Кралицата на Юга

12.

Под светлината, влизаща през големите капандури на покрива, поплавъците на надуваемата лодка „Валиънт“ приличаха на големи, сиви торпеда. Тереса Мендоса седеше на пода, заобиколена от инструменти. По ръцете й беше полепнало смазочно масло. Поставяше новите витла на опашката на два мотора, подсилени до 250 конски сили. Беше облечена в стари джинси и мръсна блуза, косата й беше събрана на две плитки, висящи от двете страни на лицето й, покрито с капки пот. Пепе Оркахуедо, довереният й механик, беше до нея и наблюдаваше операцията. От време на време, без Тереса да го моли, той й подаваше даден инструмент. Пепе беше дребен човечец, почти джудже, който преди време е бил голяма надежда в мотоциклетизма. Петно на един завой и година и половина възстановяване го откъснали от състезанията и го принудили да смени кожените дрехи с монтьорския гащеризон. Доктор Рамос го откри, когато ауспухът на стария му ситроен изгорял и той кръстосал Фуенхирола в търсене на отворен в неделя сервиз. Бившият състезател имаше подход към двигателите, включително на плавателните съдове. На последните беше способен да им изкара още петстотин оборота. Беше от мълчаливите и постигащи добри резултати хора, които обичат работата си, трудят се много и никога не задават въпроси. Също така — нещо много важно — беше дискретен. Единственият видим признак, че е спечелил добри пари през последните четиринадесет месеца, беше една „Хонда“ 1200. Сега тя стоеше паркирана до склада, който „Марина Самир“ — малка фирма с марокански капитал със седалище в Гибралтар — един от филиалите, прикриващи „Трансер Нага“, — имаше до спортното пристанище на Сотогранде. Останалата част от парите той спестяваше грижливо. За старини. Защото, обичаше да казва той, никога не се знае на кой завой те очаква следващото маслено петно.

— Сега е добре — каза Тереса.

Взе цигарата, която димеше върху стойките на двигателите, и си дръпна няколко пъти, като я омаза с масло. Пепе не обичаше там да се пуши, когато се работи, нито пък обичаше други да пипат моторите и лодките, за чиято поддръжка отговаряше той. Но тя беше шефката, и двигателите, и моторниците, и складът бяха нейни. Така че нито Пепе, нито който и да било друг можеха да възразяват. Освен това на Тереса й харесваше да се занимава с подобни неща, да работи по механиката, да се движи по дока и сред пристанищните съоръжения. Понякога излизаше да изпробва двигателите на някоя лодка. Веднъж се зае с управлението на една от новите лодки с полутвърд корпус — тя самата беше дала идеята да използват кухи килове от фибростъкло като резервоар за гориво, — плава цяла нощ с пълна сила, за да я тества при силно вълнение. В действителност всичко това бяха поводи. По този начин си спомняше, спомняше си себе си и поддържаше връзката с една част от същността си, защото не можеше да се примири тя да изчезне. Може би това има нещо общо с някои загубени илюзии, със състояния на духа, които сега, поглеждайки назад, смяташе за близки до щастието. Навярно съм била щастлива тогава, казваше си тя. Вероятно наистина съм била, макар да не съм си давала сметка.

— Дай ми ключ номер пет. Подръж тук… Така.

Огледа крайния резултат, беше доволна. Стоманените витла, които току-що беше монтирала — едното отляво, другото отдясно, за да компенсират отклонението, пораждано от ротацията, бяха с по-малък диаметър и по-голям витлов ход, отколкото оригиналните от алуминий. Това позволяваше на двойката мотори, прикрепени към транцевата дъска на полутвърдите лодки, да развият скорост от няколко възела повече при спокойно море. Тереса остави пак цигарата на стойката и вкара бурмите и щифтовете, които Пепе й подаваше, затегна ги добре. После смукна за последен път от цигарата, загаси я внимателно в празна половинлитрова кутия от „Кастрол“, която й служеше за пепелник, и се изправи. Разтриваше кръста си, защото бъбреците я боляха.

— Ще ми кажеш как се държат.

— Ще ти кажа.

Тереса изтри ръцете си в един парцал и излезе навън. Силните лъчи на андалуското слънце я караха да примижава. Остана така няколко мига. Наслаждаваше се на мястото и на пейзажа: огромният син кран на дока, мачтите на корабите, лекото плискане на водата в бетонната рампа, мирисът на море, ръжда и прясно нанесена боя, идваща от корпусите над водата, звънтенето на напречните пръти на мачтите от бриза, носещ се от изток над вълнолома. Поздрави работниците на дока — знаеше името на всеки един от тях. Заобиколи склада и прибраните на суша платноходки и се отправи към задната част. Там я чакаше Поте Галвес, прав до черокито, паркирано под палмите. В дъното, зад него, се виждаше плажът със сив пясък, който извиваше на изток и към Пунта Чилиера. Беше минало много време — почти една година — от онази нощ в мазето на къщата в строеж в „Нуева Андалусия“, както и от случилото се няколко дни по-късно, когато стрелецът, все още с белези и контузии, се представи на Тереса Мендоса, ескортиран от двама от хората на Язиков. Искам да разговарям с госпожата, беше казал той. Спешно е. Трябва да стане още сега. Тереса го прие, много строга и студена, на терасата на апартамент в хотел „Пуенте Романо“, която гледаше към плажа. Бодигардовете ги следяха през големите затворени прозорци на хола. Говори, Пинто. Може би ще пийнеш нещо. Поте Галвес каза „не, благодаря“. После остана известно време загледан в морето, чешеше се по главата като тромав мечок, в тъмния си смачкан костюм с двуредно сако, което му стоеше ужасно, защото подчертаваше пълнотата му, със синалоенските ботуши от кожа на игуана, съвсем не в унисон с официалното му облекло — Тереса почувства странна симпатия към тези ботуши, — със закопчана риза и прекалено широка и шарена вратовръзка. Тереса го наблюдаваше много съсредоточено, в последните години се беше научила да гледа всички така — и мъже, и жени. Шибани мислещи човешки същества. Вникваше в думите им и най-вече в това, което премълчаваха или което се бавеха да изкажат, подобно на този мексиканец сега. Говори, повтори тя най-сетне. Той се обърна към нея, все така безмълвен, и накрая застана лице в лице с нея. Престана да се чеше по главата и каза тихо, като преди това хвърли поглед към мъжете в хола: „Ами, вижте, идвам да ви благодаря, госпожо. Да ви благодаря, че съм жив, въпреки извършеното от мен или това, което бях на път да извърша.“ Не очакваш да ти давам обяснения, нали, отвърна тя остро. Стрелецът извърна пак очи, не, разбира се, че не, повтори го два пъти, говореше по този начин, който събуждаше толкова спомени у Тереса, защото проникваше направо в сърцето й. Само това исках. Да ви благодаря и да знаете, че Потемкин Галвес ви е задължен и ще си плати. И как мислиш да си платиш, попита тя. Говорих с хората, които ме изпратиха тук. По телефона. Разправих им чистата истина, че ни устроиха капан, че видяха сметката на Гато и че нищо не можеше да се направи, защото ни хванаха по бели гащи. За какви хора говориш, попита Тереса, знаейки отговора. Просто хора, каза той. Надигна се малко засегнат, внезапно гордият му поглед стана твърд. Вижте, госпожо. Знаете, че за някои неща не говоря. Да кажем само едни хора. Хора от там. И после, отново смирен, с много прекъсвания и намирайки трудно думите, обясни, че тези хора, които и да са те, не са погледнали с добро око на факта, че той още диша, а неговото другарче са го очистили по този начин и съвсем ясно са му обяснили, че има три пътя: да довърши работата, да хване първия самолет и да се върне в Кулиакан, за да си понесе последствията или да се скрие някъде, където няма да го намерят.

— И какво реши, Пинто?

— Няма начин. Вижте, нито едно от трите неща не ме устройва. За щастие нямам семейство. Така че от тази гледна точка съм спокоен.

— Е, и?

— Ами това е. Ваш съм.

— И какво да те правя?

— Вие си знаете. Струва ми се, че това не е моя работа.

Тереса изучаваше наемния убиец. Имаш право, отстъпи тя след малко. Чувстваше как на устните й напира усмивка, но я скри. Логиката на Поте Галвес беше елементарна и затова разбираема, тя познаваше добре правилата. В известна степен това беше и продължаваше да бъде собствената й логика: тази на света, от който идваха и двамата. Гуеро Давила, хрумна й изведнъж, много би се веселил с всичко това. Същинска Синалоа. Дявол да го вземе… Шегите на живота.

— Молиш ме за работа?

— Може някой ден да пратят други — стрелецът сви рамене със смирено простодушие, — и аз ще мога да си изплатя дълга.

И ето го сега Поте Галвес, чакаше я до колата, както всеки божи ден от онази сутрин на терасата на хотел „Пуенте Романо“. Шофьор, телохранител, куриер, момче за всичко. Лесно му изкара разрешително за пребиваване и дори — това вече струваше малко по-скъпо, — разрешително за носене на оръжие. Постигна го чрез една приятелска охранителна фирма. Можеше да носи законно колт „Питон“, закачен на колана в кожен калъф, същия като този, който насочи към главата на Тереса в един друг живот и на едно друго място. Но хората от Синалоа не създадоха нови проблеми. В последните седмици, с помощта на Язиков, „Трансер Нага“ стана посредник, от любов към спорта, в една операция, която картелът на Синалоа беше реализирал само наполовина с руските мафии, започнали да се внедряват в Лос Анджелис и Сан Франсиско. Това смекчи напрежението, или пък приспа стари призраци. До Тереса дори достигна недвусмисленото послание, че всичко е забравено: не са чак като братя, но всеки е прав за себе си, броячът се занулява и край на мръсните номера. Батман Гуемес лично беше изяснил този въпрос чрез посредници, вдъхващи доверие. И макар че в този бизнес всяка гаранция се оказваше относителна, това беше достатъчно, за да поемат нещата обичайния си ход. Нямаше повече наемни убийци, макар че Поте Галвес, професионално и по природа недоверчив, никога не намали бдителността си. Най-вече, като се имаше предвид, че с разширяването на бизнеса, отношенията на Тереса с останалите се усложняваха и неприятелите й нарастваха пропорционално на могъществото й.

— У дома, Пинто.

— Да, господарке.

„У дома“ означаваше луксозна къща с огромен двор и басейн, които най-сетне бяха завършени, в Гуадалмина Баха, точно до морето. Тереса се настани на предната седалка, докато Поте Галвес сядаше зад волана. Работата над двигателите беше уталожила за няколко часа тревогите, които я терзаеха. Това беше кулминацията на един добър етап: бяха предадени четири пратки за Н’Дрангета, нямаше възражения и италианците искаха още. И хората от Солнцево поръчваха още. Новите моторници покриваха ефективно транспорта на хашиш от брега на Мурсия до португалската граница, с разумен процент залавяния от градската полиция и митническата охрана — и загубите бяха предвидени. Мароканските и колумбийските връзки действаха съвършено, финансовата инфраструктура, обновена от Тео Алхарафе, поемаше и канализираше несметни количества пари, като само две пети от тях се реинвестираха в оперативни средства. Но с разширяването на дейността на Тереса съприкосновенията с други организации, занимаващи се с бизнеса, се увеличаваха. Невъзможно е да растеш, без да заемаш пространство, което другите считат за свое. А там се появяваха галисийците и французите.

С французите нямаше никакви проблеми. Или по-скоро малки и за кратко. На Коста дел Сол действаха няколко доставчици на хашиш на мафията от Марсилия, групирани около два основни боса: един франкоалжирец на име Мишел Салем, и един марсилец, познат като Нене Гару. Първият беше снажен, шестдесетгодишен мъж, с прошарена коса и приятни обноски. С него Тереса беше имала няколко не особено задоволителни контакта. За разлика от Салем, специализирал се в трафика на хашиш в спортни плавателни съдове, дискретен и семеен мъж, който живееше в луксозната си къща във Фуенхирола с двете си разведени дъщери и четирите си внука, Нене Гару беше класически френски бонвиван. Арогантен гангстер, самохвалко и жесток, пристрастен към кожените якета, скъпите коли и впечатляващи жени. Гару се занимаваше не само с хашиш, но и с проституция, трафик на оръжия с къса цев и търговия с хероин на дребно. Всички опити да се постигнат разумни договорки бяха пропаднали. По време на една неофициална среща, проведена с Тереса и Тео Алхарафе в сепарето на един ресторант в Михас, Гару изгуби контрол над нервите си и стигна дотам да изрича на висок глас закани, прекалено груби и сурови, за да се приемат на сериозно. Това стана, когато французинът предложи на Тереса транспорта на четвърт тон колумбийски хероин и тя каза не. Според нея хашишът беше малко или много дрога за обикновените хора, коката — лукс за негодниците, които могат да си я позволят, но хероинът беше отрова за бедните и в тази гадост тя не се забъркваше. Точно така каза, „гадост“, и другият го прие зле. Мен никоя мексиканска мръсница не може да ме настъпва по топките, това дословно бяха последните му думи и поради марсилския му акцент те звучаха още по-неприятно. Тереса загаси много бавно цигарата си в пепелника, без да потрепне мускулче на лицето й, поиска сметката и напусна ресторанта. „Какво ще правим сега?, питаше тревожно Тео, когато вече бяха на улицата. Този тип е опасен и сега е бесен“. Но Тереса не каза нищо три дни, нито една дума, никакъв коментар. Нищо. Вътрешно, спокойна и мълчалива, тя плануваше ходове, за и против, сякаш беше по средата на сложна партия шах. Беше открила, че сивите зазорявания, сварващи я с отворени очи, отстъпваха място на интересни размишления, понякога много различни от тези, които й носеше дневната светлина. След три утрини вече беше взела решение и отиде при Язиков. Идвам да ти искам съвет, каза тя, макар и двамата да знаеха, че това не е истина. Когато му изложи накратко случая, Язиков я гледа известно време, после сви рамене. Израснала си много, Тереса, каза той. А когато се израства много, тези неприятности влизат в пакетната цена. Да. Аз не мога да се меся в това. Не. Не мога и да те съветвам, защото тази война е твоя, не моя. Може дори един ден — животът обича да се шегува, — да се видим изправени един срещу друг заради подобни неща. Да. Кой знае. Само помни, че в този бизнес един неразрешен проблем е като рака. Рано или късно убива.

Тереса реши да приложи методите от Синалоа. Ще им дам да се разберат, каза си тя. В крайна сметка, щом там в съответните ситуации някои методи се оказваха ефикасни, трябваше да бъде същото и тук, където на нейна страна щеше да е и липсата на подобна практика. Нищо не вдъхва толкова респект, колкото извънмерното, още повече, когато не го очакваш. Без съмнение Гуеро Давила, голям привърженик на „Томатерос де Кулиакан“, смеейки се искрено от кръчмата в ада, където сега навярно беше седнал, би описал това като да удариш яко с бейзболна бухалка и да им отмъкнеш втора база на французойчетата. Този път си подсигури средствата от Мароко, откъдето един стар приятел, полковник Абделкадер Чаиб, й прати подходящите хора: бивши полицаи и бивши военни, които говореха испански, бяха с редовни паспорти с туристическа виза и пътуваха на отиване и връщане по линията на ферибота Танжер — Алхесирас. Сурови хора, наемни убийци, които получаваха само най-необходимите инструкции и информация и които в случай на задържане от страна на испанските власти нямаше да могат да бъдат свързани с когото и да било. Хванаха Нене Гару на излизане от една дискотека в Беналмадена в четири часа сутринта. Двама млади мъже с вид на северноафриканци — каза той по-късно в полицията, когато се възстанови, — го приближили явно с намерение да го нападнат, взели му портфейла и часовника, и му счупили гръбначния стълб с бухалка за бейзбол. Хряс. Хряс. Направили го на детска дрънкалка, поне този образен израз употреби говорителят на клиниката — началниците му после го осъдиха за прекаленото му красноречие, — за да опише случая пред журналистите. Същата сутрин, когато новината се появи в криминалната хроника на вестник „Сур“ в Малага, на Мишел Салем му се обадиха по телефона в къщата във Фуенхирола. След като му каза „добър ден“ и се представи като приятел, мъжки глас изказа на съвършен испански съболезнованията за злополуката с Гару, за която, предполагаше той, господин Салем е в течение. Сетне, несъмнено от мобилен телефон, започна да му разказва с подробности как в настоящия момент внуците на франкоалжиреца, три момиченца и едно момченце на възраст от пет до дванадесет години, си играят в двора на швейцарското училище на Лас Чапас — милите създания, които предишния ден са чествали с приятелчета рождения ден на най-голямата в едно заведение на „Макдоналдс“. На умницата Дезире, чийто обичаен маршрут на отиване и връщане от училище, както и на братчетата й, беше описан изчерпателно на Салем. За да се приключи въпроса, последният получи същия следобед, по куриер, плик със снимки, направени с фотоапарат с телеобектив, на тях се виждаха внуците му в различни моменти от последната седмица, включително в „Макдоналд’с“ и швейцарското училище.

Разговарях с Кучо Маласпина. Беше облечен с черен кожен панталон, английско сако от туид, мароканска чанта на рамото. Тъкмо си заминаваше окончателно за Мексико. Беше две седмици преди срещата ми с Тереса Мендоса. Срещнахме се случайно в чакалнята на аерогарата в Малага, между два полета със закъснения. Здравей, как си, драги, поздрави той. Как вървят нещата. Взех си кафе, той — портокалов сок, който пиеше със сламка, докато се разменяхме любезности. Чета ти нещата, гледам те по телевизията, все приказки в този дух. После двамата седнахме на канапе в един спокоен кът. Работя върху „Кралицата на Юга“, казах аз. Разсмя се ехидно. Той я беше кръстил така. На корицата на списание „Ола“ от преди четири години. Шест цветни страници с историята на живота й или поне тази част от него, която той е могъл да издири. Беше се съсредоточил повече върху властта й, върху лукса и тайнствеността. Почти всички снимки бяха направени с фотоапарат с телеобектив. „Тази опасна жена контролира всичко това“ — в такъв дух бе написан материалът. Мексиканка, тайнствена мултимилионерка, тъмно минало, смутно настояще. „Красива и загадъчна“ беше текстът под единствената снимка, направена отблизо: Тереса с тъмни очила, строга и елегантна, слизаща от една кола, заобиколена от бодигардове, в Малага. Отиваше да дава показания пред съдебна комисия по наркотрафика, където не можаха да докажат абсолютно нищо. По това време юридическата й и финансова защита вече бяха бетонни. Кралицата на наркотрафика в Протока, царицата на дрогата — така я описваше „Ел Паис“, — беше купила подкрепата на толкова политици и полицаи, че бе практически неуязвима. До такава степен, че Министерство на вътрешните работи предостави досието й на пресата, в опит да разпространи под формата на слухове и журналистическа информация това, което не можеше да се докаже по съдебен път. Но сметката им излезе крива. Репортажът превърна Тереса в легенда: една жена в суровия мъжки свят. Оттогава редките снимки, които успяваха да й направят или оскъдните й публични прояви винаги бяха новина. Папараците — срещу телохранителите на Тереса валяха оплаквания за агресия към фотографите, с този въпрос се занимаваха куп адвокати на „Трансер Нага“, — следваха дирите й с такъв интерес, какъвто проявяваха към принцесите на Монако или към кинозвездите.

— Значи пишеш книга за тази особа.

— Завършвам я. Почти.

— Какъв образ, а? — Кучо Маласпина ме гледаше, умен и хаплив, и поглаждаше мустаците си. — Добре я познавам.

Кучо беше стар мой приятел, от времето, когато работех като военен репортер, а той започваше да прави име в жанра „кой с кого спи“ — светска хроника и телевизионни предавания в часа след вечеря. Хранехме един към друг взаимно, съучастническо уважение. Сега той беше звезда, способен да проваля бракове на знаменитости само с един коментар, едно заглавие в списание или надпис под снимка. Умен, изобретателен и злонравен. Гуруто на клюките от доброто общество и на бляскавия свят на знаменитостите: отрова в чаша мартини. Не беше вярно, че познава добре Тереса Мендоса. Но се беше подвизавал в средата й — Коста дел Сол и Марбеля бяха благодатни ловни полета за журналистите от светската хроника, — и няколко пъти се беше добирал до нея. Въпреки това винаги беше отпращан категорично, което в единия случай означаваше насинено око и жалба в съда на Сан Педро де Алкантара, след като си получи заслуженото от един от телохранителите — описанието пасваше точно на Поте Галвес. Тогава журналистът бе направил всичко възможно да се приближи до нея на излизане от един ресторант в Пуерто Банус. Добър вечер, госпожо, бих искал да ви попитам, ако нямате нищо против, ау. Очевидно имате. Така че нямаше отговори, нито повече въпроси, нямаше нищо, освен онази мустаката горила, която стовари юмрук в окото на Кучо с професионално умение. Фрас. Звезди посред бял ден, журналистът, седнал на пода, вратите на колата се затварят, шум от потеглящ двигател. Кралицата на Юга, мярната за миг.

— Интригуващо е, представи си само. Жена, която за няколко години създава малка нелегална империя. Авантюристка с всичките необходими съставки: мистерия, наркотрафик, пари… Винаги дистанцирана, пазена от телохранители и легенда. Полицията е неспособна да се домогне до нея, а тя купува всичко наред. Копловиц77 на дрогата… Нали се сещаш за сестрите милионерки?… Същото, но с обратен знак. Когато онази нейна горила, дебелак с лице като „Ел Индио“ Фернандес78, ми заби крошето в окото, бях очарован, казвам ти. Няколко месеца живях от това. После, когато адвокатът ми поиска невероятно обезщетение и дори не сме сънували, че ще го получим, нейните хора го платиха, без да се пазарят. Честна дума. Виж, кълна ти се, че бяха много пари. Нямаше нужда да се ходи на съд.

— Вярно ли е, че се разбират добре с кмета?

Коварната му усмивка под мустаците стана още по-широка.

— С Томас Пестаня?… Великолепно — отпи малко със сламката, ръкомахайки възхитено с една ръка. — От Тереса валяха купища долари за Марбеля: обществени дейности, дарения, инвестиции. Запознаха се, когато тя си купи парцела, за да си построи къщата в Гуадалмина Баха: градини, басейн, фонтани, гледки към морето. Напълни я и с книги, защото на всичкото отгоре момичето се оказа малко нещо интелектуалка, нали? Или така разправят. Тя и кметът вечеряха много пъти заедно, срещаха се у общи приятели. Частни събирания, банкери, строители, политици и хора по-така…

— Правеха ли сделки?

— Разбира се. Пестаня я подпомогна много за местния контрол, а тя винаги знаеше как да спазва нормите. Винаги, когато имаше разследване, агенти и съдии внезапно се оказваха незаинетересовани или некомпетентни. Така че кметът можеше да се среща с нея, без да скандализира никого. Беше много потайна и хитра. Полека-лека пускаше пипала в кметствата, съдилищата… Дори Фернандо Бувиер, губернаторът на Малага, й беше в ръцете. В края на краищата всички печелеха толкова пари, че никой не можеше да мине без нея. Това беше защитата и силата й.

Силата й, повтори той. После изглади гънките на кожения си панталон, запали холандска пура и кръстоса крака. На Кралицата, додаде той, изпускайки дим от устата си, не й харесваха празненствата. За всички тези години е присъствала на две или три, най-много. Идваше късно и си тръгваше рано. Живееше затворена в къщата си и няколко пъти успяха да я снимат отдалеч, докато се разхождаше по плажа. Обичаше морето. Говореше се, че понякога излизала с контрабандистите си, както когато нямала пукната пара. Но това навярно е част от легендата. Истината е, че й харесваше. Купи голяма яхта, „Синалоа“, и прекарваше дълго време на борда й, сама с телохранителите си и екипажа. Два-три пъти са я видели така. По пристанищата на Средиземно море, Корсика, Балеарските острови, гръцките острови. Само това.

— Един път си мислех, че сме я пипнали… Един папарак успя да се договори с работниците, които трябваше да оправят нещо в градината й. Изснима няколко филмчета — тя на терасата, на прозореца и тъй нататък. От списанието, което беше купило снимките му, ме извикаха, за да напиша текста. Обаче не излезе нищо. Някой плати цяло състояние и спря репортажа. Снимките изчезнаха. Фокус-мокус препаратус. Казват, че лично Тео Алхарафе уредил работата. Адвокатът — хубавец. И че бил платил десет пъти стойността им.

— Спомням си това… Един фотограф имаше проблеми.

Кучо се наведе, за да изтръска пурата в пепелника. Ръката му застина на половината път. Коварната усмивка се превърна в глух, злорад смях.

— Проблеми?… Виж, скъпи. При Тереса Мендоса тази дума е евфемизъм. Момчето беше професионалист. Ветеран в занаята, събирач на боклука на елита, биваше го да души из бельото и частния живот на хората… Списанията и агенциите никога не казват кой е авторът на тези репортажи, но някой трябва да беше подложил ръка, за да му сипят с черпака. Две седмици след като снимките изчезнаха безследно, ограбиха апартамента на момчето, което живееше в Торемолинос, докато, забележи, той случайно спял вътре… Какви работи, а?… Резнали го четири пъти с нож, изглежда без намерение да го убиват, после счупили, един по един, пръстите на двете му ръце, представи си… Слухът тръгна. Повече никой не се върна да души около къщата в Гуадалмина, разбира се. Нито се приближи до тази кучка на по-малко от двайсет метра разстояние.

— Любовни истории — казах аз, сменяйки темата.

Отрече категорично. А това беше точно по неговата специалност.

— Любовни истории — нула. Поне доколкото аз зная. А ти е известно, че аз зная. Говореше се нещо за връзка с доверения й адвокат, Тео Алхарафе. Добре сложен, от класа. Освен това голям мръсник. Пътуваха заедно и тъй нататък. Виждали са ги заедно, включително в Италия. Не си падаше по адвоката. Виж, сигурно е спала с него. Но не си падаше. Повярвай ми, тия работи ги надушвам като хрътка. По-скоро си мисля за Патрисия О’Фарел.

О’Фарел, продължи Кучо след като отиде за още един портокалов сок и поздрави няколко познати на връщане, беше друго нещо. Бяха приятелки и съдружнички, макар че бяха различни като деня и нощта. Но са били заедно в затвора. Каква история, а? Толкова заплетена и въобще… Толкова перверзна. Онази беше наистина изискана. Мръсница и лесбийка. Зряла, с всичките пороци на света, включително и този — Кучо докосна многозначително носа си. — Толкова развейпрах, че повече няма накъде. Така че не е лесно да се обясни как тези двете, Сафо и капитан Морган, бяха заедно. Макар да се знаеше, че юздите ги държеше Мексиканката. Невъзможно е да си представиш черната овчица на фамилия О’Фарел да организира този бизнес сама.

— Беше откровена и всеизвестна лесбийка. Кокаинистка докрай. Това даде повод за много приказки… Разправят, че облагородила другата, която била неграмотна, или почти неграмотна. Истина или не, когато се запознах с нея, тя вече се обличаше и се държеше на ниво. Носеше хубави дрехи, винаги дискретни: тъмни тонове, семпли цветове… Ще се разсмееш, но един път дори я включихме в списъка на двайсетте най-елегантни жени на годината. Донякъде на майтап, донякъде на сериозно. Кълна ти се. И се получи, представяш ли си, интрижката. Малко след десето място. Беше хубавичка, не голяма красавица, но умееше да се нагласи — остана замислен, с разсеяна усмивка, накрая сви рамене. — … Ясно е, че имаше нещо между тях двете. Не зная какво: приятелство или интимна връзка, но имаше нещо. Всичко беше много странно. Навярно това обяснява защо Кралицата на Юга имаше малко мъже в живота си.

Данг, данг, прозвуча уредбата в залата. „Иберия“ съобщава за излитането на полета за Барселона. Кучо погледна часовника си и стана, премятайки чантата през рамо. Аз също станах, подадохме си ръце. Много се радвам, че се видяхме и прочие. И благодаря. Надявам се да прочета книгата, ако преди това не ти отрежат топките. Мисля, че се казва емаскулинизация. Преди да си тръгне, ми намигна.

— Накрая остава загадката, нали?… Това, което се случи с О’Фарел, и с адвоката — засмя се той на тръгване. — Това, което се случи с всички.

Беше мека есен, с топли нощи и добри сделки. Тереса Мендоса отпи от коктейла с шампанско, който държеше в ръка, и се огледа наоколо. Нея също я наблюдаваха, открито или крадешком, сред коментари на тих глас, прошепвания, усмивки, понякога угоднически или боязливи. Нямаше начин. В последно време медиите се занимаваха прекалено много с нея, за да си позволи да остане незабелязана. Очертаваше координатните оси на мислен план и се виждаше в географския център на сложна мрежа, изтъкана от пари и власт, пълна с възможности и също така с контрасти. Тиха музика, петдесет подбрани лица, единадесет часа вечерта, жълтеникавата половинка на луната висеше хоризонтално над черното море, отразяваше се в залива на Марбеля от другата страна на безкрайния пейзаж, изпъстрен с милиони светлини. Салонът беше отворен към градината, към склона на планината, до шосето за Ронда. Достъпът — контролиран от охранители и общински полицаи. Томас Пестаня, домакинът, минаваше от група на група и разговаряше с гостите. Беше в бяло сако, с червен пояс, с огромна хаванска пура между пръстените на лявата ръка, с гъсти като на мечок вежди, извити в постоянна гримаса на изненада и удоволствие. Приличаше на шмекер от шпионски филм от седемдесетте. От чаровните отрицателни герои. Благодаря, че дойдохте, скъпи мои. Какъв жест. Какъв жест. Познавате ли еди-кой си?… А другия еди-кой си?… Томас Пестаня беше такъв. Във вихъра си. Обичаше да се перчи с всичко, дори с Тереса, сякаш тя беше поредното доказателство за успеха му. Опасен и рядък трофей. Когато някой го питаше за нея, пускаше дяволита усмивка и клатеше глава: само да знаехте. Всичко, което дава известност и пари, ми върши работа, беше казал той веднъж. Едното води до другото. Освен че придаваше известен екзотичен и загадъчен привкус на местното отбрано общество, Тереса беше и рог на изобилието, неизчерпаем източник на инвестиране на свежи пари. Последната операция, целяща да спечели сърцето на кмета — горещо препоръчана от Тео Алхарафе, — включваше погасяването на един общински дълг, който заплашваше Кметството със скандално ембарго на собствеността и политически последици. Освен това Пестаня, бъбривец, амбициозен, хитър — най-избираният кмет от времето на Хесус Хил79, — страшно обичаше да се хвали с връзките си в специални случаи, дори да беше само пред избрана група приятели, съдружници, както колекционерите на предмети на изкуството показват частните си галерии, в които някои от шедьоврите са придобити незаконно, и не винаги могат да се излагат пред широка публика.

— Представи си една полицейска хайка тук — каза Пати О’Фарел.

Цигарата димеше в устата й и тя се смееше, с трета чаша в ръка. На никой полицай обаче не му стиска, додаде тя. Няма уста, дето да преглътне такава хапка.

— Има един полицай. Нино Хуарес.

— Виждала съм го този негодник.

Тереса отпи нова глътка, докато приключваше с пресмятанията. Трима финансисти. Четирима едри строителни предприемачи. Неколцина англоговорящи възрастни актьори, заселили се в района, за да избегнат данъците в страната си. Един филмов продуцент, с когото Тео Алхарафе току-що бе установил изгодно сдружение, тъй като обявяваше фалит един път годишно и беше експерт да движи пари чрез фирми със загуби и филми, които никой не гледа. Един собственик на шест голф игрища. Двама губернатори. Един обеднял саудитски милионер. Един член на мароканското кралско семейство, чиито дела процъфтяваха. Основната акционерка на голяма верига хотели. Една известна манекенка. Един певец, пристигнал от Маями с частен самолет. Един бивш финансов министър и жена му, бивша съпруга на известен театрален актьор. Три от най-скъпите проститутки, красиви и прочути с креватните си истории… Тереса поприказва с губернатора на Малага и съпругата му — последната я гледа през цялото време със страхопочитание, видимо запленена, без да отвори уста. Междувременно Тереса и губернаторът договаряха финансирането на един културен дом и три центъра за лечение на токсикомании. После разговаря с двама от строителите и — в уединение, кратко и ползотворно, с члена на мароканската кралска фамилия, съдружник на общи приятели от двете страни на Протока, който й даде визитната си картичка. Трябва да дойдете в Маракеш. Много съм слушал за вас. Тереса кимаше неангажиращо и се усмихваше. Да му се не види, мислеше си тя, представяйки си какво най-вероятно е чула за нея въпросната особа. И от кого. После размени няколко думи със собственика на голф игрищата, с когото се познаваха бегло. Имам интересно предложение, каза й той. Ще ви се обадя. Певецът от Маями се смееше, заобиколен от малка групичка, като отмяташе глава назад, за да покаже наскоро опънатата в някоя клиника кожа на шията. Като млада бях луда по него, беше казала подигравателно Пати. Виж го сега. Sic transit80 — ирисите й блестяха с разширени зеници. Искаш ли да се запознаем?… Тереса поклати глава в знак на отказ, отпиваща от питието си. Не ме дразни, Полковник. И внимавай, защото това ти е третата чаша. Ти ме дразниш, беше казала другата, без да загуби доброто си настроение. Такава си сухарка — не забравяш работата и за миг в шибаното си съществуване.

Тереса отново се огледа разсеяно. Всъщност това не беше точно празненство, въпреки че се честваше рождения ден на кмета на Марбеля. Беше си чиста проба социална литургия, свързана с бизнеса. Трябва да отидеш, беше настоял Тео Алхарафе. В момента той разговаряше в групичката на финансистите и жените им, коректен, внимателен, с чаша в ръка, високият му силует леко приведен, орловият му профил обърнат учтиво към дамите. Дори да е за петнадесет минути, мини оттам, беше съветът му. Пестаня реагира много елементарно на някои жестове, при него оказаното внимание винаги дава резултат. А и не става дума само за кмета. С няколко „добър вечер“ и „как сте?“ ще разрешиш отведнъж куп затруднения. Разчистваш си пътища и си улесняваш нещата. Улесняваш и нас.

— Сега се връщам — каза Пати.

Беше оставила празната чаша на масата и се отдалечаваше в посока към бара: високи токове, деколте на гърба, стигащо до кръста, пълен контраст на черната рокля, която беше облякла Тереса. Като единствено украшение носеше обици — малки, обикновени перли, — и седемте тънки сребърни гривни. На връщане Пати докосна съзнателно гърба на една млада жена, разговаряща с няколко човека. Тя се обърна леко и я изгледа. Тази сладурана, беше казала Пати, поклащайки главата си, все така ниско остригана, щом погледът й попадна на нея. Тереса, свикнала с предизвикателния тон на приятелката си — Пати често нарочно прехвърляше границата в нейно присъствие, — сви рамене. Прекалено е млада за теб, Полковник, рече тя. Млада или не, отвърна другата, в Ел Пуерто нямаше да ми избяга, каквото й да направеше. Или се заблуждавам, додаде тя, след като я гледа известно време замислена, както с Едмон Дантес. Усмихваше се прекалено подчертано, докато изричаше това. Сега Тереса я наблюдаваше обезпокоена как се отдалечава: Пати започваше да залита леко, макар че щеше да издържи вероятно още няколко глътки алкохол, преди да посети за първи път тоалетната, за да си натопи носа в праха. Но проблемът не беше нито в чашите алкохол, нито в смъркането на кокаина. Проклетата Пати. Нещата отиваха все по на зле, и не само тази вечер. Колкото до самата Тереса, беше й достатъчно и вече мислеше да си тръгва.

— Лека нощ.

Беше видяла Нино Хуарес да се навърта наблизо и да я гледа изпитателно. Дребен, с русолява брадичка. Скъпи дрехи, които не можеха да се купят с парите от държавната заплата. Засичаха се понякога отдалеч. Тео Алхарафе се занимаваше с този въпрос.

— Аз съм Нино Хуарес.

— Зная кой сте.

От другия край на салона Тео, който не пропускаше нищо, отправи предупредителен поглед към Тереса. Въпреки че е наш, и че за него винаги има авансово изплащане на цялата сума, този тип е минно поле, казваха очите му. Освен това има хора, които гледат.

— Не знаех, че посещавате тези събирания — каза полицаят.

— И аз не знаех, че вие ги посещавате.

Това не беше вярно. На Тереса й беше известно, че комисарят, шеф на СБОП на Коста дел Сол, обичаше живота в Марбеля, да общува с известните личности, да се явява по телевизията, за да съобщава за извършването на тази или онази брилянтна операция в служба на обществото. Обичаше и парите. Томас Пестаня и той бяха приятели и се подкрепяха взаимно.

— Това е част от работата ми — Хуарес замълча и се усмихна. — … Както и от вашата.

Не ми харесва, реши Тереса. Има хора, които мога да купя, ако е необходимо. Някои от тях ми харесват, други — не. Този не ми харесва. Всъщност не ми харесват полицаите, които се продават. Или тези, които се продават, независимо дали са полицаи или не. Да купиш не означава да си го отнесеш вкъщи.

— Има един проблем — рече онзи тип.

Тонът му беше почти задушевен. Оглеждаше се наоколо като нея, жест на учтивост.

— Проблемите — отговори Тереса — не са по моята част. Имам хора, чиято работа е да ги разрешават.

— Този обаче не е лесен за разрешаване. Предпочитам да ви го обясня директно на вас.

После го направи със същия тон и с малко думи. Ставаше дума за ново разследване, възбудено от съдия от „Аудиенсия Насионал“, изключително усърден в работата си: някой си Мартинес Пардо. Този път съдията бил решил да остави настрани СБОП на Коста дел Сол и да разчита на градската полиция. Хуарес оставал извън играта и не можел да се намеси. Искал единствено да го изясни преди нещата да се задвижат.

— Кой по-точно в градската полиция?

— Има една доста добра група. „Делта Куатро“. Ръководи я капитан на име Виктор Кастро.

— Чувала съм да се говори за него.

— От известно време подготвят тайно работата. Съдията идва няколко пъти. Очевидно са по следите на последната пратка от лодки с полутвърд корпус, която е някъде тук. Искат да проверят няколко от тях и да направят връзката по-нагоре.

— Сериозно ли е?

— Зависи какво ще открият. Вие знаете на какво могат да се натъкнат.

— А СБОП на Коста дел Сол?… Какво мисли да прави?

— Нищо. Да гледа. Вече ви казах, че държат моите хора настрани. С това, което току-що ви разказах, съм изпълнил задължението си.

Пати се връщаше с чаша в ръка. Отново стъпваше уверено. Тереса предположи, че е минала през тоалетната да се освежи с нещо. Гледай ти, каза тя, щом дойде при тях. Виж кой е тук. Законът и редът. И какъв голям „Ролекс“ носи тази вечер суперкомисарят. Нов ли е? Лицето на Хуарес придоби мрачен израз. Той изгледа Тереса в продължение на няколко секунди. Вече знаете как стоят нещата, говореше погледът му. И съдружничката ви няма да ви бъде от помощ, ако облаците започнат да се сгъстяват.

— Извинете ме. Приятна вечер.

Хуарес се смеси с гостите. Патрисия се смееше тихичко, докато го гледаше как се отдалечава.

— Какво ти разправяше този кучи син?… Не си ли получава заплатата в края на месеца?

— Не е разумно да предизвикваш така — Тереса снишаваше глас, чувстваше неудобство. Не искаше да се гневи, най-малко тук. — Особено полицаи.

— Нали му плащаме?… Да върви на майната си.

Надигна чашата си, почти яростно. Тереса не беше сигурна дали озлоблението в думите се дължеше на Нино Хуарес или на нея.

— Слушай, Полковник. Не ме проваляй. Пиеш много. С другото също прекаляваш.

— И какво от това?… Празник е и тази вечер имам желание да се забавлявам.

— Не се занасяй. Кой ти говори за тази вечер.

— Добре, бавачке.

Тереса не каза нищо повече. Погледна приятелката си в очите, втренчено, и тя отклони поглед.

— В крайна сметка — измърмори Пати след малко, — петдесет процента от подкупа на този червей го плащам аз.

Тереса продължаваше да мълчи. Размишляваше. Почувства отдалеч тревожния поглед на Тео Алхарафе. Това нямаше край. Тъкмо запушиш една дупка и се появява друга. И не всичко се оправяше със здрав разум и пари.

— Как е кралицата на Марбеля?

Томас Пестаня се появи при тях: чаровник, популист и вулгарен. Бялото сако му придаваше вид на дебел сервитьор. С Тереса се срещаха често: близост, дължаща се на общи интереси. На кмета му харесваше да живее опасно, стига в цялата работа да имаше пари и влияние. Беше основал местна политическа партия, носеше се в мътните води на сделките с недвижими имоти. Легендата, която се раждаше около личността на Мексиканката, засилваше усещането му за власт и суета. Подсилваше също и банковата му сметка. Първоначално Пестаня беше натрупал богатството си като доверен човек на голям андалуски строителен предприемач. Купуваше парцели за фирмата, използвайки връзките и парите на своя шеф. После, когато една трета от Коста дел Сол беше негова, отиде при шефа си, за да му каже, че напуска. Наистина ли? Наистина. Виж, съжалявам. Как мога да ти се отблагодаря за службата. Вече го направихте, беше отговорът на Пестаня. Всичко е записано на мое име. По-късно, когато излезе от болницата, където се възстановяваше след получения инфаркт, бившият шеф на Пестаня месеци наред го търси с пистолет в джоба.

— Интересни хора, нали?

Пестаня, комуто нищо не убягваше, я беше видял да си бъбри с Нино Хуарес. Но не каза нищо. Размениха си комплименти: всичко е чудесно, кмете, моите поздравления. Прекрасно тържество. Тереса попита колко е часът и той й каза. Ще обядваме заедно във вторник, разбира се. Където ходим винаги. Сега трябва да си тръгваме. Всяка жаба да си знае гьола.

— Ще трябва да си тръгнеш сама — възропта Пати. — Аз се чувствам превъзходно.

С галисийците нещата се оказаха по-сложни, отколкото с французите. Подходът към тях изискваше ювелирна точност, защото мафиите от северозападна Испания имаха собствени контакти с Колумбия и понякога работеха със същите хора, с които работеше и Тереса. Освен това наистина бяха сурови хора, бяха изминали дълъг път, имаха опит и се намираха на своя територия, след като старите „амос до фуме“, господарите на мрежата за контрабанда на цигари, се бяха преориентирали към трафика на дрога, и се бяха превърнали в истински „амос до фариня“81. Естуарите на галисийските реки бяха техни феоди, но те разширяваха полето на действието си на юг, в посока към Северна Африка, по притоците на Средиземно море. Докато „Трансер Нага“ се занимаваше само с транспортирането на хашиш го андалуското крайбрежие, взаимоотношенията им, макар и студени, се развиваха привидно на принципа „живей и остави и другите да живеят“. Кокаинът беше нещо различно. В последно време организацията на Тереса израсна като сериозен конкурент. Всичко това се постави за обсъждане на събрание, организирано на неутрален терен, в малко имение в провинция Касерес, близо до Аройо де ла Лус, между планината Санто Доминго и пътя N-521, в имение, гъсто обрасло с коркови дъбове, с пасбища за добитъка. Бялата къща беше разположена в края на път, по който колите вдигаха облаци прах и по който всеки натрапник можеше лесно да бъде разкрит. Срещата се състоя в късната сутрин. От страна на „Трансер Нага“ дойдоха Тереса и Тео Алхарафе, придружени от Поте Галвес на волана на черокито, следвани от тъмен пасат с двама напълно доверени мъже, млади мароканци, изпробвани първо в лодките и взети по-късно в отдела по сигурността. Тя беше облечена в черно, в костюм с панталон от добра марка и с добра кройка, косата й беше прибрана на тила, опъната и сресана на прав път. Галисийците вече бяха там. Бяха трима, с още толкова телохранители на вратата, до двете лъскави беемвета, с които бяха дошли на срещата. Всички заговориха направо по същество. Бодигардовете се гледаха едни други вън, заинтересованите страни — вътре, насядали около голяма маса в стил рустик, в средата на стая с греди на тавана и препарирани глави на благородни елени и глигани по стените. На масата имаше сандвичи, напитки и кафе, кутии с пури и бележници за водене на записки. Делова среща, която започна зле, когато Сисо Пернас, от клана на Корбейра, син на Хакин Пернас, „амо до фуме“ от устието на Ароса, взе думата, за да изложи въпроса. Обръщаше се през цялото време към Тео Алхарафе, сякаш адвокатът беше истинският му събеседник, а Тереса присъстваше, за да краси масата. Проблемът, каза Сисо Пернас, е там, че хората от „Трансер Нага“ се навират навсякъде. Нямаме нищо против средиземноморската им експанзия, хашиша и прочие. Нито що се отнася до белия прах, в разумни граници: има хляб за всички. Но всеки да си знае мястото, да уважава чуждите територии и традицията, която в Испания — продължаваше да гледа само Тео Алхарафе, все едно той беше мексиканецът, — винаги е била на почит. Под територии Сисо Пернас и баща му Хакин разбираха атлантическите операции, големите товари, превозвани с кораби от латиноамериканските пристанища. Те работеха с колумбийците от край време, откакто дон Хакин, братята Кобейра и хората от старата генерация, под натиска на младото поколение, започнаха да се преориентират от цигарите към хашиша и кокаина. Така че имаха едно предложение: нямали нищо против „Трансер Нага“ да работи с белия прах, който идваше от Казабланка и Агадир, стига да го прекарват към източното Средиземноморие и да не оставаше в Испания. Защото директните превози за Полуострова и Европа, пътят на Атлантика и разклоненията му на север, бяха владение на галисийците.

— В действителност ние това и правим — отбеляза Тео Алхарафе. — С изключение на транспорта.

— Знаем това — Сисо Пернас си наля кафе от каната пред него, след като я предложи първо на Тео, който поклати глава в знак на отказ. Жестът на галисиеца не включваше Тереса. — Но нашите хора се страхуват, че ще се изкушите да разширите бизнеса. Има неща, които не са ясни. Кораби, които кръстосват насам-натам… Не можем да контролираме това, а и рискуваме да ни припишат чужди операции — погледна към двамата си придружители, сякаш те добре знаеха за какво става дума. — Митническата охрана и полицията да ни зажужат като конска муха на ухото.

— Морето е свободна територия — вметна Тереса.

Проговаряше за първи път, след първоначалните поздрави. Сисо Пернас гледаше Тео, все едно тези думи бяха произнесени от него. Симпатичен като бръснарско ножче. Придружителите му гледаха Тереса снизходително. Любопитно, сякаш се забавляваха от ситуацията.

— Не става дума за това — каза галисиецът. — Отдавна работим с кокаина. Имаме опит. Направили сме големи инвестиции — продължаваше да се обръща към Тео. — Вие разстройвате работата ни. Може да стане така, че ние да платим вашите грешки.

Тео отправи бърз поглед към Тереса. Мургавите му ръце очертаваха с автоматичната писалка въпросителен знак във въздуха. Тя остана невъзмутима. Върши си работата, казваше мълчанието й. Всяко нещо с времето си.

— И какво мислят колумбийците? — попита Тео.

— Траят си — Сисо Пернас се усмихваше накриво. Тези мръсни Пилатовци, казваше изразът на лицето му. — Смятат, че проблемът е наш и че трябва да го разрешим помежду си.

— Каква е алтернативата?

Галисиецът отпи бързо от кафето и се отдръпна леко назад на стола си, с доволен вид. Русичък, оцени го Тереса. Изглежда добре, около трийсетте. Добре оформени мустаци и син блейзър върху бяла риза без вратовръзка. Наркотрафикант джуниър, второ или трето поколение, несъмнено с образование. По-прибързан от предшествениците си, които държаха парите си натъпкани в чорап и ходеха винаги с едно и също демодирано сако. По-малко разсъдлив. По-малко правила и по-голяма жажда за пари, с които да купува лукс и жени. Също така по-арогантен. Вече си идваме на думата, говореше погледът на Сисо Пернас. Погледна към придружителя си отляво, дебел мъж с бледи очи. Работата е опечена. Отстъпваше подробностите на подчинените си.

— От Протока навътре — каза дебелият, като подпря лакти на масата — вие имате пълна свобода. Ние ще ви прехвърлим товарите от Мароко, щом така предпочитате, но поемаме отговорността за транспорта от латиноамериканските пристанища… Готови сме да ви предоставим специални условия, проценти, гаранции. Дори да работите като съдружници, но ние да контролираме операциите.

— Колкото по-просто е всичко — заключи Сисо Пернас, почти полегнал назад, — толкова по-малко са рисковете.

Тео размени поглед с Тереса. А ако не сме съгласни, каза му тя с очи. А ако не сме съгласни, повтори адвокатът на глас. Какво става, ако не приемем условията. Дебелият не отговори. Сисо Пернас се разсея, разглеждайки чашата си с кафето, замислен, сякаш тази възможност никога не бе допускана.

— Тогава не знам — рече той накрая. — Навярно ще имаме проблеми.

— Кой ще има проблеми? — позаинтересува се Тео.

Приведе се малко, спокоен, въздържан, с автоматичната писалка между пръстите, все едно се канеше да записва. Сигурен в ролята си, макар че Тереса знаеше, че гореше от желание да стане и да напусне тази стая. Естеството на проблемите, за които намекваше галисиецът, не беше по специалността на Тео. На моменти извръщаше леко лице към нея, без да я гледа. Аз съм дотук, намекваше той. Моята част са мирните преговори, финансовите съвети и финансовите дела, а не скритият смисъл, нито заплахите, носещи се във въздуха. Ако разговорът ще сменя тона си, вече не е моя работа.

— Вие… Ние — Сисо Пернас хвърляше подозрителни погледи към писалката на Тео. — Никой не печели от едно разногласие.

Последните думи прозвучаха като чупене на стъкло. Хряяяс. Това е точката, каза си Тереса, където поддаваш или дръпваш напред. Тук започва войната. Където се намесва гадната мексиканка от Синалоа, която знае какво рискува. И по-добре, че е тук, чака да я повикам. Сега имам нужда от нея.

— Да му се не види… Ще ни потрошите с бухалки за бейзбол?… Както се случи на онзи французин, за който писаха оня ден във вестниците?

Гледаше Сисо Пернас с изненада, която изглеждаше истинска, въпреки че не убеждаваше никого, нито пък имаше това за цел. Мъжът се обърна към нея, сякаш тя току-що се беше появила, докато дебелакът с бледите очи си гледаше ноктите, а третият, слаб с ръце на селянин или рибар, си бъркаше в носа. Тереса изчака Сисо Пернас да каже нещо. Но галисиецът мълчеше, гледаше я със смесица от раздразнение и объркване. Колкото до Тео, безпокойствието му беше прераснало в забележима тревога. Внимавай, мълвеше нямо той. Много внимавай.

— Може би — продължи Тереса бавно — понеже съм чужденка, не познавам нравите… Господин Алхарафе се ползва с пълното ми доверие, но когато преговарям по бизнес, обичам да се обръщат към мен. Аз съм тази, която решава собствените си дела… Схващате ли ситуацията?

Сисо Пернас продължаваше да я гледа мълчаливо, ръцете му лежаха от двете страни на чашата кафе. Атмосферата беше близка до точката на замръзване. Кой казва, че трябва да е така, помисли си Тереса. Ако ми засвирят мелодията, аз пък ще им напиша текста. А и разбирам малко от галисийци.

— Значи сега — додаде тя, — ще ви кажа как аз виждам нещата.

Надявам се да не оплескам работата. И каза как тя вижда нещата. Направи го ясно, отделяше всяка фраза с подходящите паузи, за да могат всички да схванат нюансите. Високо уважавам това, което правите в Галисия, започна тя. Сурови хора сте вие и освен това, свестни. Но това не ми пречи да зная, че сте нарочени от полицията, следени отблизо и подложени на съдебни процедури. Имате издайници и внедрени агенти навсякъде и от време на време някой от вас се оставя да бъде хванат с ръце на масата. Всичко много мазно, както казваме в Синалоа. Ако моят бизнес се основава на нещо, то това е пределната сигурност. Работи се така, че да се попречи, в рамките на разумното, на изтичането на информация. Малко хора и по-голямата част не се познават помежду си. Това ни спестява доносничества. Отне ми време да създам тази структура и нямам намерение първо, да я оставя да ръждясва, и второ, да я излагам на опасност с операции, които не мога да контролирам. Вие искате от мен да се оставя във вашите ръце, в замяна на проценти и знам ли какво още. Искате да скръстя ръце и да ви отстъпя монопола. Не виждам какво печеля от това, нито защо да се съгласявам. Освен ако не ме заплашвате. Но не го вярвам, нали?… Не вярвам, че ме заплашвате.

— За какво да ви заплашваме? — попита Сисо Пернас.

Този акцент. Тереса отпъди призрака, витаещ наоколо. Имаше нужда главата й да е спокойна, тонът й да е точен. Скалата на Леон беше далеч и не искаше да се блъсне в друга.

— Вижте, дори ми хрумват два начина — отвърна тя. — Да филтрирам информацията, която ми вреди, или да опитам нещо директно. И в двата случая, знайте, че мога да съм гадна като никой друг. С една разлика: нямам никого, който да ме прави уязвима. Просто минавам оттук, утре мога да умра, да изчезна или да си тръгна, без да си стягам куфарите. И гробница не съм поръчала да ми направят, въпреки че съм мексиканка. При все това, вие имате позиции. Пасос, мисля, че така наричате красивите къщи в Галисия. Невиждан лукс, приятели… Роднини. Вие можете да извикате колумбийски наемни убийци за мръсната работа. Аз — също. Вие можете, докарани до крайност, да предизвикате война. Аз, скромно казано, — също, защото имам пари в излишък и с тях се купува всичко. Но една война ще привлече вниманието на властите… Забелязала съм, че на тия от Министерство на вътрешните работи не им харесва разчистването на сметки между наркотрафикантите. Още по-малко, ако има лични и фамилни имена, позиции, на които се слага запор, хора, заплашени да отидат в затвора, съдебни процедури в ход… Вие много се появявате във вестниците.

— Вие също — не й остана длъжен Сисо Пернас, на лицето му се изписа раздразнение.

Тереса го изгледа студено в продължение на три секунди. Беше съвсем спокойна.

— Не всеки ден, нито на същите страници като вас. За мен никой нищо не е доказал.

Галисиецът се изсмя кратко, грубо.

— Е, вие ще ми кажете как го постигате.

— Вероятно съм по-голяма мръсница от вас.

Е, казахме си нещата, помисли си в заключение тя. От ясно по-ясно и без вазелин. Сега да видим накъде ще тръгнат тия копелета. Тео слагаше и махаше капачката на писалката. И ти изживяваш лош момент, помисли си Тереса. Затова ти плащам толкова. Разликата е, че на теб ти личи, на мен — не.

— Всичко може да се промени — отбеляза Сисо Пернас. — Имам предвид нещата при вас.

Очакван вариант. Предвиден. Тереса взе една цигара „Бисонте“ от пакета пред себе си, поставен точно до чашата с вода и кожената папка с документите. Направи го така, все едно размисляше. Захапа цигарата, без да я запалва. Устата й беше пресъхнала, но реши да не пипа чашата с вода. Въпросът вече не е как се чувствам аз, рече си тя. Въпросът е как ме виждат те.

— Разбира се — съгласи се тя. — И ми се струва, че ще се промени. Но аз продължавам да съм си аз. С моите хора, но пак аз. Бизнесът ми е доброволно ограничен. Само транспорт. Това намалява потенциалните щети. И амбициите ми. При вас обаче има много врати и прозорци, откъдето може да се влезе. Има голям избор, ако някой реши да почука. Хора, които обичате, интереси, които си струва да запазите… Има откъде да ви видят сметката.

Гледаше мъжа в очите, с цигара в устата. Безизразно. Остана така няколко мига, броеше наум секундите, докато Сисо Пернас, със замислен вид и почти против волята си, пъхна ръка в джоба си, извади златна запалка и като се пресегна през масата, й запали цигарата. Докарах ли те дотук, русокоси мръснико. Вече се огъваш. Благодари му с кимване на глава.

— А на вас — не? — попита накрая галисиецът, като прибираше запалката.

— Може да проверите — Тереса изпускаше дима, докато говореше, с леко притворени очи. — Ще се изненадате да разберете колко силен е човекът, който няма нищо за губене, освен себе си. Вие имате семейство, например. Много хубава жена, казват… Син.

Да свършваме, реши тя. Не трябва да разбуждаме страха отведнъж, защото тогава може да се превърне в изненада или неблагоразумие и да подлуди тези, които смятат, че няма изход. Това ги прави непредвидими и много, много опасни. Майсторството е да го внушаваш малко по малко: да ти държи, да не ти дава да заспиш и да узрее, защото по този начин се превръща в респект. Границата е тънка и трябва да се пипа леко, докато се улучи.

— В Синалоа казваме: Ще убия цялото ти семейство, после ще изровя от гроба дедите ти, ще им пусна няколко куршума и пак ще ги погреба…

Докато говореше, без да гледа никого, отвори папката пред себе си и извади изрезка от вестник: снимка на футболен отбор от устието на Ароса, който Сисо Пернас, голям почитател, субсидираше щедро. Беше негов президент и на снимката — Тереса я беше поставила много внимателно между двамата, — позираше преди мач с играчите, с жена си и със сина си, прекрасно дете на десет-дванадесет години, облечено с екипа на отбора.

— Така че не се занасяйте с мен — сега вече гледаше галисиеца в очите. — Или както казвате тук, в Испания, бъдете така любезни да не ме дърпате за топките.

Шум на вода зад завесата на душа. Пара. Той обичаше да се къпе с много гореща вода.

— Могат да ни убият — каза Тео.

Тереса се беше подпряла на рамката на отворената врата. Гола. Усещаше приятната влага по кожата си.

— Не — отвърна тя. — Първо ще опитат нещо по-леко, за да ни преценят. После ще потърсят споразумение.

— Това, което ти наричаш леко, те вече го направиха… Те са подшушнали на съдия Мартинес Пардо това за гумените лодки, което ти разказа Хуарес. Натресоха ни градската полиция.

— Знам. Затова играх грубо. Исках да разберат, че ни е известно.

— Кланът Корбейра…

— Остави, Тео — Тереса клатеше глава. — Зная какво правя.

— Вярно е. Винаги знаеш какво правиш. Или страхотно се преструваш.

От трите ти изречения, разсъди Тереса, третото беше излишно. Но предполагам, че тук имаш известни права. Или си мислиш, че ги имаш. Голямото огледало в банята се беше запотило от парата и тя се виждаше като сиво петно. До умивалника бяха наредени шишенца с шампоан, лосион за тяло, сапун в опаковката със знака на хотела. „Парадор Насионал“ на Касерес. От другата страна на леглото с изпомачкани чаршафи, прозорецът очертаваше като в рамка средновековен пейзаж: старинни камъни се открояваха в нощта, колони и портици, позлатени от светлината на скрити прожектори. Да му се не види, помисли си тя. Като в американски филм, но истински. Старата Испания.

— Подай ми една хавлия, ако обичаш — помоли я Тео.

Беше много чистоплътен. Винаги си вземаше душ преди и след, сякаш да придаде хигиеничен привкус на правенето на секс. Старателен, чист, от хората, които като че ли никога не се потят и нямат нито един микроб по кожата си. Мъжете, които Тереса помнеше голи, почти всички бяха чисти, поне имаха такъв вид, но не и като този. Тео почти нямаше собствен мирис: кожата му беше мека, мъжката му миризма едва се долавяше, както и тази на сапуна и лосиона, използван след бръснене, толкова умерени, колкото неговото отношение към нея. След като правеха любов, винаги миришеха на нея, на нейната уморена плът, на нейната слюнка, на силната и тежка миризма на влажния отвор между бедрата й. Сякаш в крайна сметка Тереса обладаваше кожата на мъжа. Проникваше в нея. Подаде му хавлията, като наблюдаваше високото и слабо тяло, по което се стичаше вода. Черният мъх по гърдите, краката и члена. Спокойната усмивка, винаги уместна. Венчалната халка на лявата ръка. Нея халката не я засягаше, него привидно — също не. Нашата връзка е професионална, каза един-единствен път Тереса. Беше в началото, когато той се опита да се оправдава или да оправдава нея, с лек и ненужен коментар. Така че не ми ги разправяй на мене тия. И Тео беше достатъчно умен, за да разбере.

— Това за сина на Сисо Пернас сериозно ли беше?

Тереса не отговори. Беше се приближила към запотеното огледало и изтри с ръка част от парата. Там беше, с толкова неясни контури, че можеше и да не е тя, с разрошена коса, с големи черни очи, които се взираха в нея както обикновено.

— Никой няма да повярва, ако те види така — каза той.

Стоеше до нея, наблюдаваше я в изчистената от парата повърхност. Подсушаваше косата и гърба си с хавлията. Не се будалкай, говореше изражението й. Той я целуна разсеяно по косата и продължи да се суши, отивайки към спалнята. Тя остана, както си беше, подпряна на мивката, срещу запотеното си отражение. Дано никога да не се налага да го доказвам и на теб самия, помисли тя наум, поглеждайки мъжа, движещ се в съседната стая. Дано да не се наложи.

— Безпокои ме Патрисия — каза той внезапно.

Тереса отиде до вратата и остана на прага, гледаше го. Беше извадил безупречно изгладена риза от куфара — багажът на този негодник никога не се мачкаше — и разкопчаваше копчетата, за да си я сложи. Имаха запазена маса за след половин час в „Торе де Санде“. Изискан ресторант, беше казал той. В старата част. Тео знаеше всички изискани ресторанти, всички модни барове, всички луксозни магазини. Места, които сякаш бяха създадени по негова мярка, както ризата, която щеше да облече. Подобно на Пати О’Фарел изглеждаше роден за тях: двама богати глезльовци, на които светът винаги им беше длъжен, макар че той се справяше по-добре от нея. Всичко беше прекрасно и толкова далечно от „Лас Сиете Готас“, помисли си тя, където майка й — която никога не я беше целувала, — миеше съдовете в кофа на двора и си лягаше с пияните съседи. Толкова далеч от училището, където мърлявите момчета й вдигаха полата до стената на училищния двор. Направи ни чекия, жено. По една на всеки. Като подарък, иначе ще ти пръснем оная работа. Толкова далеч от дървените и цинкови покриви, от калта по босите крака и шибаната мизерия.

— Какво й има на Пати?

— Ти знаеш какво й има. И става все по-зле.

Така си беше. Да се напиваш и да се надрусваш до козирката беше лоша комбинация, но имаше и нещо друго. Сякаш Полковникът се разпадаше малко по малко, мълчаливо. Навярно думата беше примирение, въпреки че Тереса не можеше да разбере — примирение пред какво? Понякога Пати приличаше на онези корабокрушенци, които престават да плуват без видима причина. Гъл, гъл. Може би просто защото нямат вяра, или пък са уморени.

— Тя сама си е господарка. Може сама да решава какво да прави — каза Тереса.

— Въпросът не е в това. Въпросът е дали това, което прави, е изгодно за теб или не.

Съвсем типично за Тео. Не се безпокоеше за О’Фарел, а за последиците от поведението й. И за всеки случай ги прехвърляше на Тереса. Изгодно ти е или не ти е изгодно. Шефка. Неохотата, незаинтересоваността, с които Пати приемаше малкото си отговорности към „Трансер Нага“ бяха тъмната страна на проблема. По време на събранията — тя идваше все по-рядко, делегираше правата си на Тереса — седеше с отсъстващ вид или се подиграваше открито: гледаше на всичко като на игра. Харчеше много пари, преструваше се, че нищо не разбира, шегуваше се със сериозни неща, в които бяха забъркани интересите на мнозина и животът на неколцина. Напомняше на кораб с отрязани въжета. Тереса не успяваше да проумее, дали тя самата освобождаваше от отговорности приятелката си или отдалечаването идваше от Пати, от нарастващото объркване, породено от криволиците в мисълта и в живота й. Ти си лидерът, обичаше да казва тя. Аз ръкопляскам, пия, друсам се и гледам. Въпреки че навярно всички неща се случваха едновременно. И Пати се оставяше да се носи от ритъма на дните: естествения, неизбежния, към който ги тласна всичко още в началото. Навярно се заблудих в Едмон Дантес, беше споменала Пати в къщата на Томас Пестаня. Не е било това, не си била ти. Не успях да те разгадая. И вероятно, както каза тя в друг случай — с кокаин по носа и замъглен поглед, — единствено сигурното е, че рано или късно абат Фариа слиза от сцената.

Ставаше конфликтна, като умираща, без да умира. И не обръщаше внимание на нищо. Това бяха думите и първата от тях се оказваше много неподходяща за тяхната търговия, толкова чувствителна към скандалите. Последният случай беше съвсем пресен: непълнолетна развратница, долна мръсница, с лоши компании и още по-лоши чувства, живееше най-безогледно на гърба на Пати, докато накрая един гнусен случай на злоупотреба с наркотици, кръвоизлив и постъпване в болница в пет часа сутринта беше на път да я вкара в криминалната хроника на медиите. Така и щеше да стане, ако не бяха мобилизирали наличните средства: пари, връзки, шантаж. В крайна сметка, да турим пепел на този случай. Нещата от живота, каза Пати, когато Тереса й постави въпроса ребром. За теб е лесно, Мексиканке. Ти имаш всичко, дори кой да се грижи за оная ти работа. Така че живей си живота и зарежи моя. Защото аз не ти търся сметки, нито си пъхам носа там, където не ми е работата. Аз съм твоя приятелка. Платих и плащам за приятелството ти. Изпълнявам договора. А ти, която толкова лесно купуваш всичко, остави ме поне да купя себе си. И чуй. Винаги казваш, че делим наполовина, не само по отношение на бизнеса и парите. Съгласна съм. Това е моята свободна, премислена и шибана половина.

Дори Олег Язиков я беше предупредил. Внимавай, Теса. Не рискуваш само парите си, а и свободата и живота си. Но ти си решаваш. Разбира се. Във всеки случай няма да е зле да се запиташ сама. Да. Разни неща. Например, коя е твоята част. За какво си отговорна. За кое не си. До каква степен ти си започнала това сама, следвайки играта й. Има пасивни отговорности, които са толкова сериозни, колкото и останалите. Има мълчания, които сме изслушали с пълно съзнание какво означават, и нямаме извинение, че не сме отвърнали. Да. В живота от един момент нататък всеки човек е отговорен за това, което прави. И за това, което не прави.

Какво би било, ако. Това си мислеше понякога Тереса. Ако аз… Може би в това беше разковничето. Но на нея й се струваше невъзможно да гледа от другата страна на тази граница, всеки път по-отчетлива и неизбежна. Дразнеше я неудобството, или угризението, което усещаше да я връхлита на неясни приливи, сякаш изпълваше ръцете й, без да знае какво да прави с него. И защо трябваше да го чувства, казваше си тя. Никога не можа да се получи, никога не стана. Никой никого не е измамил. Ако от страна на Пати в миналото е имало надежди, или намерения, те трябва да са отпаднали отдавна. Може би в това беше проблемът. Че всичко е свършило, или на път да свърши и на Полковник О’Фарел не й беше останала дори движещата сила на любопитството. По отношение на Тереса, Тео Алхарафе навярно беше последният експеримент на Пати. Или нейният провал. Оттам нататък, всичко изглеждаше едновременно предвидимо и мрачно. И с това всяка една от тях щеше да се оправя сама.