Кралицата на Юга

2.

Вече споменах, че се подвизавах из Кулиакан, Синалоа, в началото на проучванията ми, преди да се запозная лично с Тереса Мендоса. Там, където наркотрафикът отдавна е престанал да бъде незаконен и се е превърнал в обективен обществен факт. Известно количество долари, добре разпределени, ми осигуриха достъп в специализираните в тази дейност кръгове, онези, в които един любопитен и лишен от препоръки чужденец може да свърши най-неочаквано плуващ в Умайа или Тамасула с куршум в главата. Сприятелих се и с двама души: Хулио Бернал, завеждащ културните въпроси в общината и писателя от Синалоа Елмер Мендоса, чиито прекрасни романи „Самотен убиец“ и „Любовникът на Дженис Джоплин“ бях прочел, за да се потопя в атмосферата. Именно Елмер и Хулио ме ориентираха най-добре в местната обстановка. Никой от тях не се бе срещал лично с Тереса Мендоса в началото на тази история — тогава тя е била никоя, — но познаваха Гуеро Давила и други герои, които по един или друг начин бяха дърпали конците на действието. Така успях да науча голяма част от това, което зная сега. В Синалоа всичко е въпрос на доверие. В суров и сложен свят като този, правилата са прости и място за грешки няма. Човек бива представен някому от приятел, комуто въпросният някой има доверие. И последният има доверие на теб, защото има доверие на приятеля, който те е препоръчал. После, ако нещо се обърка, препоръчалият те отговаря с живота си, а ти — със своя. Бум, бум. Гробищата на североизточно Мексико са пълни с надгробни плочи с имена на хора, на които някой някога се е доверил.

Една нощ в „Дон Кихот“, изпълнена с музика и цигарен дим, докато пиехме бира и текила, след като бяхме изслушали дебелашките вицове на Педро Валдес, а преди това гледахме Енрике, чийто глас излизаше от корема и Чечито, неговата кукла, пристрастена към кокаина, Елмер Мендоса се наведе през масата и посочи един едър, мургав мъж, с очила. Той пиеше, заобиколен от голяма група хора, от ония, които никога не свалят саката или якетата си, сякаш навсякъде им е студено. Бяха с ботуши от змийска или щраусова кожа, колани с украса от пита от по хиляда долара, със сламени или бейзболни шапки със знака на „Томатерос“ от Кулиакан и с много дебели златни вериги по вратовете и ръцете. Бяхме ги видели да слизат от два много големи джипа и да влизат в заведението като у дома си. Охраната на вратата ги поздрави раболепно и не ги претърси, както останалите клиенти.

— Това е Сесар Батман Гуемес — каза Елмер тихо. — Известен наркобос.

— Има ли песни за него?

— Няколко — моят приятел се смееше, докато отпиваше. — Той уби Гуеро Давила.

Останах със зяпнала уста, загледан в групичката. Тъмни лица, сурови черти, големи мустаци и очевидно опасни. Бяха осем души, бяха дошли преди петнайсетина минути и бяха изпили двадесет и четири кутии бира. Току-що си поръчаха две бутилки уиски „Бюкенън’с“ и още две „Реми Мартен“. Балерините напуснаха сцената и се присъединиха към тях — нещо необичайно за „Дон Кихот“. Група изрусени хомосексуалисти — локалът се пълнеше с гейове в последните часове на нощта и те се смесваха без проблеми с клиентелата — им отправяха многозначителни погледи от съседната маса. Въпросният Гуемес им се усмихваше лукаво, много мъжки, а после викаше сервитьора, за да плати питиетата им. Истинско мирно съвместно съществуване.

— Откъде знаеш?

— Как откъде? Знае го цял Кулиакан.

Четири дена след това, благодарение на една приятелка на Хулио, която имаше племенник, свързан с тоя бизнес, Сесар Батман Гуемес и аз проведохме странен и интересен разговор.

Бях поканен на барбекю в една къща сред хълмовете на Сан Мигел, във високата част на града. Там младите наркомафиоти, не толкова разточителни като бащите си, които слизаха от планината и се заселваха първо в квартал „Тиера Бланка“, а сетне щурмуваха великолепните къщи на „Чапултепек“, започваха да инвестират в дискретни къщи, в които луксът бе скрит зад вратите и се пазеше за семейството и гостите. Племенникът на приятелката на Хулио беше на двадесет и четири години, казваше се Ернесто Самюелсън и беше син на прословут наркобос от Сан Хосе де лос Орнос, който в младостта си неведнъж бе участвал в престрелки с полицията и вражески групировки, а сега излежаваше устройваща го присъда в затвора „Пуенте Гранде“ в Халиско. Петима от братовчедите му и единият от по-големите му братя бяха застреляни от други наркомафиоти, от федералните агенти или от военните. И Ернесто си бе взел бързо поука: правно образование в САЩ, бизнес в чужбина и никога на родна земя. Препрани пари в уважавана мексиканска компания за тежкотоварни автомобили и в панамски развъдници за скариди. Живееше в къща, която не биеше на очи, с жена си и двете си деца, караше непретенциозно европейско „Ауди“ и прекарваше три месеца от годината в скромен апартамент в Маями с паркиран „Голф“ в гаража. Така живееш по-дълго, обичаше да казва той. В нашия занаят завистта убива.

Ернесто Самюелсън ме представи на Сесар Батман Гуемес под навеса от тръстикови и палмови листа в своята градина. Гуемес държеше чаша бира в едната ръка и чиния с препечено месо в другата. Пише романи и сценарии за филми, каза Ернесто, и ни остави сами. Батман Гуемес говореше спокойно и тихо, с дълги паузи, които използваше, за да те изучи от глава до пети. Не беше прочел и една книга в живота си, но обожаваше киното. Говорихме за Ал Пачино — „Белязания“ беше любимият му филм, за Робърт де Ниро — „Запознай се с нашите“, „Казино“ и за това как режисьорите и сценаристите в Холивуд, тези кучи синове, никога не показваха някой наркотрафикант американец, с руса коса, а всички се казваха Санчес и бяха родени на юг от река Браво. Това за наркотрафиканта с руса коса ми бе добре дошло, така че споменах името на Гуеро Давила. И докато събеседникът ми ме гледаше много внимателно и мълчаливо иззад очилата си, изтърсих за капак и името на Тереса Мендоса. Пиша за нея, поясних аз, с ясното съзнание, че в определени кръгове и с определен вид хора лъжите винаги могат да рикошират. А ме бяха предупредили, че Батман Гуемес е толкова опасен, че когато отивал в планината, койотите запалвали огън, за да не ги приближи.

— Мина дяволски много време оттогава — каза той.

Не му давах повече от петдесет години. Беше много мургав, с ясно изразени черти на северняк. После разбрах, че не е от Синалоа, а от Аламос, щата Сонора, земляк на Мария Феликс20, започнал като каналджия и дребен контрабандист, прекарвал емигранти, трева и кока на картела Хуарес с техен камион. По-късно се издигнал в йерархията: отначало като служител на „Господаря на Небесата“, накрая — собственик на компания с тежкотоварни автомобили и друга с малки частни самолети. С тях извършвал контрабанда между планината Невада и Калифорния, докато американците затегнали въздушния контрол и затворили всички пролуки в радарната си система. Сега водеше улегнал живот, благодарение на спестяванията си, инвестирани в сигурни сделки, и от контрола на някои селища високо в планината на Синалоа, близо до границата с Дуранго, където отглеждаха канабис. Имаше голямо ранчо по пътя за Ел Саладо, с четири хиляди глави добитък: имаше бразилски говеда, и от породите „ангъс“ и „браво“. Гледаше и расови състезателни коне, бойни петли, които му носеха купища пари през октомври и ноември, по състезанията на панаира на скотовъдците.

— Тереса Мендоса — промърмори след известно време той.

Поклати глава, докато произнасяше името, сякаш си припомняше нещо забавно. После отпи глътка бира, сдъвка парче месо и отпи отново. Продължаваше да се взира в мен през очилата, малко дяволито, давайки да се разбере, че няма нищо против да говори за нещо толкова отдавнашно и че рискът от задаването на въпроси в Синалоа е изключително мой. Да говориш за мъртвите не пораждаше проблеми, песните за наркотрафиканти са пълни с истински имена и случки. Опасно бе да настъпиш живите, с риск някой да те сбърка с бъбривец и доносник. Аз приех правилата на играта, докато поглеждах към златната котва, малко по-дребна от тази на „Титаник“, висяща на дебелия синджир и проблясваща през отворената яка на карираната му риза, и без заобикалки зададох въпроса, който беше на върха на езика ми, откакто Елмер Мендоса бе споменал името му преди четири дни, в „Дон Кихот“. Казах каквото трябваше да кажа, после вдигнах поглед, а мъжът продължаваше да ме наблюдава. Или съм му симпатичен, помислих си аз, или ще си имам неприятности. След няколко секунди отпи нова глътка бира, без да престава да ме гледа. Трябва да съм му станал симпатичен, защото накрая се усмихна леко, не повече от необходимото. За филм ли ви трябва или за роман, попита той. Отговорих, че още не зная. Вероятно и за двете. Тогава ми предложи бира, взе друга за себе си и започна да ми разказва за предателството на Гуеро Давила.

Гуеро не беше лошо момче. Смел, изпълнителен, представителен. Приличаше на Луис Мигел21, но по-слаб и по-жилав. И голям веселяк. Душа човек. Раймундо Давила Пара харчел парите веднага щом ги спечелел, или почти веднага, бил щедър с приятелите си. Двамата със Сесар Батман Гуемес осъмвали неведнъж сред музика, пиене и жени, докато отпразнували успешни операции. Дори по едно време били близки приятели: кръвни братя, както казваха в Синалоа. Бил американец от мексикански произход, роден в Сан Антонио, щата Тексас. Започнал много млад. Прекарвал трева в коли за САЩ. Неведнъж пътували заедно през Тихуана, Мексикали или Ногалес, докато американците не се погрижили да ги приберат за известно време в затвора там, на север. Сетне Гуеро се заинатил да лети. Имал някакво образование и си платил курсовете за гражданска авиация в старото училище на булевард „Салата“. Като пилот беше добър, най-добрият, призна Батман Гуемес, поклащайки одобрително глава. Нямаше страх от нищо — най-подходящият човек за нелегални приземявания и излитания на малките писти, скрити в планината, или за полети на ниска височина, за да се избягват радарите на полусферичната система, контролираща въздушните пътища между Колумбия и САЩ. Истината е, че „Чесна“-та му бе сякаш продължение на ръцете и нрава му. Можеше да се приземи където и да е, когато и да е и това му спечели слава, пари и уважение. Приятелите в Кулиакан с право го наричаха „Краля на късата писта“. Дори Чалино Санчес, който също му беше приятел, бе обещал му да напише песен с това заглавие: „Краля на късата писта“. Но на Чалино му видяха сметката без време, Синалоа не е здравословно място, и така Гуеро си остана без песен. При все това, с или без песен, никога не му е липсвала работа. Кръстникът му, дон Епифанио Варгас, голям наркобос, ветеран от планината, с много добри връзки, твърд и точен, контролираше „Нортеня де Авиасион“, частна компания със самолети „Чесна“, „Пайпър Команч“ и „Навахо“. Под прикритието на компанията Гуеро Давила извършваше нелегални полети с товари от двеста или триста килограма, преди да се включи в големите сделки от златната епоха, когато Амадо Карильо си спечели прозвището „Господаря на Небесата“, като организира най-големия въздушен мост в историята на наркотрафика между Колумбия, Южна Калифорния, Синалоа, Чихуахуа и Халиско. Много от мисиите, осъществени от Гуеро, бяха за отвличане на вниманието. Той действаше като примамка на екраните на наземните радари и на тези в самолетите „Орион“, натъпкани с техника и екипажи от гринговци и мексиканци. Не само отвличаше вниманието, а и се развличаше, защото това го забавляваше. Спечели страшно много, като рискуваше живота си в полети на предела на разума, дневни и нощни. Немислими маневри, приземявания и излитания на две педи от земята на невероятни места, всичко с цел да отклони вниманието от големите самолети — „Боинг“, „Каравел“ и „DC8“. Последните бяха закупувани от трафикантите с общи средства и превозваха за едно пътуване от осем до десет тона, със съучастието на полицията, Министерство на отбраната и самото мексиканско правителство. Бяха щастливите времена на президента Карлос Салинас, с наркотрафика в сянката на Лос Пинос. Много щастливи години и за Гуеро Давила: празни самолети, без товар, за който да носи отговорност, игра на котка и мишка с противници, които никога не можеха да бъдат купени изцяло. В тези полети залагаше живота си на карта. Или пък рискуваше да се сдобие с дълга присъда, ако го хванеха гринговците.

По онова време Сесар Батман Гуемес, стъпил буквално с двата крака на земята, започваше да се издига в мафията на Синалоа. Мексиканските групировки ставаха независими от доставчиците в Меделин и Кали. Качваха цените, караха ги да им плащат с все по-големи количества дрога и самите те търгуваха с колумбийската дрога, преди това само транспортирана от тях. Това спомогна за възхода на Батман в местната йерархия. След няколко кървави разчиствания на сметки, с цел да се стабилизира пазара и конкуренцията — понякога те започваха с дванадесет-петнадесет трупа, чужди и свои — и след като бяха назначени на заплата колкото се може повече полицаи, военни и политици, включително митничари и гринговци от имиграционните служби, пакетите с неговия знак — един малък прилеп, започнаха да преминават река Браво с големи камиони. Занимаваше се с всичко — с гума22 от планината, с кока, с марихуана. Живея от три животни, казваше текстът на една песен, която била поръчана на група от улица „Франсиско Виля“: моят папагал, моят петел и моята козичка23. Почти по същото време дон Епифанио Варгас, дотогава шеф на Гуеро Давила, започваше да се специализира в наркотици с бъдеще, като „кристал“ и екстази: имаше собствени лаборатории в Синалоа и Сонора, а също и от другата страна на границата с гринговците. Ако американците искат да яздят, казваше той, аз сам ще им оседлая кобилата. За няколко години, с малко стрелба и не много материал за гробището, действайки предпазливо и полека, Варгас успя да се превърне в първия мексикански магнат сред предвестниците на фината дрога като ефедрина, който внасяше без проблеми от Индия, Китай и Тайланд, и в един от основните производители на метамфетамин на север и на юг от границата. Започна да навлиза и в политиката. С легалните сделки и с нелегалните, прикрити зад фармацевтично дружество. Кокаинът и „Нортеня де Авиасион“ му идваха в повече. Така че продаде фирмата за въздушен транспорт на Батман Гуемес. Така Гуеро Давила, който предпочиташе да продължава да лети, вместо да печели пари, смени шефа си. По това време Гуеро вече си бе купил къща на два етажа в квартал „Лас Кинтас“, вместо старото черно бронко караше друго, последен модел, и живееше с Тереса Мендоса.

Тогава нещата започнаха да се объркват. Раймундо Давила Пара не беше дискретен човек. Не му прилягаше да доживее до старини, затова предпочиташе да изживее всичко бързо. От нищо не му пукаше, както казват планинците. И най-вече го погубваше голямата му уста, тя в крайна сметка погубва и акулите. Като последен глупак се хвалеше с извършените подвизи и с тези, които предстояха. Обичаше да казва: по-добре пет години да живея като цар, отколкото петдесет в хомот. Така, лека-полека, до ушите на Батман Гуемес започнали да достигат слухове. Гуеро мамел, като прекарвал и своя стока наред с чуждата, възползвал се от пътуванията, за да прави и собствени сделки. Стоката му я подсигурявал бивш полицай — Гуадалупе Пара, познат още като Лупе ел Чино или Чино Пара, който бил негов братовчед и имал връзки. Обикновено ставало дума за кокаин, конфискуван от полицаите, те хващали двадесет килограма, декларирали пет от тях, а останалите пускали в обращение. Това било много, ама много лошо, не това, дето вършели хората на реда, а това, че Гуеро си въртял собствен бизнес. Защото вече вземал куп пари за работата си, а правилата са си правила, и да правиш частни превозвания в Синалоа, зад гърба на шефовете, е най-сигурният начин да си навлечеш неприятности.

— Когато живееш опасно — отбеляза Батман Гуемес онази вечер, с бира в едната ръка и чиния печено месо в другата, — трябва да работиш честно.

Накратко: Гуеро много си отварял устата, а и гадният му братовчед не се оказал стока. Безогледен, мърляч и глупак, Чино Пара бил от онези идиоти, които наемаш да прекарат камион с кокаин и те ти докарват камион с пепси-кола. Натрупал бил дългове, имал нужда да смърка кока на всеки половин час, падал си по големи коли, а жена си и трите дечица бил настанил в луксозна къща в най-скъпата част на „Лас Кинтас“. И за капак: зелените гущери заминавали така лесно, както идвали. Двамата братовчеди решили да сътворят една собствена операция, с размах: превозването на една пратка, която хората на реда държали скрита в Ел Салто, Дуранго, и за която имало купувачи в Обрегон. Както обикновено, Гуеро летял сам. Възползвайки се от едно пътуване до Мексикали с четиринадесет кутии от свинска мас, всяка една от тях напълнена с двадесет килограма хероин, той се отбил, за да вземе петдесет килограма от райския прах24, всичкият надлежно опакован в пакети. Но някой го издал, а друг решил да му подреже крилцата.

— Кой някой?

— Не се занасяйте. Просто някой.

Капана, продължи разказа си Батман Гуемес, му го заложили на самата писта за приземяване, в шест часа следобед — уточняването на часа би било от особена полза за песента, която Гуеро желаеше и която покойният Чалино Санчес така и не написа. Било близо до мястото в планината, познато под името Гръбнакът на Дявола. Пистата била само триста и дванадесет метра. Гуеро я прелетял, без да забележи нищо подозрително. Точно се канел да кацне. Елероните на „Чесна“-та били в крайно положение, рулят се тресял като пред разпадане. Снижавал се отвесно, сякаш се спускал с парашут. Преминавал първия участък със скорост от четиридесет възела, когато видял две камионетки и хора, скрити под дърветата, които не би трябвало да са там. Така че вместо да използва спирачките, той дал газ, ускорил и дръпнал лоста. Навярно би успял. Някой каза после, че когато започнали да го обстрелват с цели пълнители от „R15“ и от автоматични пушки, вече почти бил смогнал да вдигне колелата от земята. Но хвърчало много олово и „Чесна“-та се разбила на стотина крачки след края на пистата. Когато отишли при него, Гуеро бил още жив сред смачканите останки на кабината. Бил с окървавено лице, с раздробена от куршум челюст, а натрошените му кости стърчали от крайниците. Но още дишал слабо. Нямало да изкара дълго, но инструкциите били да го убият бавно. Извадили дрогата от самолета и после, както е по филмите, хвърлили една горяща запалка „Зипо“ на бензина, който се стичал от счупения резервоар.

Фля-я-яс. Истината е, че Гуеро вече не си е давал сметка почти за нищо.

Когато живееш опасно, повтори Сесар Батман Гуемес, няма друг изход, освен да работиш честно. Този път го каза като заключение, със замислен тон, оставяйки празната чиния на масата. После цъкна с език, допи бирата и погледна жълтия етикет, на който пишеше „Сервесерия дел Пасифико“ АД. През цялото време беше говорил така, сякаш току-що разказаната история нямаше нищо общо с него, а е нещо, чуто оттук-оттам. Нещо, известно на всички. И предположих, че е точно така.

— Какво стана с Тереса Мендоса? — осмелих се да попитам аз.

Изгледа ме лукаво иззад очилата си, сякаш питаше безмълвно „какво да е станало“. Попитах направо дали тя е била замесена в маневрите на Гуеро, той отрече, без да се двоуми. И дума да не става, отговори. Тогава беше една от многото: младичка, мълчалива. Момичето на един наркотрафикант. С тази разлика, че не се изрусяваше и не беше от тия, дето си вирят носа, на които им харесва да се перчат. Колкото до другото, додаде той, тук жените се занимават с техните си работи: фризьори, телевизионни сериали, Хуан Габриел и музика от Север, покупки за три хиляди долара от скъпите магазини „Серхас“ и „Копел“, където появата им струваше повече от парите им. Знаете как е. Тих пристан за боеца. Чули сте нещичко, разбира се. Но тя нямаше нищо общо с тъмните дела на своя човек.

— Защо сте тръгнали да я търсите тогава?

— Защо питате мен?

Изведнъж беше станал сериозен и отново се уплаших, че разговорът е приключил. Ала след миг вдигна рамене. Тук има правила, каза той. Човек не ги избира, а ги намира създадени, когато влиза в играта. Всичко е въпрос на репутация и уважение. Като при някои риби. Ако губиш сила или кървиш, останалите се нахвърлят отгоре ти. То е като да сключиш договор със смъртта и живота: хикс години, но като цар. Каквото и да разправят, мръсните пари задоволяват глада точно толкова, колкото и чистите. Освен това осигуряват лукс, музика, вино и жени. После умираш и настъпва вечен покой. Малко наркотрафиканти стигат до пенсия. Естественият край е затвор или гробища. Не става така само с големите късметлии или умните глави, които знаят кога да спрат. Епифанио Варгас, например. Той стигна до върха, като купи половината Синалоа и уби другата половина, после се захвана с фармацевтичната промишленост и сега е вече в политиката. Но това е рядкост. Тук хората нямат доверие на тези, които изкарват много време в този бизнес и продължават да са активни.

— Активни?

— Живи.

Остави ми три секунди да го осмисля. Тези, които разбират и вършат тая работа, разправят — добави той, като натъртваше особено на „разправят“ и „тези“, — че дори съвестно и честно да се трудиш, да си сериозен и изпълнителен, пак свършваш зле. Приятелите идват, разбирате се без проблеми, предпочитат те пред други, издигаш се, без да искаш, и тогава конкурентите те погват. Затова всяка погрешна стъпка се заплаща скъпо. На всичкото отгоре, колкото повече близки същества имаш и обичаш, толкова по-уязвим ставаш. Ето например, случаят с друг един известен рус мъж, за когото има песни, Хектор Палма. Заради разногласия негов бивш съдружник отвлече и измъчва семейството му. Казват, че на рождения ден му изпратил кутия с главата на съпругата му. Ю-пи-и-и-и. Когато живееш на ръба на острието, не можеш да си позволиш да забравиш правилата. Правилата осъдиха Гуеро Давила. А беше добро момче, повярвайте ми. Смелчага. Страхотен характер, другар. Луда глава от тези, които залагат душата си и умират, където им кажеш. Малко бъбрив и амбициозен, както видяхте, нищо по-различно от най-доброто, което се среща тук. Не зная дали ме разбирате. Колкото до Тереса Мендоса, тя беше неговото момиче. Невинна или не, правилата включваха и нея.

Света Богородице. Мили Боже. Малкият параклис на Малверде беше тъмен. Само един фенер проблясваше над вратата, отворена по всяко време на денонощието, а през прозорците се процеждаше червеникавата светлина на няколкото запалени пред олтара свещи. От дълго време Тереса стоеше неподвижна в тъмнината, скрита до оградата, разделяща пустата улица „Инсурхентес“ от железопътната линия и канала. Опитваше се да се моли и не можеше. Други неща занимаваха ума й. Много време й бе необходимо, за да се реши да се обади по телефона. Претегляше възможностите. После вървя дотам, като наблюдаваше много предпазливо околностите. Сега чакаше. Криеше огънчето на цигарата в шепата си. Половин час, беше казал дон Епифанио Варгас. Тереса не носеше часовник и й беше невъзможно да прецени колко време е минало. Почувства празнина в корема си и понечи да загаси бързо цигарата. В този момент една полицейска кола мина бавно, в посока към булевард „Сапата“. Тъмни силуети на двама патрулиращи на предните седалки, лицето вляво, мярнато за миг, едва-едва огрято от светлината на параклиса. Тереса се дръпна назад, за да се скрие на по-тъмно. Не само защото беше извън закона. В Синалоа, както и в останалата част на Мексико да се сблъскаш със закона понякога означаваше да се напъхаш в устата на вълка — от патрулиращия полицай — стремящ се към допълнително парично възнаграждение за разкриване на престъпна дейност, със закопчано догоре яке, за да не се види номера на значката, — до началника, получаващ всеки месец пачка долари от наркотрафика.

Безполезна молитва, която нямаше край. Света Богородице. Мили Боже. Беше я започвала шест или седем пъти, без да я довърши нито веднъж. Параклисът на разбойника Малверде будеше у нея прекалено много спомени, свързани с Гуеро Давила. Навярно затова, когато дон Епифанио Варгас прие по телефона да се срещнат, тя посочи това място, почти без да мисли. Отначало дон Епифанио Варгас й предложи да отиде в квартал „Чапултепек“, близо до къщата му. Но това предполагаше тя да прекоси града и един мост на река Тамасула. Твърде голям риск. Не спомена никаква подробност от случилото се, каза само, че бяга и че Гуеро й бил казал да се свърже с дон Епифанио, но последният долови, че нещата са зле и отиват на по-зле. Поиска да я успокои: не се притеснявай, Тересита, ще се срещнем, не падай духом и не мърдай оттам. Скрий се и ми кажи къде си. Винаги я наричаше Тересита, когато я срещаше с Гуеро по крайбрежната улица, в ресторантите по плажа на Алтата, на празненства, или в неделя, когато похапваха шкембе, скариди с лимонов сок и лук и пълнени сладководни раци в „Лос Аркос“. Наричаше я Тересита и я целуваше, дори веднъж я беше запознал с жена си и децата си. Въпреки че дон Епифанио беше умен и могъщ човек, с повече пари, отколкото Гуеро би натрупал за цял живот, винаги беше любезен с него. Продължаваше да го нарича „кръщелника ми“, както в старите времена. Един път, на Коледа — първата, която Тереса прекара като годеница, дон Епифанио й изпрати цветя, много красив колумбийски смарагд на златен синджир и десет хиляди долара — да изненада любимия с подарък, а с остатъка да си купи каквото пожелае. Затова тази вечер Тереса му се беше обадила, пазеше за него онзи бележник, който я изгаряше, и чакаше неподвижна в тъмнината на няколко крачки от параклиса на Малверде. Света Богородице, мили Боже. Защото единствено на дон Епи можеш да имаш доверие, уверяваше я Гуеро. Той е точен и благороден човек, беше добър шеф, а ми е и кръстник. Гуеро, негоднико. Това й го беше казал преди всичко да отиде по дяволите, преди да звънне телефонът, който никога не трябваше да звъни, и тя да се окаже в настоящото си положение. Дано, промълви тя, да гориш в ада. Копеле. Задето ме подложи на всичко това. Сега знаеше, че никому не можеше да има доверие, нито дори на дон Епифанио. Затова му беше казала да се срещнат там, без да мисли дори, макар дълбоко в себе си да го бе премислила. Параклисът беше спокойно място. До него можеше да стигне скрита между линиите на влака, движещ се покрай брега на канала. Можеше да следи улицата от едната страна, а от другата да види, ако мъжът, който я наричаше Тересита и й бе подарил десет хиляди долара и смарагд за Коледа, не дойдеше сам. Или ако Гуеро беше сбъркал в изчисленията, или ако куражът й се изпареше — в най-добрия случай, ако можеше, — да се впусне отново в бяг.

Бореше се с изкушението да запали нова цигара. Света Богородице. Мили Боже. През прозорците можеше да види свещите, горящи в параклиса. Свети Малверде приживе бил простосмъртният Хесус Малверде. Разказват, че добрият разбойник грабел богатите, за да помага на бедните. Свещениците и официалните власти така и не го признали за светец. Но свещениците и властите нищо не разбираха от тези неща. Народът сам го канонизирал. След екзекуцията му, правителството заповядало тялото му да не се погребва, за назидание. Но хората, минаващи покрай мястото, поставяли камъни, всеки път по един, да не нарушават заповедта. Така накрая бил погребан по християнски. По-късно се появил параклисът и всичко останало. Сред суровите хора на Кулиакан и цяла Синалоа, Малверде беше по-популярен и по-голям чудотворец от самия Бог или Светата Дева от Гуадалупе. Параклисът беше пълен с паметни плочи и приношения в знак на благодарност за сторените чудеса: коси на дете за лесно раждане, скариди в спирт за добър улов, снимки, картини. Но свети Малверде беше най-вече закрилник на наркотрафикантите от Синалоа. След всяко щастливо завръщане и всяка сполучлива сделка те идваха, за да търсят покровителство и да се отблагодаряват с дарове и паметни плочи с издялани или написани на ръка думи. „Благодаря ти, благодетелю, че ме отърва от затвора“ или „Благодаря ти, ти си знаеш за кое“ можеше да се прочете на лист, залепен на стената до образа на светеца — тъмен, мустакат, облечен в бяло и с красива черна яка на врата. Най-коравите мъже, най-жестоките престъпници от равнината и планината носеха снимката му в колани, амулети, бейзболни шапки и коли, произнасяха името му и се прекръстваха. Много майки идваха да се молят, когато синовете им правеха първото пътуване, бяха в затвора или имаха сериозни неприятности. Имаше стрелци, които залепваха образа на Малверде на извивката на пистолета или на дръжката на автомата. Дори Гуеро Давила, който твърдеше, че не вярва в тия работи, имаше на командния пулт на самолета снимка на светеца, в кожена рамка, с молитвата „Нека Госпот да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“: дословно, включително с правописната грешка. Тереса я беше купила от човека, грижещ се за параклиса, след като известно време, в началото, скришом ходеше там да пали свещи, когато Гуеро не се завръщаше с дни. Правеше го, докато той разбра и й забрани. Идиотски суеверия, хубавице. Дявол да го вземе. Не ми харесва жена ми да се прави на глупачка. Но в деня, когато тя му даде снимката с молитвата, той не каза нищо, дори не се присмя, а я сложи на таблото на „Чесна“-та.

Когато фаровете угаснаха, след като на два пъти продължително бяха осветили параклиса, Тереса вече бе насочила „Добле Агила“-та към колата. Страхуваше се, но това не й пречеше да претегля всички „за“ и „против“ и да се оглежда за външните признаци, зад които би могла да я дебне опасността. Още преди време хората, наели я на работа в обменното бюро на пазара „Буелна“ бяха открили, че й се удават сметките. А + В равно на X, плюс Z вероятности нагоре или надолу, умножения, деления, събирания и изваждания. И това отново я изправяше пред Ситуацията. Бяха изминали поне пет часа, откакто бе звъннал телефонът в къщата в „Лас Кинтас“ и около два от първия изстрел в лицето на Гато Фиерос. Беше платила дължимото на ужаса и объркването, а сега всички сили на инстинкта и интелекта й бяха впрегнати в усилието да се опази жива. Затова ръката й не трепваше. Затова искаше да се моли и не успяваше. В замяна си спомняше с абсолютна точност, че е изстреляла пет куршума, че й остава един в предкамерата и десет в пълнителя, че откатът на „Добле Агила“-та е много силен за нея, че следващия път трябва да се прицели малко по-надолу от целта, ако иска да улучи, а лявата й ръка не трябва да е под дръжката като във филмите, а върху дясната китка, за да я крепи здраво при всеки изстрел. Това беше последната възможност и тя го знаеше. След един час, ако сърцето й биеше бавно, кръвта й се движеше спокойно и сетивата й бяха нащрек, би могла да почувства разликата между това да е жива или да е два метра под земята. В името на това беше смръкнала няколко пъти от наркотика в сака. И в името на това, когато пристигна белият шевролет „Събърбън“, отклони инстинктивно очи от светлината, за да не я заслепява. Сега пак гледаше над оръжието, с пръст на спусъка, задържаше дъха си и дебнеше за най-дребния признак, че има нещо гнило. Готова бе да стреля по всекиго.

Чу как се отварят вратите на колата. Притаи дъх. Една, две, три. Мамка му. Три мъжки силуета прави до колата, осветени в гръб от уличните лампи. Трябва да избираш. Беше повярвала, че е в безопасност, че стои настрана, докато друг се оправя вместо нея. Ти бъди спокойна, хубавице — така беше в началото. Ти само ме обичай, аз ще се погрижа за останалото. Беше сладко и удобно. Беше измамна сигурността да се събуди през нощта и да чуе равномерното дишане на своя мъж. Дори страхът не съществуваше тогава, защото страхът е рожба на въображението. А тогава имаше само щастливи часове, които се лееха като красиво болеро или тиха вода. Лесно бе да попаднеш в клопката: смехът му, когато я прегръщаше, устните му, обхождащи цялото й тяло, устата, мълвяща нежни и дръзки думи съвсем тихо, между бедрата й, много близо и навътре, сякаш щеше да остане завинаги там. Ако живееше достатъчно дълго, че да започне да губи паметта си, тази уста щеше да е последното нещо, което щеше да забрави. Но никой не е вечен. Никой не е защитен, всяка сигурност е измамна. Внезапно се събуждаш пред очевидния факт, че е невъзможно да се измъкнеш от истинския живот, че съществуването е път и да вървиш означава непрекъснато да правиш избор. Или това, или онова. С кого да живееш, кого да обичаш, кого да убиеш. Кой да те убие. Съзнателно или без да иска, всеки минава по собствените си стъпки. Ситуацията. В крайна сметка правиш избор. След секунда двоумене, тя насочи пистолета към най-едрия от трите мъжки силуети. Оказваше се по-добрата мишена, освен това беше и шефът.

— Тересита — каза дон Епифанио.

Този познат, толкова близък глас докосна нещо дълбоко в нея. Почувства, че сълзите замъглиха погледа й. Беше прекалено млада, а бе вярвала, че вече е невъзможно да се разплаче. Внезапно се почувства ранима. Поиска да разбере защо и загуби време, за да успее да го преодолее. Тъпа кучка, каза си тя. Проклета, гламава коза. Ако нещо се обърка, оплескала си я съвсем. Далечните улични светлини са размазваха пред очите й, всичко се превърна в смесица от течни отблясъци и сенки. Изведнъж нямаше нищо пред себе си, в което да се прицели. Така че свали пистолета. Сега могат да ме убият заради една гадна сълза.

— Лоши времена.

Дон Епифанио пое дълбоко дима на хаванската пура и остана загледан замислено в огънчето. В полумрака на параклиса свещите и запалените лампи осветяваха индианския му профил, гарвановочерната коса, гъста и сресана назад, мустаците, каквито носеха в Северно Мексико. Той винаги й напомняше на Емилио Фернандес или Педро Армендарис от старите мексикански филми, които бе гледала по телевизията. Трябва да беше около петдесетте, висок и едър, с огромни ръце. В лявата държеше хаванската пура, а в дясната бележника на Гуеро.

— Преди поне уважаваха децата и жените.

Клатеше глава, натъжен и обзет от спомени. Тереса знаеше, че това „преди“ се отнасяше за времето, когато Епифанио Варгас, още млад селянин от Сантяго де лос Кабайерос, смени впряга волове, царевичната нива и насажденията със зелен фасул с храсти марихуана. Прочистваше семената от тревата, за да подобри разсада, започна да продава, рискуваше собствения си живот и отнемаше живота на други. Накрая се премести от планината в равнината. Установи се в „Тиера Бланка“, когато мрежата на контрабандистите от Синалоа започна да поема на север, заедно с тежките вързопи „шиле“ с първия райски прах, пристигащ по вода или по въздух от Колумбия. За хората от поколението на дон Епифанио, които бяха преплували с бохчи на гърба река Браво, а сега живееха в богати имения в „Чапултепек“ и префърцунените им синчета ходеха на училище със собствени скъпи автомобили и учеха в американски университети, онова бе далечното време на големите авантюри, големите рискове и големите пари, спечелени бързо. Една успешна операция, една добра реколта, една благополучно пристигнала пратка. Години на опасност и богатство, жалони през един живот, който в планината би бил само мизерно съществуване. Живот напрегнат и често кратък. Защото само най-коравите от тези мъже успяваха да оцелеят, да се закрепят и да ограничат територията на големите наркокартели. Години, в които всичко предстоеше. Когато никой не заемаше дадено място, без да е избутал друг преди това, а грешката и неуспехът се плащаха в брой. И то се плащаха с живот. Ни повече, ни по-малко.

— Ходили са и в къщата на Чино Пара — каза дон Епифанио. — Съобщиха го по новините преди малко. Жена и три деца — огънят на хаванската пура отново се разпали, когато дръпна от нея. — Намерили Чино при входа, в багажника на неговия „силвърадо“.

Седеше до Тереса, на пейката отдясно на малкия олтар. Щом поклатеше глава, отблясъци от свещите заиграваха по грижливо пригладената му гъста коса. През годините, откакто бе дошъл от планината, видът и обноските му бяха станали по-изискани. Но под костюмите шити по мярка, вратовръзките, купувани от Италия, и коприната на ризите от по петстотин долара, продължаваше да бие сърцето на планинец от Синалоа. И това личеше не само поради подчертаната слабост на хората от Север да се перчат — ботуши с остри върхове, колани с украса от пита и сребърна тока, стотици грамове злато на ключодържателя, — но също и най-вече заради погледа, на моменти равнодушен, на моменти недоверчив или примирен, поглед, зад който се криеха поколения, принуждавани от една градушка или суша да започват за пореден път от нулата.

— Явно са хванали Чино сутринта и са прекарали деня с него, в сладки приказки… Според радиото са му отделили подобаващото се време.

Тереса успя да си го представи без особено усилие: завързани с тел ръце, цигари, бръсначи. Виковете на Чино Пара, заглушени в найлонов плик или под цяла педя лепенка на устата, в мазе или склад, преди да свършат с него и да се заемат със семейството му. Не е изключено самият Чино да е издал накрая Гуеро Давила. Собствената си плът и кръв. Тя добре познаваше Чино, жена му Бренда и трите дечица. Две момчета и едно момиче. Припомни си ги как играеха и вдигаха врява на плажа на Алтата миналото лято: мургави, горещи телца под слънчевите лъчи, покрити с хавлиени кърпи и заспали на връщане на задната седалка на същото силвърадо, в което сега се намираха останките на баща им. Бренда беше дребна жена, голяма бъбрица, с хубави кафяви очи, носеше на десния си глезен златна гривна с инициалите на мъжа си. Много пъти бяха ходили заедно по магазините на Кулиакан — тесни кожени панталони, лакирани нокти, много високи токчета, „Гес“ джинс, „Калвин Клайн“, „Каролина Ерера“… Запита се дали са й пратили Гато Фиерос и Потемкин Галвес или други убийци. Дали е станало преди или едновременно с това, което се случи на нея. Дали са убили Бренда преди или след децата. Дали са го направили бързо, или и на тях са отделили подобаващото им време. Гадни мръсници. Задържа поетия въздух и го изпусна малко по малко, за да скрие от дон Епифанио риданието си. Сетне прокле на ум Чино Пара, но преди това прокле по-тежко Гуеро. Чино имаше онази смелост, притежавана от мнозина, които убиваха и се занимаваха с контрабанда на наркотици: смелост, дължаща се на пълно невежество, на факта, че не можеха да разсъждават. Забъркваше се в каши поради плиткоумието си, без да се замисли, че излага на риск не само себе си, а и цялото си семейство. Гуеро не беше като братовчед си: той наистина беше умен, акълът му сечеше. Знаеше всички рискове и открай време бе наясно какво ще й се случи, ако го хванеха. Но не му пукаше. А и този гаден бележник. Дори не поглеждай вътре, беше й казал. Вземи го и дори не поглеждай вътре. Проклет да си, промърмори още един път. Проклет да си, Гуеро, копеле такова.

— Какво е станало? — попита тя.

Дон Епифанио Варгас сви рамене.

— Станало е това, което е трябвало да стане — каза той.

Гледаше към бодигарда на вратата, с „кози рог“ в ръка, тих като сянка или призрак. Да смениш наркотика с фармацията и политиката не изключваше обичайните предпазни мерки. Другият бодигард беше отвън, също въоръжен. Бяха платили двеста песос на нощния пазач на параклиса, за да изчезне. Дон Епифанио погледна сака на земята в краката на Тереса, после „Добле Агила“-та в скута й.

— Твоят човек предизвикваше много съдбата. Беше въпрос на време.

— Наистина ли е мъртъв?

— Разбира се, че е мъртъв. Хванаха го горе в планината… Не бяха нито военните, нито федералните. Бяха неговите хора.

— Кои точно?

— Все едно кои. Ти знаеш какви ги беше забъркал Гуеро. Слагаше свои карти в чужди тестета. Накрая някой пропя.

Огънчето на пурата се разпали. Дон Епифанио отвори бележника. Приближи го към светлината на свещите и го заразлиства наслуки.

— Видя ли какво има вътре?

— Само ви го донесох, както каза той. Аз не разбирам от тия работи.

Дон Епифанио кимна замислено. Като че ли се чувстваше неловко.

— Горкият Гуеро, получи каквото търсеше — заключи той.

В този момент тя гледаше пред себе си, към сенките на параклиса, където бяха окачени даровете и сухите цветя.

— Въобще не е горкият. Свиня е той, не помисли за мен.

Успя да овладее гласа си да не трепери. Без да се помръдне, усети, че мъжът се извръща към нея, за да я погледне.

— Имаш късмет — чу го да казва. — Все още си жива.

Остана известно време така. Оглеждаше я. Ароматът на пурата се смесваше с мириса на запалените свещи и на тамяна от кандилото, което гореше до статуята на разбойника светец.

— Какво смяташ да правиш? — попита накрая той.

— Не зная — сега беше ред на Тереса да свие рамене. — Гуеро каза, че вие ще ми помогнете. Дай му бележника и го помоли да ти помогне. Така каза той.

— Гуеро винаги е бил оптимист.

Празнотата, която усещаше в стомаха си, стана още по-голяма. Задушаващ дим на свещи, пукане на пламъчета пред статуята на Малверде. Влажен, горещ въздух. Внезапно почувства, че й става много лошо. Потисна порива да стане, да загаси свещите с един замах на ръката и да излезе на чист въздух. Да побегне отново, ако я оставеха. Но когато погледна пак пред себе си, видя, че другата Тереса Мендоса е седнала срещу нея и я гледа. Или може би тя самата беше седнала отсреща, и мълчаливо наблюдаваше уплашената жена, приведена напред на пейката до дон Епифанио, с ненужен пистолет на коленете си.

— Той много ви обичаше — чу се да изрича.

Дон Епифанио се раздвижи на мястото си. Почтен човек, винаги беше казвал Гуеро за него. Добър и точен наркобос, злато висока проба. Най-добрият господар, който съм имал някога.

— И аз го обичах — дон Епифанио говореше много тихо, сякаш се боеше, че горилата на вратата ще го чуе да говори за чувства. — Теб също… Но с неговите глупости те постави в неблагоприятно положение.

— Нужна ми е помощ.

— Аз не мога да се забърквам в това.

— Вие сте много влиятелен човек.

Чу го как цъкна унило и нетърпеливо с език. В този бизнес, обясни дон Епифанио все така тихо, като отправяше бегли погледи към бодигарда, да си влиятелен е нещо относително, мимолетно, подчинява се на сложни правила. Самият той успявал да се закрепи, защото не се бъркал там, където не трябва. Гуеро вече не работел за него, въпросът засягал настоящите му шефове. А тия хора наказвали наред.

— Не е лично срещу теб, Тересита. Познаваш ги. Те действат така… Трябва да дадат пример.

— Вие бихте могли да говорите с тях. Да им кажете, че аз нищо не зная.

— На тях им е добре известно, че ти нищо не знаеш. Не е там проблемът… Аз не мога да се замесвам в това. В този край, ако днес поискаш услуга, трябва да си готов утре да я върнеш.

Сега гледаше към „Добле Агила“-та, която лежеше на коленете й, едната й ръка небрежно се бе отпуснала на дръжката. Знаеше, че Гуеро я беше учил преди време да стреля, накрая успяваше да улучи шест празни бирени бутилки от десет крачки. Гуеро винаги бе харесвал бирата „Пасифико“ и буйните жени, макар че Тереса не понасяше бира и подскачаше при всеки пистолетен изстрел.

— Освен това — продължи дон Епифанио, — разказаното от теб влошава нещата. Не могат да си позволят да се провалят в очистването на мъж, още по-малко на жена… Ще станат за смях пред цяла Синалоа.

Тереса погледна в тъмните му безучастни очи. Студени очи на индианец от Севера. На човек, който умее да оцелява.

— Не мога да се замесвам в това — чу го да повтаря.

И дон Епифанио стана. Изобщо не му пука, помисли си тя. Край на всичко. Празнотата в стомаха нарастваше, обхващаше нощта, дебнеща неумолимо навън. Предаде се, но жената, която я наблюдаваше от сенките, не пожела да го направи.

— Гуеро каза, че ще ми помогнете — настояваше твърдоглаво тя, сякаш говореше на себе си. — Занеси му бележника, каза той, и го размени срещу живота си.

— Твоят човек много обичаше да си играе с думите.

— Това не зная. Зная само какво ми каза.

Беше прозвучало повече като жалба, отколкото като молба. Искрена и горчива жалба. Или пък упрек. После замълча за малко и накрая вдигна лице, подобно на уморен престъпник в очакване на присъдата. Дон Епифанио стоеше прав пред нея, изглеждаше по-едър и внушителен от всякога. Барабанеше с пръсти по бележника на Гуеро.

— Тересита…

— Кажете.

Продължаваше да потропва с пръсти по бележника. Видя го да поглежда към образа на светеца, към бодигарда, сетне към нея. Накрая отново спря очи на пистолета.

— Наистина ли не си прочела нищо?

— Кълна се. А и какво има за четене?

Мълчание. Дълго, мина й през ума, като в агония. Чу как пращят фитилчетата на свещите на олтара.

— Имаш само една възможност — каза мъжът най-сетне.

Тереса се вкопчи в тези думи, с внезапно разбуден ум, сякаш току-що бе вдишала малко „доня Бланка“. Другата жена бе изчезнала в сенките. Отново беше себе си. Или точно обратното.

— Една ми стига — рече тя.

— Имаш ли паспорт?

— Да. С американска виза.

— А пари?

— Двадесет хиляди долара и малко песос — отваряше сака в краката си, за да му покаже, изпълнена с надежда. — Също и пакет кока — десет или дванадесет унции.

— Праха го остави. Опасно е да се движиш с това тук… Можеш ли да шофираш?

— Не — беше се надигнала и го гледаше отблизо, с очакване. Съсредоточена върху възможността да остане жива. — Дори нямам книжка.

— Съмнявам се, че можеш да стигнеш оттатък. Ще надушат следите ти на границата, и при гринговците няма да си вън от опасност… Най-добре е да напуснеш страната още тази нощ. Мога да ти дам кола с шофьор, доверен човек… Това мога да организирам — да те откарат във федерален окръг Мексико25. Направо на аерогарата и там хващаш първия самолет.

— За къде?

— Все едно за къде. Но ако искаш, можеш да отидеш в Испания, там имам приятели. Хора, които ми дължат услуги… Ако ми се обадиш утре, преди да се качиш на самолета, ще ти дам име и телефонен номер. После се оправяй сама.

— Няма ли друга възможност?

— Никаква. С тази или си слагаш главата в торбата, или увисваш на въжето.

Тереса се огледа с търсещи очи из сенките на параклиса. Беше абсолютно сама. Никой не решаваше вместо нея сега. Но беше още жива.

— Трябва да тръгвам — дон Епифанио ставаше нетърпелив. — Решавай.

— Вече реших. Ще постъпя както вие казвате.

— Добре — дон Епифанио наблюдаваше как тя слага предпазителя на пистолета и го прибира отзад на кръста си, между панталоните и кожата, а после придърпва отгоре якето… — И помни едно: и там няма да си в безопасност. Разбираш ли?… Ако аз имам приятели, те също имат своите. Тъй че опитай да се покриеш толкова дълбоко, че да не те открият.

Тереса кимна отново с глава. Беше извадила пакета с кокаина от сака и го поставяше на олтара, под изображението на Малверде. В замяна на дара запали свещ. Света Богородице, помоли се на ум. Мили Боже. „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. Прекръсти се почти скришом.

— Наистина съжалявам за Гуеро — каза дон Епифанио зад гърба й. — Беше добро момче.

Тереса се беше обърнала, чувайки това. Сега бе с бистра глава и съвсем спокойна. Долавяше пулсирането на кръвта си — бавно, много бавно, но гърлото й беше сухо. Преметна сака през рамо и се усмихна за първи път този ден. Усмивката й се очерта на устните й като неочакван, нервен тик. Тази усмивка, ако изобщо беше усмивка, трябва да е била наистина странна, защото дон Епифанио я погледна леко изненадан, а мислите му за първи път се изписаха на лицето. Тереса Мендоса. Дявол да го вземе. Половинката на Гуеро. Момичето на един наркотрафикант. Жена като всяка друга. По-скоро мълчалива, нито твърде умна, нито твърде хубава. Но все пак я изгледа замислено и предпазливо, с много внимание, сякаш внезапно се бе оказал пред една непозната.

— Не — каза тя. — Гуеро не беше добро момче. Беше гаден кучи син.