Към себе си

Девета книга

1. Вършещият несправедливост постъпва неблагочестиво. Щом като всеобщата природа е създала разумните същества едно за друго, за да си помагат по достойнство и по никакъв начин да не си вредят, който прекрачва нейната воля, несъмнено постъпва неблагочестиво спрямо най-старшата между боговете. И лъжещият постъпва неблагочестиво спрямо същата богиня. Защото всеобщата природа е природата на действително съществуващото, а то е сродно на всичко непосредствено съществуващо. Освен това нея я наричат още истина и тя е първопричина на всички истини. Лъжещият по своя воля постъпва неблагочестиво, доколкото, мамейки, постъпва несправедливо. А лъжещият неволно, доколкото е в несъгласие с всеобщата природа и воювайки с нея, нарушава реда й. Защото воюва с нея човекът, който в несъгласие със себе си върви в посока противоположна на истината; получил необходимото изходно начало от природата и занемарил го, той не е в състояние да отличи лъжливото от истинното. Постъпва неблагочестиво впрочем и оня, който преследва удоволствието като добро и избягва мъката като зло — такъв човек няма как да не е често недоволен от всеобщата природа, задето незаслужено отрежда едно или друго на недостойните и достойните люде, понеже често се случва недостойните да живеят в удоволствие и да разполагат с това, което следва от него, а достойните да бъдат сполитани от мъката и нейните последствия. Също и страхуващият се от мъки се страхува от неща, които стават във вселената. А това е вече неблагочестие. И преследващият удоволствията няма как да се въздържи от несправедливост. А това съвсем очевидно е неблагочестиво. Към нещата, към които всеобщата природа се отнася с безразличие (тя не би създала едните и другите, ако не се отнасяше с безразличие към тях), към тях желаещият да следва природата и да бъде в единомислие с нея трябва също да се отнася с безразличие. Който не се отнася с безразличие към мъката и удоволствието, смъртта и живота, славата и безславието, безразлични за всеобщата природа, той очевидно постъпва неблагочестиво. Казвам „безразлични за всеобщата природа“ наместо да кажа случващи се без разлика в хода на ставащото и неговите последствия, следвайки първичния импулс на провидението. Тръгвайки от някакво начало, то се е заело с това уреждане на света, като е свързало разумните основания за бъдното и е определило силите в състояние да породят съществуващото, неговите промени и наблюдаваните последствия.

2. Човекът с изтънчен дух може да напусне този свят, невкусил лъжа, лицемерие, разпуснатост и надутост. Втората възможност е да изпуснеш последния си дъх и да отплуваш поне наситен на тия работи. Или предпочиташ да останеш при злото? — Опитът все още ли не те е убедил да се махнеш от този мор? Защото с много повече право върви да кажем за развалата на ума мор, отколкото за еди-каква си болестна промяна на обгръщащия ни въздух, който вдишваме. Тя води до измиране на живите същества, доколкото са живи, а развалата на ума до измиране на хората, доколкото са хора.

3. Не презирай смъртта, а я приеми с радост, понеже и тя е едно от нещата. Желани от природата, каквото е да възмъжееш и остарееш, да израстеш и достигнеш зрялост, да ти пораснат зъби, да ти поникне брада и побелееш, да оплодиш, да забременееш и родиш. Каквото е и всяко друго естествено действие, донасяно от сезоните на твоя живот, такова е и самото разпадане. Затова способният да разсъждава изобщо не отхвърля мисълта за смъртта, нито гледа отвисоко на нея, а я очаква като една от дейностите на природата. И както сега очакваш кога ще се пръкне детето от утробата на жена ти, така посрещни часа, в който душата ти ще напусне тази обвивка. Ако искаш, ето ти едно просто, оставащо в сърцето правило: ще те направи благоразположен към смъртта най-вече внимателното наблюдаване на вещите, от които ще се отделиш, и на човешките нрави, в които няма да е набъркана повече душата ти.

Ни най-малко не бива да се огорчаваш от хората, а напротив — да се грижиш за тях и да ги понасяш кротко но без да забравяш, че си отиваш не от съмишленици, които споделят твоите основни възгледи. Ако нещо би могло да те привлече и задържи в живота, то е единствено възможността да ти се позволи да живееш сред хора, възприели същите основни възгледи. А сега виждаш колко си уморен от разногласието в съжителството с другите така, щото си готов да кажеш: „Ела по-скоро, смърт, та да не забравя в един момент и самия себе си!“

4. Който греши, спрямо себе си греши. Който постъпва несправедливо, спрямо себе си постъпва несправедливо и на себе си върши зло.

5. Често пъти постъпва несправедливо не само който върши нещо, но и който не върши нищо.

6. Достатъчно е наличното в момента мнение, способно да схване, и наличното полезно за общността дело, и наличното умонастроение, приемащо с радост всичко случващо се, предизвикано от външна причина.

7. Изтрий въображаемата мисъл, спри влечението, угаси апетита. Нека ръководното ти начало да зависи само от себе си!

8. Една душа разделят лишените от разум живини, една разполагащите с ум разумни същества, както е една земята за всичко земно и както с една светлина виждаме а един въздух дишаме всички, които сме зрящи и с душа.

9. Всички неща, които имат общо помежду си, се стремят към своето еднородно. Всяко земно тегли към земята, всяко влажно се втича, въздушното също, така че, за да им се попречи, има нужда от препятствие и насилие. Устремен нагоре поради първичния огън, огънят е до такава степен готов да се възпламени заедно с всеки огън тук, че всеки малко по-сух материал лесно се възпламенява, тъй като в състава му слабо участвува елементът, който препятствува възпламеняването. Значи и всяко същество, причастно към умствената природа, ще бъде също тъй устремено към своето сродно, и то повече, тъй като колкото е по-съвършено от другото, толкова по-готовно ще се събира и смесва с близкото нему. Но и при лишените от разум същества лесно се откриват кошери, стада, отглеждане на малките и нещо като любов. Те вече разполагат с душа и затова при тях, като по-висши, свързващото начало е по-силно, каквото не е нито при растенията, нито при камъните или купчината дърва. А при разумните същества откриваме държавни общности, приятелски връзки, семейства, събрания, сключване на примирия и договори по време на война. При още по-висшите единството е налице дори когато са разделени по някакъв начин, както е при звездите. Така стремежът за издигане към по-висшето може да породи взаимно привличане и между отдалечени едно от друго неща. А погледни сега какво става: единствено разполагащите с ум същества са забравили да се стремят към съгласие помежду си и единствено при тях не се забелязва сливане. Но дори и да го избягват, те биват обхванати, защото природата побеждава. Ще разбереш какво казвам, ако обърнеш внимание на следното — по-лесно би открил нещо земно, което не се свързва с друго земно, отколкото човек, напълно откъснат от човек.

10. И човекът, и богът, и вселената дават плод, когато на всяко му дойде времето. Няма значение, че в обичайния смисъл думата се употребява главно за плода на лозата и в подобни случаи. Разумът дава и всеобщ, и личен плод и от него се пораждат други плодове, подобни на самия него.

11. Ако можеш, поучи и промени. Ако ли не, помни, че за това се ползуваш с благосклонност. И боговете са благосклонни към такива хора, а понякога и съдействуват — за нечие здраве, богатство и слава, толкова добри са! И ти можеш. Или кажи кой ти пречи.

12. Труди се не като нещастник, нито за да предизвикаш състрадание или удивление. Желай единствено да се движиш и задържаш тъй, както изисква общественият разум.

13. Днес се отървах от всякакви превратности, нещо повече — премахнах ги. Защото те не са вън а вътре в моите мнения.

14. Всичко това е обичайно като опит, ефимерно като време и нечисто като материя. Всичко сега е такова, каквото е било и по времето на ония, които погребахме.

15. Нещата остават извън портите на нашата душа сами за себе си, без да знаят и без да могат да се произнесат за себе си. Кой тогава се произнася за тях? Ръководното начало.

16. Не в пасивността, а в действието е доброто и злото за разумното и обществено същество, както и добродетелта и порокът за него не са в пасивността, а в действието.

17. За хвърления камък не е никакво зло да падне надолу, нито добро да се понесе нагоре.

18. Проникни в техните ръководни начала и ще видиш от какви съдии се боят и какви съдии са на самите себе си.

19. Всичко е подложено на промяна. И сам ти непрекъснато се изменяш и в някакво отношение погиваш, както и цялата вселена.

20. Чуждата грешка е редно да се остави там, където е.

21. Прекъсването на деятелността, на влечението, на образуването на мнения е спиране и един вид смърт, но не и зло. Премини сега към възрастите, към детството, юношеството, младостта и старостта. Промяната и на всяка от тях е смърт. Да не би да е нещо страшно? Премини сега към твоя живот при дядо ти, после при майка ти, после при баща ти#. Издири и ред други прекъсвания, промени и погивания и се запитай: „Да не би да са нещо страшно?“ От това следва, че не е нещо страшно и промяната, прекъсването и спирането на целия ти живот.

22. Стреми се към твоето ръководно начало, към всеобщото, както и към това на всеки човек. Стреми се към твоето, за да се изпълни умът ти със справедливост. Към всеобщото, за да не забравяш от какво си част. Към това на този човек, за да установиш дали тъне в незнание, или разполага със знание и ведно с това да съобразиш, че ти е сроден.

23. Както самият ти си част от цялото на общественото устройство, така и всяко твое действие е част от цялото на обществения живот. Затова ненасоченото към общностната цел било в непосредствена близост, било отдалечено твое действие разкъсва живота, пречи му да бъде един и го разбунва също както става в народното събрание, когато, доколкото му е по силите, някой стои настрана от подобното по характер общо съгласие.

24. Детски сърдения и шеги и души, понесли трупове, тъй че съвсем ясно ни се изпречва „Викането на мъртвите“.#

25. Обърни се към качеството на оформящата това нещо причина и я разгледай, като я отделиш от материалното му начало. После определи колко време най-много е естествено да съществува това нещо в тази своя обособеност.

26. Претърпя безброй мъки, защото не ти стигаше, че ръководното ти начало вършеше това, за което е създадено. Но достатъчно!

27. Когато те укоряват, мразят или изричат неприятни думи, иди при душиците им, влез вътре и погледни какви са. Ще видиш, че не трябва да се измъчваш, задето смятат за тебе това или онова. Напротив — трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа. И боговете им помагат по всякакъв начин — със сънища и гадания за нещата, за които се тревожат.

28. Едни и същи са циклите на вселената — горе, долу, от век на век. Или всеобщият разум има инициатива за всичко — ако е така, приеми произтичащата от него инициатива. Или след първоначалната му инициатива останалото е дошло като последствие …# По някакъв начин атоми или непрекъснатост. Изобщо, ако има бог, всичко е наред. Ако има само случайност, недей и ти да постъпваш случайно.

Скоро земята ще покрие всички ни, а после и тя ще се преобразува до безкрай и получилото се отново до безкрай. Който не забравя за следващите една след друга вълни от преобразувания и промени, той ще се отнесе спокойно и към краткостта на всичко смъртно.

29. Всеобщата причина е порой, тя влече всичко. Колко нищожни са тези погълнати от обществени дела човечета, които си мислят, че постъпват философски. Сополанковци! Човече, какво искаш? Прави каквото изисква сега природата ти! Заеми се, ако ти е дадено, и не се оглеждай дали някой ще разбере! Не се надявай да осъществиш Платоновата държава. Нека ти е достатъчен и най-незначителният напредък и мисли, че и този резултат не е нещо малко. Кой може да промени някой от основните възгледи? А без промяна на възгледите какво друго има освен вопли на оплакващи своето робство и преструване на привидно подчиняващи се? Хайде сега говори за Александър, Филип и Деметрий от фалерон. Ще ги последвам, ако са прозрели волята на всеобщата природа и сами са се обучили. Но ако са се държали като герои на трагедия, никой не може да ми постави тази присъда да им подражавам. Просто и скромно е делото на философията. Недей ме подтиква към тържествена надутост!

30. Гледай отвисоко: безброй стада, безброй празници, всякакви кораби по бурното и спокойно море, разнообразие от същества, които се раждат, съжителствуват и умират. Представи си живота, живян преди време: от други, и този, който ще бъде живян след тебе, а и оня, който се живее в момента във варварските племена. И колко много хора не са чували дори името ти, колко ще го забравят веднага и колко похвалили те навярно след малко ще те укорят. Нито споменът има стойност, нито славата, нито каквото и да е друго.

31. Да бъдеш несмутен от случващото се вследствие на външна причина и справедлив в делата, чиято причина произтича от тебе. Това значи вътрешният ти импулс и действията ти да имат за граница действуването, съобразено с общността, понеже то е природосъобразно.

32. Можеш да премахнеш много излишни безпокойства, които зависят изцяло от твоето мнение така ще си осигуриш едно широко пространство, за да обхванеш с мисълта си цялата вселена, да си представиш без крайната вечност и да се замислиш за бързата промяна която претърпява всичко поотделно — колко кратко е времето от пораждането до разпадането и колко безмерно това преди рождението, както и онова безкрайно, което следва разпадането.

33. Всичко, което виждаш, скоро ще погине и наблюдавалите неговата гибел, и те скоро ще погинат. След смъртта си и престарелият ще бъде сведен до същото, до което и сполетеният от ранна смърт.

34. Какви са ръководните им начала и към какво са били устремени, защо обичат това и ценят онова? Смятай, че виждаш голи душиците им. Колко неумерена е мисълта им, когато си мислят, че ти вредят с лошите си думи или ти правят добро, въздигайки те до бога!

35. Губенето не е нищо друго освен променяне. На това се радва всеобщата природа, в съгласие с която се осъществява всичко, от векове се е осъществявало в подобна форма и до безкрай ще се осъществява така. Тогава защо твърдиш, че всичко е вървяло и винаги ще върви зле и че сред толкова богове не се е намерила сила, която да го оправи, ами светът е осъден да тъне във вечно зло?

36. Колко лесно се поддава на гниене материалната основа на всяко същество — вода, прах, кости и противна миризма. Или да вземем мрамора — втвърдена земя, златото и среброто — утайка, вълнената дреха — косми, пурпура — кръв. И с всичко друго е така, и дъхът нещо такова — преминаване от едно в друго състояние.

37. Стига с това жалко съществуване, изпълнено с мърморене и маймунщина! Защо се безпокоиш? Има ли нещо странно в тия работи? Какво те изкарва от равновесие? Оформящата причина? Вгледай се в нея. Да не би материята? Вгледай се в нея. Извън тях не съществува нищо. А вече е време, насочи поглед към боговете, да станеш по-прост и по-добър.

Едно и също е да се занимаваш с тези работи сто или три години.

38. Ако е сбъркал, злото е там, но може би не е сбъркал.

39. Или всичко произтича от един умствен избор и се случва като на едно тяло, поради което частта не бива да се оплаква от случващото се в интерес на цялото, или става дума за атоми и няма нищо друго освен временна смес и разпръскване. Тогава защо се безпокоиш? Казваш на ръководното си начало: „Мъртво си, погинало си, подивяло си, играеш роля, вмъкнало си се в стадото и пасеш.“

40. Боговете или не могат нищо, или могат. Ако не могат, защо им се молиш? А ако могат, защо не се помолиш по-скоро да ти дадат да не се страхуваш от тия работи, да не ги желаеш и да не те огорчават, отколкото да не ти се случват или случват? Ако могат да съдействуват на човека, боговете непременно му съдействуват и за това. Но може би ще кажеш: „Оставили са тия работи на мене.“ Тогава не е ли по-добре да вършиш свободно това, което зависи от тебе, а не да си угрижен унизително и като роб от независещото от тебе. Кой ти е казал, че боговете не ни помагат и в зависещото от нас? Та започни да се молиш така — и ще видиш.

Неговата молитва е: „Нека да легна с нея!“ А твоята: „Нека да не желая да легна с нея!“ На някой друг: „Нека да се отърва от еди-кого си!“ А на тебе: „Нека да не искам да се отърва!“ Или пък: „Нека да не загубя рожбата си!“ Докато ти: „Нека да не се боя да я загубя!“ Изобщо така преобърни молитвите си и виж резултата.

41. Епикур казва: „Додето боледувах, не говорех за телесните си страдания, нито водех разговори на тази тема с посещаващите ме. Напротив — продължавах по-раншните си занимания с природата и по-специално с въпроса как, макар че е причастен към болестното движение в плътта, умът опазва своето собствено добро и остава несмутен. Не давах възможност и на лекарите да се перчат, че са сторили кой знае какво, и животът ми протичаше щастливо и достойно.“ Та постъпи като него при болест, ако се случи да заболееш, или при друг подобен обрат. Да не се отделяш от философията в каквито и обстоятелства да попадаш и ако се занимаваш с природата, да не се отдаваш на празни приказки с непосветени в науката, а единствено на работата си в момента и на инструмента, с който я вършиш — това правило е общо за всички школи.

42. Когато те засегне нечие безсрамие, веднага се запитай: „Възможно ли е да няма безсрамници на света?“ Не е възможно. Тогава недей да искаш невъзможното. И този е един от безсрамниците, които няма как да не съществуват на този свят. Нека тия думи да са ти подръка и за лукавия, и за неверния, и за всеки, който греши в нещо. Напомняйки си, че е невъзможно да няма такъв род люде, ведно с това ще се настроиш по-благосклонно към всеки един поотделно. Би имало полза да си зададеш веднага и този въпрос — с каква добродетел е сдобила природата човека срещу подобни грешки. Дала му е като противоядие срещу неблагодарника кротостта, а срещу друг някаква друга сила. Изобщо ти можеш да поучиш заблудилия се. Всеки бъркащ обърква целта и е заблуден. Но дали и на тебе ти е е навредено? Ще откриеш, че сред ония, срещу които се наостряш, никой, сторил нещо такова, не е в състояние да направи ума ти по-лош. А оттам изцяло произхождат злото и вредата за тебе. Та какво лошо или странно става, когато невежият върши дела на невеж? Внимавай ти да не заслужиш порицание, задето не си очаквал той да допусне тази грешка. Защото разумът ти е дал нужната отправна точка да съобразиш, че е вероятно този човек да сгреши тъй, а ти, забравяйки това, се учудваш на неговата грешка. Особено когато си недоволен от неверен и неблагодарен човек, се обърни към себе си. Очевидно твоя е грешката, щом като си вярвал, че човек с подобно умонастроение ще остане верен и щом като, направил му добро, не си счел въпроса за приключен, нито си сторил доброто тъй, щото целият плод на постъпката да се изчерпва със самата нея щом като си сторил добро на човек, какво повече искаш? Не е ли достатъчно, че си направил нещо съобразно природата си, та търсиш и отплата за това? Все едно окото да дири въздаяние, че гледа, или краката, че ходят? Както те са създадени за това или онова, което им е присъщо и към което са насочени в съгласие със собствения си строеж, така, когато стори някое благодеяние или просто помогне за нещо от обикновените неща, наклонният по природа към благодеяния човек върши това, за което е създаден, и постига своята цел.