Кървава песен

Песен деветаНА ШИПКА

Сред снеговете и вихрите на Балкана. — Многократни турски атаки. — Упоритата съпротива на опълченците. — Борба с мразът и бурите. — Под Орлово гнездо. — Стари познайници. — Разговори и препирни. — Влаха спомня падналите юнаци. — Младен сочи смисъла на тяхната жъртва. — Неговата несмутена вяра в победата. — Смисълът на каменградските съсипни. — През страдания, смърт и борби към възраждане и възкресение. — Младеновият поглед е насочен към слънцето на далечни бъднини. — На стража през нощта. — Нощни мъгли. — Последния пристъп на врага. — Младен пада смъртно ранен в най-лютия бой. — Умиращ, вижда бягството на врага и победоносния устрем на руските войски, предвождани от Белия генерал.

Наметнал снежен плащ, учудено глава

Балкана дигна. Пак? Отде се озова

таз паплач? За какво е тоя гръм и врява?

Дали на минало пак призрака въстава,

злий призрак, за да му покоя тих смути?

Или над снежните гранитени плещи

пронесена ехти, към ведрата зорница

нататък, тежката, но бърза колесница

на нови дни, на дни начални? И подйел

глава учудено, той впери поглед смел,

и виде — на войски че се не вижда края…

И се зарадва той. Зарадва се и смая:

все те и все пак там, пет месеца наред.

И неведнъж от тях отби намръщен глед.

Отде са те дошли? Защо се тамо бавят?

И слава кървава кому ли вечно славят

и свои, знайници, и чужди тъмна гмеж?…

Небето оглуша от рев и от гърмеж,

и в кръв потънала, земята потрепера —

и все то същото, каквото днес и вчера:

примъква се за кръв на смяна нощ на ден,

и ден на нощ. И бой на бой се разярен

верижат до безкрай. Отдавна върховете

покриха снегове; по хълми лесовете

се обезлистени чернеят. Вихри зли

се сбиха; по бърда и преслопи мъгли

извият, спущат се, раздигнат — и изстъпва

обсеян с врагове цял хоризонт. Изтръпва

неволно спрения на стража там войник

и дълго погледи не снема той, на щик

подпрян, в злокобните движения унесен

нататък, дето се, току отблъснат, бесен

отново почва щурм по билото подзет.

Дни в шемет и борби минаваха безчет.

В юнашките души, измъчени, остана

блед спомен лятото, когато на Балкана

се те загнездиха, и почна се борба

на смърт и на живот. Несретница съдба

край на неволите тук на мнозина тури,

и не на едного изпяха диви бури

молитва сетня. Тук на земния живот

премина не един юнак последний брод.

Когато залпове над дебрите в Балкана

затряскаха, и вик и врява неразбрана

в простори екваха, далеч се дивен вид

пред погледа открий: подпушат рид до рид

и дим се свий и вий и в небеса издига —

като че кратери безчислена верига

там бълват, пламъчни раззиналн недра,

и почваше се в бяс невиждана игра,

игра на адските стихии изтървани —

и дивия им рев през счумрени балкани

залетял тръскаше земята в далнини.

По била околни врага от две страни

се бе извил над тях — на плячка прилетели

орли и гарвани — и на борците смели

оттамо дебняха кога да връхлетят.

И се опитваха не само един път,

и пак прокуждани, разпръсваха се в бяга.

не виждайки къде. И неведнъж досяга

чак до окопите врагът затирен в бяс —

но с трясък екваха фугас подир фугас

и в димни висини размятани летяха

разкъсани тела — и от сганта им плаха

малцина живи се отърваха назад,

далеч со залпове куршумни като град,

пропращани. И смях и викове, па сбрани

там по редутите дружини, през балкани

далеч се пронесе — като че ли се смей

и той, Балкана сам, и вика и люлей

на тъмни лесове вършините в почуда

на пръснатата сган тъй бягаща в полуда.

Но често виждаше той и самия враг,

от свойте залпове и рой гранати, как

на храбрите борци косеше редовете,

и как окопите навалят труповете

юнашки; живите останали едвам

жестокия им щурм отбиваха оттам

куршуми свършили, изчерпали последни

и сили. А все пак настръхнали и бледни

те срещаха смъртта. И виде ужасен

побащима Балкан до него кървав ден

невидена, нито бленувана картина:

останалия рой от храбрата дружина,

пред повилнялата напираща отвред

сган, над окопите сплъти юнашки ред —

и там отгоре в миг полетяха дървета,

изкъртени скали, съсъди и парчета

от изпочупени оръжия, — цял рой

и мъртви трупове, на падналите в бой

и чужди, та дори и свои скъпи жъртви.

Бе ред — на живите сега самите мъртви

помогнаха. И пак бе лютий враг отбит —

и хукна пак на бяг, по урвестия рид,

далеко с щикове и байонети гонен.

Пет грозни месеца, и върл и непреклонен

ни на една страна, жестокий бой вилня,

и от барутний дим по преспи почерня

снегът. И лишеи по пукнатини хвана

засъхналата кръв. Пет месеца Балкана

друг звук не чу освен топовния ехтеж

и смъртоносний рев на залповен гърмеж,

от вик и стонове на жъртвите прекъсван…

Безчетно пъти бе врагът назад отблъсван,

и ризници от кръв съсирена гръдта

на Чалът, на Свети Никола, на Листа

обвиха, и гръдта и пазвите гранитни.

А все по-нова стръв, на кърви ненаситни,

налитат врагове по-върли ден от ден

връз отборния рой юнаци, загнезден

таме по върхове. Като изпод земята

орда подир орда изникваха — ръката

на провиденето по предуречен път

отвождаше и тях, обречени на смърт,

нататък преди тях, където и другари

оставиха меса и кърви по чукари и

дебри, вълците, соколи и орли

да хранят. Сган една изчезне, навали

на смяна друга ней: гъмжило в равнината

стануваха на стан, и там и в далнината,

додето погледа достига, като рой

мравунеци. А те, борците, в всякой бой

все намаляваха, гнезда високо свили

по преспи и скали, и тям на смяна сили

не си пробиха път… До тях бе само бог;

но неговия глас в душите им бе строг:

и те го чуваха во черний стон на роба,

на скъпи жъртви тъй безвременно во гроба

заровени, в плачът на сиротни чеда,

горчивата си чест кълнещи по света;

и той им казваше: да мре е тук юнака

дошел, не помощи от другите да чака:

юнакът е самси на себе помощник.

Посред гърмежи, дим и стонове и вик

те не усетиха денят как ден сменява,

и хали зимата кога изви, тогава

ходът на времето видяха те едвам,

тогава чак врагът съгледа го и сам —

когато гребена високи на Балкана

настръхна, вихрите когато с неразбрана

злокоба снегове разсипаха навред

и отбелязаха за пръв път ясно ред

по ред окопите на тъмен низ извити

под върли чалове, по тъмни, страховити

скалисти сипеи и голи стръмнини,

като по бял чембер копринени ресни.

И вред сега по тях колиби зачерняха,

и завъртя се дим, от стряха се към стряха

разпъпла, на възбог ту дигне се възпрян,

ту пак надолу се превие и разлян

се над усоите като мъгла повлече.

Настана зима зла и щурмовете вече

по-слаби ставаха, по-редки ден от ден,

макар топовний рев все тъй ожесточен

пак, както и преди, ехтеше, и в земята

заврени, като звяр, граната по граната

размятаха снегът из мразния въздух.

Но на ехтежа им обръгналия слух

се рядко вслушваше коя къде се ввира,

коя къде лети. Отдъхнаха на мира

оставени борци, след месеци борба.

Но не олекна пак все тяхната съдба

и в мир — че друга се борба сега подхвана:

борбата с лютий мраз и вихрите в Балкана.

Пет месеца наред и денем и нощя

все непрекъснато топовен гръм ехтя;

и къртеха върху гърдите па Балкана

гранатите една след друга ядна рана —

а все търпеше той от памтивек търпял,

и само някога, в болеж изтръпнал цял,

свий вежди смръщено и се с мъгли обвие,

от чужди погледи болежът си да скрие.

Чак острия горняк когато с рев и вой

поледици довя, в несвяс потръпна той

от лютия болеж на тез дълбоки рани,

подсърдени от мраз. И бръчките събрани

на тъмния му лик нечакан гняв сгъсти.

И сви и дигна той, зашеметен, плещи

дано да надделей, да претърпи тоз люти

болеж, — но кипна в миг и завилня с нечути

и бесни вихрове язвения Балкан.

И по снагата му разтурения стан

войски безмилостно и диво той налетя,

и сняг и камъни и ледове парчета

размята ревнал той, наравно враг и свой

да изпотрепи с тях. И грозен почна бой,

невиден бой: зарад защита изкопани

окопите, за миг от снегове завяни,

превръщаха се там на бели гробове,

и що не смогнаха в бой люти врагове,

това го вихрите извършиха — зариха

те смелите борци, и с песента си лиха

канон изпяха им за вечен упокои.

И рядко бодър страж в зори на поста свой

заварван беше жив — затиснат в снеговете

тогова с пушката изравяха в ръцете,

тъй както си стоял на мястото смразен,

а под скалите друг нататък повален

с премазана глава и локва кръв смразена

край него; пушката, захвърлил претрошена

далеко настрана.

В таквиз нощи и дни,

когато гневния Балкан, от кръвнини

подсърден, с грозен рев вилнееше в простори,

не бяха по-добре и тез, що ги затвори

мразът в колибите. На вихрите ревът

се впиваше и там и стряскаше в сънят

изтръпналия войн, и врява и тревога

се емваше и там. Отпуснат в изнемога

на голата земя, тоз скокне прав за миг

и заозръша се несвесен, други с вик

подлавя: „Дръж! Пали! Ей на, ей там феллаха —

дръж!“ И отвред завчас настръхнала и плаха

наскочи сепната дружина. Друг след час

забъбри бозна що в просънична несвяс,

и с емната ръка, кой знай кому в закана,

запрати някого — и врява неразбрана

се дигне… Другаде, настанали от сън,

покрай жаравата на тлеещий огън

насядали, снаги от мразът вкоченени

развъврят, вслушани во вихра разярени

на воля юдинско хоро навън подзел,

и сякаш демон над коминя се привел,

и хили се реве, и киска се злорадно;

и сблъска изведнъж — и тресне изненадно

над техните глави там нещо, сшумоли

и урне се — и в миг над тях се строполи

от вихърния бяс изкъртената стряха…

С псувни и вик ройта навън изскокне плаха

и дивий вихър ги разчоголи, гласът

там на затиснати другари под снегът,

за помощ викащи, со своя рев задавил;

и кой знай дали жив от тях се бе избавил

там някой, вихъра налетял, ако пак

сам не отметнеше, връз сипкавия сняг

на бок свалената неприкрепена стряха.

И плъпнали навън злочестници в уплаха

по хлъзгавия сняг се мъкнеха едвам,

подслона дирещи към видните сам-там

колиби, пръснати по стръмнината лиха.

Премина вихърът. С тих трепет се сроиха

високо в небеса студените звезди.

От невиделица, по снежните гърди

на стихналий Балкан, мъгли се заизвиха,

и бурна преди миг нощта подбра пак тихо

уречений си път — безмълвна, дивна нощ.

И смръщений Балкан, наситил гнявна мощ,

застана пак сега величествен, спокоен —

и само в далнини там нейде, зад усоен

превал се отехти заглъхващий болеж

на великана от подсърдените рани.

Безмълвни върхове тъмнеят. Изприбрани

в колибите, бесът на вихри и студът

където бяха ги прогонили, седят

край буйни огньове борците изнурени,

и стълпи тъмен дим спокойно извисени

се вият искрещи в смразени небеса.

И само тук-таме излязъл по мраза,

бог знае от какво подзет, войник се мерне,

или на бодър страж там силуета черни

изправи се за миг над снежния редут

и пак нанякъде потъне.

В снежний скут

гад Орлово гнездо, на връх Свети Никола,

между колибите, по стръмнината гола

извили ред една по друга надалеч,

там, дето всеки ден най-кървави и сеч

и бой вилнееха, до стряхата вкопана

в земята, се черней колиба ниска. Сбрана

дружина тамо бди во късний нощен час

край огъня — и реч през речи до захлас

се ту подземаха, ту разговори лихи

се в миг смълчаваха, и мрачно впити, тихи,

упорни погледи се в бурний огън взрат —

и пак избухнали се думи заприпират

нечакано. Лица изпити, почернели

на битвите в димът, в студът на развилнели

планински вихъри — разрошени бради,

коси разчорлени — световните беди

без време образи неволнишки сбърчаха.

Пролетес, скитници в чужбина, те се сбраха

под знамената на опълчената рат,

която Белий цар благослови на свят,

смел подвиг. И честта на тях се падна първи

да бъдат с първите, и през реки от кърви

да минат, в битвите жестоки со врагът,

напред и все напред пробиващи си път,

обкичени с венци и со юнашка слава.

Редеят редове. Тук в лютата разправа

пронизани от щик, а тамо от куршум,

оставиха кости тез край широкий друм

онез по дебрите и върлите чукари

на стария Балкан. И тиха вечер свари

тях само, сбраните в колибата сега

под Орлово гнездо, в неволите тъга

за своя роден край в сърце не преживели,

н зарад нея реч и днеска пак подзели —

тъгата за честта на дивний Каменград.

Между им бяха тук Младен, Гошана, Рад

Радойков, пак и тук зован от всички Влаха,

и двете рошави Вълчета. Тук избраха

сами те полог свой най-близо до смъртта —

и може би затуй да ги запази тя:

смърт от живота по юнаците милее.

Макар понякога око да замъглее

родена в размисли неволница сълза,

макар че неведнъж невяра тям в гласа

да се обаждаше високо и да смръщи

с рой бръчки челото, те бяха все пак същи,

и сред неволите на устните им смях

бе често гостенин. Намръщения Влах,

едничък само той бе двойно по-намръщен:

кой знае дали не от свития прекръщен

резец, получен дар в старозагорский бой

сред челото. И днес, и тая вечер той

пак нещо мъмреше, като че ли на свада

готов. И сбраната наоколо му млада

дружина слушаше сърдития юнак

безмълвна, гледайки широкодън калпак

как той ту крехваше, ту схлупваше отново

над вежди свъсени, подзел чевръсто слово

и го увърташе, без негли сам да знай

така поведено, какъв ще вземе край.

„Деца сте вий, деца! Живота ще очука

и вас — тогава вий ще вземете поука

от него. Хората не се ценят така.

На святи имена не дигайте ръка,

че до това не сте дорасли вие още.

Гошана помните какво ви каза снощи:

о стара стомана си ножа наостри,

тогава… Ето го, пред вази е — гори

и планини врагът е с паплачта си дива

уплел — а и до днес остава си со слива

в устата. Бой след бой, и нямат вече брой

атаки, а все пак напред ни педя той

не се е мръднал. Ний в скалите сме се впили

като пиявици. А кой ни даде сили,

не само на врагът — а ако щеш дори

на бога да стоим насреща? Пек гори,

вилнеят вихрите и мраз кръвта сковава,

а ний изтраяхме на всичко. Чест и слава

па тез, юнашки дух що оживиха в нас.

Таквиз и онаквиз, а пак ще ви го аз

повторя: няма днес такива вече хора?

Де дядо Дивисил? Войводата? Загора?

Хъшлака? Де ги тях — и други тъмен рой…

Души им, господи, с святими упокой!“

— „Амин!“ — Младен се тук обади. Сам надвесен

над огъня и вън во вихърната песен

заслушан, рядко той към буйната младеж

обръща погледи. В несвесния бъбреж

на насъбраната в колибата дружина

що се подмяташе — ей втора веч година

той чуваше все то, все тоя глъч познат;

но тук, при името на свидний Каменград,

той в думите им се неволно вслуша сепнат —

ред знайни имена дочу там да се шепнат,

и остра мъка в миг сърце юнаку сви,

и сам той, без да ще, чевръсто подлови:

„Допада на сърце юнашка реч, другари!

На младостта е чест юнаците по-стари

когато тя кори, — ако на тоз укор

е извор в бъднини насочения взор

и недоволството за малката печала

от техните дела. Укор на идеала —

и колкото е той в душата по-висок,

укора толкова е по-строг и жесток!

Корете. Но со свет и чист порив в душата.

Корете. Само кал не хвърляйте! И свята

за вас на жъртвите да бъде паметта.

На тях се падна чест най-блага на света.

Презрели своите страдания и нужди,

те жъртва станаха за греховете чужди —

изкупна жъртва. Дълг на жъртвеник зове.

Понесъл тежестта на чужди грехове

на своите плещи, сам Левски на бесило

пристъпи. Чужди грях понесоха в теглило,

дома и в чужди край, изкупници безчет, —

за чужди грехове, додето биде свет

и на света борба, великий дух ще страда.

И търнов се венец най-често нему пада

в живота. Смисълта на нашия живот

борбата само е — и онзи негов ход,

во който подвига го тласка. В победений

е победителя най-често. И свещений

олтар е онзи гроб, во който е борец

заровен, без дори победата с венец

да е челото му обкичила. Честита

земята, с гробове таквиз що е покрита!

На възкресение това са гробове.

Живота раждат те. Живота, що зове

на подвига велик, на подвига за благо

на други. Нека вам донякога тъй драго

да затупти сърце, тъй както днес на мен:

да видите и вий от посева свещен

на вашите дела изникнал плод обилен —

да видите врагът да се во гняв безсилен

разбива в твърдата скала на дух роден

от вашите дела — в горнилото кален

на ваште подвизи. В таз истина живяха,

които преди нас за подвизи умряха,

и те мъртвилото превърнаха в живот.

На техните дела сегашното е плод…“

— „На техните дела са плод и съсипните! —

обади се Вълкан Гошана: — Бозна дните

какво ни носят…“

Тук изгледа го Младен;

„Изпълни се това, което един ден

нам каза Дивисил, и правда и прокоба:

с това, що готвиме, приготвяме си гроба —

ще се превърне в прах цветущий Каменград! —

Злочестия и той, тъй както сума свят,

загина и не чу, ни доживя да види,

че жъртви и тегла, че нищо не отиде

напусто… Близко е очаквания край —

въпроса е па дни. И всякой вече знай,

че Скобелев е т а м — да тури край на края.

Войната свършва се. Велико се претрая —

велико почва се… Той вече е отвъд!

Въпроса е на дни. Ще бъде сетний съд

на Белий генерал со сабята отсечен.

Комуто дял честит в живота е обречен

и тоз велики час да преживее, той

ще види…“

— „Видено… Ще види бой и бой …

Ще види гробища… А сила не остана,

и бяс знай докога така ще продължи.

Ей сума месеци откак се заснежи,

откакто зъзнем тук — обади се Гошана: —

Колцина бехме ний, изяде ни Балкана…

Войната няма край…“

— „А как со искаш ти? —

подхвана Влаха тук: — През много се врати,

докле в свободата да влезеш, преминава,

и трябва не една там да трошиме брадва —

голяма работа, че си строшил глава

о някоя от тях. Ти, вярвам, сам това

Че знаеш…“

— „Де ще знам. Но кой ти туй говори?

На целий Каменград свободата разтвори

вратите — сприхаво Гошана поднови: —

А и на Шипка, на, и ден и нощ глави

се чупят… То се знай, врагът не ни надсили;

но ази казувам: не останаха сили —

и край? Че ние ще излезем на глава —

захванах аз да се съмнявам и в това.“

Но тук сега Младен му думата прехвана:

„Шест месеца гърми и бълва дим Балкана,

и бозна колко той ще има да дими,

докле последний вик победен прогърми

и в родните поля настане тишината

на нови дни… О да, ще има край войната,

ще глъхнат и гърмеж и рев и стръвен вик.

Велики жъртви се за подвига велик

изискват. Иска се търпение и воля

и сила за борба. Страдания, неволя,

н скърби — слабий дух те само ще смутят!

Не с рози всякога е жизнения път

обкичен, онзи път по който человека

върви от памтивек и ще върви до века…

Що значи Каменград, че станал съсипни!

Затвори портите на миналите дни.

Свободата и бог където за отсъди

издигат своя глас, всемощен глас — да бъде! —

през съсипни върви избрания народ.

През свои съсипни. През тях е прекий ход,

по който силния върви към дял уречен.

На слабия делът с дял недълговечен,

че само силата е право за живот…

Ний ще измрем. Та що? На нивата зрял плод

ще жънат, подир нас ония, що ще додат.

И с него възкърмен на времената ходът

ще бъде. Нов живот те дойде с нови дни.

Що значи, Каменград че станал съсипни?

Той, казвам ви го пак, той трябваше да стане!

И благо на онез, които са избрани

изкупна жъртва — те са живи и в смъртта,

че най-великото призване на света

се пада дял на тях. Хоръгвата победна

се дигна в Каменград. Там изпитня последна

народа преживя — той падна победен.

Но ден на падане — той бе и първий ден,

во който дадохме доказ за свойта сила…

И мене неведнъж смъртта е леденила

душата с ужаси, пред трупът бездихан

на свидни жъртви. Днес извиквам язи, взрян

на бъдащите дни пред кръвната Голгота:

Благати жъртвите! — на живите живота

те оправдават.“

Тук Гашана пак преби:

„На друга пак страна ти думата отби.

Но я ми ти кажи, кое ти дава вяра,

че днешната война не ще е пак превара,

че с нея зарад нас привършват се беди?“

— „Таз вяра не от днес е в моите гърди —

тя както вярата в живота, в тях живее.

Отде е тя дошла, какво я там лелее —

това и сам не знам. Едно, що зная аз,

е, че во всичките борби до тоя час,

в които сам и цел и смисъл съм намярвал,

не съм жалял живот, ала не съм и вярвал

в успеха им… А тук, во тая, изведнъж…

«В което вярва — тъй един изпитан мъж

пред мене да твърди аз чух преди години: —

в което вярва сам бореца и загине

за него — него ще успех да увенчей!»

Аз вярвам, може би защото ми живей

и друга вяра, тъй дълбоко пак в душата —

аз ще намеря тук смъртта си. Тук борбата

последня ще да е в живота ми борба…

Когато завчера при първата тръба,

излязохме в зори, видяха не малцина

от вази падащий в гората сняг — картина,

каквато виждах аз за първи път сега.

Столетни габъри и буки, под снега

натрупан върху тях, превили към земята

широки клонища, безмълвно в тишината

на първите зори стояха без живот,

недвижни — както и неволника народ,

от гнет на робството притиснат към земята.

И дълго гледах го така с тъга в душата —

а все пак не слових какво, кога и как

отвъд през валога от сведений клонак

натрупания сняг изнайнапред отплесна.

Притиснатия дъб като че ли се стресна

н метна в висини отърсений си клон,

а след минута там по урвестия склон

гората, дотогаз под снежний гнет заспала,

като налетена от някаква си хала,

и в миг събудена, со трясък, шум и ек

размята клонове. И татък надалек,

додето погледа достигаше в простори,

се вижда клона клон как бъхти, как се бори

снегът от своите превити рамена

да отвали. Лети, вълна подир вълна.

отърсения сняг налолу в стръмнините

и се уляга там… Когато на вразите

бе върлий щурм отбит, обърнах поглед аз

към тъмната гора, и в утренния час

я видех как се бе спокойно величава

изправила на вис… И мислех си тогава,

като я гледах как се милуваше тя

со слънцето: дали не сам бог предвестта

на свойто сетнешно решение ни дава?

Аз виждах робството отърсил, как изправя

чело на висини неволника народ

и как го слънцето на новия живот

и грей и милува — и шепне блянът ясен

на бъдащите дни.“

— „Блян прекрасен! —

млад юноша се там обади отстрана: —

Ти виждаш тия дни? Кога ще дойдат те?“

„Онез, що виждам аз, далеч са, момко, те.

Те много са далеч. Свободата прозора

отпаря закъм тях… Ще дойдат нови хора —

да, с други помисли и други идеал.

Това, що е баща на сина завещал,

то призрак ще да е на миналото. Само

на свой живот купнеж, на свойто яко рамо

понесли свой товар, напред те ще вървят.

Че вечен пътник е човека на светът,

минаващ мост по мост, епоха след епоха. —

Юнако, хорската душа е почва роха,

не само днеска сей на нея семена.

Цена на днешното са бъдни времена!

Честит е, който в тях, като в свой дом, живее;

честит е, който дух се бори и купнее,

минаващ мост по мост за там, за другий бряг.

За тия времена и иий, и наший враг

ще бъдем смешни — да, ще бъдем чудновати.

Ни нашата любов, ни наший гняв познати

бъдат тям…“

Но тук през ниските врата

промъкнат, стар войник прекъсна му речта:

„Ред ваш, и ваша чест — ей, ставайте на стража.

Таз нощ, велика нощ, и ази ще ви кажа —

когото тая нощ студът не вледени,

за него писани са още малко дни

да чака славата на нашето оръже!

Че Скобелев е веч отвъд — ако не лъже

дошлия вестник… Нощ на слава, дивна нощ —

на стража, ставайте…“ И не довършил ощ,

а вече на нозе момците бодри бяха,

скоро стъпките им татък заглъхнаха

по замразений сняг.

На своя пост възпрян,

Младен се застоя безмълвно. Грозний стан

на неприятеля отсреща в мрачината

едвам-едвам черней и нищо в тишината

оттамо се не чуй — като че мъртва рат,

не беснеещ звяр, со ненаситен жад

за кръв, на вечен там покой се е простряла.

И нийде светлинка не трепва. Занемяла

пустиня около, додето стига глед,

и равен, вечен сняг, все тоя сняг, навред

където и да се обърнеш. Мантел бели

самите небеса на вис са разпрострели

недвижно ледени и неми. Пустошта

раззинала е паст и с мразен дъх света

облъхва — като че земята и небето

събрала, тайната света на битието

даим со своя дъх подшъпне. На твърдта

нататък ту се скрий, ту блесне пак звезда

едвам съзирана и тихо затрепери —

като самотен страж пред тихи райски двери.

Дали и нему е студено? Ето там

и друга — сепнато блещука тя едвам,

и, сякаш брулната от нещо, се отрони

и като злат конец изви, — да я догони

ей друга полетя по нея чак отвъд

и бозна някъде изпод небесна твърд

отидоха да се не видят…

Замечтано

обърна погледи Младен и невидяно

му се стори това, пред неговия глед

що мълком около изстъпа — тъмен ред

окопи, а зад тях нататък други, трети:

ей буйна клада тук излумна и засвети;

там сенки някакви се лутат; глас изви

отнякъде и тъй потъна пак; — изби

там из колибите сноп искри в небесата

и като рой пчели се пръсна из тъмата…

Настръхнали гори тъмнеят се далеч —

и скот глух от стон, като невнятна реч

на сънен великан, среднощний лъх довява.

Какво ли той мълви? На що ли отзив дава?

Купнеж ли някакъв разпъва му гърди?

Или предчувствие злокобно му гнети

душата во борби и вихри закалена?

И неусетен блян по тоя ек Младена

унесе, и за миг неволно поглед той

към преживяното обърна — рой по рой

прилуки, образи, неспомвани отдавно,

сега му паметта обстъпиха и бавно

пронасяха се те, като онез ята

безбройни жерави, които в есента,

пак тук, той гледаше към юг да отминават.

Пред съдбоносен час таиствено въстават

понякога така, из тъмни глъбини

душевни, спомени от някогашни дни,

що бедний смъртен е забравени навеки

сам смятал. Наедно и близки и далеки

дни в чудна смесица в душа се пронесат —

сън с преживяно, блян с действителност сплетат,

и болка някаква мъчително-неясна

умът зашемети, а паметта несвясно,

като ранен сокол, в безсилие се бий

и мята в някакви догатки — да открий

таинствений ответ на ням въпрос, несетно

примъкнат и душа притиснал неприветно…

И сепна се Младен. И сети той мразът

да го сковава. В миг изстъпи му в умът

на стража смръзнатий тук вчера недалеко. —

Под мишца пушка сврял, изви и тръгна преко

той покрай бруствера на снежния редут,

таме през тъмний вал, отдето беше чут

тътнеж и говори на будната дружина

дежурни. В висини, над снежната долина

зловещо зинали топовните гърла

безмълвно бдят… Насам на облаци мъгла,

бог знае за къде и за какво, подзета

из тъмните недра там долу на полето,

като на щурм вали към горди върхове —

н някакъв си ек из стръмни долове

се отехтя далеч и по-далеч пронесен,

като изпод земя, и татъка отнесен

заглъхна… Ето пак! И нощните тъми,

като че в този ек ослушани сами,

смълчаха се за миг в безмълвие зловещо,

и стария Балкан, възправен там насреща

зората, притаи в почуда мразен дъх.

А вият се летят, со острия си лъх

простори околни пронизващи, мъглите —

насам и по-насам… и вече до скалите

възйети слягат се, и тамо разредят

сгъстени редове и мудно се сплъстят,

като че стигнали на станът си последен.

А ето отстрана, зад тъмния съседен

връх свили, сякаше скалите на обход

да вземат, бързо пак те подновиха ход

и към плешивий чал там горе навалиха.

Едвам сега Младен съгледа как се свиха

отвъд на другий връх мъгли пак други рой —

и като две войски опълчени на бой,

видя ги той една връз друга устремени,

как те се впуснаха. Проряза пак смразени

простори тъп ехтеж… И вслуша се Младен,

и пак като напред — претряска, раздвоен,

прокърти се и глух бог знай къде повлече

тътнеж… и пустошта като че ли просече

стон… Някой, в леден скут насреща му в мрака,

разперен, сграбчи го… Извърна се, в ръка

издигнал пушка той — и виде, превалили

бог знае откъде, мъглите снежнокрили

върху му спуснати прииждат и валят, —

обгърнаха го в миг и блъскат го и рват,

и той огледа се во изненада смаян —

като че ли е сън — като че ли незнаен

го някой подлови и го понесе… мрак

е под нозете му — земя, скали и сняг,

надолу някъде се в бездната провалят…

А гъстите мъгли прииждат и навалят

и с острите нокте на ледени ръце

раздраскват яростно смразено му лице,

през плътния шинел в снагата му се впиват

и режат като с нож снагата му, пробиват

и чак до мозъка на костите… Подпрян

на пушката, Младен вмъртви се застоян

там па самотний пост, където го завари

мъглата вихрено пронесена. И свари

той само да се свий и сгуши. И далек

от всичко, тъй далек се сети той. И век,

че трае тоя мрак се на юнака стори,

мрак с тъп и мразен шум в планинските простори

пронасян бозна де… Но ето, мудно пак,

послушни като че на властен някой знак,

мъглите почнаха отново да редеят,

и разпокъсани нататък да се реят,

ту бавно влачени, ту бодро рой по рой

подзели. Подир тях, съвзет, се вгледа той,

и дълго гледа ги как чезнат в далнините —

там, дето вече се белееха зорите

на гордия Балкан по гребена извит.

И сепнат изведнъж, той стрелна поглед впит

там долу, преди час където се рояха

подзетите мъгли — безмълвно там пълзяха

орди подир орди, зад нощните мъгли

в закрила, стръмен път поели през скали

и преспи… Ето ги по валога извиха —

и напреки насам.

В миг, утрината тиха

пронизал, пропищя отнякъде куршум —

а ето там отвъд и друг и трети. Шум

и гръм отвред завчас се слеяха в нечути

ехтеж. Забълваха от тъмните редути

топовните гърла дим, огън — в далнини

обсипвайки бърда и снежни стръмнини

со смъртоносен град картечен и гранати.

Но адския огън ни сепна, ни разклати

сгъстени редове — и в своя щурм врагът

напред и все напред, по кървавия път

на свойто гибелно безумие понесен,

летеше.

Почна се тържествената песен

на песните! В зори подзели, най-напред

обадиха се от вършините отвред

топовете и в бяс нечуван се среваха;

ей и куршумите един след други плахо

се запреваряха сред гърлестий сплътен

вой на гранатите, и въздуха студен

пронизвайки далеч, се пръсваха, ту гъсто

на рой понесени, се изведнъж чевръсто,

като подгонени, таме един през друг

замятаха. Но ей отделен всякои звук

изчезна в общий рев. Възчудено Балкана

тоз непрекъснат рев, като вълна разляна,

оттласкваше далеч намръщен, горд и строг.

Пред рида;

Там, дето най-напред и най-жестоко боя

нечакан закипя, со отборната своя

дружина начело отбраняше Младен;

до него Влаха сам разеше разярен

со тежкий си кондак къде когото свари,

а заедно с роят и младите другари

и Пройчо Пора там въртеше своя щик,

поджегващ момците со бодрия си клик,

пред самия окоп изправен там. Раздрана

вей и размята се шинелата му, рана

зей с щик промушена на жилавий му врат,

ала нехае той — докле го като с млат

по темето с кондак налетял враг стовари,

и възнак грохна той, и сбогом без да свари

да каже — сгърчи се и там юнашки дъх

издъхна. Поора до него с възклик глух

там и самия враг, пронизан с щиковете

на Бойча, на Силян Брадата и на двете

Вълчета… Спусна се върху им цяла сган,

да мсти за своя смел другарин там прострян

от тях — и мигом ги те биха там помели,

но се притекоха и тям на помощ смели

другари. Завилня и див и разярен

бой на окопа там, пред първия спътен

ред. Вик, псувни и рев. Трошат се байонети,

и чаткат щикове; кондаците подйети

размахват се в захлас: — борец бореца в бяс

налита, смита го, и урнат сам в несвяс

надолу прязглава низ урвата полита. —

Валят се труп до труп и труп връз трупа. Впита

в земята, гърчи се и рови там снегът

изкълчена ръка; со щик пронизан в гръд,

там възнак повален юнак се бий и мята,

до него тръшнато заврял си е главата

в снегът левент читак, и алената кръв

из зинали уста ручи… А все с по-дива стръв

вилней сечта. Удар удару е отплата,

тикът на щик. Во бяс замахната ръката,

тук пушка дигнала, там сабя се превий —

ту навалений рой се пръсне, ту се сбий

накуп отново там и яростно налита

борец бореца, — пак се тъмна мрежа сплита

от саби, щикове… Отплесната далеч

претъркули се тук глава, а татък с меч

откастрена ръка… а татък повалени,

ранени враг до враг, все още разярени

се давят, като че бесът им и в смъртта

не ще да вземе край.

През тряскът на сечта,

внезапно тръбен ек отнейде се раздаде —

подзела този ек, ей татък се обади

тръба, ей друга — ей и третя… и завчас

Балкана екна цял от бурний тръбен глас,

зовещ на сетен щурм борците изнурени…

И полетя отвред, след знамена развени,

рой подир рой борци, по снежни върхове

вгнездени дотогаз. Гори от щикове

последний вихър на атаката понесе

по ледни стръмнини надолу. И разтресе

нечуван гръм и вик просторите далеч…

Пръв между първите се хвьрли в тая сеч

Младен — и в тая сеч той първа жъртва стана.

Тъй както бор левент на върха на Балкана,

когато вихър го внезапен връхлети

и го изтръгне чак из корен и сгрухти

из сипеи далеч надолу — тъй, сполетен

от лют куршум, Младен с предсмъртен, безответен

стон, пушка из ръце изпуснал, полетя

напред — на сгърчена десница со дланта

притиснал на гърди пронизаната рана.

И грохна по очи…

По склонът на Балкана

боят от миг на миг по-кървав и жесток

вилней. Като вълни на пролетен поток,

подзел несвесен бяг от снежните вършини.

припират се, роят дружини по дружини —

и на смутений враг сплътени редове

разкъсали, напред с победи викове

се урнаха… Напред и все напред летяха

дружините и в бяс безмилостно косяха

де що пред тях им се изпречеше…

Далеч

по стръмни склонове, на кървавата сеч

бесът унесъл бе борците настървени,

по стръмни склонове со трупе навалени,

когато в полусвяс Младен подйе глава,

и поглед от смъртта примрежен прикова

там, де с победен вик дружините летяха —

и виде ясно той подгонената плаха

сган врагове далеч по стръмнината в бяг

несвесен урната… а зад последний бряг,

там долу в равнини — там друга рат безбройна

налита… „то са те“… — и, сред цепта нестройна

на вихрен кон напред во щурмът полетял,

пред погледа му в миг се Белий генерал

премерна. „Ето! Гръм…“ това е вик победен…

Последен поглед, тих и сдавен стон последен.

И из юнашка гръд изтръгна дъх смъртта —

с избликналата кръв из зинали уста.