Котка и мишка

131.

Деймън, Джани, Нана, Кристин и аз пристигнахме на международното летище в Бермудите в неделя, двадесет и пети август.

Спомням си прекрасно една гледка от летището: Кристин и Джани стоят на опашката за паспортите, хванати за ръце, и си тананикат нещо. Това бе гледка, която се запечата в съзнанието ми като фотография и която никога нямате да забравя.

С времето извадихме голям късмет — беше най-хубавото, което човек можеше да си представи. Всеки ден слънце и безкрайни сини небеса. Дните принадлежаха на децата. Ходехме да се къпем и да се гмуркаме с шнорхели и плавници на Елбоу и Хорсшуу Бей, а след това се надбягвахме с мотопеди по Мидъл Роуд.

Нощите принадлежаха на Кристин и мен. Скитахме по най-хубавите места, и то здраво — „Терънс Бар“ в „Палм Рийф“, „Газебо Лаундж“ в „Принцес“, „Клей Хаус Ин“. Исках да бъда с нея повече от всякога. Отново се чувствах цял. Непрекъснато си спомнях кога я бях видял за първи път в двора на „Съджърнър Трут“. Тя е, Алекс. Тя е.

Една сутрин я заварих да се разхожда в градината с цветя в косите.

— Има една стара поговорка — каза ми тя. — „Ако имаш само два пенса, с едното пени си купи хляб, а с другото — лилия.“

Същия следобед отидохме с децата на Хорсшуу Бей. Не можеха да се наситят на дълбоката синева на морето. Кристин взе мотопед и тръгна за Хамилтън да понакупи подаръци за някои от учителите в „Съджърнър Трут“. Някъде към пет Деймън, Джани и аз най-сетне се върнахме в хотел „Белмонт“, щръкнал като часови сред богатата зеленина, обрамчена от безкрайна морска синева. Около него бяха пръснати бунгала в пастелни цветове с бели покриви. Нана седеше на верандата и бъбреше с новите си познати. Възвърнатият рай, помислих си аз.

Зареял поглед в прекрасната морска шир, съжалих, че Кристин я няма, за да споделя с нея мига. Липсваше ми много, а беше минал само половин ден. Прегърнах децата и всички се усмихнахме на очевидното.

— Липсва ти, нали? — прошепна Джани. — Това е хубаво, тате. Много е хубаво.

Когато Кристин не се прибра до шест, започнах да мисля дали да я чакам, или сам да хукна за Хамилтън. Може да се е блъснала някъде. Тия тъпи мотопеди, мислех си непрекъснато аз, макар че предния ден много ги харесах и бях решил, че са съвсем безопасни.

През входния портал на „Белмонт“ влезе висока стройна жена и аз въздъхнах с облекчение. Изтичах на стълбите да я посрещна, но видях, че това не е Кристин.

До шест и половина Кристин още не се бе появила, нито се бе обадила отнякъде. Стана седем.

Обадих се в полицията.

132.

Инспектор Патрик Бъсби пристигна в седем и половина. Каза ми, че гостите често губели чувство за време на Бермудите. Освен това имало и неприятни случки с тия мотопеди. Бе убеден, че Кристин ще се появи по някое време с изкълчен глезен или някое и друго охлузване.

Аз обаче не се хванах на тия приказки. Двамата с инспектора минахме целия път между Хамилтън и хотела, а после обиколихме и улиците на столицата. Седях смълчан до инспектора и се оглеждах с надеждата да зърна Кристин, захласната по магазините в някоя странична уличка.

Когато не се появи до девет, инспектор Бъсби неохотно призна, че Кристин може вече да се заведе като изчезнала. Искаше да знае дали имам някакви възражения.

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ във Вашингтон, окръг Колумбия — съобщих му. Досега се сдържах, защото не исках да помислят, че се намесвам в работата им. — Занимавам се с тежки случаи на серийни убийства.

— Разбирам — каза Бъсби. Беше дребен и спретнат чернокож мъж с мустачки, сякаш нарисувани с молив. Приличаше повече на раздразнителен учител, отколкото на ченге. — Има ли още изненади, които трябва да знам, детектив?

— Не, това е всичко. Виждате обаче, че съм силно обезпокоен.

— Да, разбирам причината за безпокойството ви. Ще я обявя за изчезнала.

Въздъхнах тежко и отидох да поговоря с децата и Нана. Постарах се с всички сили да не ги тревожа, но Деймън и Джани заплакаха. Нана Мама също.

До полунощ все още не бяхме научили нищо за Кристин. Към дванадесет и четвърт инспектор Бъсби най-сетне си тръгна. Беше достатъчно любезен да ми остави домашния си телефон и ме помоли да се обадя веднага, ако науча нещо ново за Кристин.

В три часа все още бях буден и крачех из стаята си. Току-що бях оставил телефона след разговор с Куонтико. ФБР преглеждаше случаите, с които се бях занимавал, за да види дали сред тях няма някой, свързан с Бермудите или изобщо с Карибския басейн. Сигурно нямаше да свършат до късно сутринта.

Стоях пред високите прозорци в стаята, взирах се в тъмните очертания на бунгалата отвън и си спомнях прегръдките й. Чувствах се невероятно безпомощен и самотен.

Обгърнах раменете си плътно. Болката бе като бетонна колона, забита в гърдите ми и стигаща до главата. Виждах лицето й, прекрасната й усмивка. Спомнях си как танцувахме в „Рейнбоу Рум“. И как за първи път я видях в двора на „Съджърнър Трут“.

На острова ли беше още? Сигурно. Молех се нищо лошо да не й се е случило. Не допусках никаква друга мисъл в сърцето си.

Телефонът иззвъня — кратка експлозия — малко след четири часа. Сърцето ми се качи в гърлото.

Спуснах се и сграбчих слушалката, преди телефонът да иззвъни втори път. Ръцете ми трепереха.

Странният приглушен глас ме изплаши:

— Имате съобщение по електронната поща.

Не можех да мисля както трябва. Всъщност изобщо не можех да мисля. После се сетих за какво става въпрос.

Бях си донесъл лаптопа с мен, но го бях набутал в гардероба.

Кой знае, че съм си взел компютъра? Кой знае тази малка подробност? Кой ме е следил? Кой ни е следил?

Не можех да дишам. Не можех да стоя прав. Най-сетне със сковани крачки отидох до гардероба и отворих вратата. Измъкнах компютъра, включих го към мрежата и въведох паролата си за пощата. Превъртях всички съобщения, докато стигнах до последното.

Бе много кратко и сбито.

Засега тя е в безопасност. При нас е.

Бе по-зле, отколкото можех да си представя. Всяка дума прогаряше съзнанието ми като нажежено желязо, а устните ми повтаряха безсмислено: