Кървава песен

Песен четвъртаПЪРВИ ДЕН

В шемет. — Пролетни призори. — Нападение. — Младен гърми. — В двора на поп Матея. — Войводата почва. — Води ни! — Ранни гости. — „На отвъдния бряг“. — Изповед на Младена. — Из града. — При трупът на убития. — Превземането на Конака. — Грах. — Зеленгора. — Реч за първия ден и светия гняв. — На мегданя. — Напред! И все напред! — Поет. — Дивисил, Смил и Белина се счепкват. — Каменоградския Плутарх на работа.

Не мигна нея нощ и шеметен из двора

Младен се луташе самотно. Разговора

на старците, така нечакан бурен край

взел, изненада го и сепна. Без той да знай,

без да се сети сам, в гневът си той разтвори

на свойте помисли ковчега: наговори

с онуй, което бе избистрено в умът

отдавна, и това, което първи път

сега избликна тъй през чувствата му лихи.

Така, възпрян от яз посред ливади лихи,

поток през вадата се бистроструен лей,

покрай нависнали къпини, сляз и брей,

и воденицата подкарва равношумно,

там долу под брега. Но буря свий — безшумно

вълни се през вълни потирят и летят,

и яз и брегове прелели, къртят, рват

и влачат, що им се попадне, мътнопенни,

бог знай защо и де…

Отдавна, възмутени,

отидоха си тез, които с благ ниет

при него дойдоха, а без да щат, с подзет

несгодно разговор, съвсем си преградиха

път към сърцето му; — отдавна лъхна с тиха

милувка челото Младену на нощта

прохладний кротък лъх, през цветните листа

градински — а все пак у него не сподави

туй бурята. За миг той сякаше забрави,

и други мисли му обхванаха умът.

А ей на паметта из таен някой кът,

като че облаци на небеса разсъмни,

примъкнат се за миг, един по други тъмни

слова и засенят душата му. Той спре,

смутено поглед тъп в нощта нанейде взре,

и тръгне пак…

„Така! Те право ми натякват… —

За тях е всичко той. От него те очакват

и виждат в него ключ за всичките врати —

вълшебен ключ! Иди, та им разправяй ти!

Кому? По вятъра и гняв и думи прави…

За истината тез кратуни са корави…

Да ги строша? С какво? Защо ли?“ И възпрян

таме до стълбата и пак в тъмата взрян,

той дълго тъй стоя, като че ли замаян

от вихъра кипещ в душата му. Спотаян

зад тоя вихър нов, налетя го сега

рой други размисли — и остра сви тъга

сърцето му. Миг, друг — и всичко му се стори

така безсмислено, безумно: да се бори

и надделей — така безцелно… че и сам

се сепна той и дъх да проведе едвам

можа, за гърлото от стон неволно сдавен.

И пак отново той под дървесата с бавен

ход тръгна, все така с оборена глава,

извил ръце отзад — и спре се пак, едва

закрачил, като в миг да си припомня нещо.

А мъката му все по-остро, по-зловещо

сърцето свиваше… Съмнението вби

нечакано стрела в душата му и впи

острилото си тя дълбоко, и разтвори

пролука за онуй, което той затвори

на миналите дни зад тъмните врата…

„Що диря ази тук? Аз сам гася свещта,

която бях призван да паля. Дали има

в туй смисъл някакъв, бог знае. Двама-трим

насам го дърпаме, два-трима пък натам,

а онзи, врявата за който става, сам

безсмислено стои и чуди се с умът ни.

Но само той ли е, що има мисли смътни

за… Е, та враг го взел!…“ И в миг из паметта

цял вихър образи и мисли излетя —

и той възчуден се наоколо огледа:

като че давни дни завесата си бледа

откриха и се те един по друг оттам

извиха… „Откъде? Защо?“ Доде едвам

да се попита той, те в мрака беззаветно

изчезнаха назад, пред други рой несетно

стъписани… На, ей самия му баща,

съсухрен старец, блед, с замряла на уста

молба: — „По крив си път ти, синко мой, ударил.

Родители и дом забравил, занемарил!

Безумна е мечта това, що гониш ти:

а малко ще да знай живота за мечти —

огледай се и виж…“ — „Отде? Защо?“ — И гнявно

отърси той глава, тез образи, отдавно

забравени, дано да ги прокуди пак,

които бозна що из нощний полумрак

привика, и без туй душата му смутена

да давят и гнетят. И заведнъж Младена

обхвана с трепет… Ей невръстния му брат

сред стаята прострян, и други непознат

до него — зинали две черни грозни рани…

Случайно насред друм от пътници прибрани,

донесени дома… Над чедо с пронизлив

плач бий се майка му, а мрачен, мълчалив,

впил поглед, отстрана бащата е застанал…

Роб! Крив ли, прав ли път — на скърби път си хванал

и на живота твой са спътници беди…

Баща и майка… Тъй съдбата отреди —

и нейний удар жесток бе и нечакан.

Но кой знай дали скръб за мъртвия, оплакан,

им дните покоси, или за живий син,

опора останал в живота им един —

и сам той запилян безвестно по чужбина…

Той върна се дома; но не прегърна сина

клетница майка веч, ни сневолен баща

не го посрещна тук на пътните врата —

глух беше бащин двор, разкъртени прозори,

в трева и буренак обрасли равни двори…

И сви пестници той и тръгна бавно пак

там през градината, в таинствен полумрак,

където беше се безмълвно спотаила

нощта, под завета на клоните. Насила

той стъпваше едвам, като че на плещи

бог знай какъв товар подйел да го гнети

към сурата земя. А ето, бавни, глухо

се стъпките му там по стълбата зачуха

нагоре. Но и там, и в стаята прибран,

все пак не превървя безкрайния керван

мечти и образи, из паметта избили —

като да бяха се отнякъде сроили

цял орляк гарвани пред бурни небеса —

и ту зад облак те потънат, на часа

ту появят се пак и тръпен претреперка

грак. През прозорците огрени той се мерка

далеч зад полунощ, и вече призори,

оставил в стаята свещта да догори,

излезе мълком той, решил да го не свари

денят во Каменград — дори без на другари

да се обади.

В миг неволно той се спре

отвън на тъмний трем и нямо поглед взре

в насрещний двор… „Кой знай. Те може би и право

да имат. Може би от мен и вироглаво

да… И Сокола, на, дошел от Цариград

завчера, сам и той обърна се назад;

той, от когото най очаквах аз поддръжка,

плете и той сега — че само сила мъжка,

не истина, светът в ръката си държи!

И той захитри сам — за него не важи

това, което е от по-напред говорил…

Най-твърдия — и той! С когото съм се борил —

на друга аз скала да зидам искам зид —

напусто!“ И подйе глава и поглед впит

в нощта, неволно се от шемета си сепна

той, че в душата му, и драг и ясен, трепна

зад вихри-спомени тъй дълго в нощний мрак

затулен свидний лик: сега отново пак

усети близост в миг душата на Младена,

помежду своите самотна, отчуждена.

Тъй пътник, из гори залутан, в полумрак

върви и около нито най-малък знак

че в небесата е ден слънчев, не показва

и нийде в околний гъстеж не забелязва

той да се през листа промъква светлинка;

но ето, при завой, се мерне из мрака

като видение и после светне цяла

бреза, на отблеска от слънцето замряла.

И сепнат взре се той.

В тъмата на нощта,

веднъж ли само той очаквал е свещта

на срещний прозорец — уречен знак! Тъмнее

сега високий дом — глух, пуст. Не се виднее

там нищо. Клонища прострели в белоцвят,

като видения от други някой свят,

стоят таинствено безмълвни дървесата,

и прянос сякаше минава в небесата —

тъй в ранната зора са тихнали и те.

Чуй! Гак на патица отнейде долете,

повтори — близо се и друга ей обади

отвъд; жребец далеч процвили из ливади;

и някой излека, като по таен знак,

прибра под стрехите разведрения мрак,

от нощни рамена отметнат. Изумруден

се мигом въздуха избистри. И възчуден

и сепнат, чу Младен как избухтя разлян

там долу шум, и пак нанякъде отвян

заглъхна: подранил там горе е Балкана,

туй утренник довя шумът на Луда Яна

и пак отнесе го со себе си. Едни

тополи върхове во ведри висини

едвам прививаха, и там, по техний тръпен

шум, ясно всякой би досетил лекостъпен

де тихий утренник отмина в своя път.

Прерано сепнати от заветний си кът,

две врани мудно се пронесоха и свиха

нататък: профуча през ведрината тиха

шум от крилата им и се изгуби глух…

Но близо рязък звук му сепна бодрий слух,

и на градината през утренния шопот

ослушан, счу Младен чевръсти стъпки, тропот

и шум зад ниский зид таме в отвъдний двор.

И той зачудено впи татък остър взор,

приведен тихо се промъкна край стената,

и през градината, нечуто в мрачината

дошел до ъгъла на каменния зид,

се хепна и възйе… Но поразен от вид

нечакан, дъх запре и смаян тъй застана. —

Широко портите, насреща до сайвана,

разтворени — висок низамин ги е с крак

притиснал и, назад обърнат, дава знак

нататък някому. Пред къщи до самата

врата се трупат рой низами — и в тъмата

опрели гърбове, канатите едни

напъват, други, лост подврели отстрани,

наблягат…

Трясна гръм — и дим и огън блъвна —

ей пак, ей трети път. И утринта безмълвна

подхвана ги и с тях нататък проехтя.

В ням ужас сврените при яките врата

наскочиха. И сам на своята засада,

от своя гръм Младен се сепна в изненада;

а веч низамите, ударили на бяг,

в несвяс се пръснаха, пред тъмний къщен праг

в кръв повален другар оставили… Ей светна

гръм из прозореца… Обади се и метна

Младен в отвъдний двор, където вече с вик,

през джаснати врати отвътре, подир миг

се урна рой мъже — събраните во къщи

среднощи на съвет. И най-напред могъщий

ръст на Войводата изстъпи — до прагът

на поваления низамин на трупът

се спрепна… С шум и вик се тамо навалиха

и другите, трупът в почуда обградиха,

с гърч що се мяташе и стенеше пред тях.

С див рев се изведнъж намръщения Влах

върху му хвърли, в миг му дрехата разкъса

и в раната му впи устата си. В погнъса

го срита Дивисил, а буховеца Влад

го скепса за врата и гнявно го назад

отметна. Но уста все пак да впие свари

намръщения Влах в кръвта, тъй като стари

обичай беше му от вехтий хайдутлук —

и без да сети сам кога и как, и тук

в миг нещо към кръвта го тласна. Той в Балкана

с хайдути заедно от пора още ранна

отрасъл, виждал бе самичък неведнъж

на първий враг в кръвта и най-юначен мъж

да се кръщава тъй — юнащина да кръсти…

И от устата си кръвта избърсал с пръсти,

засрамен и все пак доволен, отстрана

се той изправи там до бялата стена

облегнат.

Между туй, Младен и Делибана,

Дойчин и поп Матей, претърсили сайвана

и плевнята отвъд, се през широкий двор

завръщаха назад, надали вик, топор,

нож, пушка грабнали — каквото който сварил;

и спряха… Като труп левент снага стоварил

насред самия двор, лежеше Борован

(тоз, дето Чиф-и-тек бе в Каменград зован

на подбив), за нозе обвързан и ръце

с въжа, с затъпкани уста, издул лице —

и не помръдва се, пъхти и тежко диша.

Над него струпани, тоз дърпа му каиша,

въжата онзи му прерязва с остър нож,

а из устата му измъкнал шарен пош,

Матей разглежда го и някому се кани

с глава. Пред мъртвия низам оттатък сбрани,

сега се урнаха и другите насам,

и екна нова глъч. Развързан, но едвам

на себе си дошел, се на нозе изправи

и зина и с ръце замаха да разправи

как го извардили, свалили — но пелтек,

какъвто беше си от рода Чиф-и-тек,

така се в думите забързал, запелтечи,

че пръхнали от смях, и проумели вече

сами, събраните наоколо му пак

се пръснаха. За страж поставен в нощний мрак,

ще има той защо в живота си бездомни

и тая тъмна нощ и своя хал да помни.

Докле се лутаха и глъчкаха така,

тоз тука, онзи там, из двора се мрака

народ събра, един по други неусетно,

ухилен този тук, а онзи, неприветно

намръщен, дига глъч, а трети, хе отвъд,

се дърли — ту извий, ту сниши си гласът

и току вири пръст и тика към вратата.

А из градината, където дървесата

в премяна пролетна от бурен пъстър цвят,

пояха утрото с бои и аромат,

там други пръснати се щурат и навеждат

над рохките лехи и стъпките оглеждат,

като че бозна що им могат обясни

те зарад гостите среднощни. Отстрани —

на старий поп Матей и Вела изподтихо

разправяше Младен; и снощната си лиха

закана и сръдня забравил, старий поп

го мирно слушаше, що ли не на вързоп

брадата си заплел от свиване с два пръста.

А от минута на минута все по-гъста

по двора стича се навалица отвред —

най-шумна, дето бе Войводата посред

застанал — дивния сега и за познати,

и за ония, що го виждат днес — в позлати

цял, и оръжие, и дрехи. Горд блести

смел поглед — горда реч на устни му трепти;

и слушаха речта те смаяни, в забрава.

То беше горда реч за вечно жива слава

на тез, които са обкичили чела

с венец на подвизи, и чиито дела

са на скрижалите на съдбите народни,

со златни писмена написани. Свободни,

които са били в живота и смъртта…

И вдъхновено тъй завърна той речта,

десница с горд замах тържествено издигнал:

„И своя идеал чрез техния постигнал,

не е днес роба роб — тоз, който за борба

меч дигна — да реши сам своята съдба.

От прежните борци което бе мечтано,

днес виждаме го ний на дело оживяно!…

Ден дойде. Ден велик! От него в бъднини

ще се броят онез свободни, ясни дни,

които слънцето честито ще огрее,

зарад честит живот. Че пак ще оживее,

чрез нови подвизи, отново роден край…

Свобода или смърт! Пет века вече трай

и за възкръсен ден народа се очаква,

и в мрак на неживот живота си оплаква.

И ето дойде ден — и с тоя ден живот!

Възкръсна днеска пак един умрял народ.

Напред! Честити са, които паднат първи!“

— „Води ни ти напред, Войводо! Нека в кърви

се кръстим за живот. Напред ни ти води!“ —

там през безброй гърла изтласкан из гърди

се емна вик, далеч во утрината тиха

разнасян… Буйна реч отвсъде подловиха

сега един през друг; но час не бе за реч —

един едвам подзел, прелавя други веч,

ръце замахнал, а тъй, само за да вика,

там трети зинал е… и сякаше налика

на свада някаква, — и врява, вик и шум

до бога. Не един нахалосен куршум

проряза въздуха и с писък се залута

кой знае де. И сам, Войводата за скута

прихванал, поп Матей надвикваше се пръв.

Кънтеше въздуха там: „Бунт! Свобода! Кръв!

Смърт! Да живей!“ — нема нито на вик насита,

ни на прегръщане. И, в буйната възхита,

цял рой се урнаха из пътните врата.

И дълго след това по улици ехтя

рев: „На оръжие!“ — и кряскаха несвясни

слова.

Между това, на небосвода ясни

отдавна слънцето отскочило, навред

обля и дървеса, и зидове с привет,

като че ли и то свободний ден, на слава

и подвизи пръв ден, с лучи да поздравява.

Самичък поп Матей, стопанина, и той

се дяна някъде, с крикливий пъстър рой

които из града се татък разпиляха.

Едни с Войводата на двора останаха

Захарий Влайко, Влад Батачанина, Влах,

Диманина Дойчин, Младен, дебелий Грах,

що беше тия дни из Анадол пристигнал,

и дядо Дивисил. Реч беше вече дигнал

сега Войводата — през пътните врата

ей гости влязоха, тъй рано сутринта

друг път невиждани на поп Матея в двора.

То бяха царските и комитетски хора,

в съвета небили нощеска: пръв Гошан,

Смил Царя и Върбан подире му. Припрян

се дигна говор: „Кой? защо? И как?“ — и слово

пребива словото — тоз спира, тоз отново

подзема, и не би имало в думи край,

сам ако Дивисил, подхванал на колай,

високо и така отмерено не дигна

глас:

„Доста препирни! Вулкана веч изригна.

При дело свършено — нахалос препирни.

Гръм трясна — небеса сега ще проясни

днес бурята, що се с години вече кани!

Нощеска с препирни, уж на съвет събрани,

ний пак се лутахме в словесната мъгла,

до делото нито на връхчец на игла

да дойдем — ето на, че дойде то самичко

при нази! С онзи труп реши се тука всичко.

Реши се, както се решава на света

тук всяка работа: напъпи ли цвета,

без наша воля той самси се разцъфтява!

Каквото трябва тук — когато трябва става.

От снощи видехме ний, аз и поп Матей,

на край началото — когато Казим-бей

край нази префуча с низамската си свита.

И казахме, но кой тук иска да ти пита!

Аз виждам божий пръст, в което вий беда

съглеждате. Така е всичко си в реда —

и става онова, що трябваше да стане.

Зора в зори изгре! Народното въстане

е дело свършено. Поставената бръв

над бързия поток на времето, и с кръв

размътен и сълзи — потокът я отвлече.

И няма връщане назад — и няма вече

Да види тоя бряг преминалий отвъд…“

Затихна. Също тъй, когато отнесат

мъртвец на гробища и в къщи се завърнат

род и познайници — ръце безмълвно сгърнат

и дума никому не смейва на уста.

Но влетя поп Матей през пътните врата

с вик, махайки с ръце, джубето си размятал:

„Амин! Въврели се в Конака! Кой е смятал,

че тез поплювковци… Какво се вие тук

все още джавкате — на правдата напук…

Поръчах вече аз камбаните да бият…“

— „Защо? Но чакайте! Та нас ще ни избият

като говеда!… Как? Та може ли така?

Войводо! Та и ти, Младене, — на тлъка

да не отивате?“ — подзеха пак отново

дошлите отнапред. — „Как беше твойто слово,

Младене? Вий сте си изгубили умът!

Що правите?…“

Младен издигна над шумът

глас и подхвана тъй: „Не е това превара! —

Не съм аз изменил на прежната си вяра…

И не проляната пред вази тука кръв

ме кара… Ако аз издигнах дума пръв

против Войводата, не беше мойта дума

и против делото!… Не първи път и сума

ще бъдат между нас пак разпри занапред.

Не е роден Младен, когато дойде ред

за дума, да мълчи, ни да отстъпя в дело…

Тук, днес, пред всички ви аз изповядвам смело —

и вчера и нощес на друго бях решен —

и видях образа на родний край… пред мен,

през моята душа премина цял и сепна

там в нея чувства той незнайни… И не трепна

ръката, дигнала револвера… Това,

зарад което ний кръстосваме слова

и ще кръстосваме о меча меч: решава

това в душата ни тоз, който осветлява

душите и ръка, издигната в купнеж

за дело, хласва той… Реши един гърмеж

две работи — една, която беше в мене,

и другата, до днес която в нерешене

държеше делото — и може би до край,

какъвто никой тук от нази не желай,

довело би… Това, което съм говорил:

пак ще се боря аз, тъй както съм се борил —

за него… Но кога се готви върху нас

напаст — не пита се дали е сгоден час,

нито пък дали сме приготвени, се пита!

Ръцете сгърнати — това не е защита,

страх от бедите не спасява от беда!

Превари ни врагът — сега е нам реда

да го превариме… Съратници! Другари!

Достойни за това, което ни завари,

да бъдем — за денят, во кърви осветен!

Победен ли е той, или на пропаст ден —

велик и свят е ден! Това едничко зная; —

и в него е за нас началото на края!

Готви се, но бъди и с малкото готов!

Когато позове живота — първи зов

в юнашкото сърце пръв отзив да намери.

И свят успех крила над нази ще разпери.

И дълг и свят завет ни вика да вървим

на смърт или живот — и ний ще победим!

Че силата ни е во вярата ни свята —

победно в битвите оръжье на земята…

Приготвили сме ний, каквото сме могли —

и вяра в делото дух смел ще окрили

за подвиг. Може би то малко да се види

на тия, що им се живот за подвиг свиди —

но в малкото личи великата душа!

И казано е: Аз тогоз ще възвиша,

духът си който сам е възвисил чрез вяра!

Бог с нази е, че бог на подвиг ни накара.

Напред!…“

И спусна се Войводата сега

пръв и Младена той целуна, през снага

прегърнал. Другите подире му. И екна

вик, неразбрана глъч. Широко паст разчекна

Грах с вик да иска реч, но в тая врява кой

чу, и да чуй ти ще!… И целия си рой

в миг с крясъци навън на улицата узна.

Заглъхна. Сякаше на устни пръст да турна

и умърлуши се преди минута шумний

двор. Само две гугувки сладкодумни

се надпреваряха да гукат, без да щат

да знаят що ги е подзело, та крещят

и накъде се тъй изметоха из двора

невиждани друг път, и по туй време, хора.

Но ето ги и те, че пръпнаха — по тях

из ведрината шум претрепка… Ето смях

се счу нанякъде оттатък през дувари,

и се смълча, като прерязан в миг. Две стари

жени надникнаха през пътните врата

и млад един левент, но плахо се озърна,

и връцна… Тласна се о вратнята, завърна

и в двора вътре чак затири се дете,

бог знае откъде, бог знае за къде

и дали не така случайно тук се втурна:

ей спре, изправи се, на устни палец турна —

но зиналата паст на мъртвия низам

и погледа му тъп съгледало едвам,

през потите назад то духти изведнъжка…

Из къщи гърлест смях и препирня се мъжка

счу и по стълбите заслязваха Върбан

и Граха, стария Братое и Китан,

а ето най-подир и Райко Самохода —

и всички, слезли там, приклекнаха при входа

пред още топлий труп — донесли куп листа

в ръце, и топнат пръст, кръстосвайки с кръвта

отдолу всякой лист — печат. И мълчаливо

печат подир печат те слагаха, грижливо

готовите листа на голата земя

около себе си отмахвайки — писма,

с кръв подпечатани, с които се народа

привикваше на бой, вестеше се, свобода

че е изгряла веч — великата борба

че е подзета, — сам на своята съдба

че той е господар… А мъртвий труп, разгърнат

пред тях, раззинал паст, бе надалеч извърнат

изцъклен поглед впил; но никому от тях

не идваше на ум да го погледне. Грах

един тесака му да откачи протегна

ръка — но дръпна я в миг още щом посегна,

и белите листа, на десния си крак

върху коляното, закръсти с кървав знак.

И глуха тишина — и мъртвина, би казал

човек, владееше, отдето бе излязъл

живота преди миг и с гръм и викове

полетя живите на подвиг да зове…

А из града, кой знай къде, са разпилени

зареяха онез, които възхитени

и с вик и с гръм оттук излязоха. Един

с Войводата назад остана само Дрин,

и с форма спретнати набързо Смил и Влаха,

и до ушите чак ухилени. Вървяха

те бавно. В глухата зловеща тишина

глъхнее техний вик — стена го о стена

отблъсне, през дувар отметне го двори

и тамо спотаи; отнейде се отвори

прозорец — рошава глава се подаде,

и бързо дръпне пак. Изпънат, нададе

вик Смил — подземе го и Влаха: и отново,

като потиснато, без отзив буйно слово

замре. По викове и гръм ей проехти —

но никой се на гръм, нито на зов вести

при тях. Сегиз-тогиз далеч се някой мерне

през улиците бръз, и силуети черни

потъват татъка. Измрял е сякаш град!

И сенки някакви таинствено назад —

напред се щурат там. Като че непознати,

в незнаен някой град, те бяха чудновати

со своя гърлест вик и пъстро облекло:

чер и висок калпак, подкривнат на чело,

со златен лев отпред и стрък зелен, забоден

до него — здравец, с дъх и сладък и угоден

на младите сърца, во който са живот

и смърт у простия и верещи народ

осимволени: бял, напет сюртук, обтегнат,

обшит с зелен гайтан, на кръста долу стегнат

со сабя змеица на чер мешин колан.

А над юнаците се дипли кадифян

червен байрак, обшит с ресни от жълто злато;

и двете му лица извезани богато —

отсам е разярен, изправен гордо лев,

като да е на враг раззинал грозно зев,

и стъпил со нозе на месеца двуроги;

отвъд са думите тържествени и строги —

свобода или смърт… Ни стар, ни някой млад

е виждал някога да ходят в Каменград

подобни хора, вик подобен не е чувал,

ни гръм. Че Каменград ще се е разбунтувал

днес, никому не би дори и на ума

дошло — и всякой се спотайваше дома,

или по работа, нанякъде излязъл

отрано, ни нощес, ни вчера забелязал

да става нещо тук…

Но ето — гръм е! Чуй!

Там някъде отвъд… Къде? Какво е туй? —

Ей друг… И трепетно юнашките забиха

сърца. По гръмът гръм — и ето зачестиха

из целий град, таме най-чувани отвъд

през Луда Яна. Път по-прав да пресекат

се бързо спуснаха юнаците, смутени

до преди миг, сега отново ободрени.

А ето и Горчин, ей Ворчо сам, стъкмен

за бой, насреща им излязоха с зелен

на чело здравец. Чуй! Бучаща, неразбрана

глъч, залпен гръм — тътнеж — навалица насбрана…

А ето стичат се и други там отвред.

В миг, като сепнати, един по други ред

отвсъде ревнаха черковните камбани —

и клепала след тях, като че разиграни

рой палави деца около стар баща,

се запреваряха — и трепна пустошта,

събудена завчас от своя тих и смътен

сън, и понесе се далеч тържествен тътен

над пламналий во вик, въстанал вече град.

Около знамето и бледноликий млад

Войвода буйна се дружина бе веч сбрала —

и втурнаха се те надолу като хала.

во други тамо бе отдавна настанен,

те дето бързаха. Преварил бе Младен —

и камений Конак со своята дружина

обстрелваше: заслон където двайсетина

низами свариха да найдат, същи тез,

които по градът се лутаха нощес

и дебнешком на път и кръстопът ловяха

кого де сварят… Там един през друг пищяха

куршуми — пляскаха о яките стени

и се отмятаха на подплес настрани…

Отвътре скритите мълчаха… Замълчаха

и вънка. — Край стени промъкнаха се Влаха,

Китан Загореца, Хъшлака, Влад и Смил,

понесли брадви. Пръв Загореца, извил,

халоса с брадвата вратата, с лост подпряна

отвътре. И гърмеж и емнат вик престана,

като по заповед — и само как пращи

дебелата врата бе чут, и как ехти

отвътре в пустий двори удар подир удара.

А брадвите една по друга се в превара

върху й сваляха, додето изскриптя,

на дългите рези увисна, изпращя,

навътре в двора се тя навали и урна —

през нея шумно се навалицата втурна,

таме по стълбата претрополя за миг,

и да троши врати и прозорци се с вик

нахвърля. Изведнъж, тъй както беше бясно

полетяла напред, се урна пак несвясно

назад по стълбите: през джаснати врата,

вдън тъмний коридор, внезапно изехтя

отвътре дружен залп и дим и огън блъвна —

и с вик из стаята низамите се стръвно

изсипаха навън. Нахалос профуча

нечакания залп и татък изеча

високо пролетял над глъхналите двори.

Един и друг куршум, отплеснати в простори,

просвириха далеч, а срещните стени

пък други тук и там разкъртили — вълни

прах от мазилката по тях избиха само.

И на Хъшлака там над схълменото рамо

изписка лют куршум витий му мустак

опърли. Сепнат се намръщений Хъшлак

извърна, тъкмо там чаушина когато,

полетял на навън, се беше на вратата

изправил — сви, изви и с тежкия топор

го сврасна в челото… И чак на равний двор

се пръсна мозъка отхвръкнал през чардака.

Да беше мерил, пак едва ли би Хъшлака

можал улучи тъй — и грохна подкосен

назад юначния низам. А разярен

се втурна в стаята Хъшлака, ей и Влаха,

а ето и Китан — и с брадвите косяха

де кой попаднеше. Едина само Смил,

и поразен и ням, се беше тамо свил

край бялата стена, когато префучаха

низамите навън и в двора полетяха

да бягат — и тогаз остана си той пак

недвижен. Храбър бе и угледен юнак,

но го за първи път гърмеж залпен слиса.

Пръв път що е барут юнака помириса.

През двора между туй ударили на бяг,

летяха плахите низами — едни чак

високия дувар наети да прескачат:

и строполясват се назад и пак се качат,

а други — ето го един едвам възйет,

и тъкмо горе се изправяше с ниет

да скокне — изотзад куршумът го превари

и, както беше се изправил, се стовари

той възнак долу. Веч на никъде изход

не виждайки, и вред сградени от народ,

налитащ върху тях, оръжие хвърлиха —

и дигнаха ръце… На стръвната и лиха

тълпа, един от тях, настръхнал, се опре,

и към налитащий върху му Грах се взре

и зъби стиснати изскърца, пушка дигна,

изви — дебелий Грах не хъкна и не мигна

и грохна по очи, от тежкия кондак

халосан в темето — и десния му крак

отзад се дигна, сви и дигнат затрепера…

А вече с брадвата налетя Чер-Чемера

и сврасна през ръце низама — в кръста Смил

го смушка с ножа си касапски… Както вил

той беше пушка пак, за нов удар померил,

се възнак сгръмоля, пречупени разперил

ръце, превърна се, изблещени изви

очи, и пръсти вби и впи и улови

пръстта — а вече там върху му навалиха

отвред и почнаха над трупът мъртъв лиха

разправа: сбъхтаха нещастника, и с див

рев го замачкаха с крака… Едничък жив,

от нарастналата подир това разправа,

остана — в дивата гонитба, вик и врява,

едничкий между тях млад изръстен низам,

подгонен и в несвяс от ужасът едвам

успял да се закрий и свие на Младена

зад плещестия гръб. Ей литна разярена

навалица и тук върху му, но, ръце

издигнал, я Младен възпре едвам, лице

извърна, за ръка треперещия хвана

и го поведе сам, през буйната насбрана

тълпа…

А там отвън бе целия мегдан

от хора почернял, и екот неразбран

бучеше. Блъскотня и вик. Мъже се сбират

там въоръжени, там нещо се препират,

размахвайки ръце, момци. Отвън жени

се врат, промъкват се — и ето там едни

оръжия, чела и гръд юнашка кичат,

оттатъка цветя понесли, други тичат,

към двора тирнати, ала оттамо пак

отпъдени, деца крещят и върволяк

разкъсали, ту тук, ту там се мушкат, тикат,

и сбрани нейде пак, кой знае де, извикат

и рукнат… Отстрани там старци, насаме

застанали, мълчат и гледат… Ей таме,

Тръндафил, иначе наричан Зеленгора,

се при Войводата, разблъскал сума хора,

промъкна и така високо подлови:

— „Войводо, век живот живея аз, уви,

живот, дедите ни какъвто проживяха —

и род отгледах аз под ниска тиха стряха,

но не зарадва ме ни род, нито живот…

И ето съмна ден… Над клетника народ

най-сетне слънце за свобода да изгрее.

То значи — имало защо да се живее, —

И Зеленгора днес спокойно ще умре,

видял…“ Дотука, реч недоизрекъл, спре

залипан в рукнали сълзи орача стари;

и сведе той глава, но не можа да свари

да му десницата целуне — на бинек

изправен, почна реч Войводата. Далек

затихна и тътнеж и крясъци и врява,

като че даден знак да беше.

„Вечна слава,

другари-братия, ще кити тоя ден —

така започна той и смели вдъхновен,

во горделив замах с издигната десница: —

И на далечната свободна върволица

дни — днешний славен ден начало ще даде.

Тоз ден на бъдни дни каквото предаде,

отвъд, зад синура висок на времената,

ще се приказва то, като легенда свята,

из рода в род. И в таз легенда Каменград

ще бъде името, което стар и млад

с възторг в душата си навеки ще повтаря.

Той жъртвеника е изправен пред олтаря

на родний край; и тук, от него, първи път

свободни ще да се молитви възнесат

там към защитника на робите, към бога.

През дни на тих живот, единствена подмога

бил на бащите ни, на нас ще бъде бог

в борбите крепост — той, величествен и строг

водач в победите за волност и свобода…“

Белина и Дойчин, помислили, че сгода

е тъкмо, и че е Войводата свършил

речта си, викнаха; а подир тях и Смил

нададе вик — отвъд и други подловиха.

Но скоро се смълча. — И пак, с усмивка тиха,

тъй рядко виждана на сприхите уста,

подзе Войводата:

„Живяхме под гнета

на кръволочен враг пет дълги грозни века.

Убили волен дух, убиха и човека

бедите в гъстий мрак на робските души.

За наште погледи небето се сниши —

скръбта го тъй сниши и от скръбта невяра

в живота! Изпитни ни робството докара

и воля висша бе в тез грозни изпитни —

а воля съща е — при нази, в наши дни

да бъде техний край. И с тая воля свята

днес ний на бъдаще отваряме вратата,

през дето всичкото призвано за живот

ще мине. Робството и робски ни имот

и в разум и в души измъчени остави —

честит е, който го в свобода забрави!

Тъй както уредна стопанка сбрана смет

во къщи не търпи — събраното под гнет

на робство хвърляйте от себе си, метете!

От миналите дни едничко запазете —

светия гняв: гневът на скръбните души!

Дано го радостта у вас не заглуши!

Че тъй е писано: въстанал ще посегне

роб към потисника, и няма да убегне

гневът тоз, който е душите хранил с гняв!

Светия гняв и в нас опази оня здрав

дух, който вихъра на днешний ден раздуха.

И в родните поля, до днеска дето глухо

и мъртво е било, той робския народ

на битви въззова към слънце и живот.

Светия гняв! Кърма на всяка земна буря —

той всичко ще развей, той всичко ще разтуря,

което нам до днес запречвало е път,

за да излезем там и ние, де вървят

и други, дето сме ний някога вървяли —

към волен свой живот, към свои идеали.

Нима ще служиме на чужди все за бръв!

В живота волята последний прави пръв!

Напред! Ще подкрепи бог нашата десница!

И ще пробием ний с меч пътя из тъмница

към въздух, ведрини, свобода и живот!…“

И гръмна изведнъж, подзет от цял народ,

отвсъде: „С нас е бог! Води ни ти, Войводо!

Напред! Води ни ти на смърт или свобода!…“

И дълго тоя вик не млъква. Тук едвам

пресякнал, ето пак се някъде оттам

подземе, урне се; ей татък се преметне,

а ето, че разлян до редовете сетни,

се пренесе далеч — и глъхнал уж, за миг

отново емне се засилен двойно вик —

и всичко сякаше потъне там заляно

от него.

Слънцето, отдавна вече спряно,

като че вгледано и то самичко в тях,

се бави и трепти му златний топъл смях

над глъхналия град и таз хилядоглава

тълпа, що от зори с гърмеж и вик и врява

гъмжеше около високия Конак,

там на мегданя. Ей и пладня мина. Пак,

бог знае за кой път, камбани зареваха,

на служба като че тържествена зовяха

народа и без туй на тържество събран —

и служба служеха призван и непризван,

на кървавия бог на земната тревога.

И в служба хвалещи над боговете бога,

те бяха времето забравили, макар

десети път да би сахатя, вече стар

и свикнал времето без грешка да отмеря.

Чуй! Единадесет удари! И вечеря

ще да забравят те, тъй както и обяд.

Свободата смири там всякой жъд и глад.

Но не нахрани тя еднички сал децата,

и те, тържествено захапали коматя,

подскачаха насам-нататък. На съвет

около младия Войвода, там насред

мегданя, сбраха се юнаци най-отбрани,

и дълго с общ съвет къде, какво да стане,

решаваха. Ту глъч се дигне между тях,

ту някому речта пребие буен смях,

ту се издигне строг на гордия Войвода

гласът — и млъкне там, кой знай в каква несгода

вещаещ паметен, но неразумлив мъж.

И тъкмо взетото решенье изведнъж

Влад Снопа вписваше, гологлав, строги бледен,

со пачето перо, над масата приведен,

на бял хартиен лист. Макар от прежни дни

да бе решавано — но сума празнини

се в тях решения показваха наяве;

и право помена от Бъта даскал Славе:

какво ще повреди, че имало повтора —

ще го тъй повече запомнят всички хора…

Захожда слънце. Ей решили тоя ред

пак у Дойчинови довечера съвет,

те станаха… От тях се най-напред подйемна

там първата вълна, и блъска се и стремна

нататък целий ден бучащото море

от хора — и далеч, додето се озре

би могъл погледа, вълна вълната тласка

и шири се далеч и по-далеч. Пребляска

таме оръжие, там дигнати ръце

се люшнат в въздуха; а отстрани, лице

извърнал, дигне вик там някой и подзето

го емнат около — и забучи морето

от хора, вече път все към една страна

подзело, и вълна по друга се вълна

натам преливаха, и както из вълните

кораба белокрил изстъпя и се хити —

така сега над тях сърменодрехий млад

Войвода, яхнал горд зеления си ат

арабски, начело на буйната дружина,

пред знаменосеца, изстъпи там и мина

напред. Ей млад певец издигна си гласа

подзе дружината — и гръмна в небесата:

Напред! И все напред! Към подвизи и слава!

На робство и на гнет последний час настава!

И слънцето изгре — свободни да ни грей!

Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей!

Напред! И все напред! Да няма пръв и сетен!

Сплътени в строен ред към идеал заветен,

към който е лице обърнал цял народ —

и всякое сърце, жаднеещо живот!

Напред! И все напред! Реки от кръв пред нази

и трупове безчет — ний тях щем ги прегази!

И на желаний бряг ще минеме отвъд —

над петвековний враг ний носим божий съд!

Напред! И все напред! Десница да не слабне!

Юнашки е завет — победата ще грабне,

когото обичта на подвиг вдъхнови

со мечът на смъртта живот да обнови!

Напред! И все напред! Към подвизи и слава!

В сърцата най-напред свободата изгрява!

В сърцата тя изгре — делата да огрей!

Тоз, който в бой умре, той вечно ще живей!

— „В сърцата най-напред свободата изгрява!“ —

пошепна Дивисил, сред общий вик и врява,

най-ясно тез слова от песента дозел;

и бодро стъпвайки, макар глава привел

и на живот и на години под товара,

той за безчетен път на памет ги повтаря:

милувка майчина на първенче дете —

така погалиха сърце старешко те,

тъй дивно казани словата вдъхновени…

И сбърза той напред, през редове сгъстени,

там, де на младите начело млад юнак

вървеше, под самий развеян горд байрак:

„Юначе, никога не съм аз чул такава,

тъй дивна песен! Да, свободата изгрява

в сърцата най-напред! Ний носим божий съд!

Юначе, твоето сърце е злат съсъд,

и златни са слова словата на поета…“

Но посред общий вик и песента подзета

отново там, не чу въстаника-поет

словата хубави на старческий привет,

и махна той с ръка и с буйната дружина

подзела песента, и той самичък зина

да пей възторжено — и сам на песента

во буйния възторг изгубил смисълта…

И виде Дивисил възторга му, усмихнат

след него тръгна той, в надежда да затихнат,

да спрат — привета си и своите слова

да му изкаже пак; но вирналий глава

поет, во песента и себе си забравил

и свят, що му е мощ гърланеше. Оставил

най-сетне и поет и песен, Дивисил

се настрана отби там до чешмата, Смил

където беше се на постава изправил,

и той юнаците отдавна сам оставил.

Като змия се вий из улицата там

сгъстения народ; ей вижда се едвам

отпред Войводата и знамето развяно

до него, и гърми все още буйно пяна

нататък песента; — но ето, че изви

далеч край ъгъла дружината и сви

нататък из града. И песента далеко

заглъхна подир тях… И тръгнаха полека

назад към дома си и Смил и Дивисил.

Но дълго и след туй, обръщаше се Смил

вървещата тълпа, и все неизвървяна,

да гледа — как се там, ту пръсната, ту сбрана

на тумби, мъкне тя: или от две страни

по улицата как натрупани жени,

деца по прозорци и порти и дувари

с цветя, кой както веч и во когото свари,

замеря, или пък тъй само пошове

развяват — и крещят детински гласове

и рязко в общий шум прорязани се вбиват.

Едни по други се полека разотиват

тез тук, ония там. И в вечерния тих

здрач счуе се далеч в града нататък лих

вик и заглъхне пак — там буйната дружина

все още шествува… Ей запъхтян Белина

настигна двамата другари и се с тях

потътра сам и той:

„Ех, видех, доживях

да видя и това. И нека бог да дава

да видим самий край и неговата слава.

Сам Платон казува: началото е край!

Почни и продължи — о те се вече знай

нататък.“

Тука Смил му думата превари:

— „Свободата ни днес тъй безнадезин свари,

че…“

„Безнадезин ли! — го сопна Дивисил —

Ти в свойта охлювска черупка си се свил,

в дюкянчето, и там си времето прозяпал; —

ти, брайно, цял живот все глупости си цапал,

и ако друго що не знаеш, то мълчи

по-харно — и върви в дюкяна си влачи

дребът за черги… Пфю!“

Спогледа го Белина

зачуден, а и Смил уста за нещо зина,

но спре, усмихна се — и видел Дивисил,

че го олющи, без да ще да знай, извил

нататък — сам и той възви и го отмина,

не рекъл нищо… Спрян, избърза там Белина

и Дивисила пак настигнал, смеешком

започна: „Нейсе! То, Смил малко си е тром,

но ти пристори го на другия, на Царя.

За онзи няма тоз какво да отговаря

за глупостите!…Но това не е беда…

Чуй как са викнали ония из града,

и кой знай докога така ще обикалят

из улиците… Да. С какво да се похвалят

ще има младите. История кога

ще пишат, всичкото, което досега

е станало, ще го претупат с две-три думи:

плюгавци хората, делата им за глуми…

Започна се от днес историята! Млад

и стар — Войводата ти сам чу: Каменград

далеч зад синура висок на времената…“

Тук Дивисил: — „Да, да! Най-паче през устата

на словодрислювци!“

„Отдето първи знак

се даде първий ден… — не чул Белина пак

подхвана — волний дух убиха у човека

неволи патени пет дълги грозни века —

пет века… Робството душите сниши…“

„Свобода глупавий не ще да възвиши!

Бърборко! — Дивисил отново пак му свика: —

На истинския мъж това не е прилика,

кога му падне чест да види и да чуй

дела и подвизи велики — всичко туй

да го току така, нахалос, издърдори,

во своята душа той нека ги затвори,

и там, в беседа с тях и в тях да се вживей —

тогава правдата духът му ще огрей…“

Сега, на своя ред, запре се и Белина:

— „Бре, невидяло се! Какъв си опачина

пък днеска! Виде се, отсутра ще си ти

на крив крак стъпил. Пхе! По цели дни сумти,

и току изръмжи и сджавка на човека.“

И хванал бравата на портата, полека

отви и влезе си (те бяха тъкмо там,

дошли до къщата на стареца). А сам

нагоре Дивисил отмина в мрачината.

Звезди се сипнаха с тих трепет в небесата.

И в пролетната нощ, тъй кротка други път,

до късно глъч и шум, подзети през денят,

не млъкнаха. И чак зад късни полунощи,

по път и кръстопът залутани все още,

се сенки мяркаха. Но ето тихна вред,

и Каменград заспа юнашка съня, след

юнашки минат ден… Един не си почина,

приведен все така на масата, Белина

и с пачето перо в дебелия тефтер

редеше ред по ред полека и в отмер,

какво е станало, какво е забелязал

сам, или някой друг отсетне му е казал;

а име дойде ли: Войвода, Дрина, Влад,

Младен и Зеленгор, Матей и Каменград,

според цената, сам която той му дава,

с една и с две, дори и с три го подчертава

черти отдолу. Миг понякога запре,

остави настрана перото и въвре

во табакерката два пръста и засмърка

емфе, ослушан как, отвътре в пруста, хърка

стопанката му. Тъй понявга настрана

перо оставил, той в насрещната стена

се вгледа — дето ту се свие, ту разстила

на лоената свещ отсенен там фитила

и като гъба се разпери в миг издут.

Емфени пръсти свий и в сукнений си скут

обърше, сегне с тях и хване симистира —

осекне сдутия фитил и, без да спира

за дълго време, пак зарежда ред по ред

какво е днес било и би ще занапред.