Кръв по снега

Двадесета глава

„Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка на битката при Стиклеста.“

Железни халки, вплетени една в друга. От колко ли хиляди се състоеше? Неслучайно казах, че с бащата на четирите деца сме квит. Аз платих хонорара на вдовицата му, той ми даде ризницата си. Затова Пине се чудеше защо се потя така. Под костюма и ризата бях облечен като Улав Светия.

Ризницата бе предпазила гърба и гърдите ми. Раната в бедрото обаче беше тежка.

Усещах как кръвта блика оттам на тласъци, докато лежах неподвижно и гледах как задните фарове на черния микробус изтляват в нощта. Опитах се да се изправя. Причерня ми, но някак успях да стана на крака и да се замъкна към волвото, паркирано пред вратата на църквата. С всяка секунда воят на сирените се приближаваше по малко. В многогласието различих минимум една линейка. Когато се е обадил да повика полиция, гробарят се е досетил, че ще е нужна и лекарска помощ. Може да спасят раненото момиче. А може и да го изпуснат. „Може да прескоча трапа — помислих си и дръпнах припряно вратата на волвото. — А може и да пукна.“

Ерик не беше излъгал жена си. Ключовете наистина висяха от стартера.

Криво-ляво се намъкнах зад волана и завъртях ключа. Двигателят простена жално и се предаде. Мамка му, мамка му. Върнах ключа в начално положение и го завъртях пак. Нов стон. Пали де, дявол да те вземе! Какъв смисъл има да произвеждаш коли в северните студове, ако не могат да запалят при няколко градуса под нулата! Ударих с длан по волана. Сините светлини от полицейските буркани озаряваха небето като полярно сияние.

Разгеле! Натиснах газта, отпуснах съединителя и подкарах през снега. Когато волвото пое по леда, зимните гуми с шипове захапаха и ме понесоха към портата на църквата с леко поднасяне.

Изминах сто-двеста метра надолу по улиците между къщите, обърнах, намалих и запъплих пак към църквата. Точно тогава видях сините светлини в огледалото. Дадох мигач, отбих встрани и завих по наклонената рампа на една къща.

Покрай мен минаха две полицейски коли и една линейка. Чух, че се задава поне още една полицейска кола, и изчаках. Бях идвал тук и преди, открих неочаквано. Каква ирония. Точно пред тази къща бях убил Бенямин Хофман. На прозореца на дневната висеше коледна украса, а пластмасови тръбички имитираха запалени свещи и хвърляха уютно сияние върху снежния човек в градината. Значи, онова хлапе все пак бе успяло да го направи. С помощта на допълнително вода или на баща си. На снежния човек всичко си му беше, както трябва: имаше бомбе на главата, безсмислена усмивка от камъчета и ръце от пръчки, разперени, сякаш за да прегърнат целия този шибан свят и всички безумства, които се случваха по него.

И третата полицейска кола ме подмина. Дадох на заден ход и излязох от рампата на шосето. Потеглих.

За щастие не срещнах други полицейски коли. Никоя полицейска кола не засече волвото, което отчаяно се опитваше да се движи нормално, но въпреки това — без да може да се определи защо — пътуваше някак по-различно от другите автомобили по улиците на Осло на този двайсет и трети декември.

Паркирах точно зад телефонната кабина, изгасих двигателя. Крачолът на панталона ми и тапицерията на седалката бяха подгизнали от кръв. В крака ми сякаш имаше зло сърце, което изпомпваше черна, животинска кръв, жертвена кръв, сатанинска кръв.

Отворих вратата на гарсониерата и се олюлях. Корина облещи големите си сини очи от ужас.

— Улав! Божичко, какво се е случило?

— Готово — отвърнах и затръшнах вратата зад гърба си.

— И той… е мъртъв?

— Да.

Стаята започна да се върти пред очите ми. Колко ли кръв бях изгубил? Много. Два литра? Не, бях чел, че в тялото ни има общо пет или шест литра кръв и изгубим ли над двайсет процента, колабираме. А двайсет процента са… мамка му! По-малко от два литра, при всички случаи.

Чантата й стоеше на пода в дневната. Беше си събрала багажа за Париж — същият като онзи, с който дойде от дома на съпруга си. На бившия си съпруг. Аз май бях попрекалил с багажа. Не бях стигал по-далече от Швеция. През лятото, когато навърших четиринайсет, с майка ми решихме да отскочим до Швеция. Закара ни съседът. В Гьотеборг, преди да влезем в увеселителния парк „Лисеберг Тиволи“, той ме попита имам ли нещо против да се пробва на майка ми. На следващия ден с мама се прибрахме с влака. Тя ме потупа по бузата и каза, че съм бил нейният рицар, последният рицар в целия свят. Стори ми се, че долавям фалшива нотка в гласа й — вероятно защото бях ужасно объркан от този болен свят на възрастните. Все пак, както вече казах, аз съм ужасно немузикален. Никога не съм можел да различа кой тон е верен и кой — фалшив.

— Това по панталона ти… кръв ли е? Господи, ти си ранен! Какво стана?

Корина изглеждаше толкова шокирана и разстроена, че ме досмеша.

Тя ме стрелна смаяна, почти ядосана.

— Какво ти става? Забавно ли ти се струва, че кървиш като прасе? Къде си ранен?

— Само в бедрото.

— Само? Ако е засегната бедрената артерия, за нула време ще ти изтече кръвта. Улав! Свали си панталона и сядай на стола.

Тя съблече халата, с който я заварих, и влезе в банята.

Излезе с превръзки, лейкопласт, йод и прочее принадлежности за първа помощ.

— Ще трябва да те зашия — заяви.

— Щом трябва — отвърнах, облегнах глава на стената и затворих очи.

Поля ме с дезинфектант и се опита да спре кървенето. Докато обработваше раната, обясняваше, че ще ме закърпи само временно; куршумът е останал вътре, но в момента няма как да го извади.

— Къде си се научила да оказваш първа помощ? — попитах.

— Не говори и стой мирен да не се разкъсат шевовете.

— Ти си цяла медицинска сестра.

— Не си първият човек с куршум в тялото.

— Не съм.

Изрекох го с низходяща интонация. Като констатация, не като въпрос. Защото не бързахме за никъде, разполагахме с достатъчно време да си изясним някои неща от миналото ни. Отворих очи и се загледах в главата й. Беше коленичила пред мен. Вдъхнах аромата й. Долових как някаква миризма се смесва с уханието на онази възбудена Корина, с която се любехме, а после лежеше потна в обятията ми. Съвсем слаб намек за нещо, едва-едва доловима миризма на амоняк, но въпреки това я усетих. Не идваше от Корина. Ами да. Как не се сетих по-рано! Надушвах миризмата от собствената си рана. Вече беше инфектирана, започваше да гангренясва.

— Готово — оповести Корина и скъса конеца със зъби.

Взирах се втренчено в нея. Блузата й се беше свлякла и оголваше едното рамо. От едната страна на шията й имаше синина. Дотогава не я бях забелязал. Навярно й бе останала от Бенямин Хофман. Прииска ми се да й кажа нещо успокояващо, в смисъл че това няма да се повтори, никой повече няма да й посяга. Но моментът не беше никак подходящ. Някак не върви да уверяваш една жена, че с теб се намира в безопасност, докато тя те кърпи с подръчни средства, колкото да не умреш от кръвозагуба.

Корина избърса кръвта с кърпа, натопена в хладна вода, и омота бедрото ми с бинт.

— Май си вдигнал температура, Улав. Марш в леглото.

Съблече ми сакото и ризата.

— Това пък какво е? — погледна въпросително ризницата.

— Желязо.

Помогна ми да я сваля, погали с пръсти синините, останали от куршумите на Датчанина. Любвеобилно. Прехласнато. Целуна ги. Докато лежах в леглото и усещах как ме сковават ледени тръпки, а тя ме завиваше грижливо, се върнах в онзи миг, в леглото на мама. Вече почти не изпитвах болка. Сякаш можех спокойно да забравя за всичко, сякаш вече нищо не зависеше от мен, бях лодка, носеща се по река, и реката определяше посоката. Съдбата, крайното местоназначение беше предопределено. Под въпрос оставаше само как ще протече пътуването; какво ще видя и преживея по течението на реката. Животът е прост, стига да си достатъчно болен.

Потопих се в света на сънищата.

Тя ме носеше на рамо, тичаше, краката й цапаха през водата. Беше тъмно и вонеше на клоака, инфектирани рани, амоняк и парфюм. От улиците над нас се чуваха изстрели и писъци. През дупките на шахтите проникваха ивици светлина. Ала тя беше неудържима, смела, силна. Достатъчно силна и за двама ни. Тя знаеше как да се измъкнем оттук, защото беше идвала и преди. Да, точно така ставаше в тази история. Тя спря насред кръстопът от отходни тръби, остави ме на земята, каза, че трябва да поразучи и след малко ще се върне. Лежах по гръб, слушах как плъховете наоколо шумолят и се взирах в луната през пречките на шахтата. Към решетката се вкопчваха капки, завъртаха се, блясваха под лунното сияние. Червени, лъскави, тлъсти капки. Отронваха се и политаха към мен. Забиваха се в гърдите ми. Пронизваха ризницата и се впиваха в сърцето ми. Горещи, студени. Горещи, студени. Тази миризма…

Отворих очи.

Изрекох името й. Никой не се отзова.

— Корина?

Надигнах се и седнах в леглото. Бедрото ми туптеше до пръсване. С мъка провесих крак през ръба на леглото и включих лампата. Подскочих от уплаха. Отокът така се бе увеличил, че направо настръхнах. Раната продължаваше да кърви, но всичката изтекла кръв се събираше под кожата.

Под лунната светлина видях, че чантата й още стои насред пода в дневната, но палтото й го няма върху облегалката на стола. Изправих се и куцукайки, се добрах до кухненския плот. Дръпнах чекмеджето, повдигнах кутията с прибори.

Листовете си лежаха на мястото, в плика, непобутнати.

Взех плика и отидох до прозореца. Термометърът отвън показваше, че е стегнал още по-кучи студ.

Надникнах към улицата.

И я видях. Беше излязла да се поразтъпче.

Стоеше в телефонната кабина, приведена, гърбом към улицата и притискаше слушалката към ухото си.

Махнах й, макар да знаех, че не може да ме види.

Мамка му, как болеше това бедро!

Тя окачи слушалката на вилката. Отдръпнах се на крачка от прозореца, за да не ме осветява лампата. Тя излезе от кабината и погледна нагоре към мен. Застинах неподвижен. Тя стори същото. Във въздуха прехвърчаше някоя и друга снежинка. Тя тръгна. Стъпваше с изпънат глезен, като по въже. Прекоси улицата и тръгна по отсамния тротоар. Виждах следите й в снега. Следи на котка. Под косата светлина от уличните лампи краищата на тези следи хвърляха леки сенки. Нужно е толкова малко. Толкова малко…

Тя се промъкна на пръсти в гарсониерата. Лежах в леглото със затворени очи.

Тя си свали палтото. Надявах се да съблече и другите си дрехи и да се мушне при мен в кревата. Да ме подържи за малко в прегръдките си. Нищо повече. И дребните монети са пари. Защото знаех, че тя няма да ме вдигне и да ме понесе през клоаката. Няма да ме спаси. И няма да отидем в Париж.

Вместо да се пъхне под завивките, тя седна на стола в тъмното.

Бдеше. Чакаше.

— Още много ли има, докато дойде? — попитах.

Тя се сепна.

— Буден си.

Повторих въпроса.

— За кого говориш, Улав?

— За Рибаря.

— Имаш треска. Опитай да поспиш.

— Ти му се обади от телефонната кабина.

— Улав…

— Просто искам да знам колко ми остава.

Седеше с наведена напред глава и лицето й тънеше в сянка. Когато пак заговори, гласът й беше различен, по-суров. И въпреки това интонацията звучеше по-чисто в ушите ми.

— Двайсетина минути.

— Добре.

— Как разбра, че…

— По амоняка. Скат.

— Какво?

— Миризмата на амоняк се просмуква в кожата, ако си докосвал рибата скат, особено преди да е преминала обработка. Чел съм го някъде. Причината е, че в месото на ската се съдържа пикочна киселина като при акулите. Или нещо подобно, не си спомням точно.

— Ясно — разсеяно се усмихна Корина.

Нова пауза.

— Улав?

— Да?

— Нищо…

— Нищо лично ли?

— Точно така.

Усетих как шевовете се разкъсват. От раната се надигна смрад на възпаление, на замърсена кръв и гной. Попипах превръзката. Бинтът беше напоен. Отдолу усещах силен натиск. Имаше още много кръв, която напираше да излезе.

— Щом не е лично, какво е? — попитах.

— Има ли значение? — въздъхна тя.

— Обичам историите — отвърнах. — Имам двайсет минути.

— Не става дума за теб, а за мен.

— Какво по-конкретно за теб?

— И аз това се питам.

— Даниел Хофман е бил смъртноболен. Ти си го знаела, нали? Че Бенямин Хофман ще наследи бизнеса му.

— Хвана ме — сви рамене тя.

— Една жена мами без никакви скрупули онези, които се налага, за да се добере до парите и властта?

Корина стана отривисто, отиде до прозореца и надникна към улицата. Запали цигара.

— С изключение на частта за нулевите скрупули, другото е вярно — призна.

Слушах. Цареше тишина. Неочаквано съобразих, че вече минава полунощ. Настъпи двайсет и четвърти декември — навечерието на Коледа.

— По телефона ли се свърза с него? — попитах.

— Отидох му на крака в магазина.

— И той те прие?

Виждах силуета на начупените й устни, докато издухваше дима.

— Той е мъж. Не е по-различен от всички други мъже.

Замислих се за сенките зад матовото стъкло в магазина на Рибаря. Важна среща, бе казало онова момче… За синините по шията й. Бяха съвсем скорошни. Колко сляп може да е един влюбен мъж? Шамарите. Подчинението. Унижението. Тя искаше да я третират така.

— Рибаря е женен. Какво ще ти предложи?

— Нищо — сви рамене тя. — Засега нищо. Но по-нататък нещата ще се променят.

Корина имаше право. Красотата е всесилна.

— Шокира се, когато ме видя да се прибирам, но не защото съм ранен, а защото съм жив.

— И двете неща ме изненадаха. Не мисли, че съм съвсем безчувствена към теб, Улав. Ти беше добър любовник — изсмя се тя. — Първоначално ми се струваше, че не го носиш у себе си.

— Кое?

Тя само се усмихна. Дръпна жадно от цигарата. Огънчето блестеше червеникаво в сумрака до прозореца. Ако случаен минувач вдигнеше поглед към нашия прозорец, щеше да види пластмасова тръбичка, имитираща домашен уют, семейно щастие, коледна атмосфера. И да си помисли: хората горе имат всичко, за което си мечтая. Ето на това му се вика живот. Абе, знам ли… Аз така бих си помислил, за другите нямам представа.

— Кое да нося у себе си? — повторих.

— Характера на властелин, на крал.

— На крал?

— Да — засмя се тя. — А по едно време така се увлече, че се наложи да те спирам.

— За какво говориш?

— За това — тя смъкна блузата от рамото си и посочи синина.

— Не съм ти я причинил аз.

Ръката, с която поднасяше цигарата към устата си, спря във въздуха. Корина ме изгледа изумено.

— Не си ли? А какво, сама ли съм си я причинила?

— Тази синина не е от мен!

— Успокой се, Улав — засмя се нежно тя. — Няма от какво да се срамуваш.

— Аз не посягам на жени!

— Трябва да ти се признае, че доста се дърпаше. Но след като те навих да пробваме, душенето много ти хареса.

— Не! — запуших ушите си с длани.

Виждах как устните й мърдат, ала не чувах нищо.

Нямаше смисъл да я слушам. Тя подменяше истинската история. Преиначаваше събитията.

Устата й продължаваше да променя формата си. Подобно на морска хризантема. Някъде ми бе попаднало, че при морската хризантема един и същи отвор служел и за уста, и за анус. Защо говореше, какво искаше? Какво искаха всички? Бях се превърнал в глухоням, не разполагах с апарат, предназначен да тълкува звуковите вълни, произвеждани безспир от нормалните хора; вълни, които се разстилат над кораловия риф и изчезват. Взирах се в свят, в моите очи лишен от логика, от смислова спойка. В този свят всеки отчаяно се бе вкопчил в отреденото му време, стремейки се на всяка цена да удовлетвори всеки свой патологичен нагон, да притъпи страха си от самота, да надделее в битката със смъртта — битка, която започва от мига, щом узнаем, че сме тленни. Осмислих думите на Мария в друга светлина. Това. Ли. Е. Всичко?

Придърпах панталона си от стола до леглото и го нахлузих. Единият крачол се бе вкоравил от засъхналата кръв. Изправих се с мъка от леглото и тръгнах, влачейки ранения си крак.

Корина не помръдна.

Наведох се за обувките. Прилоша ми, но успях да ги обуя. Наметнах си палтото. Паспортът и билетите за Париж стояха във вътрешния ми джоб.

— Няма да стигнеш далеч — обади се Корина.

Ключовете за волвото бяха в джоба на панталона.

— Раната се е отворила, погледни се.

Дръпнах вратата и излязох на стълбището. Хванах се за парапета и заслизах, подпирайки се на ръце, докато си мислех за малкия загорял паяк, който доста късно осъзнава, че времето за посещение е изтекло.

Излязох навън. Обувката ми вече жвакаше от събралата се кръв.

Тръгнах към колата. Полицейските сирени. Не бяха млъквали. Като далечен вой на глутница вълци между заснежените възвишения, които опасват Осло. Ту се усилваха, ту заглъхваха, преследвайки миризмата на кръв.

Този път волвото запали отраз.

Знаех къде отивам, но улиците изгубиха форма и направление, превърнаха се в огъващи се пипала на медуза. Лъкатушех наляво-надясно, за да ги следвам. Трудно се придвижвах в този гумен град, където всичко се гънеше и гърчеше. Видях червена светлина и ударих спирачка. Мъчех се да се ориентирам. Навярно за миг съм се унесъл, защото ме сепна клаксон зад гърба ми. Светофарът светна зелено. Натиснах газта. Къде се намирах? Още ли бях в Осло?

Майка ми не изкоментира нито с дума убийството на баща ми. Държеше се, все едно изобщо не се е случило. Мълчанието й ме устройваше. Един ден обаче, четири-пет години по-късно, докато закусвахме в кухнята, тя неочаквано изтърси:

— Според теб кога ще се върне?

— Кой?

— Татко ти — гледаше през мен с премрежени очи. — Вече доста време го няма. Къде ли е бил този път?

— Той няма да се върне никога, мамо.

— Е, глупости! Ще се върне, разбира се. Винаги се връща — тя пак надигна чашата. — Нали ме обича. Обича и теб.

— Мамо, ти ми помогна да го изнесем…

Тя тресна чашата върху масата и джинът се разплиска.

— Хубаво ме чуй — сопна се без никакво ломотене или впери поглед в мен. — Само някой безсърдечен изрод би ми отнел моя мъж, не си ли съгласен?

Започна да разстила прозрачния алкохол по мушамата с ръка, упорито търкаше, все едно се опитваше да заличи нещо. Не знаех какво да кажа. Беше си съчинила своя история. Аз — моя. Нямах намерение да се гмуркам в онова езеро в Нитедал, за да разбера чия версия е по-правдоподобна. Затова си замълчах.

Ала мисълта, че е способна да обича мъж, причинил й такива страдания, ми показа нещо за любовта.

Всъщност не.

Нищо не ми показа за любовта.

Повече не отворихме дума за баща ми.

Следвах извивките на пътя, доколкото успявах, ала той се опитваше да ме изхвърли, извиваше се, та колата да се хлъзне към къща или да се блъсне челно в автомобил в насрещното платно. Те ме подминаваха с виещи клаксони, които заглъхваха подобно на изморена латерна.

Свърнах надясно. Поех по по-спокойни улици. По-слабо осветени. С по-малко движение. Мракът се спускаше по-плътно. Накрая притъмня съвсем.

Навярно съм припаднал и съм излязъл от пътя. Не съм карал бързо, защото си бях ударил челото в предното стъкло, но нито по мен, нито по стъклото имаше следи от удара. Осветителният стълб, в който се бе врязала вдлъбнатата решетка на радиатора, дори не беше огънат. Колата беше угаснала. Завъртях ключа, но двигателят реагира със съвсем вяло стенание. Отворих вратата и изпълзях навън. Застанах на колене и лакти като мюсюлманин по време на молитва. Снегът жулеше дланите ми. Доближих ги, опитах се да оформя топка от сипкавия сняг. Той е много красив и бял, ситен като пудра, но от него не може да се създаде нищо трайно. Обещава много, ала в крайна сметка всичко, което се опиташ да направиш, се разпада, изсипва се като прах между пръстите ти. Огледах се да проверя къде съм попаднал.

Издрапах до една витрина. Прилепих лице към стъклото. То приятно разхлади парещото ми чело. Вътре рафтовете и щандовете тънеха в приглушена светлина. Бях закъснял. Вече бяха затворили магазина. И как иначе? Минаваше полунощ. На вратата висеше бележка, че днес са приключили работното си време по-рано от обикновено: „На 23 декември магазинът затваря в 14.00 поради инвентаризация.“

Инвентаризация. Равносметка. Дойде й времето.

В ъгъла, зад късо влакче от колички за пазаруване, имаше коледна елха — невзрачна и малка. Но колкото и да беше мижава, и тя се пишеше коледна елха.

Не знаех защо съм дошъл точно тук. Можех да отида в малкия хотел и да се нанеса там. Точно срещу онзи, когото току-що бяхме ликвидирали. Срещу дома на онази, която ликвидира мен. Кой ще се сети да ме търси точно там. Имах пари за две нощувки. Утре можех да се обадя на Рибаря и да помоля да ми преведе по банков път остатъка от обещания хонорар.

Чух смеха си.

По бузата ми се търколи топла сълза. Видях я как падна, вряза се в снега.

После още една. Тя просто изчезна.

Погледнах бедрото си. Кръвта бликаше от плата и се стичаше подобно на шлака върху снега, покриваше го със слузеста ципа, сякаш белтък. Исках да изчезне. Да попие в снега като сълзите. Но тя си стоеше там, червена, поклащаше се подобно на желе. Усещах как мократа ми потна коса се полепя по витрината. Вероятно е късно да го казвам, но ако не съм — имам дълга, малко рядка коса, брада, сини очи и съм среден на ръст. Общо взето, с това се изчерпва моята външност. Дългата коса и брадата са предимства при екзекуции в присъствието на свидетели, защото ти позволяват бързо да промениш външния си вид. Именно тези мои предимства при необходимост от бързо преобразяване сега замръзваха за стъклото, пускаха корени, както се вкореняват полипите от проклетия коралов риф, дето и аз не знам защо толкова ми е завладял ума. Щях да се слея с този прозорец, да стана стъкло, точно съгласно описанията в „Царството на животните, том пети: Морски обитатели“ — безгръбначните мешести се превръщат в кораловия риф, на който живеят. Утре щях да видя Мария, да я гледам цял ден, без тя да ме вижда. Да й шептя каквито думи си искам. Да ги викам, да ги пея. Да изчезна — само това исках в момента, а вероятно и никога не съм искал нещо друго. Да изчезна като мама, която се наливаше с прозрачен концентрат и постепенно самата тя избледняваше, докато накрая стана невидима. Втриваше го все по-надълбоко и надълбоко в себе си и накрая той съвсем я разяде. Къде беше сега мама? Вече не си спомнях. Отдавна бях забравил. Странно — знаех какво е станало с баща ми, но не и какво е станало с онази, която ми бе дала живот и ме бе опазила жив. Наистина ли беше мъртва и погребана в онова гробище? Или още беше жива? Със сигурност знаех отговора, трябваше само да си го спомня.

Затворих очи и опрях глава о стъклото. Отпуснах се съвсем. Бях капнал. Ей сега ще си спомня. Ей сега…

Мракът дойде. Непрогледният мрак. Разпери огромна, черна пелерина и тръгна към мен да ме прегърне.

Беше толкова тихо, че чух мекото щракване съвсем ясно — все едно вратата беше до мен. После се разнесоха стъпки — познати, накуцващи стъпки. Приближаваха. Не отворих очи. Стъпките спряха.

— Улав.

Не отговорих.

Тя се приближи. Докосна ръката ми над лакътя.

— Какво. Правиш. Тук.

Отворих очи. Вторачих се в стъклото. Видях отражението й. Стоеше зад мен.

Зинах, ала не успях да отроня и звук.

— Кървиш. Ли.

Кимнах. Какво търсеше тя тук посред нощ?

Ама разбира се!

Инвентаризацията.

— Твоята. Кола.

С устни и език артикулирах „да“, но не се чу нищо.

Тя кимна разбиращо, вдигна ръката ми и я преметна над рамото си.

— Ела.

Подпирайки се на Мария, закуцуках към колата. Странно — тя изобщо не куцаше. Недъгът й бе изчезнал. Качи ме на седалката до шофьора, а сама седна зад волана. Вратата там още стоеше отворена. Наведе се над мен и разкъса панталона над бедрото. Платът сдаде беззвучно. Извади бутилка минерална вода от чантата си, разви капачката и поля раната.

— Куршум?

Кимнах и сведох глава. Вече не изпитвах болка, но дупката от куршума бе заприличала на мократа уста на риба на сухо. Мария свали шала от врата си и ме помоли да си вдигна крака. Омота шала стегнато и го върза.

— Пристискай. Раната. С. Пръсти.

Завъртя ключа — той още висеше от контакта. Колата запали с меко, благосклонно проръмжаване. Мария даде заден и се отдалечи от осветителния стълб. После пое по улицата.

— Чичо. Ми. Е. Хирург. Марсел. Мириел.

Мириел. Това беше фамилията на нейния наркоман. Как така той и нейният чичо имаха еднаква…

— Не. В. Болница. А. У. Нас.

Облегнах глава на седалката. Тя не говореше като глухоняма. Думите излизаха някак особено, насечено, но не от устата на човек, който не може да говори, а по-скоро… — Французойка. Съм. Извинявай. Но. Не. Обичам. Да. Говоря. На. Норвежки — засмя се тя. — Предпочитам. Да. Пиша. Винаги. Съм. Била. Такава. Като. Дете. Само. Четях. Ти. Обичаш. Ли. Да. Четеш. Улав.

Разминахме се с полицейска кола в отсрещното платно. На покрива се въртеше син буркан. В огледалото го видях да се отдалечава. Или подминаха волвото от разсеяност, или просто не издирваха него.

Бил е неин брат. Онзи наркоман не й е бил гадже. А брат — вероятно по-малък. Затова е била готова да жертва всичко за него. Но защо чичото, хирургът, не им е помогнал в онзи труден момент, защо се е наложило Мария да… Достатъчно. По-късно ще я разпитам по-подробно и ще разбера как се стояли нещата. Сега тя беше усилила парното. От топлото ми се доспа и се наложи да се съсредоточа, за да не се отнеса.

— Според. Мен. Четеш. Много. Улав. Защото. Се. Изразяваш. Като. Поет. Толкова. Красиви. Неща. Изричаш. Когато. Сме. Под. Земята.

Под земята ли?

Клепачите ми почти се затвориха. Полека-лека се досетих какво има предвид. Докато се возехме в метрото. Беше чула всяка моя дума.

Всички тези следобеди в мотрисата, докато си бях мислел, че е глуха, тя ме бе чувала, без да го показва. Като на игра. Затова бе посегнала към ръката ми в бакалията. Защото бе чула любовното ми признание във влака. И е сметнала онази кутия бонбони за сигнал, че най-сетне съм готов да направя крачката от фантазия към реалност. Така ли беше наистина? Нима наистина бях толкова сляп, колкото мислех нея за глуха? Или през цялото време бях виждал истината, просто я бях отричал пред себе си?

Нима наистина през цялото това време бях вървял именно към Мария Мириел?

— Чичо. Може. Да. Дойде. Още. Тази. Нощ. И. Ако. Си. Съгласен. Ще. Хапнем. Френски. Коледни. Ястия. Утре. Печена. Гъска. Малко. След. Коледната. Литургия.

Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих плика. Протегнах го към нея, все още, без да отварям очи. Усетих, че тя го взе, отби встрани и спря. Чувствах се смазан от умора.

Тя започна да чете.

Четеше думите, по които бе покапала моята кръв. Бях накъсал листа на парчета и после ги бях сглобил.

Не звучаха мъртви. Напротив, бяха съвсем живи. И истински. Толкова истински, че „обичам те“ звучеше като единственото правилно нещо, което можеше да се каже. Всеки, чул тези думи, би успял да си представи разказвача: всеки ден ходи в бакалията при момичето, което обича, но не иска да си го признае, защото не желае да обича момиче, същото като него — с недостатъци, с трески за дялане, самопожертвователна, жалка робиня на любовта, която чете по устните, но не говори, която се подчинява и намира възнаграждението си в това подчинение. И въпреки това никога няма да успее да я разлюби. Тя въплъщава всичко, което той не иска. Тя е неговото унижение. И най-хубавото, най-човешкото, най-красивото, което е виждал.

Иначе съм пълен невежа, Мария. Знам само две неща. Първо, нямам представа как да те направя щастлива, защото обикновено опустошавам, не създавам живот и смисъл. И второ, обичам те, Мария. Затова така и не дойдох на онази вечеря. Улав.

Докато изчиташе последните изречения, усетих сълзите в гласа й.

Седяхме в тишината. Дори полицейските сирени замлъкнаха. Тя подсмръкна.

— Ти. Вече. Ме. Направи. Щастлива. Улав. Това. Е. Достатъчно. Не. Разбираш. Ли.

Кимнах и си поех дълбоко дъх. „Вече мога да умра, мамо“ — помислих си. Вече не изпитвам нужда да съчинявам. Не бих пренаписал тази история по-добре.