Кръв по снега

Шеста глава

Случи се едва преди няколко седмици. Както обикновено, чаках, прикрит зад контейнерите на паркинга зад бакалията. Наближаваше краят на работното време. Чух мекото щракване на отварящата се врата, последвано от хлопване. По куцането стъпките на Мария се познават лесно. Изчаках още малко и тръгнах след нея. Не гледах на действията си като на шпиониране. По-скоро й предоставях да определи къде ще ходим. Днес се отправихме към метростанцията. После се отбихме в една цветарница и накрая отидохме до гробището при църквата в Западен Акер. Понеже нямаше други хора, изчаках отвън. Мария излезе без жълтия букет, купен от цветарницата. Тръгна надолу по „Ширкевайен“ към метрото, а аз се вмъкнах в гробището. Цветята лежаха върху пресен, но вече заскрежен гроб с лъскава, хубава каменна плоча. Познато френско име. Наркоманът, бившето й гадже. Изобщо не знаех, че е умрял. Явно не само аз бях разбрал късно за кончината му, защото върху плочата липсваше точната дата на смъртта. Беше изписан само месецът: октомври. А аз си мислех, че в подобни случаи се посочва ориентировъчна дата. За да се смекчи самотата на покойника, положен тук, сред навалицата в заснеженото гробище.

На път към къщи си мислех, че вече мога да спра да я наблюдавам. Мария се намираше в безопасност. Надявах се да го усеща. Надявах се да е превъзмогнала онази история. Повече нямаше да я шпионирам. Животът й започваше отначало.

Поех си дъх пред телефонната кабинка по „Бугставайен“.

И моят живот бележеше нова страница — с предстоящия разговор. Трябваше да издействам помилване от Даниел Хофман. Така щях да положа началото. Продължението тънеше в неизвестност.

— Приключих — докладвах аз.

— Добре. И с нея е свършено?

— Не с нея, сър. С него.

— Моля?

— Приключих с така наречения й любовник — по телефона винаги използваме евфемизми. „Приключено“, „свършено“ и прочее. Предпазна мярка, в случай че линията се подслушва или някой любопитко нададе ухо да чуе за какво говорим. — Повече няма да го видите, сър. Двамата не са били любовници. Той я изнудваше. Тя не го е обичала, сигурен съм.

Избълвах това на един дъх — обикновено не говорех така припряно — и последва продължителна пауза. Чувах как Даниел Хофман диша тежко през нос. Пръхти — май така се нарича.

— Убил си… убил си Бенямин?

Още в този момент разбрах, че изобщо не биваше да се обаждам на Хофман.

— Отнел си живота на… единствения ми… син?

Мозъкът ми регистрираше и анализираше звуковите вълни, преобразуваше ги в думи и ги осмисляше. Син. Нима бе възможно? Изведнъж си спомних какво ми бе минало през ума, когато видях как любовникът на Корина Хофман си изхлузва обувките в коридора: не идва за пръв път. Младежът не просто бе чест гост в този дом. Той бе живял там.

Затворих.

Корина Хофман се взираше ужасена в мен. Беше се преоблякла в друга рокля, косата й още не бе изсъхнала. Стана пет и петнайсет и тя — като всеки друг ден — си бе взела душ, за да отмие следите от любовника, преди да се прибере съпругът й.

Току-що я уведомих, че са ми поръчали да я очистя.

Тя се опита да затръшне вратата, но аз я изпреварих. Пъхнах крак и й попречих. После отворих със сила.

Корина се олюля заднешком и заотстъпва към светлата дневна. Вкопчи се в шезлонга. Същинска актриса, която флиртува с реквизит.

— Умолявам ви… — поде тя и вдигна отбранително ръка.

Нещо проблесна. Голям пръстен със скъпоценен камък. Това, значи, бе гледала онзи път, когато вдигна ръка срещу светлината.

Пристъпих към нея.

Тя нададе неистов, пронизителен писък. Сграбчи една настолна лампа и я запрати срещу мен. От изненада едва успях да се наведа, за да избегна летящия предмет. Заради усилието и замаха Корина изгуби равновесие, политна и аз я хванах. Усетих потната й кожа по дланите си, вдъхнах тежкото ухание. В какво се бе къпала? В себе си ли? Стиснах я здраво, гърдите й се повдигаха запъхтяно. Боже мой, идеше ми да я награбя веднага. Недей, спрях се. Не съм като оня. Не съм като другите мъже.

— Не съм дошъл да те убивам, Корина — прошепнах в косите й. Притеглих я към себе си. Все едно пушех опиум. Съзнанието ми се замъгли, ала възприятията ми бяха и някак странно изострени. — Даниел знае, че с Бенямин сте били любовници. Бенямин е мъртъв.

— Как… какво? Наистина ли?

— Наистина. Ако се прибере и те завари тук, Даниел ще убие и теб. Ела с мен, Корина.

— Къде? — премига объркано тя.

Въпросът й ме изненада. Очаквах по-скоро да попита защо е всичко това, кой съм аз или да ме обвини в лъжа. Но, изглежда, тя просто инстинктивно бе осъзнала, че говоря истината, че няма време за губене. Вероятно затова не ми зададе нито един излишен въпрос. Или пък, зашеметена и объркана, просто бе изтърсила първото, дошло й наум: къде?

— В стаята зад стаята — отвърнах.