Кръв по снега

Втора глава

— Погрижи се да прилича на взлом с цел грабеж, Улав.

— Защо? — попитах.

— Защото трябва да прикрием каква е истинската причина за убийството. Полицаите винаги адски се впрягат, ако жертвата е мирен гражданин. И започват да се престарават в разследването. А открият ли мъртва жена, която е кръшкала, заподозрян номер едно е съпругът. В деветдесет процента от случаите — напълно основателно, разбира се.

— В седемдесет и четири процента от случаите, сър.

— Моля?

— Някъде ми попадна точна статистика по въпроса, сър.

В Норвегия не е общоприето да използваме обръщението „сър“ — дори да общуваме с важна клечка. Към кралското семейство, например, се обръщаме с Ваше Кралско Величество/Височество. Даниел Хофман вероятно би предпочел да се обръщам към него като към кралска особа. Титлата „сър“ той внесе от Англия заедно с кожени мебели, етажерки от червен махагон и книгите с кожени подвързии и стари, пожълтели, нечетени страници, навярно част от английската класика. Всъщност нямам представа така ли е, защото съм чувал само за най-известните британски писатели: Дикенс, Броите, Остин. Така или иначе, мъртвите писатели изсушаваха въздуха в кабинета му до степен часове след посещенията ми при него да продължавам да кашлям и да храча целулоза, стрита на прах. Не знам с какво точно Англия бе пленила ума на Хофман, но знам, че е прекарал там няколко семестъра и се е прибрал с куфар, натъпкан с туидени костюми, амбиции и маниерни фрази на оксфордски английски, произнасяни с норвежки акцент. Хофман се бе върнал без диплома, но с важното прозрение, че парите диктуват всичко. Затова, за да завъртиш успешен бизнес, трябва да заложиш на бранш с минимална конкуренция. По това време такъв бранш в Осло е бил пазарът на платената любов. И Даниел Хофман проумял, че в търговска сфера, движена от мошеници, идиоти и аматьори, дори посредствен играч има шанс да се издигне до кралския престол: стига да притежава нужната морална гъвкавост, необходима, за да набира млади жени и да ги склонява да проституират. След известен пробен период Даниел Хофман преценил, че е достатъчно гъвкав в морално отношение. Няколко години по-късно разширил дейността си и стъпил и на пазара на хероин, вече със самочувствието на успял бизнесмен. А понеже по това време пазара на хероин в Осло движели хора, не просто мошеници, идиоти и аматьори, а отгоре на това и наркомани, пък и Хофман нямал скрупули да завлича млади хора в ада на зависимостта, и това търговско начинание се увенчало с успех. Към днешна дата Хофман имаше един-единствен проблем и той се наричаше Рибаря. Рибаря беше негов конкурент, сравнително ново действащо лице на пазара на хероин, и, оказа се, съвсем не глупав. В Осло имаше предостатъчно клиенти и за двамата, но въпреки това те не жалеха средства в опитите да се изтребят взаимно. Защо? Ами защо… Вероятно защото нито Хофман, нито Рибаря притежаваха таланта да падат по гръб. А положението става особено напечено, когато хора, изживяващи се като върховни властници и крале, открият, че са рогоносци. Според мен типове от рода на Хофман биха живели по-добре и по-просто, ако можеха да си затварят очите или поне да прощават на жените си за някоя и друга любовна авантюра.

— Мислех да си взема почивка за Коледа — казах. — Да отида на екскурзия с някого.

— С кого? Та ти нямаш никакви близки хора, Улав. Ето това е едно от нещата, които харесвам у теб: тайните ми са на сигурно място.

Той се засмя и изтръска пепелта от пурата си. Не се засегнах. Казваше го с добри чувства. „Кохиба“ — пишеше на хартиения пръстен. Някъде прочетох, че в края на двайсети и началото на двайсет и първи век пурата се била превърнала в най-честия коледен подарък в западния свят. Дали щеше да е странно да й подаря кутия пури за Коледа? Дори не знаех дали пуши. Не я бях виждал да пали на работа.

— Още не съм повдигнал темата пред въпросния човек, но…

— Този път ще ти платя обичайния ти хонорар в петорен размер — прекъсна ме Хофман. — Изпълни поръчката и после ще можеш да заведеш твоята мацка на безкрайна коледна ваканция — ако искаш.

Опитах се да пресметна на колко ще възлиза този път хонорарът ми, но, както казах, съм скаран с математиката.

— Това е адресът, Улав.

От четири години работех за Хофман, без да знам къде живее. И какво ме интересуваше? Той също нямаше представа какъв е моят адрес. Не бях виждал новата му съпруга. Само бях слушал Пине да дрънка какво секси парче била, колко кинти щял да заработи, ако проститутките му изглеждали като нея и тъй нататък.

— Денем по принцип е сама — продължи Хофман. — Поне така ми казва. Свърши работата по твой тертип, Улав. Имам ти доверие. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Ясно? Улав?

— Да, сър, ясно.

— Добре.

— Нека го обмисля до утре, сър.

Хофман повдигна едната си старателно оскубана вежда. Не съм подробно запознат с еволюцията, но нали Дарвин беше смятал, че всичко на всичко шест универсални човешки гримаси изразяват човешките емоции? Нямах представа дали Хофман е способен да изпитва шест човешки емоции, но според мен тази вдигната вежда беше знак за леко учудване, съчетано с размишление.

— Аз току-що ти изложих подробностите, Улав. И сега — след като ги узна — ти обмисляш да се оттеглиш?

Заплахата прозвуча едва доловимо. Впрочем, не, ако беше едва доловимо, надали щях да усетя, защото съм безнадежден музикален инвалид и не долавям обер- и субхармоници в гласовете на хората. Значи явно заплахата в тона му е била доста недвусмислена. Даниел Хофман имаше сини, ясни очи, обрамчени от черни мигли. Ако ставаше въпрос за момиче, щях да си помисля, че ги е подсилила с туш. Защо ни в клин, ни в ръкав споменавам миглите му? Те нямат никакво отношение към историята.

— Не успях да реагирам, преди да ме запознаете с подробностите, сър — оправдах се. — Ще ви дам отговор тази вечер. Става ли, сър?

Той ме изгледа. Издуха облак дим към мен. Седях с ръце в скута и поглаждах козирката на каскета си.

— Да е преди шест — предупреди той. — После си тръгвам от офиса.

Кимнах.

Поех към къщи в снежната виелица в четири следобед. Едва след няколко часа сивкава дрезгавина мракът пак притискаше града. Още духаше. Вятърът свирукаше от черните пресечки. Както споменах, не вярвам в призраци. Снегът пукаше под подметките на ботушите ми като изсъхнали страници на книга, а аз размишлявах. Обикновено избягвам да мисля. В тази област практиката не дава изгледи за усъвършенстване, а и от опит знам, че прекаленото умуване рядко води до нещо добро. Ала волю-неволю се връщах към онзи въпрос с повишена сложност. Самото убийство не ме смущаваше. Поръчката се очертаваше по-лесна за изпълнение от повечето ми задачи. Не ме тревожеше фактът, че тя ще умре. Както вече казах, смятам за редно хората — без значение от пола им — да плащат за грешките си. Повече ме притесняваха неминуемите последици: щях да се превърна в човека, пречукал съпругата на Даниел Хофман; в онзи, който знае всичко и от когото зависи съдбата на Хофман, когато полицията започне разследване. Който ще държи в ръцете си бъдещето на мъж, несвикнал да пада по гръб. И на когото Хофман ще дължи обичайния му хонорар в петорен размер. Защо ми предложи толкова пари за задача, чиято трудност е под средната за бранша?

Чувствах се картоиграч, седнал да играе покер с четирима тежковъоръжени, мнителни съперници, които не умеят да губят. Току-що ми се бяха паднали четири аса. Понякога добрите новини са толкова невероятно добри, че са направо лоши.

И така, въпросният комарджия, ако е хитър, би хвърлил картите, би приел поносимата загуба с надеждата при следващото раздаване да му провърви повече — и по-умерено. Моят проблем беше, че вече нямаше закога да хвърлям картите. Знаех, че Хофман ще намери начин да убие жена си — било чрез мен, било чрез някой друг.

Открих накъде ме водят краката ми. Присвих очи.

Беше си вдигнала косата на кок точно като майка ми. Кимаше и се усмихваше на клиентите, които я заговаряха. Повечето знаеха, че е глухоняма, и казваха прости неща: „Весела Коледа“, „чао“, вежливи фрази, които си разменят нормалните хора.

Обичайният хонорар в петорен размер. Безкрайна коледна ваканция.