Кралицата на Юга

16.

Тео Алхарафе се върна след два дни със задоволителен доклад. Точни плащания, извършени на Гран Кайман, предприети постъпки да се сдобият с малка собствена банка и една корабна компания в Белиз97, добра рентабилност на изпраните фондове, на разположение — чистички и напълно законни — в три банки в Цюрих и в две в Лихтенщайн. Тереса изслуша внимателно отчета му, прегледа книжата, подписа няколко документа, след като ги прочете най-грижливо. После отидоха да хапнат „При Сантяго“, срещу крайбрежната алея на Марбеля. Поте Галвес седеше отвън, на една от масите на открито. Бакла с шунка и печена морска риба, по-вкусна и сочна от лангуста. Вино „Сеньорио де Ласан“, реколта 1996 година. Тео беше приказлив, лъчезарен. Хубав. Беше метнал сакото на облегалката на стола, ръкавите на бялата риза бяха навити два пъти над загорелите ръце, китките силни и с лек мъх, часовника „Патек Филип“, добре оформени нокти, венчална халка, проблясваща на лявата ръка. На моменти, поднасяйки вилицата или чашата към устата си, обръщаше безупречния си испански орлов профил, за да погледне към улицата, не пропускаше да отбележи кой влиза в заведението. Няколко пъти стана, за да поздрави някои от посетителите. Томас Пестаня вечеряше с група немски инвеститори на една маса в дъното и се направи, че не ги вижда, когато влязоха. Но след малко дойде сервитьорът с бутилка добро вино. От господин кмета, каза той. Поздравява ви.

Тереса гледаше мъжа пред себе си и размишляваше. Нямаше да му каже днес, нито утре, нито вдругиден, навярно никога, какво носи в утробата си. Имаше нещо странно във връзка с това. В началото си мислеше, че скоро ще го усеща, че ще изпитва физическо съзнание за живота, който започваше да се развива у нея. Но не усещаше нищо. Съществуваха единствено увереността и размислите, на които тя я навеждаше. Може би гърдите й бяха наедрели леко, изчезнаха и главоболията. Но се чувстваше бременна само когато мислеше за това, когато четеше медицинското заключение или когато гледаше двете отбелязани отсъствия на менструалния й цикъл на календара. Въпреки това — разсъждаваше тя, докато слушаше баналното бъбрене на Тео Алхарафе, — ето ме сега, бременна като най-обикновена женичка, „маруха“, както казват в Испания. С нещо или с някого вече на път, без да съм решила какво ще правя с шибания си живот, с този на малкото същество, което е още едно нищо, но ще стане нещо, ако аз се съглася, или с неговия живот — погледна изпитателно Тео, сякаш дебнеше за някакъв знак.

— Подготвяме ли нещо? — попита Тео тихо, с разсеян вид, между две глътки от виното на кмета.

— За момента нищо. Рутинни работи.

По време на десерта той предложи да отидат в къщата на улица „Анча“ или в някой добър хотел на Миля де Оро и да прекарат там остатъка от нощта. Една бутилка, малко иберийска шунка, подхвърли той. Без да бързаме. Но Тереса отказа с поклащане на глава. Уморена съм, каза тя, като разтягаше сричките. Днес нямам много желание.

— Така е почти от един месец — отбеляза Тео.

Усмихваше се, привлекателен и спокоен. Докосна нежно пръстите й. Тя остана загледана в собствената си неподвижна ръка върху покривката. Сякаш не беше нейна. С тази ръка, помисли си тя, стрелях в лицето на Гато Фиерос.

— Как са дъщерите ти?

Погледна я изненадан. Тереса никога не питаше за семейството му. Беше нещо като мълчалив договор със самата нея, който тя изпълняваше безпрекословно. Добре са, каза той след малко. Много добре. Чудесно, отвърна тя. Чудесно е, че са добре. Майка им — също, предполагам. И трите.

Тео остави десертната лъжичка в чинията и се наведе към масата, взрян в нея. Какво има, рече той. Кажи ми какво ти става днес. Тя се огледа наоколо, хората на масите, уличното движение по булеварда, огрян от залязващо в морето слънце. Нищо не ми става, отговори тя още по-тихо. Но те излъгах, каза после. Подготвя се нещо. Нещо, за което още не съм ти съобщила.

— Защо?

— Защото не винаги ти казвам всичко.

Погледна я обезпокоен. Безупречна искреност. Почти точните пет секунди, после изви очи към улицата. Когато я погледна отново, се усмихваше леко. Страхотен. Докосна пак ръката й, тя не я отдръпна.

— Важно ли е?

Хайде, давай, каза си Тереса. Това са нещата от живота и всеки тъче собствената си съдба. Почти винаги човек сам си нанася последния удар. За добро или лошо.

— Да — отговори тя. — Има един кораб на път. Казва се „Лус Анхелита“.

Беше се стъмнило. Щурците пееха в градината като полудели. Когато запалиха светлините, Тереса нареди да ги загасят. Сега седеше на стъпалата на входа, облегнала гръб на една от колоните. Гледаше звездите над гъстите черни корони на върбите. В краката си имаше бутилка текила с непокътната митническа пломба. Отзад, от стереоуредбата на малката масичка до шезлонгите се носеше мексиканска музика. Музика от Синалоа, която Поте Галвес й беше дал същата вечер. Здравейте, господарке, това е последното на „Лос Бронкос“ от Рейноса, изпратиха ми го от там, само кажете как ви се струва:

Малко по малко стрелецът обогатяваше колекцията си от наркопесни. Харесваха му най-грубите и жестоките. Ако не за друго, то поне успокояваше носталгията. Човек е оттам, откъдето е, и това си е. Колекцията му включваше всички изпълнители от северно Мексико, от Чалино — голяма работа, госпожо, — до Екстерминатора, „Нашествениците от Нови Леон“, „Аса от Планината“, Ел Морено, „Лос Бронкос“, „Лос Хураканес“ и останалите групи от Синалоа и на север от нея. Те бяха превърнали черната вестникарска хроника в музикален продукт, в песни, в които се пееше за трафик, мъртъвци, картечни откоси, товари с кока, самолети „Чесна“ и камионетки, за федерални агенти, военни, контрабандисти и погребения. Подобно на някогашните песни за Революцията, сега наркопесните бяха новият епос, съвременната легенда на едно Мексико, което си беше такова и не възнамеряваше да се променя, между другото и защото част от националната икономика зависеше от тази работа. Потаен, суров свят, оръжия, корупция и дрога. В него единственият закон, който не се нарушаваше, беше законът за търсенето и предлагането.

„Товарът, увиснал на една страна“, така се казваше песента. Също като моя, мислеше си Тереса. На обложката на компактдиска „Лос Бронкос“ от Рейноса си подаваха ръка и под сакото на единия, на кръста, стърчеше огромен автоматичен пистолет. Понякога тя гледаше Поте Галвес, докато слушаше тези песни, взираше се в изражението на стрелеца. Продължаваха понякога да изпиват заедно по една чаша. Как я караш, Пинто, дай по една текила. И двамата стояха смълчани, слушаха музика, мъжът — почтителен, спазващ дистанция, а Тереса — наблюдаваше как цъка с език и клати глава, как се вълнуваше и си спомняше по свой начин. Гуляеше мислено в „Дон Кихот“ и „Ла Байена“, из паметта му витаеха сцени от вертепите на Кулиакан. Навярно тъгуваше за приятеля си Гато Фиерос, който вече беше само кости, натъпкани в цимент, много далеч от своя край, никой не носеше цветя на гроба му, никой не пееше песни в памет на гадния кучи син. Гато, за когото Поте Галвес и Тереса не си размениха нито една думичка, никога.

От стереоуредбата сега се носеше песента за Ламберто Кинтеро. Тази и песента „Белия Кон“ на Хосе Алфредо, бяха любимите на Поте Галвес. Тереса забеляза сянката на стрелеца при вратата на верандата. Той хвърли един поглед и веднага се отдръпна. Знаеше го вътре в себе си, чуваше гласа му, когато ги слушаше. Ако си бяхте у дома, господарке, за вас вече щеше да има такива песни, направо да ти падне шапката, беше казал той веднъж, сякаш без всякаква връзка. Не добави „в тях навярно щеше да става дума и за мен“, но Тереса знаеше, че си го мисли. Всъщност, реши тя, докато отваряше бутилката „Ерадура Репосадо“, всички мъже си мечтаят за това. Както Гуеро Давила. Както самият Поте. Както, по свой начин, си мечтаеше и Сантяго Фистера. Да присъстват в текста на една песен, истинска или измислена, музика, вино, жени, пари, живот и смърт, дори да е с цената на собствената кожа. И никога не се знае, хрумна й внезапно, докато гледаше вратата, през която бе надникнал стрелецът. Никога не се знае, Поте. В крайна сметка, песента винаги ти я пишат други.

Отпи направо от бутилката. Дълга глътка, която се спусна по гърлото й със силата на изстрел. После протегна ръката, стиснала бутилката, и със саркастична гримаса я предложи на жената, която я гледаше от сенките в градината. Истинска негодница си ти, защо не си остана в Кулиакан. Понякога не зная дали ти дойде тук или аз бях там с теб, дали не си разменихме ролите. Може би сега ти стоиш на верандата пред къщата, а аз стоя полускрита и наблюдавам теб и това, което носиш в утробата си. Беше говорила за това и един друг път — предчувстваше, че ще е последен, — с Олег Язиков, същата вечер, когато руснакът я посети, за да види дали всичко е готово за операцията с хашиша. После, след обсъждането, излязоха да се поразходят по плажа, както обикновено. Руснакът я гледаше крадешком, изучаваше я в светлината на нещо ново, което не беше по-добро или по-лошо, само по-тъжно и по-студено. Не зная, каза той, дали сега, като ми разказа някои неща, аз те виждам различна или ти, Теса, си се променила. Да. Днес, докато разговаряхме, те наблюдавах. Учудваш ме. Никога не си ми давала толкова подробности, нито си говорила с подобен тон. Ниет. Приличаш на кораб с отвързани въжета. Извинявай, ако не се изразявам добре. Да. Това са сложни за обяснение неща. Дори за мислене.

Ще задържа детето, каза тя изведнъж. Направи го, без да го е премисляла предварително, изстреля го от упор, още докато решението се затвърждаваше в главата й, свързано с други решения, някои от които беше взела, а други предстоеше да вземе. Язиков се закова на място, с безизразно лице, и остана така дълго време. После поклати глава, не за да одобри нещо, не беше негова работа, а за да подчертае, че тя сама си е господарка да решава какво да прави и още, че вярва, че тя е способна да понесе последствията. Направиха няколко крачки. Руснакът гледаше морето, което постепенно придобиваше тъмносив цвят от свечеряването. Накрая, без да се обръща към нея, каза: никога нищо не те е плашило, Теса. Ниет и ниет. Нищо. Откакто се познаваме не съм те виждал да се съмняваш в нещо, когато рискуваш свободата и живота си. Никога, наистина никога. Затова хората те уважават. Да. Затова аз ти се възхищавам.

— И затова — завърши той, — стигна дотук. Да. Сега.

Точно тогава тя се изсмя гръмогласно. Със странен смях, който накара Язиков да обърне глава. Руски кучи сине, каза тя. Нямаш и най-малка представа. Аз съм другата жена, която ти не познаваш, тази, която ме наблюдава, или тази, която аз гледам, вече не съм сигурна дори в себе си. Сигурно е единствено, че съм страхливка и че нямам нищо от това, което човек трябва да има. Виж, толкова ме е страх, толкова съм неуверена, че изразходвам енергията и волята си, изгарям ги до последния грам, за да го скрия. Нямаш и най-бегла представа какво усилие е. Защото никога не съм избирала, думите на песента ми през цялото време ги писаха другите. Ти. Пати. Те. Представяш ли си какво шубе съм. Животът не ми харесва по принцип, не ми харесва и моят в частност. Не ми харесва и паразитният дребен живот вътре в мен. Болна съм от нещо, което отдавна отказвам да проумея, дори не съм честна, защото го премълчавам. От дванадесет години съм тук. През цялото време се преструвам и го премълчавам.

После двамата останаха мълчаливи, гледаха как морето потъмнява съвсем. Накрая Язиков отново извърна глава, много бавно.

— Решила ли си вече за Тео? — попита кротко той.

— Не се притеснявай за него.

— Операцията…

— Не се притеснявай и за операцията. Всичко е наред. Включително Тео.

Отпи пак от текилата. Думите от песента за Ламберто Кинтеро оставаха някъде назад, когато стана и се отправи към градината с бутилката в ръка, към тъмния правоъгълник на басейна. Гледаше минаващите момичета и не внимаваше за друго, казваше песента. Когато няколко точни изстрела отнеха живота му. Вървеше между дърветата, ниските клони на върбите докосваха лицето й. Последните строфи заглъхваха зад нея. Мост към Бялата Земя, ти го видя да минава. Нека ви напомня, че Ламберто никога не ще бъде забравен. Стигна до вратата към морския бряг и в този момент чу зад гърба си, по плочите, стъпките на Поте Галвес.

— Остави ме сама — каза тя, без да се обръща.

Стъпките спряха. Тя продължи да върви, събу обувките си, когато усети под краката си мекия пясък. Звездите образуваха свод от блестящи точици до тъмната линия на хоризонта, над морето, което се плискаше край плажа. Отиде до брега, нозете й се мокреха от прииждащите и оттеглящи се вълни. Виждаха се две раздалечени и неподвижни светлини: риболовни кораби, които вършеха работата си близо до крайбрежието. Далечните лампи на хотел „Гуадалмина“ я осветиха, когато си смъкна джинсите, бикините и блузата, за да навлезе много бавно във водата, от която кожата й настръхваше. Все още носеше бутилката в ръка, отпи отново, за да прогони студа. Много дълга глътка, наситен мирис на текила, които се качи през ноздрите й, почти я задуши. Водата стигаше до бедрата й, леки вълни, които я караха да се олюлява на краката си, забити в пясъчното дъно. Сетне, без да се осмелява да погледне другата жена, която бе останала на брега, до купа с дрехите, и продължаваше да я наблюдава, хвърли бутилката в морето и се остави да потъне в студената вода. Усещаше я как се затваря, черна, над главата й. Плува няколко метра под вода, после излезе, като изтръска косите и морските капки от лицето си. Тогава започна да навлиза все повече и повече в тъмната и студена повърхност, напредваше с уверени движения на ръцете и краката, потапяше лицето до очите си, вдигаше го отново, за да вдиша, после надолу и все по-надолу. Отдалечаваше се от брега докато стигна място, където не достигаше дъно и всичко постепенно изчезна, освен нея и морето. Тази тъмна маса, подобна на смъртта, на която имаше желание да се отдаде, и да усети покой.

Върна се. Изненада се, че го направи. Блъскаше си главата в опит да разбере защо не продължи да плува до сърцето на нощта. Сметна, че е отгатнала, когато отново стъпи на пясъчното дъно, облекчена и смаяна, че усеща твърда земя. Излезе от водата, трепереща от студ. Другата жена си беше отишла. Нямаше я вече до дрехите, хвърлени на плажа. Несъмнено, помисли си Тереса, е решила да ме изпревари и ме чака там, накъдето съм се запътила.

Зеленикавата светлина на радара осветяваше отдолу, в полумрака, лицето на капитан Черки, белите косми, които бяха покарали по зле избръсната брадичка.

— Там е — каза той и посочи една тъмна точка на екрана.

От вибрирането на двигателя на „Тарфая“ тънките преградни стени на тясната капитанска каюта потреперваха. Тереса се беше облегнала до вратата. Беше с дебел пуловер с голяма яка, който я пазеше от студа, пъхнала ръце в джобовете на непромокаемото яке. Докосваше пистолета с дясната. Капитанът се обърна и я погледна.

— След двадесет минути — рече той, — освен ако не разпоредите нещо друго.

— Това е вашият кораб, капитане.

Черки се почесваше по главата под вълнената шапка и хвърли поглед към малкия осветен екран на GPS. Присъствието на Тереса го смущаваше, притесняваше се и останалата част от екипажа. Необичайно е, беше протестирал той в началото. И опасно. Но никой не му даде възможност да избира. След като провери местоположението, мароканецът завъртя кормилото наляво, наблюдавайки внимателно как стрелката на осветения на таблото компас се закрепва на желаното място, после задейства автоматичния пилот. На екрана на радара сигналът сега беше точно пред носа на кораба, на двадесет градуса от линията, сочеща севера на компаса. Точно десет мили. Другите тъмни точици, бледи следи от двете лодки, които се бяха отдалечили след прехвърлянето на последните пакети хашиш на риболовния кораб, вече от тридесет минути бяха извън обсега на радара. Брегът на Ксауен вече оставаше далеч зад тях.

— Бисмиллах — каза Черки.

В името на Господа, преведе си Тереса. Да тръгваме натам. Това я накара да се усмихне в тъмното. Мексиканци, мароканци или испанци, всички те имаха някъде своя свети Малверде. Забеляза, че Черки се обръща от време на време, поглежда я с любопитство и зле прикрит упрек. Беше мароканец от Танжер, опитен риболовец. Тази нощ печелеше толкова, колкото нямаше да изкара с мрежите си за пет години. Клатушкането на „Тарфая“ по вълните намаля малко, когато капитанът бутна лоста за увеличаване на скоростта в нова посока и грохотът на двигателя се усили. Тереса видя, че скоростта се покачваше на шест възела. Погледна навън. От другата страна на запотените стъкла нощта се разливаше — тъмна, подобна на черно мастило. Сега плаваха с включени светлини. На радарите се виждаха както с включени, така и с угасени светлини, а един кораб без осветление винаги буди подозрение. Запали нова цигара, за да смекчи миризмите: на гориво, която проникваше до стомаха й, на масло, на рибарски мрежи, на палуба, просмукана от мириса на стар улов. Усещаше, че й се повдига леко. Точно сега. С всичките тия негодници, които я гледаха.

Излезе навън, в тъмнината, на палубата, мокра от нощната влага. Вятърът разроши косите й и малко я освежи. До планшира98 се виждаха коленичили сенки, сред пакетите от по четиридесет килограма, увити в найлон, с дръжки, за да е по-лесно прехвърлянето им. Бяха петима мароканци, доверени хора, които също като капитан Черки бяха работили и преди за „Трансер Нага“. На предната и на задната част на кораба, очертаващи се наполовина от светлините, Тереса различи още две сенки: ескортът й. Мароканци от Сеута, млади, мълчаливи и в отлична форма, доказали предаността си, всеки с по един автоматичен пистолет „Инграм 380“ с петдесет патрона под якетата и две гранати МК2 в джобовете. Доктор Рамос ги наричаше аркеньос99. Той разполагаше с дузини такива хора за подобни случаи. Вземете двама аркеньос, шефке, беше й казал той. За да съм спокоен, докато сте на борда. Щом този път толкова упорствате да отидете, което ми се струва ненужен риск и лудост, а и не вземате Поте Галвес, разрешете ми да се погрижа поне малко за сигурността ви. Зная, че на всички им е платено добре и прочие. Но за всеки случай.

Отиде на кърмата и се увери, че последната гумена лодка, „Валиънт“, дълга десет метра и с два мощни двигателя, си беше на мястото, теглена от дебело въже, все още с тридесет вързопа на борда. Друг мароканец, наметнат с няколко одеяла, седеше вътре. После запали цигара, облегната на влажния планшир, загледана в проблясващата диря от пяна, която вдигаше носът на риболовния кораб. Нямаше нужда да е там и го знаеше. Неразположението в стомаха й се изостри като упрек. Но не в това беше проблемът. Сама беше пожелала да отиде, да следи лично всичко поради сложни подбуди, които имаха много общо с мислите, въртящи се в главата й през последните дни. С неизбежния ход на нещата, които вече нямаха връщане назад. Почувства страх — познатия, неудобен, стар, физически осезаем страх, загнезден в паметта и тялото й, — когато няколко часа по-рано на борда на „Тарфая“ се приближаваше към мароканския бряг, за да проследи товаренето от гумените лодки. Ниски сенки, тъмни фигури, без светлина, без излишен шум, без друг контакт по радиовръзката, освен анонимно пращене по предварително уговорените честоти, едно-единствено обаждане по мобилен телефон на всяка лодка, за да се потвърди, че всичко на сушата върви добре. В това време капитан Черки следеше трескаво радара и дебнеше за сигнал от „арабката“ или от друг непредвиден обект, за хеликоптера, за прожектора, който би могъл да ги освети и да отприщи катастрофата или ада. Някъде в нощта, навътре в морето, на борда на яхтата „Феърлайн Скуадрън“, съпротивлявайки се с хапчета и примирение на пристъпите на морската болест, Алберто Рисокарпасо седеше пред своя лаптоп, свързан с Интернет. С всички радиоапарати, телефони, кабели и батерии около себе си, той следеше операцията като авиодиспечер, бдящ за движението на поверените му самолети. По на север, в Сотогранде, доктор Рамос навярно пушеше лула след лула — той отговаряше за радиовръзката и мобилните телефони, по които никой никога не беше говорил и които щяха да бъдат използвани само през тази нощ. В един хотел в Тенерифе, на няколко стотици километри в Атлантика, Фарид Латакия изиграваше последните ходове на рискования блъф, който щеше да позволи, с малко късмет, да приключат с „Тиерна инфансия“ според предвидените планове.

Вярно е, помисли си Тереса. Докторът имаше право. Нямаше нужда да присъствам и въпреки това, ето ме тук, опряна на борда на вмирисания риболовен кораб, рискувам свободата и живота си, играя странната игра, от която този път не мога да се измъкна. Сбогувам се с толкова много неща и утре, когато изгрее слънцето, което сега свети над Синалоа, те ще са останали завинаги в миналото. В джобовете ми тежат добре смазана „Берета“ и добре зареден с патрони „Парабелум“. Автоматичен пистолет, какъвто не съм носила в себе си от дванадесет години и който има по-скоро отношение към мен, ако нещо се случи, отколкото към останалите. Гаранцията ми, че ако нещо се обърка, няма да отида в шибан марокански затвор, нито пък в испански. Увереността, че във всеки момент мога да отида там, където аз желая.

Хвърли фаса в морето. Прилича на преминаване през последното препятствие, разсъждаваше тя. Последното изпитание, преди да се отдаде на почивка. Или предпоследното.

— Телефонът, госпожо.

Взе мобилния телефон, който й подаваше капитан Черки, влезе в помещението с кормилната рубка и затвори вратата. Беше специален SAZ88, кодиран за ползване от полицията и тайните служби. Чрез него Фарид Латакия беше намерил шестте гумени лодки, за които плати цяло състояние на черния пазар. Докато го вдигаше към ухото си, погледна сигнала, който капитанът сочеше на екрана на радара. На една миля тъмното петно на „Ксолоицкуинтле“ се концентрираше при всяко прихващане с антената. Имаше някаква светлина на хоризонта, различаваща се сред високите вълни.

— Това фарът на Алборан ли е? — попита Тереса.

— Не. Алборан е на двадесет и пет мили, а фарът се вижда едва от десет. Тази светлина е корабът.

Нададе ухо в слушалката на мобилния телефон. Мъжки глас каза „зелено и червено на мои сто и деветдесет“. Тереса се обърна да провери системата GPS, погледна пак екрана на радара и го повтори на глас. В това време капитанът движеше кръга на обхват на радара, за да изчисли дистанцията. „Всичко е о’кей при моето зелено“, каза тогава гласът в телефона. И преди Тереса да повтори думите, връзката прекъсна.

— Виждат ни — рече Тереса. — Хайде да ги приближим откъм десния им борд.

Намираха се извън марокански води, но това не изключваше опасността. Погледна през стъклата към небето, опасяваше се да не види зловещата сянка на хеликоптера на Митническата охрана. Може би тази нощ лети същият пилот. Колко време измина между едното и другото. Между тези два мига в живота ми.

Набра запаметения номер на Рисокарпасо. Кажи какво става горе, каза тя, щом чу лаконичното „Нула Нула“ на гибралтареца. „В гнездото и без промяна“, беше отговорът. Рисокарпасо беше в телефонна връзка с двама души — единият се намираше на върха на Голямата скала с мощни бинокли за нощно виждане, другият беше на шосето, минаващо в близост до хеликоптерната база в Алхесирас. Всеки със своя мобилен телефон. Тихи нощни стражи.

— Птичката продължава да е на земята — съобщи тя на Черки, като прекъсна връзката.

— Слава Богу.

Необходимо й бе усилие на волята, за да не попита Рисокарпасо за останалата част от операцията. Паралелната фаза. По това време вече трябваше да има новини и отсъствието им започваше да я безпокои. Или видяно от друг ъгъл, помисли тя с горчива гримаса, да я успокоява. Погледна към месинговия часовник, вграден в стената на капитанската рубка. Във всеки случай нямаше смисъл да се измъчва повече. Гибралтарецът щеше да й съобщи новината веднага щом я получеше.

Сега светлините на кораба се различаваха ясно. „Тарфая“ щеше да изгаси своите, щом приближеше, за да прикрие сигнала от радара си. Погледна екрана. Половин миля.

— Може да подготвяте хората си, капитане.

Черки излезе от рубката и Тереса го чу да дава нареждания. Когато се показа на вратата, сенките вече не бяха приклекнали до планшира, а се движеха по палубата. Разполагаха въжета и предпазни съоръжения, натрупваха вързопи в лявата част на носа. Въжето за теглене беше обрано и двигателят на „Валиънт“ отекваше, докато капитанът се канеше да изпълни полагащите му се маневри. Аркеньосите на доктор Рамос стояха все така неподвижно, със своите пистолети „Инграм“ и гранати под дрехите, сякаш това не се отнасяше до тях. Сега „Ксолоицкуинтле“ се различаваше много добре, с контейнерите, струпани на палубата и навигационните светлини, бяла мачтова светлина и зелена дясно на борд, които се отразяваха в гребените на вълните. Тереса го виждаше за първи път и одобри избора на Фарид Латакия. Леко издигната надводна част, която приближаваше товара до морското равнище. Това щеше да улесни маневрата.

Черки се върна в рубката, изключи автоматичния пилот и започна да управлява сам. Приближаваше внимателно риболовния кораб до контейнеровоза, успоредно на дясната му страна и откъм техния нос. Тереса вдигна бинокъла, за да огледа кораба: намаляваше скоростта си, без да спира. Видя мъже, които се движеха между контейнерите. Горе, на дясното крило на мостика, други двама наблюдаваха „Тарфая“: несъмнено капитанът и един вахтен помощник-капитан.

— Можете да изгасите, капитане.

Намираха се достатъчно близо, за да се смесят в едно съответните сигнали от радара. Риболовният кораб потъна в тъмнина, осветяван единствено от светлините на другия кораб. Последният беше изменил леко посоката си, за да ги предпази с борда си откъм морето. Вече не се виждаше мачтовата светлина, а зелената блестеше на крилото на мостика като ослепителен изумруд. Бяха почти един до друг и както на борда на риболовния кораб, така и на контейнеровоза моряците разполагаха плътни предпазни устройства. „Тарфая“, движейки се напред, изравняваше скоростта си с тази на „Ксолоицкуинтле“. Три възела, изчисли Тереса. Миг по-късно чу глух изстрел: пукотът на ракетното устройство за изхвърляне на спасителното въже. Мъжете от риболовния кораб събираха въжето от края на кнехта100 и го закрепваха към стълбовете на палубата, без да го опъват прекалено. Чу се отново изстрел от ракетното устройство, изхвърлящо въжетата. Продължителен изстрел откъм носа и друг откъм кърмата. Управлявайки внимателно руля, капитан Черки се долепи до контейнеровоза, борд до борд, и остави двигателя да работи на празен ход. Сега двата кораба плаваха с една и съща скорост, големият водеше малкия. „Валиънт“, управляван умело от капитана, също беше привързан за „Ксолоицкуинтле“, с нос към риболовния кораб. Тереса видя как екипажът на кораба започва да вдига вързопите. Ако имаме късмет, помисли си тя, докато наблюдаваше радара, стиснала дървената част на руля, всичко ще е свършило след по-малко от час.

Двадесет тона с курс към Черно море, без междинни спирания. Когато гумената лодка пое на североизток, включвайки GPS системата и радара, светлините на „Ксолоицкуинтле“ вече се губеха към тъмния хоризонт, далеч на изток. „Тарфая“ отново беше запалила светлините си и се намираше малко по-близо, бялата й носова светлина се полюшваше от вълнението и плаваше бавно на югозапад. Тереса даде заповед и пилотът на моторницата бутна ръчката на газта, увеличи скоростта и лодката с полутвърд корпус заподскача по гребените на вълните. Двамата аркеньос, с вдигнати качулки на непромокаемите якета, за да се предпазват от пръските, бяха седнали на носа, за да й придават стабилност.

Тереса набра отново номера, който знаеше наизуст. Щом чу сухото „Нула Нула“ на Рисокарпасо, каза само „децата са сложени да спят“. После остана загледана в тъмнината на запад, сякаш искаше да види на стотици мили в далечината, и попита дали има някаква новина. „Отрицателно“ беше отговорът. Прекъсна връзката и погледна гърба на капитана, седнал на средната пейка за управление на „Валиънт“. Беше неспокойна. Вибрациите на мощните двигатели, шумът на водата, ударите на вълните, черната сфера на нощта около тях — всичко това й носеше и добри, и лоши спомени, но сега не е моментът за тях, реши тя. Бяха заложени твърде много неща, имаше много нишки, които трябваше да се свържат. И всяка отсечка, която моторницата преминаваше с тридесет и пет възела, миля след миля, я приближаваше до неизбежната развръзка. Прииска й се да удължи нощното препускане — без посока, със светлините, указващи сушата и присъствието на други кораби в мрака, оставащи далеч назад. Да го удължи за неопределено време, за да отложи всичко, откъсната в морето и нощта, в ничие пространство, без отговорности, само в очакване, сред грохота на двигателите, които ги тласкаха напред, с гумените бордове, опъвани до крайност при всеки подскок на корпуса, с вятъра в лицето, с пръските на водата, с тъмния гръб на мъжа, приведен над уредите за управление, който толкова й напомняше за гърба на един друг мъж. На други мъже.

Казано накратко, часът беше мрачен като самата Тереса. Или поне така се чувстваше тя и така чувстваше нощта. Небето без тънкия сърп на луната, появил се за кратко, без звезди, с мъгла, стелеща се неумолимо от изток, която в този момент поглъщаше последния отблясък на мачтовата светлина на „Ксолоицкуинтле“. Тереса ровеше внимателно в безчувственото си сърце и хладния си ум. А той подреждаше разхвърляните части като банкноти от пачките, с които беше работила преди цяла вечност на улица „Хуарес“ в Кулиакан, докато един ден едно черно бронко спря до нея, Гуеро Давила спусна прозореца и тя, без да си дава сметка, пое дългия път, довел я дотук, до Гибралтарския проток, въвлечена във вихъра на този толкова нелеп парадокс. Беше преминала реката, когато е най-пълноводна, с товара, увиснал на една страна. Или беше на път да го направи.

— „Синалоа“, госпожо.

Викът я стресна и я изтръгна от мислите й. Да му се не види, каза си тя. Точно „Синалоа“, точно тази нощ, точно сега. Капитанът сочеше светлините, приближаващи се бързо през водните пръски и силуетите на телохранителите, клекнали при носа. Яхтата плаваше на североизток, осветена, бяла и изящна, светлините й пореха морето. Невинна като гълъб, помисли си Тереса, докато капитанът очертаваше широк полукръг към „Валиънт“ и го приближаваше откъм платформата на задната част, където един моряк се готвеше да я посрещне. Преди бодигардовете да се притекат да я подкрепят, Тереса прецени клатушкането, подпря крак от едната страна на гумената лодка и скочи на борда, като се възползва от тласъка на следващия страничен удар. Без да се сбогува с хората на моторницата, нито да погледне назад, тя закрачи по палубата със схванати от студ крака. В това време морякът отвързваше въжето и моторницата си тръгваше, ръмжейки, с екипажа си от трима човека. Мисията й бе изпълнена и тя се връщаше в базата си в Естепона. Тереса слезе да отмие солта от лицето си със сладка вода, запали цигара и си сипа три пръста текила в една чаша. Изпи я наведнъж пред огледалото в банята, без да си поема дъх. От огнената глътка в очите й избликнаха сълзи. Остана там, с цигара в едната ръка и с празната чаша в другата, загледана как капките се стичат бавно по лицето й. Не хареса изражението си. Или навярно изражението не беше нейно, а принадлежеше на жената, която я наблюдаваше от огледалото: кръгове под очите, коса, разрошена и твърда от солта. И тези сълзи. Отново се срещнаха и тя изглеждаше по-уморена и по-стара. Внезапно се втурна в каютата, отвори шкафа, където държеше чантата си, извади кожения портфейл със собствените си инициали и остана известно време така, вперила поглед в смачканата половинка от снимка, която винаги пазеше там, вдигнала високо ръката със снимката, точно на нивото на очите си. Сравняваше се с младото момиче с широко отворени очи, с ръката на Гуеро Давила, в ръкава на пилотското яке, обвила покровителствено раменете й.

Звънна кодираният телефон, който носеше в джоба на джинсите си. Гласът на Рисокарпасо докладва накратко, без украси и ненужни обяснения. „Кръстникът на детето плати кръщенето“, каза той. Тереса помоли за потвърждение и той отвърна, че няма никакво съмнение: „На празника дойде цялата фамилия. Току-що го потвърдиха в Кадис“. Тереса затвори и прибра мобилния телефон в джоба си. Усещаше, че отново й се повдига. Погълнатият алкохол се съчетаваше зле с мъркането на мотора и поклащането на кораба. С това, което беше чула и с това, което щеше да се случи. Върна внимателно снимката в портфейла, загаси цигарата в пепелника, пресметна трите крачки, които я деляха от тоалетната и след като премина спокойно разстоянието, приклекна, за да повърне текилата и остатъка от сълзите си.

Когато излезе на палубата, с измито лице и облечена с непромокаемо яке върху пуловера с висока яка, Поте Галвес чакаше — неподвижен, черен силует, подпрян на планшира.

— Къде е? — попита Тереса.

Стрелецът се забави с отговора. Сякаш го обмисляше. Или сякаш й даваше възможност да се сети сама.

— Долу — каза накрая той. — В каюта номер четири.

Тереса слезе, като се подпираше на парапета от тиково дърво. В коридора Поте Галвес прошепна „разрешете, госпожо“ и мина напред, за да отвори заключената врата. Хвърли професионален поглед вътре и после се отдръпна встрани, за да й направи път. Тереса влезе, следвана от стрелеца, който затвори пак вратата зад себе си.

— Митническата охрана — рече Тереса — хвана тази нощ „Лус Анхелита“.

Тео Алхарафе я гледаше безизразно, сякаш беше някъде далеч и нямаше нищо общо с това. Наболата еднодневна брада придаваше на брадичката му синкав оттенък. Беше легнал на койката, облечен в смачкани жълти панталони и черен пуловер, по чорапи. Обувките му бяха на пода.

— Нападнаха го на триста мили западно от Гибралтар — продължи Тереса. — Преди няколко часа. В момента го карат към Кадис… Следили са го, откакто е вдигнал котва в Картахена… Знаеш ли за кой кораб ти говоря, Тео?

— Разбира се, че зная.

Имал е време, рече си тя. Тук, вътре. Време да разсъди. Но не му е ясно къде е поуката в сентенцията.

— Има нещо, което не знаеш — обясни Тереса. — „Лус Анхелита“ е чиста. Най-незаконното нещо, което ще открият на нея, когато почти я разглобят, ще бъдат няколко бутилки безмитно уиски… Разбираш ли какво означава това?

Мъжът не помръдна. Седеше с полуотворена уста, осмисляйки казаното.

— Капан — каза той накрая.

— Точно така. И знаеш ли защо не те информирах по-рано, че този кораб е капан?… Защото ми беше необходимо, когато предадеш информацията на хората, на които доносничиш, всички да повярват, че е истина, както повярва ти.

Продължаваше да гледа по същия начин, крайно съсредоточено. Хвърли бегъл поглед към Поте Галвес и отново обърна очи към нея.

— Извършила си друга операция тази нощ.

Все така схватлив е и това ме радва, помисли си тя. Искам да разбере защо. Вероятно иначе би било по-лесно, но искам да разбере. Вие имате неизлечима болест. Дявол да го вземе. Един мъж има право на това. Да не го лъжат за края му. Всичките ми мъже умряха, съзнавайки защо умират.

— Да. Друга операция, за която ти не разбра. Докато койотите от Митническата охрана потриваха ръце, залавяйки „Лус Анхелита“ в очакване да намерят един тон кокаин, който никога не е бил товарен на нея, нашите хора си вършеха работата на друго място.

— Много добре замислено… От кога знаеш?

Би могъл да отрече, хрумна й внезапно. Би могъл да отрече всичко, да протестира възмутен, да каже, че съм полудяла. Но е имал време да размисли, откакто Поте го е затворил тук. Познава ме. За какво, само губене на време, сигурно си е казал той. За какво.

— Отдавна. Онзи съдия в Мадрид… Надявам се, че си се облагодетелствал от това. Макар че би ми харесало да чуя, че не си го направил заради пари.

Тео изкриви устни. Допадна й тази проява на характер. Почти успява да се усмихне. Въпреки всичко. Само дето примигва прекалено често. Никога преди не го беше виждала да примигва толкова.

— Не го направих за пари.

— Притиснаха ли те?

Още веднъж почти успя да се усмихне. Но се получи само саркастична гримаса. С малка надежда.

— Представи си, да.

— Разбирам.

— Наистина ли разбираш? — Тео анализираше думата, със свъсени вежди, търсеше предзнаменования за бъдещето си… — Да, може би. Въпросът беше ти или аз.

Ти и аз, повтори Тереса на ум. Но забравя останалите: доктор Рамос, Фарид Латакия, Рисокарпасо… Всички, които се довериха на него и на мен. Хора, за които носим отговорност. Десетки верни хора. И един Юда.

— Ти и аз — каза на глас.

— Точно така.

Поте Галвес сякаш се беше слял със сянката на стените и двамата се гледаха спокойно в очите. Разговор като толкова други. През нощта. Липсваше музика, по една чаша. Нощ като толкова други.

— Защо не дойде да ми кажеш?… Можехме да намерим някакъв изход.

Тео поклати глава. Беше седнал на ръба на койката, краката по чорапи опираха пода.

— Понякога всичко се усложнява — рече той просто. — Човек се оплита, заобикаля се с неща, без които не може. Предложиха ми удобен случай да изляза от играта, запазвайки каквото имам… Слагаме кръст и започваме на чисто.

— Да. Мисля, че това го разбирам.

Пак тази дума, „разбирам“, изглежда премина като надежда през ума на Тео. Гледаше я съсредоточено.

— Мога да ти разкажа всичко, каквото искаш да знаеш — каза той. — Няма да е нужно да ме…

— Да те разпитват.

— Да.

— Никой няма да те разпитва, Тео.

Гледаше я все така, очакващо, преценявайки думите й. Отново примигване. Бърз поглед към Поте Галвес, после пак към нея.

— Много умно измислено, това за тази нощ — рече накрая, предпазливо. — Да ме използвате, за да заложите капан… През ум не ми мина… Кока ли беше?

Опипва почвата, каза си тя. Още не се е отказал от живота.

— Хашиш — отвърна. — Двадесет тона.

Тео остана замислен. Отново опит за усмивка, която не успяваше да се появи на устата му.

— Предполагам, това, че ми го казваш, не е добър знак — заключи той.

— Не. Наистина не е.

Тео вече не примигваше. Беше все така нащрек, в търсене на знаци, които само той знаеше. Мрачен. Ако не четеш по лицето ми, каза си тя, или по начина, по който премълчавам премълчаното, или по начина, по който слушам това, което трябва да ми кажеш, значи цялото време, прекарано с мен, не ти е послужило за нищо. Нито нощите, нито дните, нито разговорите, нито мълчанията. Кажи ми тогава, накъде си гледал, когато си ме прегръщал, гадно копеле. Макар явно да носиш в себе си повече дух, отколкото съм предполагала. Това ме успокоява, кълна ти се. И ме радва. Колкото по-истински мъж си ти, и другите, толкова повече това ме успокоява и ме радва.

— Дъщерите ми — промълви Тео неочаквано.

Изглежда накрая беше проумял, сякаш досега беше обмислял други възможности. Имам две дъщери, повтори вглъбен в себе си, гледаше Тереса, без да я вижда. От слабата светлина на лампата в каютата бузите му изглеждаха хлътнали, две черни издължени петна до долната му челюст. Вече не приличаше на горд испански орел. Тереса погледна безучастното лице на Поте Галвес. Преди време беше чела история за самураи: когато си правеха харакири, някой приятел ги доубиваше, за да не загубят достойнството си. Стрелецът, който следеше всеки жест на шефката си изпод леко притворени клепачи, засилваше тази асоциация. Жалко е, каза си Тереса. Заради достойния вид. Тео се държеше добре и ще ми хареса да го виждам такъв до края. Да си го спомням такъв, когато нямам какво друго да си спомням, ако самата аз оживея.

— Дъщерите ми — чу го да повтаря.

Гласът му звучеше глухо и леко потреперваше. Сякаш внезапно се бе вледенил. Очите му се рееха в неопределена посока. Очи на човек, който вече е далеч, мъртъв. Мъртва плът. Тя познаваше тази плът — стегната, твърда. Беше й се наслаждавала. Сега беше мъртва.

— Не се будалкай с мен, Тео.

— Дъщерите ми.

Всичко е толкова необичайно, каза си учудено Тереса. Твоите дъщери са сестри на моето дете, заключи тя, или ще бъдат, ако след седем месеца съм още жива. А виж как въобще не ми пука за моето. Какво ме интересува, че е и твое и че си отиваш, без дори да го знаеш, проклета да съм, ако ти го кажа. Не изпитваше състрадание, нито тъга, нито страх. Единствено безразличието, което чувстваше към носения в утробата товар, желание да приключи с тази сцена, като човек, който разрешава неприятен въпрос. Да отвърже въжетата, беше казал Олег Язиков. И да не оставя нищо зад себе си. В крайна сметка, рече си тя, те ме докараха дотук. До тази гледна точка. Направиха го всички: Гуеро, Сантяго, дон Епифанио Варгас, Гато Фиерос, самият Тео. Дори полковник О’Фарел ме докара дотук. Погледна Поте Галвес и стрелецът издържа погледа й, с притворени клепачи, в очакване. Това е вашата игра, помисли си Тереса. Която винаги сте играли, аз само сменях долари на улица „Хуарес“. Никога нищо не съм искала да постигам. Не съм измислила шибаните ви правила, но накрая трябваше да се съобразя с тях. Започваше да се ядосва, а знаеше, че не бива да върши ядосана това, което й оставаше да свърши. Така че преброи наум до пет, с наведено лице, за да се успокои. После бавно кимна утвърдително с глава, почти недоловимо. Тогава Поте Галвес извади револвера от колана си и взе възглавницата от койката. Тео повтори още веднъж това за дъщерите си, после гласът му премина в дълго стенание, подобно на протест, упрек и хленч. Навярно беше и трите неща. Докато тя отиваше към вратата, забеляза, че погледът му е все така зареян в празното пространство, без да вижда нищо друго, освен кладенеца със сенки, над който го бяха надвесили. Тереса излезе в коридора. Дано да си е сложил обувките. Не подобаваше на един мъж да умре по чорапи. Чу заглушения изстрел, когато слагаше ръка на парапета на стълбата, за да се качи на палубата.

Стъпките на стрелеца отекнаха зад гърба й. Без да се обръща го изчака да се облегне до нея на мокрия планшир. Сияйна линия се пропукваше на изток и светлините на брега искряха все по-близо, фарът на Естепона проблясваше точно на север. Тереса вдигна качулката на якето си. Студът се засилваше.

— Ще се върна там, Пинто.

Не каза къде. Не беше нужно. Тежкото тяло на Поте Галвес се наклони леко над борда. Дълбоко замислен и смълчан. Тереса чуваше дишането му.

— Време е вече да разчистим неуредените сметки.

Отново мълчание. Горе, на светлината на мостика, се очертаваха фигурите на капитана и на дежурния. Глухи, неми и слепи. Чужди на всичко, заети единствено с наблюдението на уредите. Печелеха достатъчно, за да не се интересуват въобще от това, което ставаше на кърмата. Поте Галвес продължаваше да гледа наведен черната вода, шумяща под тях.

— Вие, шефке, винаги знаете какво правите… Но се боя работата да не излезе гнила.

— Първо ще се погрижа да не ти липсва нищо.

Стрелецът приглади с ръка косата си. Жест, изразяващ смущение.

— Хайде, шефке… Да ви оставя сама? Не ме обиждайте.

Тонът му наистина беше засегнат. Вироглав човек. Двамата останаха загледани в мигащата светлина на фара в далечината.

— Могат да ни видят сметката и на двамата — каза Тереса тихо. — По много гаден начин.

Поте Галвес не проговори още известно време. Едно от тези мълчания, предусети тя, които са равносметка на цял живот. Обърна се да го погледне крадешком. Видя, че бодигардът прокара отново ръка по косата си и после сви леко глава между раменете си. Прилича на огромен и верен мечок, мина й през ума. Безкрайно предан. С този примирен вид, решен да плаща, без да спори. Според правилата.

— Ами, вижте, няма мърдане, шефке… Все едно дали ще умреш тук или на друго място.

Стрелецът гледаше назад, към дирята на „Синалоа“, където тялото на Тео Алхарафе беше потънало в морето с прикрепени към него петдесет килограма оловни тежести.

— И понякога — додаде той, — е добре човек да избере, ако може.