Кървавата река

Глава 10

Въпреки някои внезапни бури по пътя, при които страничните поплавъци потъваха във водата, пътуването от реперната точка Чикаго до Бентън Харбър мина без големи инциденти. Видяха лодки на други племена, но както беше предсказал Стив, като цяло успяха да преминат незабелязано.

Първата половина на пътуването мина с помощта на мачта и едно платно, вдигнато на примитивна рея; през останалата част гребяха. Беше тежко. Известно време се чувстваха, сякаш ръцете им са откъснати от раменете, но здравите им, силни тела издържаха напрежението.

Най-трудно се понасяше морската болест. През първите два дни Стив чувстваше, че му се гади, но успя да остане в относително добра форма; Кадилак, от друга страна, прекара по-голямата част от пътуването с глава, провесена над борда. Повръщаше веднага щом хапнеше нещо, но дори когато стомахът му беше празен, продължаваше да стене и конвулсивно да се свива, все едно се опитваше да повърне вътрешностите си.

Разтревожен от впечатлението, което можеха да направят, ако Кадилак — който трябваше да е представител на племе от печени рибари — слезе на брега бледен и започне да залита, Стив убеди лодкарите Рейджинг-Бул8 и Дет-Уиш9 преди да стигнат до джапите да изтеглят лодката през нощта на юг от Бентън Харбър. Това даде възможност на Кадилак да хапне и пийне и малко време на стомаха му да обработи храната през няколкото часа сън на твърда земя.

Отплуваха на разсъмване, като оставиха изгряващото слънце зад гърбовете си, после заобиколиха, за да се приближат към кораба от югозапад — маневра, предприета да създаде впечатление у майсторите на желязо, че са пресекли езерото Ми-шига, без да слизат на брега. Морето, което беше изстъргало стомасите им през предишните четири дни, беше или милостиво спокойно, или злокобно гладко според степента на оптимизъм, с която всеки член на дръзкия квартет гледаше на следващата решаваща фаза на операцията.

Рейджинг-Бул и Дет-Уиш бяха инструктирани да откарат Стив и Кадилак до избраното място, а след това да се върнат у дома, да съобщят за успешното им пристигане и да предадат всяко друго съобщение, което им бъде дадено. Никой от двамата лодкари не знаеше за плана да потопят кораба с колела. Това се дължеше не на липсата на доверие — двамата мюти вече бяха поели голям риск с откарването им до Бентън Харбър. Беше просто предпазна мярка в случай, че нещата тръгнат съвсем погрешно. Колкото по-малко знаеха те, толкова по-добре за всички.

Изо Уантанабе, дребната мижитурка, командваща отряд от трийсет души в Бентън Харбър, слезе на брега да ги посрещне без маска и след обичайните поклони, задължителни за срещите между мюти и майстори на желязо на търговските пунктове, изслуша вежливо съобщението на Карнеги-Хол, което му предадоха. След това му дадоха останалите цветни панделки и кошницата с двата гълъба. Уантанабе, изглежда, повярва на историята им, ако се съдеше по изражението му, но не се разбра какво мисли. Чак когато отвиха двата тракерски пистолета и един от смачканите шлемове, взети от пилотите на АМЕКСИКО на Лонг Пойнт, интересът му нарасна. Магазинът на единия пистолет беше празен, но когато Уантанабе натисна спусъка, от дулото излетя въздушна струя. ЧУУ-уии-ЧУУ-уии-ЧУУ-уии!

Ауууууу!

Джапът беше изненадан, но за щастие стискаше здраво пистолета и когато Стив и Кадилак подскочиха с престорен ужас, прикри объркването си със силен смях. Наблюдаващите войници се присъединиха към присмеха над тъпите тревни маймуни.

Като внимаваше да не се покаже много запознат, Кадилак обясни, че във втория пистолет все още имало „дълго желязо“, което се изхвърляло във въздуха от въздушен демон, затворен в бутилка, скрита в частта, която Уантанабе държал в ръката си. След като изстреля троен залп във водата, джапът наблюдава как неговият сержант стреля още няколко пъти, после каза, че е доволен. Това как огледа високотехнологичния смачкан шлем беше по-показателно и напомни на Стив за начина, по който Нобуро Нака-Джима, суровият, но симпатичен лидер на ронините, се беше отдръпнал от радионожа.

Уантанабе разбра, че това е шлем на воин, но знаеше също — както знаеше, когато огледа вътрешността на крилатата колесница — че полираната, твърда като кост пластмасова черупка с мека подплата отвътре, посребрено забрало, слушалки, филтри, микрофон и гнезда за жак са неизвестни неща от един чужд свят, където робуват на тъмната светлина. Пистолетите бяха едно нещо, но това тук беше лошо — дори направо зло.

Стив наблюдаваше развеселен как Кадилак показва шлема на джапа, като го обръща ту на една, ту на друга страна според нарежданията му. Джапът не смееше да го докосне и след като го огледа от всички страни, нареди на Кадилак да го увие пак и заповяда на сержанта си да го прибере. Той отвори своята кубибукоро — торба, използвана за пренасяне на отсечени вражески глави, и Кадилак пусна увития шлем в нея. Сержантът имаше щастливия вид на човек, който се е освободил от бомба с часовников механизъм десет секунди преди да избухне.

Уантанабе им благодари с пренебрежително свити устни и се върна в плаващия си дом. Кадилак бе чул заповедите му и знаеше какво ще последва, но въпреки това слушаше почтително сержанта, който им обясни, че ще им дадат храна и подслон.

Храната се оказа ленти сурова риба и варен ориз; подслонът беше един ъгъл в конюшня, в която бяха вързани няколко коня. Наблизо се строяха няколко малки бараки с повдигнати над земята подове. Когато Стив бе прелетял оттук през ноември, беше построен само плевникът и конюшнята. Това ново разширение на брега беше ясен знак, че тук се заселват джапи. Беше ли това строителство на по-голям търговски пункт, или бе претенция за територия?

Планът беше лодкарите да си починат ден-два, през което време Кадилак щеше да подслушва джапите с надеждата да долови някои сведения кога се очаква да тръгне корабът с колела. Имаше много слухове, но нямаше сигурни данни. Кадилак обаче все пак събра информация оттук-оттам. Разбра например, че според войниците Бентън Харбър е клоаката на света и че не уважават началника си. Въпреки безупречния си японски и първокласната си дикция Уантанабе беше известен като „чинк“10, а китайската му жена бяха кръстили „Жълтата опасност“.

Юмико, по думите на всички, беше нахакана, гадна кучка с амбиции, по-големи от тези на Изо Уантанабе. И това очевидно казваше всичко. Стив я видя два-три пъти — жена с безинтересно овално лице, покорна на съпруга си поне пред хора, което не се връзваше с репутацията й — но той знаеше много добре, че видът може да лъже.

Един час след тяхното пристигане Стив видя Уантанабе да пуска пощенски гълъб от мостика. Птицата направи няколко широки кръга над предния пост, после се насочи на североизток.

Стив беше сигурен, че в съобщението се потвърждава, че петимата „пътници“ са при Коджак, но се чудеше до кого е адресирано. Въпреки смъртта на Яма-Шита неговото семейство не само все още беше в бизнеса, но и разширяваше търговската си империя. Решението за изграждане на преден пост беше взето много преди неговото пристигане в Ни-Исан. Разбира се, не би могло да се очаква Стив да го знае или да подозира, че с него се готви някакво възмездие върху тях за разрушаването на Херън Пул.

Но инстинктивното му предчувствие, че семейството ще иска да си отмъсти, се оказа вярно. Кое бе лицето, поело властта в настоящите обстоятелства, имаше малко значение. Истинският въпрос вече не беше „Смятат ли да си отмъстят?“, а „Кога ще го направят?“.

Пет дни по-късно новината, която чакаха двамата с Кадилак, пристигна. Чрез сержанта си Уантанабе им разреши да ловят риба край брега при условие да не се отдалечават много от плаващия дом. Неговият господар, обясни сержантът, не искал вълните да погълнат хората, на които разчитал толкова много. Което беше чудесно за Стив. Да стои близко беше всъщност целта му.

Кадилак пръв видя пристигащата птица. Двамата със Стив бързо издърпаха рибарските мрежи и подпомогнати от мощните удари на лодкарите, тихо, но бързо заплуваха към плаващия дом. Стив вече беше забелязал, че Уантанабе и семейството му заемат само предната част на плаващия дом непосредствено под мостика и че при топли дни плъзгащата се стена на обърнатата на юг дясна страна остава отворена, за да влиза пролетното слънце.

Видяха Уантанабе да влиза в кафеза за гълъби върху задната част на палубата и Кадилак даде знак да спрат лодката. Уантанабе излезе от кафеза и забърза към жилището си.

Кадилак даде знак отново да тръгнат напред и след минути бяха под самия корпус.

За всеки, който следеше движенията им от брега, те все едно се носеха по течението покрай брега и гледаха учудено плаващия дом. Което беше напълно обяснимо, тъй като съвършеното напасване на дъските подчертаваше непреодолимата пропаст между майсторите на желязо и примитивното общество, чието най-голямо постижение беше това четириместно корито, което в най-добрия случай приличаше на плаваща свинска кочина — и миришеше на такава.

Задачата да се блокира фоновият шум и бърборенето и в същото време да се слуша разговорът, който протичаше горе, не беше лесна. Кадилак чу развълнуван вик, последван от прошепнати думи, разменени между Уантанабе и Юмико. Последва тропот на стъпки, след това отново се чу гласът на Уантанабе, този път силен и ясен — викаше сержант Курабаши.

Курабаши — широкоплещест мъж с лице, което изглеждаше като издялано от корабни дъски, дотича по палубата и влезе през отворените паравани. Кадилак отново се вслуша. Този път, когато Уантанабе отново повиши глас, можа да чуе всичко. Корабът с колела с капитан Рюку Каваниши щеше да пристигне в Бей-танаба след десет дни с една разузнавателна група под командването на самурая майор Морита.

Второто име му звучеше смътно познато, но Кадилак не можеше да се сети откъде. Продължи да слуша, докато Уантанабе съобщаваше на Курабаши броя и вида на включените войници. В този момент едно малко момченце, облечено в памучно палто и панталони, изтрополи по рейлинга и погледна надолу към него.

Изскочи и едно момиче и като хвана братчето си, за да не падне през борда, му заговори на японски:

— Виж! — И посочи Кадилак. — Маймуна! Маймуна! Кажи: „Махни се, мръсна маймуно!“

Момчето размаха юмруче също като кака си.

В следващия миг се появи Уантанабе заедно със сержанта. Никой от двамата нямаше и най-малко основание да предполага, че някой в лодката долу може да разбира и дума японски, но и двамата гледаха сърдито.

За щастие Кадилак и Стив вече бяха измислили следващия си ход и Кадилак с поклон им предложи двете тлъсти риби, които държеше. Стив стана и също се поклони.

Плейнфолк се бяха научили да се отнасят към майсторите на желязо с уважение, но от тях не се искаше да избягват зрителен контакт и да лягат на земята като мютите роби в Ни-Исан. Тревните маймуни от „свободните райони“ може да се водеха по-долни същества, но все пак бяха съюзници и търговски партньори. Стратегическите и търговски съображения налагаха да се възприеме по-свободно отношение към тях. Само когато годишната партида нови така наричани „общи работници“ идваха на борда на корабите с колела, усмивките изчезваха и се появяваха камшиците.

— Съвсем пресни, сега уловени — каза Кадилак. — Подарък от Коджак да направят чест на масата на великите воини от изток. — И отново се поклони и загледа очаквателно.

Уантанабе ги удостои с безразличен поглед и каза на сержанта да извика готвача от камбуза. Готвачът — тлъст китайски дундьо — се появи с двама помощници и спусна с въже една кошница.

— Колко ти дава? — попита сержант Курабаши.

— Колкото искаш — отговори Стив.

— Добре — каза Уантанабе. — Взима всички. — После вдигна сина си Томо, изръмжа на слугинята, която трябваше да се грижи за него, и й го подаде.

— Отсега вие стои далеч от кораб. Ако иска да говори или прави търговия, прави на брега. Разбра?

Стив и Кадилак отново се поклониха.

Когато се стъмни, Кадилак, Стив и лодкарите вечеряха яхния от запасите си от сушена риба и малко ориз, даден им от готвача на Уантанабе. Не беше щедра отплата, като се имаше предвид колко риби им бяха дали, но не беше време да издребняват. Особено като се имаха предвид погледите на джапите.

Отопиха тенджерата — придобита, подобно на много домакински принадлежности, от търговията на свръхвисока цена — със залци плосък хляб. Нямаше съмнение, че майсторите на желязо знаеха как да мамят туземците.

Двамата лодкари си легнаха, а Кадилак и Стив останаха до огъня, докато въглените не започнаха да потъмняват.

— Какво мислиш? — попита Стив.

— За Уантанабе ли? Едва ли ни подозира.

— И все пак беше изнервен.

— Той не е глупав — каза Кадилак. — Но няма начин да разбере, че подслушваме.

— Да се надяваме. — Стив погледна огъня и прецени ситуацията. В светлината на чутото от Кадилак шансовете им да потопят кораба с колела, изглежда, значително бяха намалели. С толкова много войска и коне на борда изобщо нямаше да ги качат. И как, в името на Кристофър, плуваше този претоварен кораб?

— Имам чувството, че загазихме, приятелю.

— Грешиш. Те са загазили — уверено каза Кадилак. — Ние ще се справим някак си. Но първо трябва да изпратим Бул и Дет-Уиш да предупредят другите.

— По-добре да изчакаме ден-два. Ако се върнат за същото време, за което дойдохме, Карнеги и Клиъруотър ще имат достатъчно време да се подготвят. Ако тръгнат веднага, може да изглежда подозрително — джапът може да свърже заминаването им с това, че висяхме до кораба…

— Кадилак кимна.

— Прав си.

Като летописец Кадилак беше надарен с феноменална памет, но изглежда, беше забравил, че обикновените мюти не са идеални носители на словесни послания — особено такива, които съдържат ценна цифрова информация. Тъй като мютите нямаха писмо, те не можеха и да четат; с две изключения — Кадилак и Клиъруотър.

Кадилак се беше научил да чете, когато беше използвал изключителните си умствени дарби да източи фонда натрупано знание от мозъка на Стив, а през последните три месеца при Коджак Стив беше научил Клиъруотър на наричаната от Мистър Сноу „тиха реч“. Тогава това не беше нищо повече от приятно упражнение; начин да са заедно, без непременно да са в леглото. Но сега излизаше, че е било умен ход, защото освен че беше допринесло за задълбочаване на връзката им, нейното новопридобито умение щеше да помогне да се спасят много хора.

Въпреки желанието й да учи писменият речник на Клиъруотър все още беше ограничен. Но вината за това не беше нейна. Стив, както всички трекери, се беше научил да чете на много ранна възраст, но така й не се беше научил да пише. Просто не се налагаше. Основното учебно средство в неговото образование беше видеоекранът с множеството интерактивни образователни програми и за да ги използват, трекерите се обучаваха да работят с клавиатура.

Глаголът „пиша“ се използваше само в контекста на писане на компютърни програми — задача, рядко изпълнявана от някой извън Първото семейство. Вместо него трекерите използваха думата „клавиш“. Хартията, писалките и моливите, използвани в ерата преди Холокоста, не съществуваха. Единственото средство за писане беше светлинната писалка, единствената повърхност — компютърният екран. Чертежите се правеха по същия начин и се оцветяваха от палитра, предложена от КЪЛЪМБЪС. Нямаше книги, рисунки, печат, фотографии — с изключение на съхранените във видеоархивите. Единствените съществуващи „твърди копия“ бяха топографските карти на пластифилм. Всичко, което трекерите знаеха за света и смисъла на съществуването, идваше от екраните на видеомрежа, контролирана от Първото семейство.

Освен словесната комуникация съществуваше само една разрушителна среда — „блекджек“ — неофициална и следователно незаконна музика, тайно записвана на ленти и дискове. Понякога тя беше съпровождана от странни образи, но обикновено имаше само звук, записан на празни видеоленти. Копия от копия от копия, безброй копия отпреди хиляда години.

Не всеки имаше достъп до необходимата апаратура, но онези, които имаха, чуваха смес от дрезгави жаловити мъжки гласове за търсене, намиране, загубване, копнеж, съпроводени от диви, извисяващи се, подканящи съзвучия и ритмични удари, от които изтръпваш. Думите отразяваха мечтите, някои светли, но по-често несбъднати, на един несъвършен свят, където свободата да обичаш, да си нещо и да правиш нещо беше едновременно и благодат, и проклятие. Свят, пълен с надежда и въпреки това нямащ спасение; изгубен навеки в огньовете на Холокоста.

Никой не знаеше кой беше започнал да ги доставя или кой седи зад това сега. Стив, който винаги се беше държал настрана от тази работа, не беше питал. Слушането на блекджек беше нарушение на Първи кодекс: еднопосочен билет до стената.

Така че макар Стив да знаеше формата на всяка буква и нейния звук и да можеше да ги произнася, той всъщност никога не беше изписвал думи с нещо друго, освен с клавиатура. Сега изписваше буквите върху снега, а когато паднеше мрак — върху гладки камъни с помощта на овъглена пръчка от огъня.

За да си осигури по-траен запис на азбуката, Клиъруотър избродира буквите върху ръкавите на памучната си туника с игла и конец, купени от майсторите на желязо; тринадесет букви в два реда на ръкава на лявата ръка, останалите на ръкава на дясната. Започна да ги посочва, когато Стив ги произнасяше разбъркано, и се научи дори да казва различни думи буква по буква.

Първите думи, които искаше да напише, бяха „облачен воин“ и собственото си име. Стив се опита да обясни, че името му е Стивън Рузвелт Брикман, но тя не се интересуваше от това. Облачен воин беше неговото име на сила и тя искаше да се обръща към избрания от нея другар по душа само така.

Първото колебливо написано изречение без чужда помощ гласеше: „Клиъруотър дава на облачния воин сърцето си“. На вътрешната страна на парче кора Стив написа отговор с върха на ножа си: „Това е дар, за който винаги ще се стремя да съм достоен“. Не беше точно вълнуваща проза, но пък и Стив никога не беше писал любовно писмо.

Сега, далеч от майсторите на желязо, Стив почна да пише на малко парче кора. Беше доволен от проявената предвидливост да научи Клиъруотър на основните правила по аритметика, както и да чете и да пише, и надраска шифровано съобщение, като използва символи, които тя можеше да дешифрира.

За първи път рисуваше нещо без помощта на компютър и му достави удоволствие да го прави. Освен математическите знаци, символите не бяха взети от огромната памет с графически елементи на КЪЛЪМБЪС: бяха изцяло негово собствено творение.

Изпита странно чувство и се сети за художниците, които бе видял да рисуват като пощальон в Ни-Исан. Те рисуваха картини върху покрити с хартия екрани с четчици и гърненца с цветна вода.

Не картини, съставени от бездушни поредици театрални сцени, а създадени от тяхното собствено въображение — на гори, покрити със сняг планини и забулени в мъгла долини. Конник, преследващ диви животни с копие и лък, птици, кацнали на клони, отрупани с розов цвят, или крачещи на дълги тънки крака през обрасли с тръстика блата. Куртизанки в богато украсени кимона с бели като тебешир лица, полускрити зад слънчобрани, седнали изискано край езера с лилии, в които закръглени червени и бели риби раздвижваха водната повърхност с носовете си.

В сравнение с чудесата, които правеха те, неговите усилия бяха жалки, но сега поне знаеше, че човешките същества имат възможност да създават такива неща — независимо колко брутално може да е обществото, в което живеят. И ако майсторите на желязо можеха да го правят, защо трекерите да не могат?

След като изряза последния ред на съобщението, Стив извади малкото глинено гърне със стрито на прах тъмнокафяво багрило, което носеше, за да не става косата му руса в корените, смеси малко прах с вода и оцвети резките от ножа, за да ги направи по-лесни за четене. Доволен от постигнатия ефект, той откопира оригинала върху второ парче кора.

После подаде едното парче на Кадилак и попита:

— Мислиш ли, че ще може да го разбере?

Кадилак разгледа изрязаното съобщение.

— Това какво е? О, да, полегнало К, насочена стрела и риба. Разбрах го… Коджак. Опънат лък… Бъдете готови? Гответе се нещо да се случи и се пригответе да го предотвратите?

— Продължавай…

— Пет плюс пет. Слънца… едното тъмно, другото светло. Трябва да е изгрев и залез… десет дни… ще се събудите и ще видите… мммм, съвсем ясно! Това колела ли са?

— Да.

— Корабите с колела идват при вас. Стрели идват от двете страни. Обкръжаване…

— Селище.

— Пет по десет, десет по пет… какво е това… следи от копита?

— Кой язди коне?

— Самураите. Да… добре изразена идея. Приемам, че този набор от числа се отнася до червените ленти. Не изглежда много като маска.

— Но го разбра, нали?

— Да. Но аз зная какво е съдържанието на съобщението. — Кадилак му върна кората. — Нямаше ли да е по-просто, ако го беше написал на бейсик?

— Разбира се. Мислиш ли, че го направих за удоволствие?

Кадилак вдигна помирително ръце.

— Не се дразни. Това е много умно. Работата е… че при нещо толкова решаващо не бива да има никакво неправилно разбиране.

— Няма да има неправилно разбиране! — каза Стив разгорещено. — Не ти ли е минавало през ума, че Уантанабе може би знае да чете бейсик? По-добре, отколкото го говори. Очевидно не. Да предположим, че реши да претърси лодката и нашите двама приятели преди да тръгнат. Малко вероятно е да се случи, признавам, но след като сме стигнали дотук, защо да не вземем мерки срещу всякакви рискове?

— Прав си. Но в този случай няма ли да е подозрително всичко, което прилича на скрито послание?

— То няма да бъде скрито. Мисля да им ги окача на вратовете. Като талисмани за късмет. Затова използвам само единици, знаци плюс, хикс и квадратни нули. Всякакви други числа ще издадат играта.

Тревогите на Стив не бяха съвсем неоснователни. Подозренията на Уантанабе наистина бяха разбудени от това, че ги беше видял под жилището си, докато обсъждаше информация, която можеше да бъде използвана от врага. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше, че няма основания да предполага, че мютите замислят някакви неприятности. Въпреки това изпитваше известно безпокойство. Имаше нещо в тези двама водачи, които му беше изпратил летописецът Коджак. Нещо в очите им, в израженията им. Те изглеждаха прекалено… проницателни, хитри? От друга страна, това може би беше причината, поради която бяха избрани.

В Нй-Исан на робите беше забранено да установяват зрителен контакт с лица от горните класи. С тях се занимаваха лица с по-нисък ранг. Може би неговото собствено отношение беше некоректно. Може би те просто не бяха толкова тъпи, колкото двамата лодкари и повечето мюти, които беше видял, откакто беше пристигнал в тази далечна земя. Да… Очевидно имаше още много да учи.

След два дни двамата лодкари поискаха разрешение от сержант Курабаши да се върнат в селището си, за да потвърдят безопасното пристигане на водачите. Курабаши им каза, че тяхната молба ще бъде разгледана, и отиде да провери новото строителство. Джапите бяха сключили сделка с най-близките си мютски съседи да им доставят дървен материал и използваха група от шестдесет души, които под непосредствен контрол от тяхна страна режеха трупите на дъски и вършеха други работи, като използваха инструменти на майсторите на желязо. Мютите бяха довели жените и децата си и сега бяха настанени в малко селище на миля и половина от брега. Беше добра сделка. Джапите не трябваше да хранят или подслоняват работната сила и след свършване на работа мютите не им се мотаеха в краката.

Стив и Кадилак помогнаха на Бул и Дет-Уиш да подготвят лодката за връщане, след това четиримата седнаха на брега близко до трапа на плаващия дом. Когато Курабаши се върна, вдигнаха очаквателно глави, но той се качи на борда, без да ги погледне.

Кадилак видя как сержантът влезе в квартирата на Уантанабе и попита Стив:

— Какво става?

— Ти ми кажи. Нали по-добре познаваш тези хора. Те обичат да правят голямо представление от всичко. Вероятно се опитва да ни поизпоти.

Ако намерението на Курабаши беше такова, той успя. Половин час по-късно той се появи с Уантанабе и го последва по трапа. Стив, Кадилак и двамата лодкари се поклониха, но джапите минаха покрай тях, без да им обърнат внимание, и отидоха на брега. И това продължи цяла сутрин. Сякаш четиримата изведнъж бяха станали невидими и, изглежда, нямаше начин да привлекат вниманието на джапа, без да го обидят, а това щеше да даде обратен резултат.

Времето за обедна почивка дойде и отмина и чак късно следобед, когато Стив вече все повече се безпокоеше от мисълта за още един изгубен ден, Уантанабе и сержантът благоволиха да се обърнат към тях.

Курабаши носеше кошницата за гълъби, която бяха върнали. Двете птици бяха в нея, а панделките бяха завързани за сплетената тръстика. Двамата лодкари се поклониха, когато той постави кошницата пред Рейджинг-Бул, Стив и Кадилак също.

Уантанабе се изправи и прие най-сериозното си изражение. Трудно е да внушиш авторитет на недодялани диваци, когато си принуден да ги гледаш отдолу. И изключително дразнещо. В Ни-Исан тези маймуни щяха да пълзят в краката му с носове, зарити в калта.

— Кажи на твой летописец ние скоро благодари него лично за негова помощ. Кажи него също той трябва изпрати обратно птица с послание както споразумели. — Той погледна към Стив и Кадилак, но те се бяха постарали да не реагират.

Бул и Дет-Уиш се поклониха. Когато се изправиха, медальонът от кора на Бул изскочи от кожената му дреха и очите на Уантанабе светнаха. Джапът посочи медальона, щракна с пръсти, после отвори длан. Бул го свали от врата си и му го подаде.

Уантанабе разгледа надрасканите на кората символи, провери другата страна, погледна още веднъж ръчната работа на Стив и подаде парчето кора на Курабаши. После тихо му каза нещо, което Кадилак не можа да чуе.

Главният джап отново се обърна към Рейджинг-Бул.

— Какво е значение на това?

— Това е муска за късмет — отговори Бул. — Магия. Държи лошите духове надалеч.

— Аха… ние не вижда преди. Кой даде това нещо?

— Старейшините на нашето племе. Да ни пазят през това опасно пътуване. Никой от нашето племе не е пресичал досега Голямата река.

„Браво, Бул. Продължавай…“ — помисли изтръпналият Стив.

Уантанабе изсумтя.

— Тези знаци, кои носят късмет… Тези слънца, тези очи. Какво казват те?

Лодкарят се поклони и разпери извинително ръце.

— Не мога да ти кажа, господарю. Това са небесни знаци. Само нашият летописец знае езика на Мо-Таун, Великата небесна майка.

Уантанабе прие това с кимване, но устата му показваше, че не е доволен. Той се обърна към Дет-Уиш:

— Ти също има огърлица да донесе късмет?

Вторият лодкар извади медальона от кора, но не го свали от врата си. Уантанабе го сравни с този, който държеше, после направи знак на Стив и Кадилак да излязат напред. Стив се опита да измисли убедителен отговор на въпроса, който знаеше, че ще последва, когато Уантанабе застана пред тях и протегна ръка. Колко глупаво, че не беше направил още две копия.

Кадилак дойде на помощ, докато Стив още се мъчеше да намери подходящи думи.

— Само нашите племенни братя носят магически амулети, заредени със силата на Мо-Таун, защото те трябва да пресичат Голямата река. Ние не се нуждаем от небесни знаци да ни пазят. Великата небесна майка е взела нашия живот в ръцете си.

Уантанабе наведе глава на една страна.

— Говориш добре. Коджак имат езици, хлъзгави като змиорки. — Той се обърна и избълва бърз поток от заповеди на Курабаши.

Сержантът ги предаде на подчинените си на палубата на плаващия дом и за секунди Стив и тримата мюти бяха заобиколени от осем въоръжени войници.

— Какво става, по дяволите…

— Мълчи и не мърдай! — изсъска Кадилак.

Двама войници хванаха Дет-Уиш за ръцете и го принудиха да коленичи. Други двама хванаха Рейджинг-Бул. Петият подаде на сержант Курабаши къса дървена пръчка, после посочи тримата, които стояха готови да съсекат Стив и Кадилак, ако те решат да се намесят. Курабаши отиде зад Дет-Уиш, пъхна пръчката под кожената връзка, на която беше закачен медальонът от кора, после я завъртя и усука връзката.

Огърлицата се впи в шията му и Дет-Уиш започна да се задушава.

— По-силно! — извика Уантанабе на японски.

Хората от екипажа, които не работеха на брега, се появиха на рейлинга на плаващия дом и наблюдаваха с безразличие как лицето на Дет-Уиш започна да става мораво. Когато Курабаши завъртя пръчката още веднъж, коженият клуп стегна шията още по-силно и очите на мюта изскочиха, езикът му провисна от устата. Медальонът се заби в долната част на бузата му.

Уантанабе се обърна към Стив и Кадилак и каза уж учудено:

— Ваш приятел, изглежда, има проблем. Талисманът, изглежда, не работи. — Той се върна към жертвата си и загледа спокойно как Курабаши продължава да затяга връзката; после, когато смъртта беше само на секунди, с махане на ръка му нареди да спре.

Сержантът бързо размота клупа; видя се грозна лилаво-червена резка. Двамата войници повлякоха падналия по лице, намиращ се в полусъзнание мют и го захвърлиха в предната част на корпуса.

Когато се върнаха и застанаха от двете страни на Уантанабе, той размаха медальона, който беше взел от Рейджинг-Бул, под носа на мютите.

— Нека това урок за всички вас! Небесните знаци на ваши богове не струват срещу силата на майсторите на желязо. Мо-Таун и този Талисман, за когото вие говори, не могат спаси вас. Бъдеще на Плейнфолк в наши ръце!

После направо се развика:

— Само ние имаме сила победим подземни хора! Ние помага на онези, кои подчинява се… кои съпротивлява се или кои иска предаде нас — убива! Съпротива глупав! Хиляди тревна маймуна умре за всеки един майстор на желязо, кой падне! — Той хвърли медальона към Рейджинг-Бул. — Пази това за ваш старейшини!

Бул хвана медальона и се поклони. Под погледите на джапите Стив и Кадилак му помогнаха да изтегли лодката във водата. Дет-Уиш все още лежеше, но беше жив и устните му вече не бяха сини. Стив ги намокри с малко вода.

— Ще се оправиш ли?

Дет-Уиш разтри гърлото си, кимна и се опита да се изправи.

Стив го спря.

— Полежи още малко. Бул ще те закара у дома. Съжалявам за това, което стана, но ти ще имаш възможност да си го върнеш не тези мръсници. Обещавам ти. — После нагази във водата и отиде при Рейджинг-Бул, който седеше на носа на лодката. Медальонът висеше на шията му. Стив целуна два пръста и ги сложи върху изписаното съобщение. — Дай го на Клиъруотър.

Бул кимна и вдигна греблото. Стив и Кадилак пренесоха Дет-Уиш в лодката, избутаха я във водата, после излязоха на брега и загледаха как тя се насочи към слънцето — блед златнооранжев диск, който ставаше все по-голям, докато се спускаше към водата.

— Мислиш ли, че ще успеят?

— Не виждам защо не — каза Кадилак. — Фактически сега, когато не са в ръцете на тоя луд, шансовете им са значително по-добри. — Той погледна през рамо и видя Уантанабе да се изкачва по трапа, следван от Курабаши и войниците. — Ще ми се да мога да кажа същото за нашите. Трябва да сме били луди, за да мислим, че можем да успеем.

Стив отговори със сух смях.

— Преди малко ти беше този, който ме уверяваше, че ще успеем. Ще го направим. Уантанабе просто се опитва да ни покаже кой командва. Може да стане малко гаден, но няма да извърши нищо драстично. Твърде много е свързан с това. Доколкото знае, ние може би сме ключова част в тази операция. Но не е сигурен. Затова е нервен. Единственото, което трябва да правим, е да избягваме да го дразним.

— И как ще постигнем това?

— Като не му казваме, нито вършим нещо, което да създава у него впечатление, че той е абсолютен глупак.

Кадилак настръхна.

— Да не искаш да кажеш, че Дет-Уиш едва не беше убит заради нещо, което казах?

— Слушай, радвам се, че един от нас каза нещо. Моят мозък просто беше изключил.

— Точно така. Като разбрах това, реших, че казаното от мен е твърде умно.

— Дори половината от него беше прекалено умно. Но не това, което каза, а начинът, по който го каза. Хайде, Кади. И двамата сме си имали работа с джапи. Знаеш какво чувстват към надменните мюти. Отсега нататък ще действаме умно и ще се правим на глупаци. Разбрахме ли се?

Кадилак въздъхна тежко.

— Щом казваш, Брикман. Последното нещо, което искам, е друг спор. Ти води, аз ще те следвам…

Като се движеше близко до източния бряг на езеро Ми-шига, грамадният кораб с колела, командван от Рюку Каваниши, се отправи на юг към Бей-танаба, последния от петте предни поста, разположени предишната година. Плъзгащите се по повърхността лъчи на изгряващото слънце превърнаха спокойната вода от лявата страна в одеяло от ковано злато, докато от дясната тъмната сянка на многоетажната надпалубна надстройка се простираше далеч към централната област на Плейнфолк — тяхната крайна цел.

Шеф на станцията в Бей-танаба беше някой си Изо Уантанабе и тъкмо рапортът на този бдителен функционер бе причината за тази операция — всъщност наказателна експедиция, със задача да хванат живи петимата нападатели, които бяха убили господаря Яма-Шита и бяха предизвикали ужасен пожар, убил и осакатил стотици други.

На мостика до капитан Каваниши стоеше самураят майор Тензан Морита. „Тензан“, японска дума за светкавица, беше прякор, идващ от неговото изкусно владеене на меча и скоростта, с която реагираше при тактически ситуации. Морита беше, с други думи, опитен полеви командир и поради тази причина беше избран да води двеста и петдесет самураи, които сега бяха настанени в каютите на горните палуби.

Конете им бяха в специални конюшни на приличащата на пещера проходна палуба заедно с конярите и триста червени ленти — пеши войници с по-нисък ранг и произход, чиито бойни умения им бяха спечелили правото да носят масово произвеждана версия на тачи, извит дълъг меч. В Ни-Исан само самураите имаха право да носят и тачи, и по-късия му аналог уакиаши, което се считаше за голяма чест.

Петимата убийци бяха прекарали зимата при рибарите мюти и според последния рапорт от Уантанабе сега с измама и ласкателство бяха хванати като мухи в паяжина. Планът беше да се заловят, докато спят или са още сънени. Техните мютски домакини бяха дали дума да съдействат на нахлуващата сила и, което беше най-важно, бяха обещали да отнемат всякакви отрови, оръжия и други потенциално опасни неща от убийците при получаване на сигнал часове преди слизане на брега. Не че Морита и хората му се страхуваха за живота си; целта беше да се лишат убийците от средства да се самоубият в моментите между осъзнаването, че ще бъдат заловени, и самото залавяне.

По време на посещението на племето Изо Уантанабе беше дал на вожда на Коджак прост дървен календар да отбелязва минаването на дните. От края на първата седмица на април племето трябваше да наблюдава нощем небето на изток. Ако видеха три червени звезди да политат към небето в бърза последователност, това щеше да бъде знак, че войската е пристигнала и ще слезе на суша призори. В отговор Коджак трябваше да изстрелят една зелена ракета, дадена им от Уантанабе, за да сигнализират, че всичко е наред.

Тези мерки бяха още едно доказателство за похвалната предвидливост и находчивост, която Уантанабе беше проявил от момента, в който беше видял летящите коне да минават над неговия преден пост.

Аиши Сакимото, главният оцелял член от доверения съвет на семейство Яма-Шита и роднина на убития феодал, беше подчертал, че убийците трябва да бъдат докарани завързани и оковани, но иначе ненаранени. След като бъдеха затворени в крепостта на Яма-Шита в Саракуза, те щяха да бъдат подложени поединично и заедно на най-тежките мъчения, които можеха да се измислят.

Миналият опит показваше, че търпеливо прилаган, този процес развързва езика и на най-упоритите. И преди отстраняването на този конкретен орган — но едва след като беше промушен с нажежени до червено игли — Сакимото се надяваше да открие пълната история зад разрушаването на Херън Пул. Ролята на подземните хора и на техните мютски лакеи, племето М’Кол, вече беше точно установена; онова, което беше от критическа важност, беше степента на участие — активно или пасивно — на шогуна Йоритомо То-Йота и Йеясу, който въпреки напредналата си възраст все още беше силата зад трона.

Смъртта на Хиро Яма-Шита и последвалото преразпределение на търговските лицензи на семейството беше тежък удар върху техните дългосрочни планове да изместят То-Йота и да застанат начело на Ни-Исан. Изключителните права за търговия на запад с тревните маймуни бяха дали на Яма-Шита фактическо господство в търговията с роби и само техните кораби имаха право да използват канала, който разделяше тяхното владение и свързваше Голямата река и Източното море.

Търговският монопол беше източник на силата и влиянието на фамилията, но с посмъртното обвинение в предателство, повдигнато от шогуна срещу Яма-Шита, нещата се бяха променили. Техните съседи, Ко-Ника и Се-Ико, някогашни приятели и тайни съюзници, се бяха присъединили към други силни феодали в поддръжка на обвиненията срещу тях и с готовност се възползваха от предложението на шогуна да получат равни търговски права — и като резултат от тяхното подло отмятане фамилията сега беше изправена пред перспективата да изгуби най-малко половината от доходите си.

Смъртта чрез екзекуция и самоубийство на най-близките на Яма-Шита, неговите главни поддръжници и две дузини роднини, смятани за замесени в заговора, беше жесток удар. След време родът Яма-Шита щеше да се възстанови и да си отмъсти жестоко, но за момента се изискваше търпение и мълчание.

Експедицията на Морита беше съставена и изпратена в пълна тайна поради две причини: да не научи шогунът какво се крои и освен това, понеже замисленото действие беше незаконно. Ако станеше известно, то можеше да доведе до друга серия от санкции върху фамилията. Законът, наложен от шогуната То-Йота, изрично забраняваше „приключения в чужбина“. Седемнадесетте главни феодали на Ни-Исан дължаха — на теория — пълна преданост на шогуна. Техните частни армии бяха — пак на теория — негови и се предполагаше, че движенията на всички части трябва да се докладват на местния генерален консул — главния представител на централното правителство, разположен във всяко феодално владение.

Предварителното уведомление за движенията на цялата войска беше един от многото механизми, използвани от То-Йота да поддържа статуквото, и беше помогнал да се поддържа мир в продължение на повече от осемдесет години. Йоритомо, настоящият владетел на Ни-Исан, щеше да получи мъглява представа за недокладваното изпращане на петстотин въоръжени мъже на предните постове — особено след като целта на операцията беше да се съберат доказателства, които щяха да помогнат да бъде разобличен той и семейството му.

Докато минаваше през протока на Нюи-нисо, триетажният съд на Каваниши направи кратко среднощно посещение на четирите предни поста, разпръснати по краищата на полуострова, разделящ езерото У-рон от Ми-шига. Натовариха продукти и поща, написаха рапорти за постигнатото в установяване на постоянни връзки с тревните маймуни, населяващи тила, пратиха и последните въздушни съобщения от Уантанабе и вдигнаха много наздравици със саке за бъдещето. И сега, най-после, бяха на път за Бей-танаба — мястото за хвърляне на котва, от което щеше да започне нападението.

Стив и Кадилак с вълнение, смесено с безпокойство, видяха как корабът с колела се появява на хоризонта. До този момент всичко беше вървяло много по-добре, отколкото се бяха надявали. Но постигнатото с помощта на лодкарите Коджак не беше нищо в сравнение с онова, което предстоеше. Успех или провал, живот или смърт — сега всичко зависеше от онова, което щеше да се случи през следващите четиридесет и осем часа.

За известно време те щяха да бъдат официално признати членове на военната експедиция, която идваше към тях. И двамата разбираха, че един погрешен ход може да се окаже фатален, но мислите им бяха съсредоточени върху трудностите, с които щяха да се сблъскат на борда. И изобщо не им минаваше през ума, че техният план да потопят великолепния съд може да се промени ужасно още преди да са стъпили на палубата.