Към себе си

Марк Аврелий — император и философ

Седемнадесет века ни отделят от създаването на малката книжка с лични записки на римския император стоик. Това отстояние оправдава както разноречието във вече сторените тълкувания, така и новите прочити и все пак основните възможности са две — поместването на записките в конкретноисторически контекст или полагането им в една или друга обща постановка.

Ако текстът на Марк Аврелий беше еднозначно свързан с миналото на своето оформяне, а ние бяхме само съвременни хора, разбирането щеше да се изрази в простото усвояване на паметника като нещо приключило. Но всъщност и авторът, и ние не сме само привързани към определени исторически среди и актуални времена. В някаква степен сме и извън тях. Динамиката ни на същества, които са тук, желаят да бъдат другаде и същевременно са никъде, определя смисъла на „Към себе си“ като комплекс от отношения към едно „там и тогава“, друго „тук и сега“ и трето „навсякъде и никъде“. Тези параметри са трудно отграничими. В желанието да разберем текста на Марк Аврелий като нещо завършено, породено от сплитането на принадлежащи на миналото идеи и форми, неизбежно се опираме на други идеи и форми, които по някакъв начин са свързани с опита на „Към себе си“ и дори са налице в императорските записки.

Идеалното добро тълкуване не би трябвало да разглежда тълкувания текст и тълкувателя като затворени в себе си и напълно отделени един от друг. Смисълът на никоя творба, особено на просъществувалата векове, не се изчерпва с породилите я исторически значения. Винаги е налице нещо в повече, адресирано разсеяно и неточно, не към своето време.

В хода на конкретноисторическото обясняване текстът естествено се разпада на страни и равнища. На въпроса от какво са породени наставленията, които императорът отправя към самия себе си, обикновено се отговаря по следния начин — от личния му опит, от обществено-психологическата ситуация, в която живее, от традицията на елинската и римската култура, изразена в стоическото светоусещане, и от литературната форма на т. нар. протрептика, свързала се с кинико-стоическата диатриба. Това е грубата схема на страните на съдържанието и формата, които съставят интересуващото ни конкретноисторическо значение на записките.

Личният опит на императора е особено ценен за нас. В текста на записките той е проявен в осъзнаването на фактите на собствения живот, в автобиографичното тълкуване на ценностите, които гарантират благополучието на размишляващия автор. Високата степен на осъзнатост се поддържа от жанра протрептика, чийто адресат е самият Марк Аврелий, от частния характер на записките, както и от самата епоха, за която човешката интимност става все по-остър проблем. За разбирането на текста има значение и несъзнатото лично, проявено във фоновите значения на „Към себе си“.

Марк Аврелий е роден на 26 април 121 г. във фамилния дом на хълма Целий в Рим в семейство от конническото съсловие, произхождащо от Испания. То е в близки отношения с император Адриан. Баща му се издига до претор, но умира млад. Бъдещият император е отгледан от дядовците си по майчина и бащина линия. Вторият, чието име, идентично с това на бащата, Марк Аврелий носи първоначално (Марк Аний Вер), успява да го свърже със семейството на Адриан посредством годеж. Младежът впечатлява императора с ума и характера си. Когато в последната година на своето управление по традиция, тръгваща от Нерва, лишеният от мъжко потомство Адриан осиновява сенатора Антонин, определяйки го за свой наследник, той определя и неговите наследници, като го заставя да осинови седемнадесетгодишния Марк Аврелий и Луций Вер, сина на своя наскоро починал фаворит. Този избор, резултат на семейни интриги, не е несполучлив. Същото важи и за самия Адриан, осиновен от император Траян заради качествата си, но и поради симпатиите на Траяновата съпруга Плотина.

След идването на власт на Антонин Пий (138 г.) в качеството си на наследник Марк Аврелий преминава през официалните степени на държавната служба — квестор, консул, трибун. С новия император го свързват дълбоко уважение и духовна близост, които се чувствуват в записките. Антонин го освобождава от юношеския годеж и го оженва за дъщеря си Галерия фаустина. Според някои антични историци тя е втора Месалина. Но едва ли е достоверно, че синът му Комод е плод на връзката на фаустина с гладиатор. Тези факти са влезли в историята от светската хроника на тогавашните театрални фарсове, Фаустина е майка на 13 деца от Марк Аврелий, половината от тях починали невръстни. Знаем, че е противоречала на съпруга си. Когато дъщеря й Луцила отказва да се омъжи за любимеца на баща си Помпейан, Фаустина застава на нейна страна. В нормата на обичаите на тогавашната висша среда Марк Аврелий омъжва дъщеря си най-напред за своя съимператор Луций Вер. Опитва се с този брак да го откъсне от разгула, в който живее на изток.

Не усещаме автора на записките в тези действия, освен ако не е прикрит зад формулата „продиктувано от ползата за общността“ или ако не отделя съзнателно живота си на римлянин от идеалното си битие на гражданин на света. Но едва ли е редно да търсим философското самосъзнание от записките в реалния живот на императора, два свята, опитали се да се свържат, но останали вероятно достатъчно чужди един на друг.

При осиновяването от Антонин Пий младият Марк се нарича Елий Аврелий Вер — комбинация на собственото и фамилното му име с фамилните имена на Адриан и Антонин. Едва след смъртта на осиновителя Антонин (161 г.) се оформя името, с което го познаваме — Марк Аврелий Антонин. Практиката на тези промени днес изглежда странна, но тя свидетелствува, че римското време разбира връзката с бащата не само като природно устойчиво , но и като обществено целесъобразно отношение. Колкото по-високо в социалната йерархия е един римлянин, толкова по-независим става от природната връзка. Това важи с особена сила за императорските семейства от втори век.

Младият Марк се формира от своите височайши предходници. Също като елинофила Адриан овладява до съвършенство елинския и очевидно го смята за по-пригоден от латинския за философските си записки. Адриан също е автор на подобни записки, за съжаление недостигнали до нас. Марк Аврелий е особено зависим от Антонин. Той му избира за учители по реторика най-добрите на онова време — Херод Атик и фронтон. Запазени са писмата на фронтон до Марк Аврелий и неговите отговори. Тази преписка е свидетелство за умонастроението на императора в годините на младостта — изисканост, литературна култура, познаване на гръцкия език, привързаност към учителя, но и реторически формализъм. В духа на обичаното тогава публично красноречие за запълване на време фронтон съчинява похвали на праха и на дима. В отговор на неговата „Похвала на съня“ Марк Аврелий пише диатриба срещу съня, коментар на откъси от художествени произведения, в който трудно се разпознава авторът на „Към себе си“. Бъдещият император слуша знаменитости като Елий Аристид, от когото освен на уважение към класическото елинско слово се учи и на тържествено аргументиране. Школа за словесни и мисловни умения и условно поведение, реториката е гаранция за успех в държавната кариера.

Но има и друга школа — философската. До началото на втори век философите са настроени опозитивно спрямо официалната римска власт и формализма на реторическото образование. От времето на Адриан и Антонин Пий философията престава да играе ролята на съдница на официалността и става изразител на по-личните и частни или на по-универсалните гледища за света. От ранна юношеска възраст Марк Аврелий е привързан към аскетизма на философското поведение, т. нар. в записките „елински начин на живот“. Майка му едва го удържала да не спи на незастлан нар. За болезнената му правдивост, правейки каламбур с фамилното му име Verus (истинен), Адриан го нарича Verissimus (най-истинен). От 146 г. Марк е заобиколен от учители философи — стоиците Рустик и Аполоний, перипатетика Клавдий Север и платоника Александър. Облича се в проста дреха и по-късно, вече император, продължава да следва философската простота: движи се без свита в Александрия, посещава сам библиотеки и сказки.

Парадоксът е, че тези белези за частност се официализират. Философското поведение скоро става модно, простото поведение, това да държиш философ у дома и да носиш свитък в ръка — започват да бележат принадлежност към висшите кръгове. Императорът едва ли е лично виновен тогавашният римски свят да се изпълни с философи шарлатани, но той несъмнено допринася за разпространяването на фигурата на този интелектуалец лумпен, който се изхранва с повърхностно комбиниране на морални прецепти. Разбира се, неговите приближени са вероятно задълбочени мислители. Но това едва ли оправдава назначаването им за консули и префекти, особено ако вземем предвид казаното в записките, че Платоновата държава, управлявана от мъдреци, е нещо непостижимо. Или тези думи свидетелствуват за горчивия опит, че за редица неща философът е непригоден или най-малко не е в състояние да служи за пример. Това, че по време на гладиаторските игри, където отсъствието му е невъзможно, императорът чете в ложата си и подписва едикти, не намалява интереса към този род забавления. И сигурно модата да се чете Епиктет, последвала некритично от неговия вкус, не е променила живота на никого.

Деятелен и упорит по римски, Марк Аврелий се занимава с какво ли не. Поддържа медицинските изследвания на Гален, който му става личен лекар, и граматическите на Херодиан. (В модата да се чете и изследва и по-далече от императорския кръг действуват талантливи литератори, антикваристи събирачи и систематизатори.) Самият той пише неуморно. Привидно небрежният, но обигран и богат на редки думи език на записките издава грижата му да бъде точен в израза. Това важи и за достигналите до нас писма, както и за запазената част от негова реч. Според някои извори, сам съставял едиктите си. С помощта на вещи юристи търси точни формулировки, иска да обхване нови казуси (голяма част от законите му се занимават с положението на малоправните: жени, сираци и роби). Нуждата от по-добро правораздаване го кара да увеличи на 230 броя на присъствените дни в годината.

В императорските му функции влизат и задълженията на върховен жрец. Благочестив и изпълнен с респект към отечествената традиция, Марк Аврелий постоянно оглавява процесии и жертвоприношения, непрекъснато е зает в прекия смисъл на думата. Тридесетина години след неговата смърт историкът Дион Касий му прави следната характеристика: „Беше трудолюбив и точен във всичко, свързано с управлението, и нито говореше, нито правеше нещо просто така; понякога в продължение на цели дни се занимаваше с най-незначителни работи, понеже смяташе, че е недостойно за един император да върши нещо прибързано; това щяло да хвърли сянка и върху останалите му дела.“

Въпросът е до каква степен тази акуратност се е определяла от традиционните римски добродетели, до каква от стоическата етика и до каква е следвала от личната природа на императора.

Какъв е бил Марк Аврелий като човек? Монументалната статуя на кон на Капитолия в Рим заблуждава. Тя представя официалната статура, а не действителния ръст. Индивидуалното едва ли е изразено точно и в бюста от Музея в термите на Диоклециан. По-точен е навярно портретът в „Сатирата на императорите“ от Юлиан — слаб, с нездрав вид, редки руси къдрици. Здравето му било засегнато от юношеския аскетизъм, а може би и от изнурителните походи срещу германските племена. На петдесет и пет години, споделя в записките, вече не може да чете и се чувствува старец. Дион Касий твърди, че бил с болни гърди и стомах и не издържал на студ. За да успокоява болките си, а не за да се предпазва от евентуално отравяне, взима всекидневно дрога с малко опиум (нещо обичайно за монарсите на Изтока). Според един съвременен изследовател, общата депресираност и особеното възприятие за пространство и време в записките са следствие от редовната употреба на опиум.

Вероятно е да има връзка между астеничната натура и възгледите. Но тя едва ли е пряка. Едва ли само личната болнавост е допринесла за депресивното настроение, песимизма и сублимирането посредством идеали и догми, които откриваме в записките. Марк Аврелий е в коловоза на времето си. Тягата към мрачина, към свръхидеали и ексцеси на вяра е обща наклонност в онази епоха. Собствената физиология и обществената настроеност в подобен случай взаимно се поддържат. По всяка вероятност натурата на Марк Аврелий е толкова причина за твърденията в записките, колкото е и причинена от тях. Така или иначе не само в този случай конкретната индивидуалност, особеностите на телесния живот. Личните апетити и всекидневните настроения на пишещия са принципно закрити за нашия поглед.

По-лесно е проследяването на събитията във външния живот. Предусещайки края си, Антонин Пий нарежда да пренесат златната статуя на фортуна в стаята на Марк Аврелий. Това е знак за предаването на върховната власт. Събитието става през март 161 г. в Лориум. Вече император, Марк Аврелий зачита волята на Адриан и разделя властта с Луций Вер. За себе си запазва върховното жречество. Много страници са изписани за разликите между двамата. Луций Вер обича живота и спорта и не изпитва особено желание да участвува във върховното управление. В следващата 162 г. воюва срещу партите на Изток, но се прочува повече с шумните празненства, които урежда и които напомнят за Антониевите отпреди 200 години. Войната срещу партите довежда до победен край Авидий Касий. Към Луций Вер Марк Аврелий проявява търпимостта, с която се отнася към фаустина и към сина си Комод по-късно. Според историците това са неговите три грешки. В 169 г. Луций Вер умира. Има недоброжелатели, които намесват Марк Аврелий в събитието. До 177 г. той управлява сам, след това споделя властта с Комод.

Особено войните с германските племена правят смутно управлението на Марк Аврелий. В 166 г. те се спускат от север и достигат до Аквилея. Военните действия срещу маркоманите и квадите, срещу сарматите заемат почти цялото време на зрелия му живот. Рядко в Рим, по лагерите край Дунав, зает с дипломатически ходове, в дефанзивни операции и уреждане на провинции, Марк Аврелий отблъсква на север варварската сила, без да се справя с нея окончателно. И смъртта на 17 март 180 г. го сполетява далече от Рим. (По-голямата част от записките той диктува на свой секретар по военните лагери — вечер, останал сам, за отмора и подкрепа.) В 175 г., когато е зает с уреждането на провинциите Маркомания и Сарматия, на Изток вдига бунт Авидий Касий, тогава наместник в Сирия, откъдето е родом. Поддал се на слуха, че Марк Аврелий е мъртъв, той се провъзгласява за император. Бунтът е потушен след неколкомесечни военни действия, а Касий убит от верни хора на императора. Марк Аврелий държи реч в сената, за да оправдае операцията. След това посещава източните провинции, където умира фаустина.

Странно звучат сведенията за преследването на християни по време на управлението му при наличието на толкова общи тонове между записките и раннохристиянската литература. Но идеологията и реалността в повечето случаи се разминават. Марк Аврелий следва отечествените традиции и е върховен пазител на традиционните култове, които християните отказват да изпълняват. Той ги преследва като отцепници от обидността на римския свят, но и лично не приема поведението им, особено ригоризма, основан на чистото изповедание, а не на аргументирано убеждение. Затова е разбираемо, че в процеса, който води неговият учител стоикът Рустик, дезертиралият в лагера на християните стоик Юстин е осъден на смърт заедно с шестима свои ученици. Разбираеми са и екзекуциите на християни в Лион през 177 г., които успокояват недоволната езическа маса.

Освен с външни войни императорът има грижи и с вътрешни бунтове — на фелахите в Горен Египет, на войници. Разбойнически дружини кръстосват Галия и Испания. Добавят се природните бедствия и епидемии. В 162 г. Тибър наводнява Рим, в 177 г. земетресение разрушава напълно Смирна. Донесената от Изток след войната с партите чума опустошава на няколко вълни много области на империята. По всяка вероятност и самият император става нейна жертва.

Марк Аврелий допуска голяма грешка, като нарушава установилия се от края на предишния век ред на предаване на властта чрез осиновяване. Наистина Траян и Адриан нямат синове като него, но не толкова правният принцип го кара да остави властта на сина си Комод. Изглежда така си казва думата набиращото сили самосъзнание на монархията. Заел престола, неинтелигентният Комод не успява да се съпротиви на предразполагащата към произвол абсолютна власт. В императорското обкръжение философите отстъпват на освободени роби лумпени. Понеже сред тях има християни, Комод проявява търпимост към християнството. Но той е почти пълна противоположност на нравствено строгия си баща. Другарува с гладиатори. Завръщайки се от германските походи след смъртта на баща си, той влиза в Рим на триумфална колесница заедно със своя камериер любовник, облечен в женски дрехи.

Седемдесетте и осемдесетте години на II век, когато управлява Марк Аврелий, са краят на една епоха, считана за мирна и благоденствуваща, възхвалявана от историци и оратори, дори от опозиционно настроени люде като Епиктет. Рим е силен, административно и военно уреден, покрит с градове. От Мала Азия до Испания те имат еднакъв вид. Светът на тази градска култура с единна физиономия претопява народностните различия и поставя в контакт хора с различен произход и манталитет. В това време светът е широко отворен особено за интелектуалците оратори и философи. Отворен е и за движението на стоки. Никога по-рано и по-късно в античността търговският обмен няма такъв ръст както във II век. Същевременно, колкото и уредени да са римските пътища, селските райони в Британия, Египет и Тракия остават затворени и незасегнати от това движение. Римските градове са все пак оазиси в пустинята на един древен бавно променящ се ред. Времето не тече с еднаква скорост в луксозната вила с парно отопление и в селската колиба. В този смисъл римската империя съвсем не е пространство на компактна материална цивилизация.

Хората са по-свързани посредством определени идеи и настроения. Равенството е между идеите, които тревожат времето. Оформило се като термин също в епоха на отворен свят — в епохата на елинизма, сред киници и стоици, сега то се упражнява в поведението на философи и религиозни проповедници, занимава християните, също и Марк Аврелий. Брожението около идеята за равенството е симптом за остро усещаното неравенство. Един от ключовете към разбирането на Марк-Аврелиевото време е проникването в реалното неравенство, в напрегнатата обществена йерархия, в строгия регламент на правата на съсловия и прослойки.

Силата на римската обществена вселена е в регламентирането.

Отношението свободен-роб остава на заден план. По-съществено е, че и свободните, и несвободните са силно разслоени. Правата и обезправеността са еднакво проникнати от йерархия. Римското общество е вертикално удостоверено. Има време до 212 г., когато император Каракала разпростира правото на гражданство върху всички свободни в империята. В годините на Марк-Аврелиевото управление деленията римски граждани, латинци, перегрини и дедитиции са все още валидни — четири правови кръга с различни закони, вътрешно разслоени на висша прослойка и плебс. Преминаването от един в друг кръг става трудно. При постъпването на мъж в легион римско гражданство се получава автоматично, но дори императорът не може да обяви дедитиций за римски гражданин и може да го стори по-лесно за грък отколкото за египтянин. Бюрократичният ред на това време започва да произвежда титлите, които стават правило във византийската епоха.

Същевременно общественият интерес е понижен, градските управи са немарливи. Чрез излъчени от конническото съсловие вездесъщи прокуратори императорът на практика контролира всичко. Той е почти самодържец, чиято воля и характер се отразяват решително върху конкретния ход на събитията. Почти нищо не е останало от опозицията на старата римска аристокрация. Не за времето на Марк Аврелий казва стоикът освободен роб Епиктет, че мнозина стават консули с целуване на ръка. Но същото повтаря за автора на записките злополучният победител на партите Авидий Касий.

Марк Аврелий употребява често думите общество и обществен. Обществото е негова конкретна грижа, цел и идеал за човешко съществуване. Но той не прави разлика между общество и общност и по-често говори за човешката общност, за идеалното положение на личностно равенство, по-съвършено от обществената йерархия. Разбира се, общността не е само идея, която се обсъжда от стоици и християни на онова време. Тя се реализира в християнските комуни, както и в разнообразните сдружения и клубове — на ветерани, съученици, в дружествата, осигуряващи срещу редовна вноска богато погребение. Хората облекчават общественото неравенство в рамките на по-малки общности, където се чувствуват не само равни, но и по-активни. Грижата по поддържането на обществения ред лежи основно на плещите на императора и неговите чиновници.

Потиснатата от регламенти социалност намира отдушник в крамолите между партиите в цирка. Развихрящите се страсти по време на гладиаторските състезания, крайностите на цирковото забавление са проява на деформираната публичност на римлянина от императорската епоха. Хората искат горящи и разкъсвани тела. Това, че Антонин Пий и Марк Аврелий забраняват не само убиването, но и измъчването на роби, не се отнася до изстъпленията в цирка. Тертулиан съобщава за надбягвания на колесничари в горящи дрехи. За да представят самоизгарянето на Херакъл, обучават престъпник, който трябва да изиграе смъртната си присъда.

Не е изключено да е изпълнил ролята си с подобно перверзно удоволствие, с каквото е бил наблюдаван от зрителите. Разпъването, разкъсването, живото изгаряне са образни термини на епохата, особен израз на потиснатата и деградирала римска социалност.

Освободен от отговорност за обществения си живот, уреждан от специализираната бюрократична машина, римлянинът на втория век започва да се държи универсално, това става и с обществено най-заетият, с Марк Аврелий. След дневните си задължения на военачалник уединен в шатъра си той се чувствува гражданин на света и мисли с универсалните категории на стоическата философия. Универсално е поведението на скитащите от град на град философи и ретори, както и на християнските проповедници. Универсална е по характер и дейността на толкова многото учени и писатели на времето — на съставителя на съновник Артемидор, на изследователя на военната стратегия Полиен, на събирача на любопитни истории и факти Авъл Гелий, да не говорим за величините на Лукиан и Апулей, различни по дух, но настроени еднакво универсално. Става проблем както широко отвореното назад минало, така и откритият свят на настоящето, по който интелектуалците на епохата бродят неспокойно.

Оттук следват крайностите на тогавашната религиозност и суеверие. Светът се отваря за всякакви божества. Чужди монотеистични вярвания се вплитат в елинския и римския политеизъм. В това отношение Марк Аврелий е непоследователен като времето си. От една страна, мисли политеистично като римлянин, от друга, вярва в единна, пронизваща цялата вселена сила на вездесъщо божество. Често се изразява и деистично като епикуреец: божествата са идеални безсмъртни същества, които не се намесват в живота на вселената. Императорът има широк избор от форми на вяра и се колебае между тях. Не иска да вярва на магьосници и астролози, от каквито гъмжи край него, но се случва и да им вярва. Подведен от свой суеверен генерал, се поддава на модата на оракула на Александър от Абонотих в Мала Азия и изпълнява заръката на прорицанието, че ще си осигури победа, като пусне преди битката два увенчани лъва във водите на Дунав. Както предава Лукиан, германците претрепват изплувалите на другия бряг животни и разбиват римляните.

Объркан от толкова божества, верният на традициите вярващ е непрекъснато зает с ритуали. При пътуванията си ораторът Елий Аристид и Апулей посещават Всеки изпречил се на пътя им храм. Колкото по-встрани и по-долу стои някой, толкова по-изложен е на изкушението да вярва във върховно божество — римските легионери почитат Митра, обезправените християнския бог или египетската Изида. Има опити традиционните римски и елински божества да се разполагат в йерархичен ред, което е един вид реплика на римската обществена йерархия. Между страстите на епохата е идеята за явяващото се божество. Самият Марк Аврелий вярва в божията видимост. Образовани хора като Апулей ни най-малко не се съмняват в съществуването на призраци. Да не говорим за вярата в пълната предопределеност на всичко и за всемогъществото на астрологията, която е търсена дори за такива дреболии като определянето на подходящо време за подстригване и бръснене.

Неизброимите надписи по религиозни въпроси свидетелствуват, че независимо от общественото си положение всички еднакво вярват в отвъдното съществуване. По този въпрос Марк Аврелий се колебае между няколко възможности. Но тъкмо записките убеждават, че мислите около възможното безсмъртие се активизират от острото усещане за преходността на живота. Смъртта е централната лична тема на „Към себе си“.

Усещането за ефимерността на човешкия живот и вярата в безсмъртието вървят като че ли ръка за ръка. Както в записките на Марк Аврелий горчивите заключения за нищожните граници на човешкото съществуване се уравновесяват от вярата във вечността на постоянно обновяващата се разумна вселена, така и в самия живот реалните страхове около болестите и смъртта се балансират от крайности като тържественото самоизгаряне на киническия философ Перегрин на Олимпийските игри в 165 г., описано от сатирика Лукиан. Основата е една и съща — римската духовна вселена на онова време, човекът, осъзнаващ ценността на своята вътрешна подвижност, но и нищожеството си пред величината на вселената. Въпрос на избор е дали усещането за собствената нищожност се конкретизира в ипохондрия, депресираност или вкус към наслаждаване, а ценността на своята духовна подвижност се означава като вяра в личното безсмъртие, безсмъртието на ума или на нещо друго. Представите за смъртта и безсмъртието са сложни знаци, по които може да се разчете реалното отношение между човека и обществената среда в определена епоха.

Казаното дотук визира контекста, в който се пораждат записките. Нататък е редно да говорим за текста в по-тесен смисъл на думата, за неговото послание и за формата, в която е осъществено. Можем да се произнесем по-точно за собственото му значение, ако открием конкретното отношение между послание и начин на изказ в него, ако отличим съобщението от средствата, с които то се прави. Би трябвало да опишем обмяната на двете страни, без да забравяме, че формата и съдържанието са слоести, че формата е носител на скрит аксиоматичен смисъл, а, от друга страна, определени авторови мисли и идеи имат формален характер и служат за преносители на други контекстуални значения.

Какво представлява „Към себе си“ като форма? Един вид дневник, писан в продължение на десетина години след 166 г. извън Рим по време на продължителните походи срещу германските племена. Цялото се побира на 120 печатни страници и се дели на 12 части (Книги), всяка от които на свой ред се дели на параграфи. Първите две книги са писани по-късно от останалите, вероятно след оформилото се намерение да се придаде по-завършен вид на съчинението. Дали не с намерението да се публикува? Поне първоначално Марк Аврелий пише за себе си без желание да показва някому текста. Разбира се от нереторичния стил на записките. Те са рядък случай на лично и „неготово“ слово в античната литература. Императорът следва може би примера на Адриан, автор на подобни писани на гръцки бележки, недостигнали до нас. Или всичко започва с конспект за публичните беседи върху философията на стоицизма, които той държи по едно време в Рим, с неосъщественото намерение да напише трактат по тази материя? Така или иначе „Към себе си“ не е трактат, а личен размисъл и не възниква като текст за четене или слушане от друг. Предназначено за лично ползуване — това е значението на заглавието „Към себе си“ (Та еis heaution). Така се означавали личните книжа на императора в неговата канцелария.

Но заглавието придобива по-широк смисъл, започва да изразява увещателния характер на тази проза, това, че пишещият се наставлява. „Към себе си“ следва не само извънлитературния жанр на личните записки, но и литературния на т. нар. протрептика. Наставляването е утвърден жест в античната литература. Отначало в стихове, в дидактическия епос и в т. нар. гномическа поезия то е адресирано към конкретен друг, неразумен като брата на Хезиод или неопитен като любимеца на Теогнид. Ранната философска литература в стихове също е адресирана. По-късно протрептиката преминава в прозата и става любим жанр на римляните. Едно от най-богатите й проявления са писмата на Сенека до Луцилий.

Въпросът е, че в протрептиката наставлението не е отправено към себе си. То няма дневниковия характер на записките. В това отношение „Към себе си“ е нещо уникално за традицията на античната литература. Принципно публичен, античният човек се обръща към себе си винаги условно чрез лицето на някаква публика. Когато се държи по-интимно, пише писма другиму, които публикува, за да се четат. Оставането насаме е непривично за него. Той дори не чете насаме, а винаги някому и не пише сам, а диктува, както са диктувани и самите записки. Липсва му инстанцията собствена съвест, затова не познава и изповедния тон, истински постигнат три века по-късно в „Изповедите“ на свети Августин.

формата на разговарянето със себе си достига до Марк Аврелий по два пътя. Единият е жанрът на т. нар. диатриба. По произход тя е свободна улична проповед, диалог с въображаем опонент, който се опровергава с примери, взети направо от живота. Диатрибата се използува най-напред от философите киници, от които я заемат стоиците. Сенековите писма до Луцилий са по същество диатриби, както и „Беседите“ на Епистет, любимото четиво на Марк Аврелий. Диатрибата е неофициално, затова и значително по-лично слово от повечето прозаически форми на античната литература. Като фиктивен диалог с друг тя е предразположена към това да се превърне в един вид дневников разговор със себе си.

За обръщането към себе си Марк Аврелий е можел да намери образец и в питагорейската практика философът да се наставлява сутрин и да си дава отчет вечер за стореното през деня. Тази практика е отразена в т. нар. „Златни стихове“, приписвани на Питагор. Публично и диалогично настроената антична среда не помага те да прераснат в литературен жанр. Но може би подкрепена от скицата-записка за себе си, от наръчника с наставления към другите, който служи и на автора си („Наръчник“ е заглавието на второто опазило се съчинение от Епиктет), тази практика изиграва някаква роля диатрибният диалог с фиктивен друг да се преобразува във вътрешен диалог между по-съвършената и несъвършената страна на едно и също „аз“. Така със смесването на различни жанрове и отместването от предишните функции в прозата на Марк Аврелий се създава нова форма, способна да изрази отнасянето на човека към самия себе си.

Новото разбиране за човека, което се носи от тази форма, разделянето му на вътрешен и външен, на реален и идеален индивид, е само условие за изразяване. Актуализирането на това условие в словесната проява на „Към себе си“ се дължи на интровертната тенденция в онази епоха, на интереса към индивида като сложно построение с вътрешен свят. Дължи се и на интровертизма на астеничната авторова натура, подкрепян от интровертната стоическа антропология, която усвоява императорът. Тези подтици допринасят за спояването на стария жанров материал в новата форма на дневниковото самонаставление. На свой ред и словесната форма способствува за осъзнаването на проблематиката, наложила оформянето й. В този процес и двете страни са причиняващи и изпадащи в зависимост.

Дали обществено и лично обусловеното ново разбиране за човека, разделянето му на вътрешен и външен, на идеален и реален е съдържателният проблем на записките? Как се отнася към него развиваната от Марк Аврелий стоическа философия ?

По-добрият отговор е двоен. Доколкото „Към себе си“ излага „догмите“ на стоицизма, стоическата философия трябва да се отнесе към страната на съдържанието на текста или, ако се изразим по-точно, към страната на посланието. Но записките очевидно нямат тази цел. Марк Аврелий не толкова следва и без това еклектичния стоицизъм на Епиктет и Мусоний Руф, Колкото го прилага в определена житейска ситуация — своята, като средство за анализ и решаване на проблеми. По отношение на проблемите в тази ситуация, преди всичко към основния — на безпокойния неидентичен на себе си човек, разкъсан между реалното си „аз“ и едни или други идеални положения, стоическата философия е форма на изразяване, един вид език. Добрият анализ би трябвало да следва този двоен поглед, постоянната смяна на ракурсите на формата и съдържанието, която лежи в основата на всеки текст. И в случая от една гледна точка твърденията на Марк Аврелий повтарят и може би укрепяват традиционни стоически възгледи за човека, но, от друга страна, чрез тях и в несъгласие с тях авторът се изказва косвено по проблеми, по които античната традиция не допуска той да се произнася открито. Най-същественият измежду тези проблеми е собствената идентичност.

В ранния елинизъм, в условията на един отварящ се свят, когато възниква, стоическата философия отговаря на обществената нужда да се изрази по-абстрактно и по-общо идеята за човешката индивидуалност. Стоиците определят човека като „общностно“ (koinonikon) и като „разумно“ (logikon) същество. Те дефинират индивидуалността като тип: 1) във връзка с другите индивидуалности, и 2) във връзка със световния ред и разум (logos). Така се решава съществен проблем на дотогавашната антична антропология. Като преодоляват разбирането за абсолютната свързаност на човека със средата на обществото полис, чрез идеята за общността стоиците откриват гледната точка за отнасянето му направо към вселенския ред.

По друга линия, следвайки платонизма, те се занимават със строежа на човешкото същество — двуелементна (плът и душа) или триелементна (плът, дихание и разум) структура от материална и идеална страна, които представят вътре в човека външната космическа йерархия на пасивна материя и идеално ръководещо начало. Въпросът е, че стоицизмът се изразява за човешкия индивид само типово. Той го представя или като външно свързан с другите индивиди и с вселенския ред, или като обща структура от елементите разум, дихание и плът. Всъщност това не е структура в точния смисъл на думата. В духа на Платоновия „федон“ човекът за стоиците е не особеното отношение между трите елемента, а само разумът, осъзнатостта на своята свързаност с вселенския ред и останалите хора. Останалото — диханието и плътта се възприемат за нещо външно за човешката същност.

На тази основа стоическата антропология отхвърля многообразието от човешки индивидуалности. При опита да погледне на човека реално тя се „проваля“ в следната категоризация. Реалното човешко множество се разделя на три категории: 1) висшата — на философите, постигнали правилните възгледи (т. нар. dogmata), 2) по-ниската — на тези, които се стремят да станат философи (prokoptontes), и 3) най-ниската — на обикновените хора, които са като луди (manikoi), защото са изцяло подвластни на неправилни мнения (doxai). И ако само в категорията на лудите се наблюдава известно индивидуално разнообразие, то е, защото това е сферата на отречената оценена негативно действителност, поставена най-ниско в тази йерархия преход от низината на реалността към висината на идеала.

Конспективно изложената стоическа антропология подчертава функцията й на идеология. Тя не е неутрален език, а вид решение, което може да се налага върху голям брой конкретни случаи, не за да ги опише и изрази като нещо особено, а за да преодолее особеността им чрез едно и също идеално положение.

Съвсем очевидно в „Към себе си“ Марк Аврелий се занимава с личността и живота си. На места той съобщава факти от своя живот — болестите, слабото зрение, страстта към четене, тягостите на дворцовия живот. Но те се стопяват в изведената обща за всяка индивидуалност структура на нисше и висше съществуване. Решението е ясно и едно — индивидът трябва да се стреми да стане независим от диханието и плътта, да се идентифицира със същностното начало на разума. Първите две съставки на човека са нещо отрицателно, което авторът на записките се надява да ограничи и отхвърли. Или казано по друг начин, пишещият трябва да преодолее особената връзка на реалното и идеалното в себе си, т. е. своята конкретна индивидуалност. За императора тя е отегчителна. Както и индивидуалността на всеки друг човек. От „шума“ й той се отървава, като се категоризира според стоическата схема. Животът му бил подходящ за философствуване, но пишещият не успял да се причисли към висшата категория на философите.

Очевидно поради това той има нужда от самонаставление, а не от философски трактат. А наставлението показва, че във всекидневието Марк Аврелий се държи като „луд“ — сърди се на своите приближени, отегчава се и се отчайва. По други документи знаем, че вярва на предсказания, че го движат политически амбиции. Реалното проявление на неговото „аз“ е далече от идеалната стоическа разумност. Записките са основното средство, за да не бъде луд, и ако не друго, поне да попадне в средната категория на „стремящите се“. Или казано на наш език, „Към себе си“ е документ за усилието на Марк Аврелий да надскочи конкретната си индивидуалност и по този начин да преодолее принципната неидентичност на всяко човешко същество, разкъсано между реалното си съществуване и съзнанието за един или друг възможен идеален ред.

Този начин за осигуряване на идентичност с отхвърляне е основан не пряко от особеностите на авторовата личност, а от културната среда. В границите на културата, с която е свързан Марк Аврелий, за индивида се мисли само по принцип, само типово. Конкретната индивидуалност като отношение между лично избрани ценностни положения и реална психофизиологична и характерова даденост не се улавя от съзнанието. Индивидуалността един вид се надскача и успокоява с откриването на едни или други неиндивидуални съставки в нея.

Стоическата схема е пример за подобно надскачане. Ако индивидът е частица от световния разум, правеща го причастен към Вселената, и неговият разум повтаря принципа на вселенския логос, значи субективното е образ на обективността. Собственото „аз“, на което държи Марк Аврелий, е самият обективен свят, поместен вътре в човека. Вътрешният свят не само е конструиран като външния, но е и обърнат към него. В този смисъл записките на императора са чужди на психология и истинска субективност, човекът в тях продължава да е античен, т. е. принципно овъншнен и космологично дефиниран. „Към себе си“ е привързано към езика на стоическата философия, който макар и обновен от времето на Сенека и Епиктет, остава зависим от насоката да не се допуска да се мисли нетипово и небитийно за човешката индивидуалност.

Това не означава, че в „Към себе си“ не са налице и други твърдения за човешката индивидуалност. Възгледът, че собствено своето на човека е разумът-ум в него, не е само чисто послание и в този смисъл съдържание на текста, но и форма, културно обоснован предел на възможността за осъзнаване на конкретната индивидуалност, език, който може да носи открито или контекстуално и други твърдения.

В този в повечето случаи имплицитен план от твърдения в „Към себе си“ човешката индивидуалност се разбира като съчетание от противоречиви емоции, изпитвани в контакта с околното и с другия човек. Заедно с влеченията, които разиграват човека марионетка, те са проява на материалната душа, на т. нар. дихание (pneuma) и, общо взето, са нещо външно за човешката същност на разума, както напомня толкова пъти императорът. Но се долавя колебание. Авторовата индивидуалност сякаш се определя реално от реакциите при общуването с другия човек — императорът се сърди, недоволствува, възхищава, умилява. Постоянно зависи от чувствата си към другите, както и следи за тяхното отношение към него, щом като толкова често се съветва да не прави това.

Дали външното поле на междучовешките отношения не е причината да се породи вътрешното поле от реакции спрямо другия човек и спрямо себе си като друг и дали това второ поле не е съкровената субективност на човека? Традиционната измерителна система на Марк-Аврелиевия език не приема подобно твърдение. Независимо от това то е налице. В контекстуален план „Към себе си“ убеждава, че в условията на среда на свободна обмяна между достатъчно подвижни индивиди възниква представата, че човекът е определен от вътрешната си реактивност, че се утвърждава като индивид поради постоянното си различаване от разнообразните други, с които общува.

В контекста на записките е произведен още един възглед за човешката индивидуалност, който се отклонява от основното твърдение на платонизирания стоицизъм за покриването на човешката интимност с оценъчното интелектуално начало. От една страна, умствената дейност се изчерпва с избора на правилното положение. Повечето казуси в текста се решават именно така — бързо, с ясен избор на определена морална норма. Имплицитно обаче — издават го повторенията, новите варианти на вече решените казуси — се чувствува колебанието на пишещия. В отделни случаи има по няколко норми, в други покрай основните правила странични. Веднъж решен, казусът попада в друг ъгъл на зрение. Току-що уговореното се отмества и поставя под въпрос.

Основната причина за тази неустойчивост в избора на ценността е липсата на ограничаващ отместването органичен колективен поглед. Стоическата философия е личен избор на автора, в самотата на дневниковото общуване със себе си и на диатрибния тон, чиято грижа не е оформянето на официално колективно пространство за действие. Марк Аврелий изпитва определени норми, за да ги приложи към собственото си поведение, към себе си като свободен, но самотен индивид. Когато се отнася към нормите, доколкото те са общозначими и регулират общото движение на всички, той избира леко, унищожава индивидуалността си, свежда конкретния проблем до типово решение. От друга страна, следвайки своята неидентичност на подвижен и вътрешно сложен индивид, той се колебае, изпитва затруднение да избере, мисленето му става кривуличеща сложна дейност и заедно с това нещо особено оцветено. Второто контекстуално разбиране за характера на конкретната човешка индивидуалност в „Към себе си“ е в неизразената, но ясно внушена идея, че тя се произвежда от колебанията на тази кривуличеща мисъл.

Твърдението на езика на стоическата философия е, че интимният свят на човека е разумът. Другите две твърдения — за емоционалната реактивност и кривуличещата мисъл, борба за интериоризиране на норми — са имплицитно дадени в записките на Марк Аврелий. Твърдението на езика не е гола форма, нито външна принуда. От друга страна, имплицитните твърдения за конкретната индивидуалност на човека не са дадени като отделно или маргинално послание, а са вградени в структурата на сложното твърдение на текста. По подобен начин и структурата на „аза“ на пишещия се получава от отношението между идеалното свръх-аз на разума принцип, удостоверяващ наличието на обективното начало на космоса в човека, и по-реалните азови проявления на емоционалната и оценъчната реактивност. Авторът, разбира се, не приема тази динамика и не разбира своето „аз“ като един вид ставане на своята особеност. Той следва своя платонико-стоически език.

Поради липсата на сравнителен материал не е сигурно какъв е приносът му и какво място заема в традицията на този език. Сигурно е обаче, че платоническият стоицизъм в записките е носител на идеала, чрез който се говори за актуалността не за да се каже нещо конкретно за нея, а по-скоро за да се отърве пишещият от нея. Марк Аврелий се освобождава най-напред от собствената конкретна индивидуалност. И ако в задния план на емоционалната реактивност и разсъдъчната неустойчивост или в отделни изразителни образи в текста на записките авторовата индивидуалност просветва за миг, иначе тя е постоянно възвеждана до обективността на разума бог. По подобен начин е редуцирана актуалността на онова време. В разсъжденията на Марк Аврелий тук-таме се долавят настроенията на епохата и още по-дискретно самото обществено време. Платонико-стоическите схеми обаче не предлагат нужния инструментариум, за да се проникне в актуалното положение на нещата. Нито разбирането за йерархията в космоса, нито идеята за общността са пряко приложими към полето на актуалното.

Но за това липсва и намерение. Всъщност задачата е да се стопи външната актуалност, проблемите на реалното „тук и сега“ да се сведат до дълготрайни по-общи положения на идеален свят, който служи за опора срещу заплахата на трудно определимата сегашна реалност. Това е абстрактно решаване на проблемите, решаване с подмяна. Визирането на своята индивидуалност и на своето конкретно време с въздигането им до идеалните моделни положения, които ги обуславят, е подход на трансцендентно разбиране на своето. Той е свойствен за античното реагиране. Нуждата да разберем Марк-Аврелиевия еклектичен стоицизъм не пасивно като съобщаване на възгледи, а като функция отправя към две свързани гледища — стоицизмът в „Към себе си“ е етически идеализъм, който служи, за да се говори на неговия език за проблемите на личната и обществената актуалност и който същевременно е идеално положение за решаване на тези проблеми с един вид освобождаване от тях. Остава открит въпросът доколко това е собствено антична философска ситуация и доколко процедура на всяко философско мислене. Да се отговори на този въпрос би означавало да се разделят ясно конкретноисторическият и универсалният момент в мисленето на Марк Аврелий, което не е нито възможно, нито необходимо.

Във всеки случай особеният начин на мислене в записките на Марк Аврелий зависи от формата на диатрибата наставление към себе си. Само този вид нереторизирана проза, предназначена за собствена употреба, е била в състояние по онова време да предаде свободната кривуличеща мисъл, предните и задните планове на това лично, максимално интериоризирано слово. Това би било невъзможно в рамките на поезията, ораторската или трактатната проза. Така че няма философия изобщо, а различни типове философствуване, свързани с определени видове текст, които като скрити мислителни жестове подпомагат и окръглят мисленето на философствуващия. Стереотипите на текстовата форма са само привидно нещо външно на посланието на текста. Затова в хода на предложения прочит на „Към себе си“ говорихме за формалните моменти в изповядвания от Марк Аврелий стоицизъм, но и за мислителните възможности на използувания от него прозаически изказ.

Това е второто издание на „Към себе си“, следващо първото в библиотека „Хермес“ от 1986 г. Отстранени са известни грешки и пропуски, подобрени са редица тълкувания, внесени са добавки в студията към превода.

Тук е мястото да напомним, че със значителни откъси от малката книжка с лични напътствия на римския император българските читатели се запознават най-напред в изпълнения от Кирил Христов превод на съчинението на френския историк Ернест Ренан „Марк Аврелий и краят на античния мир“ (Пловдив, 1898 г.). В началото на нашия век се явява и целият текст на български (Марк Аврелий. Размишления към самия себе си. С., без г. и Размишления към самия мене. Превод Р. Стоянов. С., 1914)

Струва си да се питаме как е бил възприеман в ония години този превод със замъглени и изместени термини. Може би универсално моралистично и дидактично, ако потърсим паралели между него и някои творби на Вазов и Михайловски от същото време. Може би неадекватно, но по-непосредствено и живо, отколкото се възприема настоящият превод, направен от старогръцкия оригинал и стремил се да предаде по-точно термините, особената въпросно-отговорна ритмика. Както и необичайните за българската литературна реч елиптични изречения и дълги периоди. Те може би натежават на читателя. Но така или иначе освен от преките си твърдения текстът се гради и от своята стилистика. Затова е по-добре да нащърбим нашия език, отколкото да отстраним стилистичната форма, с която Марк Аврелий поддържа едно от основните си твърдения — че нещата в света са взаимосвързани и подчинени. Не бива да искаме от всяка реч подобна звучност и красота. Когато се изразяват необичайни неща, неизбежно е да се засегне обичайното благозвучие. Ако не винаги, то поне в някои случаи под грозното се крие бъдещо красиво.

Богдан Богданов