Кървава песен

Песен първаНА ЗАСЕДАНИЕ

Вечер в Каменград. — Съсед. — Какво се върши в града. — Младен у Дойчинови в пруста. — Потона. — По стените. — Два реда хора, два разни разговора. — Дивисил. — Белина почва. — Дойчин в Цариград. — Дивисил предвещава съдбата на Каменград. — Каменградския Плутарх. — От Гюргево до Олимп. — Къшлак. — Българите в Бялград и превземането на крепостта. — Войводата идва. — Сприха реч. — Дневния ред на заседанието. — Младеновата реч за народа. — Гняв на Войводата и свада с Младена. — По него време.

Изстъпва в далнини намръщений Бунай;

на снежния му връх, над преспите, сияй

вечерна слънчева позлата. Ей отмина

зад тъмните гори, подмамен към чужбина,

приветний ясен ден по знайния си път;

и облачета рой подире му летят,

игриви пролетни сирачета, съзети

сега чак, бързишком надварят се — наети

да го настигнат. Тих и благ ветрец пове;

полето глъхне. Тук и там се отзове

самотно сепнат ек, или отзвук от песен —

и чезне някъде в дрезгавини унесен…

Яздача морен кон пои на речний брод…

Работник закъснял ускорва муден ход,

загрижен за дома, където го отдавно

очакват… Затрептя вечерницата, бавно

възлязла в небеса… Из Каменград блести

сам-тамо огнец плах — и сякаше вести,

че още все радят там грижните стопани,

а негли заедно, че с гостени отбрани

на личен празник е събрана челядта.

По глухи улици отдавна е нощта

отсенки метнала и сякаше се будно

ослушва в стъпките на скитниците, мудно

сегиз-тогива що препречват кръстопът.

Понякога се счуй, в затънтен някой кът

невнятен ромон от сподавени говори,

или прошумоли чевръст вървеж през двори

и скрипнат излеком открехнати врати…

Ей през тъмата се на стъгдата вести

отсянка мъжка в миг — и бързо там отсреш

премина. С омисъл не скритом ли по нещо

тоз нощеходник е потръгнал насаме?

Ей на разпътица отново се таме

вести, застана миг — и бързо взе посока

надясно. А отвъд, под стряхата широка

на ниска къщица, на заслон две жени

стояха — отдалеч там с поглед в тъмнини

следещи сянката, додето зад извива

да се затули тя нататък. Мълчаливо

спогледаха се те, и след минута пак

подзеха разговор, поволно в нощний мрак

размахвайки ръце.

— „Тъй, тъй ти казвам, Ралко,

дошло ми е дотук… Одеве щехме смалко

там с моя хубостник очи да издерем.

Навирил син глава — зарязал е съвсем

и работи и дом. Къде ще му е края,

кой знае. Чедо бре, му викам: теб ли тая

остана? А пък той подсвирква си с уста —

не ще биля да знай… и денем и нощя

фишеци прави.“

— „Ех, не се коси, невясто; —

я моя Дивисил… Не свърта го на място

от месеци насам! — тук другата подзе. —

и цялата рода е турил на нозе —

и аз на старини не мога да почина…

А по баща си пък и тримата ми сина…

Мъже, що се рекло — та те ли пък назад

от другите? Не е туй само в наший град;

навред, що се рекло… Уж бехме есенеска

отсекли да годим Деяна, а и днеска

така си все стои, замръзна, ден за ден…

«Ех — каже Дивисил, — годен е и Младен —

па виж, че… друга е сега на ред изгора:

Деян ще да деи каквото всички хора.»“

— „Тъй, Ралко, тъй. Това и моя хубостник

все пее. Господ знай какъв ще е постиг…

Превърна се света! — пак първата подхвана. —

На пътя от пазар ме срещат отзарана

Матейчини, сами ходили по купеж —

хе, викам аз, това годеж и все годеж

не ще е! За кога ще бъде сватба, Вело?

Какво ти е Младен? А тя, виж, поглед свела

и се усмихва… «Ех, и неи до ще ред —

отвръща — може пък че друга по-напред,

та нашата тогаз… на време по-честито.»

И смеря ме с очи така-е дяволито,

като че аз не знам надека бие тя…

Тъй, тъй ти казвам аз — превърнал се света:

мъжете нейсе, то… ами пък и жените!

Младен разбърка тук на огъня главните —

И ей го на, кой знай къде отива пак.“

Пропяха повторно петлите в нощний мрак,

сроени в небеса, редееха, гасняха

звездици, като че в нечакана уплаха

от ясний месечка, надникнал издалеч…

А не довършваха жените все пак реч —

„тъй, тъй“, обади се едната и подкара,

по нея другата „що се рекло“ в превара

подметне приказка и нямат думи край.

Понякога така се жица размотай

на стъкнатия стан: стопанката чевръсто

се приведе да я подхване, с два я пръста

полека залови — а ето изведнъж

се тя преметне пак, изщъпната, надлъж

из вътъкът, и ей и друга — и додето

с тях да се справи тя, несетно се времето

изнизва.

А Младен — опазиха добре

старешките очи че беше той — запре

пред тъмните врати на дом самотен, в мрака

издигнат глух и пуст, и излеком потрака

там по уречен знак. Открехна се завчас

висотата врата, и гърлест мъжки глас

посрещна новий гост.

За нея вечер звани,

завари в пруста той отдавна вече сбрани

другари, около приветний домакин.

И само липсваше Войводата един,

селата през дене излязъл да споходи.

И чакаха го те от час на час да доди. —

Младен се настани при масата посред,

където току тъй се виждаха, без ред,

компаси и книжа и карти навалени.

Прекъснати за миг, отново подловени

екнаха препирни. Но в общий разговор

не се намеси той и рядко тъмен взор

обръщаше към тях, случайно само слово

дозел — ослуша се, и залови отново

книжата. Но не би задълго и това.

Извърнал на ръка подплесната глава,

той към потонът се унесено загледа:

за пръв път в пъстрата и стройна разпореда

съзря той смисъл — в туй, което е дълбал

с длетото си резач и с четката въртял

зографин, докато изтъкнат ред картини

по воля може би на щедри домакини.

Там с варакосани изпъкнали бразди,

потонът е кръстом на четири връсти

сделен. И всяка връст, с бои особни, има

особен изглед: пролет, лято, есен, зима…

— Поле се зеленей над вратнята, отпред,

обсипано с цветя: кокиче, гороцвет,

жълт смин, червен божур, зимбили и лалета;

а татък, дето се привършува полето,

се вижда нисък плет от някой полугар —

разтирил стадо, млад усамотен овчар,

подплеснат на кривак, с цафара медна свири,

и дългий му перчем по вятъра се шири,

по вятъра, що вей в цвят буен дървеса…

— Разтварят се отвъд пък други небеса:

ей слънцето посред, на пладне спряно, грее —

пшеничен златен клас в полето се желтее;

жътварки, на постат прекършили снага,

чевръсто сърпове повели са в ръка,

а спретнат драгоман вий с вителя вързопи —

и в угледни кръстци нарастват тежки снопи.

Зад тях се равен път нататък криволи,

по него мудно се извиват ред коли,

отвозвайки плодът към равните хармани…

— Оттамо изведнъж се, с облаци застлани,

есенни небеса тъмнеят в далнини:

лозари весели — мъже, моми, жени —

с широки кошници, понесени на рамо,

към поставът вървят, покачения тамо

на процепа аргат поема от ръце

поднесения плод с улебнато лице,

подметнал, види се, при туй шеговна дума.

А гойни волове, разпрегнати край друма,

помахвайки с опаш, спокойно си пасат.

На кичестий орех, зад синура отвъд,

възрастнати деца по клони се съзират…

— Оттук, зад среднята преграда, се простират

вериги планини в таинствен полумрак

и ширят се безкрай поля, повити в сняг.

И селце, скътано помежду две долчини,

нататък се видней — из ниските кумини

на стълбове се вий прозрачно-синкав чад…

Сред тая сетня връст е кръг продълговат

отмерен — вътре в особена картина:

на гости сбрана е там весела дружина.

Трапеза на витло е в стаята посред

извита — и седят, тъй както му е ред,

пред нея: попът, кум, кума и стари свати,

по них и целий род… Там две калини млади

поднасят гозби; сам, на челото с червен

перник, обхожда ги напетий младожен,

и с бъклица в ръка честити гости кани…

А права там стои, во свилени премяни,

неотсрамената невяста, с вит и свит

над челото венец, и с було лик прикрит.

Напъват се свирци там в къта отстранени

и зяпат ги деца, край тях накуп стълпени…

А целия потон, изкусно той сделен

на четири връсти, с венец е обграден

наоколо, венец от ветки позлатени —

дафина и чемшир… Там дето са словени

разделните бразди — там на самата сред —

разцепена виси примамливо на глед

червена, кървава узункюприйска диня:

по заръките от самата домакиня

издялана е тъй и там насред е тя

наместена. И кой не би й мисълта

досетил? — както е тя сочна и наляна,

да се налива тъй коляно по коляно

и зрей за съдбини честити дом и род;

и както семките на тоя сладък плод,

да се множат така и челяди, на бога

по воля — за живот во благодат и слога.

Несетно погледи Младен изви в захлас

към източния кът, де в нисък коностас

кандилце трепка пред свещената икона,

со гранки палмови обвита, от Сиона

от самий домакин на ранни младини

донесени… Оттам по белите стени

картини, стегнати все в рамки позлатени,

се вият дълъг низ, изкусно наредени —

три на самата сред: могъщий цар Асен

до трона прав стои и поглед вдъхновен

отправил в небеса — като че да ги пита

во подвигът му смел дали съдба честита

го чака?… Ето там великий Симеон

с дружина отборна, на буйногривен кон

възседнал, в Цариград тържествено навлиза,

понесъл ключове, насреща му излиза

из порти Николай Мистик и сам Роман

Лакапен. Над стени там горе е насбран

народ и вперил е в войтелини очи —

един при тях, отпред, разправя им и сочи

с ръка: той някога, навярно, ще е бил

в плен и онези там, в които взор е впил,

добре познава… Ей и трета път отляво:

под сенчест матор дъб е седнал величаво

Крум. Из гората се войници надалеч

събират — два от тях поднасят му на меч

отсечената в бой глава на Никифора.

От миг на миг по-жив и волен разговора

Ехти в широкий пруст. Два свещника едвам

посред на масата светулкат, в ясний плам

на буйния оджак възмогнат, замъждели —

тъй като в небеса звездици закъснели

мъждят, иззад гори щом месец засияй.

Как тоя буен плам си охолно играй

по тъмните стени с отхвърлени сянки!

Като че вятър лих с широколисти гранки!

Ту свий и сблъсква ги, ту метне, разнесе,

чак до потонът ги нагоре отнесе,

и ги разхвърля там по старите отбрани

тарелки и тави и лъснати сахани,

като огърлици нанизани надлъж

върху полиците — превий ги изведнъж

и превърти оттам и сниши чак до пода,

и се шегува с тях тъй както му е сгода.

А тези, чийто отсенки буйний плам

размята, в двоен ред събрани бяха там.

Край огънят, отпред, по-старите седяха:

Марин Белина, Рад Радойков, зван и Влаха,

затуй, че някога по Влашко нейде бил;

а по средата им сам дядо Дивисил,

комуто челядта полвина село прави!

Седемдесет годин на плещите си здрави

той носи; три роди човешки преживял,

три сина сокола в земята закопал

и още се на три и радва и гордее.

Сърцето младо е, макар да се белее

косата като сняг. И неговата реч —

спокойна, ясна, бе прочута надалеч

по свят! Не всякога обича да говори

той, но пък затова, когато реч отвори,

не думи сякаше из старчески уста

се ронят, а цветя на мир и на света

утеха — с мъдростта на опит оросени,

и бистри ставаха душите най-смутени.

От младини не бе той хващал ни една

от книгите, на ум во днешни времена

що учат хората; и библията само

четеше. Някога превий глава над рамо

и почне — и таквиз разправя! Напокон

Белина стареца нарече фармасон

за тия; тъй си го и хорицата прости

зовяха досега — а още, че през пости

той не държеше пост, макар на вяра твърд.

И богомолник бе и благ и милосърд,

И в струване добро не знаеше почивка.

В несгоди и беди не падаше усмивка

под рунтавий мустак от старчески уста

и поглед ясен; но зад тая яснота

и зад усмивката на устните му свити

като че ли слова неказани и скрити

понявга трепваха… на нещо тайно знак?

Те само трепваха и скриваха се пак…

Отдясно стареца самичкият стопанин

бе седнал, първенец почтен, Дойчин Диманин,

с калъпен морав фес, до вежди схлупен чак,

подхапал връхчеца на левий си мустак

и дългия синджир на златний си часовник

увивайки на пръст. Като добър къщовник,

самичък рядко той отваряше уста,

и не пребиваше на гостите речта.

Но и за него пък наваксваше Белина.

Започнал беше той, и вече пред стотина

предмета претърчал, в Елада ходил чак,

към прежний разговор да свърне смогна пак

отново, и така захвана да разправя:

— „То тъй е. Умному и мало довелява,

що има стара реч. Но нейсе. То се знай,

че всичко на света си има своя край!

От памтивек до днес и опит и наука

доказуват това… Дълбока е поука

на елинский мъдрец в безценните слова:

Достойний мъж не се познава по това

к а к в о започва, но от д е и к а к започва —

дали по правий път кормилото насочва,

или току така подкара я насвос…

Изуй цървулите — и през морето бос:

че всичко е късмет!… Какво например, стана

с ония дето все минаваха Балкана?

Язък и туй за туй! Не му е път оттам,

през Дунава отвъд, от Влашко — а отсам,

където й гняздото. В недрата на народа

ори и сей, и трай — хелбетя до ще сгода

да цъфне и узрей… Дочакал тоз колай,

запретвай сърпът — ряз! И на ти тебе край!“

При тези думи той ръката си издигна,

скриви я като сърп, с едно око подмигна

и рязна в въздуха… Без малко тоя мах

поджънал би носът на сгърчения Влах.

Да се не беше той отдръпнал мигновено —

и само буен смях ръката му пожена.

Усмихна се и сам Белина. В Каменград

отколе дойде той, учен граматик млад,

учител се цени и вече оттогава

каменогражданин си е и до днес остава.

Навреме смогна той кумин да задими,

навреме, както му е ред, се задоми,

навреме нагласи световната нагласа.

Едничко не можи навреме да сколаса —

дечица, радост и отмяна в старостта,

но… божа воля то над тези е неща!

Сега живее си самотно той, заровен

в книжа, и събирач на старини грижовен

все току пълни с тях тефтер подир тефтер,

от гръцки пак пример (макар да не достигва

тоз чак до древността) мустаци той подстригва

и смърка емфие. При туй и обичай

той имаше, съвсем по гръцки — тъй без край

да дрънка, отведнъж каквото е запляскал…

Белина в Каменград зовяха Старий даскал.

— „Това че е така — подзе на сгода реч

след туй стопанина, — с дене е знайно веч…

Когато ходихме с покойний поп Обрейка

во Цариград, веднъж при дяда ви Славейка

гостувахме. Таман черковния въпрос

по него време се започваше, таквоз,

да се избистря. Прр! През Дунава прелетя

отсам Хаджията с юнашката си чета.

Кого де срещнеш, все за нея хорати,

по вестниците все за нея се вести:

там станал бой, а там до крак ги уж избили,

ама до крак!… А там отново се вестили…

Какви, какви не щеш… На думата си пак

да дойда. Надвечер, кажи го ти, по мрак

наминахме у тях. Широка гола стая,

и две свещи горят. Окото ми се смая

от първи път: книжа, книжа — и пак книжа:

да кажа хиляди — не ще да е лъжа!

С една реч — мрак! В мрака ума ти да се слише

А сам край масата се той привел и пише,

замислен нещо си, унесен. Час и два,

кажи го, ние там се бавихме. Това

и онова така от дума, та на дума,

било за в работа, било саде за глума —

и до Хаджията дойдохме напокон…

А всяка дума — на! не дума — милион…

Ний само запяхме с покойний поп Обрейка…

— Не там е гъдела — тъй дядо ви Славейко

започна: — много ний ще има да търпим!

Да се отнайнапред черковно уредим,

па с божа воля… то от гърци като хване,

на гърци няма я докрай да си остане!

Школьото се влече подир черковний пеш,

а през школьото му е правия вървеж:

кога народът се духовно окопити,

ще знай на чело сам свобода да накити…

И тая, санким, то не трябва ний от ум

да я изпущаме, не, не! — но излека, без шум

да се подкарва тя без много да се дрънка

да си върви — и то отвътре, не отвънка…

Хаджията ли бил, или пък друг юнак,

отвън ли дойде — зла съдба ще има пак.

И вие знаете, че приказка си има —

калето не отвън, отвътре се превзима!“

Самодоволен, че речта си тъй разви

и свърши, погледи към сбраните изви,

изгледа ги и пак, по други път, отново

да свърне смери той към първото си слово,

като чевръсто сви от синий си пакет

цигара. Ала го превари той ред

сам дядо Дивисил, мустаци пооправи,

посви с гласа и тъй продума:

„Думи прави!

И Левски казваше преди години сам —

отвътре! Тъй върви от Благовец насам.

Тъй тряба да върви… В туй само смисъл има,

в таз смисъл и успех — доколкото го взима

умът ми, ако ще да няма и съвсем,

все е от полза пак. Ний тряба да дадем

на делото сами насоката най-прека.

Туй всичко що за нас прелита отдалеко —

да идва и веднъж и дваж и двайсет пъти,

от него нищо пак не ще да се измъти…

Едни ли идваха и мряха в таз земя

юнашка смърт; — но кой, кажи ми, проумя

защо и за какво те мряха? Чужд остана

на подвизите им народа. Сал Балкана

чу и видя, и той едничък ги разбра —

и кости им свети на отпочив прибра

в недрата си… Светци на обичта безумна

към бащиния край! Борбата те безшумно

тук трябваше да я подхванат по-напред —

да я подготвят тук, полека и по ред,

тъй както тука е, на мястото, най-сгода.

Да казват, чувам аз, че упорит народа

бил. Вярно, упорит е той и твърдоглав.

Не пречи нищо туй — по неговия нрав

когато се върви и действува. Най-сладка

на орех костелив е втвърдналата ядка —

зависи ореха кой как ще го строши.

Веднъж да се разбере, веднъж да се реши,

тогаз ще видите що българина значи!

Какво е връщане не знай, кога закрачи

напред, и крачи той през огън и вода…

А туй, що казвате — че щяло до беда

да дойде — без беда не става нищо тука;

беда е първото начало на сполука.

На сума работи до днеска на глава

сме ний излизали, аз вярвам и в това —

от ударна ръка се дело не изплясва,

и с делото юнак за подвизи израства!

Такива работи, кат нашта, ази знам

не само тук да са вървели тъй, и там,

където са били — имало е и сълзи;

най-вече дето е вървяло с крачки бързи

към не от по-напреж съзнана ясно цел.

Не бързайте. В пет дни не можеме предел

най лесно предели на робство петвековно…

Сърце ми, моето сърце старешко, ковно

предчувствие гнети, като железен млат:

ще се превърне в прах цветущий Каменград!

Да бъде волята господня! Тя, която

над всичко бди, ще бди над нашто дело свято.

Ний няма от беди какво да се боим;

димът на нашите жилища — жъртвен дим

ще е пред светия олтар на свободата:

това ми шепне мен сърцето в радост свята —

не ме е лъгало до днеска то…“

„Амин,

на тая харна реч! — самия домакин

се тук обади, пак наканен да подхване. —

Начало да дадем, та веч каквото стане!“

— „Да — тука подлови Белина — то се знай!

Началото добро — добър довожда край.

А сякаш всичко е дошло пък и на сгода.

Речта ми, санким, е за нашия Войвода.

Осанка, поглед, ход и горд юнашки вид,

в Елада да е бил — същински Леонид!

Не знам дали е бил и той кат наший сприха

не споменува туй Плутархос. Кам да биха

и другите така, не падвахме назад

от елините ний; а наший Каменград

би гръмнал по света, глава би всички свили:

на нови времена и нови Термопили!…

Да, пример ще е той през бъдащите дни —

за юношите, па и не за тях едни —

за всички! Житие аз вече съм скроил,

по тънко всичко съм пресметнал, наредил,

но, то се знае, все ще тряба да се чака —

когато се развей во Каменград байрака,

тогава белким ред ще дойде и за край

на житието… Да, а трябва да се знай

какво е мислено, говорено, кроено

и вършено; това на книга наредено,

осмислено — светът история зове:

от нея всичките велики умове

са черпели пример и твърдата си воля

калили, както днес, тъй също и отколе.

Да, тъй е то. А ей да ви разправя аз

такъв един пример, що надали от вас

го някой знае.“

Тук той другите озърна,

опъна дваж емфе и думата завърна

отново: „Лани се събрали на съвет

во Гюргев, тамошний потаен комитет —

известния под името централний —

мъже все опитни и момци идеални…

Разискват плана те напреко и надлъж,

там както му е ред и трябва. Изведнъж —

хоп! — в стаята при тях се вмъква полицая:

«Какви сте?» — пита той — и никой, от замая,

ни хък, ни гък. А ей, смърлушен в тъмний кът

таме Войводата изстъпя — за вратът

допипва го и — бух! — навънка из вратата.

А после, там, отвън, посочва му с ръката:

«Туй, домнул, виждаш ли го? То казва се врата,

туй мандало, — а тук са сбрани господа:

при господа се то през просо тъй не плещи, —

потропай тук изпървом… Щиу булгарещи?

Ахейците така я сдрефили веднъж

при Троя; та дори най-личния им мъж,

Агамемнон — и той! И всякой взел да гледа: —

оцапахме я! Тук обаче Диомеда

сам Зевс подучил… Е, та то се вече знай…

Изчезнал, яко дим, горкия полицай.»“

Каменоградския Плутарх я тъй подведе,

така се замота, задрънка и заплете,

че другите се там спогледаха в уплах;

а пък на среща му безцеремонний Влах,

не смогнал да надвий на дрямка опачина,

тъй кралимарковски широко се прозина,

че малко остана да го налапа той…

След Диомеда се помъкна тъмен рой

херои: Менелай, Минетий Мирмидонски,

Аякс и някой Сарпедо Илионски

златодоспехия божествен Ахилес,

Алцибиад — що сам на верния си пес

отрязъл опашът — по него сонм богини

и богове, от връх олимпските вършини,

и бозна още кой… Отдавна тишина

бе около му там. А в древни времена

веднъж залетял, се оратора забрави

и нямаше ниет речта си да остави:

като гняздото над някой крив кумин

възправен щъркел бял мъсърски паладин,

кога заклепе — спре, озърне се и зине

и ей заклепе пак, като ме който мине —

минава, за да чуй каквото пляска той…

Така заплеснат сам в несвесний говор свой,

Белина не съзре, самите му другари,

че го не слушаха отдавна веч. Немари

за тъмните слова на стареца бъбрив,

те бяха вслушани во разговора жив

подзет отвъд — таме от другите събрани —

и жив и подловен со думи по-разбрани.

Там бяха седнали по-младите на връст,

по-отбрани мъже, извити околвръст:

най-видния от тях — векил Вълкан Гошана,

Сокола, Чер Чемер и Дейо Делибана,

Захарий Влайко, Ворчо, Дрина и Върбан

от Стрелча, а при тях стоеше и Първан,

по прозвище Хъшлак, с дебел резец на чело

и вежди свъсени. Кой знай в какво си дело

замесен някога, той бащина си праг

напуснал, в чужбина завян, немил-недраг

се скитал бозна де и, чак подир години

завърнат, заживял при свои и роднини —

и с прозвище Хъшлак наречен за това.

За него из града се носеше мълва,

че с Панайота е тършувал по Балкана,

и не току веднъж, че таз на чело рана

оттам я носи той… Белина само знай

за тия работи подробно, но ги тай

в дебел и нов тефтер по тънко изредени

и на кориците тъй с надпис означени:

„Пространно житие на Ружина Първан,

Хъшлака иначе по прякор назован,

во Каменград роден на трийсет и девето…“

От час на час през реч прекъсван, на сърцето

с яд беше подловил намръщений Хъшлак:

— „И казвал съм ви аз, и казвам ето пак —

мен тая работа не ми е май за вяра;

не само во една съм ази врял попара

и знам на сладкото горчивия лизет…

За бунт, за кръвнина сме сторили ниет,

не липсуват дори и карти и компаси —

при тези думи той презрително глава си

към масата изви — и всичко е наред:

плю, плю! — за уроки — кат тиквата на плет!

А тиквата на плет — един кривак й стига:

бух! — на ти тиквеник… На думи и на книга

ний опашът на жив вълчага мерим, хей,

и само господ знай каква ще ни огрей…

Тоз, що за свобода милее не на дума,

не търси път с компас през планинската шума,

нито я кара той през куп за грош така,

ний както… Той не е поканен на тлъка,

на сватба, на зефет — а на хоро хайдушко,

където нож играй и пей иглянка пушка.

Все сметки чувам аз днес, вчера онзи ден,

все планове. И в тях не ми харесва мен —

вий на голямо все я карате! Вземете

пример от другите, по-опитни: правете

като шпаньолите… самси Наполеон —

той! — в чудо се видя и, знайте, напокон

как стана. И за нас най-вече туй приляга:

на чети — всякъде и никъде… веднага

и тук, и там, и там — внезапно… пожари,

бий, блъскай! Чергата да пламне да гори

отвред. Тъй с малкото голямото се върши.

Когато на дъбът се клонето окърши —

по-лесно пада. Нас, навремето, в Белград

току ни тъпчеха все с тактики у рат,

фортификацие и сума бош-лафлъци —

а практиката бе на турците у ръце,

и боят брачата го ядоха насвос.

Добри са работи, но искам аз, таквоз,

да кажа, че — не са за нази те! Ни ази,

ни ти, ни той не сме за тия — и да пази

бог, ако мислите, че нашия народ

с такива тактики ще мине онзи брод,

пред който се е спрял. Да, чети, чети, чети —

а мирния народ, вий него оставете,

той нека си стои — той нека зад гърба

опора нам да е в великата борба, —

нам помощ, на врагът при всяка сгода спънка

бил който и да бил, каквото и да дрънка —

не искам и да знам. Единствения план

за работа с успех е тоя — начертан

от Левски, начертан и завещан на нази.

В борбата цял народ да хласнете? Да пази

Бог! За това не е настанал още час.

Народа? Цял народ? Добре го зная аз:

от памтивека той привел е над орало

врат, на робията обръгнал от начало —

и работи таквиз, каквито вам се щат,

не са за него. Вий по крив вървите път,

по път на жъртвите за онзи, дето вее!

Аз виждам пак, че кръв нахалос ще се лее.“

„Пророк — я виж! — обади се извит

към говорящия, Сокола, и сърдит

прибави сопнато: — Тя тая си е стара.

Да се намери пък и кой да я повтаря!

Народния човек с народа се глуми…“

— „Соколе мой, назад словата си вземи! —

отвърна първий пак: — Това не е превара,

което думам аз. Май твърде много вяра

вий давате на тез поклони и хвалби,

що пред Войводата принасят тук с торби!

Ех, да ги цункам аз таквиз самун-душмани,

умът им — врък-шоврък: под женските сукмани!

И виждал съм ги аз, и знам ги: димне дим —

иди та ги гони! Не ще да удържим

и първий напън с тях.“ Застанал край стената,

подви нозе сега, подпре се на едната

ръка и седна той, и смери надалеч

с очи, а после тъй отново почна реч,

като зави мустак: "И срам и поразия!

Такава, санким, я оцапаха в Сърбия

на времето… Седим там в някоя механа —

нахълтат брачата, — мустак на кръвнина —

и вик и копрене, като петли по ярка,

и нямат брой ни край песни за Крали Марка…

Раковски, бог да го прости, ще да посвий

с глава, па каже: „Ех, не гледайте ги вий,

юнаци всички са, ей тука — вина ради.“

А дядо Илю се по дългата поглади,

па махне тъй с ръка… И виж, не напокон

така се сбъдна. На турский гарнизон

кога нападнахме во Бялград — от стотина,

с нас дето тръгнаха, едвам ли два-тримина

куршум опърли. Зер, не беше то шега.

Зад тъмните стени на крепостта врага,

ех, майка стара — на: не пляска сръбски, с думи

а с непрекъсната градушка от куршуми.

Пат-пат-пат! Гърр! — се чуй от дясната страна

и дим, като мъгла по Стара планина,

се вие. А така отвъде и отляво.

А по средата ний, заложени наздраво,

мълчим и се таим. Ни шук, нито мълва…

Сал дядо Илю понадникне там с глава,

отдръпне се и — сст! — изшитка с пръст на устни:

на тия работи той майстор е изкусни —

и гъделът му знай… Та искам да река —

стоим, таиме се, заседнали така

и чакаме… И ей, в миг с пръсти той изсвири,

замахна с ятаган — и цял го рой сподири

през рова: пляс, плюс, бух! Аллах! И вик и вой…

Юруш — на крепостта — това се вика бой!

Докле да мигне миг — ний бяхме горе вече…

Два-три миросал бях по тиквите — изпречи

четвърти муцуна манафска и за миг,

докле да видя аз, той в рамото ми щик —

хряз!… Свят се завъртя в очите ми и блясна!

И възнак полетях — в тила ме нещо сврасна…

Бре, майка стара, сам извръщам аз очи

и гледам — бамбашка такова е личи:

ни гръм, ни вик… Ехе, каква ли ще е тая?

си мисля… Гледам го: висока, дълга стая,

настлана со легла надлъж по двоен ред.

„Наздраве! — вика ми отдясно млад съсед,

като мамул увит в бандажи и парцали: —

Живей ли още?… Ех, та дека да сме знали…“

Но тук зададе се, на свита на чело

княз Михаил — запре при всякое легло,

запитва всякого и ядно вежди мръщи —

че чува отговор отвред един и същи:

„Какъв си? — Българин! «А ти сокол-юнак,

отде си?» — Българин! — и тоз отвръща пак.

Тук, там — и дойде ред съседа ми да пита.

А чувам аз един от неговата свита

да казва: «На гърди е с осем рани той,

че първи с нож в ръка налетя в люти бой!»

Самичък Михаил на гръд обляна в кърви

му тури кръст: «А ти, от соколите първи,

какъв си?» — Българин! — и тоя изрева…

Ядовно Михаил назад изви глава

и с огнени очи наоколо обшари:

«И тук ли липсуват пак мойте кокошари?!»

Отнейде си едвам обади се един,

едничък сърбин сал, едничък майчин син…

Отново Михаил: «А твое име?» — Гавра! —

Избухна като топ отвсъде смях и гавра

и князът с свитата не се видя биля

кога одра навън и де се запиля…

А тя каква била? — Когато прогърмяло

в града пред кулата, по ридът побеляло

от кринолини, тъй покрито изведнъж,

като от гъби след есенски топъл дъжд.

Юнаци! Толкова юнащината чини!

Прищъпнали снаги со женски кринолини,

на-на! опридали къде Топчидере…“

— „Я виж! А по-напред си гърлото дере,

че българина бил не знам каква нерода! —

обади се сега Стоимен Ружин Брода: —

Сама се замота лисицата в капана!“

„Дръж! Зере виж, че пак гаджосала в Балкана!

Не ми е дума мен за тия, що в торба

са турили глава и с турчина борба

им е душа и свят — а тези ми юнаци,

що по кюшетата опъват сал мустаци,

в полето знаещи, че се плъсти трева,

в гората ходили — но само за дърва!…

Но ще ви видим, де, и вас, не е далеко —

да димне само дим! Тук в стаята се леко

и евтино таквиз продават…“

С тез слова

подзе се изведнъж нечакана мълва

и препирни. На две половини разделени,

спокойни най-напреж, а после разярени,

едни се други те отрупваха с укор —

и почнатия тих изпървом разговор

от миг на миг след туй по-лих и буен става,

и сля се най-подир той в неразбрана врява,

чак вънка тътнеща далеко и в нощта…

Тоз викне сепнато, а онзи през глъчта

ръце размахва — реч да подлови се мъчи

обиден трети там, ей дигна се, изпъчи

гърди и за протест се бие в тях с юмрук;

отвъд се дигне смях; а там подзел напук,

приятно други пък кикоти се и слуша…

И никой никого през врявата не слуша.

Един замислено през общата мълва

спокойно Дивисил седеше, от слова

несвесни и съвсем почти че незасегнат.

Там до перваза на камината облегнат,

изглеждаше го той усмихнат под мустак,

и зина сам веднъж и замълча се пак —

че дума паметна в глъч не намери вреда.

Не пръв път слуша той подигнат за невреда

шум на младоците — и слуша и нехай,

че знае хъзът им, и знае колко трай.

А тъкмо него час, несетно, пред входа

застана горд и строг очакваний Войвода,

на сабя черенът притиснал во ръка,

а отподире му надничаха мрака

юнаци — отбора от неговата чета,

со грозно зинали мечкарски шишенета…

И екна в стаята сърдития му глас:

— „Туй само липсваше! Какъв е тоя бяс?

Или се мислите, че вече сте в Балкана?“

Кой както бе се спрял, така си и остана…

„На стража!“ — викна пак Войводата, извит

към сбраните отзад и с поглед ядовит

изгледа другите и сръчено отметна

наметка от плещи… От буйний пламък светна

пристегнатий на кръст аджемски лют ханджар —

юнаку подръка в беди най-скъп другар —

и два револвера, през рамо окачени,

от двете му страни… Безмълвни и смутени

спогледаха се там стоещите за миг —

и погледа му горд и смръкнатия лик,

те дъхаха и гняв и някаква закана…

Пристъпи пъргав той, край масата застана

И прогърмя: „Добър потаен комитет!

А да не сте се пък събрали на зефет?

Главата, види се, на плещи ви додява…“

И без да чака той ни дума, ни оправа,

пристъпи ядно пак и даде знак с глава

Младену. Насаме потихом след това

си нещо шепнеха те двама тамо в къта…

Отново всякой се на мястото си скъта

и говор шепотом поведоха едвам

отделна думица се счуваше сам-там.

Но не за дълго бе и тая тиха сгода,

че някакво писмо ядовния Войвода

разтворил, смачка го, изви го, извъртя —

и хвърли в огъня, където запламтя

завчас и бързо се на пепел то обърна…

И пак сега се той към сбраните извърна:

— „Все думи, думи… Тоз отпреде ти стърчи

и се потрива, друг замазва ти очи

все с философии и баби деветини.

За мързеливите — ха, с хиляди причини

за мързел. А отвън писмо подир писмо

прехвръкват… «Види се, до лято, на само

ще дигате байрак!» — От Враца пишат вчера,

а днес от Сливен пък: «На сладка са вечеря

по Стара планина юнаците — оттам

юнашки поздрави изпращат те и вам!»

Юнашки поздрави! Намерили юнаци…

Докле не станат тук пет хиляди чекмаци,

не ще се заиграй хоро на турски гроб.

На черната земя ще си остане роб

все българина пак — и гол и бос ще проси,

и ще човърка все черковните въпроси…

Борци! А искат все на готово кравай…

Таз залюляла, таз ще ни и закопай!“

Укор върху укор се сипеха безчетни

върху събраните, и думи неприветни

като светкавици се мятаха връз тях.

Но вече минал бе изпръвния уплах;

небето почваше изново да се ведри,

и тук-там ясен луч, предвестник благощедри,

измежду облаци промъкнат, затрептя —

спокойна дума от войводските уста…

Понякога така чевръстите зидари,

макар клепалото отдавна да удари

за работа, в ръце уж взели сечива,

подхванат разговор — полека се слова

в глъч заплетат, глъчта превърнат и на врява,

додето най-подир заломоти разправа

и хората сбере на пътя тичешком —

да гледат с врява как се зида зид и дом.

А първомайстора, нанякъде отлъчен,

нечакано пред тях с укор застане злъчен,

и сепнуват се те — ни дума, ни мълва;

залавят се за миг за свойте сечива,

и работа кипи и двойно наспорява…

По опит знаят те: най-буен гняв престава

и най-ядовна реч добър добива край,

за който премълчи навреме и претрай;

самичък майстора отпосле пак, доволен,

ще я подкара там на разговор поволен.

Сам пред камината приседнал бе допрян

Войводата сега. От пламъка огрян,

бе образа му тих, спокоен, благ и бодър:

но както по-напред, во погледа му модър

тайнствен някакъв и горд сияе плам…

И ето че така той заговори сам:

— „Най-после, все едно, дали това са верни

известия, или тъй само преднамерни

желания, таквиз, каквито ни се щат.

Сега ли само аз ги чувам първи път!

Ще видиме и тях; ще видиме словата

на дело, в кръв и плът. Тогаз!… Това е свята

борба, що на мегдан юнашки ще делим

ний с кръвния си враг — и връх ще удържим:

не е то вече сън, ни дума, ни превара!

Успех е само там, където има вяра

и воля — а не са те само в таз душа,

с надежди само аз сърце си не теша,

когато казувам, че време наближава…

Ей до възкръсний ден не много ощ остава;

клашника си зелен е метнал на плещи

Балкана — че и той готов е, ни вести…

Но днес е други час! А друг час — друго слово.

Какво ни липсува, що имаме готово,

вий знаете сами. Отново в Цариград

е за оръжие изпратено… Назад

не ще останем ний от другите. Писмата

и куриерите, които от страната

пристигат всеки ден, говорят все едно —

говорят, че навред посяното зърно

израсло е и плод такъв обилен дало,

какъвто и насън не се е привидяло

на никого от нас: налива се и зрей

класът на нивата народна и ни грей

с надеждата света за жътва изобилна.

И слабата ръка до вчера, днес е силна —

да, с правдата на туй, което вложи в нас

сам господ, с волята на който дойде час

да грабнем сърпа ний и жънем класовете

на своя труд… Навред са сбирани съвети —

не зарад общото и знайното, че то

решено е — а туй на всякое место

що има свое си и трябва се отделно

решенье. Час не е за брътвене безцелно —

народа е готов и чака само знак!

Ще се явят безчет юнаци под байрак,

и днес, когато е подготвено делото

така, остава да обмислиме, каквото

е нужно засега и е сега на ред.

Мъже сте, давайте по мъжки тук съвет!…“

„Съвет! — обади се пръв Дейо Делибана: —

Какъв съвет ви взел! Ей дека е Балкана! —

Развивайте байрак и аз съм с първи пръв.

Отдавна моя нож е жаден зарад кръв.“

— „Балкана и без теб го знаем“ — ядовито

прекъсна го Младен и поглед упорито

взря към Войводата. На масата с ръка

облегнат, стана той и продължи така:

„Та онзи ден… Нима и днес ще се подкара

пак онзиденшното? Това е изневяра!

Не отредихме ний тазвечерний съвет

за туй, което ти, Войводо, по-напред

говори — а да се размисли как да стане

и де ще можеме да свикаме събранье,

па там да се реши от всички: що и как…

Ще се явят безчет юнаци под байрак,

ти казваш… Смятана е в къщи тая смятка —

доколко право, то все още е загадка,

то още се не знай… Изпитал съм го сам,

видял съм го с очи, и мога да ви дам

пряк отговор: това, което се решава

от нази, сбрани тук, сал нази задължава.

Вий знайте, българин когато занехай,

какво е! Знаете какъв постигна край

старозагорското въстание… Събрани

водачите, така и онака да стане

решавахме — е зер, юнаци под байрак

безчет ще се явят — доволно само знак

да се даде! — И знак се даде, но мърцина…

И под байрака се явихме неколцина,

които вземахме решенье отнапред

за други, мислейки, че всичко е наред

и ясно, както се в книжата отбелязва —

и както някому се ревне да разказва…

Вий знайте, българин когато занехай,

какво е. Но в това нехайство той си знай,

че прав е. Кой е тоз, що с своето решенье

му се натрапува? За неговото мненье

веднъж от понапред дали е попитал той?

Благат е тоз народ, що има разум свой

и се на чуждия в измами не поддава!

Народните дела изискват и управа

народна. Казвал съм и казвам пак: не нам

да заповядва той, тоз, който ще въстава —

и нека затова самичък си решава…

Нам ревне се, твърдим ний често: дойде час!

А тъй ли е? Това народний само глас

призван е да реши — и нека той решава.

Ти казваш: общото решено е… И права

е дума. Но и тук да чуем — може той

и за това, отде да знаем, поглед свой

да има — трябва ний да чуем що говори.

Зовеме ли го ний с тирана да се бори,

редът му е в съвет да има дума пръв —

че той ще потвърди, каквото каже, с кръв

и сълзи. Ако зла иначе съдбина

сполетя, тоз народ довека ще проклина

нас, наште имена — че силом към беди

сме го повели ний. Що е било преди,

то на предишните за сметка да остане.

За шум ли само ний ще дигаме въстанье?

Тогаз е лесно — два гърмежа… да се чуй —

и хайде нагости в Румъния след туй…

Аз мисля ето що: да найдем начин сгоден,

и нека се сберат на общ събор народен

избрани пратеници от всякой комитет —

та общото дело от общия съвет

така да се реши…Народа ще въстава,

и нека за това самичък той решава.“

А до Младена спрян, Войводата сега

се в погледа му взря и тежка му ръка

отпусна в сръчен мах на неговото рамо

и ядовито го прекъсна: „Туй ли само!

Ха-ха! А нямаш ли, мой драги, ти на ум

и друго? Знам го, знам… И нека тъй да бъде!

Ще свикам общ събор и нека той отсъди…

Вий мислите, от вас че нещо аз тая,

че моето лице е денем с таз боя,

а нощем с друга? Аз на кришмиш не играя

и, както някои измежду вас, не лая

на месеца… Каквото народа сам желай,

ще видим. Всичко туй ще трябва вече край

да вземе.“

Сръчно се извърна той и глухо

отново стъпките му твърди се зачуха

из глъхналия пруст. С приведена глава

седяха сбраните и никому слова

не идваха на ум да каже в тая сгода —

и ту Младена те, ту гневния Войвода,

недоумявайки, споглеждаха в уплах.

Защо бе всичко туй, оставаше за тях

загадка, докато Войводата отново

застана посред тях и пак завърна слово:

„Ще видиш кой е кум и кой е сват от нас!

Гласът народен е глас божи — тоя глас

ще да реши, дали съм в право да налагам

аз свойта воля и… Или ще се подлагам

за мост на други… Туй ще ви омръзне май!

В такива работи тоз, който врял е, знай

какъв е изхода — нехари и похаби

където поведат…там, дето много баби

се бъркат, ражда се нерода напокон.

Да бъде. Ази сам по целия район

ще пиша — нека туй по вашему да стане!

Ще видим! Днешното последно заседанье

затварям.“

— „И добре ще сториш! — мълчалив

до него миг стоял и в разговора жив

невмесен, изведнъж Сокола се обади: —

Един на другиго очите с думи вади…

Решено! И така, аз мисля най-добре.“

И към Младена се той някак си той взре

особно, кивна му, чевръсто мигом стана,

и заговори му, като през кръст го хвана

и с него заедно излезе. Бяха те

другари, не от днес и вчера: от дете

Сокола знаеше Младена, сдругарени

отпосле юноши, и всичките промени

в живота заедно делили след това —

откак военното училище в Москва

напуснаха.

— „Все тъй нетърпелив и сприха

като барут! — така започна той изтихо:

Да остри камъка — и пущат искри. Ти,

от тебе първи път не чувам тез слова…

Знам! Ти пред мене се затуй недей запъва.

Търпен — спасен. Потрай. Ще видиме тепърва…

Зарана аз пак отивам… Слушай мен —

да бъде между вас въпроса изравнен,

недей му преко тъй в очите всичко тика:

ти в тия работи дръж малко политика,

Да, да!… Не бързай тук, додето дойда, трай —

ще видим…“ В разговор все тъй, към горний край,

нататък бързайки, другарите завиха.

А с болка на душа, след препирнята лиха,

един се подир друг разидоха оттам

събраните, из път разделен, всякой сам

и всякой на душа со скрита тежка мъка.

Ей наближава ден, а разпрата недъга

подяда делото… С какво ли най-накрай

ще ни изварди тя и ненадейно смай?

--------------------------------

Таквиз събрания и сговори потайни

навсъде ставаха по всичките окрайни

на Българско. Тогаз кръстосваха навред

в села и градове апостоли безчет

и слово божие вестяха на народа —

заветно слово за избава и свобода.

И от чертозите на заможний, та чак

и до колибата на сетния сирак

туй слово срещаха душите в жажда свята,

при пролет както се посрещат от земята

лучите слънчеви… Скиталец непознат

понявга мерне се по село или град —

мълва го тутакси по дирите спревари

и дълго се след туй от млади и от стари

предава шепнешком. Превръща се херой

скиталеца: така и онака уж той

бил казал някому — война ще се отвори,

че с полумесеца щял кръста да се бори,

и то за сетен път, на смърт или живот…

И ще възкръснял пак един умрял народ…

И всякой таз мълва в сърцето с трепет живи

ловеше. Тъй кога над изкласили ниви

вечерника повей и с тъмния си шум

задипли класове, орача, спрян на друм,

се вслушва, чувайки предчувствие честито;

та и дома, ноще, тоз шум все упорито

му се причува пак и сепва го от сън,

и през прозореца надниква той, навън

ослушан, поглед впил в небето озвездено.

А често, гръмка реч подзели, вдъхновено

свещениците от черковния амвон

тълкуваха зарад поробений Сион

и близкий ден, денят на кървава разплата,

когато би ще с меч изгонен супостата.

И верящий народ с приведена глава

се вслушваше во тез пророчески слова,

и мудно стъпваше, след отпуска черковен,

към дома — първи път, през гнета петвековен

во храма божи чул желана сладка реч:

— Бъдете готови! Часът не е далеч…

И нам се пада дял да сме изкупна жъртва

на бъдни дни… Блажен, от прозабянье мъртво

тоз, който правдата в сърцето си взлелей,

че в този свят смъртта изкупува живота…

Кръвта на божий син проляна на Голгота,

кръвта на хиляди борци за светлина

говори: братия, дерзайте — в кръвнина

изгрява слънцето на бъдащност честита!

О, чудни времена! Броженье неприкрито —

от него въздуха бе сякаш заразен.

В мечти и помисли за бъдащия ден,

бе настоящия забравен… Веч настана

и цветна пролет; ей наметна сам Балкана

зелена долама; работни драги дни

дойдоха, ала се нарядко в равнини

орачът охолен вестяваше с орало

и, като никога, бе глухо, запустяло

по пътища, преди тъй шумни в пролетта.

Вместо по стъгдите, потайно по къщя

на сбор работници с търговци се беряха

и други сметки там по други ред държаха;

и често пъти тъй до късно прязнощ чак

те престояваха. Край буйния оджак

разправяше се там за дните неотдавни,

за паметни дела на труженици славни,

нежалили живот за своя роден край —

тез, на които се тъжовний гроб не знай,

или пък за онез, които, по чужбина

бездомни скитници, разсипваха мърцина

и сили и живот — едни в Диарбекир,

в Жан д’Акър други, там довеки божий мир

от преизподнята на тъмните зандани

да гледат, през окна в земята прокопани.

Каменоградския войвода бе един

от тия ратници. От няколко годин,

ту в Влашко зиме хъш, нехайник за прехрана,

ту лете зъл хайдут низ дебри по Балкана,

той своя пламен дух в борбите бе калил,

мечти за друг живот в сърцето си таил…

И дойде чакан ден — избраник от избрани,

той мина Дунава с великото призванье

на вожд народен… Сам навсъде беше той,

ни денем, ни ноще умора и покой

не знаещ… И сега, когато в полунощи

се разотидоха съзваните, той още

безсънно в пруста се разхождаше и сам

диктуваше писма, при слабий свещен плам

на свойте писари — и ту над тях възправен

застане, вгледа се, ту пак си ходът бавен

подземе. —

Сън дълбок бе морната земя

унесъл. В хладний лъх на нощната тъма

шумът си вплиташе Балкана, вечно буден,

понесъл тайната света на своя чуден

блян, там на висини към ясните звезди, —

а подир него се на мътните води

на Лудя Яна вий безумно буйний ропот,

като да заглуши вълшебния му шопот…

Спи Каменград. Навред е мрак и тишина.

И само някъде, като из срутина,

се екот провлече, или пък безответно

пролае татък псе в просъница. Несетно

загаснаха свещи в Дойчиновия пруст:

в дрезгавината се таинствен, глух и пуст

тъмней високий дом, широките си стряхи

като крила прострял над нощни сенки плахи,

и самотията под стълбения свод

отйеква стъпките от мерний бавен ход

на бодрий страж, завит в клашника си широки —

ту там се мерно той под зидове високи,

ту застои се пак на каменния двор,

на пушката опрян, и вперя орлов взор

в небесни висини, където в път уречен

потихом месечко към чужди край далечен,

усмихнат, е повел звездици плах керван;

и дълго в него той се вглежда замечтан,

на устни стиснати со недомълвно слово —

и мудно мерен ход подзема пак изново.