Кървава песен

Песен третаКАМЕНГРАД

Каменград. — Сбор на Света Петка. — Нашите познайници на сбора. — Хъшлака води средногорския Мъдрител. — Мъдрителя за народа. — В Диарбекир. — Страница из тефтеря на съдбата. — Светия гроб на гробовете. — Горчин и Дрина се вмесват. — Разговора взема опак край. — Пехливани. — Поп Матей и Дивисил при Младена. — Придумване. — Паралел между Войводата и Младена. — Младен за Войводата. — Дивисиловите думи от сърце. — Младен доизказва недореченото на Оборище. — Поп Матей ядосан. — Късни пътници.

Там, в онзи дивен кът, където Луда Яна

от средногорските клисури отървана,

към равнините се затиря с порив млад,

цъфти и хубавей прочутий Каменград.

Завидна, рядка чест е имал той отколя.

Когато родний край под робската неволя

въздишал и кълнал тегловните си дни,

за слава минала, за волни съдбини

унесен в блянове — свободни и честити

каменоградци под султанската защита

живели. И не смял иноплеменец враг

незван, неканен да престъпи техний праг,

да слезе на конак при тяхното огнище,

ни врания си кон в наоколно землище

на паша да отбий… Но екне ли тръба,

та правоверните извика за борба —

под свойте пряпорци се струпвали тогава

каменоградците, наравно бойна слава

те редом с гордий си властител да делят

и чуждото добро да требят и пленят…

Во летописите на Будим и Виена,

и на Унгария, накръз опустошена,

е отбелязано: вред, вълчия калпак

където се вестял, глъхвали в буренак,

подобно гробища еврейски, по години

села и градове, полета и долини…

Но с нови времена и нов настанал ред.

Каменоградците, дома и по гурбет,

сами на себе си надежда и ослана,

залягат с мирен труд за своята прехрана,

и над огнища им е божий благослов.

И в братска задруга и слога и любов,

оседнали, сега спокойно те живят…

Напети къщици се угледно белеят

и радват погледа там с охолний си вид;

като кован гердан се вие зид до зид,

градини сенчести и равни бели двори

опасвайки, далеч до тъмното предгоре,

на Луда Яна по ронливий нисък бряг.

Под стрехи плочени прозорци с изглед драг

изничат, сякаше поставени на стража,

да чакат гост из път кога ще се покаже,

та още отдалеч да му вестят вестта —

че зарад него са отворени врата,

че домакините, с приветлива усмивка

са му приготвили трапеза и почивка.

И гости всеки ден прихождат в Каменград.

Че в средногорский край най-шумен и богат

пазар се сбира тук — и селяни стопани

за него отдалеч се стичат и граждани

на него всички си потреби за дома

купуват. През града надлъж, като тъсма,

дюгени се редят. И работата спорно

под ударни ръце насмогва. Неуморно

там заедно радят и мъже и жени —

от ранна утрин до късни тъмнини,

совалка тук дрънчи, там чуковете тракат,

тук щавят кожи, там пашкулите разтакат —

и весел говор вред при веселия труд

не сяква… през гори и през поля прочут

Каменград: навред по шумни панаири

най-вече стоката тъдявашна се дири,

стои на първи ред и горньо се цени.

Каменоградците на четири страни

разнесли са по свят завидната му слава,

вън от пределите на турската държава,

чак до Саксония, Масър и Шираз.

На лихи прадеди воинствения бяс

го с други пориви смениха времената,

но все е спазен пак в сърцето на чедата

юначний, гордий дух на миналите дни.

Под вежди рунтави, като на висини

нависнал облак чер, се поглед мълненосен

премята: изстъп смел и ход напет, поносен,

издават сръчността на пъргава снага;

а свития юмрук на жилеста ръка

в най-коравий лоб приплюснал би на пита —

комуто е късмет изпадвал да опита

тоз чутовен юмрук, ще помни и ще знай,

докато бъде жив. По околния край

най-много тоз късмет родопските помаци

са имали — безчет подпухнали синяци,

по тяхната левент отхранена снага,

това би всекиму открили веднага —

синяците, що им и тровят и разяждат

душата, и като че с въглени подклаждат

и тъй от вярата подкладена вражда.

Зора зори. В зори на тумби из града

излизат нанавън по китните полени

каменоградците во празнични премени —

мъже, жени, деца. С подкрехнат на чело

калпак, мустачките завили на витло,

там надпреварят се скарясани ергени;

а възрастни мъже и старците, в чохени

шалвари до земя, посред по равний път

полека, в разговор унесени, вървят…

Сам-там прищъпнати се панталони мернат

и ален фес, като отнякъде запернат

случайно, измежду калпаци червеней…

А както призори разсвет небесен грей,

тъй грее женска гръд, отрупана с гердани:

и рокли, стегнати со сърмени колани,

на дипли спадат; на колан затъкнат пош,

обвиснал, се белей. Чохяний чер контош,

с лисичина обшит, обтяга се о кръста.

Разчесана на път, коса дели се гъста

над белите лица, като на вран крило,

отсянка хвърлила над бялото чело,

едвам пристегната с шамия липисканска.

От ведри образи вей свежина балканска

спокойна, охолна и милва и ласкай.

А в тъмните очи, като че в някой край

вълшебен, погледи преплитат се замайни,

и сякаш искат те да изповядат тайни,

в душевни глъбини закрити от света —

тях негли някому румяните уста

би подзагатнали с усмивка мимолетна,

но никога и с реч… По равнината цветна

се гонят надалеч разтирени деца.

Как греят пълните божурени лица!

Подхвърлят тук, а там подлавят виком топка;

на изпреварване прескачат татък копка —

тез с барабар нозе, ония с тирнат бях;

хе татък пък едно, подхвърлило калпак,

огъва се, ръце подйело, да го хване —

придябва друго в миг, през рамо го прехване,

отритне го и с смях отбягва настрани…

Ей върволицата полека стръмнини

подйема — дето са, на върхът, и граждани

и селяни с зори на празник насъбрани.

Отколя някога на света Петка храм

било на тоя връх. И пазело се там,

от нейната ръка уж, прешлен чудотворен,

увит во платънце чохяно и затворен

в кутийка сребърна. Днес зарад тоя храм

в селата оклони и в Каменград, едвам

у стари хора е запазен тъмен спомен…

От кърджалиите подпален, вероломен

пожар следите му свети е изличил,

и само тесния олтар къде е бил

съзира се сега, и камъка престолен,

децата бабки де изравят. Шумен сбор,

на някогашния широк черковен двор,

на пролет сбира се, според обичай стари…

Подир молебствие, весден пищят цафари

и гайди и зурли, и тъпани бумтят;

весден сборяните се шумно веселят —

и сякаш веселби не щат се нивга свърши.

Ей вито се хоро и тук и тамо кърши;

преплитат се нозе с нозе и надалек

от тропота чевръст се чува спрепнат ек.

Шумят и мятат се надиплени фустани;

като божур цъфтят лица, и през засмяни

уста, ред зъби се кат маргарит лъщят;

ергенски погледи прехласнато блестят,

изпод калпачета до вежди накривени…

И вий се пъстър низ, моми с момци словени,

ту кротко залюлян престъпва, ту с чести

отмерни разкрачи и вихром полети

напред, където го млад хороводник води,

размятал ален пош. Наравно с него ходи,

под мишца гайда сврял, оръфаний гайдар —

по него тътри се изпъчен тъпанар

и буха тъпана що му е сила мъжка,

от опакото в такт пришибвайки с шубръчка.

Ей хороводник пръв се пуша заморен;

изстъпва друг, и той замята пош червен —

подвиква, крак през крак преплита и се кърши,

и витото хоро, подобно горско върше,

от вихри веяно, далеч разгърне ред,

извърне, свий, извий и полети напред.

Окол хорото е най-буйна глъч и врява.

Сергии разпрострял, евреина продава

тук свойте пръстени, мониста, обеци

и огледалца — куп девойки и момци

пред него трупат се: отпреде им разставя

той стоката и с хъз за нещо им разправя,

подмигва, маха им с разперени ръце,

изюдил лунаво пипонесто лице…

До него габровец, со бозеви потури,

на голата земя е брустове, костури,

гаванки, ножчета и свирки навалил,

и сякаш да го е там някой насадил

да мъти, от место не се дори поклаща,

а купувачите посреща и изпраща

сал с „заповядайте“, „земете си“ и сам

си нещо в скутите човърка… По-натам

млад бакърджия е бакрачи и сахани

изпънал да лъщят на слънце. Замотани

юлари и въжа отвъде е настлал

прегърбен мутафчи и с клекналий гаджал

до него нещо си разправя се полека…

Цял ред сергии се нататък надалеко

повличат, и гъмжи навалица край тях,

като мравуняци на припек. Глъч и смях

отвсякъде ехти, отвсякъде припира.

Тук с табла на глава, в тълпата се провира

чер симитчия — там кърчази со шербет

понесъл, други се промъква пък напред,

тук край децата се увъртат халваджии,

там, що им глас държи, гърланят бозаджии…

И вик и блъскотня. А в ведри небеса

запряно, слънцето се като че в гласа

на шумната тълпа ослушва и засмени

лучи по техните великденски премени

преплита: претрепти по пъстрите бои

и блесне — татък се на подплес открои,

като на някой змей на гъвката ръбата

гърбина… Змей! Дори опашката чепата

се вижда — тамо де на връх се ридът вий:

преметне, сниши се, за миг един се свий,

а ето я че пак на възбог се протегне,

като че небеса да иска да посегне —

това са люлките, където се роят

деца, като пчели, когато им медът

привечер пчеловъд из кошери събира.

А куп до куп, далеч нататък по баира,

кат по нивя кръстци, сборяните седят,

до сложени пред тях трапези, и пищят

там гайди, там зурли. Ей по-отвъд, унесен

млад песнопоец е подхванал жална песен

и татък надалеч се кръшния му глас

извива. В песента заслушани, в захлас

един е на ръка подпрял чело грижливо,

друг подловил мустак с два пръста го увива,

а трети сепнат глед ту нейде отведе,

ту шепотом се към съседи приведе —

а вий се песента изтихом подловена,

и думи, ек на скръб в душата спотаена,

ту сякаш спрепнати от нещо зачестят,

замятат се, ту пак се тихо повлекат

изниско, дали не тъй нещо да прикрият? —

и се отново пак подхванати извият,

като вечерен шум, кога ветрец повей:

„Юнашка майко, за юнака не жалей —

над него грижен бди побащим стар, Балкана,

орел с крилата си му сени люта рана,

и жива вода с клъв донесъл из усой

той с нея устните хлади на брата свой…“

О, дивна песен, ти кому ли си незнайна!

А все те слушат пак юнаците с потайна

наслада и тъга; окриляш ти с мечти

тям гордото сърце, и ту сърце лети

към бъдащите дни изпълнено с надежди,

без и да ще да знай за тъмните премежди,

що неотстъпно го, невидими, следят…

Край младия певец ония, що седят,

отвсъде с погледи следени от сборяни,

са наште давнашни познайници, отбрани

юнаци — а сред тях Войводата е сам.

Но чужди погледи познали би едвам,

под странни накит че юнак познат се крие:

син моралия фес — пискюл се дълъг вие

и, чак на рамо спрян, се пръска на ресни;

чохяний му чепкен, отпред и отстрани

с нашивки от гайтан, изпъкла гръд пристяга;

на ясния му лик играй усмивка блага,

и от уста трепти шеговна, тиха реч…

Към него тъкмо, през тълпата, отдалеч

навъсений Хъшлак изстъпва горд, изпъчен;

науспоред, върви до него с изстъп сръчен

приведен нисък мъж, с наметнат на плещи

оръфан сив сюртюк — залюшнат се върти

около фесът му подкрехнат ибришимен

пискюл, подобно лист, когато вятър зимен

на гол ошмулен клон го мята и люлей; —

тук ръб шит-недошит, там цяла дупка зей

на панталони му подкърпвани с парцали,

от разношарен цвят — и биволски пустали,

на прябош хлузнати, му външний каяфет

завършват… Из градът разправят се безчет

за него всякакви истории — но тайна

е пак живота му. За истина е знайно

едно, че нявга той в Атина се учил,

в панепистимион, но че пропъден бил

кой знай защо оттам, и оттогаз се скита

по свят немил-недраг — и смята за честита

съдбата си, съдба, която на света

сал на велики се човеци на честта

уж падала: в беди живота да постигнат

и с тях над суети световни да се дигнат,

во всичко да прозрат и всичко да презрат…

Речта му, него сам преди да разберат,

мнозина в Каменград на подбив го подбраха

и прекоросаха Мъдрител сиромаха…

Той всичко знаеше, самичък непознат

освен на двоица от целий Каменград,

че другареше с тях открай: Марин Белина

и смръщений Хъшлак. Нито веднъж не зина

Хъшлака някому да каже от това,

що беше чул; затуй пък градската мълва

Белина хранеше до ситост с разправии —

Но малко вярваха на него. Дивотии

Белина пръв ли път дърдори!… И така

макар че знаеха премного, досега

Мъдрителя си пак за всичките остава

незнаен, неразбран… Во Каменград оправя,

от две годин насам, той градския сахат —

скрит горе в кулата, високо и на хлад,

или на припека пред вратнята изтегнат,

или на мостът на пармаците облегнат

и вслушан в ромонът на Луда Яна. Дни,

недели някога минаваха — страни

от хора, нийде се той из града не мярва,

а там си в кулата все работа намярва

току счуе се из полунощний мрак

плач на цигулка там, ту глух, ту спрепнат пак,

и плач и стон в гърди от скърби премалели

за младост и живот и дни неотмилели,

макар безрадостни, но все пак мили… глед

впил во Войводата, намести се отпред

по турски той сега и дума без да чака

от някого, почна по свойски тъй:

— „Хъшлака

грехът му да бере, че тука ме при вас

докара. Спомних си миналото аз,

и ако дойдох — той го знае — да ви видя,

то дойдох, че, по мен, за вас ми се посвидя…

Дошъл си с проповед ти между тоз народ —

велики ратниче, не е за рабски сброд

това, което вий и други проповядват.

Облечени са те и сити — и се радват

на тоз живот. За тях живот е онова,

което е за тоз хайванин там, глава

над плявата привел. Вий може би да мните,

че кат го вкарате в бела, ще възродите

духът му? Да е тъй! Измама то е зла —

това не е народ, когото би тегла,

когото би беди подйели, възродили —

те само повече го миха унизили!

Говеда! Идеал не е за тях храна.

И вий се мамите — такива семена

дошли да сеете в пустинята безводна

на рабските души. Дано пред вас в несгодна

минута, призрака на вашите дела

сегашни с ням укор не стане — и чела,

с вълшебний ореол на подвизи огрени,

разочарованост не сегне да засени,

тъй както моето… когато озован

се видех сам и аз в Жан д’Акърский зандан,

с вериги на нозе.“

Тук в него изненадни

се взряха сбраните… Опърпаний и гладний

Мъдрител, вечно все намръщен и сърдит —

тъй сплашен? Може би то нещо е велико

и страшно преживял — и в ужас е езика

душата свързала!? Сърдит и мълчалив —

сега какво ли го така на говор жив

подстори?… А далеч той тихо се озърна

и, спрял за миг, така отново пак завърна:

„Две зими иззимих в Жан д’Акър. А подир —

на пролет беше то, — оттам в Диарбекир.

До днес от прангите личат ми по нозете

дамги. Откакто ме таз ориса сполете,

и свят, та и живот ми беше отмилял.

Тя беше, думах си, свърши се твоя дял; —

Оттука ни дявола не може те изтръгна…

Воня и задуха — на тях сърце обръгна.

Но прангите, звънът на прангите… Насън

ме стряска и до днес все тоя същи звън

и, сякаше мора, за гърлото ме сдавя…

Аз волните си дни не можех да забравя

там в дупката заврян, с катили наедно —

където светлинка през мъничко едно

окно се вмъкваше, — за да се види само

по-ясно и мракът и жасите. Тамо

разтуха беше ми едничка — цели дни

по затъмнените изхлузгани стени

да впивам погледи… издраскани те бяха

с безчетно надписи. Едни едвам личаха,

а други сякаше от вчера и от днес

току-що писани. Разправяше се в тез

тук во занданите за мъки преживяни;

а тамо, и с игли и с гвоздеи вдълбани,

цял ред, цял поменик, все славни имена —

и отбелязано до всяко отстрана:

тоз еди-де убит, а онзи на бесило

издъхнал. По-натам — какво е дома мило

оставил жалник друг: тоз майка, тоз деца…

До тях пък някой си към бога в небеса

со псалтикия се обръща неразбрана,

и в псалтикията, за сметка на султана,

изтърсил попръжня, та здраве му кажи…

Па и тавана чак от надписи гъмжи…

Четях, пречитвах аз, а нещо ми в душата

подсказва: ето на, тефтеря на съдбата!

Лъжи душата си с възвишени мечти,

недей се, вярувай, търпи и работи —

а сетне тук ела да си оплакваш дните,

и патилата си да дращиш по стените.

Там с другите наред и сам отдавна бях

аз мойто именце надраскал…

Доживях

да бъда пуснат вън най-сетне да живея

на воля — в крепостта. А лесен е от нея

нататък пътя. Тъй тогава мислех аз.

И право. Една нощ, издебнал сгоден час,

незабелязано се из града измъкнах —

и, по апостолски, два месеца се мъкнах,

докато в Цариград да стигна. Първи път

тук, в столнината на султана, на умът

на всички, като мен безумци, се почудих —

че видех Турция що значи. И си гудих

на омисъл тогаз: навред да обредя

по нашенско — да се с очи си убедя,

дали все още там бълнуват за свобода…

Година цяла тъй все ръщих из народа,

бях в сума градове, обходих и села —

къде не! И навред все същите тегла

аз виждах. Виждах как со същата надежда

към бога, погледи клетника роб възвежда,

а как, во името на същий бог, врагът

беснее и скверни домашния му кът —

и като тъпан му гърбината налага.

Бог люби слабий, но на силния помага.

И както по-напред, апостоли видях

да проповядват. Чух туй същото от тях,

което знаех, на което знаех края.

Година цяла тъй се лутах аз в замая;

малцина от онез, с които другарях,

с които в прежни дни една съдба делях,

аз между живите заварих — мъртви-живи;

с плах поглед виждах ги и мрачни, мълчаливи —

те още отдалеч избягваха от мен.

Горките, мислеха, че аз съм заразен

все още с шугата на миналото — скъпо

избавени сами от нея. С поглед тъпо

към миналото взрян, с въздишка ублажих

загиналите аз, преминалите в тих

мир гробен. Те пред мен извиха тъмен ред —

аз почнах да броя, но скоро техний чет

изгубих… Гроб до гроб се трупаха в душа ми,

печални жъртви на възвишени измами.

Свесът ми се зави — желание ме с бях

обзе: светия гроб над гробовете аз

да видя… там заспа злочестий — а ония

които будеше, те спят и днес в робия!…

Един ден в София се ази озовах.“

— „На Левски гроба!“ — там намръщения Влах

извика, отстрана досега мълчаливо

седещ, сегиз-тогиз изглеждайки изкриво

Мъдрителя. — „Нима?“ — додаде същий час

и Дрина, но пребил самичък своя глас,

се той наоколо възчудено огледа.

„На Левски гроба! Да“ — подзе пак в своя реда

Мъдрителя: — „Видях… И да не бях видял,

кой знае дали би, като сега, презрял

светът и хората с бедите им световни…

На Левски името едвам-едвам се помни,

а пък на неговий заглъхнал гроб растат

татарски тръни… Туй очаква на светът

тоз, който за народ живота си прежали.“

И всичко около там бяха се смълчали —

кой взрян нанейде, кой умислено глава

оборил. Повторно последните слова:

„тоз, който за народ живота си прежалил!“ —

промълви той, и пак: — „Мърцина смърт! Едва ли

с това на роба се помогва нещо. Той

кога не може сам да си помогне, кой

би могъл друг? Народ за свойта чест достоен! —

Народ комуто е душата цирей гноен…

Корана казува: навири ли глава

роб — вири я за нож! И пак подир това

прибавя тутакси: че роба няма право,

за нищо на света, ни да се възмущава,

ни да въстава. Да! И да се добере

той до свобода — пак едва ли на добре

ще я подкара. Роб родений — бог да чува —

той и в свободата пак само ще робува.

Свобода, правдини народни! Ази бях

во Влашко, в Сърбия и чух и сам видях,

що значат правдини народни и свобода:

под власт на своите, не му е на народа

по-леко ей оттук, под турския султан!

И по-жесток е свой от чуждия тиран.

Свобода, правдини… Робска е во жилите кръвта!

За тях свободата дохожда… со смъртта:

свобода за раби — тя хидра е зъбата.

Така е писано в тефтеря на съдбата.

Защо?“

— „Да си трошат глупаците глава

да се запитват! Чуй, с нахалосни слова

кой на живота тук задачите решава?

Не питай — работи, и в работата дава

живота отговор на всякой свой въпрос.

Кой, като теб, не би можал така насвос

да го опява, след като е сдрефил в дело?“ —

извика тук Горчин, високо вирнал чело,

в съзнание, че е на място казал реч…

„Хе, от ония дни ний твърде сме далече!

Не разсъждаваме, а действуваме вече“ —

изви глава сега и Дрина, та дорече.

— „Аз виждам, знам това. Било то на слова

било на дело, знам. Нима се от това

живота… Вие на живота тук насила

задачи туряте, и на подпорка гнила

строите здание, що утричка над вас,

над вашите глави ще да се срине. Глас

народен — божи глас! Нито ви е народа

народ — ни богът бог… Вий дирите свобода —

освободете се от вас-си по-напред!

Ще да избърши бог и сетния ви след

и с топлата ви кръв ще напои земята,

която други ще засеят с семената

на свойте плевели и тръне за живот…“

„Къде си тръгнал ти и цапаш тъй без брод

по божето море?… — Отвори си устата

пак Дрина: — Виж го ти! Тефтеря на съдбата —

това е то тефтер на слабите, на тез,

чиято е душа от рода текнефес,

които в работа за нищо ги не бива…

И на живота тям я чашата вгорчивя

най-малката беда… Там вярата за миг

невяра ражда“…

„В теб съмненето е вик

на слабост!“ — скъса го Захари Влайко: — „Смятка

на пясъка държи тоз, който си ги батка

такива мъдрости, кой знай с какъв ниет…

Мъдрителю, не е голям то мурафет

да се дърдори тъй. Да псува и отрича

е всякога готов тоз, който не обича,

ни тачи, ни милей за свои, за народ.

За колко е пари кюляфа там! Без род

човек, без свяс слова.“

А скокнал, като жегнат

от острите слова, за рамото досегнат

на Дрина, гордо се Мъдрителя изви

и зина — но с ръка замахна, вежди сви

и, веч закрачил, гръб към сбраните извърна…

— „Тоз брат е, вижда се…“ — тепърва се обърна

и сам Войводата: — „Разбурмен е сахат!

По крива пътя е запършил тоя брат,

и в Каменград дошъл по кривата пътека…

Тук, не са сахатя му, е скъсан зембелека,

и с философии не ще го той слови…“

„Нашъл си ти кому да казваш“ — се изви

сега Сокола към Хъшлака, смръщен гнявно,

но този някъде очистил бе отдавно,

видял Мъдрителя как почна чепрашик…

А вече слънцето клонеше към заник —

отдето зад гори, като шпион, полека

бухлато облаче надниква, отдалеко

рат облачна за бой повело може би,

и гледа дали тук тя може се отби

и има ли мегдан къде да се прошета.

Наситени на сбор, надолу низ полето

се спущаха тълпи, отивайки си веч.

А за Мъдрителя и неговата реч

повели разговор и нашите познати

завиха към градът.

То бяха чудновати

слова: душата им той с тях слова смути,

и почна сепнато сърце им да тупти,

като че остър бод до него се досегна —

и то се в болка сви. И тежко ги наблегна —

мълчание, така несетно, като нощ

есенна над поля преди да дойде ощ,

мъглата с тежко ги мълчание набляга…

В миг нещо трясна се, изпляска, и веднага

спре, и зачу се вик, току под самий хълм

там на поляната — като че трясна гръм

и се отнесе пак нанейде. Насъбрана

тълпа гъмжеше там и врява неразбрана

ехтеше. Свърнал път нататък, впери глед

и сам Войводата. Сред струпана отвред

навалица, борци двамина заловени

се там увъртваха — но вече у опрений

с разперени ръце в земята гол помак

се беше впил превит широкоплещ юнак

(известний в Каменград Долномахленски Търне),

напрегнат на гърбът помака да превърне.

Огъват се с зехтин намазани тела

на слънце; едър пот набърчени чела

и черни вратове обръснати облива;

като пиявица, издута се извива

тук жила, мишци там изпъкват на ръце

изпънати… И с яд извръща тоз лице,

а онзи, вежди свил, накървен поглед мята…

Ей гръмна екот пак: превърнат на земята

на гръб, подйе ръце надвития помак:

на победителя че се предава, знак —

а той изстъпи се, чевръсто в миг изправен,

и горд се около огледа. Обезславен,

и победения увесен след това

се дигна. Гъстата навалица с мълва

и шум полека се разижда… А бумтяха

все още тъпани на върхът и пищяха

зурли — там още все не бе се разпилял

събора: още все допиват своя дял

мнозина тамо на моравата зелена.

Между това, дошли отдавна при Младена

и разположени посред широкий двор,

под гъстата лоза, в спокоен разговор

седяха поп Матей и Дивисил — желани

и драги гостени. От шумний сбор прибрани

тъй рано, омисъл ги беше тук довел;

но с забикалки те от свойта прека цел

се все отплясваха неволно — ту за сбора,

ту що се из градът разправя разговора

въртяха, като че да бе ги нещо страх,

и често все току, от сложений пред тях

стол, към ракията присягвайки. А също

смути ги някак тях, че пред самата къща

Сокола срещнаха, а в двора вътре чак

изскокна бързишком насреща им Хъшлак —

и тъй лукаво се усмихна той… Подмята

веднъж и дваж, като случайно, през словата

случайни, Дивисил, додето поп Матей

най-сетне не стърпя:

— „Тя тази ме не грей!

Все празни приказки! Чуй, да ти кажа пряко,

защо сме ний дошли. На скарвание всяко

помежду хората е сявга краят мир.

Било какво било, вий трябва най-подир

да не забравяте, че с вашта разправия

и неразбранщина към явна съсипия

ведете делото, което сте до днес

тъй вещо водили. За общий интерес —

пооставете се от дертовете частни!“

Но скокна тук Младен: „Не, отче, не! Несвясни

на вятър хвърлени не бяха тез слова,

що на Оборище аз казах — и това

що казах, днеска го поддържам пак отново:

Ще дойде ден и вий, помнете мойто слово,

ще видите, че вас за нос ви е повел

Войводата; — че той съвсем към друга цел

повежда делото в увреда за народа

и за желаната от всинца ни свобода!“

Но тук пресече го през дума поп Матей:

— „Йок стрижено! Момче, теб думам аз, недей,

едвам обистрена, водата пак размътя.

Току-що делото довели сме сред пътя —

ти йок, такова… Туй е грях и срамота!

И кой го прави, кой? Аз, казва се, баща

съм твой, и нека мен е просто да ти кажа:

от някое време в теб сякаш сила вража

е влязла! Все така, все онака било,

тоз крив и онзи крив, навсякъде все зло…

Да кажем, че е тъй. Добре. Но с гюрултия

има се някаква постигва управия?

Ба! С Левски, бог да го прости, така веднъж

Се счепкахме. И днес все помня. Ази дръж,

той дръж — и няма край, какво и как да бъде,

когато дойде ден и нам ни се отсъди

свобода. Ази все налягах: цар, та цар…

Народа стадо е и трябва му овчар,

да го реди, да знай защо и где го води…

А той напираше: Цар? Своите изгоди

царете гледат… — Ний сме имали царе;

народът и тогаз не е бил по-добре

от днес. Защо ми е свобода? За царете?

И таз добра! Я виж: ти хората с овцете

сбарабаряваш. Бог на хората е дал

ум — те сами да си оправят своя хал.

Царете са добри, но в приказките само —

и с добрините си те нека плъзнат тамо!

Той дръж и ази дръж, а Ружина Първан

(дошел бе с мен и той на Какринския хан,

където бяхме се за среща спогодили

там с Левски), отстрана ни гледа и се хили,

па току изведнъж: — «Аз да ви кажа вам,

като ви слушам тъй одеве нанасам

да се делякате, на памет що ми падна:

отколя имало два циганина — гладна

и жъдна братия, петите имот глад

се пукат: — „Ех, сега, подзел едина брат,

да има топъл хляб, па бучица и друга

и сиренце, таквоз…А? Както сме се тука

излегнали така… Какво ще кажеш, а?“

Преглътнал другия на сухо слюнка: „Ба!

Та то се знай — за кеф би станало попара.“

„Ха, та демек на теб, таз и онази вяра,

сал сирене и хляб не стига? Ти демек…“

„Ц! — онзи на това: нали според човек —

таквоз се теб яде, а мене пък такова.“

Така на приказка, тоз слово, онзи слово —

че до лобут… Тоз дръж и онзи дръж — пердах

до бога! Най-подир един ги сиромах,

случайно татъка минавайки, разтърва.

„Попара — сирене и топъл хляб“ — тепърва

едина се от тях обажда: — „На колай

дали ще видим ний, туй само господ знай —

а днеска, види се, че само тъй с лобутя

ще си останеме.“ И вашта ура-тута

е за попарата на циганина. Хляб

вий още нямате… Вам, вижда се, че слаб

е господа, затуй така… Потрайте, хора!»

И Левски се засмя и аз. И на раздора

се тури край. — А прав, ей прав си е Първан.

Ти на Оборище се дърля кат разпран —

защо? Знам, знам, потрай… че ти си имал право,

не значи още то, че ти си прав. Наздраво,

не значи! Ние тук си гърлото дерем,

залягаме как-как народът да сберем,

и да му вдъхнеме в светото дело вяра —

а на Оборище такава ти попара

забърка, и сега тук в къщи си се сврял

и махнал си с ръка на туй, що си радял

с години. И какъв ний пример ще дадеме

на тез, които ще днес-утре поведеме

в борбата — един друг когато се така

ядем? Ти помисли.“

— „Не съм дигнал ръка

нито от делото, нито пък от народа…

Но, да прощавате, на някакъв Войвода

за кефът, аз не ща да мигам, като псе

на лапавица. Знам, той иска вся и все

да бъде. Виждам аз какво го него блазни —

а вий сте седнали, на с приказници празни

за цигани да си залъгвате ума.“

Тук скочи поп Матей, закашлян от дима

на новопалната цигара, и замаха

с ръка отпреде му: „Я гледай, сиромаха,

какво го жегнало! Тогава друго чуй:

любезния за теб и мен народ, за туй,

което правите, е казал хоратата:

най-първом риба се вмирисва от главата!

Или и туй е лаф-бошлаф? Ти мислиш, ний

спим, другите кога говорят. Не се крий

бодил в торба…Къде Войводата замеря

ний не знаем, виждаме — не сме хемен от вчера…

Ала защо, защо подигаш само шум?

Ще дойде време, той и сам от тоя ум

Ще се остави… Не? — Та ний щем го принуди…

Но днес? Сега! Ти сам го виждаш как се труди,

заляга, делото да доведе докрай,

какъвто ти и аз и всякой го желай!

Дойди на себе си, Младене. Само мъртвий

е без кусур. До днес ти дал си сума жъртви,

и тази направи — обиди забрави

(ако душа ти крий такива), остави

и разпри настрана. На делото душата

си ти, и пак ти — той на него е крилата!

Нито без тебе той, нито без него ти.

Орелът в небесата кой знай дали ще лети,

ако крилата му душата не засили:

крилата може сал дух силен да окрили!

Един без други вий не можете — без вас

не може делото! Почакай, до ще час

за разправии… Тук без него се не може:

и ако той от нас се махне, не дай боже,

тогаз я зарежи — тя беше… Няма кой

да го замести. Знам, и ази знам, че той

понякога съвсем през просото я кара,

и прекалява го; но имат сляпа вяра

тук в него всички — а това е то, това,

което липсува на всинца ни. С слова

ний убеждаваме, разправяме, кроиме,

а реже само той. С едничкото си име,

ний що не можем с дни да стори, той за час

извършва. Ето на и в Мечка: ти и аз

и други как се не напъвахме? — Мърцина!

И убеждавахме, и псувахме: година

се мина, не можа все пак да залови

там корен делото… Той само се яви

и — беше! Пред Васил в четвъртъка се тамо

изтърсихме… Къде с усуквания! Само

една-две думи — на, готово на тава!

Во черква вечерта се сбраха до глава

и клетва сториха пред сабята и кръста…

Това се казува — да си помахаш пръста

и мъртъвците да събудиш за борба.

Той отреден е от самичката съдба,

това, което ний не можем, той да може.“

В миг, сякаш сепнат, сам речта си уталожи

оратора, брада поглаждайки с ръка.

Неопитен аргат на сприхав кон така

понесен, оглавник опъва и извива,

а пъргавия кон, размятал буйна грива,

пръхти, стъписва се, възправя се, играй

поволно и върви, където си желай,

а не където го аргатинът управя —

додето сам запре. Озърне се тогава

яздачът, оглавник опънал, но не знай

да го подкара ли, или така да трай,

докле сприхавостта на коня се развърне.

„Не ще ни хората“ — тук Дивисил завърна,

като изтърси от чибука пепелта

и дига да допий ракията. В речта

на поп Матея той май много не внимава,

но щом бъбривий поп почна да възхвалява

Войводата, от страх че той ще прекали,

а че и най-подир съвсем ще развали

това, което те си имаха на ума,

подзе —

Но тук Младен превари го през дума:

— „Добре е, отче, туй що казваш ти, добре.

Разбирам. Ала мен, мен кой ще разбере?

Аз виждам ясно той каква игра играе —

и зорът му що е… Че нему се желае

да вземе делото всецяло сам в ръце;

той има само туй най-вече на сърце:

той да нарежда, той да дига и да слага,

той тук, той там, той вред — където той наляга,

там да върви! И вий му дадохте в ръка

власт за това! Или, или не е така?…

За свойте работи народът дотогава

заляга, докато за свои ги съзнава,

докато юкът им сам носи ги на плещи.

А днес? Той отстрана ще гледа и сумти

отпъден — отреден на някакъв войвода,

насила волята да върши… За свобода

ако въстава, той въстава не че аз,

ти, той и някой друг му дрънка во захлас

таквиз и онаквиз идеи неразбрани,

а че болежът на развредените рани

на туй го нуди. Знай и вярва той това,

не що му бъхтим ний в коравата глава,

а що душата му, сърцето му що трови.

Ний ново здание градиме, а основи

му туряме гнилеж — и то ще се срути

при първий вихър… Но защо ли са хорти!

Нали Войводата един ще разпорежда?

Во всичко, казвате, едничката надежда

че той е, делото че само той докрай

ще да изкара?… Но там, сабя де играй

и пей куршум, кому е сигурен живота?

А случи ли се пръв самичкия Войвода

да падне в бой — тогаз? Отново под хомот —

и двойно по-жесток, безпомощний народ

ще да превие врат… Желаеш ли свобода

народу, ти не се поставяй над народа —

а с него заедно върви, дели беди,

дели и тържества. Клон от дъбът бъди!

Откърши ли те гръм — смъртта ти да не сети

могъщий дъб: един падна от клоновете,

но все са читави пак другите, и с тях

пред бурите се горд изправя той без страх.

Така разбирам аз и за това се боря.

Мълчах и траях — но пред вази ще разтворя

днес картите си, та“…

Но бързо Дивисил

сега подзе: — „Така, така е, синко мил.

Ти мислиш може би и хубаво и здраво;

но мене позволи да ти го кажа право —

ти млад си! Откак свят светува, на света

прибързана всякога била е младостта:

че тя ни хората, ни живота знае

тъй, както трябува — и повече мечтае,

по-малко мисли. Тя с идеи и мечти,

като топола се издига в висоти —

но затова пък тъй и слаба сянка сени!

И не под нея се отбива заморений

от жега пътник. Аз не първи път сега

те слушам да роптайш, и слушам те с тъга

против Войводата светкавици да мяташ,

като че ли против измамник — а не смяташ,

че като теб и мен е българин и той…

Ако за делото той има възглед свой,

нима това е грях? Грехът е, че и двама

сте вироглави вий и в сляпа се измама

безсмислено един вий хвърляте на друг!

За оран впрегнати в един и същи плуг,

по свой кеф всякому се иска да го тегли,

и чупите му сал вий жилавите жегли.

Тежко на нивата оставена на вас

да я орете! Днес такъва ли е час —

за препирни нима сега е тъкмо сгода?

Да сте се по-напред препирали! Народа

от вази чака днес, на вас се е предал,

а вий? — Едина се нацупен в къщи сврял,

кат млада булка по Великден без премяна,

а друг се разфучал, кат хала во Балкана,

та и насреща му не се стои биле!

И то защо? Ей тъй, нахалос, нафиле —

за онзи, дето вей… И двамата сте прави.

Но кой е крив, кога и двама сте с корави

глави!… Ти прав си, да, но прав си на слова,

а той на дело — прав во всичко онова,

що върши. Ето как — защо така зачуден

ме гледаш, сякаш че току от сън събуден? —

За други времена е твоя идеал —

За други хора. Туй и ти го би разбрал,

да щеше. Времето каквито идеали

изтъкне, само тях еднички би можали

да се надеем да постигнем ний. В тъма

народу робството вековно е ума

изпило, като смок от кравешко виме

млекото — и какво ний мислим и кроиме

за бъдните му дни далечни, той нехай:

ни можа да разбере, нито пък ще да знай!

Жаднее за едно той само — за свобода!

Войводата по-знай от теб и мен народа

и гъделите му. На мечкенски овчар

на буховски орач и бельовски дървар

той не разправя за презморски идеали,

които и без туй не биха те разбрали,

а псува турчина и заповядва тям —

и тъй в сърцата им възбужда гняв и плам

за отмъщение на тези, що са им пили

кръвта и с татула на робството поили

душа им. С заповед е Лазаря из гроб

Исус извел — така и петвековний роб

ще бъде за живот изведен из мъртвило!

Комуто благото е на народа мило,

той нека по-добре народа проумей;

от роб за работа тогава се надей,

кога на работа насила го принудиш,

Войводата така и прави… Ти се чудиш,

не си очаквал ти от мен таквиз слова? —

Когато побелей и твоята глава

помежду българи, кат моята, тогава

самичък песен ти ще да запейш такава.

Да, като тебе бях и аз на младини!

Но както пътника, по върли стръмнини

възйет на връх висок, оглежда там отгоре

под себе си далеч разгърнати простори

и вижда кривите пътеки, запъхтян

през дето е вървял — и ази, озован

така на върхът на живота, с закъсняла

тъга оглеждам се към младостта минала,

към преживените во лутания дни…

И късно разум ми душата осени. —

Когато хляб от теб поиска сиромаха,

хляб дай му, а не му залисувай стомаха

ти с идеали. Да, соколе мой, потрай;

да дойде може би и зарад тях колай

донякога… Сега да преобърнем листа.

Че всяка работа е хубава и чиста,

когато в чисти е ръце, сам знаш и ти —

като е тъй, тогаз ти можеш ли твърди

по съвест, че не са на нашия Войвода

ръцете чисти? Че към пропаст той народа

желай да поведе и веч го е повел?

Не го ли води той все към онази цел,

която ти и аз и всички ний желаем?

Един противно друг защо тогаз да лаем?

От теб да разбера доколкото можах,

ти зарад бъдаще най-вече имаш страх —

да не обърне той свободата в увреда

на самия народ. Тъй може сал да гледа

тоз, който днешното не е добре съзнал.

Един блян на сърце сега ни й оживял —

Свободата! А що отпосле ще да бъде,

Той, който доживей до тях дни, нека съди!

Аз твърдо вярвам, че кога един народ

свободата си сам спечели — с нейний плод

ще знай подир това как и какво да прави.

Свободата, ти знаш как дума даскал Слави

от Бъта, млада е невяста: най-напреж,

ти в къщи гледай как и как да я введеш —

отпосле тя сама как се урежда къща

ще те научи… Тук е работата съща —

ще дойде време и за уред, и тогаз

за разпри може би ще бъде сгоден час!

Или не е така? Онези, що милеят

за общото добро, те тряба да радеят

задружно, в слога. Туй, що правите вий, днес

наежени един на други, като пес

на песа — същото и нему казах вчера,

и тебе ще да го повторя — изневера

е към народа то, към туй, на що е дал

сърце си. В тъмний сън на робството заспал,

събудихте го вий — дали за да ви гледа

гневът и разприте безумни, за увреда

и вам и нему?… Да, теб харно поп Матей

ти казваше напред, и ти го проумей

тъй, както трябува: Орел е нашто дело.

Ти си душата, той крилата на орела —

орела в небеса с крилата си лети,

но на полетът му придаваш сила ти!

Един без други вий не можете — без вази

не може делото!… Това, що имах ази

да кажа, казах го. Сърцето си открий

за думи от сърце, и нека да забий

то пак отново за народната неволя.“

Задним накръст ръце извил и свил, отколя

насам-натам Младен с приведено чело

кръстосваше. Брада ту свиващ на витло,

ту, пак да я развий, заровил в нея пръсти,

следеше поп Матей напрегнато през гъстий

дим от цигарата, Младена — и извит

към стареца сегиз-тогива с дяволи

бръз усмех кихваше. Пред стареца се спира,

и неведнъж, Младен, възчудено се взира

в ликът му оживен, но не посмя речта

да му пребий, макар на трепетни уста

едвам да сдържаше избликнала неволно

ответна реч — че той засегна го на болно

и слабо място. Чак когато Дивисил,

завършил дума, спре, в земята поглед впил,

реч подлови Младен чевръста и ядовна:

— „Да, нямам като теб, аз опитност световна!

Но туй, което знам, да би ти знал това —

из твоите уста по-други би слова

излезли. Та нима вий мислите, че ази

бих гърлото си драл току-така, че нази,

Войводата и мен, сал мнения делят

по делото? Така да беше, на умът

едва ми би дошло да му натяквам, свади

да дигам! Мен се на Оборище не даде

да кажа всичко, що сърце ми гори —

но има други път, и да бих знал дори,

че в крайност води той — и в крайност ще отида.

Авантюрист! На кол, на въже да го видя,

не ще го съжаля!“

И, смаяни за миг

се тука втренчиха те в гневния му лик

и двама, Дивисил и поп Матей — и прави

пред него скочиха. Забравил да остави

на столът чашата, захласнат, поп Матей

не виждаше как се по расото му лей

ракията, дори на ум, без да му хрумне,

какво да възрази на думите безумни.

Сврял в пояса ръка, изправил бе се ням

и Дивисил.

„Какво ви стряска, виждам, знам! —

все с първий гняв Младен подхвана пак отново: —

И не мислете вий, че тъй случайно слово

се от устата ми отплесна. В онзи ден,

когато първи път го слушах как пред мен

за свойте планове той зина да говори —

че за свобода той не мисли да се бори,

да дига само бунт, па щото ще тогаз

да става… В онзи ден имах наивността аз

да мисля, че това той скоро ще забрави,

между народа щом започне да борави…

Ще дига само бунт… Авантюрист! Дигни

бунт и при първий гръм се в Влашко измъкни,

и краставици там продавай по мехните…

А пък народа? Той да си оплаква дните

и нази да кълне — с измама в кръвнини,

че сме го тикнали. Когато преди дни

се от Оборище отмахнах, ще се стресне,

си мислех; може би в душата му да блесне

искрица съвест… Не! Той старото все пей.

На плановете му покрити да не смей

да бърка някой, той добре си я оплете.

И вий, от много ум, му дадохте в ръцете

власт: всичко той да прави, да реди,

и сам по своя кеф, каквото усмърди,

не той да му търпи смърдежа, а народа.

Патриотизмът на Тотя Воевода

и Панайота… Ха но тука той греши!

Не, брайно, по-напред ти сам помириши

камата! Бунт му дай… Тогаз Европа щяла,

кат види кръвнини, да се смили за хала

на българина! Виж ти сметка, виж ти ум!

И на такъв един халосник скудоум

вий можете в ръце да давате съдбите

народни?… Давайте! Но тез ръце пребити

ще бъдат, преди с тях той даже да посмей

да сегне!“

Тук, веч опомнен, поп Матей

за рамото с ръка в миг хвана Дивисил

и сдръпа го навън: — „Усойница е свила

отровен полог под езика ти. Помни

какво и за кого говориш! Остани

со здраве! Работа с дертлии, луди хора,

аз нямам.“ И отвън, излязъл веч из двора,

пред пътните врата, извърна се и пак:

— „И да не е посмял да стъпи твоя крак

во мойта къща! Знай, ти, изневерник злобен —

аз нямам дъщеря за паламник подобен

на теб…“

Застанал там сред двора, поразен

от острите слова на стареца, Младен

за дълго тъй стоя и ням и неподвижен…

А веч излезнали там на мегданя ближен,

пред църквата, и тих повели разговор,

се спряха стариците. Отнийде из прозор

ни трепва свещ, ни глас отнякъде се счува —

загърнат от нощта, заспалий град кротува

и сит, и уморен от днешний празник лих,

като да е крило над него ангел тих

разперил. Дървеса безмълвно са привели

широко клонища и сенки разпрострели,

тъй в нещо сякаш че ослушани — и тях

от тихи небеса с безмълвния си смях

ги милва месечко и поздрави им шепне

от тях — но ни листец, ни тъмна вейка трепне

за отзив на привет.

Далеч внезапен шум

се счу и бързо се из закривений друм

задвижи някаква неясна сянка черна…

Бръз конски тропот — и край старците се мерна

кочия, но докле те сварят да се взрат,

тя сви зад ъгъла отсреща и в мракът

потъна — а и куп низами подир нея

претрополяха там нататък. Поп Матея

тук сдърпа Дивисил, и бързо в нощний мрак

те литнаха след тях…

И всичко глъхна пак.

И чут бе само туй в безкрайните простори,

сама на себе си що си нощта говори.