Кървава песен

Песен шестаОТВЪН ГРАДА

Приготвена защита. — Три парки на съдбата. — Кошмар. — Младен и Влаха. — На засада. — Врагът настъпва. — Първа среща. — Съвет на Висок: Младен, Сокола и Хъшлака. — Боят по трите първи позиции. — Врагът отново настъпва. — Надвечер. — На Спасовден. — Дивисил и Беламоре. — Чер-Чемер. — Истини с бял косъм. — Творец народ. — За предтеча и твореца. — От погребението на Вита. — Как говори чешмата на мегданя.

Зората подрани. Настана шести ден.

От три дни вееше горняка пак студен

и с облаци покрит се мръщеше Балкана,

изпращайки с тътнеж към пролетта закана —

че на земята тя тъй много обеща

и даде, и сгъсти замислено листа

в блян на обилие за лятото да чака.

В градът между това претегляше се всяка

минута — работа с нечута бързина

вървеше нощ и ден, по свят и мрачина,

и всякой, що да е за работа пригоден,

труд не пожали, пред олтаря всенароден

принесе своя труд, спокойствие и сън.

В пет дни се Каменград тъй укрепи, отвън

и вътре, и така приготви за защита,

че всякой видел би в туй залог за честита

борба и още по-честит в борбата край:

тъй който почва, той, не иска реч, ще знай

не само туй, що е започнал да изкара!

На думи смятано, прекъсвано, и с вяра,

след дълги размисли, подлавяно все пак —

сега, като че ли по даден някой знак

вълшебен, образ взе определен и чуден,

и в дело въплатен бе мисления труден,

неизпълним почти от плановете план;

като монистен скъп и угледен гердан

около шията моминска, се извиха

окопи дълъг низ по хълми и обвиха

градът — оттук един, оттатък двоен ред,

дори и троен, тук изпъкваха напред

извити табии, люнети и редути,

с прикрития надлъж, вдълбани и издути,

на север и на юг, на изток, и далеч

пред тях и на Висок, и горе на Просеч,

на Каменец — и чак на връх Свети Никола…

Изкуството си тук показа пан Вриола,

поляка инженер от Плъдин, посветен

во делото от сам Сокола — онзи ден

дохаждал в Каменград и сам да наблюдава

как планът му се тук на дело изпълнява.

Макар че се Младен опре из най-напред

против причудите на желтий „шанцовед“

(самичък както се зовеше пан Вриола),

но сетне измени самичък свойта воля,

видял, че тъй ще е подкрепа за духът

на ратниците, че навсъде из градът

за тия табии е само разговора,

че всички смятат тях голямата опора

за сигурен успех на делото, — и той

пристана, и дори сам дял приложи свой

по-скоро пан Вриол да си изпълни плана.

Кой знай, Войводата да беше тука, с пана

какво би станало и с неговия план,

сега обаче, вещ на книга начертан,

растеше бързо той и в дело величаво,

изпод мотиката и мишцата корава

на изпраксените работници безчет…

Между това в градът, което по-напред,

от месеци насам, вървеше скрито, бавно,

с стократна бързина сега потръгна явно —

и трупаше се то от ударни ръце,

през пролетната нощ на клони цветовце,

тъй както трупат се невидени, несетно:

по къщи виеха фишеци, и несметно

куршуми лееха ковачници цял ред,

и фурни хвърляха изпечен пексимет,

по равни дворища на угледни грамади —

като купни подир коситба по ливади.

Не би се в Каменград нашли през тия дни

без работа ръце дори нито едни,

и всичко ставаше поред и разпореда,

под денонощната и бодрата нагледа

на самия Младен, на пъргавий Хъшлак

и Дивисил, а след тях на цял рояк

и други — от Тумбал, та чак от Станча Кола,

поставен тержуман при желтий пан Вриола,

разбиращ мовата на шанцоведий пан

и тержуманещ я на наш език разбран.

Не спеше и врагът, известен още с време

какво се в Каменград крои; и да не вземе

сам мерки против туй, бог знае то каква

бе сметка — знаеше той също и това,

каквото в Каменград през тия дни се върши,

и дебнещ може би на дело да се свърши —

развързва делото ръцете! Че това

ще е причината, в народа бе мълва —

мълвата докато наяве правда стана.

От вестници, дошли нарочно, най-напред

узна се, а подир и бягащи отвред

наоколо села донасяха все също —

че сила иде тук безчетна и могъща,

че и с железници войски се влачат чак

от Анадола — рат за седемте района,

де знамето се вей и цепят небосклона

юнашки викове: „Свобода!“ Тъмна рат

войски настъпваше напреко в Каменград,

настървена за кръв и грозна и зловеща —

и знаеше го той, и готвеше им среща…

Преди до Каменград да беше и дошел,

там знаеше се веч каква е рат повел

Хафъз паша — познат изпраскан кръвопия,

кален в жестокости, от кръвна разправия

несепван. Жива твар от неговия меч

не е убягвала. Скъп на човешка реч,

на безчовещини тъй щедър! И едва ли,

онез, що бяха го за Каменград избрали,

нашли би по-добър служител на смъртта —

бе погледа му смърт, усмивка на уста —

смърт; и дъхът му — смърт… Чудовище, родено

далеч в аравските пустини и кърмено

с отровни злаци на тропическия пек.

Хиена в облекло и облик на човек.

Хиената на път сдружиха два чакала:

Адил и Селями — съдбата бе отбрала

тях да изпълнят туй, което тя реши, —

не настървени тъй за кърви две души,

и не жестоки, но все тъй неумолими

и в свойте пориви все тъй неудържими.

Бе първия от тях от Мора, грък по род,

изрода, пакостил на своя си народ

повече и от враг — а другия зловолен

и благ — черкезки сой; и рицар и долен,

коварствена душа в красива, гъвка плът —

смел, сприхав и ленив… Три парки — грозен съд —

да съдят идещи невръстната свобода —

за изпълнители на своя съд нерода

сган тук помъкнали.

Пръв дигна Селями

ръка — пред Каменград верига преломи

сганта настъпяща и почна да се свива

полека: откъм юг, пред сбирщината дива

помаци, тъмните колони сам повел

се впусна той; — Адил, от север път подзел,

през хълми и бърда войските си насочи; —

а пъргав за грабеж и жаден кръв да лочи,

от изток към града удари сам Хафъз:

бе най-жестокия от тримата, най-бърз,

да грабне плячка пръв, а с плячката и слава.

Отдавна знаещи къде каквото става,

до късно тая нощ стояха на съвет

Хъшлака и Младен, и с целий комитет

те отредяваха последни разпореди.

Че Влаха, настанил съгледници да следи

врагът, вестеше им — отвред настъпва той,

че около градът шпиони ръщят рой,

че са изтрепани от тях до десетина,

а заловените днес, надвечер, двамина

на разпит праща тям — и те да проверят,

че всичко казано от тия, що следят,

се до последнята подробност потвърдява…

В зори останал сам, след шумната разправа

в съвета, втора нощ не спал и уморен,

на одъра отвън приседна там Младен,

а сън несетено очите му посегна

да склопи, излека челото му облегна

на дигната ръка — и сам не сети как

се той унесе. В миг, като по таен знак,

отнейде някакви разтвориха се двери

и мина той през тях — учуден се намери

пред някаква гора, която първи път

сам вижда: до скали високи се тълпят

скали, и водопад от тях се мята, пени

и бърза бозна де. Скали усамотени

и пусти, нийде се не вижда живина —

а буйний водопад, през върла теснина

проврян, към равнини надолу татък свива

и в блато кърваво, сам кървав, се излива —

сам кървав, горе там тъй бистър и пенлив…

А на отсрещний бряг, там, дето нито жив

знак преди миг не се съзираше, надвесен

над някаква скала, подхванал тиха песен,

железен дълъг нож ковеше млад ковач.

И тъмно песента в наоколния здрач

ехтеше: „Остър меч — за тебе е наведен

вратът. Ти, тежък чук, кови го всепобеден —

на живий тежката съдба да облекчи!

Захваща бистър пак потока да ручи —

живота някъде е спрял на кръстопъти,

и чака той смъртта пак с кръв да го размъти…“

— Живота? Кой го спрял? И с кръв ще го смъртта

размътя? Не да го избистря той с кръвта? —

И сили се Младен да викне да попита,

а смотолевено езика му се сплита —

уста немеят, звук не се дели от звук…

Зловещ и по-зловещ там удря тежкий чук —

а ето дигна се, замахна — и превари

в миг думите му той, и тежко се стовари

върху му… Сепнато издигна той глава,

и счува някакви несхванати слова,

и чува вратните отдолу някой чука —

и сочи:

„Вика ли там някой? Кой е тука?“

— „Аз! Влаха. Откога тук чукам! Отвори!!“

И не отворил ощ: „За тебе съм! Гори!

Напират и валят от три страни душмани! —

подзел изтихо уж, а изведнъж сгърлани

намръщения Влах: — За тебе чакат там!“

„Добре, добре! И чух… Отдавна вече знам!

Де коня? Дай го тук…“ И мигом двама с Влаха

на бързите коне те вихром полетяха

през вече съмналий, но още сънен град.

Би шест от кулата на стария сахат,

когато те навън излязоха в полето,

упътени към юг — и свиха от шосето

наляво.

Неведнъж намръщения Влах

опита разговор да поведе: „разбрах.

Тъй. Да? Знам, знам! Така.“ И нищо от Младена

не чу той повече, макар и да начена

и да подкарва тъй, че мислеше Младен

не ще да изтърпи, и би ще посветен

и сам той в онова, което е в съвета

говорено нощес, и е последно взето

решение. Но все тях отговори: „Знам,

тъй, да“ — той чуваше, докле най-сетне сам

и Влаха се смълча; и тъй те мълчаливо

заминаха Висок и Кукла, — по извива

нататък тръгнали към Вълчия Просеч,

по Сухата река, там, дето снощи веч,

на придебни места, се бяха настанили

в засада първите и най-отбрани сили

от Каменград. Оттам, от върха, към възход

те видеха далеч колони гъсти, ход

подзели, — и море от фесове червени

се дипли. Тук и там са знамена развени…

И нямаха те край, и нямаха те чет.

С далекоглед в ръка, застанал най-отпред

Младен следеше. Ей колони две извиха

зад хълма. Спряха се. Сделиха се. И лихо

смахмузили коне, излязоха пред тях

ред тъмен конници — и облаци от прах

се отподире им извиха. Разделиха

сега те редове на две крила — и тихо

поеха припора… От тях се отдели

пръв ред, по валога надолу превали

насам… ей спущат се. И идат те напреко

към тях, към тия, що следяха отдалеко

там из засадата. Последний вече ред

заобикалят те — на дълъг ред извит

насам, като змия; и тук и там преблясват

оръжия; — ей там към шубраците; влязват

в клисурата — насам, напред и все напред…

То бе от първата колона първий ред,

от пътеводинци по скритен път поведен

направо през Просеч…

И запъхтян и бледен

тук пред Младена се изправи с първа вест

гонец: — „От призори към Петловец и Брест

валят. Изпрати ме тук с тая вест Сокола…“

„А друго?“ — „Повече към Петловец… през дола…“

Тоз не дорекъл ощ, ей друг — и отдалеч,

току отседна кон: — „На Трите чуки веч

се почна. С тая вест ме пратиха. Хъшлака

ме прати! И от вас, той с ваша вест ме чака.“

„На, вестите пред вас — и долу им с ръка

посочи там Младен. — А при това така

да кажете на тез, които… нищо няма

да кажете! Така. Вий можете и двама

тук да останете.“

И мълком даде знак —

и с Влаха заедно през гъстий храсталак

нататък бързо те извиха се и искриха.

След тях и другите избързаха. И тиха

настана глушина. Като че живина

да няма никъде. Тъй от една стена

до друга нишките си паяка обтегне,

сплете си мрежата на тях — а сам отбегне

и отстрани се там, свит, бодро притаи

и бди: гмежта мухи, той вижда, се рои

и взира се, лови бръмтежа им крилати,

и чака мрежата кога ще се разклати,

да литне.

Глушина. Дори не трепва листо,

нито се сепва звук. И в утренния чист

и ведър въздух там отдолу из прохода

се тътен само счуй понякога, от хода

далечен… Глъхна в миг, и ето пак чевръст

зачу се — мярна се над храсталака гъст

фес, други, трети, — там оръжие проблясна,

и, сред засадата, по завалната тясна

поляна, пръв низам на бял се кон яви,

огледа, вслуша се — а вече се изви

след него цяла гмеж и други — разредени,

сгъстиха редове и спряха. Запенени

запърхаха коне, препридайки уши

тревожно…

Трясна гръм, разля се, оглуши

и сепна пустошта… И глуха и безмълвна

гората, изведнъж тъй ненадейно блъвна

куршуми, огън, дим и трясък срещу тях,

че те от ужасът на първия уплах

се вцепениха там, и залпът им се стори

не залп — а сякаше земята се разтвори

и с трясък върху тях изригна плам и дим…

И пак… И рукнаха те в бяг неудържим,

смахмузили коне, кой де и както свари,

един през другиго, един за друг немари.

И а ад клисурата превърна се за миг.

Шум, конско цвилене, гърмежи, рев и вик…

С куршум пронизан, тук кон предница отмята

и възнак грохва се, премазал на земята

зашеметения ездач; а там, в ръка

издигнал сабя, друг преви се и така

от повилнелий кон преметна се гаврътнат

и сгромоли се, сам на сабята натъкнат…

Ей татък, през димът едвам съзрени, куп

до купът и коне и хора — мъртъв труп

затиска живия, жив мъртвия прегръща

отвъд, и на смъртта во ужасът извъща

очи; но нов куршум го тамо сполети

и той на мястото замай се, завърти

и люпне се… Валят, преварят се куршуми —

там нейде рев се чуй, там неразбрани думи

се емват, глъхнейки отново пак в шумът…

Ударили назад, едни по тесний път,

а други тъй насвос, където ги влечаха

конете — пръснати, и скупом — те летяха,

но там, зад шубраци на ридът настанен,

с юнаците си тях причакваше Младен,

безмълвен досега на своята засада.

Като ловци кога причакват плахо стадо

от хайката далеч подгонени сърни,

и тъкмо на изход из горски теснини —

нечакано гърмеж и пламък ги присрещне:

град от куршуми тъй таме от рида срещний

сега изсипа се отново върху тях.

Но тъй полетяли, от първий още страх

в несвяс, не знаещи отде върху им идат

куршумите — все пак те бягаха към ридът,

додето втори залп ги сблъска и размята

и смете — и пося там с трупове земята.

Дори заврените в гъстежа тук-таме,

намери ги и тях куршума. Насаме

ей татъка ездач, на вихрен кон понесен,

изви се, завъртя и литна в бяг несвесен —

отворен е изход оттам и може би

да би се отървал! — но изведнъж отби

подплашения кон и, грива дългокоса

отметнал, предница изправи и халоса

ездача право там на гърчевия дъб

о стволът: хласната в изпъкналия ръб,

главата му на две полвини се разпръсна

и стволи околни и с кръв и мозък пръсна…

От падналия кон отскочил, друг един

се спусна през ридът несвесен — в миг Горчин,

изскокнал среща му, халоса го с кондака

на пушката — и пак из урвата юнака

с премазана глава се възнак превъртя…

Полека дига се димът. Из пустошта

гръм тук-таме се чуй и пропръщи куршума

нататък някъде, през дъбовата шума

просвирил — може би ударил там на бяг

и озован далеч зад хълмовете чак

е някой, стражата с когото се разправя,

отпред пусиите из гъстата дъбрава —

а негли в някой куп, сред падналите, свит,

изплашен, притаен, или пък недобит

и мръднал някак, там куршума го добива…

От целия отред кой знае дали жива

душа се отърва и върна се назад

да каже що видя. — А вече в Каменград

на вихрогонен кон летеше Делибана,

понесъл бързо вест на всички на всички там желана.

Но от засадата не мръдна ни един

там, дето бе на пост. Сал Влаха и Горчин

за оглед другите окопи обредиха,

окоп подир окоп, станиха и редиха,

и вече втори път до вражий стан дори

примъкваха се те, далеко зад гори

там долу, дето се войските бяха спряли, —

тревожно чакащи, а негли веч узнали

съдбата на онез, които се при тях

не върнаха; и там и сметка и уплах

ги спре. Кой знай дали тям истинските сили

са знайни? може би, че те са окръжили,

по вест невярна, тук по-силен враг и град

по-твърд!… И при отпор нечакан, те назад

сплътиха редове…

Настаня пладня. Звъни

отдавна на съвет от вестници, събрани

в окопа на Висок, от снощи отреден

за среща, бяха се Сокола и Младен

и смръщений Хъшлак отново заловили

на препирня.

„Това, че днес сме ги отбили —

то пак не топли ме — намръщений Хъшлак,

прекъснат подлови: — и ще повтаря пак,

това, което ви говорих и нощеска —

ний трябваше градът да го очистим. Днеска

на наша е страна победата — кой знай

по наша сметка ли, или по сляп случай —

и утре нека е, и в други ден все наша…

А после? Казвам ви — такваз ще стане каша,

че… Както щете вий, а по ще е добре,

доде е време, не когато чак допре

до кокал ножа, ний градът да го изпразним!…“

— „Пак старото! И пак ще почнем да се дразним —

прекъсна го Сокол: — Не сме се за това

тук сбрали…“

Но потрай. Не ми е онова

на ум! — обади се отново пак Хъшлака: —

Което отпреди поддържах, — мен мерака

за него мина ми, откакто се реши

не с чети, а така изцяло… Кой греши,

кой прав е — туй сега най-малко ща да зная.

То вече свърши се. Тук друго аз желая

да кажа… Гледах ги со зяпнали уста —

заложили се тъй на своите места,

да, да — иди им се надявай: мойте триста

не мръдват, синковци, сам мигнах: и ги чисто

избръснаха — поне тъй двесте — нека сто

да бъдат! — Първий залп порина на место

пръв ред — почервеня от фесове припора…

И, гледам, изведнъж изскача Зеленгора —

това, момчето, де: — „Дръж! — вика — пъся сган!“ —

и слуша се… „Къде? Ей, още за курбан

е рано!“ Сдърпвам го. — Ей други пък отсреща —

и той такъв младок. Търпи ли ти гореща

кръв: „Дръжте! Майка ви поганска!“ Доста зор

си видех, докато на самия припор

да ги сдържа… Та то седи ли се: по рида

надолу хукнали турчата — тоз оприда

гологлав, онзи там, в потури замотан,

се пъне — люпне се, пак скокне… и „аман“

и дюкане и смях… Захвърлил пушка, тича

хе татък някой: друг се прязглав прескомбича;

отвъд по урвата се люпва, поорал

с глава, висок помак: — насам-натам гаджал

се люшка… Ако мож, задръж ги. Момчетия!

Те мислят — свършва се тук, с тая бъркотия…

Да, да — додето там тръбата потръби

отдолу… Паплачта най-първа се отби

най-лесно, паплачта помаци и гаджали.

Но ей по припора низамите, подбрали

нагоре — спират се, прилегнат, стават пак —

дим блъвне, — „пат! тю-фюу!…“ — И смръщений Хъшлак

сви устни — и готов да каже как курушума пищи.

Но го Младен сега преби през дума:

„Де почна, а къде отплесна!“

— „Аз все там

ще я изкарам. Аз къде отивам, знам…

Добре де, нека го тогаз изкажа право:

не са се засега опомнили наздраво

момчетата и те са храбри засега,

куршумите за тях все още са шега,

че още никому мустак не е покътнат —

а утре, в други ден, когато се гаврътнат

тоз-онзи… Храбри са момчета: храбростта

им е в незнането какво е туй смъртта,

и още шикалка те смятат все куршума…

Кръв видят ли, ти виж, изгубили ума

и дума… погледи ще почнат все назад

да хвърлят: «Ами там, какво ли в Каменград

сега е?» Тоз баща, тоз майка, тоз невеста,

тоз дечурлига — виж, че взел да се отместя

акъла им оттук… Кога се някой знай

на сигур, иначе сърцето му играй,

и да го видиш ти как храброст проявява —

че нищо му ни ум, нито сърце смущава…

Затуй от Каменград, аз мисля, по-добре

да се нанякъде по-сигур прибере

народа, някъде по-сигур из Балкана:

борците по ще са спокойни — и отбрана

и настъпление тогаз ще принесът…

И ний сме сигурни, и тези там в градът.

Че сигурно сърце ръка осигурява,

и дето храбростта я няма — то я дава.

Тъй знам аз.“

„А това пък ази го не знам! —

подзе Сокола тук: — Доволно думи! Вам

бих казал: Бийте се повече, говорете

по-малко. Ще решат победата ръцете,

а не езика! Теб, да те не знай човек,

помислил би, че ти… На храбростта е прек

прицелът, пътя й не знам да забикаля

през Каменград. И аз ще кажа, не да хваля

юнаците си — тях ги подвига им днес

сам хвали — ти ела да видиш фес до фес

как по ливадите се досега търкалят

башибозуци как в кръвта си се върдалят…

Опитаха се те на дваж да приберат

убитите си — дваж до тях ни да припрат

не ги оставиха… не залпове — безцелно

у мен не пушкаха, не кесим: тъй, отделно —

отвъд ливадата зад ствол ли, зад храстак

фес или гъджева се мерне, мигом: так!

так! — и преметне се, или напред се втурне

дестина разкрача, — или се прекатурне,

или пък по очи, полетял, пооре…

И вий, да бехте, вий самички, знам добре,

там, щехте като мен да кажете и вие:

Тъй както днес се би, и утре ще се бие

и в други ден.“

— „В това не се съмнявам! — тихо

обади се Младен: — Юнаците се биха

на слава, русите що казват. Нейсе, тез

да ги оставиме. От туй, що се нощес

боехме, то ми се, мен, днеска смешно вижда.

Най-видните неща най-често недовижда

човек. И вярвам аз сега, че наший план

добър и верен е. Врагът е задържан,

макар че са това, бъдете уверени,

от негова страна не истински, решени

нападания — туй са опити, така

да се узнае де и как е: на ръка

по-точно да им е, по-ясно. И узнаха…

А видехме и ний. Юнаците разбраха,

че турчина не е кой знай какво на бой.

Ний задържахме ги. Туй, първо. Второ: той,

случайно ли, или с пран ясен в бой се хвърли —

ще да го помни, че добренце се опърли…

И разнебитен е, увреден и смутен.

Един-два пъти тъй все още — и решен

е наший план, поне наполвин: отслабени

преди решителний бой главен, с похабени

и разнебитени войски — се ясно знай

какъв е края му. Дано така дотрай

отбраната поне една неделя. Сетне

дохажда други ред — и нази ще ни светне

тогава други свят: в една неделя вред

ще пламне огъня: че не като напред —

сега готово е, на кремък, дето казват,

е вече праханта. По сметката възлязват

стотини хиляди; но нека ги броим

не толкоз… най-напред да се подигне дим

на няколко места: народа да въстане —

на няколко места е доста. Ще настане

такава паника… А сетне, то… Гори

и тук, и там и там — иди му намери

де по-напред: кога се къщата подпали

от няколко страни, и дявола едва ли

би могъл я спаси… И аз повтарям пак:

тук нашта тактика сега е: как и как,

макар и с жъртви, ний туй място да държиме.

Погрешка би било да вземе да вървиме

напред. Напротив. Ний, ний бихме се с това

сами отслабили. На всякоя глава

от нас — пет-шест са те. В настъпване решава

напред победата тоз, който надделява

с брой; при отбраната значене няма брой…

Ден-два, и ето го Войводата и той

е тук — при силата той ще прибави сили…

И настъпление да бихме ний решили,

то да настъпваме е по-добре тогаз,

когато дойде той, или на сгоден час,

когато — чухте го, и вам ви са познати

самите му слова, — когато вест ни прати

че иде, че отзад врагът е той припрял…“

„Не чух… Да съм го чул — не ще съм го разбрал —

се, татък отстрана изправен, Делибана

обади. — Тоз човек, той, чини ми се, хвана

далечний път и тук едва ще дойде веч!“

— „Но туй е…“ — изведнъж през неговата реч

Хъшлака свика му, а също и Сокола…

И за минута смут настана…

„Не зловола

от мене беше реч… И тъй се отърва

тя от езика ми… Не исках аз с това

да…“ Делибана тук зави да се оправя;

но видел, че ще се подигне нова врява,

сам млъкна… Мълчалив изгледа го Младен,

и погледа му бе тъй странен, усъмнен,

като че думата тъй казана случайно

и необмислено, събуди, сепна, тайно

що бе в душата му от вчера мисълта

заседнала; но той прибърза, преди тя

отново да избий, насила да я сдави:

— „Не вярвам тъй да е… Не ще да обезслави

той свойто име тъй — това не е юнак

на думи само… Ний не трябва тука пак —

сега са други дни — миналото да ровим

и не за работа с подкачки да си тровим

душата. Знайте вий, той мъртъв или жив,

тук ще се върне пак! Езика си бъбрив

ти спри и в радостта от днешната победа

раздор не внасяй — че не знайш каква увреда

между борците би излязло от това.

Реч необмислена изплаща се с глава!

Недей забравя туй. И тук да си остане

това, що каза ти… Ний губим време, сбрани

тук. Всякой мястото, което е сега

заел, ще го държи докрай. И чак кога

се види надделен и за назад принуден

да се оттегля — той в отстъпвание муден

да е, до вторите окопи, — а така

и после… Винаги да има подръка

един ли, двама ли, с които да явява

на нас, на другите. И чак когато вече спрем

там ний на третите окопи — ще дадем

най-важния отпор. Тогава, подкрепени

и от юнаците в градът, за настъплене

изгодно е: врагът когато изнурен

от нападения ще бъде… Вярвам, с мен

да сте съгласни вий… Това бе план в съвета —

сега е заповед!“

Но вихром през полето

летеше, яхнал кон, що му е сила, Влах,

отгоре, и едвам да го запре пред тях

съвлада, буйний кон, потънал в пот и пяна:

„Валят! И на Просеч пак боя се подхвана!“

И без да чакат те за повече слова,

кой както свари кон долавя, прязглава

готов да полети… А ето че напреко

през нивите лети и друг, и отдалеко

крещи… Ей трети се задава… Но ги тях

те и не чакаха — вестта на потний Влах

им стигаше. Една-две думи на раздяла —

и се понесоха нататък през превала,

по своя знаен път на четири страни.

А боя беше се започнал. В далнини,

като през облаци, затътнаха гърмежи —

прекъсваха и пак… Отнякъде прореже

и остро пропищи през въздуха на юг

гранат — дълго се проточи острий звук

и бозна де завей, чут първи път тъдява

такъв и в небеса тъй бързо да минава.

И друг и трети пак… Буботи и ехти

на север там далеч, зад тъмни висоти,

на изток и на юг, през хълми и равнини —

като кола кога през улицата мине

и свий зад ъгъла по острий калдъръм,

кой знае накъде, а тътен тъп и гръм

се провлече далеч подире й. Далеко

зад хълми, тук и там, издигне се полека

и свие ивица едвам съзиран чад;

а ето по-сгъстен, задава се отзад

и други — стели се полека и възпира,

като че облаци от буря, що се сбира

там нейде и пълзи насам и все насам…

Ей конник мярна се и пролетя, едвам

съзиран — ето го на билото възлязва.

Нататък, дето се реката в хълма врязва

на юг, по равний път, край гъстий ракитак

и други се вести, и скри се той, и пак

показа, и лети — ей преко, път пресякъл,

сви към града, стълп прах подире си повлякъл.

Към вечер слънцето преваля. Из градът

през залисията, кипежа и шумът,

нарядко счуе се далеко само някой

да избуботи гръм и тътен тъп; но всякой,

дори дозел, за миг ослуша се така

едвам, и залови пак с ударна ръка

подзета работа: че пред умът му смътен

досетка минваше — това ще бъде тътен,

около Каменград какъвто тия дни

не млъкваше, и тук, и тамо в далнини

от упражнявани по стрелбища дружини…

Към вечер слънцето преваля. Тъмносини,

запрели по Арбут и горе на Лисец,

се пръскат облаци и топъл, тих ветрец

вечерен откъм юг полъхна; и с закана

от три дни виснала над Каменград, в Балкана

се нейде бурята отвлече. С вечерта

и тишината й, по-ясно се в града

и тътена зачу и честите гърмежи

далечни — като че когато се примрежи

над летните поля чер рояк скакалци

летещи бозна де, зловещи пришелци,

с невидими крила бучащи зли примежди

над позлатилите по нивите надежди

на бедний труженик. И както тъмний шум

дозели, рукват се едни по равний друм,

а други напреки навън в полето тичат,

кой щото сварил взел, тумтят, гърмят и кличат,

бедата идеща дано да отведат —

така се рукнаха сега навън градът

тълпи мъже, жени, макар без шум и врява,

незнаещи какво, но все че нещо става

предсещайки в уплах… Далеко пред поля

към юг се конница изви, претрополя

и в облаци от прах изчезна. Ей през ридът

към изток блеснаха оръжия — то идат

дружини. Други се подире им отзад

задават; а далеч, току до самий град,

и други мяркат се. Градът на крак дигнаха

вестците — и на бой юнаци провървяха

на върволяци там, накуп и насаме.

А наизлезлите извън градът, таме

се трупаха навръх на Каменица гола,

на Спасовден и там надлъж Свети Никола

по билото. Едни, изправени, стоят

на групи, други се развръщат, а вървят

там нови пак насам сега и, закъснели,

напреко бързо ход по припори възйели.

Макар че нищо там не беше вече чут,

ни видет от боят далечен, почнат лют

нечакано и пак нечакано престанал,

отпред, разправя им, показвайки с ръка

кое, къде и как; а други ей така,

намерил случай тук, за дерта си приказва,

оборва някого, и някому доказва —

и слушат около: тоз, клатейки глава,

а онзи зяпнал е и гръмките слова

като да лапне; друг замислено поглежда

далеч… Защо гърмът престанал е, навежда

съображения оттатък друг: врагът

че е прогонен, че отвъд, зад онзи рът,

било нам как си, нам какво си, — и където

език се свърже, в миг отвързва си сърцето

юнака току-тъй с юнашки попръжни.

И вечер пада. Тук и там по вършини

планински, по Арбут и на Бунай светлеят

последни слънчеви зари; а все тъмнеят

тълпи на Спасовден, като че ли с ниет

нощ да нощуват там.

Път други са безчет

подзели към градът. Ей Влад. Ей Белморе

и Дивисил, а чак от върха там, отгоре,

и Чер-Чемера ги сподири, но при тях

се той не доближи; и не че нещо страх

за туй го спираше — такъв бе обичая

на пъргавий ловец: на сядане от края

да сяда, на вървеж отдире да върви.

Тъй отстрани мерак му беше да лови

зад думи казани, неказани причини —

тъй по си има хас, и само да се чини

дори, че нещо се зад чута дума крий.

И все мустака си, надолу опнат, вий.

И вслушваше се той какво на Дивисила

с яд Беламоре там, висок и като вила

превит, разправяше, в косматия си нос

току въвиращ пръст:

„Та, казвам ти, на бос

крак стъпва тоя син. Какво преди е струвал,

не знам. Нито да знам, нито пък съм го чувал.

Не само на годин е тоя момък млад —

кой знае той какво си мисли Каменград!

Ний с тебе, кашата които сме му яли…“

— „Преди четирсет години! Не разбрали

защо и за какво… Тя нашата тогаз

детинска беше!“

„Да, детинска. Все пак аз

над нея днешната не турям по-отгоре! —

пресечен, подлови отново Беламоре: —

Не са ли хората пак същите, все те?

С какво би отличил ти днешното дете

от дяда му? Живот те не творят — наставят

живота, и по същ калъп децата правят…

Да, да. На плитко ний се въдим. Погледни:

очи, мустаци, нос — все същи, все едни!

Не се е нищичко отвека променило!

Живота минал е край племето ни хило,

нито мустакът му биле не закачил.

А и в душата си, каквото си е бил

отколе, пак такъв и днеска е и вчера.“

— „Така си е!“ — мустак опънал, Чер-Чемера пошепна.

„Викнали отвсякъде — Младен,

Младен! Добре, Младен. Но де си ти сграден

зад видел ей така с едничък само камък?

От сурово меше не се изкарва пламък —

в кръвта ни пламъка е господ угасил…

Какво насреща туй ще каже Дивисил?“

— „Да чуеме!“ — мустак опънал, Чер-Чемера

пошепна и уши наостри.

— „Стамен вчера

такива ми, и той, осуква на хава.

Очи, мустаци, нос — ти истина това

Го казваш: същите са те от памтивека.

Но мозък и сърце невидено, полека

Са с новия живот превърнати съвсем.“

— „Какъв ти нов живот! Спим, пиеме, ядем,

с кокошки лягаме — а ставаме с петлите,

и мили рожбици на ръбоша на дните

току ги ръбиме… плодим се и плодим,

и на къщурките кумините ни дим

димят — но нищичко живот не задимява

в живота ни.“

„А туй, сега което става,

какво е? — скъса го през дума Дивисил: —

Не знаех аз и ти че си от тия бил,

които им е кеф на вятър да хортуват…

Нехранимайковци народа само псуват.

На мода е сега. Защо не? Няма кой

на туй да се опре. И всякой дерта свой,

от нямане кому, на него си изкарва.

Народа знае тоз, в народа който вярва,

и нему мило е, което той милей…

Свободен или роб, народа ни живей

На таз земя едвам дестина само века.

Туй за един народ в живота е пътека

най-къса. За един народ е възраст то

младежка. А сърце той има от злато —

което новия живот го на жълтица

кове… Нерадостна и тъмна върволица

съдби е таз земя видяла. Погледни!

По нея още от непаметни е дни

Бог тръгнал, грозний, бог на разума на дните.

Следите му личат в Балкана, в равнините,

през дето сума свят вървял е и живял

и мрял — и тук се е той само удържал,

той само, тоз народ, когото, плиткоуми,

вий псувате. Кого подхвърляте на глуми?

Кого вий псувате? Баща си? Тоз народ —

вий на когото сте червив и бутел плод!

Ти знаеш со цървул баща си кой подритва!

Не с чуждите, а с вас ще трябва той на битва

да стане и да се избави навсегда

от вас, от своите негодници чеда…

Кого вий псувате? Баща си? Вам же горе!“

„Добре си е!“ — мустак опънал Чер-Чемера пошепна.

„Знам ги аз. И онзи ден и вчера

и днес… От вашите псувни се проглуши

светът. Народа е на прагът да реши

една от своите задачи, най-велика —

а вие… Извор на омраза само блика

в душата ви. Кога омразата роди

на тоз свят нещо? Туй, което и преди

съм казвал, казвам го и тебе: обикнете

и во душата ви най-хубавото цвете

ще цъфне — вярата в народа. Той избран

народ е. Току-тъй съдбата в своя план

не е отсякла тук да бъде. Не безцелно

той тука турен е, на таз земя пределна,

между сегашния и някогашний свят,

на синура между възток и запад. Млад

народ сме още ний, и в нас сами измама

не ни встари до днес. Бял косъм още няма

ни в наште истини, ни в нашите лъжи.

Но в нас оставена е кръв да отлежи —

кръвта на толкова изчезнали народи!

Тя в наште жили, в нас се мята, бие, броди,

кипи. Прислушай се в кипежа й свети

и чуй — чуй ехото на нявгашни мечти

и непостигнати възвишени надежди,

стремежи спънати в невидими примежди,

макар съзнавани — незнайни тайни пак

и въжделения изчезнали во мрак,

неопрадваните съмнения и вери…“

Избърза Чер-Чемер, настигна ги и смери

Той с поглед стареца учуден отстрана,

като да каже реч. Но вече подхвана

тук Беламоре:

— „Ти, тъй както я подкара!

Забърка ти дивяк от истини и вяра,

и с тайна някаква подмасли всичко туй.

Ти по си стар от мен, но да прощаваш. Чуй —

недей насвос хаби ти словото си вещо.

На пътни умове кажи ти пътно нещо!“

„На пътни умове по-лани в каменград

тез пътни каза ги големия му брат

на Дрина. Трябваше и ти да чуеш тия

от него, онзи там, професора в Русия.“

— „Та чух ги — чувам ги и в твойте думи днес.

На тия корена не ще им е тъдез.

Това са мъдрости от книгите родени —

дълбоки мъдрости! Фантазии! На мене…“

„На плиткото роден… ти плитко дириш брод! —

отвърна Дивисил: — Чуй, наший е народ

мрак, хаос, някаква непостижима тайна —

и в него върши се, за никого незнайно

как, всичко онова, що видимо пред нас

излиза. Мълком то се върши. До ще час,

то знай, ще се яви това, което вещо

се готви — видното в невидимото нещо.

За свойто дело той не води сметка с дни.

Той трупа с векове за дело планини

градиво — трупа го и търпеливо чака.

Той чака оногоз, единия, из мрака

за подвиг който би извадил и на свят

явил и волята и силата му — с млат

скалата да разбий на неговите тайни.

Това, що трупа той, не трупа за нетрайни

неща и затова не бърза. Идва ден

и онзи, който е за подвиг отреден,

и волята му той ще вземе в своя власт.

Народу волята! Оная буйна страст,

стихийна в пориви, во средства безогледна,

която шествува в живота всепобедна —

че в нея пламъка на творчество гори.

От него сътворен — той него да твори!…

И ето — казвам ви — помнете мойто слово:

градивото у нас, в народа, е готово —

но онзи, чаканий, единий, де го той?“

— „Как де го?“ — Не един, не двама, цял са рой…

Как де го? — се изви за дума Чер-Чемера.

„Недей на своя си ти навик изневеря —

мълчи!“ — му сопнато извика Дивисил,

и през ливадата, от равний път отбил,

той тръгна. Тръгнаха и двамата след него.

„Вас питам: може би че вие знайте — де го?

Ти? Той? И аз? Или ония ще са то,

там що се бият? Млад и свредел и длето

това са. Сечива за майстора. Градиво

и мъртви сечива за делото му живо —

и тяхната съдба е в него да умрат!

Било е тъй, и тъй ще бъде всякой път —

Умрат ли — делото с тях заедно умира.

Не им е делото тям извор — не извира

струя на подвизи за бъдаще от тях.

Седемдесет годин живея аз. Познах

живота; вземах дял и ази нему в хода.

Аз не видях на нашия Войвода

подобен: пъргав, горд, решителен и смел

и ясен в своята определена цел —

и пак: той не е Той, когото всеки чака!

Готов е той дошел при нас. Готова всяка

лъжа и истина за него е в света.

Душата му не е достъпна за мечта

отвъд зад онова веднъж определено…

О, аз Войводата обичам. Но в Младена

е моята душа — макар че е и той

не Той! В Младена аз съзирам как и кой

пред моя поглед се за бъдното създава.

Младен — очакваний за подвиг предвещава.

Предтеча е Младен на онзи, който ощ

не е роден — но веч, в пробудената нощ

на свойто битие, заражда го народа.

Открита е речта на нашия Войвода.

Прислушайте се вий — не води тая реч

зад наште синури, отвъд, и по-далеч;

от първа дума той започва буен, сприха,

напред и все напред и все по-буйна лиха:

не дири мисли той и слово не твори.

В душата му никога не казва нищо: спри!

И ясен е и прек, когато той говори:

че той ни с себе си, ни с другите се бори,

и всякой чувствува и казва: той е прав!

Реч болна, сприхава — но разума е здрав

и глупав. Бръчкат на мисъл вдъхновена

не мръдва челото, обилна, но студена

тече почелото безсолната му пот…

В Младена моята душа намира брод

да мине там, отвъд, в пределите желани.

Кой знай ще мине ли! а от години ранни

аз работех за тях, и нивга на света

до днес не е била, ни миг, от мисълта

на отрицание душата ми смутена…

Прислушвайте се вий и чуйте на Младена

речта. Чепат и млад зад нея дух се бий…

Зад туй, що казва той, неказано се крий —

предвест му и в гласът и в образа трепери.

Речта му нещо все посяга да намери

там сякаш някъде — невидимо далеч,

където се твори и мисълта и реч

за нея. Дело реч, реч делото пресича —

противоречат си. И погледа дорича

това, което се препъва в млад език —

на възмущение е словото му вик.

Такава реч сърце и радва и смущава…

През нея се за мен като че ли задава

ездач, и бърза той изпратен да вести

за онзи който е на път: и той и ти

и аз, когото тук ожидаме — стремежа

на нашите души, възвишен, и купнежа

на нашите сърца когото ще родят:

от всички минали по кървавия път

на миналото, той, Войводата, е сетен —

Младен е първия от онзи рой безчетен

борци, които днес се раждат, отсега

на път излизат. Той, Войводата, снага

за днес е — и затуй днес на успех се радва.

Там, дето място е да вика, заповядва —

Войводата е там. Там само. А Младен

е вред на работа. Спокоен и смутен,

здрав-болен, все едно, и вярва и не вярва —

пак работи; Младен невидимо подкарва

колата — вози се Войводата на тях…

Зарад Войводата — аз неведнъж видях —

са нищо другите — глава разгорещена…

Напротив — другите са всичко за Младена…

И всякой в своето главите си трошат:

Когото чакаме, и който кръстопът

ще е в живота ни — не ще е той Войвода,

а Вожд — властителя на волята в народа.

Нито Войвода е, нито е той Младен —

Той — онзи, който е съсъда драгоцен

зарад народната и свяс и мощ върховна.

Издигнат ще е той — звънарница черковна,

той, — възвишение на всичко онова,

под него що гъмжи и празнува в слова

и во безмълвие на свойто възвишене

Великдена. Това е висшето творене,

на воля и любов на скрития живец

в народната душа. На всякой е творец

народ задачата да създаде единий,

подир когото той ще тръгне, за да мине

морето кърваво, червеното море

на временни беди — да дойде и да спре

отвъд, в желаното, което се не види.

Такъва само се народ на бога свиди,

народ творец — родил в живота свой Мойсей:

Мойсей единия, в когото бог живей,

едничкий за смъртта на който бог е плакал.“

В речта си Дивисил тъй беше се увлякъл,

но бозна докъде вървял би и така

мъдрувал, но до брод на буйната река

дошли, те спряха се — и тука чак съсетен

изви се то към тях, намръщи се и бледен,

от яд на себе си, че се отплесна тъй,

сви устни, настрана изплю, и крясна: — „Пъй —

и аз!… — И метна се, прецапа той през брода

и спре: — Говеда!… Пфю! И аз намерих сгода

кога и на кого!“

Прецапал тук, изви

и Беламоре в миг с ръка го залови:

— „Ти стой! Ний може би не сме разбрали всичко,

ти бъбриш ги таквиз забъркани… Едничко

да те попитам аз желал бих: ако тук

е работата тъй, и не на нас напук

ти дрънкаш… За какво, кажи ни ти, тогава

туй всичко в Каменград и другаде да става…

В таз каша си и ти, а имаш други ум.

Кажи ми ти това — халосник сладкодум.“

Но сопнат Дивисил: „Най-лесен отговора —

но той съвсем не е като за вази хора!

Ще дойде някога и зарад него ден —

вий ще го чуете. Донякога Младен,

ако остане жив, на вашите въпроси

ще отговори… Той в душата си го носи

и днеска, може би че тъмни — Каменград

с съдбата си ще ги и в неговия млад

дух изясни.“

А веч (докрай града те бяха

дошли) отпреде им и подир тях вървяха

тълпи, спроводили до гроба Богдан Вит,

намерений нощес на Боевец убит

бог знае от кого и как. И те в тълпата

нататък тръгнаха. Но ето при вратата

на поп Матееви, и вътре в равний двор,

навалица гъмжи, приижда, цял е сбор,

и нещо шепнат си, и нещо се разправят.

Тук бързо Дивисил, без някого що правят

да пита, втурна се, през хората си път

проправи — ето го през двора се отвъд

по стълбата изви и се изкачи горе.

А там на пътя, вън, на старий Беламоре

разправяха Велин, Гошана, поп Витан

и Милко Странника, затъкнал на колан

пищови сребърни на дръжките с позлата.

За къщи тръгнали нататък из тъмата

(че беше късно веч, и месеца изгре

дори, издут, червен), Гошана се възпре

и почна пак:

— „Това отдавна забелязвах:

и ето поп Витан — на два му пъти казвах:

не ми харесва туй, умислен е Матей,

кеф няма. Нещо му брадата все белей,

и от Великден, на, съвсем е побеляла!“

„Туй моята Кира отдавна бе съзряла! —

Белина го преби: — И не един му път

тя казваше и цяр. Но знаете умът

на стареца. Божи то работи са, казва,

и всякакъв съвет и церове отказва.“

„Брей, май с човек! — Витан подзе: — Едвам с

ръка

го хванах. Май с човек! Очите си така

изви, изблещи — хъ! и в гроба да полетя…

Аз него — дръж, — а той… доде да се съсетя,

евангелето там чак долу в гроба — бух! —

изпусна го… Едвам като изхърка, чух —

и на ръцете ми като таквоз увисна…

Дотук го носихме с Китана. Като писна

тук дъщеря му пък — и, господи! то, то…“

— „А има ли го туй, или е ред: защо

евангелето вий заровихте при Вита?“ —

Вълкан Гошана тук изви се и запита.

„Редът си му е тъй. И няма никой поп

в ръка да улови евангелие, в гроб

един път паднало! — се поп Витан обади: —

И кой ли пък таквоз евнгеле ще вади

из гроба? Праведник показва се с това,

че е умрял — и сам тъй с божите слова

желае да се той пред господа представи.“

— „Тъй да умре човек, когато бога слави —

тук Беламоре се обади: — То е знак,

че го обича бог.“

„И таз добра! човяк —

та той не е умрял. Той само му припадна!“

— „Не днеска — утричка… Че дето казват: гладна

за него, па не сал за него, е пръстта, —

и Дивисил… и той таз вечер мъдростта

си рече. Чувал съм, а и по опит зная;

човек когато се допре така до края

на дните си, така настръхва като ръж,

променя се съвсем и почва изведнъж

нечувани неща и думи да говори —

душата му смъртта за мъдрости отвори!

От колко е годин тук, в Каменград, Матей,

и между нази все яде, пие, живей —

кога сте други път тъй чули да отвори

уста, таквиз неща да вземе да говори,

като за знамето во черква онзи ден?“

„Да, да! — обади се Белина: — То и мен

тъй ми се стори — тъй и тъкмо ми се струва

сега: и Беламор започна да хортува

нечувани неща и думи… Без сръдни! —

И ти ще си допрял до край на свойте дни!“

— „Дъртак!“ — извърна се към него Беламоре…

Но, към ключалката посегнал, в миг отвори

Белина (бяха се до пътните врати

пред него спрели те) и, влязъл, извъртя

ключът.

— „Дъртак! Все тъй… — извика Беламоре: —

Извардя глупости кога да издърдори,

все някак тук да е — пред портния му праг:

отвори портата, уригне се, и — трак!“

И с глъч и смях се те извиха край стената,

и се залутаха нагоре в мрачината.

А омърлуши се, заглъхнала, нощта.

По тъмни дървеса не трепнуват листа;

не се обажда пес ни близо, ни далече.

Не светва нийде свещ. Понякога препречи

път нощеходник бръз: самотно проехти

чевръстия му ход, нататък завърти

зад ъгъл някъде и сякаше в земята

потъне. Някаква злокоба в тишината

като че да слухти и дебне. Нийде чут

не се откъсва звук. И месеца, издут,

червен, на сивото небе едвам възпира

и ням се в пустошта с помътен поглед взира…

Препречи мълчалив широкия мегдан

Мъдрителя и спре, и дълго застоян

се вглежда в месеца. Из мрачината ходил

до късно вън града и мълком дълго бродил

след туй по улици, през тихата тъма

той мина и се спре при старата чешма —

тъй навик беше му от първо още време:

наплиска се, измий, и сетне се възйеме

на кулата си. Спрян, изви се той сега,

озърна се, и там отпуснато ръка

на плочата подпре…

Бълболи си чешмата

през цеви оловни, и тъмно в тишината

като че някому приказва своя блян,

кой знае, декашен, какъв. И замечтан

се в нейний говор тих Мъдрителя заслуша.

Като че в нея скрит се някой вътре сгуша,

избъбли, сниши се, застане, склокоти,

през крайната си цев провре, зашепоти,

изплаче — а отсам, друг в другата простене,

изшитка, сякаше изгубил е търпене

да чува стон и плач. А също като зев

да зина, тутакси през среднята се цев

обади друг, сърдит, и строго им се сопна —

смълча се, дръпна се навътре, с нещо хлопна

там, и задавено отново зина зъл:

бол-бъл, бъл-бол, ш-ш… и пак бол-бъл…

И глъхналата нощ, като че ли витае

над нея някакво предчувствие, се мае

и дъх е спряла тя да чака. Дали знак

е неи обещан? И него в тоя мрак

очаква няма тя? Отде и за какво ли?…

А на мегдана там чешмата си бълболи

Бог знае за какво, останала в нощта

сама. Изклокоти и тъмно в пустошта

изплаче, изведнъж прекъснала шумтене,

и пак изклокоти, изплаче и простене.