Кървавата река

Глава 15

Малоун прегледа раните на Клиъруотър и изсумтя песимистично:

— Жалко, че Медицинската шапка не е с нас. Направо не знам откъде да започна.

Стив преглътна сълзите си и помилва лицето на Клиъруотър, но не последва никаква реакция. Тя беше в безсъзнание. Вероятно в дълбок шок. Той хвана ръката й и я стисна силно в опит да влее своята жизненост в тялото й. Умът му я молеше да живее. Молеше я да му прости. Ако двамата с Кадилак не бяха започнали този безсмислен спор, предизвикан от отказа на мюта дори да помисли за освобождаването на Роз от ешелона’, може би щяха да видят скайхока по-рано. Тогава това нямаше да се случи.

Но не всичко беше изгубено. Не и сега, когато Роз беше тук…

Стив хвана ръката на Малоун.

— Нищо не разбирам от рани. Можеш ли да спреш кръвта?

— Мога да опитам. Но ще бъде само временно. Ако държиш на курвата си, те съветвам да потърсиш друг за помощ.

Стив не отвърна на подигравката. Спречкването с Кадилак беше достатъчно за деня.

— Трябва да я спасим.

— Заради онзи номер, който извъртя на двама ви?

— Заради много причини. Направи каквото можеш…

— Добре. Но имам и една друга работа, за която трябва да се погрижа. — Малоун се обърна и извика двама от приятелите си. — Анди! Джейк! Вземете няколко момчета и се оправете с Гордън и Уолш на наблюдателния пост.

Не прозвуча като намерение за окачване на медали.

Анди и Джейк поведоха група въоръжени мъже към наблюдателния пост, а Стив се обърна към Кадилак, който все още лежеше на земята, явно също в безсъзнание. Гриф, един от помощниците на Малоун, беше коленичил до него и го преглеждаше.

Стив отиде при тях.

— Лошо ли е ранен?

— Не, само повърхностни рани. Ще се оправи. — Гриф посочи раните от куршуми по външната страна на лявото бедро и лявата страна на корема, после обърна Кадилак да покаже на Стив мястото, където два други куршума бяха разкъсали кожите отдясно на гръдния му кош.

Една цицина на тила на Кадилак обясняваше защо е в безсъзнание — беше се ударил в някой камък. Но беше извадил невероятен късмет — при пряко попадение медните куршуми със стоманен връх се взривяваха, а той беше само одраскан. Раните на Клиъруотър бяха несравнимо по-лоши.

— Имате ли сулфаниламид? — Това беше антисептична пудра, използвана за предпазване от инфекция на открити рани.

— Да. Но не го прахосвам за разни скапани диваци — изръмжа Гриф.

Стив го хвана за яката.

— Направи го, приятел. Този човек ни е необходим в добра форма. Той е нашият билет за безпроблемното ни бъдеще.

— Сериозно? — Гриф не изглеждаше впечатлен.

Стив отпусна хватката си.

— Искаш да се отървеш от мютите, нали?

— Това ще направи живота ни много по-лесен.

— Точно това е човекът, който може да го направи. Погрижи се за него. — Стив потупа Гриф по рамото и се изправи. Изпратената от Малоун група се връщаше и водеше Гордън и Уолш. Двамата бяха престанали да се опитват да се предпазват от прикладите на пушките, които се сипеха върху тях от всички страни. Очевидно знаеха какво ги чака.

Групата спря пред Малоун. Лицето на Уолш беше одрано и ожулено, едното му око вече се затваряше. Десният крачол на Гордън беше кървав от рана на бедрото.

— Опита се да избяга — обясни Джейк.

Малоун извади трицевния си въздушен пистолет и го вдигна пред нещастните нарушители.

— Знаете ли какво е това?

Не последва никакъв отговор.

— Двама мъртви и трима ранени, защото пропуснахте да видите скайхока! — Той посочи Кадилак. — Без да броим диваците. Но вашите другари, които вие трябваше да запазите… — Той се удари по гърдите. — И едва не надупчиха и моя задник! Какво правехте, по дяволите… Боя ли гледахте?

Стю Уолш се изправи предизвикателно и изграчи:

— Всички го гледаха!

Малоун допря пистолета си до гърлото на Уолш и стреля. После се обърна към Гордън.

— Имаш ли да кажеш нещо?

— Да. Съжалявам, че няма да присъствам, когато дойде твоят ред. — И заплю Малоун с кървава храчка.

Малоун се избърса, после прибра пистолета в кобура и извади бойния си нож.

Всички затаиха дъх.

— Така — тихо каза той. — Искаш да се опиташ да ме победиш? — Той сграбчи дясната ръка на Гордън и пъхна ножа в дланта му. — Това е твоят голям шанс. — Малоун отстъпи няколко крачки. — Пуснете го! — После махна към нарушителя. — Хайде, Горди. Имаш предимство. Да видим как ще го използваш!

Стиснал зъби от болката в раненото бедро, Гордън направи отчаян скок към мъчителя си. Малоун беше дребен, но пъргав. Прехвърли тежестта върху петата на левия си крак, направи половин завъртане наляво, избегна удара на Гордън и нанесе висок мощен ритник.

Стив, който не беше чужд на насилието, трепна, когато токът на десния ботуш на Малоун удари Гордън под брадичката, като отхвърли главата му назад и му счупи врата.

— Свалете им дрехите и ги изхвърлете… — Малоун взе бойния си нож, без да си направи труд да провери дали Гордън е мъртъв, и се обърна към Стив: — Ела да я видим…

Двама нарушители бяха клекнали до Клиъруотър. Все още в безсъзнание, тя лежеше на сгънатото сламено пончо. Бяха свалили окървавената туника, панталоните и превръзката около слабините й и я бяха превързали.

— Как е?

Единият мъж — О’Кийф — избърса ръцете си в разкъсаната й туника.

— Превързахме я, но продължава да кърви вътрешно. Само едно нещо може да спаси тази курва — хирургия.

— Да… — Стив нави дрехите й и ги сложи като възглавница под главата й, после я зави. Докосна леко челото й, после стана и отведе Малоун настрана.

— Трябва да поговорим.

— Какъв е проблемът?

Стив се поколеба. След видяното трябваше да подбира думите си внимателно. Ако не започнеше както трябва, можеше да умре, преди да има време да обясни.

— Това беше „Скайхок Марк Ту“. Видя ли червените краища на крилата? Това означава, че са от „Ред Ривър“.

Малоун го изгледа недоверчиво.

— Откъде знаеш толкова много за „Скайхок“.

— Бях планерист… забрави ли? Един съвипускник ми показа такъв самолет на попътната станция Пуебло. Преди да изпадна в беда. Излязохме късметлии. Летецът може да не е имал повече патрони. Но той ще се върне… също и приятелите му.

— В такъв случай по-добре да се махаме.

— Аз не. Аз оставам.

— С тази курва? За какво, по дяволите? С нея е свършено, амиго. Терминада.

— Грешиш. Тя ще оживее. — Стив отведе Малоун настрана. — Ще я кача на ешелона.

— Ще се върнеш? — попита невярващо Малоун.

Беше добър, в това нямаше никакво съмнение. Но пък имаше дълги години практика…

— Това е единственият й шанс — каза Стив. — Ешелонът е на по-малко от петдесет мили от нас и на него има полеви хирургически екип и операционна.

Малоун посрещна думите му със сух смях.

— И какво от това? Сериозно ли мислиш, че ще си губят времето да спасят една дивачка… дори и такава красавица като нея?

— Ще я спасят. Тя е много важна.

— Добре, съгласен съм. Но откъде знаеш…

Стив понижи глас.

— Вече са тръгнали.

Малоун присви очи.

— По дяволите… Разбрах те още първия път. Ти наистина си шибан фед!

И посегна към пистолета си.

— С това ставаме двама, компадре. Но тъй като бях нов, ми трябваше време, докато науча твоя номер.

— Хм… — Малоун отпусна ръката си.

Стив вдигна ръка и натисна малкия предавател, скрит под кожата зад лявото му ухо. Леко натискане и отпускане беше достатъчно да предаде кодиран в морзова азбука сигнал ХГ-ФР.

Малоун се почеса по врата и изпрати своя позивен сигнал Х-СА. Апаратът на Стив — голям колкото батерия за кварцов часовник — преобразува серията от точки и тирета в звук директно във вътрешното му ухо.

След това ренегатът разкри пълното си кодово име: „Хай Сиера“.

— Какво знаеш?

— Толкова, колкото пожелаеш ми кажеш.

„Внимавай, Стив. Този кучи син е много потаен…“

Малоун посочи с палец към Кадилак. Мютът тъкмо беше започнал да идва на себе си.

— Той също ли е в списъка на поръчките ти?

— Да. Но трябва да остане тук, за да ми помогне да събера останалата част от партидата. Разбра ли?

— Разбрах. Мога ли да помогна с нещо?

— Да. Имаш ли морфин?

— Вече й бихме инжекция.

— Имам предвид него.

Малоун го погледна изненадан.

— Но това са само драскотини! За да започне един мют да крещи, трябва да му откъснеш ръка или крак и дори тогава повечето от тях само пъшкат. Като гледам колко си близък с тези двамата, мислех, че това ти е известно.

— Не заради това те попитах. Всичко ще стане много по-лесно, ако той е упоен, докато го отнесете оттук.

— Е, той може да преглъща, така че ще му дадем малко клауд найн. — Малоун извика Гриф, извади от чантата за първа помощ плик с хапчета и му каза да даде на Кадилак двойна доза.

Клауд найн, стандартно болкоуспокояващо, раздавано от Федерацията под формата на таблетки, беше направило по-поносим живота на татко Джак през последните години.

Стив гледаше неподвижното тяло на Клиъруотър. Знаеше ли тя какво ще се случи? Това ли имаше предвид, когато беше прошепнала „Имаме толкова малко време“?

— Та казваш…

Стив излезе от унеса си.

— А?

— Дивакът. Да го отнесем… къде?

— При племето му. То се намира около реперна точка Каспар, Уайоминг. Ако тръгнете по Северна Плат…

— Знам пътя. Как ще ги намерим, когато отидем там?

— Не се тревожи. Те ще ви намерят. М’Колите контролират този район. Техните воини хванаха Келсо, Джоди и другите миналата година.

Малоун кимна.

— Започвам да разбирам картината…

— Кадилак е летописец.

— Шегуваш се! — Малоун изглеждаше истински заинтересован. — Мислех, че летописците са стари хора.

— Не се раждат стари — засмя се Стив. — Той е следващият за тази работа в племето. Това го прави важен. Толкова важен, че ще можеш да сключиш сделка за него. Ако доставиш нашия приятел в добро състояние, ще спечелиш много. Говори с Мистър Сноу. Той е старият летописец… и учителят на този. Ако му кажеш, че те изпращам аз, ти гарантирам, че всичко ще е наред. Действай умно и никога вече няма да ти се налага да играеш „Лов на червени кожи“.

— Виж, това ще направи живота много по-лек…

— Тогава действай.

— Окей. — Малоун направи гримаса. — А този Мистър Сноу, той останалата част от пратката ли е?

— Тази операция е моя, амиго. Когато се наложи да знаеш повече, ще ти кажа.

— Само питам…

— Задачата ти е да доставиш Кадилак на М’Кол. Ако успееш, използвай този контакт да се сприятелиш с тях, това ще е още по-добре. Така те няма да подозират нищо, когато те извикам да ми помогнеш да нанесем удара.

Перспективата за добре подготвено предателство изкриви устните на Малоун в тънка усмивка.

— Звучи добре. А какво ще правим с конете?

— Ако твоите момчета проявяват интерес към тях, вземете ги. Аз искам само моите и няколко резервни. — Беше ред на Стив да се усмихне. — Ако установите, че не можете да ги яздите, винаги можете да ги изядете. И предлагам да завържете тоя приятел с голямата уста за седлото.

— Защо, проблеми ли ще ни създава?

— Не и след като го отведете оттук.

— Какво да му кажем, като се събуди?

— Добър въпрос. — Стив се замисли. — Кажи му, че благодарение на неговото желание да ме убие бяхме обстрелвани от скайхока и че последния път, когато си ме видял, Клиъруотър е умирала в ръцете ми. Това ще му даде нещо, върху което да мисли. Може дори да му затвори устата. Можеш също да му кажеш, че съм решил да ви настигна колкото се може по-скоро.

— Но не искаш да му кажа, че си качил курвата на ешелона.

Стив прикри нарастващото си раздразнение от това, че Малоун непрекъснато използваше тази вулгарна дума.

— Още не. Ако тя не оцелее…

— Разбирам какво имаш предвид.

— Аз ще му съобщя неприятната новина, когато трябва. И слушай, бъди търпелив с него, а? Знам от опит какви чувства изпитваш към хора, които се държат нахално с теб, но, хм… не повреждай стоката. Може да се нуждаеш от помощта му, за да си осигуриш преминаване през територията на мютските племена до реперна точка Каспар.

Малоун кимна.

— Ще го имам предвид.

Докато нарушителите се оправяха с конете, Стив и Малоун направиха една груба носилка и пренесоха Клиъруотър до плитката пещера под скалния ръб, където преди по-малко от осемнадесет часа тя лежеше в ръцете му прекрасна и изпълнена с живот…

— Така… — каза Малоун. — Значи ще чакаш тук, докато…

— Да. Готов съм да чакам до края на света, стига да мога да й помогна.

— Хм…

— Имаш ли радио? — попита Стив.

— Защо?

— За да се свържеш с Майка да нареди на самолетите да се върнат. Онзи, който ни атакува, очевидно не е знаел срещу кого стреля.

Малоун вдигна рамене.

— Ние трябва да рискуваме като всеки друг. АМЕКСИКО ни снабдява, като скрива малки пакети с продукти из околността, но някои от нас също излагат задниците си на опасност. Ако не го правим, някои от истинските нарушители, които са с нас, може да се усъмнят.

— И когато се усъмнят?

— Това е мой проблем. Ти как се сети за мен?

— Чрез дедукция — отговори Стив. — Миналата година ти ме разкри прекалено бързо. За нарушител ти, изглежда, знаеше твърде много за прикритите фед. Всъщност прекалено много.

— Да. Ще трябва да внимавам с това.

— Но със сигурност разбрах чак когато Келсо излезе от прикритието. Двамата с Джоди нямаше да се върнат да ме спасят, ако ти не беше решил, че трябва да ме освободиш. След като разбрах, че той е Рат-Качър, се замислих за всичко случило се с мен и с по-голяма или по-малка увереност стигнах до извода, че ти също работиш за Майка. А когато видях как ти и О’Кийф, и онзи другият, се погрижихте за раните на Клиъруотър, се уверих окончателно. Знам какви чувства изпитват останалите към мютите. Дори да видят, че някой от тях умира от жажда, няма дори да се изпикаят върху него! Ти нямаше да си губиш времето с нея, ако тя не беше важна. А ти знаеше, че е.

Малоун не беше от хората, които много се смеят, но успя да се усмихне.

— Само за протокола ще ти кажа, че идеята да те вържа за кола не беше моя. Всички ни изпитват до крайност… или по този начин, или по някой друг също толкова неприятен. Това е част от церемонията по приемане. Нищо лично… разбираш ли?

— Естествено. Ти ли нареди на Джоди да ми остави ножа?

— Не направо. Чрез Келсо. Но хващането им от мютите не беше част от плана. Срам за Келсо. Дейв понякога е много досаден…

— Ти го каза!

— Но иначе е свестен. Медицинската шапка също. И Джоди… На вид не е кой знае какво, но…

— Тя е желязна.

— Нямах това предвид. — Очите на Малоун заблестяха. — Когато малката й кутийка за наслада пламне, тя може да стане много палава. Разбираш какво имам предвид.

Стив скри изненадата си.

— Да — каза той и си помисли колко е странно, че през цялото време, докато бяха заедно, нито за момент не се беше замислял върху тази страна на нейната същност. И се зачуди защо разкриването й го накара да се чувства толкова неудобно.

— Да… — Малоун се усмихна замислено. — В тази банда имаше някои добри хора, но… така става. — Той зарови в чантата за първа помощ и извади две спринцовки с морфин. — Не мисля, че ще се събуди, но по-добре да са ти подръка в случай, че лекарите не дойдат. Може да има нужда от тях, когато шокът отзвучи.

— Благодаря.

— Няма защо. Ние не сме толкова лоши, колкото ни представят. — Малоун се усмихна, след това тупна Стив по рамото. — Пази се, амиго.

Стив гледаше как Малоун слиза по склона към хората си. Някои бяха решили да яздят, други предпочитаха да водят конете. Кадилак седеше отпуснат на коня със завързани китки и крака, както беше предложил Стив. Без да се обърне, разпокъсаната колона се отправи на запад и скоро се изгуби от поглед между дърветата.

Стив се чудеше колко от тях, освен Малоун работят за АМЕКСИКО. Джоди беше права. На никого не можеше да се вярва. Нищо не беше такова, каквото изглежда. Той самият беше чудесен пример за това: трекер, който не само беше дегизиран като мют, но и беше влюбен в мютка. Доверен човек на Генералния президент, който се чувстваше по-близък с неговите врагове. Вече беше дезертирал умствено от Федерация Амтрак и ако можеше да намери начин да освободи Клиъруотър от „Ред Ривър“ — а също и Роз, — беше готов да прекара останалата част от живота си в Света със синьото небе.

Но свободата имаше и своята лоша страна. След като започнеш да оспорваш приетия ред на нещата, вече не можеш да си сигурен в нищо. Дори да имаше такова нещо като истина, не можеш да си сигурен какво означава тази дума и дали истината за нещо може да бъде установена абсолютно и безспорно.

Повечето трекери прекарваха живота си, без изобщо да помислят, че може да има алтернативен начин на съществуване. Те знаеха за мютите, разбира се, но мютите бяха полухора. Щом си трекер, се подчиняваш на заповеди, вярваш каквото ти се казва и никога не се съмняваш в мъдростта на Първото семейство. Това беше начин за оцеляване.

Трудностите започваха, когато се отклониш от нормата. След като кривнеш от пътя, определен от Наръчника, затъваш в блатото на страха, несигурността и съмнението. За да не полудее, човек се нуждае от нещо, в което да вярва, цел, към която да се стреми, мечта, която да лелее. Семейството имаше мечта, но Стив вече не споделяше тяхното виждане за Света със синьото небе, очистен от всички онези, които не признаваха избрания модел.

Трекерите бяха обзети от непоклатима вяра в справедливостта на каузата си, но това беше увереност, основана на сляпо невежество. Мютите бяха също толкова уверени, че са избрани да триумфират над потисниците си, но те просто защитаваха правото си на съществувание; конфликтът беше предизвикан от Федерацията.

В материално отношение мютите на Плейнфолк водеха бедно съществувание, но в други, неосезаеми отношения, техният начин на живот беше по-богат и по-малко рестриктивен. Воините на съперничещите племена се подчиняваха на общ кодекс на честта, бяха установени правила на социално взаимодействие, които всяко племе следваше при конкретни обстоятелства. Наказанието за нарушаване на тези правила можеше да е така сурово, като това във Федерацията, но самите правила не бяха потискащи и — както Стив знаеше от собствен опит — невинаги се прилагаха строго.

В сравнение с подземните хора мютите притежаваха завидна степен на свобода и се радваха на инстинктивна, хармонична дружба с всичко, което съставяше същността на Света със синьото небе и невидимите същества, които — както те вярваха — бдяха над него и над тях от духовното царство отвъд облаците.

Федерацията не се занимаваше с такива неосезаеми неща. Идеята за лична свобода, за това, че човешкото тяло може да носи духовен елемент — един вид направляващ механизъм, който не може да бъде обсъден, анализиран или претеглен, просто не съществуваше. Думата „душа“, заедно с думите „свобода“ и „любов“ не влизаха в речника на трекера.

Любов…

Стив коленичи и сложи ръка върху челото на Клиъруотър. Беше студено. Очите й бяха затворени. След като се увери, че е добре завита, той започна да събира дърва за огън. Когато се стъмни, този огън щеше да насочи към тях лекарите и войниците, които щяха да дойдат с ешелона.

С Роз…

Стив седна до Клиъруотър и загледа пламъците, обгърнали начупените клони. Дървата пращяха и съскаха.

Доскоро сестра му трябваше да се задоволява с филтрирана версия на неговите изживявания. Вече не. Сега тя гледаше реалния свят със собствените си очи и от подобрения „цвят“ и дълбочината на картините, достигащи до него по умствения мост, Стив знаеше, че тя също се чувства, сякаш се е върнала у дома.

Щеше ли да я измъчва същата несигурност? Щеше ли да може да отхвърли всичко, на което бе учена да вярва, и да приеме без въпроси тайното знание, което сега нахлуваше в сърцето и душата й? Как щеше да се справи с процеса на отучване — на решаване къде действително е истината?

Въпреки всичко, през което беше минал, Стив не беше близко до решаването на този проблем. Той все още се разкъсваше между двете култури. Убежденията, втълпявани му повече от седемнадесет години, не можеха да се изкоренят. Той вече не смяташе мютите за полухора или за врагове, но дълбоко в себе си още вярваше, че е — по някакъв неопределен начин — по-добър от тях. Но имаше известен напредък. Само преди две години той беше смъмрил Роз, задето бе дръзнала да каже, че мютите имат право на съществуване!

От момента, когато беше излязъл на повърхността за първия си полет над белите пясъци на Ню Мексико, възгледите му за света бяха започнали да се променят; процес, който беше ускорен от пленяването му от племето М’Кол. Кадилак и Мистър Сноу и преди всичко Клиъруотър му бяха помогнали да открие неподозирани дълбочини на емоции, чувства на удивление и привързаност към Света със синьото небе.

Отначало вътрешният конфликт между тези нови емоции и онова, което той като трекер знаеше, че е вярно, го караше да се чувства виновен. Това беше последвано от нарастващо разбиране, че е отгледан с постоянна диета от лъжи и че онова, което открива, е истинското състояние на нещата. Той се почувства привлечен от Плейнфолк. Излизането на повърхността беше като „връщане у дома“; фраза, която оттогава беше използвал многократно. Дълбоко в себе си той знаеше какво точно означава тази фраза, но в езика на трекерите тя нямаше никакъв смисъл. Домът беше Рузвелт/Санта Фе, но той вече не принадлежеше към него.

Проблемът беше — въпреки топлата му привързаност към Мистър Сноу и непреодолимото му желание да е с Клиъруотър, — че той вече не беше сигурен къде принадлежи. Последните две години бяха дали богато доказателство, че животът му се оформя от сили, които не разбира. Той беше видял със собствените си очи силата на земната магия да изтича през Клиъруотър, беше видял Кадилак да чете бъдещето в камъните — дори беше зърнал нещо от това у себе си. И все пак не можеше да приеме безрезервно като мютите, че всяко действие е предопределено, че миналите и бъдещите събития са оформени от някакви невидими същества.

Въпреки всичко случило се, въпреки факта, че беше призовавал името на Великата небесна майка в много случаи, той бе запазил здравословния си скептицизъм. Талисмана, Мо-Таун, Небесните гласове, по-малките духове, които яздеха вятъра, живееха в горите, в скалистите чукари, реките, езерата и потоците бяха фантазии, предадени от минали поколения мюти с лули, пълни с рейнбоу, за обяснение на известни геофизически явления.

Източната и западната врата на небето, през които всеки ден слънцето влизаше и излизаше, бяха класически пример. Мютите приписваха митично значение на събития, за които нямаха ясно, рационално, научно обяснение. По общо признание — доколкото той знаеше — още нямаше научно обяснение и за специалната дарба, която той споделяше с Роз, или силите, притежавани от Клиъруотър, Кадилак и Мистър Сноу, но един ден щеше да има.

В известен смисъл и двете страни бяха прави. Ако вярваш, както вярваха трекерите, че всичко може да се обясни, или, както вярваха мютите, че нищо не става случайно, тогава животът — всичко съществуващо — трябва да има значение. А щом има значение, значи има и логическа структура, което на свой ред означава, че един ден всичко, включително мютската магия, ще може да бъде разбрано. Всичко ще стане известно.

Да… намесата на Талисмана в моменти на опасност беше това, което трекерите наричаха „късмет“. Нищо повече от непредвидено съчетание на събития, които поставят точния човек на точното място в точния момент. Или обратното. Кадилак можеше да твърди, че Пътят е начертан, но беше също толкова вярно, че ако имаш ясна цел, ако анализираш всички елементи на една ситуация и тяхното влияние в различни пермутации в избран курс на действие, тогава — в девет от десет случая — ще знаеш какво да правиш. При условие, разбира се, че имаш достатъчно ум да разсъждаваш.

Стив знаеше, че желае да бъде в Света със синьото небе, но въпреки случайния подтик — обикновено в моменти на пълно отчаяние — да остави Онзи, който е горе да ръководи нещата, той вярваше, че бъдещето се оформя тук, на земята. От хора като него. Чувството, че е определен да постигне големи неща, може би, както твърдеше Клиъруотър, му беше дадено от Талисмана, но то може да бе съществувало през цялото време, може да беше продукт на неговото генетично наследство, бавно съзряващо, докато бе развивал физическите и интелектуалните си способности през безкрайните часове на упражнения и учение.

Изпитанията за кураж и издръжливост, на които беше подложен през последните две години, бяха утвърдили решимостта му, но той не си въобразяваше, че е непобедим; току-що случилото се с Клиъруотър беше навременно напомняне, че добре насочен куршум или стрела могат да го убият. Но дълбоко в себе си той беше убеден, че нищо такова няма да му се случи.

Той хвърли още няколко клона в огъня и отново погледна Клиъруотър. Никаква промяна. Искаше му се да я прегърне, но знаеше, че в сегашното й състояние могат да я пипат само опитни лекари.

„О, Мо-Таун! Мила Майко! Ако ти или Талисмана НАИСТИНА съществувате там горе, защо не НАПРАВИТЕ нещо?! Ще си останете ли на някой глупав скапан облак да я наблюдавате как умира, когато можете да протегнете ръка и да премахнете болката?!“

Джордж Уошингтън Джеферсън 31-ви, Генералният президент на Федерацията, затвори книгата, която четеше, спря тихото, но настойчиво бибипкане и прехвърли пристигналото съобщение на съседния видеоекран. Появи се Карлстром — очевидно ликуващ.

— Добър вечер, Бен. Отдавна не съм те виждал толкова доволен. Сигурно имаш добри новини.

— Не точно добри. Нека ги наречем обещаващи.

— Хайде, изплюй камъчето, Бен. Дори и аз искам от време на време да се разтоваря.

— Става дума за операция „СКУЕЪР-ДАНС“ и Стив Брикман. Искате ли да видите файла?

— Не. Помня го. Помня и сестра му, Роз… Нали я качи на „Ред Ривър“?

— Смаян съм! Как с всичко онова, което става по върховете на властта… — Карлстром поклати глава. — Как го правите?

— Не държа на отчет всички, Бен. Само онези, които са важни.

— Разбирам… Току-що получихме съобщение от Хай Сиера — един от най-добрите ми хора. Използвахме Роз да проследим Брикман от реперна точка Чикаго. След като тя установи, че се движат по Северна Плат, преместихме групата на Хай Сиера пред тях.

— И?

— Предчувствието ми се оправда. Брикман е чист. Той изпълнява задачата. Всъщност никога не е преставал. От известно време Роз получава положителни сигнали и Хай Сиера току-що го потвърди. Брикман е включил групата на Сиера да помага за изпълнение на възложената му задача.

— И кога можем да очакваме положителни резултати?

— Засега още не, но перспективата е добра.

— А сега ми кажи лошата новина.

Ликуващата усмивка на Карлстром помръкна.

— Какво ви кара да мислите, че има такава?

— Винаги има, Бен. Винаги има. Ти си ми представял такива добри перспективи и преди. Така че нека я чуем.

Карлстром възприе безпристрастното изражение на покерджия и каза:

— След час или два Клиъруотър…

Интересът на Джеферсън нарасна.

— Повелителката, с която нашият млад герой, хм…

— Прави любов? Да, същата. Той се е погрижил да я вземат на „Ред Ривър“. Роз урежда прехвърлянето.

— Ще могат ли те да… Не искам ешелонът да бъде изложен на риск.

— Това няма да е проблем. Един скайхок от предния патрул на „Ред Ривър“ е съгледал група ренегати и е използвал последните си куршуми по тях, преди да се отправи към ешелона. Докладва, че е повалил неколцина. Предполагам, че не е разбрал по кого стреля. За щастие Роз е получила съобщение секунди след това.

— Колко лошо е ранена тя, Бен?

Карлстром направи гримаса.

— Критично, но Сиера казва, че не е фатално… при условие, че лекарите пристигнат навреме. Два хирургически екипа ще се заемат с прехвърлянето.

— А Роз?

— Тя също отива.

— Някой ще я следи ли, Бен?

— Не се тревожете, ще бъде добре покрита.

— А Брикман?

— Според Роз той иска да координира последната фаза на операцията. Сега е с Клиъруотър. Всичко е подготвено за операция на борда на „Ред Ривър“. Тя не е в състояние да пътува. Положителното е, разбира се, че не е и в състояние да ни причини някаква вреда.

Джеферсън посрещна тази новина с доволно кимване.

— Добре, Бен, браво. Дръж ме в течение, докато не излезе вън от опасност.

— Ще бъде изпълнено. Лека нощ, господин генерален президент.

— Лека нощ, Бен. — Джеферсън изчисти екрана, после взе книгата си и нежно погали кожената й подвързия.

Книгата — за парните локомотиви, които някога бяха пътували по железопътните линии на Тексас — беше отпреди хиляда години. Историята на американския парен локомотив беше една от двете лични страсти на Джеферсън; другата беше отглеждането на рози.

Първото семейство притежаваше забележителна библиотека от истински книги по тези и много други теми, а и КЪЛЪМБЪС, водещият интелект на Федерацията, съхраняваше текстове по всичко писано някога. Но времето, когато тяхното съдържание щеше да бъде направено достояние на по-широка публика, беше много далеч. Материалът, който съдържаха книгите, не беше достъпен дори на всички членове на Първото семейство. Тази, която Джеферсън четеше сега, беше достатъчно безвредна, но дори знанието, че съществуват такива неща като книги, би могло да създаде вълнение сред онези, които обслужваха Федерацията.

Книгите бяха хубави неща, но бяха и опасни.

Стив внимателно махна дрехите, които беше направил на възглавница, сложи главата на Клиъруотър на бедрото си и я погали. Беше толкова близко до него, и въпреки това толкова далеч. Челото й все още беше студено, косата й бе влажна, очите — затворени.

Чувстваше се безпомощен. Ако тя само можеше да види, че той е тук… ако можеше да се свърже с нея и да й даде да разбере, че е в сигурни ръце… че трябва да ЖИВЕЕ!

Той се загледа в светещите въглени. Следващите няколко седмици нямаше да са леки. Когато Кадилак научеше, че Клиъруотър е качена на борда на „Ред Ривър“, щеше да пощурее. Но това трябваше да се направи. Това беше единственият начин да се спаси животът й. За Стив само това беше важно. Само висококвалифицирани хирурзи с модерната техника, разработена от Първото семейство, можеха да й помогнат. Мистър Сноу щеше да разбере. Стив разчиташе, че неговите мъдри, спокойни съвети ще успокоят Кадилак. От своя страна, Стив беше готов за примирие, всъщност беше готов да тури край на враждата. Завинаги. В сегашната ситуация никой от тях не можеше да си позволи лукса за още един спор.

Като част от лекарския екип на ешелона и чрез връзката си с Карлстром Роз щеше да се погрижи Клиъруотър да получи най-доброто възможно лечение. И при първа възможност щеше да й предаде, че не е изоставена. Освен това щеше да каже на Карлстром, че Клиъруотър трябва да бъде оставена на ешелона като уловка за привличане на другите.

Карлстром трябваше да повярва, че Стив е абсолютно лоялен към Федерацията — както твърдеше Роз. Но не беше така. Лекарските умения на Федерацията щяха да закърпят тялото на Клиъруотър, но тя щеше да се възстанови в Плейнфолк.

Така или иначе — в момента той нямаше ни най-малка представа как може да стане това — Стив възнамеряваше да спаси Клиъруотър от „Ред Ривър“: ешелона с най-добрата бойна история и най-много избити мюти. Задачата, която си беше поставил, беше равносилна на опит да щурмува с голи ръце крепостта на шогуна в Йедо. Нормално той би изоставил тази идея като невъзможна, но с Роз вътре ситуацията беше съвсем различна…

Стив взе разсеяно един объл камък и го заобръща; искаше да има способността на Кадилак да чете бъдещето в камъните. Нищо не се случи. Камъкът не оживя. Но докато го стискаше, той се сети за предсказанието на Кадилак, направено на стръмната скала, когато той бе излетял в утринното небе…

„Той ще се върне ли?“ — бе попитала Клиъруотър, когато „Блу-Бърд“ се беше насочил към Сухите земи на юг.

„Да, по времето на Новата земя — бе отговорил Кадилак. — Ще дойде с маска на приятел, със смърт, криеща се в сянката му, и ще те отнесе с кървава река.“

Винаги когато беше мислил върху тези думи, той беше приемал, че думите „кървава река“ означават ужасна битка — за която по някакъв начин той щеше да е отговорен и в която щяха да загинат стотици. Защото той щеше да дойде със „смърт, криеща се в сянката му“ и защото преди Кадилак да беше направил предсказанието Мотор-Хед го беше нарекъл „Носител на смърт“.

Но сега Стив разбра, че думите могат да се разтълкуват по съвсем друг начин. „Кървавата река“, която щеше да отнесе Клиъруотър, можеше да е „Ред Ривър“11! Ешелонът, на който щяха да се качат!

„Ще умра ли — бе попитала тя — в тъмнината на техния свят?“ Неговият свят?

„Ще живееш“ — беше отговорил Мистър Сноу.

О, Небесна майко! Сърцето на Стив щеше да се пръсне. Как можеше да е бил сляп толкова време!

Той хвърли камъка, обгърна с ръка главата на Клиъруотър и я притегли по-близко до себе си.

— Ти ще живееш! — прошепна страстно той. — Ще живееш!

Високо в тъмното небе се плъзнаха червени светлини.

Затворените клепки на Клиъруотър трепнаха, когато вътрешният глас на Роз мина през объркването, обхванало ума й, и стигна до сърцевината на съществото й.

„Привет, сестричке. Най-после се срещнахме под звездите, които са наш дом. Нося ти любов и живот. Дръж се. Времето наближава. Нашата обща работа започва…“