дрънкането, старо.

— Това не е просто дрънкане, умнико. А задълбочен психологически анализ, понякога за повдигане на самочувствието ти. Понякога за мъдър съвет, обоснован от дългогодишен опит.

— Имам план, не се притеснявай — отвърнах аз и изоставих темата.

— Дано да е сполучлив — предпочете Нана да има последната дума. — Алекс, ако я изгубиш, никога няма да можеш да го преживееш.

Разходката с децата и дори разговорът с Нана ме оживиха. Чувствах се бодър и отпочинал.

Бях започнал да покривам стените на спалнята със забележки и теории, а също така и наченки на теории относно Томас Пиърс. Цялата ми стая бе набодена с хартийки. Ако някой я видеше, сигурно щеше да си каже, че знам какво върша, обаче противно на общоприетото мнение, външният вид почти винаги лъже. Имах хиляди нишки и все пак нито една конкретна.

Спомних си какво бе написал господин Смит в едно от съобщенията си до Пиърс, което Пиърс бе предал на ФБР: Богът в нас е този, който измисля законите и може да ги променя. А бог е вътре в нас.

Думите ми звучаха познато и най-накрая разбрах откъде са. Цитатът бе от Джоузеф Кембъл, американския митолог и фолклорист, преподавал в Харвард, когато Пиърс е бил студент там.

Опитвах различни подходи към загадката. Имаше две неща, които привличаха вниманието ми.

Първо. Пиърс се интересуваше от лингвистика. Бе изучавал тази наука в Харвард. Възхищавал се е от Ноам Чомски. Значи го интересуват и езикът, и думите.

Второ. Пиърс бе изключително организиран. Бе създал лъжливото впечатление, че господин Смит е неорганизиран. Нарочно бе подвел ФБР и Интерпол.

Пиърс е оставял неща, за които да се хванем от самото начало. Някои от тях бяха очевидни.

Той иска да бъде хванат. Тогава защо не се спре сам?

Убийство. Наказание. Дали Томас Пиърс не наказва сам себе си, или наказва всички останали? Тъй или иначе, в момента май наказваше единствено мен. И може би си го заслужавах.

Някъде към три часа отново зарязах работата и отидох да взема Деймън и Джани от училище. Не че имаха нужда някой да ги води до къщи. Просто адски ми липсваха. Исках непрекъснато да ги виждам, да ги усещам кран мен.

Освен това главата започваше да ме цепи и исках да се поразведря, да се откъсна за малко от работата си.

Видях Кристин в двора на училището. Бе заобиколена от деца. Спомних си, че самата тя искаше да има деца. Изглеждаше толкова щастлива, а виждах, че и на децата им харесва да са с нея. На кого ли не би му харесало. Изглеждаше толкова естествена, въртейки въжето за скачане и облечена в тъмносин делови костюм.

Усмихна се, като ме видя да се приближавам през пълния с деца двор. Усмивката й стопли сърцето ми, а също и някои други места.

— Виж ти кой излязъл да глътне малко чист въздух — възкликна тя.

— Когато бях в гимназията — започнах, докато тя продължаваше да върти въжето, — си имах приятелка. Беше през първата и втората година.

— Ммммм. Хубава и ревностна католичка. С бяла блузка, плисирана поличка и обувки без токове.

— Беше много хубава. Всъщност тя сега е ботаничка. Разбираш ли, хубава. Ходех пеша чак до Саут Карълайна Авеню само за да я видя за няколко минутки как излиза от училище. Бях направо отнесен.

— Сигурно обувките без токове са ти подействали. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че пак си отнесен? — засмя се Кристин.

Децата едва ли разбираха какво си говорим, но и те се засмяха заедно с Кристин.

— Аз съм нещо повече от отнесен. Отвян съм.

— Ами че това е много хубаво — каза тя, продължавайки да върти въжето и да се усмихва на децата, — защото и аз съм така. И когато този твой случай приключи, Алекс…

— Каквото кажеш. Само думичка казваш и е готово.

Очите й заблестяха по-силно от обикновено.

— Един уикенд далеч от всичко. Може би в някой селски мотел или което и да е затънтено място.

Ужасно ми се искаше да я грабна и да я притисна в прегръдките си. Да я грабна и да я покрия с целувки направо тук, пред очите на децата, но това даже не биваше да си го помислям.

— Става — отвърнах твърдо. — Давам дума.

— Ще ти напомня, не се бой. Отвян, а? Харесва ми. Да видим къде ще ни отвее вятърът през уикенда.

124.

Върнал се обратно вкъщи, работих по случая с Пиърс, докато стана време за вечеря. Хапнах набързо един хамбургер с грахово пюре заедно с Нана и децата. После Нана ми отряза малко от кекса, след което отново се оттеглих в стаята си. Добре нахранен, но изпитващ дълбоко недоволство.

Нямаше как да го избегна — бях обезпокоен. Томас Пиърс може би се е нахвърлил върху друга жертва. Може би в момента планира следващата си „аутопсия“. Можеше всеки момент да изпрати ново съобщение.

Препрочетох бележките, разлепени по стените в стаята ми. Отговорът като че ли бе на върха на езика ми и това ме побъркваше. Животът на хората висеше на косъм.

Той бе „пронизал“ сърцето на Изабела Кале.

Апартаментът в Кеймбридж бе превърнат от него в светилище в нейна памет.

Той се бе върнал „у дома“, когато отиде на Пойнт Плезънт Бийч. Имахме възможност да го хванем там, ако бяхме достатъчно находчиви, ако бяхме поне толкова добри, колкото него.

Какво пропускахме? ФБР и аз.

Поиграх си още малко с думите, подхванати като нишки.

Той винаги „пронизва“ жертвите си. Питах се дали не е импотентен, или се е превърнал в такъв, неможещ да има сексуална връзка с Изабела.

Господин Смит работи като доктор — нещо, което Пиърс почти е — нещо, което баща му и роднините му са. Той е претърпял неуспех като лекар.

Легнах си рано, около единадесет, но не можах да заспя. Май просто исках само да опитам да се изключа от работата, но не се получаваше. Накрая вдигнах телефона и се обадих на Кристин. Говорихме си близо час. Докато я слушах и се наслаждавах на музиката на гласа й, не можех да не се сетя за Томас Пиърс и за Изабела Кале.

Пиърс е бил влюбен в нея. Маниакално влюбен. Какво би станало, ако загубех Кристин в този момент? Какво е станало с Пиърс след убийството? Полудял ли бе?

След като затворих, отново се върнах към случая. По едно време си помислих дали неговият модел не може да бъде отнесен към нещо, свързано с Омировата „Одисея“. В края на краищата той се отправяше към дома след серия от трагедии и нещастия, нали? Не, не беше това.

Какъв, по дяволите, бе ключът към постъпките му? Ако искаше просто да ни побърка, действаше без грешка.

Започнах да си играя с имената на жертвите, започвайки от Изабела и завършвайки с Инес. Целият цикъл започва с I и завършва на I37. Пълен кръг. Или кръгове? Хвърлих поглед към часовника на бюрото — беше почти един и половина среднощ, но въпреки това продължих.

Написах I.

I? Означаваше ли това нещо? Би могло да бъде някакво начало. Личното местоимение I38? Опитах няколко комбинации с буквите от имената.

I-S-U… R

C-A-D…

I-A-D…

Написах следващата комбинация — IMU — и се спрях. Вперих поглед в листа. Спомних си думата „пронизва“, очевидността й. Най-простата игра на думи.

Isabella, Michaela, Ursula. Това бяха имената на първите три жертви. Исусе Христе!

Прегледах имената на всички останали жертви по реда на убийствата им. Гледах собствените, средните и фамилните имена. Започнах да ги разбърквам, мъчейки се да ги наглася. Сърцето ми бясно биеше. Тук определено имаше нещо. Пиърс ни бе оставил още нещо, за което да се захванем — всъщност цяла серия от нишки, ако трябва да съм точен.

И през цялото време е било пред очите ни. Никой не е могъл да го забележи, защото убийствата на Пиърс не следваха никакъв модел. Но Пиърс сам бе подхвърлил тази теория.

Продължих да пиша, използвайки или собственото, или средното, или фамилното име на жертвите. Започнах с IMU. После дойдоха R — Robert, D за Dwyer. А имаше ли някакъв подмодел за избора на името? Би могло да бъде аритметична прогресия.

Томас Пиърс е искал да го хванат! Но след това нещо се е променило. Започнал е да се колебае. Защо?

Хвърлих поглед на това, което бях направил.

— Кучи син! — промърморих изумено. — И това ако не е цял ритуал…

I    Isabella Calais 

M    Stephanie Michaela Apt 

U    Ursula Davies 

R    Robert Michael Neel 

D    Brigid Dwyer 

E    Mary Ellen Klauk 

R    Robin Anne Schwartz 

E    Clark Daniel Ebel 

D    David Hale 

I    Isadore Morris 

S    Theresa Anne Secrest 

A    Elizabeth Allison Gragnano 

B    Barbara Maddalena 

E    Edwin Mueller 

L    Laurie Gamier 

L    Lewis Lavine 

A    Andrew Klauk 

C    Inspector Drew Cabot 

A    D-r Abel Sante 

L    Simon Lewis Conklin 

A    Anthony Bruno 

I    Inez Marquez 

S    …………………? 

Четено вертикално, се получаваше:

Беше го направил толкова лесно за нас. Започнал е да ни измъчва още от самото начало. Пиърс е искал да го спрат, искал е да го хванат. Тогава защо, по дяволите, не се е спрял сам? Защо е продължавал да убива жертвите си една след друга?

Самите убийства представляваха изповед, признание и Пиърс вероятно вече привършваше. И тогава какво щеше да стане? И кой беше този с S?

Самият Смит? Това S Smith ли означаваше?

Дали нямаше символично да убие Смит? Тогава господин Смит щеше да изчезне завинаги, така ли?

Обадих се първо на Кайл Крейг и след това на Сампсън и им разказах какво съм открил. Вече минаваше два среднощ и никой от двамата не се зарадва особено, като чу гласа ми, нито пък новините. Нямаха представа какво да правят с тази бърканица от думи и букви, но работата бе там, че и аз не знаех.

— Не съм сигурен какво ни дава това — промърмори сънливо Кайл. — Какво доказва това, Алекс?

— И аз не знам. Все още. Но ни казва, че ще убие някой, чието първо, второ или трето име започва с S.

— Джордж Стийнбренър — промърмори Кайл, прозявайки се шумно. — Стром Търмонд. Стинг.

— О, я си лягай!

В главата ми бе бъркотия и за сън и дума не можеше да става. Почти очаквах Пиърс да изпрати още едно съобщение. Той ни се подиграваше. Още от самото начало.

Исках и аз да му изпратя едно. Може би трябваше да вляза във връзка с него чрез вестниците или телевизията? Трябваше да изоставим отбраната и сами да атакуваме.

Лежах в тъмното и гледах тавана. Може ли това S да означава Smith, питах се непрекъснато. Главата започна да ме цепи. Отдавна бях минал точката на изтощението. Малко по малко се унесох в сън. Започнах да падам от някакъв ръб и тъкмо да се търкулна, се хванах за… леглото и се събудих.

И рязко седнах. Бях вече напълно буден.

— S не означава Smith.

Вече знаех кой е този S.

125.

Томас Пиърс бе в Конкорд, Масачузетс.

Господин Смит също бе тук.

Най-сетне бях вътре в главата му.

Двамата със Сампсън вече бяхме заели позиция в уютна и живописна странична уличка, близо до дома на доктор Мартин Строу — бившия любовник на Изабела. Martin Straw беше този S в загадката.

ФБР бе заложило капан в къщата. Този път нямаше голям брой агенти. Страхуваха се да не би Пиърс да научи по някакъв начин. Кайл Крейг се страхуваше и от сянката си и имаше основателна причина. Или зад това се криеше още нещо?

Чакахме цялата сутрин и навлязохме в ранния следобед. Конкорд бе малко, затворило се в черупката си градче, което сякаш остаряваше бавно и неусетно. Къщите на Торо40 и Алкът41 бяха някъде наблизо. Като че ли всяка втора къща имаше исторически изглеждаща табелка с гравирана дата на нея.

Чакахме Пиърс да се появи. Чакахме и чакахме. Времето се точеше едва-едва. Може и да съм сбъркал с това S.

Най-сетне радиото оживя и гласът на Кайл каза:

— Засякохме Пиърс. Той е тук. Но нещо не е наред, Алекс. Връща се обратно към шосе номер две. Явно не отива към доктор Строу. Сигурно е видял нещо, което не му е харесало.

Сампсън впери поглед в мен.

— Казах ти, че е много внимателен. Страхотен инстинкт. Ама той наистина е марсианец, Алекс.

— Видял е нещо — казах. — Добър е, както Кайл винаги е твърдял. Знае как действа Бюрото и е забелязал нещо.

Кайл и екипът му искаха да оставят Пиърс да влезе в къщата на доктор Строу и тогава да го заловят. Самият доктор Строу, жена му и децата бяха изведени от къщата. Трябваше да съберем твърди улики срещу Пиърс — колкото повече, толкова по-добре. Спокойно можехме да загубим делото, ако откараме Томас Пиърс пред съда без тях. Като нищо щяхме да го загубим.

Късовълновата радиостанция отново пропука:

— Насочва се към шосе две. Нещо го е подплашило. Той бяга!

— И той има късовълново радио! Всичко чува! — Грабнах микрофона и предупредих Кайл и останалите: — Никакви разговори по радиото! Пиърс ни чува. И така ни е открил.

Запалих колата и излетях с пълна газ от уличката. Хвърлих се в натовареното движение по Лоуъл Роуд с близо сто километра в час. Бяхме по-близо до шосе 2 от всички останали. Може би щяхме да успеем да отрежем пътя за отстъпление на Пиърс.

Разминахме се с блеснало със сребърния си металик БМВ. Жената зад волана бе натиснала клаксона и нещо извика по нас. Не й се разсърдих. Сто километра в час бе твърде опасна скорост по тесния градски път. Действието отново започваше да се развива бясно, изплъзвайки се от контрол заради прищявката на един откачен.

— Ето го! — извика възбудено Сампсън.

Колата на Пиърс се носеше към центъра на Конкорд — разбира се, най-гъсто населеното място в града. Караше с много висока скорост.

Минавахме като вихър покрай къщи в колониален стил, после се заредиха магазинчета и най-накрая наближихме Монюмънт скуеър. Мярна ми се кметството, след него хотел „Конкорд“, веднага след това пътеуказател за шосе 62… и още един за шосе 2.

Колата ни се люшкаше покрай останалите автомобили в движението по главната улица на малкото градче. Около нас пищяха спирачки, свиреха клаксони, разярени шофьори съвсем основателно крещяха подире ни.

Сампсън бе затаил дъх. Аз също. Имаше една шега за чернокожи шофьори, които можело да бъдат спирани в населени места, без да им се дава обяснение. Така нареченото нарушение КЧС. Каране в черно състояние. А ние карахме вече близо със сто и десет, и то в чертите на града.

Префучахме през центъра на града по Уолдън Стрийт, после отново поехме по Лоуъл Роуд, приближавайки се към магистралата.

С жестоко поднасяне на задницата аз излетях на шосе 2 и замалко не изтървах управлението. Оправих колата и отново натиснах педала до ламарината. Това беше нашият най-добър шанс да заловим Пиърс и вероятно последният. Малко пред нас Пиърс сигурно си мислеше същото.

Стрелката вече наближаваше сто четиридесет и пет и останалите коли ги задминавах така, сякаш бяха спрели. Тъндърбърдът на Пиърс сигурно се носеше с около пет километра по-бавно.

— Настигаме го това скапано копеле! — ревна до мен Сампсън. — Ще пипнем гадината!

Стигнахме дълбока шахта и колата за миг литна във въздуха, после с трясък се приземи обратно. Хълбокът ми писна от болка. Ударих си и главата в тавана. Сампсън непрекъснато крещеше в ухото ми, че сме щели да пипнем Пиърс.

Виждах тъмния му тъндърбърд да криволичи и да се носи напред. Разделяха ни само две дължини.

Той умее да планира — напомних си аз. — Може да е предвидил и това.

Най-сетне го настигнах и подкарах редом с него. И двете коли се носеха с около сто и четиридесет. Пиърс хвърли за миг поглед към нас.

Чувствах се със странно приповдигнат дух. Адреналинът с рев се носеше из кръвта ми. Може би този път го пипнахме. За секунда-две бях откачил също като Пиърс.

Пиърс отдаде чест с дясната ръка.

— Доктор Крос — извика той през отворения прозорец, — най-сетне се срещнахме.

126.

— Знам за санкцията на ФБР! — надвика Пиърс шума на вятъра и рева на двата двигателя. Изглеждаше хладен, спокоен и абсолютно невъзмутим от обстановката. — Хайде, Крос. Искам да го направиш. Премахни ме, Крос!

— Няма никаква заповед за санкция! — викнах аз в отговор. — Спри! Никой няма да те застреля.

Пиърс се ухили с най-добрата си усмивка на убиец. Русата му коса бе вързана на стегната опашка. Беше си вързал черна папийонка. Приличаше на преуспяващ адвокат, собственик на магазин, доктор. Док.

— Защо мислиш, че ФБР докара толкова малък екип? — извика той. — Премахни, без оглед на обстоятелствата! Попитай приятеля си Кайл Крейг. Точно затова искаха да вляза вътре в къщата на Строу!

С Томас Пиърс ли говорех?

Или с господин Смит?

И изобщо имаше ли вече някаква разлика?

Той отметна глава назад и избухна в смях. Това бе една от най-странните, най-откачени гледки, които бях виждал в живота си. Изражението на лицето му, телесният му език, спокойствието му. Подтикваше ни да го застреляме със сто и четиридесет километра в час по шосе 2, на няколко километра от Конкорд, Масачузетс! Искаше да се тресне някъде и да изгори.

Влетяхме в участък, ограден отстрани с гъсти борови гори. Две от колите на ФБР ни настигнаха. Залепиха се за задницата на Пиърс, притиснаха го и го заблъскаха. Затова ли бе дошло Бюрото тук? С намерение да убие Пиърс?

Ако искаха да го премахнат, това бе най-удобното място — отдалечена от натовареното движение местност, скрита от всички страни от гората.

Точно тук бе най-подходящото място да се премахне Томас Пиърс.

И сега му бе времето.

— Знаеш какво трябва да правим — каза Сампсън.

Той е убил над двадесет души, за които знаем — опитах се да мисля рационално аз. — Никога няма да се предаде.

— Спри! — викнах отново на Пиърс аз.

— Аз убих Изабела Кале — изрева той в отговор. Лицето му бе поаленяло. — Не мога да се спра. Не искам. Харесва ми! Разбрах, че ми харесва, Крос!

— Спри бе, мамка ти! — прогърмя и Сампсън. Беше извадил глока си и го бе насочил към Пиърс. — Гаден касапин! Лайно мръсно!

— Аз убих Изабела Кале и не мога да спра да убивам. Чуваш ли какво ти казвам. Крос? Аз убих Изабела Кале и не мога да спра да убивам.

Разбрах смразяващото кръвта послание. Схванах го още първия път.

Той добавяше още букви към списъка на жертвите си. Пиърс създаваше нов, по-дълъг код: Аз убих Изабела Кале и не мога да спра да убивам. Ако се измъкнеше, щеше да продължи да убива отново и отново. В края на краищата може би наистина не беше човек. Вече бе ни доверил, че той сам си е бог.

Изведнъж в ръцете му се появи пистолет. Стреля по нас.

Рязко дръпнах волана наляво, отчаяно мъчейки се да изляза от обсега му на стрелба. Колата ни се вдигна на две колелета. Всичко се замъгли и излезе от фокус. Стисках волана и не знаех какво да правя. Мина ми през ума, че сигурно ще се обърнем.

Тъндърбърдът на Пиърс изведнъж изхвърча от шосе 2 и пое по страничен път. Не знам как е успял да направи завоя при скоростта, с която караше. Може би не го е интересувало дали ще успее да го направи или не.

Нашата кола се задържа още за част от секундата на две колелета, после тежко се тръшна на четирите. Колите на ФБР префучаха напред, подминавайки разклона. Никой от нас не можа да спре. После започна какофония от скърцащи спирачки, поднесени задници и завъртане на място, но Пиърс не се виждаше вече никакъв. Беше зад нас.

Трескаво се втурнахме към завоя и надухме колите по черния горски път. Намерихме тъндърбърда, изоставен на около три километра от шосе 2.

Сърцето ми се блъскаше бясно в гърдите. Пиърс го нямаше в колата. Пиърс не бе тук.

Гората и от двете страни на пътя бе гъста, предлагайки стотици възможности за укритие. Двамата със Сампсън излязохме от колата и с насочени напред глокове се спуснахме към линията на боровете. Бе почти невъзможно да се мине през храсталака под тях. От Томас Пиърс нямаше и следа.

Пиърс бе изчезнал.

127.

Томас Пиърс отново бе изчезнал яко дим. Вече бях почти готов да повярвам, че наистина живее в някакъв паралелен свят. И наистина е пришълец.

Двамата със Сампсън пътувахме към международното летище „Логън“. Връщахме се у дома, във Вашингтон. Да, но пиковото движение в Бостън никак не подпомагаше намеренията ни.

Все още се намирахме на около два километра от тунела „Калахан“, блокирани от всички страни в лента, която едва-едва помръдваше напред. Бостън май ни натриваше муцуните за неуспеха ни.

— Каква илюстрация към случая ни! Това, дето гонихме Пиърс — кимна Сампсън към масата камиони и коли около нас.

Това е хубава черта у него — или търпи стоически, или си прави майтап, когато нещо не върви. Отказва да потъне в лайна. Просто изплува от тях.

— В главата ми се върти една идея — казах му, опитвайки се да го подготвя.

— Знаех си аз, че се носиш някъде из твоята лична вселена. Знаех си, че не си тук и не си в тази кола, седнал до мен и заслушан в това, което ти говоря.

— Ако продължаваме да стоим тук, в тунела ще се задъним окончателно.

Сампсън кимна:

— Аха. Намираме се в Бостън. Няма да се наложи да се връщаме утре, за да проверим някоя от гениалните ти догадки. По-добре да го направим сега. Да прогоним тръпката, докато още сме изтръпнали.

С мъка се измъкнах от плътно притиснатите в мен коли и направих забранен обратен завой.

— Имам тук една тръпка, която мисля, че трябва да проверя.

— А ще ми кажеш ли накъде сме тръгнали? Да си сложа ли бронежилетката?

— Зависи от това какво мислиш за моите догадки.

Следвах стрелките, водещи към Стороу Драйв, и постепенно се отдалечавах от Бостън в посоката, от която бяхме дошли. Движението и тук бе доста натоварено. Напоследък, накъдето и да тръгнеш, все се сблъскваш с много хора, навсякъде хаос и навалица, стресови ситуации.

— Я по-добре си сложи жилетката — казах аз на Сампсън.

Той не започна да спори. Просто се обърна назад и затърси из задната седалка жилетките ни.

Намъкнах се и аз в моята, без да спирам.

— Според мен Томас Пиърс иска да сложи точка на всичко това. И е готов да го направи. Видях го в очите му.

— Е, и? Преди малко имаше възможност да го стори в Конкорд, нали? Отбий и спри! Спри. Пиърс! Спомняш ли си? Да ти звучи познато, Алекс?

Погледнах го за миг.

— Той изпитва нужда да владее ситуацията. S означава Строу, но също така означава и Смит. Измислил го е, Джон. Той знае как иска да приключи с това. Винаги е знаел. Много е важно да го приключи именно по този начин.

С крайчеца на окото си видях Сампсън да хвърля отегчен поглед навън.

— Е, и? Какво от това? Какво, по дяволите, означава това? А ти знаеш ли го този начин?

— Той иска да завърши на S. Това е като някаква магия за него. Така го е измислил и така трябва да бъде. Това е игра на съзнанието и той маниакално се придържа към нея. Не може да спре да играе. Каза ни го. И все още играе.

Сампсън явно изпитваше трудности при смилането на тази информация. Само преди един час бяхме изпуснали Пиърс. Дали щеше веднага след това пак да се изложи на риск?

— Мислиш, че е луд до такава степен?

— Мисля, че е луд до такава степен, Джон. Сигурен съм в това.

128.

Поне половин дузина коли се бяха събрали на Инман Стрийт в Кеймбридж. Синьо-белите возила се бяха струпали пред входа на апартамента, където навремето бяха живели Томас Пиърс и Изабела Кале, където преди четири години Изабела Кале бе убита.

Непосредствено до стълбите към входа бяха спрели две линейки. Виеха сирени. Ако не бяхме завили обратно пред тунела „Калахан“, щяхме да пропуснем всичко.

Двамата със Сампсън показвахме в движение картите си и забързано крачехме към входа. Никой не ни спря. Никой не би могъл.

Пиърс бе горе.

А също и господин Смит.

Кръгът се бе затворил.

— Някой се обади и каза, че убиват човек — съобщи ни един от кеймбриджките полицаи, докато влизахме във входа. — Разбрах, че са сгащили тоя тип горе. Първокласен касапин бил.

— Знаем всичко за него — каза му Сампсън.

Асансьорът бе спрян, така че двамата със Сампсън поехме по стълбите към четвъртия етаж.

— Мислиш, че Пиърс сам е повикал цялата тая армия? — попита Джон, докато се качвахме нагоре.

Бях минал точката на изтощение и болка и вече нищо не можеше да ме изненада. Не знаех какво да мисля за Томас Пиърс. Той бе накарал всичко в мен да изтръпне — и не само в мен, а във всички нас. Вече не ми идваха никакви мисли, никакви логични идеи. Убиец като него никога не бе имало. Нито дори най-обща прилика. Той бе най-отчужденото човешко същество, което съм виждал. Не чуждо в космическия смисъл на думата, а именно отчуждено.

— Тук ли си, Алекс? — сложи ръка на рамото ми Сампсън.

— Съжалявам — казах. — Отначало си мислех, че Пиърс не изпитва нищо. Просто, че е поредният психопат. Студен гняв, произволни и необединени от общ признак убийства.

— А сега?

Бях вътре в главата на Пиърс.

— Сега се питам дали Пиърс не изпитва всичко. И мисля, че именно това го е подлудило. Само това е.

Тесният коридор в апартамента бе пълен с полиция. Местните ченгета изглеждаха разтърсени и гледаха отнесено. Голяма снимка на Изабела бе вперила поглед в тях в антрето. Бе красива, кажи-речи величествена и много тъжна.

— Добре дошъл в дивия и кървав свят на Томас Пиърс — каза Сампсън.

Един от кеймбриджките детективи ни обясни положението. Бе русокос, със сурово лице, неиздаващо възрастта му. Говореше с нисък, доверителен глас, почти шепот:

— Пиърс е в стаята в края на коридора. Барикадирал се е там.

— Главната спалня и стая на Изабела — казах.

Детективът кимна:

— Точно така, главната спалня. Занимавам се с това дело от самото начало. Не мога да го понасям тоя откачалник. Видях какво беше направил на момичето.

— А какво прави в спалнята? — прекъснах го аз.

Детективът поклати глава:

— Мислим, че ще се самоубива. Изобщо не си дава труда да обяснява на нас, простосмъртните. Има и пистолет. Мислителите от управлението се питат дали да не щурмуват стаята.

— Наранил ли е някого? — повиши глас Сампсън.

Кеймбриджкият детектив отново поклати глава:

— Нямаме такава информация. Все още.

Очите на Сампсън се присвиха.

— В такъв случай може би не трябва да му пречим.

Закрачихме през дългия коридор, където още няколко детективи стояха и разговаряха помежду си. Спряхме се пред вратата на спалнята.

Именно така иска той. Още владее ситуацията.

— Казвам се Алекс Крос — обърнах се аз към детектива, отговарящ за операцията. Той знаеше кой съм. — Казал ли е нещо досега?

Лейтенантът се потеше. Приличаше на боксьор, надхвърлил поне с петнадесетина килограма бойното си тегло.

— Каза ни, че той е убил Изабела Кале, призна си. Но ние вече го знаехме и без него. Каза, че ще се самоубие. — Той потърка брадичка с лявата си ръка. — Сега се мъчим да решим дали да му попречим или не. От ФБР са тръгнали насам.

Подминах лейтенанта.

— Пиърс — подвикнах аз към вратата. Приглушеният говор наоколо рязко секна. — Пиърс! Аз съм, Алекс Крос. Искам да вляза, Пиърс!

По гръбнака ми пробяга хладна тръпка. Отвътре не долетя нито звук. После го чух. Гласът му звучеше слабо и уморено. Може би играеше. Кой можеше да каже със сигурност какво ще направи в следващия момент?

— Влизай, щом искаш. Но само ти. Крос.

— Хайде — прошепна зад гърба ми Сампсън. — Алекс, хайде да приключим с тази работа веднъж завинаги.

Обърнах се към него:

— Де да можеше така.

Застанах пред вратата. Спомних си за плаката, който бях видял в коридора: Без бог ние сме обречени да бъдем свободни. За това ли беше цялата тази работа?

Извадих пистолета и бавно, сантиметър по сантиметър, отворих вратата. Изобщо не бях подготвен за онова, което видях.

Томас Пиърс лежеше проснат на леглото, което едно време бе споделял с Изабела Кале.

В ръката му блестеше остър като бръснач скалпел.

129.

Гърдите на Томас Пиърс зееха отворени. Сам си бе направил разреза, все едно че прави аутопсия. Бе още жив, но животът едва мъждукаше в него. Струваше ми се невероятно, че бе изобщо в съзнание, че дори и говореше. Не знам как го правеше, но ето, проговори:

— Не си виждал изкусната работа на господин Смит, нали?

Поклатих глава смаяно, неспособен да промълвя и дума. Такова нещо още не бях виждал, въпреки дългите години, прекарани в отдел „Убийства“. Над гръдния му кош висяха парчета кожа, оставяйки на показ мускулите и сухожилията отдолу. Бях разтърсен из основи, смаян, отвратен.

Томас Пиърс бе жертва на господин Смит. Последната.

— Не се приближавай! Стой там! — Това беше команда.

— Не знам обаче с кого говоря. С Томас Пиърс или с господин Смит.

Пиърс сви рамене:

— Не ми се прави на голям психар. По-умен съм от теб.

Кимнах. Защо да споря с него — с Пиърс или с господин Смит?

— Аз убих Изабела Кале — каза той бавно. Погледът му се замъгляваше. — Аз убих Изабела Кале.

Той притисна скалпела към отворените си гърди, готов да се прободе, да се прониже. Искаше ми се да се извърна встрани, но не можех.

Този човек иска сам да си извади сърцето — помислих си. — Кръгът се затваря. Това S господин Смит ли означава? Разбира се.

— Не си изхвърлил нито едно от нещата на Изабела — казах аз. — Снимките й са навсякъде.

Пиърс кимна:

— Да, доктор Крос. Оплаквах я, нали?

— И аз така си помислих отначало. Така си помислиха и хората от отдел „Психология на поведението“ в Куонтико. Но накрая ми стана ясно.

— Какво ти стана ясно? Я ми разкажи какво ти стана ясно за мен! — подигра се Пиърс.

Съзнанието му бе ясно и мисълта все още бърза.

— Другите убийства… Ти не си искал да убиваш никого от тях, нали?

Томас Пиърс сърдито ме изгледа. При неговото състояние това можеше да стане само с огромно усилие на волята. Арогантността му ми напомни Сонежи.

— Тогава защо съм ги убил?

— Ти си наказвал сам себе си. Всяко убийство е било повторение на убийството на Изабела. Повтарял си този ритуал непрекъснато. Страдал си от смъртта й всеки път, когато си убивал.

Томас Пиърс изстена:

— Оооох, ооох, убих я тук! В това легло!… Можеш ли да си представиш? Разбира се, че не можеш. Никой не може.

Той вдигна скалпела над тялото си.

— Пиърс, недей!

Трябваше да направя нещо. Спуснах се към него. Хвърлих се към легналата фигура и скалпелът се впи в дясната ми длан. Изкрещях от болка, докато Пиърс го измъкваше.

Грабнах жълто-бялата завивка и я притиснах към зейналите гърди на Пиърс. Той се боричкаше и мяташе глава на всички страни като човек, обхванат от епилептичен припадък.

— Алекс, не! Алекс, внимавай! — чух Сампсън да вика зад мен.

Виждах го с периферното си зрение. Бързо се приближаваше към леглото.

— Алекс, скалпелът! — кресна той отчаяно.

Пиърс още се боричкаше под мен, псувайки. Силата му бе смайваща. Не знаех къде е скалпелът и дали е още в ръката му.

— Остави Смит да убие Пиърс! — изхърка той.

— Не! — викнах му. — Трябваш ми жив.

И после немислимото — отново.

Сампсън стреля от упор. Изстрелът отекна оглушително в тясното пространство на спалнята. Тялото на Томас Пиърс бе обхванато от конвулсии. Краката му отчаяно ритаха въздуха. Ръмжеше като тежко ранено животно. Нечовешки звуци — като на пришълец.

Сампсън стреля още веднъж. От гърлото на Томас Пиърс се изтръгна странен звук. Очите му се обърнаха с бялото навън. Скалпелът падна от ръката му.

Поклатих глава:

— Не, Джон. Стига вече. Пиърс е мъртъв. Господин Смит също е мъртъв. Да почива в ада дано.

130.

Бях като изцеден — не изпитвах никакви чувства и макар и леко ранен, и набързо превързан, успях да се прибера вкъщи навреме, за да кажа на децата „лека нощ“. Деймън и Джани вече имаха отделни стаи. Сами бяха пожелали да бъде така. Нана бе дала стаята си на втория етаж на Джани, а самата тя се бе преместила в малката стаичка до кухнята, в която се чувствала чудесно.

Толкова се радвах, че съм си вкъщи, че отново ги чувам, че отново ги усещам край себе си.

— Тук някой май е украсявал, а? — казах аз, надничайки в новото царство на Джани.

Тя се изненада, че съм успял да се върна вкъщи, и личицето й светна като крушка.

— Сама го направих — гордо ми съобщи Джани и се изпъчи. — Само дето Нана ми помогна да окачим пердетата. Заедно с нея ги ушихме. Харесват ли ти?

— Ти командваш парада тук. Май съм изпуснал голямо шоу, а?

— И още как! — засмя се Джани и заповяда: — Я ела тука!

Приближих се към малкото ми момиченце и тя ме дари с една от най-пленителните прегръдки в дългата и понякога много живописна история на отношенията бащи — дъщери.

После отидох в стаята на Деймън и тъй като от толкова дълго време тя беше и на двамата, се стъписах от промените в нея.

Деймън се бе спрял на спортен декор с чудовища и герои от известни кино комедии. Типично мъжко и въпреки това със стил. Хареса ми как е подредил стаята си. Деймън в най-чист вид.

— Трябва да ми помогнеш да си подредя и моята — казах му аз.

— Тази вечер пропуснахме бокса — рече той не толкова, за да се оплаче, колкото, за да отбележи.

— Искаш ли веднага да слезем долу? — вдигнах аз юмруци пред лицето си. — Ще изкарам един-два рунда с теб, Мохамед Али.

Деймън се засмя:

— Мислиш, че можеш да ме свалиш ли? Аз обаче не мисля така.

Сборичкахме се върху леглото му и накрая трябваше да обещая утре вечер да проведем двоен урок по бокс. Всъщност нямах търпение. Деймън растеше много бързо: Джани също. По-щастлив с тях едва ли щях да бъда някога.

И с Кристин. Можех да й се обадя веднага и да се видим утре някъде. Хората казваха: „Сърцето води главата.“ С Кристин чувствах отново пълнота. Чувствах как щастието ме повлича и ме носи само към хубави неща. Това чувство ми бе липсвало толкова дълго време.

Бях късметлия човек.

Бях го постигнал в собствения си дом.