Кръв по снега

Единадесета глава

Майка ми беше много слаба жена. Затова й се наложи да изтърпи повече, отколкото далеч по-силни от нея не биха понесли.

Тя, например, така и не се престраши да разкара този изверг, баща ми. И в резултат ядеше повече бой дори от изнасилвач в пандиза. Той бе вманиачен да я души. Никога няма да забравя хъхренето, което чувах от спалнята им всеки път, когато баща ми пуснеше гърлото й за малко, колкото тя да си поеме дъх, и после пак започваше да го стиска. Мама беше твърде слаба и за да устои на алкохола. Затова тя, съвсем дребна и хилава женица, се наливаше с количества отрова, годни да убият вол или слон. И с мен мама не можеше да е твърда. Даваше ми всичко, каквото поискам, дори това да означаваше огромни лишения за нея.

Непрекъснато чувах как съм се метнал на майка си.

Едва когато се взрях в очите на баща ми при последната ни среща, осъзнах, че нося и него в себе си. Като вирус, като нелечима инфекция в кръвта.

Обикновено той се отбиваше при нас само когато му трябваха пари. И обикновено ние му давахме и малкото, което ни се намираше. Той разбираше, че за да продължава да ни държи в страх, е нужно да ни покаже какво ще ни сполети, ако откажем да му дадем. Мама обясняваше насинените си очи и разбитите устни с падания по стълби, блъскане във врати и с хлъзгавия под в банята. С течение на времето алкохолната й болест се влоши и тя действително падаше или се удряше в стените без чужда „помощ“.

Баща ми все повтаряше, че съм учел за идиот. Подозирах, че от него съм наследил проблемите си с четенето и писането. За разлика от мен обаче той си беше останал неграмотен. Рано-рано зарязал даскалото и оттогава не беше отварял и вестник. А аз обичах да ходя на училище. Дразнеха ме само часовете по математика. Рядко вземах участие и повечето навярно ме мислеха за тъп, ала след всяка проверка на съчиненията ни учителката по норвежки ми казваше, че независимо от всичките правописни грешки съзира в моите текстове нещо специално, нещо, което липсва у съучениците ми. Това ми беше повече от достатъчно. Баща ми не спираше да любопитства защо все вися над бумагите. Да не би да се мисля за по-добър от него и от родата? Какво им имало на тях? Цял живот се прехранвали с честен труд, без да се правят на много учени, без да ръсят купешки думи и без да се преселват в разни измислени светове. На шестнайсет го попитах защо той не опита да изкарва парите си с честен труд. Посини ме от бой. Наричало се възпитание и се равнявало на пълен работен ден.

Навърших деветнайсет. Една вечер дойде у нас. Същия ден го бяха пуснали от затвора. Беше лежал за убийство. Поради липса на свидетели съдът приел тезата на адвоката му, че е възможно черепно-мозъчната травма на мъртвия да е резултат от падане върху леда след подхлъзване.

Измънка нещо от рода колко съм бил пораснал и ме тупна дружески по гърба. От майка ми разбрал, че последната година съм почнал работа в складова база. Охо, най-сетне ми бил дошъл акълът в главата!

Премълчах какви са намеренията ми: да спестя пари, та след казармата, като се запиша в университет, да се преместя в скромна квартира.

Добре било, че бачкам, защото сега се налагало да се бръкна.

Попитах го откъде-накъде.

Бил ми баща, невинно осъден, и се нуждаел от помощ, за да си стъпи на краката.

Отказах да му дам и петак.

Той ме зяпна изумен. В очите му прочетох колебание дали да ми посегне. Измерваше ме с поглед. Да, бях пораснал, не бях хлапето отпреди три години…

Изсмя се и ме заплаши: не му ли кихна няколко въшливи хилядарки, ще пребие майка ми до смърт. Така щял да го направи, че да прилича на битов инцидент. Е?

Мълчах.

Отпусна ми шейсет секунди да реша.

Казах му, че си държа парите във влог и ще се наложи да изчака до утре, защото банките вече са затворили.

Наклони глава, сякаш преценяваше дали не го будалкам.

Уверих го, че няма да офейкам. „Легни в моето легло, а аз ще спя при мама“, предложих.

— И там ли си ме изместил? — ухили се той. — Незаконно е да спиш с майка си, не знаеш ли? Или в твоите книги това не го пише?

Вечерта той и мама си поделиха останалия й алкохол. Влязоха в стаята й. Аз легнах на дивана и си натъпках тоалетна хартия в ушите. Импровизираните тапи не успяха да заглушат хъхренето и давенето й. После вратата се затръшна и той влезе в моята стая.

Изчаках да стане два след полунощ и станах. Промъкнах се в банята и взех четката за тоалетната. Слязох в общото мазе и отключих нашата част. За тринайсетия ми рожден ден мама ми беше подарила ски. Един Господ знае откъде бе успяла да изкопае толкова пари. Вече ми бяха окъсели. Свалих перцето от едната щека и се върнах в апартамента. Влязох на пръсти при баща ми. Той хъркаше по гръб. Стъпих върху страничните дъски на тясното легло и насочих заострения край на щеката към корема му. Не се прицелих в гърдите му, защото я гръдната кост, я някое ребро можеше да ми попречи да го пронижа. Нанизах каиша на щеката на китката си, а с другата ръка я хванах отгоре. Внимавах да я държа така, че забивайки я, да не се отплесне от тялото му или да се счупи. Чаках. Не знам защо. Не се страхувах. Не и този път. Дишането му стана неспокойно, всеки момент щеше да се обърне. Отскочих с присвити колене като състезател по овчарски скок. Приземих се с цялата си тежест. Кожата оказа леко съпротивление, но след като я проби, щеката потъна съвсем безпрепятствено. Бамбуковата дръжка повлече парчета от тениската му в корема. Върхът на щеката излезе от долния край и се чу как проряза матрака.

Очите му почерняха от шок, докато се взираше в мен. Преди да се усети, вече бях възседнал гърдите му и притисках с колене ръцете му, та да не може да мръдне. Той понечи да извика, но аз напъхах четката от тоалетната в устата му. Оттам се разнесе гъргорене и той започна да рита, но не успя да се освободи. Определено вече не бях онова беззащитно хлапе, което не можеше да му се опре.

Седнал отгоре му, усещах бамбуковата щека зад гърба си. Тялото му се гърчеше под мен. „Яздя баща си — ми през ума. — Възседнал съм го като кобила.“

Не знам колко дълго съм седял така. По едно време конвулсиите секнаха и тялото му толкова се отпусна, че реших да рискувам и извадих четката от устата му.

— Проклет идиот — простена той със затворени очи. — Да беше ми прерязал гърлото с нож, вместо да…

— Щеше да свършиш твърде бързо — възразих.

Той се засмя и се задави. От устата му блъвнаха кървави мехурчета.

— Ето това е моят син — промълви той и умря.

Жегна ме по-силно от нож. Ето че последната дума пак беше негова. Защото в онзи миг осъзнах, че негодникът е прав. Аз бях негов син. Не е вярно, че не знам защо протаках с няколко секунди мига, когато ще го пронижа. Направих го, за да удължа сюблимния момент, в който се превръщам в господар на живота и смъртта.

Носех вируса му в кръвта си. Вируса на моя баща.

Отнесох трупа в мазето и го увих в едно старо, прогнило платнище за палатка. Пак мама го беше купила. Навярно си е мечтала как нашето малко семейство ще ходи на къмпинг и ще пече прясно уловена пъстърва до някое езеро, където слънцето никога не залязва. Дано поне алкохолният делириум я отведе там.

След повече от седмица полицията дойде да ни пита виждали ли сме баща ми след освобождаването му от затвора. Отрекохме. Записаха показанията ни, благодариха и си тръгнаха. Не изглеждаха особено амбицирани да го открият. Няколко дни по-рано бях наел товарен микробус и бях откарал матрака и чаршафите в депото за изгаряне на отпадъци. А през нощта подкарах колата и влязох навътре, навътре в безлюдната долина Нитедал, до езеро, където слънцето никога не залязва. В близките няколко години определено нямаше да ловя риба там.

Докато седях на брега и гледах огледалната повърхност, си мислех, че във водата от нас остават няколко кръга, които след малко се заличават. Все едно никога не ги е имало. Все едно нас никога не ни е имало.

Това беше първото ми убийство.

Няколко седмици по-късно получих писмо от университета. „Имаме удоволствието да ви съобщим, че сте приет в…“ и така нататък. Посочваха дата и час на записването. Накъсах известието на парчета.