Кървава песен

Песен осмаПОСЛЕДНИЙ ДЕН

Сеч и гонитба. — Убиват Белина и Ралка. — Войската огражда и напада черковния двор. — Сечта в двора. — … Надвечер. — Ходжата вика за намаз.

В зори се поднови, което в мрака глъхна

зад полунощ. Сганта за кръвнини настръхна —

и вчера побледня пред ужаса на днес.

По улиците кръв, проливана нощес,

и вчера, още се по калдаръмни стоци

отича — ето пак че рукнаха потоци,

и тук при трупове натрупани накуп,

а там разхвърлени, отново труп до труп

се свалят — тука мъж на късове разсечен,

там старец, там жена… Ей грохна се препречен

на портний праг трупът на угледна мома:

там стигната и там накастрена — сама

с кръвниците в борба оставена да пази

моминската си чест: откъснат от чепрази,

коланя татък се отметна во кръвта —

разголени бедра издраскани, уста

раззинати за вик и в сетен стон замрели

разчекнати… И вред раздрани, посинели

меса, откастрени захвърлени ръце…

Край стобора глава отсечена — лице

извърнато, очи нагоре мъртво взрени…

Гръм тресне някъде, зачуят се припрени

борби и бяг… Далеч претракат се врати.

Припукат пушки… Вик и рев… Претропоти

отсреща конник друг — оттатък десетина

и спрат на кръстопът — и хукнат пак. Дружина

читаци погнали цял рой деца, жени,

се урнаха отвъд… Ей други отстрани

нахълтаха — и вик и писъци… Полетя

сганта и върху тях, а ето че налетя

и друга тирната от срещния сокак

подире им — и вик, гонитба, рев и бяг

и сеч — и зверщина нечута се подхвана.

От нови паплачи, нощес и отзарана

на ранина дошли, подзе се из града

с нов бяс разправата. И падна се реда

на жъртвите в зори най-първо от Белина

да почне. Хълтаха през тъмната градина

у него и нощес — но къщната врата,

подлостена, не се поддаде, и сганта

пак бързо нейде се измита, без да влезне,

и само потроши през пречките железни

с куршумни залпове прозорчните стъкла.

Но ето нова сган в зори, че наваля.

И лют помак изви двуостра тежка пела —

заскърца, изпръщя мешовата дебела

врата, — ей други я с топор загромоли,

и от резите се изщъпна, превали

навътре и се тя на подплес прекатурна:

и дивата се сган навътре в пруста втурна —

и писък се зачу и врява и псувни;

че там зад вратнята се бяха отстрани

Белин, Белиница и Ралка мълком сврели

и настървените навърте полетели

помаци те с кезап посрещнаха: и в миг,

един в очите, друг в устата лиснат, с вик

се там из пруста те замятаха, завиха,

а трети, дръпнати назад, се притаиха

отвън. И литнаха сега оттам на бяг —

Белина пръв… Току той да прескочи праг,

насреща му гаджал, нож дигнал, го превари

и сврасна в рамото, — през кръста го стовари

и друг, а в хълбока го ръгна трети с щик,

и ревнал стареца претърколи се ник

отпред на плочите, прегърчи се, превърна;

а под ръката му простряна се разгърна,

разперил листове, тефтера изтърван, —

дебелия тефтер в син тъмен сахтиян

подвързан, в бронзови копчалки, от страните

надписан, както и на първи лист: „За дните,

които почнаха отново своя ход —

за новите борби на новия живот.“

И падналий тефтер се тъкмо там отвори

наполвин, на листът озаглавен отгоре

Ден осмий — и така останал още чист.

И туй, което бе на новопочнат лист,

записал стареца на свойта ръкописна

история, сега обилна кръв го плисна

от зиналата му за сетен дъх уста,

и плисна го, заля — и там дописа тя,

което бе с ръка записал сам Белина.

С безвременната смърт и онова загина,

което беше му света в живота цел,

и, на годините под тежестта привел

глава, което той завършуваше вече.

Пред кървавия труп наведен се изпречи

помак, издръпна там тефтера, превъртя,

прегъна го в ръце, запършоля листа

да търси кой знай що, и нищо не намерил,

изви се, в стареца очи кръвнишки вперил,

и по главата го с тефтера бухна; с крак

отритна го на бок, чохяний му чепак

раздра, ръка навре и а пазвата му бръкна

и затършува там.

Между това изхвръкна

Белиница сама из пруста и в несвяст

през двора претърча към пътя, но завчас

след нея хукнаха два гърдести гаджала

и я подгониха нагоре… Път видяла

прочистен, спусна се през вратнята сега

и Ралка, но току на прага през снага

я сграбчи млад помак, из двора я повлече,

и писъка й вик и зверски смях пресече —

и сред градината се дълго след това

те бориха: викът прекъсваха слова

на зверска страст, снаги преплетени се виха,

посягаха ръце, прекършваха, ловиха

и пак се сплитаха и пускаха се пак —

и, писнал, скокна прав превития помак

над Ралка: зъби впи тя в жилавата шия

на младия левент и стисна — прелови я

през рамо той, изви ръка и за врата

я скепса, но болеж го рязна и кръвта

той сети топла как из раната му бликна,

рипна той — с нога на Ралка стъпил, викна,

замахна дълъг нож върху й, превъртя

и вби го, дръпна го, и вби го пак в гръдта

и трети път — и пак…

Към черковата стара

все още бягаше Белиница. В превара

след нея тичаха гаджалите. Едвам

пред портите я те настигнаха, а там

и други скокнаха насреща й из двори

черковни… Дълго се в ръцете им тя бори

и дърпа — силата на жилавост надви:

от осем се ръце натисната, преви

и грохна хласната тя там на камънака —

въз нея троснати, словиха два помака

ръцете й, задним превиха ги, с ремик

пристегнаха… и с рев и тласкане и вик

подкараха я те към черквата.

А двора

гъмжеше. Гонени настекоха се хора

тук още от зори, закрила в божий храм

да дирят. В черквата провряха се едвам

малцина — беше тя препълнена от снощи,

а все приидваха и в тъмни полунощи

се и самия двор напълни… Обгради

вън двора призори войска; а по греди

и стълби ето че през околни дувари

се закатери сган — отвъре я превари

гръм неочаквано, и се отдръпна тя;

тук-тамо се ранен залюшна, превъртя

читак-башибозук и през дувара метна —

и, урната връз тях, тълпата ги безчетна

доби… И други се въздраснаха — и тях

причака съща чест. Преметне се феллах

оттатък, а отвъд се превъртят гаджали…

И сепнаха се те, и, мъртвите прибрали,

отдръпнаха назад сплътени редове.

И татък отдалеч зад тъмни зидове

и от прозорците на околните сгради

започнаха стрелба — зад яките огради

черковни екнаха вик, писъци и шум —

не падна ни един нахалос там куршум:

в навалицата с вик старица се превърне,

изписка в миг дете и в майка си се сгърне,

и пръсне топла кръв по майчино лице, —

ей тросне се и тя, разперила ръце,

и мъртвото дете отхвръкне изтървано;

отвъд се счуе плач и врява; стиснал рана

с ръце, изохка мъж и сгърчи се превит;

тук момък гътне се от лют куршум убит

и, недоречена, смъртта му сетня дума

прекъсне; изпищи и повали куршума

там старец беловлас, и той ръце простре

притръпнал, впий очи, извий ги и се взре

и клюмне старческа глава с въздъх последен.

Над паднала жена се бъхти мъж приведен;

жена над своя мъж во кърви повален

припадне и коси заскуби… В зноен ден,

тъй както нивите, когато сбъхти лиха

градушка — в двора тъй размятаха и сбиха

навалицата в миг куршумите: насам

едни се урнат, в миг нахвърлят се оттам

и други дирещи нататъка подслон

и те — и викове и писъци и стон

разцепят небеса… От полозите свои,

зад прозорци, стени и зидове, порои

куршуми сипеха вразите. Отговор

на тях, напусто се отнейде в равний двор

обади гръм и друг, и пропищят далеко

куршумите без цел, или изпляскат преко

насреща по стени и покриви — и прах

там от мазилките изкъртят те: зад тях

затулен е врагът и над черковни двори

изсипва залпове.

Но ето и топори

затряскаха: войска на портите напре…

Отвътре урна се навалица да спре

напора им; но в миг изпраскаха удари

и урната едвам навалицата свари

да дотърчи дотам; изкъртени врати

увиснаха — врагът напре да полети

навътре, блъвнал залп от двора ги посрещна…

А гръм и викове пред портата отсрещна,

и там, избухнаха — а ето и отвъд, —

но с бесни викове от три страни врагът

нахълта в двора… В миг, от залпа покосени,

труп трупа навали. През тях се разярени

нахвърлят сган по сган, ей други подир тях —

и в дим и стон и рев и викове „аллах!“ —

се всичко завъртя, разбърка и замята:

отсам се щик превий, отвъд се на земята

превърне труп, сгърчей и се превърне пак

и замотай с ръце — а татък вирнат крак

прерита; налетял, препънат се гаврътне

низам; нататък се, в гърдите смушкан, гътне

мъж. Гръм посреща гръм. Пречаткат щикове.

Там изпищят деца — отсреща викове

и рев — и всичко се разбърка смутолеви:

налитане и бяг, — дим и огън цеви

изригащи, и нож през ножове и щик

през щикове, и гръм и писъци и вик…

И в миг черковний двор на пъкъл се превърна.

„Окото божие от робът се отвърна“ —

тъй летописеца, от кърви ужасен,

едничък от сечта на тоя грозен ден

избавен (ден и нощ под трупове спотаян)

бележи: — „Само мен, изгубил свяс, отчаян,

остави, само мен на неговия гняв

един свидетел ням. Защо ли, боже прав?“

А сган по сган вали през вече проломени

врати за зверщини и кърви настървени —

и те довършваха с нечута стръв и бяс,

което в първий щурм и борене в несвяс

там бяха минали другарите им люти —

кондака превъртя гаджалин и стовари

в главата и добий нещастник недобит,

затирен чер феллах халоса щик и вбит

в ребрата прерущи на момъка изпънат

на гръб, и без това умиращ — —

Нависна тъмна нощ на небеса. Събран

во смрадний въздух, дим се сви като саван

над мъртвий град. Тук-там избухнат извисени

езици плам и пак се дръпнат, спотаени

в продънената паст на съсипните. Вик

се татък нейде счуй и сдавено за миг

заглъхне; тресне гръм и пропищи в въздуха

отплеснатий куршум; — ей урне се и глухо

далеч се отехти порутена стена, —

и пак таинствена, зловеща тишина

настане, сякаше нощта со трепет таен

се вслуша в ужаса. А ето из незнаен

кът татък нейде-си извит високо глас

в тъмата се разля — предсънен див намаз

подзема муезин невидим в мрачината:

„Един е в небеса аллах и на земята

един е неговий изпратеник пророк —

и праведний му съд е кратък и жесток:

Аз дойдох на света с меч неговата слава

да славя. И тежко на онзи, що въстава

срещу ми. Той ръка срещу самий аллах

подига… вятъра тъй както полский прах

пилей, така от мен той разпилян ще бъде.

Аллаху воля е — и с воля той отсъди!

И праведний му съд с кратък и жесток.

Така вещае той чрез своя пръв пророк:

Месата им да са на хищни птици пища,

змия да свий гнездо на техните огнища.

От робството глава кога подигне роб —

тя дига се за меч! Да се провърне в гроб

земята, дето е живял гяур! Забива

той кръст на гробове — плуг кървавата нива

на неговий живот да разоре на кръст…

С ръцете ни аллах изпълни своята мъст,

служители сме ний на волята му свята.

Един е в небеса аллах и на земята

един е неговий изпратеник пророк!“

В заглъхналата нощ зловещ и див и строг

на къснй муезин замре гласът далеко

от ек неотразен. Че в съсипните ека

се беше притаил, затрупан в пепелта

на пожарищата — там, дето бе смъртта

подпряла тъмен лик, над сгради обгорени

и в пустошния мрак с очи бездънни взрени

следеше своите служители — далеч

едни как вън града, на лагер, сити веч

на стръв, станяха се за сън, — а други още

все жадни бродят тук и там, до тъмни нощи…

И в техний кървав дъх позна дъхът си тя…

И сви в беззвучен смях изюдени уста.