Кървава песен

Врагът наближава към града. — Върлите боеве по височините. — Убиват Горана. — Зеленгора отмъщава с топора си. — Неговата херойска смърт. — Борците отбиват неприятелската атака. — Боят стихва. — Жъртвите. — Подновеният пристъп на низамите, предвождани от Адила. — Още по-лют бой. — Смъртта на Димо Ружина. — Подкрепата на Хъшлака и Младеновата дружина. — Убиват Сокола. — Съдбоносна изненада в решителния миг на боя. — Трупът на войводата, влачен от коня. — Паника. — Мъдрителя пред трупа. — Турците навлизат в Каменград. — Последня съпротива. — Боевете в града. — Подвигът и страшната смърт на Хъшлака. — Зверства. — Убиват Вела. — Захвърленият труп на поп Матея. — Нощта се спуща над Каменград. — В светлината на пожарите и пламналите клади.

ЧАСТ ПЪРВА

Зората подрани. Настана седми ден.

Борците свари той по върха на Зелен

и по Висок. Безред по хълмите далеко

те бързаха отвъд, преваляха и преко

отсам по валога възпираха; едни

там спират на почив, а други отстрани

завръщат. Горе, веч в окопите прибрани,

тоз чисти пушка, друг развързаните рани

превързва; счува се и смях и глъч сърдит

нататък. Метна се през рова тами и свит

Хъшлака дрехата отърся — ей, изправен,

кой знае за какво ръце размахва. Бавен

подзела ход далеч, дружина шумна сви

в долът — и друга ей отсреща изкриви

зад хълма, — и навред, додето стига глед,

навалици и шум и лутане без ред;

като пчели, кога им майката изхвръкне

из старата тръвна и роя се помъкне

подире й — от клон на клона прехвърчи,

и пълни въздуха с бръмтежа си, бучи

и как и де да се намести дири сгода.

Издебна ги врагът — и не реши изхода

на вчерашния бой, тъй кървав, храбростта:

и видеха едвам те късно вечерта,

че накъм юг врагът колони по колони

преведе на обход, по завалните склони

под Петлевец, оттам за право в Каменград…

Напусто се Младен нахвърли, пръв назад

момците си отвел от лютий бой, навреме

измамата видял — врагът успя да вземе

далеко преднина. Напусто да го спрат

нахвърлиха се там през планинския път

Хъшлака и от юг Сокола — не възпряха

те тъмни пълчища… И бързо полетяха

сами за към Висок, през горски теснини,

без път, през върхове и върли стръмнини,

и пред окопите превариха ги рано

в зори.

Настръхнал се далеч тъмней Балкана,

и като вчера пак и влажен и студен

вей утренник. От връх към върха отстранен

се реят облаци, провлечени лениво,

последни признаци на време променливо;

и слънцето на вис възмогнато, обля

с напрегнати лучи и хълми и поля

нататък; тук и там се дига тънка пара

прозирна, като че през летен ден омара.

А тъмна рат далеч през хълмите оттам

на изток преваля насам и по-насам,

и по долината разгърнала колони,

понесе се напред по завалните склони —

напред и все напред. Ей предни редове

към Кукла и висок запъплаха. Зове

тръба. Оръжие по припора пресветна.

Шум някакъв изби. И емната безчетна

рат, тъкмо припора нагоре да възпре,

сдели и пръсна се на три страни — и спре.

И тъп вик и тръби отново пак се счуха…

А още все, далеч отсреща, тъмна глухо

приижда паплач…

Шум се смътен в пустошта

пронесе. Блъвна дим под склона. Пропищя

далеч из въздуха там първата граната…

Ей хлопна някъде. Отдолу в равнината

бял дим и тук и там отскочи — ето пак —

и татък по-отвъд — и също бял фъндак

из въздуха се вий и тай, разляган бавно…

Преваря гръм и гръмът, избуботи — неравно

се тътен понесе и глухо сгръмоли,

като от буря ек далечен. Просвредли

граната въздуха, ей друга — ей пропука

и третя, хласната оттатък… Изписука

и друга отстрана бог знае накъде…

И по окопите, там онзи приведе

глава и сгуши се; тук други счепка в пръсти

брада и нещо си измъмри; там се кръсти

младок; а стреснато до него други врат

извий и някъде оглежда се назад —

край него сякаш е граната профучала,

и той я търси там къде се е завряла…

Ей пак избуботи, протътне. Засвредлят

гранати въздуха. И пак. И трети път.

Но веч претръпнали борците, и съзети

от първия уплах, нехаеха. Възйети

по ровът тук и там заничаха — превит

тоз, онзи пропълзял по насипа и, скрит,

протяга врат далеч по валога да гледа…

На връхния окоп наскочили, съседа

съсед, изправен прав, подкача и с ръка

му сочи някъде; от насипа крака

протегнал, Чер-Чемер кой знай кому се плези;

и Стария Братой от ровът да излезе

по ровкавата пръст катери се едвам,

и Влад Страшила го нагоре дърпа, сам

прилегнал, току-що на рова таз изкачен;

прав-правеничък, сам до знамето, разкрачен,

е Ворчо и с ръка като да дава знак

надолу някому, и вика — викне, пак

с ръце замахва в миг, и нещо си гърлани…

Ей вик подйеха там и други, насъбрани

отпред на кривия недокопан люнет;

ей счуват се псувни; — и плъпнаха отвред

далеч по билото, над насипи, люнети

и над окопите, юнаците възйети —

като по върхища на Стара планина

високи борове, — тук кичор, настрана

два-три, пак купчина, а татък десетина

един до друг наред: по цялата долина

под тях, по рътища и припори, вилней

зъл вихър, трясък, гръм и тътена кънтей

до небеса, а те стоят, така безгрижни,

за вихъра чак там на върха недостижни,

не мислейки и тях че той ще налети.

Но ето, кой знай де запращани преди,

насам и по-насам запискаха гранати.

Макар че не една все още да пропрати

там зад окопите и присмех и псувни,

все пак мнозина се, зад засипи едни

и други татък по окопите, прибраха —

че по-начесто все гранатите летяха,

по-сигурно сега насам и по-насам.

И в средния редут, при знамето, едвам

Сокола се прибра, просвири и се мухна

граната в срещний ров — и пак оттам избухна

с рев, плам изригнала, и плам и дим и пръст…

И пръта с знамето, като че крехка тръст,

преви и настрана се люшна и увисна.

От нея трясъка не млъкнал — втора писна

граната: в сивата гранитна канара

отдолу прасна тя и въздуха раздра

и пукот и прожиж: и, прасната, изкърти

парчета камъни и прати ги за смърти

да търсят близо там, далеч и по-далеч.

Но се наоколо борците бяха веч

прибрали — и така напусто профучаха

гранатни късове и камънаци. Влаха,

един към знамето закрачил, изтърва

винтовка — че парче гранатно отърва

наполвин дръжката от нея, и притръпна

ръката му; а там, приведен, се отдръпна

и Ворчо, знамето дошъл да дигне пак —

че тъкмо под носът на пъргавий юнак

прописна кой знай що и се въвре в земята,

и пръст изхвръкнала засипа му ръката;

отдръпнат се изви той и надолу взре

и пак приведе се, превитий прът въвре

в земята и се горд до знамето изправи —

и махна той с ръка, извика и прибави

такава попръжня, че около му в миг

избухна смях, подзет и по-натам, и вик

и смях от ров на ров далеко се пронесе…

А ето въздуха отново се разтресе

от гръм и пукоти; и тъпо се проби

през тях отнякъде тръба. Ей в миг заби

оттатъка барабан — сдребни, затряска, урна…

И мигом видеха отгоре как се втурна

с рев паплачта на щурм, напреко през димът

по припора — и там на юг, и по ридът

към север: в устрем дива колони по колони,

като че вихър ги разблъска и подгони.

Топове млъкнаха. И само беше чут

и рев и топот тъп към средния редут,

където знамето се вейше пак побито

на върха — и на юг по билото извито

към ровът, дето бе високия Хъшлак

за разпореди прав застанал. Даден знак

бе по окопите, и дотогаз смълчани,

те в миг изригнаха… През залпът изгърлани

залп и на облачни кълба се въздими

дим — и помъкна се нататък по хълми,

като мъгли кога от влажните долини

се мудно повлекат нагоре към вършини.

Ей ревна трети залп. Четвърти. Като ек

от тях, протътнаха и други надалек

от север и от юг. Ей млъкнаха. Изписка

куршум. Два, още два. Замятаха се близко

низами, тирнати по припора. Ей вик

от върха се подзе. Кръстоса щика щик,

и сабя сабята замахната отсича…

Ей татък през димът юнак полетял тича;

низамин възнак се превръща, повален,

надолу… Враг на враг се хвърля разярен,

налита, смита го и тръшва се сполетен,

сам не видял отде, нито дори досетен,

едвам що пушката издигнал пак готов

за удар… Тъп тътнеш, и звън оръжен, зов —

по-татък вик, псувни… рев и трясък, вик и стон…

И близо и далеч по завалния склон,

покрай окопите, се емна и подхвана

борбата, и такваз смутевица настана

и бърканица, че не знаеше ни кой

напада, нито кой се брани.

Върлий бой,

на север упорит започнат най-изпървен,

където бе Младен, и настървен и кървен

се бързо подлови по-лют и по-жесток

при средния редут надясно от Висок,

насред на преслопа, там, дето бе Сокола

загнезден. Втори път по стръмнината гола

се впуща паплачта — оставила безчет

там жъртви, — втори път повръща се безред

разпръсната назад. Но ето, подкрепена

от нови сили, пак полетя настървена

с див, бесен вик… орди навалят през орди…

До трупът пада труп… Ред тъмен разреди —

напред изстъпва друг. Тоз пада; тоз прескочил

трупът и повален се тръшне. Ей насочил

тук сабя мелязим се превърти и спре —

и грохне възнак. Там се свий и пооре

с глава напред висок манафин; сграбчил шия,

прожилена с куршум, извърнат юзбашия

гърлани що му глас държи и пак лети

напред — но друг куршум го сепне, и сгрохти

и той надолу там по склона и зарита…

А паплачта, отзад засилена, налита,

приижда и вали напред и все напред…

С куршуми покосен е първи, втори ред:

през труповете им напред се хвърля трети,

четвърти — ето ги пред първите люнети,

и на окопите се втурнаха на щик…

Дочакани дотам, насреща им се с вик

нахвърляха сега борците. Гръм престана —

щурм против щурма, гръд срещу гърди. Настана

нечуван, адски бой… За кърви настървен,

отчатква щика щик, и трясъка студен

на нож о ножове се в ревът бесен сляха,

от хиляди гърла изтласкан. Първи Влаха

изскочи — рипнаха на неговия зов

Страшила, Влад, Горан и целия се ров

изсипа подир тях, — а ето и Сокола

отвъд, и Чер-Чемер до него, Стамен Лола,

Витан Догана, Рад Белиша и Китан

от Бъта, — емна се оттатък и Вълкан

Гошана, Чубрата и Ветко, Дейо Бала,

а ей настигна ги и Димо Груда, пала

навирил, господ знай отде я доловил…

Напират враг до враг… И пушката извил

наопаки, бухти кого де свари Влаха,

и сабя кривица Страшила вий и маха…

Там труп се превърти и грохне, там глава

се метне скастрена… Прерипна, изрева,

промушен в рамото от остър щик, Горана,

и сабя изтървал, за пушката се хвана

на впуснатия там насреща му феллах,

и в слабините го в миг срита, с един мах

за гърлото с нокте го скепса… а довтаса

друг пъргав — в темето Горана буторяса

с кондак, издигна го за още един път —

но ето спуснати отгоре му летят

и Граха и Китан и двата Беламора;

а видел как Горан бе сбъхтан, Зеленгора

и по тъдешний край юнака млад Топора

зовяха, — откато по-лани на Козлец

го бяха свардили читаци от Стрелец,

и той с топора си от тях се бе избавил,

двамина мъртви там накастрени оставил.

Като малцина той и на куршум макар

изкусен, винаги на път ли, на пазар

ще ходи — винаги в ръка му е топора,

и днес в окопа бе пак с него Зеленгора.

За верний си другар той с него полетя

да мсти сега, и там замахнал, извъртя

и пъргавий феллах по темето халоса —

и острия топор, главата къдрокоса

на черния юнак разсякъл, се заби

чак до гръбнака му — и шурната изби

кръв, и по челото на Граха чак попръска…

А трупът метна се надолу и затръска

ръце по урвата. Горановия труп

да грабне Зеленгор наведе се, а куп

читаци, щик до щик, върху му наваляха

и смушкаха го те — макар Китан и Граха

и малкий Беламор и Бойчо от Бързан

да ги отпъдиха, и Граха и Първан

от Бъта, първий с щик, а втория с кондака

на свойто шишене, жестоко за юнака

се отплатиха. Там по урвестия склон,

и върху трупа на Горан, с гърч и стон

върдаляха се труп до трупа навалени…

А ето други пак налитат разярени,

и враг се залови с врагът и тук и там —

нататък гонят се, настигнати отсам,

сборичкат се, напред и наназад отбягват;

претряскат щикове: на въздуха посягват

ръце; отчатне нож; и пушка предрънчи

отхвърлена; и вред и вик и рев ечи,

и надпреварят се псувни и в бяс удари…

А вече там на юг, с юнаците другари

далеч по валога прогонил лютий враг,

отдръпва се назад разрошений Хъшлак,

бог знае жъртва де калпака си оставил…

Отстрелва се назад врагът. Снага изправил

до канарата Смил, куршуми че пищят

неще дори да знай, и вече петий път

прицелен, изгърмя — и тоя път умерил:

и мелязимина по урвата, разперил

ръце, прегъна се и по очи и той

надолу поора. Оттатък чак Братой

прескочи и, прибран, загнезди се в люнета,

а с него Чиф-и-тек и ниските Вълчета —

и двете — винаги все заедно слухтят

как долу на отбой тръбите все тръбят

и тупкат и дребнят отнейде барабани

на сбор. По билото, тук пръснати, там сбрани,

отстрелват се едни и дърпат се назад

полека. Там отвъд изпънал се е Влад

от Попинци, крещи и нещо се заканя;

приклекне, изгърми и пак се Делибана

помъкне. Счуват се псувни и неразбран

вик долу. Още се разправят там Деян

и Бошко, заедно с Долнемахленский Тръне,

с отбитий сетен рой низами. Да се върне

извърна се Деян — из ниския трънак,

отзад, го изведнъж налетя зъл помак

и с щик под плешката отляво буторяса,

на помощ впусна се тук Тръне — и довтаса,

но късно, и макар че лютия помак

с премазана глава се в ниския трънак

превърна, изрева и вирнати замята

нозе, — Деян се сви и люпна на земята:

промушил бе щикът юнашкото сърце?

И свари само той да поднесе ръце

към гръд, де острий връх на щика бе промушен —

и превъртя очи и грохна се бездушен…

Престанал беше веч навсъде боя лют

и върл. И тук-таме куршум прописне чук

едвам, кой знай отде и закъде пропратен.

Ей вик се пронесе. Отнякъде невнят,

чак до окопите, се счуе горе стон —

и виждат се далеч таме по голий склон

как с гърч премятат се оставените жъртви,

и борят се с смъртта, ранени, полумъртви.

Престана лютий бой. И морните борци

се по окопите прибраха. И венци

на слава не едно чело ще да окичат.

И майки и чеда ще плачат и наричат,

сдни за свиден син, а други за баща

умрял в юнашка смърт — тях, клети в нищета

оставил. В песни тях певци ще ги възпяват,

доде се и борци и песните забравят —

до нови пак борби, за нови жъртви пак.

Ще ахне Дивисил за своя син юнак,

чул в боя на Висок юнашки как загина —

окото му сълза, последня може би;

но твърд е стареца, скръбта ще прескърби,

и зарад свиден син с въздишка ще отсъди:

Не беше моя дял, о, нека негов бъде! —

За мъж е мъжка смърт. Не е последен в род…

Дай боже другите на своя си народ

в борбите, винаги и винаги победни,

между борците му дано не са последни!

Не трая много мир и отдих от борба.

Ей долу екнаха тръба подир тръба

отново. Първий щурм юнаците отбили

едвам — и хвърли се пак с подновени сили

върху им лютий враг, орда подир орда.

И зареваха пак, далеко зад реда

на враговете, топ по топа — запищяха

гранати: тук едни, като напред, се вряха

в земята, друга там, разкъртила пръстта,

изфуква пак навън — и писна, затрещя

далеч по припори, на късове раздрана…

А пред люнетите, на рудната поляна

в набрания чакъл, сревани изведнъж

ей две се сблъскаха, изтряскаха и дъжд

се урна камъни и пръснати парчета…

И пак, и тоя път, борбата бе подзета

на север, дето бе Младен. А наваля

сган и отвъд, и там за щурм се разпиля

по склона дето бе дружина сбрал Хъшлака,

смълчан, ордиите отблизо да причака,

на щик — и нямаше там не един юнак:

и Ветко и Стоян от Стрелча, Смил Кавак

и Бошко Стария и Нешо Балабана —

чет нямат… и от тях най-вече за Деяна

намръщений Хъшлак изскърца зъби, свил

в гняв устни — за синът на старий Дивисил

и сестрин годеник, от него тъй обичан…

Пред средния редут, на дорест кон разтичан

зад пълчища за щурм готови, сам Адил

премина. Ето спре, юздите мигом свил

на пъргавия кон, и спре го и отседна

и махна сабя. С вик се паплачта безредна

нахвърля… Горе там, на върхът на рида,

с току-що придошли юнаци от града,

Сокола беше се отдавна сам да бди

изправил — и ревът на дивите орди,

когато до прицел на пушката достигна,

замахна той с ръка — и дружен залп изригна, —

и друг! И почна се чевръста перпирня

куршумна — голата неравна стръмнина

отдолу на гърмеж отвърна в миг с гърмежи,

и сякаш въздуха се сепна и наежи

от пукот и ехтеж. Изви се на кълба

дим — ниско сляга се, запъпла. На тръба

тръба се отзове. Изблъвне плам — отскочи

бял дим. И пак. Далеч се урне и проточи

залп. Нейде тъп и глух подзет, протътне шум…

Ж-ж-ж — остро прожижи отплеснатий куршум,

с-с-с! — като знак за млък да дава там просъска

друг, трети… През димът се тирне и разпръска

напред низами рой — прилегнат, скокнат пак;

и тресне, запращи гръм подир гръм — в букак

като че ли кога дърва секат дървари…

А сякаш тоя трясък да заглуши превари

отгоре блъвнал залп и татък разпиля

куршуми: също тъй по стръмен път коля

с чакъл когато се надолу влачат — рипне,

превие настрана подплашен кон, — и сипне

и с трясък урне се чакъла… В миг се сбра

на върха дим с димът. Замлъкна гръм. Раздра

вик въздуха. На враг врагът налетя стръвен,

и щурмът почна се отново, див и кръвен

щурм — и от две страни с еднакъв бяс подзет…

Обсипан припора бе с трупове безчет —

през тях прескачаха все нови повилнели

орди, подире им и други, път подзели

на бяг… И сипят се орда подир орда…

На падналий един по кръвната следа

и с вик и зверски рев изстъпват десетина…

Не стресна паплачта юначната дружина.

Сам пред юнаците Сокола най-напред

напира — Рад Финдек и Димо Късоглед,

Стоил Калинека и Райко Самохода

до него, — а отвъд, на своя смел войвода

подпора, литнаха: Стоичко Делирад,

Белиша, Беламор и Чубрата и Влад,

Тусчийски…Щика щик и ножа нож кръстоса —

отсякват се, трещят… Кондак извил, халоса

Калинек през вратът високия низам,

изпръкнал среща му, и там се превъртян

той възнак повали: протегна като вили

ръце — и метна се, опъната на жили,

главата му, очи в предсмъртен страх изви,

и клюмна. Впусна се над него, улови

Калинек пушката (пречупил бе с удара

той свойто шишене) — два щика се в превара

в гърба му врязаха и сам се повали

над жертвата си той… Отвъд се превали

и Димо Късоглед, до него Деио Бала,

на помощ на другар полетял като хала

отсреща — револвер пред него колага

отпъна, трясна гръм: преви левент снага

юнака тросна се по склона и зарита.

А ето рад Финдек, Белиша и Никита

от Петрич — чистят път по стръмния припор;

ей Димо Ружина, Горановий топор

извил, нахвърли се на помощ на другари —

и свраска в паплачта, когото дето свари,

не види и не се дори озръща той

дали връхлита враг, или халосва свой…

Избра си отдалеч юнака свойта жъртва

и с рев напреко там лети, не се озъртва,

и пътем само тук тогава угости,

замахнал, оногоз отпъди и лети,

и ето най-подир върху й че се впусна —

топора профуча и колагата плюсна,

през рамото отзад: удара, на подплес

отщъпнат, темето и аления фес

на израстний левент запрати по припора.

Замахът силен бе, а твърде слаб отпора,

и сам се завъртя захитений юнак;

а, скочил отстрана, брадат един читак

над кръста го отзад на щика си натъкна —

топора отстрана полетя и отхвръкна, —

а, подкосен с щикът, подире му и сам

юнака люпна се и по корем се там

на кървавий топор в острилото натъкна,

изхърка, сгърчи се, и сгърчен се измъкна

на бок — и рукна кръв, размесена с черва…

Но и брадатйй Се читак не отърва:

над него се изви с кондака си Догана

и сврасна го — а щик в гърдите му Гошана

проряза… Там отвъд разправят се Страшил

и Влаха и Първан и Палигора Смил —

и трясък, вик и рев до небеса се носи…

Отдолу дива сган налита. Къдрокоси

арапин най-напред, феллаха до феллах

след него, с зверски рев и викове „аллах!“

манафи цяла гмеж по припора възпира,

и друга подир тях и бърза и припира

напред. И сякаше превърнат на вулкан,

рев рика припора, и рев и неразбран

вой. Замъгли несвяс очи накървавени,

и дим, и дъх на кръв и пот. И озверени

лица. Премятат се кондаци; прерущят

пречупени ребра… куршуми пропищят

и тук и там; ръка откастрена отхвръкне —

глава се търколи. Посред димът изпъкне

враг стръвен на врагът по-стръвен — щикове

претракат… И псувни и рев и викове…

Изчезне ред — и в миг на смяна друг се струпа,

и пада труп до труп и трупове на трупа.

Беснее враг на враг; — в див, нечовешки бой

не разпознава враг врагът, ни своя свой…

При горний ред момци, на върха, за отмяна

готови, чакаше минута Делибана;

и видел как сега се сляха врага с враг —

той сегна, дръпна там затъкнатий байрак,

издигна го на вис, три пъти го преметна

на въздуха — и сам полетя пръв напред.

Наскочиха за миг юнаците отвред

и се понесоха на щурм подир юнака…

Потънаха и те — а скоро и байрака

изчезна в вихъра на боя разярен…

На предния окоп, с Горчана бе Младен

(по валога далеч успял да разпилее

сганта на Селями) и боят как вилнее

той гледаше таме под средния редут,

където най-напред започна и все лют

вилнее досега, — и виде той, приижда

несметна нова сган, додето чак се вижда,

зад хълмите далеч тъмнееща… И той,

преви зад припора с най-отборния рой

юнаци, сила в бой за бой не изтощили

и воля в кръвнини на нож и щик калили…

И там во вихъра на боя разярен

изчезна бързо сам с юнаците Младен,

тъй както преди миг изчезна и Хъшлака,

на помощ прехвърчал и той, видял с байрака

как Делибана знак подаде отдалеч.

А неочакваний, преминал през Просеч

в зори, с момците си самичкия Войвода

се спускаше натам. Отдавна, на изхода

на Мильова река, от върха лютий бой

на Кукла и Висок следеше мълком той,

и сгода чакаше с хвърчащата си чета

все отбор и за бой жаднееши момчета…

Изпратил беше вест той на Висок в зори,

но не достигна тя: през тъмните гори

прехвана вестника врагът и на засада

заложен, чакаше, приготвил изненада.

Навреме дойдоха Хъшлака и Младен.

Борците сепнати, отново, с подновен

бяс хвърлиха се пак: два часа на припора

вилнее лютий бой — нито един умора

не сети, бодро бе юнашкото сърце,

но твърд не беше веч на пъргави ръце

замахът, удара не винаги все верен,

и щик се не един пречупи, нож от черен

отлетя, от цвета кондака се отщъпна,

и не една ръка от удара изгръпна,

и сецва се на скок и мъжки изстъп крак…

Но Делибана пръв, и Стамен Ракитак

по него, ревнаха, и Дейо Делибита,

и Бойчо от Бързан, — а ето и Никита

от Петрич, отдалеч размахал боздуган

(с години кой знай де по тъмния таван

ръждивял) като бик срева и загърлани —

и сепната борци, около Дрина сбрани,

задържаши едвам напора, с нов се вик

нахвърлиха напред… Затряска щик о щик,

и запращяха пак кондаците извити…

И пада труп до груп. Ей пушка запокити

по-младий Беламор, с два щика изведнъж

в гърди промушен; свит се тръшна Стойко Ръж —

издутоустчитак го в слабините смушка

и стария юнак винтовката си пушка

до днешен ден не я изтървал от ръка —

ни в Бялград, ни в сечта при Кривата река,

ни во Сицилия, където с „Гарибалди“

в три боя бе се бил, — и тука го изварди

незнаен враг сега, и той я изтърва

да я не дигне веч… От болка изрева

и люпна се и пак, като съзет, юнака

подскочи, изрева, и бясно на читака

се хвърли, впи нокте во жилестий му врат

и сдърпа го — и в миг се сгърмоли назад

там с него… С боздуган читака чер Никита

халоса в темето — с краката си изрита

и претрепера цял несретника читак…

А все, и мъртъв, го не пусна Ръжа пак

от своите нокте, макар примрял от болка…

Захвърли Чер-Чемер седефена двустволка,

пречупена в гърба на лют левент низам,

и да му залови мартината, едвам

приведен — с щика си го хрясна през гръбнака

отгоре сух феллах, надолу повален по

склона. Отдалеч съгледа го Младен,

другарин от дете, а сетне и в чужбина,

без майка и баща останал сиротина

и той, на радостч и на беди другар —

съгледа го Младен и рипна той: удар —

кръстоса удара… А ето и Сокола

притича. Хвърли се отсреща Стамо Кола,

ей Палигора Смил, ей Стоимен Пелет —

тоз хласка, тоз бухти, а Делирад, нает

на двама за отпор, върти двуостра пелка

и кастри… Кръв шурти; по склона, като зелка

откастрена, глава далеч се търколи;

преметне се ръка; труп, смушкан, навали

и грохне настрана — а татък друг се тръшка

и стене… Рязнат с щик през рамото, изпъшка

и възнак тръсна се Стоичко Делирад,

най-ударний пушкар не само в Каменград,

а и по цялото широко Средногоре, —

на късатурата на младий Беламоре

(току-що повален, с кондаците пребит

в главата) Делирад връхлетя, и набит

на нея, върха й далака му проряза

отзад и кървав се през търбуха показа

изскочил — като че за нова жъртва пак.

да чака… Люпна се и рошавий Кавлак,

на щика с остър щик не сварил да отвърне…

До него тросна се Долнемахленски Търне,

со своята левент отхранена снага

притиснал израстний юначен колага,

що го през челото со сабята си тръсна

и му косматий лоб на две парчета пръсна;

под тежкия му труп приплюснат, изрева

юначний колага и сабя изтърва

от сгърчена ръка — а хвърли се Гошана

върху му, с тежкий ток на чизма подкована

затъпка зарад вик разчекнатий му зев…;

Мъдрителя — и той! — бог знай отдека, с рев

се спусна, ликът му опръскан с кърви, ляво

ухо увиснало окастрено — и право

лети, най-дето е лют кървавия бой:

където Чиф-и-тек и счумрений Братой

и Влад от Попинци до Влаха, и Сокола

до Ворча и Боян от Бъта с Гюро Лола,

подгонили врагьт, напред и все напред

налитаха… Съзрял Мъдрителя, Пелет

извика, друг оттам и той извит подхвана

викът. Извърна се да види Делибана

защо е тоя вик — и виде сетен път

юнака: жулна го и скастри през вратът

лют нож; — и щик отзад под плешката го хрясна и

гърбом съпна се юнака и се трясна

назад, изпънат цял — по белий му сюртук

запръска рукнала кръвта сърдита. Тук

върху низамина налетял, сам налетя

Сокола — в острий щик изчатка и отлетя

пречупена надве челична сабя… с вик

се хвърлиха отзад, връз дигналия щик

низамин, Ворчо, Влад, Стоимен Детелина

и Бошко от Бързан, — но късно. Миг не мина,

до първия низам изникна втор и трет:

и, смушкан, метна се Сокола сам, подйет

на четири щика, и метна се и викна…

На четири страни, далеч да пръсне, бликна

от люти щикове подсърдената кръв…

Тъй свари ранна смърт юнак в юнаци пръв.

И няма за юнак кой да заплаче. Лани

едничкия му брат обесиха душмани;

на заточение изпратен за Фезан,

баща му в дивата пустиня бе заклан;

а майка му, от скръб и плач избезумяла,

през зимата умре. Не беше останала

нито една душа безгробния юнак

с въздъх да спомене. Едничкия Хъшлак

бе само, но и той, от седми пояс рода,

сълза не бе пролял той в никаква несгода,

и за Сокола пак едва ли ще пролей —

и само може би, кога му домъчней,

ще скръцне зъби в гняв и мръсно ше изпсува.

А помен? Кой ли в бой умрелий поменува —

освен, нехаяна от всички, песента!

Опръскани там на Сокола от кръвта,

юнашки помен му направиха другари:

пръв пушката изви Хъшлака и стовари

най-предния низам по бръснатия врат —

превърнат грохна се на гръб левента млад,

и превъртя очи и, зинал да извика,

приклоцна зъби з миг и надве си езика

прехапа. Повтором намръщений Хъшлак

извърна пушката и, скръцнал зъби, пак

сливоса втория низамин, но мърцина —

че вече беше го отзад навървил Дрина

през кръста с щика си… А Ворчо, Бошко, Влад

от Попинци, Стоил Диманин, Делчо Рад

от Баня — с тъмна гмеж поднре им момчета

и двете отстрана преметнати Вълчета —

се бяха хвърлили, и кой където, как

завърнал, мушкаха и тупаха: кондак

кондака цепи, щик преваря с устрем щика,

и ножа нож… реве тоз тука, онзи вика

оттатък, и псувни, и крясъци и стон, —

и завъртяха се по завалния склон

два вихра, и се тъй в бесът си див среваха,

че сепна се под тях сама земята плахо…

Вилнели дотогаз на север и на юг

вихрушки, хукнали и те сега към тук —

тъй както стърготни и гвоздеи политат

един през друг, един връз други, към магнитът,

и се сборичкани по него налепят…

И опустя окоп и ров и върх и рът,

където преди час, един на други стръвен,

борец срещу борец мегдан деляха кръвен —

отвред се стекоха сега, след роя рой,

там, дето сетния и най-упорен бой

вилнее, дето се две сили разярени

среваха, като че земя и небо слени

с рев, трясъци и ек в световний сетен ден…

Напред и все напред прочистя път Младен,

напред и все напред се хвърляше Хъшлака,

напред и все напред юнака по юнака

налитаха в несвяс — напред и все напред,

и сякаше смъртта, по техний кървав след

разперила ръце, напред сама ги тласка:

безумния й смях през щикове претряска,

оттук в издигната кондаци изгрохти,

през саби скръстени оттатък прозвьнти,

с куршум нанякъде далеко там изписка,

зад грозните псувни се нанасам изкиска,

изгрохоти отвъд през рикнал зверски рев,

изблъвне тук с кръвта през зиналия зев

на сръгай труп, а там с последний дъх изхърка

на стъпканий борец… и сдави се, разбърка

из врявата за миг, и в общий рев се слей —

и сякаше, с смъртта самия ад се смей,

за плячката й паст раззчекнал…

И трясна изведнъж, далеч от север, екнал

залп, други, още два — и нечовешки вик

и трясък се зачу… Спре в рана мушнат щик,

застана нож на нож кръстосани, сви вирнат

на въздуха кондак — и враг на врагът тирнат

стъписан се озре… Понякога така

сред пътя клетник спре неволно и ръка,

без сам да знай защо, протегне и претръпне

цял, и назад му се примисли да се дръпне —

и да пристъпи пак напред, да викне с глас —

и не усеща той, че съдбоносен час

за него е дошъл, че спряло е да бие

сърцето, че смъртта крило над него вие,

като над препелек сокола остроклъв,

и той озърне се безсмислено и, кръв

изблъвнал из уста, се на земята тръсне…

Замаяно така изтупа да се пръсне

сърцето на боят — изтупа и примре.

В решителния миг борците нещо спре,

незнайно никому и сещано от всички.

То бе на ужаса безумний миг, еднички

миг, в който вихрите се спират, и в несвяс

когато хвърлени враг против врагът с бяс

се сепват — за назад и за напред еднакво

готови, като че едина друг очаква —

той да реши къде: напред или на бяг…

И тъкмо дето бе най-силен лютий враг

и боя най-жесток, Мъдрителя с Младена

където с сабите косяха, разярена

върху им дето се безчислената сган в п

оследня хвърли стръв, а беше пак проврян

и нейний ред сплътен, и тя се в ужас стремна

за бяг… и шум и вик нечакано се емна

цял вихър конници отсреща се изви:

накуп и пръснати по склона… Възкриви

насам един, превий нататък друг несвесен

и превърти се… Вик и цвилене… Понесен

цял рой се извъртя — и повилнял на скач,

кон дигне предница, и метне се ездач

отхвърлен; кон, ездач понесъл, пърха, хита

и превърти се кон с ездача — и полита,

върху му друг отзад, препънат превърти

и грохне се и той…

Ей повилнял лети

зелен арабски кон, изпънал дълга шия:

ранения юнак, увиснал на зенгия,

влече и мята той — насам и все насам…

Пръв вихрения кон съгледал, и едвам

съгледал, изрева Стоимен Ружин Брода:

„Войводата!“ Подзе и Райко Самохода:

„Войводата! Това е неговия кон!“

„Войводата убит!“ — извика Симеон

Диманин,… но, извит, Мъдрителя го сврасна

со сабя през уста,… и превъртян се трясна

юнака, в ужаса на кървавата сеч

изрекъл първата и съдбоносна реч —

и, грохнал повторно, с кръвта си пак я блъвна

нечуто… Извъртя пак сабя и се ръвна

Мъдрителя — срева на Брода… и светът

юнака видел би за най-последен път,

но в него миг, връх тях налетял, ги размята

понесения кон и, съпнат сам, в земята

удари с преднида и трясна повален.

И ревна Брода, свил кракът си преломен

през свирката надве от конското копито,

изписка Делчо Рад и поора с пробито

чело връз мъртвия Стоимен Детелин…

Останал на нозе Мъдрителя един,

преварил овреме да се отбий стъписан,

извърна се сега и се озърна слисан —

и виде как трупът се метна, превъртян

през коня, люшна се, и на гърба прострян

ръка изпъната през гривата отхвърли…

Отново пак се бе подхванал боя върли.

Но тия, преди миг що бяха в първий ред,

при всякой удар що летяха все напред,

отстъпваха сега назад, на ред последен —

и вече техний бой не беше бой победен…

Крила разперила, изви полет смъртта

сега и тласна тя на врагът паплачта

връз пръснати борци от ужаса обзети…

Един Мъдрителя не виде и не сети

обрата на боят, ни викът неразбран:

че на Войводата над трупа кървав спрян,

изпуснал сабя, той стоеше там загледан,

как алена струя по образа му бледен

кръв още все тече, от зиналата рана

на челото, — и зей юнашка гръд раздрана,

когато сприхав кон ранения юнак

е влачил… Претрошен е десния му крак,

и сабя счупена острилото си вбола

в разръфано бедро… „Това бе твоя воля —

и се изпълни тя!“ — Мъдрителя изви

стреперали уста… но в миг го залови

отзад за рамото ръката на Хъшлака:

„Какво си спрял! Юнак не плаче за юнака —

спасявай се…“ Изви Мъдрителя глава,

и спряха смръзнати на устните слова

ответни: пръснати от припора, отвсъде,

отстъпвайки и те на куп един събран,

последните борци налитащата сган

отбиваха. С ръка пресегна бързо, сдърпа

и скъса пазва в миг Мъдрителя, и кърпа

извадил — майчин дар й спомен, на сърце

скъп носен досега — со нея той лице

прикри на мъртвия войвода. И обърнат,

той грабна пушката на Ворча, там превърнат,

и в него, в ужаса предсмъртен, поглед впил…

А с бесен рев врагът насам бе навалил,

и Бошко от Бързан, Стоимен Брадски, Лола,

Китан и Рад Белиш, Тумбал и Стойчо Кола,

пред него сетни те, нагоре се едвам

отстрелват, бьрзайки по припора. И сам

Мъдрителя се с тях нагоре закатери —

и спре, и пушката насочи и помери,

но в уморената ръка притрепна тя

и блъвнатий куршум нахалос пропищя —

последния куршум изстреля татък в сброда,

връхлитащ да добий с кондаците си Брода,

разперил в ужаса насреща им ръце.

ЧАСТ ВТОРА

„Бог своя прозорец зад облаци затвори.

Изригна извори земята: от простори

небесни блъвнал, дъжд на порой заваля.

Потънаха гори, изчезнаха поля,

петнайсет лакета вода над планините

се дигна… Ден по ден минаваха се дните,

и колко минаха, не знаеха се те,

че никой техний чет нема да прочете —

че жив на долний свят нито един остана.“

И битописеца пред мене жив предстана,

на Вехтия завет през простите слова:

и виждах ази как плешива той глава

над книгата привел, спокойно нето шепне —

и пише старата десница, без да трепне.

Той пише приказка от някогашни дни,

предание за туй, во тъмни старини

което е било — кой знае и било ли;

повтаря спомен той за нявгашни неволи,

за дни невидени и за незнаен дял —

за свидна жъртва сам нито сълза пролял.

И нему леко е било да изговори:

„Бог своя прозорец зад облаци затвори!“

О, като него аз да бих можал така,

спокойно уловил перото во ръка,

да кажа: В Каменград жив никой не остана!

Не би имало кой, което в него стана,

да предаде в слова на бъдащите дни,

и би останало от тъмни старини

то само спомен блед за приказни неволни

за нещо-си било — кой знае и било ли!

Но тия грозни дни сам ази преживях.

Обърнал погледи към небеса, видях

когато ужаса над Каменград разтвори

паст, как зад облаци не само че затвори

бог своя прозорец — безмилостен и строг —

а и зад него как очи затвори бог…

Аз видех жъртвите. И видех аз во първий

и не последен ден, потоп от черни кърди

как рукна и заля озлочестепий грзд,

и как не пожалй смъртта ни стар, ни млад,

ни майка, ни дете во майка…

Изпревари

борците, към града отстъпващи, и свари

от север и от юг беснуващата сган

да влезе преди тях, и див настана плян

и сеч. Последний ден като че ли настана

на свят и на живот. И ужасът обхвана

най-сетня жива твар, и тя подири в бяг

спасение. И тя от побеснелий враг

не се спаси. Дори там, овреме успели

да се отвън града избавят, и подзели

път към Балкана, там по хълмите, и тях

сподири смърт. И тях, безумните от страх,

избавени от нож, настигнаха гранати; —

нехаещ своя свой познатия познати

не виждайки, лети от ужаса обзет

и тласка се за път напред и все напред —

и чедо майци път да мине не остава,

и майка чедото без милост отминава…

Отвъд, подгонени към върлия проход

на буйната река, се трупат за изход

тълпи, и блъскат се и викат разярени;

в неразборията, запречат навалени

коля с покъщнина планинский тесен път;

мъже припират с вик, крещят жени, реват

деца… Претряскаха гранати — и отчаян

рев писна. Трясна пак… И от редът се краен

обезумялата навалица в несвяс

нахвърли и напре по стръмний път, и в бяс,

изблъскана напред, се люшна и отплесна

един през други рой по урвата отвесна,

и с трясък, вик и рев полетя в пропастта, —

един през друг, един връз другиго… Смъртта

обилна жътва там нечакано пожена,

и, буйно придошла, реката разярена

се плисна сепната из свойте брегове,

и дръпна се, и с рев повлече трупове

надолу — тук ръка, на вис извита, сегне,

там мерне се глава, а татък се протегне

труп и преметне се и се изгуби пак

в ревещите вълни…

Беснуващия враг

отбиваха в града борците изнурени

с последни сили. Там по двори разпилени,

едни зад плетища, а други зад стени

и ниски стобори, оттатък зад купни

сено, от прозори, от стрехи, по дувари

залегнали, кой как и кой където свари,

те срещаха сганта, през улиците с рев

нахълтала. И там не само един зев

за вик раззинат в миг куршум запуши, спъна

за скок подигнат крак, и не един потъна

в кръвта си — за кръвта на бягащите щик

насочил. Въздуха се цепеше от вик,

гърмежи и псувни и крясъци и тъпо

оръжно свраскане. Победата си скъпо

врагът откупи: сам, да би обърнал глед,

той би се сепнал — той отрупал беше вред

и стъгди, улици и двори, с свои мъртви,

в борбата кървава с отчаяните жъртви на своя бяс.

Едни от сетните в града

отстъпили, едни от първите в реда

юнаци на Висок: Младен, Хъшлака, Дрина,

а с тях и живите останали малцина:

другари, стихнаха черковний двор широк

на Свети Спас, и там залегнаха. Жесток,

потирен подир тях, отново ги налетя

врагът. Отново пак борбата бе подзета.

И пръв ги срещна тук с куршума си Младен,

след него Рад Финдек, край старий повален

плет тай залегнали; подзеха, настанени

отвъд и другите покрай дувара; сврени

и зад черковните стени оттатък чак —

и те подхванаха, намръщений Хъшлак

където викаше изправен. Нова рана

и той на челото превързал, и раздрана

се мята дрехата на стария юнак;

бог знае де му е юнашкия калпак

отхвръкнал; — и нехай и вика тои и псува;

на място несдържан и тук и там минува,

при тез и при онез; предвардя ги, стани

заложените там край ниските стени

юнаци, и отвъд покрай плета извити.

Налитаха на тях, за трети път отбити,

вразите — ето ги нахвърляха се пак…

Куршуми писнаха и не един читак,

и не един феллах, и не един нацупен

манаф се превъртя и повали похлупен

там по очи, един нататък с лоб пробит,

в гърди пронизан друг, а по-отвъд превит

и бягащ, раната с ръката си прихванал…

Ей Влад от Попинци, покрай плета застанал,

се превъртя и той, до него и Петран

Забита. Хракна кръв и Бошко от Бързан

и свеси той глава, без нищо да продума,

издъхнал — пролетя сърцето му куршума:

и сбогом си не взе от трепнала снага

юнашката душа — с куршума на врага

и тя нечакано из раната излетя…

Ей Димо Късоглед — куршума го сполетя

през сляпото око — превърна се и той.

Батаченина Влад и стария Братой,

зад ниската стена един до друг подпрени,

един на другиго се люпнаха свалени;

а ето грохна се при тях Тусчийска Рад.

И Чубрата… едвам извърна се назад

и нещо викна той, куршума го превари

в устата — троснато юнака се стовари

и край дувара се преметна повален.

Куршум през шапката на сепнатий Младен

просвири, перна я и метна надалеко

зад стобора… Но в миг, извърнат, Чиф-и-тека

де що му глас държи извикал, изрева

и дивия му рев спелтечен, без слова

рев, сепна не един борец. Лице извърна

към ревналий юнак Младен и се озърна

натам, където бе замахал Чиф-и-тек

ръце и сочеше — а вече Рад Финдек,

и той извит натам, издигна пушка, смери

и гръмна… и ръце издигнати разпери,

изпуснал пушката: че тъкмо що извит

и гръмнал, трясна гръм отсреща му и впит

куршум през бузата се в мозъка му вмъкна —

и падна повален той възнак и не гъкна.

Отвън черковната ограда цяла гмеж

врази натрупани подзела бе гърмеж

оттамо изотзад върху борците в двора.

И хвърли се Младен, до него Пройчо Пора,

Боян от Бъта, Смил и Стамен Ракитак,

а, ето втурна се и пъргавий Хъшлак,

по него хвърли се и Богдан Делимина —

и наваля отвред и цялата дружина

през двора върху тях полетяла на щик…

Залп блъвна срещу тях, и див се емна вик,

но през оградата юнак се по юнака

прехвърляха — и пръв от първите Хъшлака

се впусна — и за миг, преварен втори път

да гръмне, с щикове налетян бе врагът

и, сбъхтан и смутен, на бяг го той удари-

тук смушкан тоз се свий и възнак се стовари,

а онзи там с кондак премазан се сниши,

превий и люшне. Там полетял бимбаши

со сабята напред издигната оприда,

по него Рад Белиш и Стоименко Вида

се хукнаха… пред тях Диманина Стоил

преварил, смушка го с щикът си и пробил

далака му, скриви и го навън издърпа

и хукна пак напред… нататък Стаю Търпа.

Керела, Делибит и Койчо от Петрич,

Стоимен Брадски, Смил, с кондак и щик, на тич

закъм мегданя, път нагоре си проправят;

Хъшлака и Младен и Дрина се разправят

отляво с придошла отново дива сган

върху им — Чиф-и-тек и Бошко от Бързан,

Никита от Петрич и ниските Вълчета

завърнаха се тям на помощ: и подзета

с псувни и вик и рев там завилня борба —

преви се Чиф-и-тек, стоварен през гърба

с кондак и грохна той и нещо изпелтечи, —

и, зинал, от Петрич Никита не дорече

псувня и по очи захлупи се и той —

но отмъсти за тях от Попинци Драгой

и сам Младен: удар кръстосаха удари,

замахне се един, през него друг превари,

отчатне щика щик, кондака о кандак

претряска — прехръпти промушен тук юнак,

низам изохка там и тросне се халосан

в главата… Трупа труп затрупва, уборосан

върху му… Счепкат се, размахнат, и накуп

сборичкани се пак връхлетят… труп до труп,

на трупа труп, и рев и думи неразбрани,

нечути — и кръвта от зиналите рани

шурти… Последни те, през тесния сокак

закъм мегданя си проправят път: юнак

юнака бранещи, сплътени до юнака

юнак. Не стигна там едничък Рад Първака —

че тъкмо да възвий, до ширния мегдан

на ъгъла, а в миг отдясно нова сган

претече се — и залп върху им тя изсипа:

изтръпнал дигна крак като че да прерипа

през нещо, и приви юнака настрана

и клюмнала глава о срещната стена

халоса: девет се куршума люто впиха

в левентната снага и мъртва я свалиха.

А на мегданя там, където кървав път

пробиха с щикове юнаците — отвъд

и други бягаха, насам и те подзети…

Че и оттам, от юг, напира сган: — заети

са пътища и там, и нямаше проход

за тях… Настича се отвсякъде народ

подгонен; викове, и женски писък, врясък

детински… Тулят се зад купчините пясък

едни, от есенес за новий царски път

натрупан, други се прехвърлят и станят

върху дуварите на околните къщи;

там къртят стобори… Разчорлен, слисан ръщи

тук селянин, там друг край своите кола —

натрупани зад тях, едни зад колела

се врат, а други се през ритли мятат… Врява

отвъд се емна — сган оттатък се задава:

гръм блъвна, друг… отвъд, през срещния сокак,

и друга спуща се: изблъвна залп… и пак…

И на мегданя се от три страни нахвърли

врага. И почна се най-сетния, най-върли

бой. Кървав продължи той чак до вечерта.

И в тоз последен бой пак победи смъртта.

И не един юнак юнашки там загина:

И отърваха се от него бой малцина

и славата му те далеч ще разнесат —

едни при своите, прибрани в родний кът,

по чужди краища там други разпилени,

и ще разказват те, макар и ужасени,

пак горди, за боят последен в Каменград,

и как и колко е загинал тамо свят:

да знаят хората, да помнят времената,

на паднали бойци да славят имената

и подвизите им да бъдат тям завет,

в живот за подвизи кога им дойде ред…

Тук от юнаците пръв падна Делибита.

Три пъти яростно върху му враг налита,

но той, Босилко Тил, Драган Дерипола

и Рад Белиша, там зад купът от кола

залегнали, и Смил и Бошко от Бързан

при тях прескочили, надигащата сган

с куршуми срещаха — и тоя тука метнат

се в миг претърколи, а онзи тамо светнат

по челото, сгрухти; след него други, трети;

и други върху тях, — полетял, запреплете

нозе висок низам и бухне изревал,

отвъд капичне се, мартина изтървал,

манаф и мелязим, високо сабя дигнал,

катурне се и той, червена кръв изригнал

на синия мундир, за вик раззинал зев —

зад него впуснати цял куп низами с рев

един се преко друг, един през други сблъскат

и, урнати напред, пометени се тръскат

и, те, с разпръснат лоб, с продрани слабини,

с пронизани гърди: тоз пушка настрани

отметнал, пушката издигнал онзи люшнат

върху й, с рев един, друг мълчаливо… Пушнат

нахалос ни един куршум не беше там

ни от юнаците загнездени отсам

колята, ни отвъд от другите при входа

в мегданя: Перивол и Райко Самохода,

Босилко Спомена и Стамен Ракитак

и Дрина и Първан от Бъта — до юнак

юнака, сврени, там во вехтата обител

отзад конака, там де самия Мъдрител

бе сварил преди тях да се завре, ранен

в бедрото… Ето пак се впусна разярен

враг подир враг. И тях пак биха ги отбили

юнаците: не са ни отмалнели сили,

нито смрази гневът в юнашкото сърце

уплаха, и не са притръпнали ръце,

два дена пушките държали без умора —

те удържали би пак на сганта напора, —

но ни един куршум не им остана веч…

Спогледаха се те. И пак… Не чака реч

юнак — с очи юнак юнаку знак направи:

и през сганта напред за път да си проправи

се впусна в миг на щик юнака до юнак…

И виде ги Младен зад срещний стобор, как

те вряха щикове и мятаха кондаци —

начело Делибит на гордите юнаци:

пречаткат щик о щик, и хласне се кондак

в кондака, емнат се и превъртят се пак

в предсмъртния удар извити с двойна сила…

И падна Делибит, бе сабя прекосила,

два дена в бой и сеч не трепнала ръка,

и друга челото прецепи, през щика

в гърди му вече вбит, когато го халоса

с кондака чер арап в главата къдрокоса —

и свит превърна се и грохна той пребит;

и храсна острий щик в гьрдите му забит

и там остана си — потегли, но не свари

да го издръпне там читака, че стовари

кондак върху му Смил… Но мигом навали

отдире нова сган, и Смил се повали

премазан; гътна се и Бошко от Бързан

с два щика смушкан; в миг гаврътна се Драган

Загора, Рад Белиш — ей и Боян от Бъта, —

Върбан от Стрелча сви — увисна му ръката

откастрена, а с вик се пъргавий юнак —

и тъй, с една ръка, на лютия читак

нахвърли — срита го, с коляно го притисиа

в коматите гърди и гърлото му стисна

на здравата ръка с ноктете… Чер феллах

върху Върбана се изпъна и с замах

натъкна острий щик на своята мартина

под левата плеща в юнашката гърбина —

изохка, сгърчи се, отметна се Върбан

и дръпна той ръка — и кървавий гръклан

на мъртвия читак в ръката му увисна…

От вси страни сега налетя и притисна

сганта юначната останала дружина.

Ей падна Стамен Вит, ей Драгомир Върбина

се повали… Върти кондак Босилко Тил,

бухти подире му на старий Дивисил

последний син, Страшил, най-свидно сетно чедо,

и тряскат Калопер и Богдан Даговеда,

и свраска с винчестер брадатия Дагор…

И виде ги Младен, в Дойчиновия двор

зад стобора закрит со своите другари,

отдето не един куршум изпратен свари

от срещната страна налитащата сган

да сепне и смути, и пътя им постлан

с безчетни трупове и мъртви и ранени,

да го затрупа пак с отново повалени —

и виде ги Младен и викна: „Там! Напред!

Къртете стобора!“ Налегна целий ред

юнаци — стобора изтряска и се урна:

юнака през юнак наскочи и се втурна, —

а не един след тях, по ширния мегдан

притулен край стени или на сигур сврян

в колята, литнаха и те сега — и почна

отново пак борба и дива кръволочна

разправа… Сепна се внезапно навален

врагът и дръпна се и хукна… А Младен,

от Попинци Драгой, до тях и Пройчо Пора,

на Дима Ружина сега извил топора,

и Влаха, Калопер и Стоимен Пелет

с псувни и рев и вик се носеха напред, —

размахал сабя тоз, а онзи вий кондака,

или извърта щик… През други ред, Хъшлака

нахвърля се и той — бий, буха и крещи;

до него Скорлека левентски е плещи

извърнал, муха щик, и муха и повтаря.

Отсам се чуе вик: „Дръж!“ „Вашта майка стара!“

Отвъд псувни и рев… И чистят пътя с щик

там Стамо Веселин, Витан Догана… С вик

и Койчо от Петрич, що му е сила мъжка

връхлита… Изревал насам феллах се тръшка,

оттатък, през тилът сливосан, изгрохти

читак; на чер манаф, настигнат преруши

в гьрба затикна тик и той се с вик прихлупи

на острий камънак… Ей хласнат се пречупи

кондака на Керел, на бягащий читак

в гърба; прегъна се възпрения юнак

на падналия там мартината да вземе —

но изръстен гаджал го в рошовото теме

халоса, в бяг извит, и както бе привел

снага, простре се там юначния Керел…

Подгонен е врагът, и близък е изхода

навън, накрай града…

Ей Райко Самохода

се люшна… Пак куршум отсреща пропищя —

и Койчо от Петрич се гътна… Превъртя

ръка на въздуха и грохна Пройчо Пора,

прожилен в гърлото от лют куршум; Дагора

се търколи и той… Летеше нова сган

срещу юнаците и първи я Китан

от Бъта отдалеч съзре и пръв застана

и викна, Калопер и той подир Китана

спре и озърна се; ей Стаменко Пелет

се сви и завъртя и по очи напред

се бухна, от куршум пронизан во корема;

на Стамо Веселин, обелена с перчема,

увисна кожата над бръснатий му врат…

И трясна изведнъж — куршуми като град

върху юнаците отсреща заваляха…

Ужилен в рамото, спре и се вгледа Влаха,

и виде той сганта озърна се — и сви

надясно, — емна се и колът улови

на стобора — отвъд се метна: на Страшила

след него пушката преви: Босилко Тила

посегна — колът се изкърти: повален

се възнак плюсна пак юнака… и Младен,

по него тирнат, се препъна, рипна — скочи

отвъд, — извърна се и пушката насочи,

че стори му се враг подире му да сви

през стобора, и пак нататък улови

пътеката и той през тъмната градина,

където другите възвиха, на Белина

отвъд към ниските залостени врата…

А през сокака с рев налиташе сганта,

където бягаха един през друг в превара

юнаците. От тях отлъчен, по дувара

за у Дойчиновци, възмогна се Върбан

Догана, и за миг се хлъзна превъртян

назад, и долу чак на камъните плюсна…

Върху му, ревнал, се висок низамин впусна,

а ето дотърча и друг изпит феллах:

кондаци дигнаха — един през друг замах

претряскаха и там притупаха юнака…

В прасците прекосен отзад и в двата крака

с куршуми, Калопер се люпна; и Китан

от Бъта тръшна се… На ширния мегдан

сганта нахълта веч — и живи само трима

борци се виждаха пред тях да бягат: Димо

Горнян, разръфаний сюртук развял Хъшлак

и Брадски — бягаха те през мегданя пак

отвъд към стобора, отдето излетяха…

Подгонена отвъд тълпа валеше плаха

отсреща с викове и крясъци и рев,

като че ада бе разчекнал огнен зев —

навън из своята утроба черна храка

каквото с векове е гълтал… Там, читака

читак преваря, там манафина феллах —

мъже, жени, деца един през други, в страх

обезумели се нахвърлени преварят;

и през удар удар върху им се стоварят…

И кански писъци и рев и стон и вик…

Мъжът кондак сбухти, в жената храсне щик,

отмахвано дете о майка си се стиска

и смушкано и то отчаяно изписка —

а там, издърпано, превий се, превърти

през въздуха далеч отхвърлено сгрухти

в колята, храсне се, отново тамо писне

и между първите на ритлата увисне,

и претрепери там, замахало ръце…

Оттатък, в зверски смях изюдили лице

читаци, куп жени и старци обградили,

един за шията за наниз дърпа, сили

да бръкне в пазва друг, а с нокти и зъби

издраскан, дръпне се — и ножа се заби

там, дето не можа ръката да се вбие…

Превърната на гръб, отвъд се мята, вие

и рита сдърпана невяста, повалена —

и гърдестий помак я с гъджева зелена

обвързва, гола гръд настъпва с тежък крак.

Край него бягащий извърна се Хъшлак,

помака през гърбът с кондака си стовари,

и хепна се напред към стобора… удари

замахната ръка на подплес в острий кол,

и, на острилото ръката си забол,

се спъна… дръпна се, изправен дръпна пак…

А тирнатата сган след пъргавий юнак

го емна… Свари той ръката да изтръгне

от колът — свари той феллаха, да го ръгне

насочил вече нож, с ботуша в слабини

да срита… ето че и втори отстрани

се хвърли — щика си извърна да го смушка,

но през ръцете го юнака с свойта пушка

халоса… Изотзад се метна друг читак —

впи в жилавия врат на стария юнак

нокте — и него той пак да отметне свари…

Но ето хукна се и друг, отпред превари,

и през нозете го с кондака прекоси —

и грохна по очи Хъшлака. А от вси

страни безчет ръце протегнати се впиха

в юнашката снага… Изпъна се, изприха,

и, зъби скръцнал, се изви юнака стар

на жилави ръце под тежкия товар…

Не сила силата надви, а подкосени

нозе прехрускаха… И зверски настървени

псувни и викове, заглъхнаха слова

юнашки, сетните слова — и той глава

в несвяс прихлупи. Тъй издигнат бе несвесен

той на ръце, и в миг, до стобора донесен.

Издигнаха го там на островърхий кол,

опънаха — схрущя… И острий върх, пробол

корема, над гърба изскочи разкървавен…

И примъртвелий труп, да виси там оставен,

претръпна; зинаха разчекнати уста

и алена струя проточи се кръвта

из тях… Претръпна пак и бавно се отпусна

да стине посинял юнашкий труп… А, гнусна

псувня избълвал, тук левент един помак

присегна, дръпна му провисналия крак

и, с вик от другите подструван, го опъна

и в кола мъртвий труп по-надълбоко втъна…

Такава бе смъртта на смръщений Хъшлак,

мъчителната смърт на гордия юнак,

мърцина не живял и не умрял мърцина…

И пак пияната от зверщина дружина

отново хвърли се през стобора назад,

и смеси своя вик на рикналия ад

с ревът, и тамо, де на бясната разправа

в гъмжилото се нож през ножа превъртява,

щикът преваря щик — и близо и далеч

грохти ехтежа тъп на кървавата сеч,

и стон и крясъци…

Младен, Страшил и Влаха,

премятани от двор на двора, тук през стряха,

там през дувари, там през ниски плетища,

у поп Матееви, през задните врата

до хлявът, влязоха… Отвъд отнейде тъмни

се счуват викове; към горний край прегръмне

залп; нещо урне се. Отсреща изкрещи,

изписка женски глас. През двора пропищи

куршум; след него друг. И нямо се кръстосат

юнашки погледи… Прозорци се халосат…

Претракаха врати: отчаян писък, вик,

и зверски рев — и гръм през двора екна. В миг

из къщи урнаха низами като хала

по стълбата — пред тях и Вела полетяла —

на двора вече… С вик борците върху тях

се впуснаха. И пръв налетялия Влах

кондака превъртя; извили щик, среваха

Страшила и Младен… Три трупа се сгърчаха

пребити… полетя четвърти — но зъби

изскърца, метна се, изви ръка и вби

издигната кама в гърдите той на Вела, —

и както бе ръка насреща му подйела

да се от удара отбрани, възнак тя

се повали. Очи извърна и уста

в предсмъртен трепет сви и сви ги и отвори,

и свари в полусвяс едвам да проговори:

„Баща ми… той умре отсутра… тоз гаджал

там, онзи — хвърли го, тъй както бе умрял

на одъра… да — там го хвърли през прозора —

да ме изтръгнат те от него… там на двора.“ —

и думи шепотни прекъсна ги смъртта.

Тя беше хубава родена на света,

но в робска бе земя тя хубава родена;

а хубост не вирей в земя онещастена,

и на живота смърт без време туря край —

едничко щастие, което роба знай,

едничко щастие на таз земя нещастна…

Отново вик се счу и зверски рев. Претрясна

на улицата гръм. И втори. Изпищя

дете, жена… И в миг през джаснати врата,

нахълта в двора сган низами настървена.

Но вече нямаше там в двора ни Младена,

ни Влаха. Метна се последен там Страшил

през стобора отвъд, озърна се, извил

глава, и скочи той, и в тъмната градина

изчезна… Стръвната налетяла дружина

низами втурна се към къщи най-напред,

и там, претърсила по стаите навред,

отново в двора се изсипа пак из къщи

и се по пустий двор разпръсна и заръщи

насам-нататък. Сам, под стряхата прострян,

лежеше поп Матей, и погледа му взрян,

безжизнен поглед тъп, тях сякаше следеше.

Там, през прозореца изхвърлен, той лежеше

разрошен, настрана с изкълчени ръце —

на осветеното от бледнина лице

смъртта се хилеше в усмивката на устни

скривени… Хвърли се сганта и с рев и гнусни

псувни, и смушкаха мъртвеца те за миг

со своите щикове — и хласна го с ритник

един в лицето, с нож носът му друг отсече,

а трети скепса му брадата и повлече

трупът, и метна го и джасна настрана,

и от брадата му отскубнати влакна

издигна и далеч от пръстите си тръсна…

И пак през портите изскочи и се пръсна

навън през улици полетяла, сганта…

А вече бързо се над Каменград нощта

заспуща, тъмна нощ, беззвездна, неприветна,

и като тат дошла от никого несетна;

и над Бунай далеч, на тъмния й скут

увисна месеца пак кървав и издут…

Далеч се емне вик. Ей писък се зачуе

по-близо. Тресне гръм. През улици нахлуе

бърз тропот — гльхне в миг… На сбор тръба тръби

нанейде… Изфуча и в небеса изби

и дръпнаха — и пак на висини избиха.

Изтряска, урна се стена — избухна плам

там и отвъд. И вик и писъци… Отсам

гръм трясна. Зов, и друг, за помощ зов, повтори.

Изтракат там врати — и сенки се през двори

преметнат. Крясък, вик — и врява на борба…

На сбор отнейде пак обади се тръба —

зловещо протръби, превий и се отдръпне

и в емнатия вик задавено претръпне…

Нощ падна. И в нощта не сякнаха ни миг

далеко под градът и гърмове и вик…

И до зори вилня разправа кръголочна;

Нощта не спре това, денят, което почна —

пренесе ужасът през своята тъма

и го на ясний ден предаде тя сама,

втор ден на кръвнини, и втор и не последен…

И на мегданя там, де ужаса победен

сред писъци в сечта се беше почнал пръв,

и черната земя заля потоци кръв,

ревът и ужасът пак първи бе престанал.

Затихна всичко там. И месеца застанал

на небесата блед, спокойно бе прислал

кръвта и жъртвите с бял сребърен месал,

и диплеше му той кенарите дамживи

по голите тела на мъртви, полуживи,

умиращи без стон на мъките в гърчът.

А бродят още все там сенки. Претърчът

като хиени, тук и тамо се оглеждат

над трупове; отвъд се спират и привеждат

и бързат, трупове повлекли за нозе

нататък. Огън се край стобора възйе —

ей лумнаха отвъд и други… Буйни клади

извиха пламъци. И върху тях грамади

там свойте паднали по ширния мегдан;

врагът натрупа. В миг високо разгорян,

подйе се огъня и лудо по земята

и сенки надалеч и светлина размята:

сборичка ги и свий — и пак проточи; в миг

сбере ги — хукне с тях нататък: кървав лик

се мерне тук, а там накастрена и свита

ръка — оттатък чак глава на кол набита

изпъкне — погледа на мъртвите очи

приблесне… Свий ги пак и метне, претърчи

по голите стени отсреща и разпръска

и сбий, като на бой напусне ги и сблъска

една о друга там сборичка ги — и пак

ги урне, унесе нанейде в нощний мрак

да се невидими те татък доразправят.

И сякаш те едни все още продължават

там долу дивата престанала борба…

А вий се пламъка и мята — по гърба

отсам се превърти над млад юнак, прегънал

снага над пушката, оттатък над потънал

в кръв старец, в раните на гола женска гръд, —

и спре се, застои, и хукне чак отвъд

и претрепери там през кървавите бари,

и емне се за миг по белите дувари,

прехвърли покриви и сниши се, превий

по труповете пак, запъпли там, избий

отново и огрей и погне татък мрака…

Един над стобора, на острий кол, Хъшлака

набит се виждаше през цяла нощ огрян

да висне, чак дори от ширния мегдан,

когато пламъка по кладите се дръпна

и по жаравата над пепелта затръпна

да гасне. Локва кръв под него на пръстта

съсирена тьмей, из зинали уста

изблъвната — висят ръцете посинели,

и, през главата му отпусната, на бели

фъндаци спущат се провлечени косми…

Мъртвило е навред. Из нощните тъми

надругаде врагът, за кърви още жаден,

се втурна. Счуе се далеч-далеч нададен

вик. На мегданя е мъртвило. Тук и там

се сянка появи и скрие пак. Едвам

отнякъде се счуй плачът на малко дете,

кой знай примачкано къде под труповете,

примлъкне, пак се счуй, отново пак запре —

и слабий му гласец в мъртвилото замре.