Кралицата на Юга

5.

Очакването. Тъмното море и милионите звезди, обсипали небето. Непрогледната необятност, разстилаща се на север, нарушена на юг от черния силует на брега. Всичко толкова спокойно, че прилича на езеро. И от време на време лек бриз от сушата, едва доловим, се плъзгаше по водата и будеше кратки, странни отблясъци.

Зловеща красота, заключи тя накрая. Това бяха думите.

Не й се удаваше да намира думи за тези неща. Търси ги четиридесет минути. Във всеки случай, такъв беше пейзажът — красив и зловещ. И Тереса Мендоса го наблюдаваше безмълвно. От първата на тези четиридесет минути не помръдваше, не проронваше дума, а нощният хлад проникваше постепенно през пуловера и джинсите й. Ослушваше се за звуците, идващи от сушата и от морето. На фона на глухото бръмчене на пуснатото радио, канал 44, с намален до крайност звук.

— Хвърли един поглед — подхвърли Сантяго.

Прошепна го едва чуто. Морето, беше й обяснил той в началото, препредава шумовете и думите по различен начин. Понякога можеш да чуеш неща, които се казват на една миля разстояние. Същото се получаваше и със светлините. Затова „Фантом“-ът стоеше в тъмнината, под прикритието на нощта и морето. Черна матирана боя покриваше корпуса от фибростъкло и арматурата на двигателя му. Затова и двамата мълчаха и тя не пушеше, и почти не помръдваха. Чакаха.

Тереса залепи лице за окуляра, който скриваше екрана на радара „Фуруно“ с обхват от осем мили. При всеки сигнал от антената тъмната линия на мароканското крайбрежие се очертаваше съвършено ясно в долната част на картината, като показваше и дъгообразната извивка надолу, сгушена между носовете Крусес и Ал Марса. Останалата част беше чиста: никакъв признак за движение по повърхността на водата. Натисна два пъти бутона за обхвата и разшири радиуса на наблюдение на четири мили. При следващото преместване на антената брегът се появи по-малък и удължен. На изток включваше ясно оформено петно навътре в морето — остров Перехил. Там също беше чисто. Никакъв кораб. Нямаше дори фалшив сигнал от вълна във водата. Нищо.

— Тия мръсници — чу да казва Сантяго.

Да чакаш. Беше част от работата им. Но за времето, откакто излизаха заедно в морето, Тереса беше научила, че най-лошото не е чакането, а нещата, които си представяш, докато чакаш. Нито плисъкът на водата в скалите, нито шумът на вятъра, който можеше да се сбърка с мароканския патрул — арабката, както му казваха на жаргона в Протока, — или с хеликоптера на испанските митничари, не всяваха такава тревога, както тази, която предхождаше дългата тишина, в която собствените ти мисли се превръщаха в най-големия ти враг. Дори конкретната заплаха, вражеският сигнал, появил се внезапно на екрана на радара, грохотът на двигателя, борещ се за скорост, свобода и живот, бягството с петдесет възела в час с катер, почти залепен за задницата на моторницата, плющенето на изстрелите във водата, сменящите се бурни приливи на адреналин и страх в разгара на гонитбата бяха за предпочитане пред несигурността на спокойствието и ясното въображение. Това безкрайно очакване в дебнене на сигнала от сушата, на връзка по радиостанцията приличаше на сивите зазорявания. Същите, които я сварваха будна всяка утрин в леглото, сега я преследваха и в морето — с неуверено избледняващата нощ на изток, със студа, с хлъзгавата влага на палубата, която мокреше дрехите, ръцете, лицето й. Дявол да го вземе. Всеки страх може да се изтърпи, заключи тя, стига да не разполагаш с много време и много ум да мислиш за него.

Пет месеца вече. Понякога другата Тереса Мендоса, тази, която я изненадваше в мръсносивата светлина на утрото от някой ъгъл от другата страна на огледалото, продължаваше да я шпионира. Следеше внимателно за промените, които постепенно се извършваха у нея. Още не бяха кой знае какви. Бяха свързани повече с външни прояви и ситуации, отколкото със същинските преобразувания в човека, които наистина видоизменят разбиранията и живота му. Ала по някакъв начин тя предусещаше настъпването на тези промени, без определена дата или срок, но неминуеми, прикачени като ремарке за другите. Напомняше на главоболие, което в продължение на три-четири дни заплашва да се появи, или на идването на неудобните, неизбежни дни на цикъла й — при нея винаги нередовен и болезнен. Затова се оказваше интересно, почти поучително, да влизаш и да излизаш по този начин от себе си, да можеш да се видиш отвътре, така, както се виждаш отвън. Сега Тереса знаеше, че всичко, страхът, несигурността, страстта, удоволствието, спомените, собственото й лице, което изглеждаше по-зряло от това преди няколко месеца, могат да се наблюдават внимателно от две гледни точки. При това с математическа отчетливост, която бе присъща не на нея, а на другата жена, която живееше в нея. Тази нейна необикновена способност за раздвояване, открита или по-скоро интуитивно усетена в онази вечер, преди по-малко от година, когато звънна телефонът в Кулиакан, й позволяваше да се наблюдава хладнокръвно. Гледаше се на борда на неподвижната моторница сред мрака на морето, което започваше да опознава, срещу враждебния бряг на една страна, за чието съществуване доскоро не знаеше почти нищо, до безмълвната сянка на мъжа, когото не обичаше или само си мислеше, че не обича, изложена на риска да прекара остатъка от дните си в затвор. Последната мисъл — призракът на Лало Вейга беше третият в екипажа при всяко пътуване, — я караше да потръпва от ужас, както сега, когато разполагаше с време да размишлява върху това.

Но беше по-добре от Мелиля и по-добре от времето, когато чакаше сама. По-лично и по-честно. Понякога си мислеше, че е по-добро и от Синалоа. Но тогава образът на Гуеро Давила се възправяше срещу нея като упрек и тя вътрешно се разкайваше, че по този начин е изневерила на спомена. Нищо не беше по-хубаво от Гуеро. И това бе истина не само в прекия смисъл. Кулиакан, хубавата къща в „Лас Кинтас“, ресторантите по крайбрежната улица, музиката на чиринес37, танците, разходките с кола до Мазатлан, плажовете на Алтата, всичко, което тя бе вярвала, че реалният свят може да й предостави, за да се радва на живота, се основаваше на една грешка. Тя не живееше истински в този свят, живееше в света на Гуеро. Това не беше нейният живот, а друг, в който тя беше влязла и се бе настанила удобно и щастливо, докато не се видя изхвърлена внезапно от едно телефонно обаждане, от заслепяващия ужас на бягството, от усмивката на Гато Фиерос, подобна на острие на нож и от изстрелите на „Добле Агила“-та в нейните собствени ръце. Сега несъмнено имаше нещо ново. Нещо неопределимо и не съвсем лошо в тъмнината на нощта, в тихия, стаен страх, усещан наоколо, въпреки близката сянка на мъжа, който — тя го знаеше от Кулиакан, — вече никога нямаше да я накара да се самозалъгва, да смята, че е защитена от ужаса, от болката и от смъртта. И странно, това усещане съвсем не я смущаваше, а я подтикваше към размисъл. Принуждаваше я да се анализира по-дълбоко, с любопитна наблюдателност, нелишена от уважение. Затова на моменти оставаше загледана в снимката, където бе снимана с Гуеро и в същото време хвърляше погледи в огледалото, недоумявайки колко различни са трите жени: младото момиче с учудените очи, Тереса в настоящия си живот и непознатата, която наблюдаваше първите две от своето — все по-неясно — отражение.

Мамка му, колко далеч беше от Кулиакан. Между два континента, с мароканския бряг на петнадесет километра от испанското крайбрежие: водите на Гибралтарския проток и южната граница на Европа, където не бе и сънувала, че ще отиде. Там Сантяго Фистера извършваше транспортни услуги. Беше наел малка къща на брега на залива на Алхесирас, откъм испанската част, имаше и моторна лодка, закотвена на „Марина Шепард“ пазена от английското знаме на Протока: седемметрова „Фантом“, която развиваше сто и шестдесет мили, с 250 коня — конски глави ги наричаха на местния жаргон, който Тереса започваше да смесва с мексиканския от Синалоа, — и ускоряваше от нула до петдесет и пет възела за двадесет секунди. Сантяго беше морски надничар. За разлика от Гуеро Давила в Синалоа, той нямаше шефове, нито пък работеше само за определен картел. Наемаха го испански, английски, френски и италиански трафиканти, установили се на Коста дел Сол. Останалото беше същото: да прекара нещо от едно място до друго. Сантяго вземаше определената сума при доставката и отговаряше за загубите или неуспехите със собствения си живот. Тази контрабанда — почти винаги хашиш, понякога цигари от складовете в Гибралтар, — нямаше нищо общо с познатата досега на Тереса Мендоса. Светът в тези води беше суров, труден, но не толкова враждебен както в Мексико. По-малко насилие, по-малко смърт. Хората не се убиваха след някоя и друга чашка в повече, нито се поваляха с автоматични откоси, както в Синалоа. От двата бряга северният беше по-спокойният, дори човек да попаднеше в ръцете на закона. Имаше адвокати, съдии, норми, прилагани еднакво към престъпници и жертви. Но от страната на Мароко беше различно: там кошмарът дебнеше отвсякъде. Корупция на всички нива, бегло зачитане на човешките права, затвори, където можеше да изгниеш при ужасни условия. С утежняващото обстоятелство в добавка, че си жена и всичко, което означава това, ако попаднеш в неумолимия лабиринт на мюсюлманско общество. В началото Сантяго се беше възпротивил тя да заеме мястото на Лало Вейга. Прекалено е рисковано, каза той и приключи въпроса. Или вярваше, че го е приключил. Много сериозно и много мъжкарски със странния си галисийски акцент, който понякога се проявяваше — не толкова груб като на останалите испанци, които говореха насечено и неблагозвучно. Но след една безсънна нощ, която прекара загледана първо в тъмнината на тавана, а сетне в познатото сиво развиделяване, прехвърляйки всичко на ум, Тереса събуди Сантяго, за да му каже, че е взела решение. Окончателно. Никога повече нямаше да чака някого, като междувременно гледа сапунени сериали, в никоя къща, в никой град на света. Той можеше да избира: да я приеме на моторницата или да я остави сега, в този миг, край и завинаги, „беше ми много приятно“ и дотук. Тогава той, с набола брада, със зачервени от съня очи, се почеса по разрошената коса и я попита луда ли е, оглупяла ли е или какво. Тя стана гола от леглото и така, както си беше, извади куфара от гардероба и започна да прибира нещата си. Опитваше се да не се поглежда в огледалото, да не поглежда и него, нито да мисли за действията си в момента. Сантяго я остави, наблюдавайки я около минута и половина, без да проговори. Накрая повярва, че тя си отива наистина — Тереса продължаваше да слага дрехи в куфара, без да знае дали ще тръгне или не, — и каза „добре, добре, съгласен съм. Майната му на всичко. Арабите няма да ми скъсат на мен оная работа, ако хванат теб. Така че опитай се да не падаш във водата като Лало“.

— Ето ги.

Едно трикратно изщракване по намаленото почти докрай радио. Малка сянка, оставяща следа от дребни проблясъци по тъмната и тиха повърхност на водата. Никакъв двигател, само приглушен плясък на весла. Сантяго наблюдаваше с бинокъл за нощно виждане, усилващ светлината. Руски. Руснаците, в разгара на разпадането на Съветския съюз, бяха залели с тях Гибралтар. Всеки параход, всяка подводница или риболовен кораб, влязъл в пристанището, разпродаваше всичко, което можеше да се развинти от борда.

— Тия гадни кучи синове пристигат с един час закъснение.

Тереса чуваше шушукането, с лице, залепено отново на окуляра на радара. „Всичко е чисто навън“, каза тя, също тихо. Нито следа от „арабка“. Лодката се заклати, когато Сантяго се изправи на крака и тръгна към задната част с едно въже.

— Селям алейкум.

Товарът идваше добре пакетиран, в херметични пластмасови торби, снабдени с дръжки, за да се прехвърлят по-лесно. Масло от хашиш на таблетки, седем пъти по-концентрирано и по-скъпо от обикновената смола на канабиса. Двадесет килограма на пакет, пресметна Тереса, докато Сантяго ги прехвърляше, а тя ги подреждаше в трюма и разпределяше товара към двата борда. Сантяго я беше научил да затиска един чувал с друг така, че да не се разместват в открито море и беше подчертал значението на доброто подреждане за скоростта на „Фантом“-а, толкова важно, колкото движението на витлото или височината на опашката на двигателя. Един добре или лошо поставен пакет можеше да доведе до няколко възела повече или по-малко. А в тази работа разстоянието от две мили никак не беше за пренебрегване. Често то бе равносилно на дистанцията между свободата и затвора.

— Какво казва радарът?

— Всичко е чисто.

Тереса успяваше да различи два силуета в лодката с греблата. Понякога до нея достигаха думи на арабски, съвсем тихи, или дочуваше нетърпеливото възклицание на Сантяго, който продължаваше да мята пакети на борда. Всичко тънеше в тъмнина, с изключение на черната грамада на планината Муса. По стръмния профил на брега, открояващ се на моменти на изток под светлината на фара на Пунта Сирес, можеха да се различат няколко рибарски хижи и къщи на контрабандисти. Провери отново за сигнали на екрана, като премина от мащаб четири мили на мащаб две мили, а после го разшири на осем. Имаше отразен сигнал — почти накрая. Погледна с далекоглед 7×50, но нищо не видя. Затова прибегна до руския бинокъл: много далечна светлина, движеща се бавно на запад, навярно голям кораб, поел към Атлантическия океан. Без да престава да наблюдава с бинокъла, тя се обърна към брега. Сега всяка светла точка се открояваше ясно на зеления фон на пейзажа, различаваха се камъните и храстите, и дори най-лекото вълнение на водата. Фокусира на близко разстояние, за да види двамата мароканци от малката лодка: младеж с кожено яке и друг, по-зрял мъж с вълнена шапка и тъмна шуба. Сантяго беше на колене до мотора и товареше отзад последните чували. Беше с „теханос“ — така наричаха тук сините джинси — сандали и черна тениска. Виждаше съсредоточения му профил, който обръщаше наляво и надясно, оглеждайки внимателно всичко наоколо. През уреда за нощно виждане Тереса можеше да различи силните му ръце, мускулите, напрегнати при вдигането на товара. Дори и в този момент беше много хубав, негодникът.

Проблемът да работиш като независим превозвач, извън големите организирани мафии, се състоеше в това, че някой можеше да ти се ядоса и да каже опасни думи в неподходящи уши. Както в Мексико. Навярно тази практика обясняваше залавянето на Лало — на Тереса й минаваха различни мисли по повод този случай, свързани с Дрис Ларби. Затова по-късно Сантяго се опита да избегне непредвидени пречки с повече пари, подходящо разпределени в Мароко, посредством един посредник от Сеута. Това намаляваше печалбата, но по принцип даваше голяма сигурност в тези води. Така или иначе, ветеран в занаята, поучил се от станалото при Кала Трамонтана и подозрителен галисиец, какъвто си беше, Сантяго нямаше пълно доверие никому. И добре правеше. Скромните му средства не бяха достатъчни, за да купят всички. Освен това, винаги можеше да се случи командирът на някоя арабка, марокански полицай или жандармерист, да е недоволен от своята част, някой конкурент да плати повече от това, което даваше Сантяго, някой влиятелен адвокат да има нужда от клиенти, които да смуче. Или мароканските власти да организират засада на дребните риби, за да се оправдаят в навечерието на международна конференция по борба с наркотрафика. Но Тереса беше придобила достатъчно опит, за да е наясно, че истинската, конкретната опасност се появява по-късно, при навлизането в испански води. Там бреговата охрана, митничарите и „хайнекеновците“ от градската полиция — наричаха ги така, защото цветът на униформите им напомняше на тези кутии бира, — патрулираха денем и нощем и дебнеха контрабандистите. Предимството беше, че за разлика от мароканците, испанците никога не тръгваха да убиват, защото тогава съдиите и прокурорите се нахвърляха върху тях. В Европа някои неща се приемаха по-сериозно, отколкото в Мексико и Щатите. Това даваше възможност да избягаш, като форсираш двигателя. Макар че не беше лесно да се изплъзнеш от мощните катери „H.J.“ на митничарите или от хеликоптера — Сантяго го наричаше „птичката“. Той бе снабден с мощни системи за засичане, управляваха го ветерани — пилоти, способни да летят на няколко педи над водата. Те принуждаваха да пришпорваш конските сили до предела им, да правиш опасни маневри, за да им се изплъзнеш, рискувайки да аварираш и да бъдеш заловен, преди да достигнеш корабните светлини на Гибралтар. В такъв случай пакетите се изхвърляха зад борда: сбогом завинаги на товара и здравей на друг вид проблеми, по-лоши от полицейските. Защото мафиотите, които се занимаваха с хашиша, не винаги се оказваха склонни да ти влязат в положението. Съществуваше риск след разчистването на сметките шапките да се окажат в повече. Всичко това, без да пропускаме вероятността за сляп куршум в суматохата, водно течение, удар в преследващите лодки, засядане на брега, подводна скала, която да направи на пух и прах лодката и пътниците в нея.

— Готово е. Да тръгваме.

И последният чувал беше нагласен. Точно триста килограма. Хората от малката лодка вече гребяха към сушата. Сантяго намота въжето, скочи в кабината и се настани на пилотското място, от дясната страна на моторницата. Тереса се сви настрани, за да му направи място, докато той обличаше непромокаемо яке като нейното. После хвърли още един поглед на монитора на радара: всичко чисто напред, курс на север и към открито море. Край на непосредствените мерки за сигурност. Сантяго завъртя ключа и бледата червена светлина освети командното табло: компас, тахометър, оборотомер, лампата за маслото. Натисна педала под руля и хвана кормилото на опашката вдясно от таблото. Бъррр. Стрелките подскочиха, сякаш изведнъж се разбуждаха. Бъррр. Витлото изхвърли буйно вода отзад и седемте метра дължина на „Фантом“-а започваха да се движат, все по-бързо и по-бързо, цепейки разпенената вода като добре наострен нож: 2500 оборота, двадесет възела. Треперенето на двигателя се предаваше на корпуса и Тереса го усещаше с цялата му сила. Тя ги тласкаше отзад, разтърсваше цялата структура от фибростъкло, която неочаквано ставаше лека като перце. 3500 оборота: тридесет възела и вече летяха. Усещането за мощ и свобода беше физически осезаемо. Когато отново го откри, пулсът й започна да бие в сладко опиянение. Нищо, помисли си тя за пореден път, не може да се сравнява с това. Или почти нищо. Сантяго следеше управлението, леко приведен над руля, брадичката му беше червеникава от осветлението, идващо отдолу от таблото. Той натисна още малко педала на газта: 4000 оборота и четиридесет възела. Челното стъкло вече не бе достатъчно, за да ги предпазва от режещите пристъпи на влажния вятър. Тереса вдигна ципа на непромокаемото яке догоре и си сложи вълнена шапка, като прибра косата, която плющеше в лицето й. После погледна пак към радара и премина станциите със стрелката на радиото „Кенууд“, вградено в командното табло. Митничарите и полицаите разговаряха кодирано. Въпреки че не се разбираше какво си казваха, силата на прихванатия сигнал позволяваше да се установи дали са близо. От време на време тя вдигаше глава нагоре, дебнеше за заплашителната сянка на хеликоптера сред мъртвите светлини на звездите. Небосводът и черният полукръг на заобикалящото ги море сякаш препускаха с тях, като че ли моторницата се намираше в средата на сфера, която се носеше със светкавична скорост през нощта. Излизаха в открито море. Нарастващото вълнение се врязваше с леки удари отпред. А в далечината започваха да се различават светлините на испанското крайбрежие.

Колко еднакви и колко далечни бяха, мислеше си тя. Колко си приличаха в някои неща — предусети го онази нощ в „Ямила“, — и по колко различен начин гледаха на живота и бъдещето. Подобно на Гуеро Сантяго беше умен, предприемчив и хладнокръвен в работата: от хората, които никога не губят присъствие на духа, каквото и да им се случеше. В леглото също й доставяше удоволствие, беше всеотдаен и внимателен, винаги се контролираше, беше много спокоен и откликваше на желанията й. Не толкова забавен като другия, но по-нежен. По-гальовен на моменти. И тук свършваха приликите. Сантяго беше мълчалив, не харчеше много, имаше малко приятели и на никого нямаше пълно доверие. Аз съм келт от Финистер, казваше той. На галисийски Фистера означаваше край, най-отдалечената точка на земята. Искам да остарея и да играя на домино в бара на О Грове, да имам просторна, слънчева къща с голям двор, с тераса най-отгоре, остъклена, с пластмасова дограма, от която да гледам морето с мощен телескоп, за да виждам пристигащите и отплуващите кораби, да имам и собствена двумачтова платноходка на пристан в устието на реката. Но ако си харча парите, ако имам твърде много приятели и се доверявам на мнозина, няма да доживея до старини и никога няма да имам тези неща: колкото повече брънки, толкова по-малко надеждна е веригата. Сантяго не пушеше нито цигари, нито хашиш, изобщо нищо, рядко пийваше по чашка алкохол. Щом станеше, тичаше половин час по плажа, във вода до глезените. После правеше лицеви опори — Тереса ги беше броила невярваща, — и стигаше до петдесет всеки път. Имаше слабо и силно тяло, със светла кожа, но силно загоряла от слънцето на ръцете и лицето. С татуировката на разпнатия Христос от вътрешната страна на дясната ръка — Христос заради фамилното ми име38, беше споменал веднъж, — и друг по-малък знак на лявото рамо с инициали И. А., за чието значение той не пожела да й разкаже никога, а тя винаги бе подозирала, че е име на жена. Имаше и стар белег от рана на височината на бъбреците. От нож, каза й той, когато тя го попита. Много отдавна. Когато продавах светъл тютюн контрабанда из баровете и другите момчета се уплашиха, че ще им взема клиентелата. Докато го казваше се усмихваше леко, меланхолично, сякаш му бе мъчно за времето, когато бе получил удара с нож.

Почти бих могла да го обичам, размишляваше Тереса понякога, стига всичко да не ставаше на погрешното място и в погрешния отрязък от живота. Нещата винаги се случваха прекалено рано или прекалено късно. Въпреки това й беше хубаво с него, толкова добре, че можеше да се отдаде на живота без излишни размисли. Гледаше телевизия, облегната на рамото му, разглеждаше клюкарски списания, излежаваше се на слънце, пушеше цигари „Бисонте“ с хашиш в тях — знаеше, че Сантяго не одобряваше това, но никога не й каза нищо, — или го гледаше как работи на верандата, на фона на морето, гол от кръста нагоре, в моментите, когато се занимаваше с малките си дървени корабни модели. Много й харесваше да го гледа как конструира кораби, защото действително беше търпелив и много сръчен, изпилваше всичко. Рибарските кораби бяха съвсем като истински, боядисани в червено, синьо и бяло, а всяко платно и въже на платноходите беше на мястото си. Любопитно беше това с корабите, с моторницата — също. Защото за своя изненада тя бе открила, че Сантяго не може да плува. Дори кучешката като нея — Гуеро я беше научил на Алтата, — не много стилно, но все пак плуваше. Призна й го веднъж, стана дума, докато говореха за друго. Никога не съм можел да се задържам на повърхността на водата, каза той. Някак ми е особено. Тогава Тереса го попита защо рискува живота си с моторницата, той само сви фаталистично рамене, с онази негова усмивка, която сякаш изникваше след дълъг размисъл. Половината галисийци не знаем да плуваме, отбеляза той накрая. Давим се примирено и толкова. В началото тя не разбираше дали се шегува или говори напълно сериозно.

Една вечер, докато похапваха при Куки — в заведението „Бернал“, една кръчма на военните, — Сантяго я представи на свой познат: репортер от вестник „Диарио де Кадис“, казваше се Оскар Лобато. Сладкодумен, мургав, четиридесетгодишен, с лице, обсипано с белези, което му придаваше мрачен вид, какъвто в действителност не беше. Лобато се чувстваше като риба във вода както сред контрабандистите, така и сред митничарите и полицаите. Четеше книги и разбираше от много неща, от двигатели до география и музика. Познаваше всички, не разкриваше информаторите си дори с опрян в слепоочието пистолет, отдавна се движеше в тези среди и имаше бележник, пълен с телефонни номера. Когато можеше, винаги помагаше, без да го интересува от коя страна на закона се сражаваше съответният човек. Правеше го отчасти за да поддържа връзките си, отчасти защото, въпреки славата на професията му, казваха, че не е лош човек. Освен това обичаше работата си. Тия дни обикаляше „Атунара“, стария рибарски квартал на Ла Линеа, където безработицата беше превърнала рибарите в контрабандисти. Моторниците на Гибралтар докарваха стоката на крайбрежието посред бял ден. Разтоварваха я жени и деца, които сами чертаеха пешеходните зебри на шосето, за да пресичат по-лесно с чувалите на гърба. Малчуганите играеха на трафиканти и полицаи на морския бряг, като се преследваха с празни кашони от „Уинстън“ на главите си. Само най-малките приемаха ролята на стражари. Там всяко вмешателство на полицията завършваше със сълзотворен газ, удари с гумени палки, с истински батални сцени между жителите и пазителите на реда.

— Представете си сцената — разказваше Лобато. — Плажът на Пуенте Майорка нощем, и една моторница от Гибралтар с двама типа, разтоварващи цигари. Патрулна двойка: възрастен ефрейтор и млад полицай. Горе ръцете, никой да не мърда, нормалната процедура. Тия на сушата се омитат. Двигателят не запалва, младият полицай навлиза във водата и се качва на лодката. Двигателят най-сетне запалва и моторницата тръгва за Гибралтар, единият трафикант е на кормилото, другият — се разправя „разгорещено“ с ченгето… Представете си сега, че лодката спира на средата на залива. И следният диалог с полицая. Виж, момче, казват му те. Ако продължим с теб, с нас е свършено, а теб ще те погнат да обясняваш защо ни преследваш в английски води. Така че дай да се успокоим, става ли?… Развръзка: моторницата се връща на брега, полицаят слиза. Чао. Чао. Лека нощ. И всичко е мирно и тихо.

Поради същността си на галисиец и контрабандист, Сантяго имаше двойна причина да не храни доверие в журналистите. Но Тереса знаеше, че той считаше Лобато за изключение: беше обективен, дискретен, не вярваше в добри и лоши, знаеше да проявява търпимост, плащаше си питиетата и никога не водеше записки на публично място. Знаеше също интересни истории и хубави вицове, и никога не злословеше. Беше дошъл в „Бернал“ с Тоби Паронди, пилот на моторна лодка от Гибралтар, и още няколко негови колеги. Всичките бяха млади: с дълги коси, загорели, с обици на ушите, татуировки, кутии цигари и златни запалки на масата, мощни коли с тъмни стъкла, от които се разнасяха песните на „Лос Чунгитос“, Хавиви или „Лос Чикос“, надути до дупка. Те напомняха малко на Тереса за мексиканските песни за наркотрафиканти. Нощем не спя, денем не живея, гласеше текстът. Между тези стени, проклет затвор. Песни, които бяха част от местния фолклор, подобно на онези от Синалоа, със същите колоритни заглавия: „Арабката и легионерът“, „Аз съм улично куче“, „Железни юмруци“, „На моите колеги“. Контрабандистите от Гибралтар се различаваха от испанските само по това, че повечето бяха със светли коси и светъл цвят на кожата и че вмятаха английски думи с андалуския си акцент. В останалото бяха като излезли от един калъп: златни вериги на врата с кръстове, медальони с Богородица или неизбежната висулка с изображението на Камарон39. Хевиметъл тениски, скъпи блузони, маратонки „Адидас“ и „Найк“, панталони, много изтъркани маркови джинси, пачка банкноти в единия заден джоб, нож в другия. Сурови, понякога не по-малко опасни от онези от Синалоа. Нямаха какво да губят, а можеха да спечелят много. С момичета в прилепнали панталони и къси блузки, оставящи да се виждат татуировките на корема и пиърсинга на пъпа, силен грим и парфюм, и страшно много злато по тях. Те напомняха на Тереса момичетата на наркотрафикантите от Кулиакан. В известна степен и на нея самата. Това я накара да се замисли колко много време беше изтекло и колко много неща бяха минали през главата й. В групата имаше един испанец от Атунара, но повечето бяха от Гибралтар: британци с испански фамилни имена, англичани, малтийци и други от всички краища на Средиземноморието. Както каза Лобато, намигайки съучастнически на Сантяго, най-доброто от всяко заведение.

— Значи, мексиканка.

— Давай нататък.

— Дошла си много отдалеч.

— Такъв е животът.

По усмихнатите устни на репортера имаше пяна от бирата.

— Звучи като песен на Хосе Алфредо.

— Познаваш ли Хосе Алфредо?

— Малко.

Лобато започна да тананика „Пияницата си дойде пиян“ и предложи да пият още по едно. Същото за мен и за приятелите ми, поръча той. Включително за господата на онази маса и дамите им.

Тереса му припяваше. Изпяха няколко куплета и накрая избухнаха в смях. Симпатяга е, помисли си тя. И не се прави на тарикат. Да се правиш на тарикат пред Сантяго и тези хора беше нездравословно. Лобато я гледаше внимателно и преценяващо. Тези очи можеха да забележат от коя страна игуаната предъвква храната.

— Мексиканка и галисиец. Какво нещо е животът.

Справяше се добре. Да не задаваш въпроси, и ако се намесваш в разговора, то е, за да подтикваш другите да разказват. Прави се леко, като с вазелин.

— Баща ми беше испанец.

— От коя част на Испания?

— Така и не узнах.

Лобато не попита дали наистина не е узнала, или лъже. Прие семейния въпрос за приключен, отпи глътка бира и кимна към Сантяго.

— Казват, че ходиш с него при арабите за дрога.

— Кой го казва?

— Разправят го наоколо. Тук няма тайни. Петнадесет километра широчина е малко вода.

— Край на интервюто — каза Сантяго, взе от ръката на Лобато изпитата наполовина бира и му подаде пълна чаша, която преди малко бяха поръчали русите момчета от масата.

Репортерът сви рамене.

— Хубаво е твоето момиче. И с такъв един акцент.

— На мен ми харесва.

Тереса беше оставила Сантяго да я прегръща и да я притиска към себе си, чувстваше се като в люлка. Куки, собственикът на „Бернал“, сервира на бара няколко порции: скариди в чеснов сос, месо, шпиковано с парчета сланина, кюфтета, домати със зехтин. На Тереса много й харесваше да вечеря по този типично испански начин, права на бара, похапвайки както колбаси, така и готвени ястия. Мезета. Вземаше си от месото със сланина и топеше хляба в соса. Беше гладна като вълк и не се притесняваше, че ще напълнее: беше слаба и можеше да си позволи няколко години да злоупотребява с храна. Както казваха в Кулиакан, да се натъпче до пръсване. Куки имаше по рафтовете бутилки „Куерво“ и тя си поръча текила. В Испания не пиеха във високите, тънки „кабалитос“ като в Мексико и тя винаги искаше малки винени чаши за дегустация, защото те най-много приличаха на тях. Проблемът беше, че с всяка глътка поглъщаше два пъти по-голямо количество.

Влязоха още клиенти. Сантяго и Лобато, облегнати на бара, разговаряха за предимствата на гумените лодки модел „Зодиак“ за придвижване с голяма скорост при бурно море. И Куки се намесваше в разговора. Твърдите корпуси бяха много уязвими при преследване и от известно време Сантяго лелееше идеята за една гумена лодка с твърдо дъно, с два или три мотора, достатъчно голяма да издържа в морето, да достига до източното крайбрежие на Андалусия и до нос Гата. Проблемът беше, че не разполагаше със средства, а инвестицията беше твърде сериозна и рискът — прекалено голям. Дори ако после, в морето фактите потвърдяха идеите му.

Внезапно разговорът секна. И гибралтарците на масата бяха занемели. Гледаха към групата, която току-що се беше настанила на края на бара, до стария плакат от последната корида преди Гражданската война — Панаира в Ла Линеа, 19, 20, 21 юли 1936 година. Бяха четирима млади мъже, с приятна външност. Един русоляв с очила и двама с високи, атлетични фигури, с блузи тип поло и късо подстригани коси. Четвъртият беше хубав мъж, носеше синя риза, изгладена безупречно, и чисти джинси, които изглеждаха като нови.

— Ето ме отново — въздъхна Лобато шеговито, — между ахейци и троянци.

Извини се за момент, намигна на гибралтарците от масата и отиде да поздрави новодошлите, като се позабави при този със синята риза. На връщане се смееше тихичко.

— Четиримата са от митническата охрана.

Сантяго ги гледаше с професионален интерес. Единият от високите, като усети, че го наблюдават, кимна с глава за поздрав. Сантяго вдигна на няколко сантиметра чашата с бира. Можеше да е отговор, можеше и да не е. Кодексите и нормите на играта, която всички, и ловци и плячка, играеха на неутрална територия. Подобни срещи ставаха всеки ден.

— Хубавецът — продължаваше с подробностите Лобато — е пилот на птичката.

„Птичката“ беше един хеликоптер „ВО-105“ на митницата, предназначен за дебнене и лов в морето. Тереса го беше виждала да преследва стръвно лодките на контрабандистите. Летеше добре, много ниско. Рискуваше. Огледа мъжа: тридесет и няколкогодишен, гладко сресана коса, загоряла кожа. Би могъл да мине за мексиканец. Изглеждаше свестен и беше хубавец. Малко срамежлив.

— Каза ми, че снощи му пуснали сигнална ракета и го ударили в едната перка. — Лобато гледаше Сантяго. — Не си бил ти, нали?

— Снощи не съм излизал.

— Може да е бил някой от тия.

— Може.

Лобато погледна към гибралтарците, които сега говореха пресилено високо и се смееха. Осемдесет килограма ще метна утре, хвалеше се някой. Просто ей така. Един от тях, Паронди, каза на Куки да сипе по едно за тяхна сметка на митничарите. Имам рожден ден, подчертано присмехулно рече той, и за мен е голямо удоволствие да ви почерпя. От края на бара другите отхвърлиха предложението, макар че един от тях вдигна два пръста в знака „V“ на победата и изказа благопожелания. Русият с очилата, осведоми ги Лобато, е капитан на катер „Ш“. И галисиец, между другото. От Ла Коруня.

— Колкото до въздуха, вече знаеш — додаде Лобато на Сантяго. — Следва ремонт на птичката и една седмица свободно небе, без ястреби зад гърба ти. Ти си решаваш.

— Нямам нищо тия дни.

— Нито дори цигари?

— Нито цигари.

— Е, жалко.

Тереса продължаваше да гледа пилота. Изглеждаше такъв невинен, тиха вода. С безупречната си риза, с блестящата, пригладена коса беше трудно да си го представи в хеликоптера, кошмар за контрабандистите. Вероятно, рече си тя, става нещо като в онзи филм, който гледаха със Сантяго в лятното кино на Ла Линеа, а тя ядеше пуканки: „Доктор Джекил и мистър Хайд“.

Лобато, забелязал погледа й, се подсмихна.

— Добро момче е. От Касерес. Замерят го с най-невероятни неща. Един път му запратили весло, счупили му перката и за малко да се пребие. А когато се приземи на брега, малчуганите го обсипват с камъни… Понякога Атунара прилича на Виетнам. В морето, разбира се, е различно.

— Да — съгласи се Сантяго между две глътки бира. — Там тия кучи синове имат превъзходство.

Така прекарваха свободното време. Друг път отиваха да пазаруват и да свършат някоя работа в банката в Гибралтар или се разхождаха по плажовете в прекрасните дълги вечери на андалуското лято. Лампите по голямата скала се палеха постепенно, заливът беше пълен с кораби с всякакви флагове — Тереса вече различаваше основните, — и те запалваха светлините си, докато слънцето угасваше на запад. Къщата беше малка, разположена точно на десет метра от водата, в устието на река Палмонес, в средата на залива между Алхесирас и Гибралтар, където се издигаха и някои рибарски жилища. Зоната й харесваше и й напомняше малко на Алтата в Синалоа. Беше с пясъчни плажове, в тихите води на реката се полюшваха малки сини и червени лодки. Обикновено закусваха кафе с мляко и препечени филии със зехтин в „Ел Еспигон“ или в „Естреля дел Мар“, а в неделя обядваха омлет със скариди в заведението „При Уили“. Понякога, между пътуванията за пренасяне на стока през Протока, се качваха на черокито на Сантяго и тръгваха за Севиля по „Пътя на бика“40. Там ядяха в „Бесера“ или спираха да похапнат набързо иберийска шунка или филе в крайпътните заведения. Друг път прекосяваха Коста дел Сол до Малага или поемаха в обратната посока, към Тарифа и Кадис до Санлукар де Барамеда и устието на Гуадалкивир. Там ги очакваха вино „Барбадильо“, лангусти, дискотеки, кафенета на открито, ресторанти, барове и „караоке“. И така докато накрая Сантяго отваряше портфейла, преброяваше парите и казваше: „Стига толкова, резервът се изчерпи, да се връщаме да заработим още, че никой не ни дава нищо даром“. Често прекарваха цели дни на Голямата скала. Потънали в масло и смазки, прегърбени под слънцето, хапани от мухите на дока на „Марина Шепард“, те разглобяваха и сглобяваха машинарията на „Фантом“-а. Мистериозни преди думи като например американски бутала, овални глави, цилиндрови лагери, вече не криеха никакви тайни за Тереса. После изпробваха моторницата в скоростни отсечки през залива, наблюдавани отблизо от митническите катери и хайнекеновците, с които навярно пътищата им щяха да се пресекат още същата нощ, в играта на котка и мишка южно от Пунта Еуропа. През спокойните дни в пристанището и на дока, след приключване на работа, всяка вечер отиваха в „Олд Рок“ да пийнат нещо и винаги сядаха на една и съща маса, под малката картина, представяща смъртта на английски адмирал на име Нелсън.

Така през това почти щастливо време — Тереса за първи път в живота си осъзнаваше, че то наистина е такова — тя се научи на занаята. Мексиканката, която преди по-малко от година бе побягнала от Кулиакан, сега беше жена с опит в нощните плавания и в неочаквани ситуации, в морските работи, в корабната механика, във ветровете и теченията. Познаваше посоката и вида на корабите по броя, цвета и разположението на светлините им. Изучи морските испански и английски карти на Протока, като ги съпоставяше със собствените си наблюдения. Накрая знаеше наизуст дълбочини, особености на релефа на крайбрежието, репери, които нощем бележеха разликата между успеха и провала. Товареше цигари в складовете на Гибралтар и ги разтоварваше една миля по-нататък, в Атунара, вземаше хашиш от мароканския бряг и го закарваше до малките заливи и плажове между Тарифа и Естепона. Преглеждаше, с гаечен ключ в ръка, охладителни помпи и цилиндри, сменяше аноди, наливаше масло, сменяше свещи. Научи неща, които никога не бе смятала за полезни, като например, че разходът за час на един допълнително подсилен мотор, както на всички двутактови двигатели, се изчислява, като се умножи максималната мощност по 0,4, изключително полезно правило, когато горивото ти сякаш се изпарява насред морето, а там, разбира се, няма бензиностанции. По същия начин привикна да служи за навигатор на Сантяго при много трудни бягства, като го потупваше по раменете, за да не го разсейва близостта на катера и хеликоптера, докато кара с опасна скорост. Научи се дори да управлява сама моторница с над тридесет възела, да подава или да намалява газта при бурно море, така че корпусът да не страда повече от неизбежното, да надига опашката при вълнение и да я балансира при спокойно плаване, да се спотайва близо до брега, възползвайки се от безлунните нощи, да се залепя до рибарски или друг голям кораб, за да прикрие собствения си сигнал от радара. Научи също и тактиките за бягство: да използва малкия радиус на завъртане на „Фантом“-а, за да избегне сблъсъка с най-мощните, но не толкова маневрени катери, да търси задницата на преследвача, да завива пред носа му или да го засича, като се възползва от преимуществото на бензина пред бавните дизелови двигатели на противника. Така преминаваше от страха към еуфорията, от победата към неуспеха и отново разбра нещо, което вече знаеше — че веднъж се губи, друг път се печели, а трети път нито се губи, нито печели. Хвърляше чували в морето, осветена в нощта от прожектора на преследвачите, или ги мяташе на рибарски корабчета и на черни сенки, нагазили до кръста във водата, които изникваха от пусти плажове сред шума на прибоя. Дори в един случай — единственият досега, по време на операция с хора, незаслужаващи голямо доверие, — тя сама прехвърляше пакетите, докато Сантяго пазеше в тъмнината, седнал в задната част със скрит под дрехата автомат „Узи“. Не го правеше като предпазна мярка срещу появата на митничари или полицаи — това би било в разрез с правилата на играта, — а за да се защити от хората, на които доставяха стоката. Те бяха французи с лоша слава и още по-лоши обноски. А после, същата нощ, след разтоварване на стоката и отправяйки се към Гибралтар, самата Тереса бе захвърлила с голямо облекчение „Узи“-то в морето.

Сега съвсем не чувстваше подобно облекчение, въпреки че плаваха с празна лодка и се връщаха към Протока. Беше 4 и 40 сутринта и бяха минали само два часа, откакто бяха натоварили триста килограма смола от хашиш на мароканския бряг: достатъчно време, за да прекосят деветте мили, разделящи Ал Марса от Сала Аренас и там, на другия бряг, да разтоварят безпроблемно стоката. Но, както се казваше в една испанска поговорка, бикът все си е бик, докато не му видиш опашката отрязана. И сякаш в потвърждение, малко преди Пунта Карнеро, когато току-що бяха навлезли в червения сектор на фара и вече виждаха осветената грамада на Гибралтар, Сантяго изведнъж се обърна, погледна нагоре и изруга. Само миг по-късно Тереса чу особено мъркане, което надвиваше шума на моторницата и се приближаваше от едната им страна, после заставаше отзад. Секунди преди това прожектор внезапно бе осветил лодката, заслепявайки ги съвсем отблизо. Птичката, просъска Сантяго. Шибаната птичка. Перките на хеликоптера вече завихряха въздуха над „Фантом“-а, вдигаха вода и пяна наоколо, когато Сантяго нагласи кормилото на опашката, натисна газта, стрелката скочи от 2 500 на 4000 оборота и лодката побягна, като се удряше във водата и се носеше със стремителни подскоци. Не е за вярване. Прожекторът ги следваше, преминаваше от едната на другата страна, после към задната част и осветяваше бялата пелена от вода, която вдигаха двеста и петдесетте коня, пришпорени с пълна сила. Сред тласъците и пяната, хванала се здраво, за да не падне зад борда, Тереса направи това, което трябваше да направи: забрави за заплахата от хеликоптера — все пак пресметна, че той лети само на няколко метра над водата и със скорост от четиридесет възела, равна на тяхната, — и се зае с другата заплаха, която несъмнено ги дебнеше. Тя бе по-сериозна, тъй като се движеха близо до брега: катерът на митническата охрана. Насочван от радара си и прожектора на хеликоптера, в този момент той вече сигурно плаваше към тях с пълна скорост, за да им пресече пътя или да ги изтласка към брега. Към зъберите на рифа Ла Кабрита, които бяха някъде отпред и малко вляво.

Залепи лице на окуляра. Челото и носът й се удряха при подскоците. Натисна бутона, за да намали обхвата до половин миля. Господи, мили Боже. Ако не си в добри отношения с Господа, хич не се и залавяй с тази работа, мина й през ума. Отразеният сигнал от антената изглеждаше невероятно дълъг на екрана, цяла вечност, която тя изчака със затаен дъх. Спаси ни и този път, Боже. В онази черна и злощастна за нея нощ се сети дори за свети Малверде. Бяха без товар, който да ги изпрати в затвора. Но митничарите бяха корави хора, макар да ти казваха „Честит рожден ден“ в кръчмите из града. В тези часове и по тези места можеха да намерят всякакъв претекст, за да конфискуват лодката, да я разбият, все едно е било нещастен случай или да я потопят. Ослепяващата светлина на прожектора проникваше до екрана и затрудняваше видимостта. Усети, че Сантяго вдигаше оборотите на двигателя, въпреки че вече летяха с най-високата скорост, възможна при западния вятър, който вдигаше вълната. Галисиецът не се плашеше лесно, не беше и човек, който би свел глава, за да облекчи работата на закона. Тогава лодката направи по-дълъг подскок от предишните — дано не се задави двигателят, помисли си тя, представяйки си как витлото се върти в празното пространство, — после корпусът се удари отново във водната повърхност. Тереса, хваната колкото се може по-здраво, удряща лицето си в ръба на окуляра, видя най-сетне на екрана, сред безбройните малки сигнали от вълнението, друго, по-различно черно петно. Продължителен, зловещ сигнал, който се приближаваше бързо към перката отдясно, на по-малко от петстотин метра.

— На пет часа! — извика тя и разтърси дясното рамо на Сантяго. — Три кабелта41!

Каза му го, като долепи уста в ухото му, за да може той да я чуе, въпреки грохота на мотора. Тогава Сантяго хвърли безпомощен поглед натам, с очи, широко разтворени пред светлината на прожектора от хеликоптера, после завъртя рязко окуляра към себе си, за да погледне сам екрана. Криволичещата черна линия на брега се очертаваше обезпокояващо близо при всеки сигнал от антената, може би на триста метра от задната лява част на лодката. Тереса погледна напред. Фарът на Пунта Карнеро продължаваше да блещука в червено. С този курс, щом минат сектора на бялата светлина, вече нямаше да има начин да избегнат рифа Ла Кабрита. Сантяго трябва да бе помислил същото. В този момент намали скоростта и зави руля надясно, ускори отново и маневрира няколко пъти на зиг-заг по един и същи начин, като навлизаше навътре в морето. Поглеждаше ту към екрана на радара, ту към прожектора на хеликоптера. При всяко рязко движение той изоставаше, загубваше ги за момент от полезрението си, после отново ги осветяваше. Дали беше мъжът със синята риза или някой друг, помисли си Тереса с възхищение. От тия е, които нямат страх от нищо. Не можеше да го отрече! И си разбираше от работата. Да летиш нощем с хеликоптер, почти долепен до водата, не е по възможностите на всеки. Пилотът трябва да беше толкова добър, колкото Гуеро, по неговото време и в неговия занаят. Или дори по-добър. Би му изстреляла една шибана сигнална ракета, ако имаха такава на борда. Да го види как пада във водата, целият в пламъци. Тряс.

Сега сигналът на катера се виждаше по-близо на радара и напредваше неумолимо. При спокойно море летящата с пълна скорост моторница не можеше да бъде достигната. Но при вълнение й беше много трудно и преследвачите имаха преимущество. Тереса погледна назад и надясно с ръце над очите, за да си прави сянка срещу светлината. Очакваше го да се появи всеки момент. Хванала се възможно най-здраво, тя привеждаше глава, когато пръските пяна заливаха предната част на лодката и усещаше болки в бъбреците от непрекъснатите скокове нагоре и надолу. От време на време поглеждаше упорития профил на Сантяго. По стегнатите му черти се стичаха солени капки, очите му блестяха, впити в нощта. Ръцете му, вкопчени в руля, управляваха „Фантом“-а с леки и умели завъртания. Извличаше максималното от петстотинте допълнителни оборота на подсиления мотор, от градуса на наклона на опашката и от плоския кил, който при някои по-големи отскоци сякаш летеше и витлото докосваше водата само от време на време, а друг път се забиваше с грохот и така се разтрисаше, сякаш корпусът щеше всеки момент да се разпадне на парчета.

— Ето, там е!

Наистина беше там. Призрачна сянка, ту сива, ту синя или бяла. Попадаше в осветената от прожектора на хеликоптера зона, пореше водата, скъсяваше опасно разстоянието до тях. Навлизаше в отрязъка със светлината и го напускаше, приличаше на огромна стена или на чудовищен кит, плуващ над повърхността на водата. А прожекторът, който сега ги осветяваше и от катера, увенчан със синя мигаща светлина, приличаше на вещаещо беда око. Оглушена от грохота на мотора, хванала се колкото се може по-здраво, мокра от пръските, без да посмее да си разтърка очите, щипещи от солта, от страх да не бъде изхвърлена зад борда, Тереса забеляза, че Сантяго отваря уста, за да й извика нещо, но то не достигна до слуха й. После го видя да протяга ръка към кормилото на опашката, да вдига крак и да отнема рязко газта, като междувременно завърта руля наляво. После настъпи педала, отново обърнал носа към Пунта Карнеро. Благодарение на острия завой избягаха от прожектора на хеликоптера и от близостта на катера. Ала облекчението на Тереса трая много кратко, само докато си даде сметка, че се носеха точно срещу сушата, почти на границата между червения и белия сектор на фара, към четиристотинте метра скали и рифове на Ла Кабрита. Не се занасяй така, прошепна тя. Прожекторът на катера сега ги преследваше отзад, подпомаган от хеликоптера, който отново летеше до тях. Тогава, докато Тереса, с впити в ръкохватките ръце, все още се опитваше да претегли всички „за“ и „против“, видя фара отпред и малко над тях, страшно близо. Минаваше от червено в бяло. Не се нуждаеше от радара, за да установи, че се намират на по-малко от сто метра от скалите. Всичката гадост накуп. Или ще намали, или ще се разбием, каза си тя. При тази шибана скорост дори не мога да скоча във водата. Погледна назад и видя прожекторът на катера да се разширява постепенно и да остава все по-далеч. Явно екипажът вземаше мерки да избегне скалите. Сантяго продължи да поддържа същия курс още малко, хвърли поглед през рамо към катера, после обърна очи към лота, накрая погледна напред. Там, на далечния фон от светлините на Гибралтар, се открояваше тъмният силует на Ла Кабрита. Надявам се, че няма да го направи, помисли си уплашена Тереса. Надявам се, че няма да му хрумне да се вреже в прохода между скалите. Вече го е правил веднъж, но беше през деня и не с такава скорост. В този миг Сантяго намали отново газта, зави руля надясно, мина под корема на хеликоптера, чийто пилот го издигна рязко, за да избегне антената на радара на „Фантом“-а, и пресече не през прохода, а прелетя над най-вдадения в морето край на скалата. Черното туловище на Ла Кабрита беше толкова близо, че Тереса усети мириса на водораслите и чу ехото на мотора да отеква в грапавите камъни на стръмнината. И внезапно, все още с отворена уста и широко отворени очи, тя се оказа от другата страна на Пунта Карнеро. Морето беше много по-спокойно, а катерът — на няколко кабелта, поради дъгата, която беше описал при отклонението от курса си. Хеликоптерът пак се залепи отзад, но вече представляваше само неприятна компания, без последици. Сантяго пришпорваше двигателя до край, 6300 оборота. „Фантом“-ът прекосяваше залива на Алхесирас с петдесет и пет възела, носейки се по гладката морска повърхност към стеснението при пристанището на Гибралтар. Страхотно наистина. Четири мили за пет минути с лека маневра, за да се разминат с петролен танкер, пуснал котва на средата на пътя. А когато катерът изостави преследването и хеликоптерът започна да се отдалечава и да набира височина, Тереса се надигна в лодката и все още осветявана от прожектора, показа на пилота лакът в красноречив жест. Сбогом, копеле-е-е-е. Пак те преметнах. Сбогом и всичко най-хубаво, ястребе. Ще се видим в кръчмата на Куки.