Кръв по снега

Петнадесета глава

Двайсет и трети декември.

Пак застудя. Лекото затопляне се оказа краткотрайно.

От телефонната кабина на ъгъла се обадих в туристическата агенция да питам за цената на два самолетни билета за Париж. Набрах Рибаря.

Без никакви предисловия заявих, че искам да ми плати за ликвидирането на Хофман.

— Линията не е сигурна, Улав.

— Не те подслушват — успокоих го.

— Ти пък откъде знаеш?

— Хофман плаща на един тип от „Телеверке“, за да му снася кои номера се подслушват. Ти не фигурираш в списъка.

— Аз ти помагам да разрешиш твой личен проблем, Улав. Защо да ти плащам?

— Защото от смъртта на Хофман ще спечелиш толкова много, че моят хонорар ще прилича на ухапване от муха.

Кратка пауза.

— Колко?

— Четирийсет бона.

— Имаш ги.

— В брой. Утре сутринта ще мина да ги взема от магазина.

— Става.

— Още нещо. Довечера не ми се рискува да идвам в магазина. Хората на Хофман вече ми дишат във врата. Прати колата да ме вземе зад стадиона в „Бишлет“ в седем.

— Дадено.

— Нали взехте ковчезите и осигурихте кола?

Рибаря не отговори.

— Извинявай. Свикнал съм за всичко да се грижа сам.

— Ако няма друго…

Затворихме. Останах вторачен в телефона. Рибаря не се бе поколебал. Съгласил се беше веднага да ми даде четирийсет бона. Аз щях да се навия и на петнайсет. Не допусках хитрец от неговия ранг да се е минал. Значи, се бях продал на безценица. Защо не му поисках шейсет? Или дори осемдесет? Е, вече нямаше закога да се пазаря. Трябваше да съм доволен, че поне успях да предоговоря първоначалните условия и да изкрънкам някоя и друга крона.

Обикновено съм нервен, когато от изпълнението на поръчката ме дели повече от ден. Остават ли обаче броени часове, полека-лека се успокоявам.

И този път стана така.

Отбих се в туристическата агенция да резервирам билетите за Париж.

Служителката ми препоръча малък хотел в „Монмартър“. Бил сравнително евтин, но много уютен и романтичен.

— Ще го имам предвид — кимнах.

— Коледен подарък, а? — усмихна се тя, докато вписваше резервацията на име, подобно на моето, но с няколко по-различни букви. Щях да поискам да го коригират в последния момент. Името на служителката пък беше изписано върху бадж на крушовозеленото й сако — явно униформа на фирмата. Тя носеше тежък грим, имаше никотинови петна по зъбите и слънчев загар. Навярно служебно й се полагаха екстри от рода на безплатни почивки на юг.

Излязох на улицата. Огледах се в двете посоки. Молех се скоро да се смрачи.

На път към къщи се улових, че имитирам Мария.

Това. Ли. Е. Всичко.

В пет вече бях стегнал багажа в два куфара.

— Ще купим каквото ти е нужно в Париж — обещах на Корина, която изглеждаше доста по-нервна от мен.

В шест вече бях разглобил, почистил, смазал и сглобил пистолета. Заредих пълнителя. Взех си душ. Преповторих си наум предстоящото стъпка по стъпка. Разиграх всички възможни сценарии. Казах си в никакъв случай да не допускам Клайн да попада зад гърба ми. Облякох си черния костюм. Седнах във фотьойла. Потях се. Корина зъзнеше.

— Успех — пожела ми тя.

— Благодаря — станах и излязох.