Котка и мишка

68.

Матю Луис жизнерадостно караше в нощта градския автобус, който минаваше по Ийст Капитол Стрийт във Вашингтон, и разсеяно си подсвиркваше песничката на Марвин Гей „What’s Goin’ On“.

Караше по този маршрут вече деветнадесет години и през повечето време бе доволен от работата си. Освен това му допадаше самотата. Според приятелите му и Алва — негова съпруга от двадесет години, Луис беше човек, обичащ често да се замисля над разни неща. Обичаше историята, интересуваше се от политика, понякога се отплесваше дори и на социологически теми. Бе развил тези интереси в родната си Ямайка и оттогава не се бе отказал от тях.

От няколко месеца насам слушаше касети за самообучение, издавани от една фирма, наречена „Преподаване от Вирджиния“. Подкарал автобуса по Ийст Капитол, той се бе заслушал в една наистина много интересна лекция, озаглавена „Добрият крал — американското президентство от Депресията насам“. Понякога изкарваше по две-три лекции или пък прослушваше някоя особено интересна касета по няколко пъти на нощ.

С крайчеца на окото си мярна някакво движение.

Ръцете му сами извъртяха рязко волана. Спирачките изскърцаха. Автобусът тежко поднесе надясно и застана по диагонал на Ийст Капитол.

Луис дръпна ръчната спирачка и машината тежко въздъхна. Слава богу, нямаше никакво движение — докъдето погледът му стигаше, се виждаше само уличното осветление.

Матю Луис отвори предната врата и слезе. Дано не бе закачил този или това, което бе изтичало към автобуса му.

Обаче не бе сигурен и започна да го хваща страх от онова, което щеше да установи. С изключение на монотонния глас от касетофона в автобуса, улицата бе тиха. По-странно и по-лошо от това — здраве му кажи, помисли си той.

И тогава видя падналата на улицата възрастна чернокожа жена. Бе облечена с дълъг пеньоар на сини райета, чийто край се бе отметнал встрани и откриваше червената нощница отдолу. Краката й бяха боси. Сърцето му се преобърна.

Изтича към нея да й помогне и се уплаши да не му стане лошо. В светлината на фаровете видя, че нощницата й всъщност не е червена. Това бе кръв — цялата бе обляна в нея. Гледката бе страховита и на Луис му се подкосиха краката. Не бе най-страшната, която бе виждал през тези години при тези нощни смени, но ето че стоеше като закован и не смееше да мръдне.

Очите на жената бяха отворени и тя бе още в съзнание. С мъка протегна към него слабата си, крехка ръка. Сигурно битово насилие — помисли си той. — А може би и обир в дома й.

— Моля ви, помогнете ни — прошепна Нана Мама. — Моля ви, помогнете ни!

69.

Пета улица бе блокирана изцяло и движението бе отбито! Джон Сампсън изхвръкна от нисана си и взе на бегом останалото разстояние до къщата на Алекс. По познатата улица, която считаше почти за своя, сновяха полицейска коли, виеха сирени, проблясваха с бурканите си линейки.

Обезумял от страха, стиснал сърцето му в ледената си длан, Сампсън тичаше, както никога досега не бе бягал. Стъпките му думкаха тежко по плочите на тротоара. Усещаше сърцето си в гърлото, готово да се пръсне. Не можеше да си поеме дъх и си каза, че ако не спре веднага, ще повърне. Махмурлукът от изминалата нощ бе притъпил сетивата му, но не чак толкова.

Към тревожно жужащата и възбудена тълпа постоянно прииждаха пови попълнения от столичното управление на полицията. Сампсън си проби път през зяпачите. Никога не бе чувствал презрението си към тях толкова силно. Навсякъде, накъдето погледнеше, хората плачеха — хора, които познаваше, хора, с които бе израсъл, приятели и съседи на Алекс. На няколко пъти чу да произнасят името на Алекс шепнешком.

Приближавайки се към познатия дървен стобор, ограждащ имота на Крос, той чу нещо, от което му се преобърна сърцето.

— Всички вътре са мъртви. Семейство Крос вече го няма — дрънчеше като латерна някаква жена с надупчено от шарка лице.

Приличаше на героиня от тв сериала „Ченгета“ — същата безцеремонна липса на каквото и да било чувство за такт.

Той се изви рязко към жената, изгледа я със замъглен поглед, после се втурна в двора, мушкайки се под жълтата полицейска лента.

Взе стъпалата на предната веранда с два мощни скока и едва не се сблъска с двама санитари, изнасящи носилка откъм хола.

Сампсън замръзна на място. Не можеше да повярва на очите си. На носилката лежеше малката Джани и изглеждаше толкова… толкова… О, боже… толкова мъничка. Той се наведе над нея, не издържа и се срина на колене. Верандата се разтърси от тежестта му.

От гърдите му се откъсна глух стон. Вече не бе силен, не бе храбър. Сърцето му се късаше и той с усилие преглътна надигналия се хлип.

Джани го видя и заплака.

— Чичо Джон, чичо Джон — изплака тя името му с тънко и слабо гласче.

Джани не е мъртва, Джани е жива — мина през ума на Сампсън и думите едва не изригнаха навън. Искаше му се да се извърне и да изреве към зяпачите: „Стига сте дрънкали глупости и лъжи!“ Искаше да разбере всичко наведнъж, но това, разбира се, не бе възможно.

Сампсън се наведе към Джани — неговата кръщелница, която обичаше като свое дете. Цялата й нощничка бе оплескана в кръв. Тежкият й меден дъх го удари в ноздрите и той отново едва не повърна.

Стегнатата й плитка на главата също бе потънала в кръв — плитката, с която тя толкова се гордееше. О, боже господи! Как е могло да стане всичко това? Как е възможно? Той си спомни веселото й личице от предната вечер.

— Всичко е наред, момичето ми — прошепна Сампсън, едва изтиквайки закачащите се по гърлото му като бодлива тел думи. — Ей сега ще се върна при теб. Ти си добре, Джани. Трябва да се кача горе. Веднага се връщам, момичето ми. Веднага. Обещавам!

— А какво става с Деймън? А с татко? — изхлипа Джани и продължи тихичко да плаче.

Очите й бяха широко отворени от страх, от някакъв преживян ужас, от което сърцето на Сампсън едва не се скъса като пренатегната струна. Та тя беше само едно дете! Кой е могъл да стори това с нея?

— Всички са добре, моето момиче. Всички са добре — отново прошепна Сампсън.

Езикът му като че ли бе надебелял и бе изсъхнал като шкурка. Всички са добре, моето момиче! Помоли се горещо това наистина да е така.

Санитарите едва откъснаха носилката от него и хукнаха към очакващата ги отпред линейка. До нея се нареждаха още линейки, а малко по-нататък непрестанно прииждаха нови и нови полицейски коли.

Той се втурна вътре в къщата, пълна с полицаи — и униформени ченгета, и цивилни детективи. Когато е пристигнал първият сигнал за тревога, сигурно половината участък се бе събрал в къщата на Крос. Толкова полицаи на едно място Сампсън не бе виждал никога.

Бе закъснял, както винаги. Бомба със закъснител, така му викаше понякога на шега Алекс. Бе преспал в дома на жена — Сий Уокър, и не бе възможно никой да се свърже с него. Пейджърът му бе изключен, за да му осигури спокойно прекарване на нощта след купона у Алекс — след големия му празник.

Някой е знаел, че ще завари Алекс със свален гард — помисли си Сампсън, задействал вече детектива у себе си. — Кой е той? Кой е направил това ужасно нещо?

Какво, в името божие, е станало тук?

70.

Сампсън се втурна нагоре по витата стълба за втория етаж. Искаше му се да извика, заглушавайки гърмящия в ушите му шум, монотонното жужене на сновящата из стаите оперативна група, да изкрещи името на Алекс, да го види как излиза с въпросителен израз на лицето от някоя стая.

Твърде много бе пил предната нощ и сега се чувстваше замаян, коленете му се огъваха като гумени. Нахълта в стаята на Деймън и от гърдите му се изтръгна дълбок стон. Тъкмо прехвърляха момчето от леглото му в носилка. Приличаше толкова много на баща си — Алекс на годините на Деймън.

Изглеждаше по-зле от Джани. Лицето му отстрани бе премазано от бой. Едното око бе затворено от огромен тъмно виолетов оток. Цялото лице бе в по-малки петна отоци и синини.

Гари Сонежи бе мъртъв — беше си отишъл от този свят в тъмните подземия на Гранд Сентръл Стейшън. Не би могъл да направи тази ужасия в къщата на Алекс.

Въпреки това бе обещал, че ще го стори!

Сампсън вече нищо не разбираше. Запита се дали не сънува, но знаеше, че това не е сън.

Един от детективите — Раким Пауъл, го сграбчи за раменете — сграбчи го, стискайки с все сила — и го разтърси.

— Деймън е добре, Джон. Някой е влязъл и е скъсал децата от бой. Изглежда, с юмруци. Много здраво е удрял. Не е възнамерявал да ги убива или пък от страх не е довършил работата. На този етап никой не знае нищо. Деймън е добре. Джон! Добре ли си?

Сампсън отблъсна Раким, нетърпеливо отхвърляйки ръцете му от себе си.

— А Алекс? Нана?

— Нана също е пребита лошо. Някакъв автобусен шофьор я намерил на улицата и я откарал в „Сейнт Тони“. В съзнание е, но е възрастна жена. Раните трудно заздравяват, когато си стар. По Алекс е стреляно. В спалнята му. При него са в момента.

— Кой е при него? — изстена Сампсън.

Бе съвсем близо до сълзите, а той никога не бе плакал. Сега обаче не можеше да се сдържи, не можеше да крие чувствата си.

— Боже, кой ли не? — отвърна Раким и поклати глава. — От „Бърза помощ“, ние, ФБР. И Кайл Крейг.

Сампсън се откъсна от Раким и се втурна към спалнята. Не всички са избити в къщата, но по Алекс било стреляно. Значи някой е дошъл заради него! Но кой?

Сампсън се опита да влезе в спалнята, но на вратата бе задържан от мъже, които не познаваше — ФБР, доколкото можеше да прецени по външния им вид.

В стаята видя Кайл Крейг. Поне него познаваше. ФБР бяха вече тук.

— Кажи на Кайл, че съм тук — каза той на един от мъжете на вратата. — Кажи му, че Сампсън е дошъл.

Агентът хлътна вътре и Кайл веднага излезе, пробивайки си път до Сампсън в коридора.

— Кайл, какво, по дяволите?… — опита се да проговори Сампсън. — Кайл, какво е станало?

— Има две огнестрелни рани. И е пребит — отвърна Кайл. — Трябва да говоря с теб, Джон. Чуваш ли ме, Джон? Само ме чуй, стегни се малко!

71.

Сампсън се опита да сдържи сълзите и чувствата си, опита се да овладее хаоса в главата си. В тесния коридор около вратата на спалнята се бяха струпали униформени полицаи и детективи. Неколцина от тях плачеха. Останалите се опитваха да сдържат сълзите си.

Това не е вярно, това не може да бъде!

Сампсън обърна гръб на спалнята. Страхуваше се, че ще се изтърве, а това не бе ставало никога. Кайл не спираше да говори, но той не можеше да следи мисълта му. Това беше шок, нали? После по бузата му започнаха да се търкалят горещи сълзи и вече не му пукаше дали Кайл вижда или не. Болката в сърцето му бе толкова силна, пронизваща чак до кости. Нервните му окончания вече бяха изтръпнали. В такова състояние никога не бе изпадал преди.

— Чуй ме, Джон — говореше Кайл, но Сампсън не го чуваше.

Тялото му тежко се отпусна на стената. Попита Кайл как е успял да реагира толкова бързо. Кайл веднага започна да му отговаря — той винаги имаше готов отговор за всичко, — но Сампсън вече не разбираше нито дума.

Надничайки през рамото на агента от ФБР той се взираше в нещо в спалнята. Не можеше да повярва на очите си. През прозореца на стаята се виждаше хеликоптер с инициалите на ФБР, който тъкмо кацаше на едно празно място от другата страна на Пета улица. Нещата ставаха все по-странни и по-странни.

Вратичката на машината се отвори и под витлата навън изтича наведена фигура, която се насочи право към къщата на Крос. Изглеждаше, сякаш левитира над полегналата от вихрушката трева.

Мъжът бе висок и строен, с тъмни очила — от ония, с малките кръгли стъкла. Дългата му руса коса бе прибрана във висяща отзад опашка. Изобщо не приличаше на агент от ФБР.

Имаше нещо твърде различно в него, нещо, драстично различаващо се от обичайния образ на агент на ФБР. На лицето му бе изписан почти сърдит израз, когато разблъска зяпачите пред къщата. Освен това изглеждаше така, сякаш той е шефът. Ако не на друг, то поне на себе си.

Това пък сега какво беше — запита се Сампсън. — Какво става тук, по дяволите?

— Кой, по дяволите, е този? — попита той Кайл Крейг. — Кой е този, Кайл? Кой е тоя опашат тъпанар?

72.

Казвам се Томас Пиърс, но пресата обикновено ме нарича Док22. Едно време следвах медицина в Харвард. Дипломирах се, но не съм практикувал нито ден в болница, не съм работил никога като лекар. В момента работя в отдел „Психология на поведението“ към ФБР. На тридесет и три години съм. Ако трябва да сме откровени, единственото място, където може би щях да приличам на Док, е в някоя от сериите на „Спешно отделение“.

Рано тази сутрин ме грабнаха от центъра за обучение в Куонтико и спешно ме докараха във Вашингтон. Бяха ми заповядали да помогна в разследването на нападението срещу доктор Алекс Крос и семейството му. Откровено казано, никак не ми се искаше да се захващам с този случай по ред причини. И най-важната от тях беше, че вече водех доста трудно разследване, такова, което почти ме бе изцедило като лимон — случая „господин Смит“.

Инстинктивно почувствах, че някои хора ще ми се разсърдят за стрелбата в къщата на Алекс Крос и за това, че се озовавам на местопрестъплението толкова бързо. Знаех с абсолютна сигурност, че ще гледат на мен като на натрапник, което всъщност ни най-малко не отговаряше на истината.

По това обаче вече не можеше нищо да се направи. Бюрото искаше да съм тук. Така че изхвърлих тези мисли от главата си. По-точно, опитах се. Вършех си работата по същия начин, по който би я вършил и доктор Крос за мен при подобно нещастно стечение на обстоятелствата.

Въпреки това, от момента, в който пристигнах, ми стана ясно едно нещо. Знаех, че изглеждам шокиран и разтърсен както всеки от тълпата, застанал на пост около къщата на Пета улица. На някои от тях дори може да съм се сторил сърдит. Защото наистина бях. В главата ми бе пълен хаос — страх от неизвестното, страх от провал. Бях близо до състояние, наречено „препълване“. Много дни, седмици и месеци, прекарани с господин Смит. А сега и това.

Веднъж бях виждал Алекс Крос да изнася лекция на психоложки семинар в Чикагския университет. Направи ми впечатление. Надявах се да прескочи трапа, но новините не бяха никак добри. Нищо, чуто до този момент, не оставяше място за надежди.

Предполагам, че точно затова ми дадоха случая толкова бързо. Жестокото нападение над Крос означаваше крещящи заглавия във вестниците, а това, от своя страна, значеше здрав натиск и върху вашингтонската полиция, и върху ФБР Намирах се на Пета улица поради най-елементарната от всички причини — да отслабя натиска.

Приближавайки спретнатата, боядисана в бяло къща, усетих неприятно излъчване — неизбежен остатък от проявено наскоро насилие. Минах покрай няколко полицаи със зачервени очи, а останалите сякаш бяха изпаднали в шоково състояние. Странно и смущаващо явление.

Запитах се дали Алекс Крос не е умрял, докато пътувах насам от Куонтико. Вече започвах да развивам шесто чувство за това неочаквано и ужасно злодейство, станало в скромната и внушаваща спокойствие къща на Пета улица. Дано поне няма никой вътре, казах си аз, за да мога да възприема всичко, без някой да ме разсейва.

Именно с тази цел ме бяха докарали тук. Да огледам мястото — сцена на невероятна касапница. Да се опитам да усетя какво се е случило в ранните часове на този ден. Да вникна във всичко бързо и ефикасно.

С крайчеца на окото си забелязах Кайл Крейг да излиза от къщата. Бързаше, както винаги. Въздъхнах. Ето че се започва, ето че се започва.

Кайл пресече Пета улица на бърз тръс, приближи се към мен и двамата си стиснахме ръцете. Радвах се, че го виждам. Кайл е печен, доста организиран и много помага на хората, с които работи. Известен бе с това, че върши нещата докрай.

— Току-що изнесоха Алекс — каза той. — Още се държи.

— А каква е прогнозата?

Трябваше да знам всичко. Бях тук, за да събирам факти. И това бе началото.

Кайл отклони поглед.

— Не е добра. Казват, че няма да оживее. Сигурни са, че няма да прескочи трапа.

73.

Докато двамата с Кайл пресичахме улицата, прес контингентът ни препречи пътя. На мястото на събитието вече се бяха събрали поне две дузини репортери и оператори. Хищниците ефективно ни отрязаха пътя към къщата и не ни пускаха да минем. Знаеха много добре кой е Кайл, а вероятно знаеха нещичко и за мен.

— Защо със случая се занимава ФБР? — надвика един от тях шума наоколо. Над главите ни се въртяха два хеликоптера на новинарски компании. Ужасно обичаха такива мрачни събития. — Чухме, че това било свързано със случая „Сонежи“. Вярно ли е?

— Нека аз да говоря с тях — прошепна Кайл в ухото ми.

Поклатих глава:

— Така или иначе пак ще искат да говорят с мен. Ще разберат кой съм. Затова дай по-добре да приключим с тия глупости още сега.

Кайл се намръщи, но след миг размисъл кимна бавно. Опитах се да потисна нетърпението си, запътил се към ордата репортери.

Размахах ръце над главата си и този жест накара някои от тях да замлъкнат. Медиите разбираха от жестове и знаци — бях узнал това по трудния начин. Дори и пишещите журналисти, така наречените „братя по перо“. Много филми гледаха според мен. Най-добре разбираха от визуални жестове.

— Аз ще се опитам да отговоря на въпросите ви — доброволно се набутах в шамарите аз, пускайки тънка усмивка. — Доколкото мога, искам да кажа.

— Първи въпрос. Кой сте вие? — попита някакъв мъж от предните редици на глутницата. Рехава червеникава брадица и дрехи, сякаш дарени от Армията на спасението.

— Е, това е лесен въпрос — отвърнах. — Казвам се Томас Пиърс и работя в отдел „Психология на поведението“.

Това като че ли ги усмири за момент. Тези, които не ме познаваха в лице, познаха името. Самият факт, че бях натоварен със случая „Крос“, бе новина. В лицето ми заизбухваха светкавици, но аз вече бях свикнал с тях.

— Алекс Крос жив ли е още? — подвикна някой.

Бях очаквал това като първи въпрос, но репортерите бяха непредвидима пасмина.

— Доктор Крос е жив — отвърнах. — Както сами виждате, току-що пристигам и не знам кой знае колко. До този момент още нямаме никакви заподозрени, никакви теории, никакви улики и изобщо нищо интересно, за което си струва да говорим.

— А случаят „господин Смит“? — извика репортерка с тъмна коса, с вид на водеща новините в осем часа, наперена като катеричка. — Ще го оставите малко да почака ли? Как можете да работите по два големи случая едновременно? Какво става, Док23? — попита репортерката и се усмихна. Май бе с по-пъргав ум, отколкото изглеждаше.

Трепнах, обърнах очи към небето, после ги сведох надолу и й се усмихнах.

— Никакви заподозрени, никакви теории, никакви улики и изобщо нищо интересно, за което си струва да говорим — повторих. — А сега трябва да влизам. Интервюто приключи. Благодаря ви за загрижеността. Знам, че сте наистина разтревожени от този ужасен случай. Аз също се възхищавам от Алекс Крос.

— Възхищавам или възхищавах казахте? — подвикна друг репортер някъде от задните редици.

— Защо на вас възложиха това дело, господин Пиърс? Да не би в него да е замесен господин Смит?

Не се въздържах и вдигнах вежди, като чух въпроса. Нещо неприятно се промъкна в съзнанието ми.

— Тук съм, защото понякога съм късметлия, разбирате ли? Може би и този път ще извадя късмет. А сега трябва да слизам в окопите. Обещавам ви, че ще ви съобщя, ако нещо излезе. Откровено казано, съмнявам се, че господин Смит е извършил нападението над Алекс Крос снощи. Освен това казах възхищавам. Сегашно време.

Дръпнах Кайл да вървим. Той се ухили, когато ордата остана зад гърбовете ни.

— Добро изпълнение. Сега има да мислят, та чак мозъците им ще изпушат.

— Хиени — свих рамене аз. — С наплескани с кръв муцуни. Пет пари не дават за Крос и семейството му. Нито един въпрос за децата. Едисън е казал: „Не знаем и една милионна част от това, което става около нас.“ Пресата обаче не го разбира. Искат всичко да им се поднася черно-бяло. Бъркат простотата с простотия и я вземат за истина.

— Дръж се добре с вашингтонската полиция — помоли ме Кайл или може би приятелски ме посъветва. — За тях това е тежък удар. Онзи там на верандата е Джон Сампсън. Приятел на Алекс. Всъщност най-близкият му приятел.

— Страхотно — промърморих аз. — Точно когото най-малко искам да видя в момента.

Хвърлих поглед на детектив Сампсън. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да го връхлети буря. Искам да ме няма! Не искам да чувам и да виждам нищо!

Кайл ме потупа по рамото.

— Знаеш, че ни трябваш тук. Сонежи казал, че това ще стане точно така — изтърси той ни в клин, ни в ръкав. — Той го е предсказал.

Втренчих поглед в Кайл Крейг. Поднасяше смайващите си новини в обичайния за него равнодушен стил.

— Я повтори! Какво каза току-що?

— Гари Сонежи предупредил Алекс, че ще го пипне дори и ако умре. Казал му, че не може да бъде спрян. И, изглежда, си е спазил обещанието. Искам да ми кажеш как го е направил. Искам да ми кажеш как Сонежи е успял да го стори. Именно за това си тук, Томас.

74.

Нервите ми вече бяха настроени. Остротата на възприятията ми се бе повишила до степен, която намирах почти болезнена. Не можех да повярвам, че се намирам тук, във Вашингтон, захванал се с този случай. Кажи ми как Гари Сонежи е успял да го стори. Това бе всичко, което трябваше да открия.

Пресата бе права за едно нещо. Вярно бе да се каже, че в момента бях психар номер едно във ФБР. Трябва да ме използват да правя профили на тежки и жестоки престъпления, но не го правят. Много фонов шум вдига това, твърде много спомени за Изабела. За Изабела и за мен. За друго време и място, за друг живот.

Имам шесто чувство, в което няма нищо паранормално, изобщо нищо такова. Просто някак си успявам да обработвам сурова информация по-добре от останалите. Във всеки случай по-добре от доста полицаи. Усещам нещата много силно и понякога „догадките“ ми са се оказвали полезни не само за ФБР, но и за Интерпол и Скотланд Ярд.

Методите ми обаче се различават драстично от прославения начин на разследване на ФБР. Независимо от това какво се говори, „Психология на поведението“ вярва във формализма при разследване, което оставя далеч по-малко място за изненадващи догадки. А аз съм склонен да се осланям на най-невероятната съвкупност от догадки и инстинкти, следвани обаче от най-придирчивата наука.

ФБР и аз сме като два полюса и въпреки това продължават да ме използват. Докато някой път не се издъня, което може да стане всеки момент. Като например сега.

Новината за нападението над Алекс Крос ме бе заварила, както се трудех здраво върху доклада си по случая „господин Смит“. Всъщност бях прекарал в Куонтико по-малко от ден, тъй като току-що се бях върнал от Англия, където Смит чертаеше огнената следа на кървавите си убийства, а аз безрезултатно се мъчех да поема по нея.

Сега обаче бях тук, във Вашингтон, в епицентъра на разразилата се над семейство Крос буря. Погледнах часовника си — TAG Heuer 6000, подарък от Изабела и единствената материална вещ, която наистина ценях. Беше единадесет и нещо, когато влязох в двора на къщата. Запомних времето. Нещо в него ме обезпокои, но още не бях сигурен какво точно.

Спрях до очукана и започнала да ръждясва линейка. Бурканите по покрива й проблясваха, задните врати бяха отворени. Погледнах вътре и видях едно момче — това сигурно беше Деймън Крос.

Момчето бе здравата пребито. Лицето и ръцете му бяха потънали в кръв, но беше в съзнание и говореше нещо на белите престилки, които се опитваха да го успокояват.

— Защо не е убил децата? — обади се до мен Кайл. — Защо се е ограничил само да ги пребие?

И двамата имахме еднакъв начин на мислене, поне що се отнася до този въпрос.

— Сърцето му не е било в това нещо — казах аз първото, което ми дойде наум, първото чувство, което ме споходи. — Бил е решен да направи символичен жест към децата на Крос и нищо повече. — Извърнах се към Кайл. — Не знам, Кайл. Може да се е уплашил. Или да е бързал. Може да се е страхувал да не събуди Крос.

Всички тези мисли минаха през ума ми в един миг. Чувствах се така, сякаш току-що бях зърнал престъпника.

Вдигнах поглед да огледам старата къща.

— Е, хайде да се качваме в спалнята, ако нямаш нищо против. Искам да я огледам преди номерата на оперативните. Трябва да я видя. Не знам защо, но ми се струва, че нещо там не е наред. Със сигурност не е било сторено от Сонежи. нито пък от неговия дух.

— Откъде знаеш? — хвана ме за лакътя Кайл и ме извъртя към себе си. — Откъде си толкова сигурен?

— Сонежи щеше да убие и двете деца, и баба им.

75.

Кръвта на Алекс Крос бе навсякъде из ъгловата спалня. Точно зад леглото му се виждаше мястото на прозореца, откъдето бе излязъл един от куршумите. Дупката бе гладка, радиалните пукнатини по стъклото бяха еднакви, значи стрелящият е бил прав, точно срещу леглото. Започнах да си водя бележки и нахвърлих груба скица на малката и семпла спалня.

Имаше и други „улики“. Близо до мазето бе открит отпечатък от обувка. Столичното управление на полицията разпитваше хората от околните къщи. Някъде около полунощ в този квартал, населен предимно от чернокожи, бил забелязан бял мъж. За миг изпитах нещо почти като задоволство от това, че бях докаран толкова спешно от Вирджиния. Имаше толкова много сурови данни за обработка, че ми се струваше твърде хубаво, за да е вярно. Разхвърляното легло, на което Крос очевидно бе легнал направо върху ръчно изработения юрган. Снимките на децата по стените.

Алекс Крос бе откаран в „Сейнт Антъни“, но спалнята му бе непокътната, точно както я бе оставил нападателят.

Дали не бе оставил стаята нарочно в този вид? Не беше ли това неговото първо послание до нас?

Разбира се, че беше.

Хвърлих поглед на книжата по малкото бюро на Крос. Всички съдържаха бележки за Гари Сонежи. Нападателят не ги беше докоснал. Важно ли бе това?

Някой бе залепил с тиксо листче, на което бе написано стихче:

Крос четеше някаква книга, озаглавена „Бутай“ — роман. Между страниците бе втъкната жълта ивичка хартия, така че я прочетох. Напиши на талантливата авторка за прекрасната й книга!

Времето, прекарано от мен в спалнята, мина неусетно. Изпих няколко чаши кафе и си спомних една фраза от престарелия тв сериал „Туин Пийкс“: „Адски хубаво кафе — и горещо при това!“

Прекарах в стаята на Крос почти час и половина, зает с докладите на експертите и изобщо потънал в това дело въпреки първоначалната ми неохота. Бе мръсна и неприятна загадка, но ме заинтригува. Всичко в нея бе интересно, но много необичайно.

Отвън по коридора се чуха тежки стъпки и аз вдигнах поглед, изтръгнат от вглъбението си. Вратата на стаята рязко се отвори и се блъсна в стената.

На прага стоеше Кайл Крейг с побледняло като тебешир лице. Нещо се бе случило.

— Трябва веднага да тръгвам. Алекс е изпаднал в сърдечен колапс.

76.

— Ще дойда с теб — казах му аз.

Усещах, че адски му се иска някой да го придружи. Освен това исках да видя Алекс Крос, преди да умре, ако така му е било писано, а точно натам вървяха работите, пък и аз имах такова чувство.

По пътя към болницата внимателно разпитах за състоянието на доктор Крос и за раните му. Поразсъждавах и за вероятната причина за сърдечния колапс.

— Сигурно е от загубата на кръв. В спалнята има ужасно много кръв. Пропила се бе в чаршафите, по пода, по стените. Кръвта е била идея фикс за Сонежи, нали? Чух го, преди да тръгна от Куонтико тази сутрин.

Кайл помълча малко и после зададе въпроса, който очаквах. Понякога при разговор се движа на една-две крачки напред.

— Понякога не съжаляваш ли, че не си станал лекар?

Поклатих глава и леко смръщих вежди.

— Не особено. Когато Изабела умря, нещо в мен сякаш се скъса. И никога няма да се възстановя, Кайл, поне така мисля. Никога не бих могъл да бъда лекар. Вече не вярвам, че човек може да се излекува.

— Съжалявам — прошепна той сериозно.

— И аз съжалявам за приятеля ти. Съжалявам за Алекс Крос.

През пролетта на 1992 година тъкмо се бях дипломирал от Харвардското медицинско училище. Животът като че ли ме издигаше нагоре с главозамайваща скорост, когато жената, която обичах повече от всичко на света, бе убита в апартамента ни в Кеймбридж. Изабела Кале бе не само моя любима, тя бе и най-добрият ми приятел. Бе една от първите жертви на господин Смит.

След убийството изобщо не се явих в болницата, където бях приет като стажант. Дори не им се обадих. Бях разбрал, че никога няма да мога да работя като медик. Животът ми бе свършил заедно с Изабела или поне така виждах нещата тогава.

Осемнадесет месеца след убийството ме приеха в отдел „Психология на поведението“ към ФБР. Точно с това исках да се занимавам, това изпитвах нужда да работя. След като се доказах в отдела, поисках да ме включат в случая „господин Смит“. Началниците отначало ми се опънаха, но после се предадоха.

— Може би някой ден ще промениш становището си — каза Кайл.

Останах с впечатлението, че той лично вярва, че ще го направя. Кайл обичаше да вярва, че всички мислят като него — чиста и ясна логика и минимум емоционален багаж.

— Не мисля — отвърнах аз, внимавайки да не прозвучи като покана за спор. — Но кой знае?

— Може би, след като най-накрая хванеш Смит — настоя той на своето.

— Да, може би тогава…

— Нали не мислиш, че Смит… — започна той, но се отказа от абсурдната мисъл, че господин Смит може да има нещо общо с нападението тук, във Вашингтон.

— Не, не мисля — отвърнах. — Смит не с извършил това престъпление. Ако беше той, всички сега щяха да са мъртви и обезобразени.

77.

В „Сейнт Антъни“ с Кайл се разделихме и аз отидох да се правя на Док. Помислих си какво би могло да бъде и ми се стори, че не е кой знае колко лошо да се работи в болница. Помъчих се да разбера колкото е възможно повече за състоянието на Алекс Крос и шансовете му да оцелее след тези огнестрелни рани.

Сестрите и лекарите бяха изненадани от това колко добре се ориентирам в медицинската терминология и от познанията ми за огнестрелните рани, но никой от тях не настоя да разбере откъде и как. Не им беше до това — опитваха се с всички сили да спасят живота на Крос. От дълги години бе работил за болницата на благотворителни начала и хората не можеха да се примирят с мисълта да го оставят да умре. Дори санитарите идваха и се интересуваха за състоянието му.

Разбрах, че както вече се бях досетил, сърдечният колапс е бил предизвикан от загубата на кръв. Според лекаря, отговарящ за случая, Алекс Крос получил масиран сърдечен колапс минути след като го докарали. Кръвното му налягане започнало опасно да спада, докато стигнало до 60 на 0.

Според предвижданията на екипа. Крос сигурно щял да умре по време на операцията, необходима за спиране на масираните вътрешни кръвоизливи, но без нея смъртта щяла да настъпи с абсолютна сигурност. Колкото повече слушах обясненията им, толкова по-силно се убеждавах, че са прави. Спомних си една поговорка, често цитирана от майка ми: „Нека тялото му отиде на небето, преди сатаната да е разбрал, че е умрял.“

Кайл тръгна с мен по оживения коридор на четвъртия етаж. Голяма част от персонала на болницата познаваше Крос лично. Всички бяха разтревожени и се чувстваха безпомощни, защото не можеха да направят нищо за него. Атмосферата в болницата бе неподправено тревожна и емоционална и това не можа да не ми повлияе, още повече че вече бях ходил в къщата на Крос.

Кайл все още бе блед, със свъсени от тревога вежди и оросено в пот чело. Погледът му бе отнесен.

— Какво научи? — попита ме той. — Видях те да говориш с тях.

С основание подозираше, че бях започнал да водя свое мини разследване. Познаваше стила ми на работа, знаеше и девиза ми: „Не прави никакви изводи, разпитвай всекиго и всичко.“

— Вече е в операционната. Не се надяват да прескочи трапа — казах му аз лошата новина. Без излишни сантименти, точно така, както искаше той. — Така мислят лекарите. Но какво ли разбират те! — добавих накрая.

— А ти как мислиш? — попита отново той.

Зениците на очите му се бяха превърнали в мънички, едва забележими тъмни точици. Взимаше това много навътре — никога не бях го виждал да реагира така болезнено. Разбрах, че двамата с Крос са били много близки.

Въздъхнах и затворих очи. Запитах се дали да му кажа какво наистина мисля. После ги отворих и рекох:

— Може да се окаже по-добре, ако не успее да го прескочи, Кайл.

78.

— Ела с мен — задърпа ме той по коридора. — Искам да те запозная с един човек. Хайде!

Слязох подир него на третия етаж, след което двамата се вмъкнахме в една стая, без да чукаме. Пациентът вътре се оказа възрастна чернокожа жена.

Главата й бе омотана с бинтове, оформящи нещо като тюрбан. Изпод тях се показваха няколко посивели кичурчета коса. Охлузените й бузи бяха покрити с марли.

До леглото й бяха изправени две системи — едната с кръв, а другата с физиологичен разтвор й антибиотик. Бе свързана с монитор, показващ състоянието на сърцето й.

Тя ни погледна изненадано, но после позна Кайл.

— Как е Алекс? — попита ни с пресипнал и немощно шепнещ глас, в който въпреки това се долавяха твърди нотки.

— Искам истината. Тук никой не ми казва истината. Ти ще ми я кажеш ли, Кайл?

— В момента е в операционната, Нана. Докато не излезе, не можем да научим нищо — отвърна Кайл, — а вероятно и след това няма да ни кажат.

Очите на възрастната жена се присвиха и тя поклати тъжно глава:

— Помолих те да ми кажеш истината. Това поне заслужавам. Как е Алекс, Кайл? Жив ли е?

Кайл шумно въздъхна. Тъжен и уморен звук. Двамата с Алекс Крос от години работеха заедно.

— Състоянието на Алекс е изключително тежко — казах аз меко, доколкото можах. — Това означава…

— Знам какво означава „тежко“ — прекъсна ме тя. — Четиридесет и седем години съм преподавала в училище. Английски, история, аритметика.

— Извинете ме — отвърнах аз. — Не исках да прозвучи така снизходително. — Помълчах секунда-две, после продължих отговора: — Вътрешните му рани са от вида, наречени „разкъсни“, и вероятно с голяма степен на замърсяване. Най-сериозната му рана е тази в коремната област. Куршумът е минал през черния дроб и очевидно е засегнал чернодробната артерия. Така ми бе казано. Куршумът е заседнал в задната част на стомаха, където в момента притиска гръбначния стълб.

Тя трепна, но продължи да слуша внимателно, изчаквайки ме да свърша. Помислих си, че ако Алекс Крос е толкова силен, колкото тази жена, и толкова волев, значи като детектив е нещо наистина специално.

Продължих по-нататък:

— Тъй като е засегната артерия, загубата на кръв е значителна. Самото съдържание на стомаха и тънките черва може да се окаже причина за инфекция. Има опасност и за възпаление на коремната кухина — перитонит и може би панкреатит — и всичко това може да се окаже фатално. Куршумът е предизвикал раната, а възможната инфекция е усложнението. Вторият куршум е минал през китката, но не е засегнал радиалната артерия и е излязъл, без да счупи кост. Толкова знаем засега. Това е истината.

Млъкнах. Очите ми нито за миг не се отклониха от тези на възрастната жена, както и нейните от моите.

— Благодаря — отвърна тя с примирен шепот. — Благодаря и за това, че не се отнесохте с мен снизходително. Да не би да сте лекар в тази болница? Говорите така, сякаш сте.

Поклатих глава:

— Не, не съм. Работя във ФБР. Едно време учих за лекар.

Очите й се разшириха и ме изгледаха по-изненадано, отколкото като влязохме. Почувствах, че тази жена има огромни резерви от сила.

— Алекс е лекар и детектив.

— Аз също съм детектив — казах.

— А пък аз съм Нана Мама. Баба съм на Алекс. Вие как се казвате?

— Томас — отвърнах. — Казвам се Томас Пиърс.

— Е, благодаря ви, че ми казахте истината.

79.

Париж, Франция

Полицията никога не би го признала, но в момента Париж бе под контрола на господин Смит. Бе превзел града с щурм и само той си знаеше защо. Новината за застрашителното му присъствие се разнесе по булевард „Сен Мишел“ и стигна до улица „Вожирар“. Такива неща не би трябвало да се случват в такъв „tres luxe“24 квартал като Шести арондисман.

Изкусително подредените витрини и магазини по булевард „Сен Мишел“ привличаха и туристи, и парижани. Пантеонът и красивата Люксембургска градина бяха съвсем наблизо. Това в никакъв случай не би трябвало да бъде сцена на такива зловещи убийства.

Първи напуснаха постовете си продавачите от скъпите магазини и забързано се отправиха към №11 на улица „Вожирар“. Ужасно им се искаше да видят господин Смит или поне изкусната му работа. Искаха да видят така наречения Пришълец със собствените си очи.

След тях тръгнаха клиентите и дори собствениците, затваряйки магазините и кафенетата. Ако не им даваха да минат по улица „Вожирар“, то поне можеха да надникнат към №11, където бяха спрели няколко полицейски коли и един военен автобус. Високо над тази мрачна сцена шумно кръжаха гълъби, като че ли и те искаха да зърнат прочутия престъпник.

От другата страна на „Сен Мишел“ се намираше Сорбоната с известния си параклис, огромен часовник и откритата си павирана тераса. На площадчето отпред бе паркиран още един военен автобус, пълен с войници. Студенти плахо се приближаваха по улица „Шамполион“, за да хвърлят по някой и друг поглед. Миниатюрната уличка бе кръстена на името на Жан Франсоа Шамполион — френския египтолог, който първи разчел йероглифите, написани на Розетския камък.

Полицейският инспектор Рене Фулкс поклати глава, когато спря на улица „Шамполион“ и видя тълпата. Инспекторът разбираше нездравото любопитство на обществото към личността на господин Смит. Именно страхът от неизвестното, особено този от внезапна и ужасна смърт, привличаше интереса на хората към тези странни убийства. Господин Смит бе спечелил репутацията си и с това, че действията му бяха абсолютно неразбираеми. Струваше им се, че наистина е „пришълец“. Малко хора можеха да си представят друго човешко същество да постъпва така, както той винаги постъпваше.

Инспекторът лениво огледа обстановката на малкия площад. Над ъгъла откъм лицея „Сен Луи“ висеше билборд, на който днес рекламираха „Tour de France Femina“, а също и още нещо, наречено „Formation d’artistes“. Поредната ненормална глупост, каза си инспекторът и се засмя сухо.

После погледът му падна на уличния художник, който замислено оглеждаше произведението си, нарисувано с тебешир на тротоара. Човекът бе потънал до такава степен в размисъл, че изобщо не обръщаше внимание на полицейското присъствие. Същото можеше да се каже и за бездомничката, безгрижно миеща съдовете от закуската си на обществената чешмичка.

Добре и за двамата — взеха изпита на Фулкс за нормално поведение в този напрегнат и динамичен век.

Качвайки се по сивото каменно стълбище, водещо до боядисана в синьо врата, той едва потисна изкушението да се обърне към тълпата на улица „Вожирар“ и да кресне: „Я си гледайте скапаната работа и още по-скапания живот. Идете на кино например. Това тук няма нищо общо с вас. Смит взима само интересни и заслужаващи образци, така че няма защо да се безпокоите.“

Тази сутрин бе пристигнал доклад, че един от най-добрите млади хирурзи в L’Ecole Pratique de Medecine изчезнал. Ако се следваше моделът на поведение на господин Смит, само след два дни щяха да намерят хирурга мъртъв и обезобразен. Точно така бе постъпил и с всички останали жертви. Това бе единственото нещо, което се повтаряше винаги и което би могло да се нарече модел на поведение. Смърт чрез обезобразяване.

Фулкс кимна и поздрави двете ченгета и по-нисшия по ранг инспектор, които завари в богато обзаведения апартамент на хирурга. Стаите бяха пълни с антични мебели и скъпо струващи произведения на изкуството, а холът му бе с изглед към Сорбоната.

Дааа, златното момче от L’Ecole Pratique de Medecine май бе излязло в междучасие в неподходящо време. Нещата никак не изглеждаха добри за младия доктор Абел Санте.

— Нищо, нито следа от борба, така ли? — обърна се Фулкс към по-близкото до него ченге, влизайки в апартамента.

— Ни най-малка, точно както при другите. Бедното богато момче обаче е изчезнало. Потънало е някъде и господин Смит го държи при себе си.

— Сигурно е в летящата му чиния — добави другото ченге, младо момче с дълга червена коса и модни черни очила.

Фулкс рязко се извърна към него:

— Ти! Изчезвай моментално оттук! Отивай при ония откачалници долу! Дано тоя господин Смит вземе теб в летящата си чиния, но за нещастие мисля, че стандартите му са далеч по-високи.

Намерил кому да излее лошото си настроение, инспекторът влезе да огледа работата на господин Смит. А след това трябваше да пише и рапорт. Трябваше да върже някаква смислена история от всичко това. Цяла Франция, цяла Европа нямаха търпение да чуят последните новини.

80.

Щабът на ФБР във Вашингтон се намира на Пенсилвания Авеню, между Девета и Десета улица. От четири до седем прекарах в ГПСОМ заедно с половин дузина специални агенти, включително и с Кайл Крейг. ГПСОМ означава група пичове, седнали около маса. Събрали се в заседателната зала на Стратегическия оперативен център, енергично и бурно обсъдихме нападението над Крос.

В седем вечерта научихме, че Крос е преминал успешно първия кръг операции. Около масата всички радостно зашумяха. Казах на Кайл, че искам да се върна в болницата.

— Непременно трябва да видя Алекс Крос — настоях аз. — Наистина трябва да го видя, дори и да не може да говори. Независимо от това в какво състояние се намира.

Двадесет минути по-късно аз вече се намирах в асансьора, отнасяш ме към шестия стаж на „Сейнт Антъни“. Тук бе по-тихо, отколкото в останалата част на болницата. От обстановката наоколо можеха да те побият тръпки, особено пък при тези обстоятелства.

Влязох в малката стая от интензивното отделение, намираща се в средата на полутъмния коридор. Бях закъснял. Някой вече ме бе изпреварил.

Детектив Сампсън бе застанал до леглото на приятеля си като на пост. Сампсън бе висок и с яко телосложение мъж — може би към един и осемдесет и пет, — но изглеждаше ужасно уморен, като че ли всеки момент щеше да припадне от изтощение.

Сампсън вдигна поглед към мен, кимна едва-едва и отново насочи очи към Крос. Погледът му бе странна смесица от гняв и тъга.

От Алекс Крос излизаха толкова много жици и тръбички, че косата да ти настръхне. Знаех, че е на около четиридесет години, но изглеждаше по-млад. Това бе единственото хубаво нещо у него в момента.

Погледнах таблицата за състоянието му, прикрепена за предната табла на леглото. Бе претърпял от сериозна до умерена загуба на кръв вследствие разкъсване на чернодробната артерия. Имаше колапс на белия дроб, безброй контузии, хематоми и разкъсни рани. Лявата му китка бе счупена. Бе получил натравяне на кръвта и злокачествеността на раните му го бе поставила в списъка на „готовите за изписване“.

Алекс Крос бе в съзнание и аз дълго време се взирах в кафявите му очи. Какви тайни се криеха в тях? Какво знаеше той? Беше ли видял лицето на нападателя си? Кой ти направи това? Не е Сонежи. Кой е посмял да влезе в спалнята ти?

Не можеше да говори и в очите му не успях да прочета нищо. Никакъв признак, че ме е забелязал да заставам до Сампсън. Нито пък че е познал самия Сампсън. Тъжно.

В „Сейнт Антъни“ се грижеха отлично за доктор Крос. Счупената китка бе гипсирана грижливо, а самата ръка бе прикрепена към трапецовидна рамка. Кислородът минаваше през прозрачна тръба, излизаща от изхода в стената. Монитор, последна дума на техниката, показваше пулса, температурата и кръвното налягане.

— Защо не го оставиш на мира? — проговори Сампсън след няколко минути мълчание. — Защо не оставиш и двама ни на мира? Не можеш с нищо да помогнеш. Моля те, върви си!

Кимнах, но продължих да гледам в очите на Алекс Крос още няколко секунди. За нещастие той нямаше какво да ми казва.

После оставих Сампсън и Крос на мира. Питах се дали пак ще видя някога Крос. Съмнявах се. Вече не вярвах в чудеса.

81.

Тази нощ, както обикновено, не можах да изхвърля господин Смит от главата си, а освен него там се беше настанил и Алекс Крос със семейството си. Непрекъснато прехвърлях в съзнанието си картини от изминалия ден — различни епизоди от посещението в болницата, от къщата на Крос. Кой бе влязъл в дома му? До кого се бе добрал Гари Сонежи? Защото сигурно точно така е станало.

Проблясващите една след друга картини в главата ми бяха влудяващи и заплашваха да излязат извън контрол. Това чувство никак не ми харесваше и ми се струваше, че не бих могъл да проведа разследване, камо ли две наведнъж, в такава стресова и навяваща чувство за клаустрофобия ситуация.

От този ад бяха минали само двадесет и четири часа. Бях долетял от Лондон в Съединените щати. Кацнах на Националното летище във Вашингтон и веднага заминах за Куонтико, Вирджиния. След това ме бяха върнали спешно във Вашингтон, където работих по загадката Крос до десет часа вечерта.

А за да станат нещата още по-зле, ако това изобщо бе възможно, на всичко отгоре, когато се върнах и си легнах в стаята ми в „Хилтън и Тауърс“, разбрах, че не мога да заспя. В съзнанието ми бе истински хаос, който упорито отказваше да ми позволи да заспя.

Работната хипотеза по случая „Крос“, която бях чул в щаба на ФБР същата тази вечер, не ми харесваше. Бяха влезли в обичайния за тях коловоз — приличаха на не научили урока си ученици, които гледат в тавана, мъчейки се да открият отговора там. Всъщност работата на повечето полицейски следователи ми напомняше за хапливото, но откровено определение на Айнщайн за първите признаци на умопомрачението. За първи път го бях чул в Харвард: Безкрайно повтаряне на един и същи процес, надявайки се на различен резултат.

Неуморното ми съзнание непрекъснато ме връщаше в спалнята, където Алекс Крос е бил жестоко бит и ранен. Търсех нещо, но какво точно? Виждах кръвта му, размазана по стените, по пердетата, по чаршафите, по изповръщания килим. Какво липсваше? Липсваше ли изобщо нещо?

Не можех да заспя, мамка му!

Опитах да заместя вземането на успокоително с работа. Това всъщност бе обичайното ми лекарство против безсъние. Вече бях започнал да си водя подробни бележки и да си рисувам схеми на местопрестъплението. Станах и добавих още някои неща. Лаптопът винаги ми бе подръка, готов да поеме още малко информация. Стомахът ми не спираше да се свива, а главата ми продължаваше да тупти влудяващо.

Начуках на клавиатурата следното: Възможно ли е Гари Сонежи да е останал жив? Още нищо не бързай да отхвърляш, дори то да е най-абсурдната възможност.

Ако е необходимо, ексхумирай тялото на Сонежи.

Прочети книгата на Крос „И дойде Паяка“.

Отиди в „Лортън“ където е лежал Сонежи.

След около час работа бутнах компютъра настрана. Наближаваше два часът сутринта. Чувствах главата си така, сякаш имах силна настинка. Пак не можех да заспя. Бях на тридесет и три години, а вече бях започнал да се чувствам като старец.

Пред очите ми непрекъснато се въртеше окървавената спалня на Крос. Никой не може да си представи какво означава да живееш с такива картини в главата ден и нощ. Виждах Алекс Крос така, както го бях видял в „Сейнт Антъни“. После си спомнях жертвите на господин Смит — „изследванията“ му, както той ги наричаше.

Мрачните сцени се въртяха в главата ми в ужасяваща последователност. И винаги ме отвеждаха на едно и също място, натрапваха ми едно и също заключение.

Виждах друга спалня. Апартаментът, в който живеехме двамата с Изабела в Кеймбридж, Масачузетс.

Съвсем ясно си спомнях как тичах по тесния коридор в онази ужасна нощ. Сърцето ми се бе качило някъде в гърлото и го усещах като заседнал там огромен юмрук. Спомнях си всяка крачка, всичко, което виждах по пътя си.

Накрая видях Изабела и си помислих, че това сигурно е сън, смразяващ кръвта кошмар.

Изабела бе в нашето легло и аз разбрах с абсолютна сигурност, че е мъртва. Никой не би могъл да остане жив след касапницата, която видях. И никой не оживя — нито един от двама ни.

Изабела бе жестоко убита на двадесет и три години, в началото на живота си, преди още да е имала възможност да бъде майка, съпруга. Антрополог, какъвто мечтаеше да стане. Не можах да се сдържа, не можах да се спра. Наведох се и прегърнах онова, което бе останало от Изабела, онова, което бе останало.

Как бих могъл да го забравя? Как бих могъл да изхвърля тази гледка от съзнанието си?

Простият отговор е — никак.

82.

Отново бях излязъл на лов — най-самотното занятие на тази земя. Откровено казано, почти нищо друго не ме крепеше така през изминалите четири години от смъртта на Изабела.

Още щом се събудих сутринта, веднага позвъних в болницата. Алекс Крос беше още жив, но в кома. Състоянието му се определяше като изключително критично. Запитах се дали Джон Сампсън е прекарал цялата нощ край леглото му. Подозирах, че точно така е станало.

В девет сутринта вече бях отново в дома на Крос. Исках да огледам мястото на престъплението по-подробно, да вникна по-дълбоко, да обърна внимание на всеки факт, да събера всяка прашинка и тресчица. Опитах се да обобщя всичко, което знаех, или поне си мислех, че знам, в този ранен стадий на разследването. Спомних си максимата, често използвана в Куонтико: всяка истина е половин истина, а вероятно и толкова не е.

Някакъв адски „върколак“ излиза от гроба и напада известен полицай и семейството му в собствения им дом. Върколакът предупредил доктор Крос, че ще дойде. Нямало никакъв начин да го спре. Първично с жестокостта си, но ефектно отмъщение.

По неизвестна причина обаче нападателят не успял да извърши екзекуцията. Нито един член на семейството, нито дори Алекс Крос, не е бил убит. Това бе най-противоречивата и най-объркваща част от цялата загадка. Точно в това се криеше ключът!

Спуснах се в мазето на къщата малко преди единадесет. Бях помолил столичното полицейско управление и оперативната група на ФБР да не пипат нищо по другите етажи, докато не завърша огледа на цялата къща. Събирането на данни, цялата ми наука се състоеше именно в това — бавен и методичен процес на събиране на улики.

Нападателят (ката) се бе крил (а) в мазето, докато горе и в задния двор е вървял купонът. Близо до входа за мазето бе открит частичен отпечатък. Девети номер. Откритието не бе кой знае какво, освен ако извършителят не е искал именно това — да намерим отпечатъка.

Едно нещо се натрапи в съзнанието ми веднага. Като малък Гари Сонежи е бил затварян в мазето. Бил е изолиран от останалите в дома. Бил е физически малтретиран в това мазе. В също такова мазе, каквото и Крос имаше.

Нападателят определено е бил скрит в мазето. Това не би могло да бъде съвпадение.

Знаел ли е за недвусмислените заплахи, отправени от Сонежи към Крос? Тази възможност бе адски смущаваща. Още не исках да се спирам на никакви теории или да си вадя прибързани заключения. Трябваше да събера колкото е възможно по-голямо количество сурова информация. Вероятно защото съм завършил медицина, подхождах към случаите си, както би направил това лекар.

В мазето бе тихо и успях с лекота да съсредоточа цялото си внимание върху окръжаващата ме среда. Опитвах се да си представя как нападателят се промъква тук по време на партито и след това как продължава нататък, след като къщата утихва и Алекс Крос отива да си легне.

Нападателят е бил страхливец.

Не се е намирал в състояние на гняв. Бил е методичен.

Значи не е било престъпление, извършено под влияние на силни емоции.

След това извършителят е пребил децата едно след друго, но не фатално. Пребил е и бабата на Алекс Крос, но я е оставил жива. Защо? Само Алекс Крос е трябвало да умре, но дори и това — поне засега — не бе станало.

Да не би нещо да е сбъркал? Къде беше нападателят в момента?

Във Вашингтон? И сега проверява дома на Алекс Крос? Или пък в болницата „Сейнт Антъни“, където столичната полиция охраняваше Крос?

Минавайки бавно покрай допотопна готварска печка на твърдо гориво, забелязах, че желязната й вратичка е съвсем леко открехната. Хванах дръжката с кърпичката си и я отворих докрай. Не се виждаше добре, затова извадих подобното си на писалка фенерче. Вътре имаше около два сантиметра пепел, светлосивкава на цвят. Някой съвсем наскоро бе палил тук нещо леснозапалимо, вероятно вестник или списание.

До печката бе подпряна малка лопатка. Взех я и заразбърквах пепелта с нея. Много внимателно.

После чух дзън. Звук на метал, чукнат в метал.

Изгребах навън пълна лопатка пепел. В пепелта имаше нещо твърдо, нещо по-тежко. Не се надявах на кой знае какво. Просто се опитвах да събера данни и всичко ме интересуваше, дори и съдържанието на една допотопна готварска печка на твърдо гориво. Изсипах лопатката отпред, после загладих купчинката пепел с нея.

Видях в какво се е ударила лопатката. С връхчето й преобърнах находката си няколко пъти. Да, казах си аз. Най-сетне имах нещо — първата отправна точка.

Това беше детективската значка на Алекс Крос — потъмняла и обгорена.

Някой е искал да намерим тази значка.

Нападателят иска да си играем — помислих си. — На котка и мишка.

83.

Ил дьо Франс

Обикновено доктор Абел Санте бе спокоен и организиран. В медицинските кръгове си бе спечелил известност не само на ерудит, но и на човек, здраво стъпил на земята. Беше добър и способен лекар.

В момента доктор Санте се опитваше да отпрати съзнанието си някъде, колкото е възможно по-далеч от мястото, където се намираше тялото му. Където и да е във Вселената, стига да не е тук.

Вече бе прекарал няколко часа, спомняйки си минута по минута подробности от приятното си и безгрижно детство в Рен, след това годините, прекарани в Сорбоната и L’Ecole Pratique de Medecine, бе играл голф и тенис и накрая отново бе преживял седемгодишната си любовна връзка с Регина Бекер — милата и добра Регина.

Изпитваше необходимост да бъде на някое друго място, да съществува някъде другаде, но не и тук, където бе в действителност. Изпитваше необходимост да бъде в миналото, дори в бъдещето, но не и в настоящето. Спомни си „Английският пациент“ — и книгата, и филма. Не приличаше ли на граф Алмази? Само дето неговите мъки бяха по-лоши от тези на Алмази с неговата обгоряла плът. Той бе в ръцете на господин Смит.

Сега вече мислеше непрекъснато за Регина и си даде сметка, че я обича отчаяно и че е бил голям глупак, щом не се е оженил за нея преди години. Невероятен глупак и самомнително копеле!

Ех, колко му се искаше да живее и отново да види Регина. В този момент на това ужасно място, в тази чудовищна обстановка, животът му изглеждаше толкова ценен.

Не, не бе никак добре да мисли така. По този начин се връщаше в действителността, в настоящето. Не, не, не! Прати въображението си на някое друго място! Където и да е, само не тук.

Но плъзналата се в настоящето мисъл вече отново го бе натикала в това малко асансьорче, на това безкрайно малко петънце от глобуса, където в момента бе затворник и където никой не би могъл да го намери. Нито ченгетата, нито Интерпол, нито цялата френска армия, нито английската, американската или израелската.

Доктор Санте лесно можеше да си представи фурора, гнева и паниката, които щяха да се надигнат в Париж и цяла Франция.

Заглавията в Le Mond щяха да бъдат нещо от този род. Или…

Този ужас бе той! Бе абсолютно сигурен, че десетки хиляди полицаи, подпомагани от армията, в момента го търсят. Разбира се, с всеки изминал час шансовете му за оцеляване намаляваха. Знаеше това от прочетените във вестниците статии за нечовешките отвличания на господин Смит, както и какво правеше с жертвите си той.

Защо аз? Боже всемогъщи, повече не можеше да понася този пъклен монолог.

Не можеше да понася вече тази поза, почти надолу с главата, това ужасно тясно пространство, не можеше да го изтрае и секунда повече.

И секунда повече!

И секунда повече!

Не можеше да диша!

Щеше да умре тук.

Тук, в това проклето сервизно асансьорче. Заседнал между етажите в някаква забравена от бога къща в Ил дьо Франс, някъде из покрайнините на Париж.

Господин Смит го бе натикал в това асансьорче като денк мръсно бельо и след това го бе оставил да стои там кой знае колко време вече. Изглежда, бяха минали часове, най-малкото няколко часа, но Абел Санте вече в нищо не бе сигурен.

Разкъсващата болка идваше и си отиваше, но в повечето случаи разтърсваше тялото му на мощни вълни. Вратът, раменете и гърдите му го боляха убийствено, прекрачвайки всякаква граница на поносимостта му към болка. Изпитваше чувството, че бавно го смачкват във формата на куб. Ако по-рано никога не бе страдал от клаустрофобия, сега страдаше.

Но това далеч не бе най-лошото. Не, не, в никакъв случай. Най-ужасното нещо в случая бе, че той знаеше онова, което цяла Франция искаше да знае, което цял свят искаше да знае. Мислеше, че господин Смит би могъл да бъде философ, може би университетски преподавател, дори студент.

Той дори бе видял господин Смит.

Бе погледнал през една пролука в асансьорчето — е, вярно, с главата надолу — и се бе взрял в суровите, студени очи, бе видял носа, устните му.

Господин Смит видя погледа му.

И сега вече за него нямаше надежда.

— Проклет да си. Смит! Да гниеш в ада дано! Знам вече скапаната ти тайна! Вече знам всичко! Ти наистина си един шибан пришълец. Ти не си човек!

84.

— Наистина ли мислиш, че ще открием това копеле? Мислиш ли, че е толкова прост?

Джон Сампсън задаваше въпросите си от упор, предизвиквайки ме. Бе облечен целият в черно, с тъмни очила „Рей Бан“ на носа. Изглеждаше така, сякаш вече оплаква някого. Двамата с него се намирахме на борда на един хеликоптер на ФБР и в момента летяхме от Вашингтон за Принстън, Ню Джърси. Известно време щяхме да работим заедно.

— Мислиш, че Гари Сонежи е направил това по някакъв начин? Да не е Худини? И да не би да си мислиш, че е жив? — не спираше Сампсън. — Кажи ми, по дяволите, какво мислиш!

— Още не знам — въздъхнах аз. — Още събирам данни. Това е единственият начин, по който работя. Но не мисля, че Сонежи го е направил. Преди това той винаги е работил сам. Винаги.

Знаех, че Гари Сонежи е израсъл в Ню Джърси и след това е станал един от най-жестоките убийци на всички времена. И не изглеждаше така, сякаш дивашките му изпълнения са приключили. Сонежи бе част от тази мистерия в момента.

Бележките на Алекс Крос за Сонежи бяха много подробни. Навсякъде в тях намирах полезни и интересни виждания, но още не бях минал и една трета от тях. Вече бях разбрал, че Крос е полицейски детектив с остър ум, но от тези бележки ми стана ясно, че в психологията е дори още по-добър. Хипотезите и догадките му бяха не само умни и находчиви — те много често бяха правилни. Има голяма разлика в това, а много хора не успяват да я доловят, особено хора, заемащи сравнително високи постове.

Вдигнах поглед от четивото си.

— Досега съм имал късмет с доста трудни убийци. С изключение на този, когото наистина искам да хвана — казах аз на Сампсън.

Той кимна, без да сваля поглед от очите ми.

— Тоя господин Смит се е превърнал в нещо като култ, а? Особено в Европа. Лондон, Париж, Франкфурт.

Не бях изненадан, че Сампсън е запознат със случая. Таблоидите го бяха превърнали в герой номер едно. Статиите им наистина бяха завладяващо четиво. Всички наблягаха на виждането, че Смит може да е пришълец. Дори вестници като Ню Йорк Таймс и лондонския Таймс бяха публикували статии, заявявайки, че полицията смята, че Смит е може би извънземно същество, дошло на Земята да изучава хората. Да ги погледне отвътре, както пишеха те.

— Смит се превърна в лошото И Ти. Нещо, за което любителите на „Досиетата X“ да си мислят между два епизода на сериала. Кой знае, Смит може и да е пришълец от космоса или поне от някой паралелен свят. Няма нищо общо с човешката раса, в това поне мога да се закълна. Ходил съм на местопрестъпленията му.

Сампсън кимна.

— Гари Сонежи също нямаше кой знае колко общо с човешката раса — каза той с дълбокия си, странно тих глас. — И той идваше от друга планета. Беше ЧФЖ — чужда форма на живот.

— Не съм сигурен дали се вписва в същия психопортрет като на Смит.

— Защо да не се вписва? — присви очи Сампсън. — Мислиш, че твоят масов убиец е по-печен от нашия?

— Не искам да кажа това. Гари Сонежи беше много умен, НО правеше грешки. А господин Смит досега не е направил нито една.

— И именно затова сега ще успееш да разбулиш тая мистерия? Защото Гари Сонежи прави грешки?

— Не искам да правя предварителни изявления — отвърнах. — Не съм чак толкова прост. Ти също.

— Допуснал ли е Гари Сонежи някаква грешка в къщата на Алекс? — попита той изведнъж, пронизвайки ме с поглед през тъмните очила.

Въздъхнах шумно:

— Мисля, че някой е допуснал.

Хеликоптерът се готвеше за кацане извън очертанията на Принстън. По магистралата долу се точеше тънка нишка коли и хората вдигаха погледи към кацащата машина.

Спокойно можеше да се приеме, че всичко е започнало оттук. Къщата, в която бе отраснал Гари Сонежи, бе на по-малко от десет километра. Това бе първата бърлога на чудовището.

— Сигурен ли си, че Сонежи не е още жив? — попита ме Джон Сампсън още веднъж. — Абсолютно сигурен ли си в това?

— Не — отвърнах аз след кратко мълчание. — Още в нищо не съм сигурен.

85.

Не прави никакви заключения, подлагай на съмнение всичко.

Докато кацахме ма малкото частно летище, усетих как косъмчетата на тила ми настръхват. Какво става тук? Нещо свързано със случая „Крос“ ли?

Отвъд тънките ленти на пистите, докъдето поглед стигаше, се простираха борови гори и хълмове. Красотата на природата, невероятното богатство на зеления цвят ми напомниха нещо, казано от Сезан: „Когато цветът е най-богат, формата е най-пълна.“ Никога повече не погледнах на света по същия начин, след като бях прочел това.

Гари Сонежи е израснал тук наблизо — казах си аз. — Възможно ли е да е още жив? Не, не вярвам в това.

В Ню Джърси ни посрещнаха двама агенти, които ни докараха син линкълн на наше разположение. Двамата със Сампсън се качихме и се отправихме от Ламбъртвил към Роки Хилс. Знаех, че Сампсън и Крос са идвали в Принстън преди по-малко от седмица. Въпреки това имах някои въпроси и теории, които трябваше да проверя на място.

А и исках да видя мястото, където е израснал Гари Сонежи, където лудостта му е разцъфтяла и се е развила. Исках да говоря с някой, с когото нито Сампсън, нито Крос бяха разговаряли, с някой съвсем нов заподозрян.

Не прави никакви заключения, подлагай на съмнение всичко… и всекиго.

Седемдесет и пет годишният Уолтър Мърфи, дядото на Гари, ни чакаше на дългата белосана веранда. Не ни покани да влезем вътре.

От верандата на къщата се откриваше чудесен изглед към фермата. Всичко бе обрасло в зеленина — отсрещната пристройка бе покрита с бръшлян. Дядото май нарочно го оставяше да расте.

Усещах Гари Сонежи в дядовата му ферма, усещах го навсякъде.

Според Уолтър Мърфи, той нямал никакво чувство, че Гари бил способен на убийство. И никога не бил имал.

— Понякога си мисля, че съм свикнал с това, което е станало, но после изведнъж отново ми става необяснимо — разказваше ни той, докато лекият ветрец рошеше въздлъжката му бяла коса.

— Бяхте ли близо до Гари, докато растеше? — попитах го аз внимателно, оглеждайки възрастния човек.

Бе едър, с яко телосложение старец, с огромни и здрави ръце, които все още можеха да причинят физическа болка.

— Спомням си, че си говорехме с него надълго и нашироко, докато бе по-малък, чак до времето, когато го обвиниха, че бил отвлякъл онези две деца във Вашингтон.

Обвиниха.

— И вие бяхте изненадан? — вметнах аз. — Нямахте представа, нали?

Уолтър Мърфи отправи поглед право в мен — за първи път. Знаех, че тонът ми не му харесва, иронията в него. Доколко можех да го ядосам? Колко дълъг бе фитилът на стареца?

Наведох се напред, внимавайки да не изпусна нито една думичка, нито един жест, нито една гримаса. Събирах данни.

— Гари винаги е искал да си намери мястото в живота, както всички останали — отвърна рязко старецът. — Имаше доверие в мен, защото знаеше, че го приемам такъв, какъвто е.

— А какво за приемане имаше в него?

Старецът премести погледа си към спокойната гора наоколо. Усещах Сонежи в тези гори. Сякаш ни гледаше оттам.

— Признавам, че понякога можеше да проявява неприязън. Езикът му бе остър и обичаше да се държи високомерно, което дразнеше някои хора.

Притисках Уолтър Мърфи и не му давах да диша.

— Но не и когато е бил около вас, нали? — попитах. — Вас не е дразнел.

Ясносините очи на стареца се върнаха от разходката из гората.

— Не, ние винаги сме били близки. Знам, че е така, макар скъпо платените психари да разправяха, че Гари не можел да изпитва любов, не можел да изпитва каквото и да е топло чувство. Избухванията му никога не са били насочени към мен.

Това бе очарователно откритие, но усещах, че е лъжа. Хвърлих поглед към Сампсън. Той ме гледаше по различен начин.

— Тези избухвания към другите хора. Бяха ли предумишлени? — попитах.

— Е, знаете много добре, че той изгори къщата на баща си и мащехата си. Те бяха вътре. Заедно с доведените му брат и сестра. Той трябваше да бъде на училище. Беше добър ученик в „Педи Скул“ в Хайстаун. Имаше приятели там.

— Виждали ли сте някого от приятелите му от „Педи“?

Скоростното темпо на въпросите ми не даваше мира на Уолтър Мърфи. Беше ли също толкова избухлив като внука си?

В очите на стареца проблесна искра. Гневът излизаше на повърхността. Може би истинският Уолтър Мърфи щеше да се появи всеки момент.

— Не, никога не е водил приятелите си от училище тук. Предполагам, намеквате, че е нямал приятели, че е искал да изглежда по-нормален, отколкото всъщност е бил. Това ли ви е тънката мисъл? Между другото, да не сте съдебномедицински психолог? Такава ли е играта ви?

— Влакове? — казах аз.

Исках да видя къде ще отведе Уолтър Мърфи тази дума. Това бе важно — тест, момент на истина и откровение.

Хайде, старче. Влакове?

Той отново отправи поглед към върхарите на околните борове.

— Ммм. Бях забравил. Не ми дойде веднага наум. Синът на Фиона — истинският й син, имаше един доста скъп комплект влакчета. На Гари не му даваха даже да влиза в стаята при тях. Когато стана на десетина-единайсет години, влакчетата изчезнаха. Целият комплект!

— И какво стана с влакчетата?

Уолтър Мърфи почти се усмихна.

— Всички знаеха, че Гари ги е взел. Унищожил ги е или ги е заровил някъде. Цяло лято го разпитваха къде са влакчетата, но той не им каза и дума. Не го пуснаха да мръдне никъде цяло лято, но той пак не им каза.

— Това е била неговата тайна, неговото превъзходство над тях — предположих аз, прилагайки отново малко „тънка мисъл“.

Бях започнал да усещам нещо смущаващо, свързано с Гари и дядо му. Започвах да разбирам Сонежи и може би заедно с това се доближавах до истината кой е нападнал дома на Крос във Вашингтон. В Куонтико работеха по теорията за копиране на известни убийства. На мен по ми харесваше теорията за партньорството, само че Сонежи никога не бе работил с партньори.

Кой се бе промъкнал в дома на Крос? И как?

— Като пътувахме насам, прочетох някои от бележките на доктор Крос — казах аз на дядото. — Гари имал някакъв непрекъснато повтарящ се кошмар. Започнал тук, във вашата ферма. Знаете ли нещо за това? За кошмара на Гари във вашата ферма?

Уолтър Мърфи поклати глава. Премигна няколко пъти. Знаеше нещо.

— Бих искал да ви помоля да ми позволите едно нещо — казах аз. — Трябват ми две лопати. Обикновени лопати, ако имате.

— А ако кажа „не“? — повиши той глас внезапно. За първи път се показваше открито недружелюбен.

И тогава ме осени. Старецът също играеше. Ето защо разбираше Гари толкова добре. Поглежда към боровете отсреща, за да се настрои и да подготви следващите си няколко реплики. Дядото е актьор! Само че не толкова добър, колкото Гари.

— Тогава ще се върнем с разрешително за обиск — казах му. — Не се заблуждавайте. Тъй или иначе обиск ще има.

86.

— За какво беше целият този шум? — попита Сампсън, докато се измъквахме от паянтовата пристройка и се насочвахме към направеното от сив камък огнище, отстоящо малко по-нататък към гората. — Така ли мислиш, че ще отрежем главата на ламята? Като се заяждаме с тоя старец?

И двамата бяхме с по една лопата в ръце, а аз носех и ръждясала кирка.

— Казах ти вече. Данни. Аз съм човек на науката. Имай ми доверие поне още половин час. Освен това тоя старец е по-печен, отколкото изглежда.

Каменното огнище бе правено преди много години, за да се готви на него, но явно през последните не е било използвано. Цялото бе обрасло с диви лози и други увивни растения, сякаш е искало да се скрие.

До него имаше прогнила дървена маса с паянтови пейки от двете страни. Навсякъде наоколо растеше бор, бук и бряст.

— Гари имал някакъв непрекъснато повтарящ се сън. Ето това ме накара да дойда тук. Сънувал именно това място. Близо до огнището и масата във фермата на дядо Уолтър. Ужасия. Този сън се появява няколко пъти в бележките на Алекс, които си е водил, разговаряйки със Сонежи в затвора „Лортън“.

— Където Гари е трябвало да бъде изпечен, докато кожичката му отвън се зачерви, а отвътре стане леко розов — забеляза Сампсън мрачно.

Засмях се на черния му хумор. Това бе първият ведър миг, преживян от мен от доста време насам, и бе добре, че има с кого да го споделя.

Избрах едно място по средата между старото огнище и извисяващия се, нагоре дъб, леко наклонен към къщата. После вдигнах кирката и я забих в земята, забих я дълбоко и силно. Гари Сонежи. Неговата аура, неговото непобедимо зло. Неговият дядо. Още данни.

— В този негов сън — продължих аз да разказвам на Сампсън — Гари извършил някакво страховито убийство още като бил малък. Възможно е да е заровил жертвата тук. Той самият не е бил сигурен. Понякога не е можел да отделя сънищата си от реалния свят. Нека се опитаме да потърсим древното светилище на Гари, където той е заравял жертвите си. Може би ще успеем да вникнем в най-ранните му сънища.

— А може би на мен никак не ми се иска да вниквам в най-ранните сънища на Гари Сонежи — каза Сампсън и се засмя.

Напрежението между двама ни забележимо намаля. Това бе добре.

Отново вдигнах кирката и със замах я забих дълбоко в земята. Повторих действието още веднъж и още веднъж, докато накрая навлязох в удобен работен ритъм.

Сампсън гледаше изненадано как се оправям с кирката.

— Ти май и друг път си се захващал за такава работа, а? — забеляза той и започна да копае до мен.

— Да, живеех в една ферма близо до Ел Торо, Калифорния. Баща ми, дядо ми и прадядо ми са били лекари в малки градчета. И същевременно са живели в семейната ни конеферма. От мен се очакваше да се върна и да поема практиката, но така и не завърших медицинския си стаж.

Двамата вече работехме сериозно. Здрава, честна работа — търсейки отдавна изгнили тела и призраци от миналото на Гари Сонежи. Мъчейки се да подпалим фитила на дядо Мърфи.

Изпотихме се и хвърлихме ризите.

— Нещо като джентълменска ферма, а? Оная в Калифорния. Където си живял като малък.

Изсмях се, като си представих джентълменската ферма.

— Беше много малка ферма. Поддържахме я с големи усилия. Баща ми бе твърдо убеден, че лекарите не бива да забогатяват от това, че се грижат за хората. „Не бива да се печели от хорското нещастие“, казваше често той. И още е убеден в това.

— Хм. Доста странно семейство, а?

— Горе-долу такава е истината.

87.

Зает с копаенето в двора на Уолтър Мърфи, мислите ми ме отнесоха в нашата ферма в Южна Калифорния. Спомнях си съвсем ясно огромния червен хамбар и двата малки корала.

Когато живеех там, имахме шест коня. Два от тях — Фадъл и Рицар, бяха жребци за разплод. Всяка сутрин взимах гребло, вила и количка и започвах да чистя боксовете с конете. После откарвах натоварената догоре количка на бунището, връщах се и разстилах чиста слама, напълвах поилките им с прясна вода. И така всяка сутрин, докато не тръгнах на училище. Така че — да, знаех как да се оправям с лопата и кирка.

За около половин час двамата със Сампсън изкопахме плитък ров, насочен към големия дъб. Разперило клони над половината двор, дървото често било споменавано от Сонежи, докато разправял на Алекс сънищата си.

Очаквах Мърфи всеки момент да повика местната полиция, но той не го направи. Освен това почти бях готов да видя как Сонежи внезапно се появява. Но и това не стана.

— Лошо, че старият Гари не ни остави поне една карта — изръмжа по едно време Сампсън, пъшкайки от усилието под изгарящите лъчи на слънцето.

— Много подробно е говорел за съня си. Мисля си, че е искал Алекс да дойде тук. Алекс или някой друг.

— Ето че някой друг дойде. Ние двамата. Хей, мамка му, тука наистина май има нещо! — възкликна Сампсън.

Приближих се към него. Двамата продължихме енергично да копаем, увеличавайки несъзнателно скоростта. Работехме рамо до рамо, потейки се изобилно. Данни — казах си аз. — Това са само данни, водещи ни към отговора. Началото на разнищването.

И тогава познах парчетата, които бяхме открили в плиткия гроб — скривалище на Гари до старото огнище.

— Исусе Христе, не мога да повярвам! Божичко, Исусе! — смая се Сампсън.

— Животински кости. Това ми прилича на черепа и бедрената кост на средно по големина куче — обясних му аз.

— Много са.

Продължихме да копаем с още по-голям ентусиазъм. Дишахме тежко и напрегнато. Стана вече почти цял час, откакто се бяхме хванали да копаем в тази жега. Бе някъде около 27–28 градуса, задушно и влажно. Бяхме в рова до кръста.

— Мамка му! Ето пак. Разпознаваш ли ги тия неща от това твое медицинско училище?

Двамата бяхме свели погледи и гледахме с широко отворени очи човешкия скелет в краката ни.

— Това са скапуларата и мандибулата. Сигурно са на младо момче или момиче — отново обясних аз на Сампсън.

— Значи това е дело на младия Гари, а? Това първото му убийство ли е?

— Не съм сигурен. Хайде да не забравяме дядо Уолтър. Да продължим с търсенето. Ако е Гари, може би е оставил някакъв знак. Би трябвало да бъде някое от любимите му неща от детството. Нещо, което е било за него безценно.

Продължихме да копаем и само няколко минути по-късно намерихме още едно скривалище. Сега вече само тежкото ни дишане нарушаваше тишината.

Имаше още кости, вероятно на по-голямо животно, може би на елен, но се виждаха и човешки.

Освен това имаше още нещо. Нещо, което определено можеше да се нарече знак от младия Гари. Бе увито в някакво тънко фолио, което аз сега внимателно развих.

Беше малък локомотив, несъмнено от онези, които бе откраднал от доведения си брат.

Играчката, положила началото на толкова много смърт.

88.

Кристин Джонсън знаеше, че трябва да отиде на училище, но веднъж влязла в офиса си, разбра, че не е сигурна дали е готова за работа. Бе нервна, разсеяна и изобщо не бе на себе си. Бе решила, че училището все пак може би ще поотклони малко мислите й от Алекс.

Тръгна на сутрешната си обиколка и реши да мине през първокласниците на Лора Диксън. Лора бе една от най-добрите й приятелки, а часовете й бяха живи и забавни. Освен това бе толкова приятно да си сред първокласници. „Бебетата на Лора“, викаше им тя. Или „Лорините пухкави писенца и наперени палета“.

— Ооо, я вижте кой ни идва на гости! — възкликна учителката, като я видя да влиза. — Кажете сега не сме ли най-щастливите първокласници в целия свят?

Лора бе дребосък — малко над метър и петдесет, но въпреки това бе едричка за ръста си — с обширни бедра и грамаден бюст. Кристин не можа да сдържи усмивката си, въпреки че бе по-близо до сълзите. Разбра, че просто не е готова за училище.

— Добро утро, госпожо Джонсън — пропяха първокласниците в един глас като опитни хористи.

Боже господи, чудесни бяха! Сладките им личица светеха от усърдие и ентусиазъм.

— Добро утро и на вас — просия Кристин.

Ето, вече се чувстваше по-добре. На дъската бе нарисувана огромна буква К заедно с Лорините рисунки на Конска Каруца и Кочияша Крейг на Капрата.

— Не искам да нарушавам учебния ви процес, деца — каза тя с ведър глас. — Дойдох само да поопресня малко знанията си. К като Какъв Красив Клас.

Класът избухна в смях и тя се почувства свързана с тях, слава богу. Именно в такива моменти ужасно й се искаше да има деца. Обичаше първокласниците, обичаше децата изобщо, а на тридесет и две… е, беше й време вече.

И тогава изневиделица в съзнанието й се върна картина от ужасната сцена отпреди няколко дни. Изкарват Алекс на носилка от къщата и го вкарват в една от чакащите линейки! Бяха я повикали съседите, с които се бе сприятелила. Алекс беше в съзнание. Каза:

— Кристин, толкова си хубава.

После го отнесоха.

Картината от злополучната утрин и споменът от последните му думи я накара да потрепери. Китайците имаха една поговорка, която известно време се въртя в главата й, без да я остави на мира: Обществото подготвя престъплението — престъпникът само го извършва.

— Добре ли си? — Лора Диксън вече бе застанала до нея, забелязала Кристин да се олюлява до вратата. — Моля да ни извините, дами и господа — обърна се тя към класа си.

— Двете с госпожа Джонсън трябва да си поговорим малко навън. През това време вие също можете да си поговорите. Обаче тихичко. Като дами и господа, каквито — вярвам — сте.

Лора хвана Кристин за лакътя и я изведе в пустия коридор навън.

— Толкова ли зле изглеждам? — изненада се Кристин. — Личи ли ми?

Лора я притисна до себе си и топлината от пищното тяло на приятелката й й подейства добре. Лора беше добра.

— Не се мъчи да се правиш на толкова силна и храбра — отвърна Лора. — Знаеш ли нещо ново, моето момиче? Кажи на Лора, не се стеснявай.

Заровила лице в косата на Лора, мислейки колко е хубаво да има на кого да изплачеш мъката си, тя промърмори:

— Още е в критично състояние. Не допускат посетители. Освен ако не си голям бос от столичното полицейско управление или ФБР.

— Кристин, Кристин — прошепна Лора тихо. — Какво да правя с теб?

— Какво, Лора? Вече съм по-добре. Наистина.

— Ти си толкова силно момиче. Най-добрият човек, когото съм виждала. Много те обичам. Засега само това мога да ти кажа.

— То е достатъчно. Благодаря ти — прошепна в отговор Кристин.

Чувстваше се малко по-добре, не толкова празна и изцедена, но усещането бе кратковременно.

Продължи към кабинета си.

Свивайки по източния коридор, тя видя Кайл Крейг да я чака, застанал пред офиса й. Кристин изтича към него. Това не е на хубаво — каза си тя. — О, боже, не! Защо Кайл е тук? Какво има да ми казва?

— Кайл, какво има?

Гласът й потрепери и тя едва не заплака.

— Трябва да говоря с теб — каза й той, хващайки я за ръката. — Моля те, само ме изслушай. Хайде да влезем в кабинета ти, Кристин.

89.

Същата нощ, завърнал се в стаята си в „Мариот“ в Принстън, отново не можах да заспя. В главата ми вървяха успоредно две дела. Прегледах няколко глави от една популярна книга за влаковете, просто така, за данни.

Започнах да се запознавам с влаковата терминология — купета, вестибюли, шафнери и още какво ли не. Знаех, че влаковете играят важна роля в разбулването на мистерията, която бях помолен да разнищя.

Каква роля бе играл Гари Сонежи при нападението върху дома на Алекс Крос?

Кой му бе партньор?

Захванах се на работа с моя лаптоп, който бе свързан към мрежата на хотела. Както по-късно щях да обясня на Кайл Крейг, едва се включих и специално инсталираната аларма в компютъра започна да бипка. Имах факс.

Веднага разбрах откъде е — Смит се обаждаше. От около година насам той се свързваше с мен редовно. В крайна сметка кой кого следеше, по дяволите?, питах се аз понякога.

Факсът бе класически пример за постъпките на Смит. Прочетох го, внимателно прехвърляйки текста ред по ред.

90.

Това бе начинът, по който убиецът се свързваше с мен вече повече от година. Факсове и гласови съобщения пристигаха в лаптопа ми по всяко време на денонощието. Прехвърлях ги за изследване на ФБР. Господин Смит бе толкова съвременен, рожба на деветдесетте.

Прехвърлих факса на отдел „Психология на поведението“ в Куонтико. Един-двама от психолозите ни още бяха на работа. Виждах ги как намръщено опитват да се съсредоточат върху загадката. Пътуването до Франция ми бе гарантирано.

Няколко минути след като прехвърлих факса в Куонтико, ми се обади Кайл Крейг. Господин Смит ми отваряше още едно прозорче да го хвана, обикновено ден-два, но понякога само няколко часа. Смит ме предизвикваше да се опитам да спася отвлечения в Париж лекар.

О, да! Забравих да добавя, че съм убеден, че господин Смит е далеч над Гари Сонежи. Както мисълта му, така и методите му превъзхождаха доста по-примитивния подход на Сонежи.

Преметнал компютъра и чантата през рамо, аз се запътих към паркинга и видях, че там ме чака Джон Сампсън. Беше малко след полунощ. Запитах се какво ли прави по това време в Принстън.

— Какво, по дяволите, става, Пиърс? — развика се той сърдито, надвесил едрата си фигура над мен. Сянката му — десетина-дванадесет метра дълга — стигаше почти до другия край на паркинга. — Къде си хукнал по това време?

— Смит се свърза с мен преди около половин час. Прави го винаги, преди да извърши поредното си убийство. Дава ми мястото, предизвиквайки ме по този начин да го предотвратя.

Сампсън изду гневно ноздри и поклати глава разярено. В главата му имаше само един случай.

— Значи зарязваш това, върху което работиш в момента, а? И то без да си дадеш труда да ми кажеш, нали? Просто си тръгваш от Принстън в потайна доба и — край.

Погледът му бе студен и недружелюбен. Бях изгубил доверието му.

— Джон, оставих съобщение, в което ти обяснявам всичко. На рецепцията е. Вече говорих с Кайл. Ще се върна след няколко дни. Смит никога не се бави. Знае, че е много опасно. Тъй или иначе трябва да се върна към този случай.

Без да губи недружелюбното си изражение, Сампсън отново поклати глава:

— Каза, че е важно да отидеш до затвора „Лортън“, нали? Каза, че затворът е единственото място, където Сонежи би могъл да хване някого да му върши мръсната работа. Че партньорът му сигурно е от „Лортън“.

— Аз пак ще отида до „Лортън“. Сега обаче трябва да се помъча да предотвратя убийство. Смит е отвлякъл някакъв лекар в Париж. И посвещава убийството му на мен.

Думите ми не направиха никакво впечатление на Сампсън.

— Имай ми вяра — добавих аз, но той се извърна мълком и се отдалечи.

Не успях да му кажа другото, по-важното, което ме безпокоеше най-много и което не бях казал и на Кайл Крейг.

Изабела бе от Париж. В Париж бе нейният дом. Не бях стъпвал там от убийството и.

Господин Смит знаеше това.

91.

Това бе прекрасно място и господин Смит искаше да развали усещането, да унищожи всякакъв спомен за него. Малката каменна къща с кирпичена ограда, бели прозоречни щори и дантелени пердета бе тиха и спокойна. Градината бе оградена с плет. Под самотната ябълка в центъра на двора имаше дълга дървена маса, където ставаха семейни, приятелски или съседски събирания.

Смит внимателно разстилаше страници от парижкия Le Mond по постлания с балатум под на просторната кухня. Пати Смит — просто съвпадение на имената — виеше от компактдиска. Песента се казваше „Летни канибали“ и явната ирония на ситуацията не отмина незабелязана от него.

Първа страница на вестника също крещеше:

Точно така, точно така.

Идеята фикс, която бе завладяла общественото мнение, бе, че господин Смит може би е извънземен, вилнеещ и кръстосващ планетата поради някакви тъмни, неизвестни и най-вероятно недостижими за ума причини. Няма нищо общо с човешката раса, твърдяха зловещите вестникарски статии. Описваха го като „не-човек“, неспособен да изпитва каквото и да било човешко чувство.

Името му — господин Смит, идваше от Валънтайн Майкъл Смит — госта от Марс от научнофантастичния роман на Робърт Хайнлайн „Чужденец в чужда земя“, който бе станал любимо четиво на култовите групи. Бе единствената книга в раницата на Чарлз Менсън, когато го задържаха в Калифорния.

Той изучаващо изгледа хирурга, отпуснал се почти в несвяст на пода в кухнята. В един от докладите на ФБР бе написано, че „… господин Смит като че ли не е безразличен към красотата. Има човешки, артистичен усет за композиция. Обърнете внимание на професионалния начин, по който наглася труповете“.

Човешки, артистичен усет за композиция. Да, това бе вярно. Едно време бе влюбен в красотата, живееше за нея всъщност. Умелата аранжировка бе подсказване, което той винаги оставяше за… своите последователи.

Пати Смит спря да пее и веднага бе заместена от „Доорс“. „Хората са странни“. Старата класика също навяваше подходящо настроение.

Смит бавно огледа обстановката в кухнята. Една от стените бе изцяло заета от огромна камина. Другата до нея бе облицована с фаянсови плочки, с лавици с медна посуда, бели канички за кафе и буркани за домашно сладко — конфитюр, както му казваха тук. Знаеше това, както знаеше едва ли не всичко за почти всяко нещо. Имаше и старовремска чугунена печка с месингови топки вместо дръжки за вратичките. И огромна фаянсова мивка. Непосредствено до мивката, точно над месарската маса, висеше внушителен набор кухненски ножове. Бяха красиви. Съвършени във всяко отношение.

Избягваше да гледа към жертвата, нали?

Знаеше, че е така. Винаги избягваше да гледа към жертвата.

Най-накрая сведе очи надолу и ги впери в очите й.

Значи това бе Абел Санте.

Щастливият номер деветнадесети.

92.

Жертвата бе преуспяващ тридесет и пет годишен хирург. Бе хубав мъж в галския смисъл на думата, в чудесна форма, макар че нямаше кой знае колко месо по костите. Изглеждаше приятна личност, „уважаван“ човек, „добър“ доктор.

Какво значи „човешки“, какво точно означава „човечност“, запита се господин Смит. Това бе основният въпрос, който — след близо дузина такива прегледи по цял свят — той не спираше да си задава.

Какво е това „човешки“? Какво е точното значение на тази дума?

Дали нямаше да намери най-сетне отговор в тази малка ферма във Франция? Философът Хайдегер26 твърди, че аз-ът се разкрива само от това, което наистина ни вълнува. Какво иска да каже Хайдегер? Какво бе нещото, което вълнуваше господин Смит? Ето това бе въпросът.

Ръцете на хирурга бяха здраво завързани зад гърба му. Глезените бяха вързани за китките, а коленете — извити назад към главата. Останалата част от въжето бе нахлузена на шията му в клуп.

Абел Санте вече бе разбрал, че всяко движение и тръшкане само го задушава още повече. Краката вече се бяха уморили и болката от изтръпването им бе неописуема. Едва потискаше естествения напън да ги изправи, защото ако го направеше, щеше да се самозадуши.

Господин Смит бе готов. Всичко вървеше по разписание. Аутопсията щеше да започне от горната част на тялото, после бавно щеше да се спусне надолу. Редът бе такъв — шия, гръбнак, гърди. После коремната област, тазовите органи, гениталиите. Главата и мозъкът щяха да бъдат изследвани последни, за да може кръвта да се изцеди колкото е възможно повече — за максимално качество на илюстрацията.

Доктор Санте изкрещя, но тук нямаше кой да го чуе. Бе рязък, нечовешки рев, от който Смит едва не извика заедно с него.

Проникна в гърдите с класически Y-образен разрез. Тръгна от едното рамо, мина през зърното и стигна до гръдната кост, след което повтори процедурата от другото рамо. После с плавно и продължително движение спусна разреза през коремната област чак до срамното окосмяване.

Зверското убийство на един невинен хирург на име Абел Санте.

Абсолютно нечовешко, помисли си Смит.

Абел Санте — той бе ключът към всичко и никой от полицейските умници не би могъл да се досети за това. Нито един от тях не струваше и пукната пара като детектив, като следовател, като нищо. А бе толкова просто — трябваше само малко да си понапънат мозъците.

Абел Санте.

Абел Санте.

Абел Санте.

Свършил с аутопсията, господин Смит легна долу на пода до онова, което бе останало от бедния доктор Санте. Правеше го с всяка жертва. Прегърна кървавата маса и я притисна към тялото си. Шепнеше и въздишаше, шепнеше и въздишаше. Винаги бе така.

После изведнъж изхлипа високо.

— Толкова съжалявам. Толкова съжалявам! Прошка, прошка! Някой да ми прости — проплака той в пустата къща.

Абел Санте.

Абел Санте.

Абел Санте.

Никой ли не разбираше?

93.

Седнал в равномерно бръмчащия над Атлантика самолет на „Америкън Еърлайнс“ на път за Европа, забелязах, че единствената светеща нощна лампичка беше моята. От време на време наминаваше стюардесата, за да види дали нямам нужда от кафе или нещо друго. Но през по-голямата част от времето просто седях, загледан в чернотата на нощното небе навън.

Досега никога не бе имало масов убиец с такъв уникален подход към насилието като господин Смит, не и от научна гледна точка във всеки случай. Това бе единственото нещо, по което отдел „Психология на поведението“ и аз бяхме постигнали съгласие. Дори и онези опаки хора от Интерпол — международната банка за полицейска информация, бяха съгласни с нас.

Всъщност съдебномедицинските психолози като цяло бяха постигнали относително съгласие относно различните типове убийци и главните характеристики на психическите им отклонения. Улових се, че си ги припомням, загледан отнесено в тъмния отвор на илюминатора.

Шизоидният тип, както му викат сега, е интровертен и равнодушен към създаването на каквито и да било отношения с останалите. Такъв човек е класически самотник. Няма приятели или близки, като възможно изключение може да се окаже само семейството. Проявява неспособност да показва привързаност по общоприетите начини. През свободното си време предпочита самотни дейности. Интересът му към секса е малък или несъществуващ.

Нарцисизмът е друг тип отклонение. Страдащите от него не проявяват никакъв или почти никакъв интерес към никого, освен към себе си, макар понякога да претендират, че се интересуват и от другите. Истинските нарцисисти не умеят да съчувстват. Величаят собственото си „аз“, могат да станат много нестабилни, ако са подложени на критика, и са убедени, че заслужават специално отношение. Занимават ги само грандиозни мисли за успех, сила, красота и любов.

Алиенацията е болестно състояние, при което страдащият от нея обикновено избягва да контактува с останалите, освен ако не е абсолютно сигурен, че ще бъде приет. Такъв тип хора избягват работа или ситуации, изискващи социален контакт. Обикновено са кротки и се смущават лесно. Смятат се за опасни като „тихата вода“.

Садизмът е най-лошият и най-краен тип отклонение у индивида. За такива хора е естествено да приложат насилие и жестокост, за да установят контрол. Изпитват наслада при причиняване на физическа и психическа болка. Обичат да лъжат просто за да причинят болка. Обзети са от мания да прилагат насилие, да инквизират и особено да причиняват смърт.

Както вече казах, всички тези неща ми минаваха през ума, докато се намирах в самолета за Европа, високо над Атлантика. Това, което ме занимаваше най-много обаче, бе заключението, до което бях стигнал относно господин Смит и което наскоро бях споделил с Кайл Крейг.

На различни етапи по време на дългото и сложно разследване господин Смит бе спадал към всичките четири типа убийци. Класираше се едва ли не перфектно за даден тип отклонение само за да се измъкне от него и да се прехвърли в друг, а след това и в трети — изобщо скачаше от тип в тип, както и когато си поиска. Може би дори спадаше към някакъв пети тип отклонение, може би беше убиец от съвършено нова порода.

Таблоидите май бяха прави за господин Смит и той наистина бе извънземен. Защото не приличаше на нито едно човешко същество. И го знаеше. Той бе убил Изабела.

Точно това бе причината да не мога да заспя по време на полета до Париж. Точно затова въобще не можех да спя.

94.

Кой може да забрави хладнокръвното убийство на любим човек? Аз не можех. За тези почти четири години нищо не успя да затъмни яркостта на ужасяващия спомен и чувството за нереалност на момента. Бе станало така — точно така, както го бях описал на полицията в Кеймбридж.

Около два часът сутринта е. Отключвам входната врата на нашия двустаен апартамент на Инман Стрийт в Кеймбридж и влизам. После изведнъж спирам. Имам чувството, че нещо в този апартамент не е наред.

Подробностите вътре са се запечатали в паметта ми с особена точност. Никога няма да забравя нито една от тях. Плакат в антрето — Езикът е нещо повече от реч. Изабела си пада малко лингвист, любителка на игри на думи и анаграми. Аз също. Това е една важна обща черта.

Любимата лампа от оризова хартия на Изабела.

Любимите й книги, донесени от дома и старателно подвързани. Подредени в библиотечната в хола в равни редове, като войници.

Бях обърнал няколко чашки вино в „Джулиънс“ с няколко току-що дипломирали се като мен студенти по медицина. Просто бяхме решили да поизпуснем малко парата, насъбрана през толкова дни, нощи, седмици и години в тази преса, наречена Харвардски университет. Сравнявахме информацията си за болниците, в които щяхме да започнем работа през есента. Обещавахме си да поддържаме връзка, знаейки, че това вероятно няма да стане.

В групичката бяха трима от най-добрите ми приятели от медицинското училище: Мария Джейн Руоко, която щете да започва работа в Детската болница в Бостън; Крис Шарп, който отиваше в „Бет Израел“27; Майкъл Фескоу, който пък бе спечелил стипендия в Нюйоркския университет. Аз също бях извадил късмет. Бях насочен към Масачузетската болница — една от най-добрите болници за обучение на медицински кадри в света. Бъдещето ми бе осигурено.

Главата ми бе леко замаяна от виното, но не бях пиян. Бях в добро настроение, чувствах се необичайно безгрижен. И още една малка подробност — искаше ми се да правя секс с Изабела. Спомням си, че на връщане в колата — десетгодишно очукано волво, съответстващо на финансовото ми състояние на студент медик — си тананиках С теб или без теб28.

Много ясно си спомням как застинах в хола секунда след като светнах лампата. Чантичката на Изабела бе на пода. Съдържанието й бе пръснато наоколо. Много, много странно.

Дребни монети, любимите й обици, червило, комплект сенки, дъвка — всичко това на пода.

Защо не си е прибрала чантата? Да не би да ми се сърди, че съм излязъл малко да побъбря с приятели?

Това не бе в стила й. Тя бе открит човек, либерален до глупост.

Тръгвам да я търся из малкото апартаментче, надничайки във всеки ъгъл. Апартаментът има разположение на офис — тесен коридор с малки стаички от двете страни, свършващ с прозорец, обърнат към Инман Стрийт.

На едната стена са подпрени купените ни втора ръка акваланги. Канехме се да ходим в Калифорния. Тясното коридорче е задръстено от двете бутилки сгъстен въздух, колани с тежести, неопренови костюми и два чифта плавници.

Грабвам харпуна. Просто така, за всеки случай. За в случай на какво? Представа нямам. И откъде да я имам!

Ставам все по-нервен и накрая ме обхваща страх.

— Изабела! — викам аз с все сила. — Изабела! Къде си?

После изведнъж спирам, целият свят сякаш изведнъж спира. Харпунът се изхлузва от ръцете ми, аз не го усещам и той с трясък пада на голия дървен под.

Това, което виждам в спалнята, няма да забравя никога. Още го виждам, подушвам и дори усещам вкуса му — всичко до най-малката ужасяваща подробност. Може би точно тогава се ражда шестото ми чувство, странното усещане, което съпътства почти всяка крачка от работата ми сега.

— О, боже! О, господи! Не!… — крещя аз с такава сила, че семейството над нас ме чува.

Това не е Изабела — помня как си помислих. Думи на абсолютно неверие. А може и да съм ги казал на глас. — Не е Изабела. Не може да бъде Изабела. Не и в такова положение.

Обаче… познавам разпиляната червена коса, която толкова обичах да галя, да се ровя в нея, познавам нацупените устни, които понякога ме карат да се усмихвам, но понякога и да се чудя къде да се скрия.

Всичко в живота ми се променя за миг. Проверявам дали диша, търся признаци на живот. Няма пулс нито във феморалната, нито в каротидната артерия. Никакво туптене. Изобщо нищо. Това не е Изабела. Това не е възможно.

Синкавият оттенък по устните, основата на ноктите и кожата вече започва да се появява. Тялото й плува в кръв. Стомахът и пикочният мехур са се освободили, но тези телесни секрети не означават нищо за мен. При тези обстоятелства.

Красивата й кожа е восъчно бледа, почти прозрачна. Зелените й очи вече губят течността си и не ме виждат. Разбирам, че повече никога няма да спрат поглед върху мен.

Полицаите пристигат по някакъв начин в апартамента. Изведнъж усещам, че те са навсякъде и изглеждат толкова разтърсени, колкото съм и аз. Съседите са тук, мъчат се да ме успокоят, мъчат се да ми вдъхнат сила, мъчат се да не повърнат.

Изабела я няма. Даже не можахме да си кажем довиждане. Изабела е мъртва и аз не мога да си наложа да го повярвам. В една стара песничка на Джеймс Тейлър се пее: „Но аз винаги си мислех, че ще видя поне още веднъж.“ Песента се казваше „Огън и дъжд“. Това беше нашата песен. И още е.

Ужасен демон вилнее из Кеймбридж. Ударът му попада на по-малко от десетина пресечки от Харвардския университет. Скоро ще получи име. Господин Смит — литературна алюзия, която може да бъде измислена само в университетски град като Кеймбридж.

Най-лошото нещо, онова, което никога няма да забравя и простя, последното нещо — господин Смит бе изрязал сърцето на Изабела.

Отнесеността ми изведнъж приключи. Самолетът кацаше на летище „Шарл дьо Гол“. Бях в Париж.

Господин Смит също.

95.

Настаних се в „Отел дьо ла Сен“. От стаята си позвъних в болницата „Сейнт Антъни“ във Вашингтон. Положението на Алекс Крос продължаваше да бъде тежко.

Нарочно се измъкнах от среща с френската полиция. Местната полиция и без това никога не може да помогне с нищо, а пък и аз предпочитах да работя сам, както и направих през половината от деня.

Междувременно господин Смит беше влязъл във връзка с полицията. Винаги правеше така: обаждаше се в полицията и сипеше персонални обиди към всеки, зает с издирването му. Лоша новина, все лоши новини. Пак не можахте да ме хванете. Ти не успя, Пиърс.

Беше казал къде да намерим тялото на доктор Абел Санте. Дразнеше ни, наричаше ни жалки неудачници и некадърници. След всяко убийство винаги ни се подиграваше.

Пред входа на Парк дьо Монсори бяха събрани много представители на френската полиция и Интерпол. Беше един и десет през нощта, когато пристигнах там.

Тъй като имаше опасност да се събере голяма тълпа зяпачи и репортери, бяха повикани спец войски да отцепят района.

Видях една инспекторка от Интерпол, която познавах, и й махнах. Сондра Грийнбърг бе почти толкова обзета от идеята да хване господин Смит, колкото и аз. Бе упорита и се справяше с работата си отлично.

Сондра изглеждаше особено напрегната и притеснена, докато си пробиваше път към мен.

— Според мен нямаме нужда от всички тия хора, от такава помощ — казах аз, усмихвайки се слабо. — Едва ли ще е толкова трудно да намерим тялото, Санди. Той ни каза къде да го търсим.

— Съгласна съм с теб — отвърна тя, — но знаеш какви са французите. Така са решили, така действат. Le Grand потеря за Le Grand престъпник извънземен. — Цинична усмивка разтегли крайчеца на устните й. — Радвам се да те видя, Томас. Ще започваме ли нашия малък лов? Как си с френския между другото?

— Il n’y a rien a voir, Madame, rentrez chez vous!29

Санди се засмя с крайчеца на устните си. Някои от френските полицаи ни гледаха така, сякаш и двамата бяхме луди.

— Адски ми се ще да съм си у дома. Както и да е. Тогава ти кажи на ченгетата какво искаме да правят. И те ще направят точно обратното, сигурна съм в това.

— Разбира се, че ще направят точно обратното. Те са французи.

Сондра бе висока брюнетка, малко може би крехка нагоре, но със здрави крака — все едно че е била направена от две различни тела. Беше британка — остроумна и находчива — и въпреки това толерантна дори за американка. Войнствено весела, но ревностна еврейка. Обичах да работя с нея, дори и в случаи като този.

Хванати под ръка, двамата влязохме в Парк дьо Монсори. Отново потапяне.

— Защо, мислиш, ни изпрати съобщения и на двамата? Защо иска и двамата да сме тук? — запита тя, докато крачехме през мократа трева, блеснала на светлината на уличното осветление.

— Двамата с теб сме звезди в неговата странна галактика. Това е моя теория всъщност. Освен това представляваме властта. А на него сигурно му харесва да се гаври с нея. Може дори да изпитва известно уважение към нас.

— Много се съмнявам в това — каза Санди.

— Тогава вероятно му харесва да ни занимава със себе си и от това се чувства велик. Какво ще кажеш за тази теория?

— По ми харесва. Може би дори в момента ни гледа отнякъде. Знам, че е мегаломан от най-висока класа. Здрасти, господин Смит от планетата Марс. Наблюдаваш ли ни отнякъде? И сигурно умираш от удоволствие. Божичко, как мразя това откачено копеле!

Хвърлих поглед към смълчаните дървета наоколо. Ако някой искаше да се скрие, наоколо имаше много удобни места.

— Може и да е тук — казах. — Той умее да променя формата си, нали знаеш? Като нищо може да е онзи жандарм там или даже онази тротоарна дама ей там.

Започнахме огледа в един и четвърт. В два часа още не бяхме открили тялото на доктор Абел Санте. Бе странно и обезпокоително за всички участници в търсенето. Стана ми ясно, че господин Смит иска максимално да ни затрудни. Обикновено той захвърляше труповете, както хората хвърлят прочетен вестник. Какво си беше наумил господин Смит?

Парижките вестници очевидно бяха научили по някакъв начин, че претърсваме този малък парк. И в сутрешните издания искаха да поднесат на читателите си малко черва и кървища за закуска. Над главата ни като лешояди закръжиха тв хеликоптери. По улиците полицията разстави постове. Всичко бе наред, само дето все още нямахме жертва.

Тълпата зяпачи вече бе достигнала стотина, а беше два часът през нощта. Санди хвърли поглед натам.

— Идиотският фенклуб на господин Смит — изсумтя тя презрително. — О, времена! О, нрави! Цицерон го е казал, знаеш ли?

В два и половина пейджърът ми изчурулика. Звукът стресна Санди. В същия миг се обади и нейният. Двойно повикване. О, нрави, както казва Цицерон.

Бях получил факс или гласова поща. Сигурен бях, че това е Смит. Погледнах към Санди.

— Сега пък какво иска? — промърмори тя, поглеждайки ме изплашено. — Може пък и да е жена, а?

Санди вече натискаше копчетата да види своето съобщение, но аз успях преди нея. Факсът гласеше:

Санди Грийнбърг клатеше глава и мърмореше проклятия. Тя също бе прочела съобщението си.

— Парк „Бут Шомон“ — повтори тя мястото, помисли малко и добави: — Казва, че не бива да ти имам вяра. Ха-ха! Не е ли това чудатият звук, който ние, хуманоидите, издаваме, когато се смеем?

96.

Огромната оперативна група се носеше из нощния Париж, поела на североизток към парк „Бут Шомон“. Накъсаният вой на сирените действаше угнетяващо на нервите. Господин Смит продължаваше да държи Париж на нокти в тези ранни часове на денонощието.

— Сега той командва парада — казах аз на Санди, докато се носехме из пустите улици в синия ситроен, който бях взел под наем. Гумите издаваха пращящ шум по гладката повърхност на асфалта. Звукът като че ли подхождаше на всичко, което ставаше тази нощ. — Смит е на върха на славата си, независимо от това колко преходна може да се окаже. Това е неговият час, неговият звезден миг.

Английската инспекторка се намръщи.

— Томас, ти непрекъснато приписваш човешки емоции на Смит. Кога най-сетне ще си набиеш в главата, че всъщност търсим малко зелено човече?

— Аз съм емпиричен следовател. Ще го повярвам само когато видя малко зелено човече с капеща от устата кръв.

Никой от двамата нито за миг не вярваше на тези „извънземни“ теории, обаче шегите за космически нашественици бяха станали част от черния хумор в това разследване. Просто някак си ни помагаше да вървим напред и ни подготвяше за чудовищната сцена, която скоро щеше да се открие пред нас.

Бе почти три часът, когато пристигнахме в „Бут Шомон“. Всъщност късният час за мен нямаше никакво значение. И бездруго не можех да спя.

Паркът беше пуст, но ярко осветен от уличните лампи, полицейските и военните прожектори. Бе паднала ниска синкава мъгла, но се виждаше достатъчно добре, за да продължим търсенето.

„Бут Шомон“ покриваше огромна площ земя и по размери бе горе-долу колкото Сентръл Парк в Ню Йорк. Някъде в средата на XIX век направили езеро в центъра на парка, захранвано от канала „Сен Мартен“. После издигнали планина от скали и в момента навсякъде из нея имаше пещери и водопади. Храсталаците и дърветата растяха нагъсто, така че труп лесно можеше да се скрие навсякъде.

Само след няколко минути ни се обадиха, че трупът бил намерен недалеч от мястото, откъдето бяхме влезли. Господин Смит бе престанал да си играе с нас. Засега.

Двамата със Санди слязохме от патрулната кола пред къщата на градинаря — близо до храма, и се заизкачвахме по стръмните каменни стъпала. Ченгетата и войниците наоколо не изглеждаха просто шокирани и потресени — те бяха уплашени. Зловещата гледка при намирането на тялото щеше да остане в главите им за цял живот. Като студент в Харвард бях чел „Белия дявол“ на Джон Уебстър. Издадената за първи път през седемнадесети век книжка бе препълнена с дяволи, демони и превръщащи се във вълци хора — всички те бяха човеци. Й според мен господин Смит беше човек — демон. От най-лошия вид.

Пробивахме си път през гъстия храсталак. Чувахме тихото и жално скимтене на кучетата — следотърсачи. После видях четирите животни, вързани на дълги каишки, да тичат пред нас.

Както можеше да се очаква, новото място на престъплението бе уникално с красотата си. Оттук се откриваше прекрасна гледка към Монмартр и Сен Дени. През деня хората идваха тук да се поразходят, да се катерят по скалите, да разхождат кучетата си и изобщо да живеят така, както живее всеки нормален човек. Паркът се затваряше в 23 часа по съображения за сигурност.

— Виж там, напред — прошепна Санди по едно време. — Има нещо.

Виждах само войници и ченгета, събрани на малки групички. Господин Смит определено бе идвал тук. На близкия затревен склон някой внимателно бе разположил десетина „пакета“, грижливо увити във вестник.

— Сигурни ли сме, че точно това търсим? — попита ме един от инспекторите на френски. Казваше се Фулкс. — Какво, по дяволите, е това? Пак ли е някаква шега?

— Не е никаква шега, гарантирам ви. Развийте един от пакетите — казах аз на френския полицай. — Който и да е.

Той само ме изгледа така, сякаш бях луд.

— Както казвате вие в Америка — продължи Фулкс на френски, — това си е ваше шоу.

— Говорите ли английски? — процедих аз през зъби.

— Да, говоря — отвърна той предизвикателно.

— Добре. Тогава можеш да вървиш на майната си! — отвърнах.

Приближих се към странната купчина „пакети“, по-точната дума беше май „подаръци“. Формата им бе най-различна, но всички бяха грижливо увити във вестникарска хартия. Господин Смит художникът. Големият кръгъл пакет сигурно беше главата.

— Френска месарница — тихо промърморих аз на Санди. — Това е темата му за тази нощ. Подиграва се с френската полиция.

Навлякъл на ръцете си бели латексови ръкавици, аз развих единия от пакетите.

— Исусе Христе. Санди!

Не беше точно глава — само половин глава.

Главата на доктор Абел Санте бе акуратно отделена от тялото, като че ли касапинът е внимавал да не развали особено скъпа мръвка. После я бе разделил надве. Лицето бе измито, а кожата — грижливо отделена. Само половината уста на Санте бе отворена в смразяващ кръвта крясък и целият момент на изпитания ужас бе отразен само в едното око.

— Прав си. Това за него е просто месо, нищо повече — прошепна Санди с треперещ шепот. — Как можеш да го понасяш непрекъснато край себе си, непрекъснато да се занимаваш с него?

— Не мога — прошепнах в отговор. — Изобщо не мога да го понасям.

97.

Във Вашингтон една кола с опознавателни знаци на ФБР мина да вземе Кристин Джонсън от апартамента й. Кристин бе готова и я чакаше, застанала отвътре пред вратата. Бе обгърнала раменете си с ръце и се взираше навън. Доста често заставаше в тази поза напоследък, вероятно несъзнателен рефлекс срещу нещо неизвестно и плашещо. Бе изпила две чаши вино и с усилие на волята трябваше да си наложи да спре след втората.

Докато се приближаваше към колата, се огледа да види дали някой репортер не дебне наоколо. Бяха като хрътки, надушили прясна следа. Настоятелни, понякога невероятно безчувствени и нахални.

Чернокож агент, когото тя познаваше — приятен и общителен човек на име Чарлз Дампиър, — изскочи отвътре и й отвори задната врата.

— Добър вечер, госпожо Джонсън — поздрави той учтиво като ученик.

Мина й през ума, че този май има някакви аспирации към нея, но бе свикнала с този подход на мъжете, затова се опита да бъде любезна.

— Благодаря — отвърна тя и се вмъкна на задната седалка. — Добър вечер, момчета — включи в поздрава си и мъжа на волана, Джозеф Денжоу.

По време на пътуването никой не проговори. Агентите май бяха инструктирани да не подхващат лек разговор, ако самата тя не го започне. Живеят в странен, студен свят — каза си Кристин. — И сега почвам да разбирам, че и аз живея в него. А това май никак не ми харесва.

Преди агентите да дойдат, беше се изкъпала. Седеше във ваната с чаша червено вино в ръка и си припомняше живота си. Отлично проумяваше доброто, лошото и злото, случили се с нея. Знаеше, че по-рано винаги бе изпитвала известен страх от скок в тъмното, но бе толкова близо до това — о, толкова близо. В нея определено имаше някаква дива жилка в добрия смисъл на думата. Тя всъщност бе изоставила Джордж за шест месеца в първите години от брака им. Бе отлетяла за Сан Франциско и бе изучавала фотография в „Бъркли“, живеейки в миниатюрно апартаментче. Самотата й бе харесала за известно време — време за размисъл, просто да запечатваш красотата на живота с фотоапарат в ръка.

Беше се върнала при Джордж, известно време бе преподавала и най-накрая бе получила работата в училище „Съджърнър Трут“. Може би защото по цял ден беше с деца, Кристин много обичаше работата си. Божичко, колко обичаше децата, а и умееше да бъде добра с тях. Толкова й се искаше да има свои деца.

Тази вечер си мислеше за какви ли не неща. Може би късният час, втората чаша мерло… Тъмният форд обикаляше из пустите среднощни улици. Движеха се по обичайния маршрут, кажи-речи утъпканата пътека от Мичълвил до Вашингтон. Запита се дали това е разумно, но си каза, че хората си знаят работата.

От време на време се оглеждаше назад, за да види дали не ги следят. Чувстваше се малко глупаво, но не можеше да се сдържи.

Бе част от случай, който бе много важен за пресата. Освен това и опасен. Те нямаха и капка уважение към личните й работи и чувства. Репортерите идваха в училището и се опитваха да интервюират останалите учители. Толкова често я търсеха по телефона у дома, че тя най-накрая си смени номера с такъв, който да не е вписан в указателя.

Чу воя на близка полицейска кола или линейка и звукът я извади от унеса й. Тя въздъхна. Почти бяха стигнали.

Кристин затвори очи и задиша дълбоко и бавно, за да се успокои. Главата й клюмна на гърдите. Бе уморена и й дойде наум, че един хубав плач може да оправи нещата.

— Добре ли сте, госпожо Джонсън? — попита я агент Дампиър.

Този има очи и на гърба — помисли си Кристин. — Наблюдавал ме е. Той обръща внимание на всичко наоколо, но така е май по-добре.

— Добре съм. — Тя отвори очи и се усмихна слабо. — Просто малко съм уморена. Ранно ставане и късно лягане всеки ден…

Агент Дампиър помълча малко, после каза:

— Съжалявам, че трябваше да стане така.

— Благодаря — прошепна тя. — Много ми помагате с вашата любезност. А пък вие сте много добър шофьор — пошегува се Кристин и с агент Денжоу, който през цялото време не бе обелил и дума, но сега се засмя.

Фордът се изкачи по полегатата бетонна рампа и влезе в сградата откъм задната й страна. Това бе товарната рампа, бе научила вече тя. Усети, че отново обгръща раменете си с ръце. Цялото това среднощно пътуване започваше да й се струва нереално.

Двамата агенти я придружиха по стълбите чак до вратата, пред която се отдръпнаха встрани и тя влезе сама.

Тихо затвори вратата и немощно се облегна на нея. Сърцето й гърмеше в гърдите — винаги бе така.

— Здравей, Кристин — каза Алекс и тя се спусна към него, като го прегърна така силно — ох, така силно!, — че всичко изведнъж застана по местата си и отново придоби смисъл.

98.

През първия си работен ден във Вашингтон реших отново да посетя къщата на Крос на Пета улица. Исках още веднъж да погледна бележките му за Гари Сонежи. Някъде дълбоко у мен се бе загнездило чувството, че Алекс Крос е познал нападателя си, срещал го е преди нападението.

На път за там, внимателно провирайки колата си през натовареното движение в града, аз отново прехвърлих през ума си събраните физически улики. Първата и най-важна улика бе, че в спалнята е действано в строго определен ред. Имаше съвсем малко или направо никакви следи от хаос, че в нея е вилнял побеснял човек. Всичко сочеше, че нападателят е бил под влияние на така наречената студена ярост.

Друг важен фактор бяха уликите за „овъркил“30 в спалнята. Крос е бил удрян много пъти, преди да го пронижат с два куршума. Това като че ли влизаше в противоречие със строго определения ред, по който нападателят е действал, но аз не мислех така: този, който се е промъкнал в къщата, е изпитвал дълбока омраза към Крос.

Влязъл веднъж в къщата, нападателят би действал така, както би го направил Сонежи. Например скрил се е в мазето. След това почти е изкопирал нападението, което Сонежи е извършил преди време в същата къща. Не са намерени никакви оръжия, значи нападателят е действал с бистър ум. От стаята на Крос не са вземани никакви предмети за спомен.

Оставил е детективската значка на Крос. Искал е да я намерим. И какво ми казваше това: че убиецът е горд с това, което е направил?

Накрая се върнах към единствената и най-важна улика от всички. Това ми бе направило впечатление още като дойдох тук за първи път да събирам данни.

Нападателят бе оставил Алекс Крос и семейството му живи. Дори Крос да умреше сега, онзи си бе тръгнал от къщата, знаейки много добре, че детективът още диша.

Защо е постъпил така? Можел е да убие Крос. Или пък планът му е бил точно такъв — да остави Крос жив. Ако е така, защо?

Разбуля ли тази мистерия, намеря ли отговор на този въпрос — случаят е решен.

99.

Къщата бе тиха и от това ми се струваше тъжна и празна, каквито домовете понякога стават, когато някоя важна част от семейството липсва.

Виждах Нана Мама да шета трескаво из кухнята. Из къщата се носеше омайващ мирис на прясно изпечен хляб, на печено пиле и печени сладки картофи и това действаше успокояващо. Бе потънала в готвенето си и не исках да я безпокоя.

— Добре ли е? — попитах аз Сампсън.

Беше се съгласил да дойде дотук, макар да виждах, че още се сърди за това, че изоставих случая за няколко дни.

Той вдигна рамене.

— Не й е приятно, че Алекс го няма, ако това имаш предвид — отвърна той. — Ако умре, не знам какво ще стане с нея.

Двамата с него се качихме по стълбите за втория етаж, без да проговорим. Крачехме вече по коридора, когато от една стая излязоха децата.

Официално не бях се запознавал с Деймън и Джани, но бях чувал много за тях. И двете деца бяха красиви, макар и с белезите от побоя. Бяха наследили привлекателния външен вид на Крос. Имаха блестящи очи и си личеше, че са интелигентни хлапета.

— Това е господин Пиърс — представи ме Сампсън. — Наш приятел. От добрите е.

— Да, работя със Сампсън — казах им аз. — Опитвам се да му помогна.

— Така ли е, чичо Джон? — попита момиченцето.

Момчето просто ме гледаше — не със сърдит поглед, а с предпазливост, с каквато се гледа непознат. Виждах баща му в широко отворените кафяви очи.

— Да, работи с мен и при това е много добър — потвърди Сампсън.

Комплиментът ме изненада.

Джани пристъпи към мен. Бе най-красивото момиченце, което съм виждал, дори и с големите колкото бейзболна топка синини и отоци по лицето и шията. Майка й сигурно е била много красива жена.

Тя протегна ръка и стисна моята.

— Е, сигурно не толкова добър, колкото татко, но можеш да използваш стаята му — каза тя. — Ала само докато се върне.

Благодарих на Джани и кимнах с уважение на Деймън. После прекарах следващия час и половина, прелиствайки обширните бележки на Крос за Гари Сонежи. Търсех партньора на Сонежи. Бележките започваха отпреди четири години. Бях убеден, че който и да е нападнал Крос, не го е направил случайно. Трябва да е бил много здраво свързан със Сонежи, който твърдеше, че винаги работел сам. Това бе много заплетен проблем и психарите в Куонтико също не напредваха особено по въпроса.

Когато най-сетне уморено се смъкнах по стълбите на първия етаж, Сампсън и Нана седяха в кухнята. В семплата и непретенциозна стаичка бе топло и уютно. Това ми навя спомени за Изабела, която също обичаше да готви и бе много добра в кулинарното изкуство, спомени за нашия дом и съвместен живот.

Нана ме погледна с изпитателния поглед, който вече бях забелязал.

— Помня ви — каза тя. — Вие бяхте този, който ми каза истината. Стигнахте ли до нещо съществено? Ще разрешите ли този ужасен случай?

— Не, още до нищо не съм стигнал, Нана — казах й аз пак истината. — Мисля обаче, че Алекс би го разрешил. Гари Сонежи може би е имал партньор през цялото време.

100.

В главата ми непрекъснато се въртеше една и съща мисъл: на кого можеш да имаш доверие, на кого да вярваш. Едно време вярвах на един човек — на Изабела.

На другия ден, около единадесет сутринта, двамата със Сампсън се качихме на белджета на ФБР Бяхме си приготвили багаж за няколко дни.

— И така, кой е този партньор на Сонежи в края на краищата? — попита ме Сампсън по време на полета. — Кога най-накрая ще го видя?

— Вече си го виждал — казах му аз.

Пристигнахме в Принстън малко преди обяд и отидохме да посетим един човек на име Саймън Конклин. Сампсън и Крос вече го бяха разпитвали. Алекс Крос бе писал няколко страници за Конклин по време на разследването на сензационното отвличане на две деца преди няколко години — Меги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг, по прякор Скаридката. ФБР нито веднъж не се бе възползвало от обширния доклад навремето. Искаха просто да пратят добилото широка известност дело в архива.

Бях прочел бележките вече два пъти. Саймън Конклин и Гари Сонежи бяха израснали в един и същи квартал, на няколко километра от Принстън. И двамата се бяха считали за нещо повече от останалите хлапета и дори от повечето възрастни. Гари наричаше себе си и Конклин „великите“. Напомняха за Леополд и Лоуб — двама високоинтелигентни тийнейджъри, които бяха извършили прочутите убийства в Чикаго.

Още като момчета Гари и Саймън Конклин били решили, че животът не е нищо повече от „сценарий“ за телевизионен сериал, изкусно направен от хората на властта. Или караш по „сценария“, писан от обществото, в което живееш, или сядаш и си пишеш свой собствен.

В бележките си Крос дебело бе подчертал, че преди да се премести в „Педи Скул“, гимназията в Принстън, Гари е бил пети отзад напред по успех, а Саймън Конклин е бил първи и е отишъл да учи в Принстънския университет.

В ранния следобед двамата със Сампсън спряхме колата на посипания с чакъл паркинг на някакво забравено от Бога място между Принстън и Трентън, Ню Джърси. Беше горещо и влажно и всичко изглеждаше избеляло от слънцето.

— Принстънското образование май доста е помогнало на Конклин — саркастично изръмжа Сампсън, оглеждайки се наоколо. — Впечатлен съм.

През последните две години Саймън Конклин бе отворил и поддържаше книжарница за порнографска литература в това запуснато място. Книжарницата се помещаваше в едноетажна монолитна сграда, изградена от червени тухли. Входната врата бе боядисана в черно, черни бяха и отворените резета. Над нея имаше надпис:

— Какво мислиш за Саймън Конклин? — обърнах се аз към Сампсън, докато двамата крачехме към вратата. Подозирах, че отзад има още една врата, но не мислех, че ще се опита да бяга от нас. — Спомняш ли си го?

— О, Саймън си е чешит от класа. Едно време заемаше първите места в списъка ми на съмнителни активисти, но за нощта, когато нападнаха Алекс, той си има алиби.

— Ще има, разбира се — промърморих аз. — Как няма да има. Умно момче е. Не забравяй това нито за миг.

Влязохме в занемарената и прашна книжарница и показахме картите си. Конклин се измъкна иззад щанда. Бе висок, върлинест и болезнено слаб човек. Светлокафявите му очи гледаха малко отнесено, сякаш собственикът им бе някъде далеч оттук.

Бе с избелели черни джинси и украсено с нитове кожено яке, без риза отдолу. Ако сам не познавах някои харвардски светила, никога не би ми дошло наум, че тоя човек е завършил Принстън, а пък е паднал дотук. Навсякъде около него се виждаха секс атрибути — мастурбатори, вибратори, колани, жартиери и какво ли не още. Саймън Конклин изглеждаше в стихията си сред тях.

— Започнаха да ми харесват тия неочаквани посещения от ваша страна, задници такива — каза той. — Отначало никак не ги обичах, но постепенно взех да свиквам. Помня те, детектив Сампсън. Обаче ти си нов в екипа. Сигурно си недостойният заместник на Алекс Крос, а?

— Не съвсем — отвърнах. — Просто не ми се идваше да се бутам в тоя кенеф тука.

Конклин изпръхтя — дълбок хъркащ звук, — който не ми приличаше много на смях, но явно бе призван да изиграе именно тази роля.

— Не му се идвало. Това означава, че можеш да правиш това, което ти се прави. Колко странно. В такъв случай сигурно си от Програмата за изучаване и анализ на престъпленията към ФБР Прав ли съм?

Извърнах поглед от него и огледах книжарницата.

— Здрасти — обърнах се аз към мъжа, ровещ се в щанда за испански мухи, виагри и други подобни. — Намерихте ли нещо интересно? От Принстън ли сте? Аз съм Томас Пиърс от ФБР.

Мъжът промърмори нещо неразбрано и бързо се измъкна навън през вратата, пропускайки за миг слънцето в полутъмната книжарница.

— Е, това не бе никак прилично — каза Конклин и отново изпръхтя. Този път не ми прозвуча като смях.

— Понякога не умея да се държа прилично — отвърнах.

Конклин ми отговори със сърцераздирателна прозявка.

— Когато Алекс Крос е бил нападнат, бях цяла нощ е една приятелка. Вашите верни кохорти вече осъществиха набега си тук и говориха с моята изстисквачка Дана. Ходихме заедно на едно парти в Хоупуел и стояхме някъде докъм полунощ. Свидетели да искате само.

Кимнах, придавайки си отегчен вид като неговия.

— Обаче аз искам да те питам нещо друго, по-така. Какво стана с влакчетата на Гари? Онези, дето ги открадна от доведения си брат.

Конклин вече не се подсмихваше.

— Виж какво, започна да ми писва от вашите тъпотии. Повторенията ме отегчават и освен това не обичам средновековната история. Двамата с Гари бяхме приятели някъде докъм дванадесетгодишни. След това вече не прекарвахме времето си заедно. Той си имаше своите приятели, аз си имах моите. И толкоз. А сега се омитайте оттук.

Поклатих глава:

— Не, не, Гари никога не е имал други приятели. Имал е време само за „велики“ такива. И е бил убеден, че ти си от тях. Казал го е на Алекс Крос. Мисля, че си останал приятел на Гари до смъртта му. Точно затова си мразел доктор Крос. Имал си причина да го нападнеш. Имаш мотив, Конклин, и си единственият с такъв.

Конклин отново изпръхтя с носа и ъгъла на устата си.

— И ако го докажеш, отивам право в затвора. Безусловно. Но не можеш да го докажеш. Дана. Хоупуел. Няколко свидетели. Чао, задници.

Обърнах се и излязох от книжарницата. Спрях се в непоносимата жега и изчаках Сампсън.

— Какво, по дяволите, правиш? Защо излезе просто така, без нищо?

— Конклин е бил водещата фигура — отвърнах. — Сонежи му е подражавал.

101.

Рано или късно почти всяко полицейско разследване започва да прилича на игра на котка и мишка. Трудните и дълги разследвания — винаги. Първо трябва да решиш две неща. Кой е котката? Кой е мишката?

През следващите няколко дни двамата със Сампсън държахме Конклин под наблюдение. Оставяхме се да ни вижда там — чакащи и неизпускащи го от поглед — винаги зад ъгъла, винаги след него. Исках да разбера дали не можем да притиснем Конклин да извърши нещо необмислено, да допусне някаква грешка.

Отговорът на Конклин беше само от време на време да ни покаже среден пръст и да отмине. Това бе добре. Отмяташе присъствието ни на радара си. Знаеше, че сме там, винаги на поста си, с вперени в него погледи. Усещах, че го изнервяме, а за мен това бе само началото.

След няколко дни Джон Сампсън трябваше да се върне във Вашингтон. Бях го очаквал. Столичното полицейско управление не можеше да го остави да работи по този случай до безкрайност. Освен това семейството на Крос имаше нужда от него.

Останах сам в Принстън, както всъщност обичах да работя.

Саймън Конклин излезе от дома си във вторник вечерта. След няколко маневри аз го последвах с моя форд ескорт. Преди това го оставих да ме види. После изостанах в натовареното движение и го оставих да си гледа работата необезпокояван!

Подкарах обратно към дома му и спрях колата далеч от главния път, зад една гъста борова горичка. После бързо я прекосих пеш. Знаех, че може би нямам много време.

Никакви фенерчета, никакви светлини. Вече знаех къде точно отивам. Бях готов като опънат лък. Бях преценил всичко. Вече разбирах играта и какво е моето участие в нея. Шестото ми чувство работеше под пълна пара.

Както вече казах, къщата бе построена с тухлена зидария, а отпред имаше някакъв засукан шестоъгълен прозорец. Ветрецът от време на време блъскаше незастопорените и олющени дървени капаци в стената. Най-близкият съсед отстоеше вероятно на не по-малко от километър и половина. Никой нямаше да ме види как влизам с взлом през кухнята.

Давах си сметка, че Саймън Конклин би могъл да направи обратен завой някъде и да ме изненада в гръб, ако беше толкова умен, колкото се смяташе. Но не се безпокоях за това. Вече имах работна версия за Конклин и посещението му в къщата на Крос. Сега трябваше да я проверя.

Изведнъж ми дойде наум за господин Смит и за неговата идея фикс да изучава хората, да влиза с взлом в живота им и да го разбива.

Вътре къщата бе направо непоносима — вонеше така, сякаш мебелите са били потапяни в някой фритюрник на „Макдоналдс“ и след това оставени да съхнат тук. Не, не, сравнението бе слабо — тук направо не можеше да се диша и аз покрих носа си с кърпичката. После започнах да претърсвам смърдящата бърлога. Опасявах се, че може да намеря и някой труп. Всичко бе възможно.

Всяка стая и всеки предмет бяха покрити с прах и мръсотия. Най-доброто, което можеше да се каже за Саймън Конклин, бе, че явно е запален любител на книгите. Навсякъде в стаите имаше отворени книги, като само в спалнята му бяха половин дузина.

Изглежда, обичаше социологията, философията и психологията — Маркс, Юнг, Бруно Бетелхайм, Малро, Жан Бодрияр. Трите небоядисани библиотеки от пода до тавана бяха претъпкани с книги. Първото ми впечатление беше, че някой вече е тършувал из къщата.

Всичко това съвпадаше с онова, което се бе случило в къщата на Алекс Крос.

Над неоправеното легло на Конклин висеше сложена в рамка картина на голо момиче, подписано от самия модел с целувка върху дупето.

Под леглото бе набутана пушка „Броунинг“ — същата, използвана от Гари Сонежи във Вашингтон. Устните ми бавно се разтеглиха в усмивка.

Саймън Конклин знаеше, че пушката бе косвена улика, която по никакъв начин не може да докаже вината или невинността му. Той искаше да бъде намерена. Искал е да намерим значката на Крос. Падаше си по игричките. Ах, как си падаше.

Спуснах се по скърцащите стълби надолу към мазето. Не бях запалил осветлението в къщата, затова сега извадих малкото фенерче и го светнах.

Мазето нямаше прозорци. Всичко бе потънало в прах и паяжини, а в ъгъла се чуваше шумно капеща мивка. От тавана, вързани на конци, висяха свили се на тръбички снимки.

Сърцето ми биеше в гърдите като чук. Започнах да развивам снимките една по една и да ги разглеждам. Всички бяха на Саймън Конклин — снимки на стопанина, изпъчен в различни пози. Изглежда, бяха правени вътре в къщата.

Насочвах фенерчето в различни посоки, стараейки се да не пропусна нещо. Подът бе покрит с мръсотия и останали от строежа на основите камъни. Имаше и някаква древна медицинска апаратура — кислородна бутилка с все още прикрепени към нея маркучи и уреди, система за гликоза, проходилка с прикрепено към нея нощно гърне.

Погледът ми последва лъча на фенерчето към отсрещната страна — южната стена на къщата. Влакчето на Гари Сонежи!

Намирах се в къщата на най-добрия приятел на Гари, единствения му приятел на този свят, човека, който бе нападнал Алекс Крос и семейството му във Вашингтон. Бях сигурен в това. Бях сигурен, че съм разрешил случая.

Бях по-добър от Алекс Крос.

Ето, казах си го.

Играта започва.

Кой е котката? Кой е мишката?