Сеч и гонитба. — Убиват Белина и Ралка. — Войската огражда и напада черковния двор. — Сечта в двора. — … Надвечер. — Ходжата вика за намаз.
В зори се поднови, което в мрака глъхна
зад полунощ. Сганта за кръвнини настръхна —
и вчера побледня пред ужаса на днес.
По улиците кръв, проливана нощес,
и вчера, още се по калдаръмни стоци
отича — ето пак че рукнаха потоци,
и тук при трупове натрупани накуп,
а там разхвърлени, отново труп до труп
се свалят — тука мъж на късове разсечен,
там старец, там жена… Ей грохна се препречен
на портний праг трупът на угледна мома:
там стигната и там накастрена — сама
с кръвниците в борба оставена да пази
моминската си чест: откъснат от чепрази,
коланя татък се отметна во кръвта —
разголени бедра издраскани, уста
раззинати за вик и в сетен стон замрели
разчекнати… И вред раздрани, посинели
меса, откастрени захвърлени ръце…
Край стобора глава отсечена — лице
извърнато, очи нагоре мъртво взрени…
Гръм тресне някъде, зачуят се припрени
борби и бяг… Далеч претракат се врати.
Припукат пушки… Вик и рев… Претропоти
отсреща конник друг — оттатък десетина
и спрат на кръстопът — и хукнат пак. Дружина
читаци погнали цял рой деца, жени,
се урнаха отвъд… Ей други отстрани
нахълтаха — и вик и писъци… Полетя
сганта и върху тях, а ето че налетя
и друга тирната от срещния сокак
подире им — и вик, гонитба, рев и бяг
и сеч — и зверщина нечута се подхвана.
От нови паплачи, нощес и отзарана
на ранина дошли, подзе се из града
с нов бяс разправата. И падна се реда
на жъртвите в зори най-първо от Белина
да почне. Хълтаха през тъмната градина
у него и нощес — но къщната врата,
подлостена, не се поддаде, и сганта
пак бързо нейде се измита, без да влезне,
и само потроши през пречките железни
с куршумни залпове прозорчните стъкла.
Но ето нова сган в зори, че наваля.
И лют помак изви двуостра тежка пела —
заскърца, изпръщя мешовата дебела
врата, — ей други я с топор загромоли,
и от резите се изщъпна, превали
навътре и се тя на подплес прекатурна:
и дивата се сган навътре в пруста втурна —
и писък се зачу и врява и псувни;
че там зад вратнята се бяха отстрани
Белин, Белиница и Ралка мълком сврели
и настървените навърте полетели
помаци те с кезап посрещнаха: и в миг,
един в очите, друг в устата лиснат, с вик
се там из пруста те замятаха, завиха,
а трети, дръпнати назад, се притаиха
отвън. И литнаха сега оттам на бяг —
Белина пръв… Току той да прескочи праг,
насреща му гаджал, нож дигнал, го превари
и сврасна в рамото, — през кръста го стовари
и друг, а в хълбока го ръгна трети с щик,
и ревнал стареца претърколи се ник
отпред на плочите, прегърчи се, превърна;
а под ръката му простряна се разгърна,
разперил листове, тефтера изтърван, —
дебелия тефтер в син тъмен сахтиян
подвързан, в бронзови копчалки, от страните
надписан, както и на първи лист: „За дните,
които почнаха отново своя ход —
за новите борби на новия живот.“
И падналий тефтер се тъкмо там отвори
наполвин, на листът озаглавен отгоре
Ден осмий — и така останал още чист.
И туй, което бе на новопочнат лист,
записал стареца на свойта ръкописна
история, сега обилна кръв го плисна
от зиналата му за сетен дъх уста,
и плисна го, заля — и там дописа тя,
което бе с ръка записал сам Белина.
С безвременната смърт и онова загина,
което беше му света в живота цел,
и, на годините под тежестта привел
глава, което той завършуваше вече.
Пред кървавия труп наведен се изпречи
помак, издръпна там тефтера, превъртя,
прегъна го в ръце, запършоля листа
да търси кой знай що, и нищо не намерил,
изви се, в стареца очи кръвнишки вперил,
и по главата го с тефтера бухна; с крак
отритна го на бок, чохяний му чепак
раздра, ръка навре и а пазвата му бръкна
и затършува там.
Между това изхвръкна
Белиница сама из пруста и в несвяст
през двора претърча към пътя, но завчас
след нея хукнаха два гърдести гаджала
и я подгониха нагоре… Път видяла
прочистен, спусна се през вратнята сега
и Ралка, но току на прага през снага
я сграбчи млад помак, из двора я повлече,
и писъка й вик и зверски смях пресече —
и сред градината се дълго след това
те бориха: викът прекъсваха слова
на зверска страст, снаги преплетени се виха,
посягаха ръце, прекършваха, ловиха
и пак се сплитаха и пускаха се пак —
и, писнал, скокна прав превития помак
над Ралка: зъби впи тя в жилавата шия
на младия левент и стисна — прелови я
през рамо той, изви ръка и за врата
я скепса, но болеж го рязна и кръвта
той сети топла как из раната му бликна,
рипна той — с нога на Ралка стъпил, викна,
замахна дълъг нож върху й, превъртя
и вби го, дръпна го, и вби го пак в гръдта
и трети път — и пак…
Към черковата стара
все още бягаше Белиница. В превара
след нея тичаха гаджалите. Едвам
пред портите я те настигнаха, а там
и други скокнаха насреща й из двори
черковни… Дълго се в ръцете им тя бори
и дърпа — силата на жилавост надви:
от осем се ръце натисната, преви
и грохна хласната тя там на камънака —
въз нея троснати, словиха два помака
ръцете й, задним превиха ги, с ремик
пристегнаха… и с рев и тласкане и вик
подкараха я те към черквата.
А двора
гъмжеше. Гонени настекоха се хора
тук още от зори, закрила в божий храм
да дирят. В черквата провряха се едвам
малцина — беше тя препълнена от снощи,
а все приидваха и в тъмни полунощи
се и самия двор напълни… Обгради
вън двора призори войска; а по греди
и стълби ето че през околни дувари
се закатери сган — отвъре я превари
гръм неочаквано, и се отдръпна тя;
тук-тамо се ранен залюшна, превъртя
читак-башибозук и през дувара метна —
и, урната връз тях, тълпата ги безчетна
доби… И други се въздраснаха — и тях
причака съща чест. Преметне се феллах
оттатък, а отвъд се превъртят гаджали…
И сепнаха се те, и, мъртвите прибрали,
отдръпнаха назад сплътени редове.
И татък отдалеч зад тъмни зидове
и от прозорците на околните сгради
започнаха стрелба — зад яките огради
черковни екнаха вик, писъци и шум —
не падна ни един нахалос там куршум:
в навалицата с вик старица се превърне,
изписка в миг дете и в майка си се сгърне,
и пръсне топла кръв по майчино лице, —
ей тросне се и тя, разперила ръце,
и мъртвото дете отхвръкне изтървано;
отвъд се счуе плач и врява; стиснал рана
с ръце, изохка мъж и сгърчи се превит;
тук момък гътне се от лют куршум убит
и, недоречена, смъртта му сетня дума
прекъсне; изпищи и повали куршума
там старец беловлас, и той ръце простре
притръпнал, впий очи, извий ги и се взре
и клюмне старческа глава с въздъх последен.
Над паднала жена се бъхти мъж приведен;
жена над своя мъж во кърви повален
припадне и коси заскуби… В зноен ден,
тъй както нивите, когато сбъхти лиха
градушка — в двора тъй размятаха и сбиха
навалицата в миг куршумите: насам
едни се урнат, в миг нахвърлят се оттам
и други дирещи нататъка подслон
и те — и викове и писъци и стон
разцепят небеса… От полозите свои,
зад прозорци, стени и зидове, порои
куршуми сипеха вразите. Отговор
на тях, напусто се отнейде в равний двор
обади гръм и друг, и пропищят далеко
куршумите без цел, или изпляскат преко
насреща по стени и покриви — и прах
там от мазилките изкъртят те: зад тях
затулен е врагът и над черковни двори
изсипва залпове.
Но ето и топори
затряскаха: войска на портите напре…
Отвътре урна се навалица да спре
напора им; но в миг изпраскаха удари
и урната едвам навалицата свари
да дотърчи дотам; изкъртени врати
увиснаха — врагът напре да полети
навътре, блъвнал залп от двора ги посрещна…
А гръм и викове пред портата отсрещна,
и там, избухнаха — а ето и отвъд, —
но с бесни викове от три страни врагът
нахълта в двора… В миг, от залпа покосени,
труп трупа навали. През тях се разярени
нахвърлят сган по сган, ей други подир тях —
и в дим и стон и рев и викове „аллах!“ —
се всичко завъртя, разбърка и замята:
отсам се щик превий, отвъд се на земята
превърне труп, сгърчей и се превърне пак
и замотай с ръце — а татък вирнат крак
прерита; налетял, препънат се гаврътне
низам; нататък се, в гърдите смушкан, гътне
мъж. Гръм посреща гръм. Пречаткат щикове.
Там изпищят деца — отсреща викове
и рев — и всичко се разбърка смутолеви:
налитане и бяг, — дим и огън цеви
изригащи, и нож през ножове и щик
през щикове, и гръм и писъци и вик…
И в миг черковний двор на пъкъл се превърна.
„Окото божие от робът се отвърна“ —
тъй летописеца, от кърви ужасен,
едничък от сечта на тоя грозен ден
избавен (ден и нощ под трупове спотаян)
бележи: — „Само мен, изгубил свяс, отчаян,
остави, само мен на неговия гняв
един свидетел ням. Защо ли, боже прав?“
А сган по сган вали през вече проломени
врати за зверщини и кърви настървени —
и те довършваха с нечута стръв и бяс,
което в първий щурм и борене в несвяс
там бяха минали другарите им люти —
кондака превъртя гаджалин и стовари
в главата и добий нещастник недобит,
затирен чер феллах халоса щик и вбит
в ребрата прерущи на момъка изпънат
на гръб, и без това умиращ — —
Нависна тъмна нощ на небеса. Събран
во смрадний въздух, дим се сви като саван
над мъртвий град. Тук-там избухнат извисени
езици плам и пак се дръпнат, спотаени
в продънената паст на съсипните. Вик
се татък нейде счуй и сдавено за миг
заглъхне; тресне гръм и пропищи в въздуха
отплеснатий куршум; — ей урне се и глухо
далеч се отехти порутена стена, —
и пак таинствена, зловеща тишина
настане, сякаше нощта со трепет таен
се вслуша в ужаса. А ето из незнаен
кът татък нейде-си извит високо глас
в тъмата се разля — предсънен див намаз
подзема муезин невидим в мрачината:
„Един е в небеса аллах и на земята
един е неговий изпратеник пророк —
и праведний му съд е кратък и жесток:
Аз дойдох на света с меч неговата слава
да славя. И тежко на онзи, що въстава
срещу ми. Той ръка срещу самий аллах
подига… вятъра тъй както полский прах
пилей, така от мен той разпилян ще бъде.
Аллаху воля е — и с воля той отсъди!
И праведний му съд с кратък и жесток.
Така вещае той чрез своя пръв пророк:
Месата им да са на хищни птици пища,
змия да свий гнездо на техните огнища.
От робството глава кога подигне роб —
тя дига се за меч! Да се провърне в гроб
земята, дето е живял гяур! Забива
той кръст на гробове — плуг кървавата нива
на неговий живот да разоре на кръст…
С ръцете ни аллах изпълни своята мъст,
служители сме ний на волята му свята.
Един е в небеса аллах и на земята
един е неговий изпратеник пророк!“
В заглъхналата нощ зловещ и див и строг
на къснй муезин замре гласът далеко
от ек неотразен. Че в съсипните ека
се беше притаил, затрупан в пепелта
на пожарищата — там, дето бе смъртта
подпряла тъмен лик, над сгради обгорени
и в пустошния мрак с очи бездънни взрени
следеше своите служители — далеч
едни как вън града, на лагер, сити веч
на стръв, станяха се за сън, — а други още
все жадни бродят тук и там, до тъмни нощи…
И в техний кървав дъх позна дъхът си тя…
И сви в беззвучен смях изюдени уста.