Кралицата на Юга

9.

Цялата сутрин беше валял проливен дъжд. Поривите на вятъра накъсваха бурните вълни, силните му пристъпи заличаваха на моменти сивите очертания на нос Трафалгар. Те пушеха на брега, в лендроувъра. В ремаркето имаше гумена лодка с извънбордов двигател. Слушаха музика, гледаха как водата се стича по предното стъкло и наблюдаваха как часовете минават на часовника на таблото. Патрисия О’Фарел беше на шофьорското място, Тереса до нея, запасени със сандвичи, термос с кафе, бутилки с вода, цигари, тетрадка със скици и морска карта на района, най-подробната, която Тереса беше успяла да намери. Небето продължаваше да е мрачно — пориви на пролетта, която не се предаваше на лятото, — ниските облаци все така се движеха на изток. Но морето — вълниста, оловносива повърхност — беше по-спокойно, и само на брега се разбиваше в бяла пяна.

— Вече можем да тръгваме — каза Тереса.

Излязоха, запристъпваха по мокрия пясък, като разтягаха схванатите си мускули. После отвориха багажника на лендроувъра и извадиха костюмите за гмуркане. Продължаваше да пръска ситен дъжд и когато Тереса се съблече, кожата й настръхна. Кучешки студ, помисли си тя. Нахлузи тесния неопренов клин върху банския, затвори ципа на горната част, без да си слага качулката. Косата й бе прибрана с ластик на опашка. Две жени, които се занимават с подводен риболов в това време. Ама че майтап. Да се надяваме, че ако някое копеле се цамбурка наоколо, ще повярва на тая измама.

— Готова ли си?

Видя как приятелката й кимва за потвърждение, без да отделя очи от сивата безбрежност и вълните пред тях. Пати не беше свикнала с подобни ситуации, но приемаше всичко с благоразумно спокойствие: без излишна бъбривост, без нерви. Изглеждаше само леко притеснена. Тереса не знаеше дали беше заради това, което носеше в ръцете си — то би обезпокоило всекиго, — или от новостта на преживяването в морето, което имаше доста обезпокоителен вид. Забелязваше се по многото цигари, изпушени една след друга по време на чакането — и сега имаше една в устата, влажна от дъжда, димът я караше да примигва, докато напъхваше крака в костюма за гмуркане. Забелязваше се и по смръкването на кокаин, преди да излязат от кабината — точно изпълнение, нова-новеничка опаковка, две линии върху гладката папка с документите на колата. Но Тереса този път не пожела да й прави компания. Необходим ми е друг вид бистро съзнание, помисли си тя, докато приключваше с екипировката и мислено прехвърляше морската карта, която от толкова гледане вече се бе запечатала в главата й: крайбрежната линия, извивката на юг в посока към Барбате, изронения, скалист бряг в края на чистия плаж. И там, неотбелязани на картата, но посочени с точност от Пати, бяха двете големи пещери и малката, скрита между тях, недостъпни откъм сушата и едва забележими откъм морето: пещерите Марахос66.

— Да тръгваме — рече тя. — Остават четири часа, докато се стъмни.

Сложиха раниците и харпуните в лодката, за прикритие, развързаха ремъците, прикрепващи моторницата към ремаркето и я довлачиха до брега. Беше сив „Зодиак“, дълъг осем стъпки. Резервоарът на двигателя, волво 125 коня, беше пълен догоре и в изправност. Тереса го бе прегледала предишния ден, както в старите времена. Монтираха го в задната част, като затегнаха добре гайките. Всичко беше наред, опашката на витлото отгоре. После застанаха от двете страни на лодката, задърпаха въжетата и я закараха до морето.

Нагазила в студената вода до кръста, докато избутваше лодката отвъд прибоя, Тереса се мъчеше да не разсъждава. Искаше спомените й да бъдат полезна практика, а не баласт от минало, от което имаше нужда да съхрани единствено най-важните технически познания. Останалото — образи, чувства, празнота — сега не можеше да си го позволи. Излишен лукс. Вероятно смъртоносен.

Пати й помогна да се качи, като пляскаше, за да изпълзи отстрани на гумената лодка. Вълните я блъскаха към брега. Тереса запали мотора от първия път, с рязко и бързо дръпване на въжето. Шумът на сто двадесет и петте коня сгря сърцето й. Отново съм тук, мина й през ума. За добро или за лошо. Каза на приятелката си да отиде отпред, за да уравновесят тежестта, а тя се настани до двигателя. Подкара лодката далеч от брега, после към черните скали, в дъното на пясъчната ивица, светлееща в сивата мрачевина. „Зодиак“-ът се държеше добре. Управляваше, както я бе учил Сантяго, избягвай гребените, давай навътре и после се спускай с единия борд от другата страна на прегръдката на вълните. Наслаждавай се. Дявол да го вземе, дори така морето продължаваше да е красиво, въпреки изменчивостта и гадните му номера. Вдъхна с блаженство влажния въздух, който носеше солена пяна, морави свечерявания, звезди, нощен лов, светлини на хоризонта, невъзмутимия профил на Сантяго, огрян от прожектора на хеликоптера, синьото присветващо око на катера, подскоците и паданията в черната вода, които отекваха в бъбреците й. И все пак. Колко тъжно беше и същевременно колко красиво. Продължаваше да вали ситен дъжд и морските пръски заливаха „Зодиак“-а. Погледна към Пати, облечена в синия неопрен, изопнат по тялото. С късата коса, скрита под качулката, приличаше на мъж. Гледаше морето и черните скали, без да скрива напълно боязънта си. Ако знаеше, сестричке, помисли си Тереса. Ако беше видяла по тия места нещата, които съм видяла аз. Но русокосата се държеше. Вероятно имаше своите опасения, както всеки друг на нейно място, — вземането на пратката беше лесната част от работата, — като се имат предвид последиците, в случай, че нещо се объркаше. Сто пъти бяха говорили за тези последици, включително за възможността половината тон вече да не е там. Но Полковник О’Фарел притежаваше непреодолими желания и решимост. Може би — това бе най-обезпокояващата й черта, — прекалено непреодолими желания и прекалена решимост. А това, разсъждаваше Тереса, не винаги пасва с хладнокръвието, което се изискваше за подобни дела. На брега, докато чакаха в лендроувъра, откри нещо: Пати беше истинска приятелка, но не и решение на проблема. В това начинание, както й да свършеше то, оставаше дълъг път, който Тереса трябваше да извърви сама. Никой нямаше да й помогне. Постепенно, без самата тя да си дава сметка как, зависимостта, която бе изпитвала дотогава, от всичко и от всички, или навярно сляпата й вяра в тази зависимост — беше й удобна, защото смяташе, че не може да разчита на нищо друго, — се превръщаше в увереност, представляваща едновременно зряла самота и утеха. Първо в затвора, през последните месеци, вероятно и прочетените книги имаха нещо общо с това, безсънните часове в очакване на утринта и размишленията, които покоят на онзи период пробуди в главата й. После излезе навън, отново в света и в живота, и изминалото време, оказало се само ново очакване, потвърди процеса. Но не го осъзнаваше до нощта, в която не се срещна пак с Пати О’Фарел. Когато вървяха в тъмнината на полето на имението в Херес и чу приятелката си да произнася думата „бъдеще“, в ума й проблесна като светкавица мисълта, че навярно не Пати е по-силната от тях двете, както не са били, преди векове и в друг живот, Гуеро Давила и Сантяго Фистера. Може би, заключи тя, амбицията, проектите, мечтите, включително смелостта и вярата — дори вярата в Господа, реши тя, потръпвайки, — вместо да ти дават сила, ти я отнемат. Защото надеждата, както и чистото желание да оцелееш, те правеха уязвима, привързана към възможната болка и поражение. Навярно от там идваше разликата между едни човешки същества и други. Такъв беше нейният случай. Вероятно Едмон Дантес беше сгрешил и единственият изход бе да не вярваш и да не се надяваш.

Пещерата беше скрита от скали, откъснали се от високия, стръмен бряг. Преди четири дни бяха провели разузнаване откъм сушата. Тереса се бе надвесила над пропастта, проучи и отбеляза всеки камък, възползвайки се от ясния ден и спокойната, прозирна вода, за да огледа спокойно дъното и да прецени начина, по който да се приближи откъм морето, без някой остър зъбер да разкъса дъното на гумената лодка. Сега бяха там, люшкайки се по вълните. С леки подавания на газта и зигзагообразни движения Тереса се опитваше да се държи далеч от камъните и търсеше най-безопасния подстъп. Накрая разбра, че „Зодиак“-ът би могъл да влезе в пещерата при спокойно море, така че се отправи към голямата дупка отляво. Там, под свода, на място, където вълните не ги блъскаха към отвесната стена, каза на Пати да пусне малката котва, привързана в края на въже, дълго десет метра. После двете се спуснаха отстрани на лодката във водата. С друго въже отидоха до скалите, които се оголваха при отлив. На гърба си носеха раници с херметически пликове, ножове, въжета и два фенера. Придвижваха се безпроблемно, благодарение на костюмите за гмуркане. Щом стигнаха, Тереса завърза въжето на един камък, каза на Пати да внимава с бодлите на морските таралежи и с водата, стигаща над кръста им, й бавно се придвижиха по скалистия бряг от голямата към малката пещера. На моменти по-силни вълни ги принуждаваха да се вкопчват в брега, за да не изгубят дъното и тогава нараняваха ръцете си в грапавите камъни или усещаха как неопренът се раздира на лактите и коленете им. Именно Тереса, след като беше огледала отгоре, бе настояла да вземат тези екипи. Ще ни предпазват от студа, а и без тях вълнението при скалите ще ни направи на свински ребърца.

— Тук е — посочи Пати. — Според разказа на Джими… Сводът горе, трите големи камъка и малкият. Виждаш ли?… Трябва да поплуваме малко и после ще достигнем дъно.

Гласът й отекваше в стените. Миришеше много силно на разложени водорасли, на плесенясали камъни, заливани и откривани постоянно от прилива и отлива. Загърбиха светлината и навлязоха в полумрака. Вътре водата беше по-спокойна. Дъното все още се виждаше ясно, когато вече не го достигаха. Поплуваха малко. Почти накрая откриха нещо като пясък, камъни и снопове гнили водорасли. По-нататък беше пълен мрак.

— Имам нужда от една цигара, мамка му — измърмори Пати.

Излязоха от водата и потърсиха цигари в непромокаемите раници. Светлината от свода се отразяваше във водата между входа и тях и ги осветяваше в сивия мрак. Бяха мокри, с влажни коси и уморени лица. И сега какво, сякаш се питаха те в тишината.

— Надявам се все още да е тук — прошепна Пати.

Останаха известно време така, както си бяха, пушейки. Ако половината тон кокаин се намираше наистина там, на няколко крачки, нищо в живота им вече нямаше да е същото, щом преминеха това разстояние. Знаеха го и двете.

— Виж ти изненада. Точно навреме сме дошли, сестричке.

— Навреме за кое?

Тереса се усмихна, обърна го на шега.

— Ами не знам. Навярно да не поглеждаме вътре.

Пати също се усмихна, далечна. Умът й беше няколко стъпки по-нататък.

— Не говори глупости.

Тереса погледна раницата в краката си, наведе се и започна да рови в нея. Опашката й се бе развалила и от краищата на косата й капеше вода. Извади фенера си.

— Знаеш ли какво? — каза тя, изпробвайки светлината.

— Не. Кажи.

— Мисля, че има мечти, които убиват — тя осветяваше наоколо, черните скални стени и малките сталактити по тавана. — Убиват повече дори от хората, от болестите или от времето.

— И?

— И нищо. Само си мислех, нищо повече. Ей сега ми хрумна.

Другата не я погледна. Почти не обръщаше внимание на казаното. Тя също беше извадила фенера и се обръщаше към скалите в дъното, заета със собствените си разсъждения.

— За какво, по дяволите, говориш?

Разсеян въпрос, който не очакваше отговор. Тереса не отвърна нищо. Само погледна внимателно приятелката си. Отчиташе ефекта от ехото в камъните и въпреки това гласът й се стори странен. Надявам се, че няма да ме убие в гръб в пещерата със съкровището, както пиратите от книгите, мина й през ума. Мисълта й се стори забавна само донякъде. Въпреки абсурдността на идеята, се хвана, че гледа успокояващата дръжка на водолазния нож, подаващ се от раницата й. Я, стига, смъмри се тя. Не ставай мръсница от чиста пъзливост. Укоряваше се на ум, докато прибираха екипа, мятаха раниците на гръб и тръгваха предпазливо, като светеха с фенерите между камъните и висящите водорасли. Теренът леко се изкачваше. Два снопа светлина осветиха един завой. След него имаше още камъни и още сухи водорасли: много водорасли, натрупани пред една дупка в стената.

— Трябва да е тук — каза Пати.

Дявол да го вземе, рече си Тереса, щом си даде сметка. Излиза, че и гласът на Полковник О’Фарел можел да трепери.

— Истината е — каза Нино Хуарес, — че се оказаха куражлийки.

Нищо в предишния полицейски шеф от СБОП — служба за борба с организираната престъпност на Коста дел Сол, — не издаваше, че е бил ченге. Беше дребен, дори крехък, с руса брадичка. Беше облечен в сив костюм, без съмнение много скъп, копринена вратовръзка и кърпичка в тон, подаваща се от малкото джобче на сакото. На лявата му китка под маншета на ризата на розови и бели райета с впечатляващи дизайнерски ръкавели, проблясваше часовник „Патек Филип“. Изглеждаше като излязъл от страниците на списание за мъжка мода, макар всъщност да идваше от кабинета си, намиращ се на Гран Виа в Мадрид. Сатурнино Г. Хуарес, гласеше визитната картичка, която носех в портфейла си. Директор по вътрешната сигурност. А в ъгъла — емблемата на верига магазини за модни стоки, от тези, които въртят стотици милиони песети годишно. Нещата от живота, помислих си аз. След скандала преди години, който му коства кариерата, когато беше познат като Нино Хуарес или комисар Хуарес, сега стоеше пред мен: възстановил се, безупречен, триумфиращ. С това „Г“ с точка, вметнато в името му, придаващо му отсянка на респект, с този вид, като че ли парите му извираха и през ушите, с подновена влиятелност и с власт, по-голяма отвсякога. Никога няма да срещнеш подобен тип на опашката за безработни. Знаеше много неща за хората, понякога повече, отколкото те знаеха за самите себе си. Статиите, появили се във вестниците, докладът от Службата за вътрешно разследване, резолюцията на Генералната дирекция на полицията, отстранила го от служба, петте месеца в затвора Алкала-Меко, бяха стара история. Какъв късмет е да можеш да разчиташ на приятели, заключих аз. Стари авери, които ти връщат услуги, или пари и добри познанства, с които да си ги осигуриш. Няма по-добро средство срещу безработицата от това да си водиш списък на тайните от миналото, които всеки крие. Още повече, ако сам си им помогнал да ги скрият.

— Откъде да започнем? — попита той и си бодна парче шунка.

— От началото.

— Тогава ще останем да замезваме дълго след основното.

Намирахме се в ресторант „Лусио“, в Кава Баха. И в интерес на истината, освен поканата за обяд — яйца с картофи, филе, „Виня Педроса“ от 96 година, аз плащах сметката, — в известна степен бях купил и присъствието му тук. Направих го по свой начин, прибягвайки до стари тактики. След втория му отказ да говори за Тереса Мендоса, преди да нареди на секретарката си да не го свързва повече с мен, поставих въпроса ребром. С вас или без вас, казах аз, историята ще продължи напред. Така че може да избирате — или да се появите в нея във всички възможни положения, включително със снимката си от първото причастие, или да останете извън нея, като бършете потта от челото си с голямо облекчение. И какво още, попита той. Нито сентимо, отвърнах аз. Но с голямо удоволствие бих платил един обяд и всичко, свързано с него. Вие печелите приятел, или почти приятел, а аз ще съм ви длъжник. Никога не се знае. Сега кажете как ви се струва предложението ми. Оказа се достатъчно схватлив. Така че договорихме условията: нищо компрометиращо, излязло от устата му, малко дати и детайли, свързани с него. И ето ни сега тук. Винаги е лесно да се разбереш с един мошеник. Трудно е с другите, но те са по-малко.

— Това за половината тон е истина — потвърди Хуарес. — Доброкачествен прах с много малко примеси. Докаран от руската мафия, която тогава започваше да се установява по Коста дел Сол и да прави първите си контакти с наркотрафикантите от Южна Америка. Това беше първата значима сделка, провалът й блокира колумбийската връзка с Русия за дълго време… Всички смятаха, че половината тон е загубен, латиноамериканците се надсмиваха над руснаците, че са пратили на оня свят гаджето на О’Фарел и двамата му съдружници, без първо да ги накарат да проговорят… Разправят, че Пабло Ескобар, щом узнал подробностите, казал: „Не правя повече бизнес с любители“. И изведнъж Мексиканката и другата извадиха половината тон като гръм от ясно небе.

— Как са се добрали до кокаина?

— Това не зная. Никой не знае истината. Факт е, че се появи на руския пазар, по-точно започна да се появява. Олег Язиков го пусна там.

Това име го имаше в бележките ми. Олег Язиков, роден в Солнцево, мафиотски квартал в Москва. Военна служба отбита с тогавашната още съветска армия в Афганистан. Дискотеки, хотели и ресторанти в Коста дел Сол. Нино Хуарес допълни картината. Язиков пристигнал на крайбрежието на Малага в края на осемдесетте години, тридесетгодишен, полиглот, съобразителен. Едва слязъл от полета на „Аерофлот“, и вече имал тридесет и пет милиона долара за харчене. Първо купил дискотека в Марбеля, която нарекъл „Ядранка“ и която станала много модерна. Няколко години по-късно ръководел солидна инфраструктура за пране на пари, основана на хотелиерство и недвижими имоти, парцели в близост до брега и апартаменти. Второто бизнес-направление, изградено след дискотеката, се изразявало в мощни инвестиции в нощно-развлекателната индустрия на Марбеля — барове, ресторанти, локали за високо платени проститутки, предимно славянки, докарани директно от Източна Европа. Всичко чисто, или почти: дискретно пране, без да бие много на очи. Но Службата за борба с Организираната Престъпност доказала връзките му с „Бабушка“: мощна организация от Солнцево, формирана от бивши полицаи и ветерани от Афганистан, специализирани в изнудване, трафик на крадени коли, контрабанда и търговия с бели робини, силно заинтересовани също така да разширят дейността си, включвайки се в наркотрафика. Групата вече имала една връзка в Северна Европа: морски път, свързващ Буенавентура със Санкт Петербург, през Гьотеборг в Швеция и Кутка във Финландия. На Язиков, между другите неща, му препоръчали да разработи алтернативен път в източната част на Средиземно море: свръзка, независима от френската и италианската мафия, които руснаците били използвали до момента като посредници. Това беше контекстът. Първите контакти с колумбийските наркотрафиканти — картела Меделин, — се състояли в прости размени на кокаин срещу оръжие, играели много малко пари: партиди Калашников и гранатомети RPG от руските военни складове. Но нещата не потръгнали. Загубената дрога била една от няколкото спънки, които поставяли в неудобно положение Язиков и московските му съдружници. И изведнъж, когато вече не мислел за тях, петстотинте килограма кокаин му паднали от небето.

— Разказаха ми, че Мексиканката и приятелката й отишли да преговарят с Язиков — обясни Хуарес. — Лично, с пакет мостра… Очевидно руснакът първоначално го е приел на шега, а после — много зле. Тогава О’Фарел безцеремонно му заявила, че вече е платила, че след двата куршума, когато се случило онова с гаджето й, били квит. Че играели чисто и искали компенсация.

— Защо не са разпродали наркотика на дребно?

— Непосилна задача за начинаещи. А и това никак нямаше да се хареса на Язиков.

— Толкова ли е лесно да се разбере откъде идва?

— Разбира се — с умели движения с ножа и вилицата бившият полицай допичаше парчетата филе в нагорещената глинена чиния. — Всички знаеха на кого беше гадже О’Фарел.

— Кажете ми нещо за гаджето.

Гаджето, подхвана Хуарес, усмихвайки се пренебрежително, докато режеше, дъвчеше и отново режеше, се казваше Хайме Аренас: за приятелите Джими. Севилец от добро семейство. Пълно лайно, с извинение, че сме на масата. Много навътре в нещата в Марбеля и фамилна търговия с Южна Америка. Беше амбициозен, а и се мислеше за много умен. Когато онзи кокаин му падна в ръцете, реши да изиграе товарища. С Пабло Ескобар не би дръзнал, но руснаците тогава нямаха славата, която имат днес. Имаха ги за глупаци или нещо такова. Така че скри праха, за да преговаря за по-висока комисионна, при все че Язиков му беше платил точно и навреме частта на колумбийците, този път повече пари в брой, отколкото оръжия. Джими започна да увърта, докато на края на товарища търпението му се изчерпа. Така му се изчерпа, че го очисти наред с двамата му съдружника.

— Руснаците никога не са били фини в обноските си — Хуарес цъкна неодобрително с език. — И продължават да са си такива.

— Как са се свързали тези двамата?

Събеседникът ми вдигна вилицата, насочи я към мен, в израз на одобрение на въпроса ми. По онова време, обясни той, руските гангстери имаха един сериозен проблем. Имат го и днес, но тогава — повече. Много биеха на очи. Разпознаваха се отдалеч: едри, груби, руси, с големите си ръчища, с техните коли и пищните мадами, които винаги водеха със себе си. На всичкото отгоре бяха много зле с езиците. Щом стъпеха в Маями или на кое да е друго американско летище, ДЕА и всички полицаи им се лепваха като гербови марки. Затова се нуждаеха от посредници. В началото Джими Аренас изигра добре ролята си. Беше започнал с доставки на нелегален алкохол от Херес за Северна Европа. Имаше и добри връзки с латиноамериканци, пласираше дрога на дребно по модните дискотеки на Марбеля, Фуенхирола и Торемолинос. Но руснаците искаха собствена мрежа: импорт-експорт. „Бабушка“, приятелите на Язиков в Москва, вече се снабдяваха с прах на дребно, като използваха линиите на Аерофлот до Монтевидео, Лима и Баия, по-малко следени от тези до Рио и Хавана. До летището на Шереметиево стигаха доставки, ненадвишаващи половин килограм в индивидуални пратки, но фунията беше прекалено тясна. Берлинската стена току-що бе паднала, Съветският съюз се разпадаше, кокаинът беше на мода в една нова Русия на лесните пари и светкавичните удари, която показваше рогата си.

— Сам виждате, че не са сбъркали в предвижданията си — заключи Хуарес. — За да си създадете бегла представа за търсенето, един грам в дискотека в Санкт Петербург или Москва струва сега тридесет или четиридесет процента по-скъпо, отколкото в САЩ.

Бившият полицай сдъвка последното парче месо, като го прокара с голяма глътка вино. Представете си, продължи той, как другарят Язиков си блъска главата в търсене на начин да влезе в играта на едро. И точно тогава се появява половин тон, който не изисква да се организира никаква операция от Колумбия, а е тук, без рискове, сервиран наготово.

— Колкото до Мексиканката и О’Фарел, вече ви казах, че сами не можеха да се оправят… Нямаха средства, за да пласират петстотин килограма. При първия грам, пуснат в оборот, всички щяха да се струпат отгоре им: руснаци, градска полиция, моите хора… Бяха достатъчно умни, за да си дадат сметка за това. Всеки идиот би започнал да продава малко тук, малко там и преди ченгетата или моите момчета да сложеха ръка на рамото им, щяха да са свършили в багажника на някоя кола. Лека им пръст.

— А откъде знаеха, че нямаше да стане именно така?… Че руснакът ще изпълни своята част от уговорката?

Не можеха да го знаят със сигурност, поясни бившият полицай. Така че решиха да рискуват. А на Язиков му допаднаха. Най-вече Тереса Мендоса, която знаеше как да се възползва от случая, за да предложи варианти за сделката. Попита ме дали съм знаел за онзи галисиец, че й е бил любовник? Да?… Е, това решаваше нещата. Мексиканката имаше опит. Оказа се, че отговаря и на още необходими изисквания.

— Имаше топки — Хуарес опасваше с ръце окръжността на чинията — ей толкова големи топки. И забележете. Съществуват жени, които имат калкулатор между краката, чат, чат и извличат полза от него, а тя имаше калкулатор ето тук — почука с показалец по слепоочието си. — В главата. Понякога при жените чуваш песен на сирена, а после ти изскача морска вълчица.

Самият Сатурино Г. Хуарес трябва да го знаеше по-добре от мнозина други. Припомних си на ум банковата му сметка в Гибралтар, огласена от пресата по време на процеса. Тогава Хуарес имаше малко повече коса и носеше само мустаци, такъв беше на любимата ми снимка, където позираше между двама колеги в униформи на вратата на съда в Мадрид. Сега седеше тук, платил приемливата цена от пет месеца затвор и изгонване от Националната полиция, и си поръчваше на сервитьора коняк и хаванска пура за по-добро храносмилане. Малко доказателства, лоша съдебна система, добри адвокати. Запитах се колко ли хора му дължат услуги, включително Тереса Мендоса.

— В крайна сметка — завърши Хуарес, — Язиков прие сделката. Нали бяха на Коста дел Сол за това, да инвестират, а Мексиканката му се стори интересно капиталовложение. Така че спази думата си като истински мъж на честта… Това беше началото на едно красиво приятелство.

Олег Язиков гледаше пакета на масата пред него: бял прах, двоен прозрачен найлонов плик, затворен херметически, запечатан с широк, дебел скоч, непокътнат. Точно хиляда грама, вакуумирани, навярно така, както са били опаковани в нелегалните лаборатории в амазонската джунгла на Яри.

— Признавам — каза той, — че двете сте много хладнокръвни. Да.

Говори добре испански, помисли си Тереса. Бавно, с много паузи, сякаш подреждаше думите внимателно една след друга. Акцентът беше лек и той по нищо не приличаше на руските злодеи, терористи и трафиканти, както ги показваха по филмите, които фъфлеха аз убюх амиериканский враг. Нямаше вид и на мафиот, нито на гангстер. Беше със светла кожа, големи очи, също светли и детски, странна смесица от синьо и жълто в ирисите, сламеноруса коса, подстригана късо, като на войник. Беше облечен в памучен панталон цвят каки и морскосиня риза, с навити ръкави, откриващи силни ръце, покрити с рус мъх, носеше водоустойчив часовник „Ролекс“ на лявата китка. Ръцете му лежаха от двете страни на пакета, без да го докосват. Те също бяха големи, като останалата част на тялото му. Носеше дебела златна халка. Изглеждаше здрав, як и чистоплътен. Пати О’Фарел беше казала, че освен това, и най-вече, е опасен.

— Да видим дали съм разбрал добре. Предлагате да ми върнете пратка, която ми принадлежи. Вие. Ако отново си я платя. Как се казва това на испански? — замисли се за миг, търсеше думата, почти се забавляваше. — … Изнудване?… Злоупотреба?

— Това — отвърна Пати — е докарване на нещата до крайност.

Тереса и тя го бяха обсъждали с часове, отпред назад и отзад напред, от пещерите на Марахос допреди само един час, когато тръгнаха за срещата. Всяко „за“ и „против“ беше многократно обсъдено. Тереса не беше убедена, че аргументите ще се окажат толкова резултатни, колкото приятелката й твърдеше. Но вече беше късно да се връщат назад. Пати — с дискретен грим за случая, облечена в скъпи дрехи, с непринудено поведение на самоуверена дама, — започна да му обяснява за втори път, макар да беше очевидно, че Язиков беше разбрал от първия, още щом сложиха опакования килограм на масата, а руснакът им се извини и после помоли двамата телохранители да ги претърсят за скрити микрофони. Обичайна процедура, сви той рамене. Сетне горилите затвориха вратата. Попита ги дали искат нещо за пиене — никоя не пожела нищо, въпреки че на Тереса устата й беше пресъхнала, — и седна на масата, готов да ги изслуша. Всичко беше подредено и чисто, не се виждаха никакви листове или папки. Само стени в кремав цвят, същия като мокета, скъпи картини, (изглеждаха скъпи или би трябвало да са такива), голяма руска икона с много сребро по нея, факс-машината в дъното, телефон с няколко линии и още един мобилен на масата. Един пепелник. Огромна запалка „Дюпон“, златна. Всички кресла бяха тапицирани с бяла кожа. От големите прозорци на кабинета на последния етаж на луксозна сграда в жилищния квартал Санта Маргарита, се виждаха извитата линия на брега и плажната ивица до вълноломите, мачтите на закотвените яхти и белите къщи на Пуерто Банус.

— Кажете ми едно нещо — Язиков внезапно прекъсна Пати. — Как го направихте?… Как стигнахте до мястото, където беше скрит? Как донесохте това, без да привлечете внимание? Да. Изложили сте се на риск. Така си мисля. И продължавате да го правите.

— Няма значение — рече Пати.

Гангстерът се усмихна. Давай, давай, казваше усмивката му. Кажи си истината. Не се притеснявай. Усмивката му е от тези, които пораждат доверие, помисли си Тереса, като го гледаше. Или пък толкова недоверие, че накрая му се доверяваш.

— Разбира се, че има значение — възрази Язиков. — Търсих тази стока. Да. Не я намерих. Допуснах грешка. С Джими. Не знаех, че вие знаете… Нещата щяха да са различни, нали? Как минава времето. Надявам се, че сте се възстановили. От инцидента.

— Възстановила съм се напълно, благодаря.

— И аз трябва да ви благодаря за едно нещо. Адвокатите ми казаха, че по време на разследването не сте споменали името ми. Нали?

Пати изви саркастично устни. Деколтето на роклята й не закриваше белега от раната на загорялата кожа. Блиндирани муниции, беше казала тя. Затова съм жива.

— Бях в болница — рече тя. — С дупки по тялото си.

— Искам да кажа след това — погледът на руснака беше почти невинен. — Разпитите и процеса. Това имам предвид.

— Виждате, че съм имала своите мотиви.

Язиков се замисли над тях.

— Да. Разбирам — каза накрая. — Но ми спестихте неприятности с мълчанието си. Полицията повярва, че знаете малко. Аз реших, че не знаете нищо. Били сте търпелива. Да. Почти четири години… Трябва да е било мотивацията, нали? Там, вътре.

Пати взе нова цигара. Златната запалка беше на една педя разстояние от руснака, но той не понечи да й поднесе огънче, въпреки че тя дълго търси запалката в чантата си. И престани да трепериш, помисли си Тереса, като гледаше ръцете й. Овладей тремора на пръстите си, преди това копеле да си даде сметка и ролята ни на твърди жени да се разпадне и всичко да отиде на майната си.

— Торбите си стоят на същото място, където са били скрити. Донесохме само една.

Спорът в пещерата, спомни си Тереса. Спомни си как стояха вътре двете, как брояха пакетите на светлината на фенерите, едновременно еуфорични и уплашени. За момента вземаме една, докато размислим, а другото оставяме тук така, както си е, беше настояла Тереса. Да натоварим сега всичката дрога е равносилно на самоубийство, така че без курвенски номера и не ме принуждавай и аз да ги правя. Зная, че са те надупчили с куршуми, знам цялата песен, но и аз не съм дошла на туризъм в страната ти, скъпа русокоске. Не ме карай да ти разправям цялата история, която никому не съм разказвала до край. История, която никак, ама никак не прилича на твоята, в която дори куршумите навярно са ти ги изстреляли с парфюм марка „Каролина Ерера“. Така че не се будалкай. В тия работи, когато човек бърза, трябва да върви бавно.

— Хрумвало ли ви е, че мога да накарам да ви следят?… Да?

Пати подпираше ръката с цигарата в скута си.

— Разбира се, че ни е хрумвало — дръпна дълбоко и ръката й отново се върна, където беше. — Но не можете. Не и до онова място.

— Гледай само. Колко сте тайнствена. Мистериозни дами сте вие.

— Ще усетим, ще изчезнем и ще потърсим друг купувач. Петстотин килограма са много стока.

Язиков не каза нищо, макар мълчанието му да показваше, че петстотин килограма наистина са твърде много, откъдето и да го погледнеш. Продължаваше да наблюдава Пати, от време на време хвърляше бегъл поглед към Тереса. Тя беше седнала в другото кресло, не говореше, не пушеше, не мърдаше. Слушаше и гледаше, неспокойна, със затаен дъх, отпуснала длани върху джинсите, за да попива в тях потта си. Носеше светлосиньо поло с къс ръкав, леки спортни обувки, за в случай, че се наложи да се изнизва между капките, само седемте тънки гривни от мексиканско сребро на дясната ръка. Голям контраст с елегантните дрехи и токчетата на Пати. Намираха се там, защото Тереса наложи това решение. В началото приятелката й беше привърженичка на идеята да продадат наркотика на малки партиди. Но тя успя да я убеди, че рано или късно собствениците щяха да се усетят. По-добре да отидем направо, посъветва я Тереса. Сигурна сделка, дори и да изгубим нещо. Съгласна, беше отвърнала Пати. Но ще говоря аз, защото този шибан болшевик ми е ясен. И сега се намираха тук, а Тереса все повече се убеждаваше, че са допуснали грешка. Познаваше този тип хора от малка. Може да говорят различен език, да имат различна физически данни и навици, но същността им винаги беше една и съща. Това нямаше да ги доведе доникъде, или само до едно място. В крайна сметка — разбираше го прекалено късно, — Пати си беше една глезла, гаджето на негодника от богаташкото семейство, който се беше замесил в тая работа не от нужда, а от смотанящина. Накрая си беше намерил майстора, като мнозина други. Колкото до Пати, през целия си живот тя се беше движила в привиден свят, нямащ нищо общо с реалния. Времето в затвора съвсем я бе заслепило. В този кабинет Полковник О’Фарел беше никоя. Сините очи с жълто по края — там наистина беше властта. А Пати продължаваше да греши, след като вече се бяха издънили с отиването там. Грешка беше да поставят въпроса по този начин. Да освежават паметта на Олег Язиков след толкова време.

— Точно в това е проблемът — казваше Пати, — че петстотин килограма са твърде много. Затова дойдохме първо при вас.

— Чия беше идеята? — Язиков не изглеждаше поласкан. — Аз съм първата опция. Да.

Пати погледна Тереса.

— Нейна. Тя премисля повече нещата — загатната нервна усмивка между две дърпания от цигарата. — … По-добра е от мен в пресмятането на рисковете и възможностите.

Тереса усещаше очите на руснака да я изучават много внимателно. Пита се какво ни свързва, реши тя. Затворът, приятелството, бизнесът. Дали си падам по мъжете и дали тя хапва нещо мое.

— Още не зная каква роля играе в тази работа твоята приятелка — каза Язиков. Питаше Пати, но не отделяше очи от Тереса.

— Тя е моя съдружничка.

— А-ха. Хубаво е да имаш съдружници. — Язиков отново се беше обърнал към Пати. — Хубаво е и да разговаряш. Да. Рискове, възможности. Може да нямате време да потърсите друг купувач — направи съответната пауза. — … Както и време да изчезнете по ваша воля. Така си мисля.

Тереса забеляза, че ръцете на Пати пак трепереха. Де да можех, мина й през ума, да стана в този момент и хайде, дон Олег, сбогом и всичко най-хубаво. На нас ни е време да тръгваме. Задръжте пратката и забравете за тази дивотия.

— Може би трябваше… — подхвана тя.

Язиков я погледна почти изненадано. Но Пати продължаваше да настоява пред гангстера: вие нищо няма да спечелите. Това казваше. Нищо, само живота на две жени. В замяна ще загубите много. И така си беше, реши Тереса. Като изключим треперенето на ръцете, което се предаваше и на струйката дим от цигарата, Полковника се справяше със завидно спокойствие. Въпреки всичко, въпреки грешката да дойдат тук, Пати не се предаваше лесно. Но и двете си бяха трупове. Почти щеше да го изрече на глас. Мъртви сме, Полковник. Давай да се омитаме.

— Животът се губи бавно — философстваше руснакът, макар че щом продължи, Тереса разбра, че не ставаше дума само за философстване. — Смятам, че в междинния процес се казват много неща… Не ми се нрави да плащам два пъти. Не. Мога и гратис. Да. Да си го върна.

Гледаше пакета кокаин върху масата, между неподвижните си длани. Пати смачка грубо цигарата в пепелника, на една длан разстояние от ръцете му. И дотук стигна, каза си отчаяната Тереса. Вече можеше да надуши паниката й. До шибания пепелник. Тогава, без да се замисля, отново чу собствения си глас:

— Може и да си го върнете гратис — рече тя. — Но никога не се знае. Риск си е, ще има и неприятности… Ще се лишите от сигурна печалба.

Очите с жълто по края на ирисите се впиха любопитно в нея.

— Името ви?

— Тереса Мендоса.

— Колумбийка?

— От Мексико съм.

Беше на път да добави „от Кулиакан, Синалоа“, което в тия работи беше страхотна препоръка, но не го направи. Рибата умира, защото си отваря устата. Язиков продължаваше да я гледа втренчено.

— Ще се лиша, казвате. Убедете ме в това.

Убеди ме в ползата да ви оставя живи, беше подтекстът. Пати се беше облегнала на гърба на креслото, подобно на изтощен петел, отстъпващ от арената на състезанието. Имаш право, Мексиканке. Сърцето ми кърви, но сега е твой ред. Изкарай ни оттук. Езикът на Тереса бе залепнал за небцето. Чаша вода. Би дала всичко, за да помоли за чаша вода.

— Ако килограмът върви по дванадесет хиляди долара — започна тя, половината тон трябва да струва, като начало, шест милиона долара… Така ли е?

— Така е — Язиков я гледаше безизразно. Внимателно.

— Не зная колко ти вземат посредниците, но в Щатите килото би скочило на двадесет хиляди.

— Тридесет хиляди при нас. Тази година. Тук — по лицето на Язиков все така не трепваше нито едно мускулче. — Повече от колкото при твоите съседи, янките. Да.

Тереса пресметна набързо. Позната й беше тая работа. Ръцете й — за нейна собствена, най-голяма изненада, — не трепереха. Не и в този момент. В такъв случай, продължи тя, половин тон, пуснат в Европа, излиза петнадесет милиона долара. Това беше много повече от сумата, която, според Пати, Язиков и съдружниците му бяха платили преди четири години за пратката. Която беше, поправете ме, ако бъркам, пет милиона в брой и един в… Е, добре. Как бихте предпочели да го наречете?

— Технически инвентар — отвърна Язиков, развеселен. — Втора употреба.

Шест милиона общо, съгласи се Тереса, взети заедно. Включително техническия инвентар. Важното обаче е, продължи да обяснява тя, че половината тон, който те двете сега му предлагаха, щеше да му струва само още шест милиона. Три милиона при предаването на една трета от товара, другите три срещу следващата една трета, остатъкът получавате при потвърждаване на второто плащане. В действителност се задоволявали да му го продадат на нетната цена.

Видя, че руснакът размишлява върху казаното. Нямаше начин. Още не си схванал, копеле. Не виждаш печалбата и заради теб продължаваме да седим и да умираме от глад.

— Вие искате — Язиков поклащаше бавно глава в знак на отказ — да ни накарате да си платим два пъти. Да. Този половин тон. Шест и шест.

Тереса се наведе напред и подпря ръце на масата. А на мен защо не ми треперят, запита се тя. Защо седемте гривни не подрънкват, след като едва се удържам да не скоча и да хукна да бягам.

— Въпреки това — учудваше се колко спокойно звучеше гласът й, — ще ви остане разлика от три милиона долара от пратка, която вече сте смятали за загубена и чиято загуба, струва ми се, сте погасили по един или друг начин… Но тези петстотин килограма кокаин струват още, ако направим сметка, седемдесет и пет милиона долара, след като се разпределят на малки дози и бъдат готови да се пласират на дребно във вашата страна или където й да било… Ако махнем старите и новите разходи, на вашите хора ще им останат петдесет и три милиона долара печалба. Петдесет, ако извадите три милиона разходи за транспорта, закъснението и другите неудобства. А пазарът ви ще е задоволен за известно време.

Замълча, следеше внимателно очите на Язиков, със стегнати мускули на гърба и стомах, свит до болка от страх. Но беше успяла да изложи въпроса с възможно най-сухия и ясен тон, сякаш не залагаше на карта своя живот и този на Пати, а предлагаше рутинна търговска операция без последици. Гангстерът изучаваше Тереса. Усещаше и очите на Пати, впити в нея. Но за нищо на света не би отвърнала на погледа й. Не ме гледай, молеше на ум приятелката си. Дори не трепвай с клепачи, сестричке, или ще я оплескаме. Все още съществува възможността този тип да иска да спечели шест милиона повече.

— Страхувам се, че… — започна Язиков.

Дотук я докарахме, изпревари мисълта му Тереса на ум. Достатъчно беше да види лицето на руснака, за да разбере, че нямаха никакъв шанс. Мисълта я озари, ярка като светлинен лъч. Оказахме се наивни глупачки: Пати е безотговорна, аз — също. Страхът се забиваше в стомаха й. Струва ми се, че е голям мръсник.

— Има още нещо — импровизира тя. — Хашишът.

— Какво „хашиша“?

— Познавам тази търговия. А вие нямате хашиш.

Язиков изглеждаше леко объркан.

— Разбира се, че имаме.

Тереса поклати глава в знак на категорично несъгласие. Дано Пати не си отвори устата и да изгърмим, помоли се тя. Вътре в нея нещата се нареждаха със странна яснота. Една внезапно отворила се врата и мълчаливата жена, тази, която понякога приличаше на нея, я наблюдаваше от прага.

— Преди година и половина — възрази тя, — вземахте по малко оттук-оттам. Съмнявам се сега нещата да са много по-различни. Сигурна съм, че все още сте в ръцете на мароканските доставчици, гибралтарските превозвачи и испанските посредници… Като всички останали.

Гангстерът вдигна лявата си ръка, тази с халката, и потри лице с нея. Разполагам с тридесет секунди, за да го убедя, помисли си Тереса, преди да станем, да излезем оттук и да побегнем, за да ни хванат след няколко дни. И нямаше защо да се лъжем. Никак нямаше да е забавно да се отскубнеш от тия от Синалоа, да стигнеш толкова далеч, за да свършиш, очистена от гадния руснак.

— Искаме да ви предложим нещо — уточни тя. — Една сделка. От тези шест милиона долара, разделени на две плащания, втората част ще задържите като съдружник, в замяна ще обезпечите съответните средства.

Дълго мълчание. Руснакът не отделяше очи от нея. Аз съм индианска маска, мислеше си тя. Аз съм невъзмутима маска, и играя на покер като Раул Естрада Контрерас, професионален комарджия, когото хората уважаваха, защото играеше честно, или поне такава беше легендата. И този шибан копелдак няма да изтръгне дори трепване на клепача ми, защото съм заложила кожата си. Така че гледай ме, колкото си искаш. Все едно ме гледаш в циците.

— Какви средства?

Мой си, рече си Тереса. Падна ми в ръцете.

— В момента не зная точно. Или да, зная. Моторници с извънбордови двигатели. Помещения за убежище. Плащане за първите контакти и посредници.

Язиков продължаваше да се потрива по лицето.

— Вие разбирате ли от това?

— Не се занасяйте. Заложила съм живота си и този на приятелката ми… Смятате ли, че съм в състояние да ви разправям врели-некипели?

И стана така, заяви Сатурнино Г. Хуарес, че Тереса Мендоса и Патрисия О’Фарел се сдружиха с руската мафия на Коста дел Сол. Предложението, което Мексиканката направи на Язиков при тази тяхна първа среща, наклони везните. И наистина: освен този половин тон, „Бабушка“ от Солнцево се нуждаеше от марокански хашиш, за да не зависи единствено от турските и ливански трафиканти. Дотогава бяха принудени да прибягват до традиционните за Протока мафии, зле организирани, вземащи скъпо и не много надеждни. Идеята за директна връзка се оказваше съблазнителна. Половината тон премина от едни ръце в други срещу три милиона долара, внесени в банка в Гибралтар и на още три милиона, предназначени за финансиране на инфраструктура, чиято легална фасада се казваше „Трансер Нага“ ООД, със седалище на Голямата скала и дискретна търговска дейност в Марбеля, служеща за прикритие. Оттам Язиков и хората му получиха, според споразумението, постигнато с двете жени, петдесет процента от печалбите през първата година, двадесет и пет — втората, на третата година дългът бе погасен. Колкото до „Трансер Нага“, това беше фирма за услуги: нелегален транспорт, чиято отговорност започваше в момента, в който дрогата се натовареше на мароканския бряг и приключваше, щом някой поемеше пратката на испанското крайбрежие или в открито море. С времето, чрез проведени телефонни разговори и други проучвания, можа да се установи, че правилото да не се участва в собствеността на наркотика беше наложено от Тереса Мендоса. Основавайки се на предишния си опит, тя отстояваше позицията, че е по-чисто, ако превозвачът не се намесва. Това гарантираше дискретност, а също липса на имена и доказателства, които да свързват производители, износители, посредници, приемчици и собственици. Начинът на действие беше прост: даден клиент излага нуждите си и „Трансер Нага“ го подпомагала с най-ефективния за случая транспорт, с целия си професионализъм и средства. От точка А трябва да се стигне до точка С и ние се намесваме по средата, в точка В. С течение на времето, вметна Сатурнино Хуарес, докато аз плащах сметката в ресторанта, само дето не бяха рекламирали в „Жълти страници“. Това беше стратегията, която Тереса Мендоса наложи и поддържаше винаги, без да се поддаде на изкушението да приеме част от плащането в наркотик, както правеха обикновено другите превозвачи. Дори когато „Трансер Нага“ превърна Гибралтарския проток в главния вход на кокаина за Южна Европа, колумбийският прах не започна да навлиза с тонове.