Кървавата река

Глава 8

Татко Джак, бащата-настойник на Стив и Роз Брикман, загуби битката с причинения от радиацията рак през нощта на 23-ти срещу 24-ти декември 2990 година — три дни преди тридесет и шестия си рожден ден. Тъй като квазирелигиозният празник отпреди Холокоста, известен като Коледа, беше изхвърлен наскоро след раждането на Федерацията, имаше достатъчно време тялото на бившия планерист да бъде сложено в чувал, да бъде заровено и да се извърши възпоменателна служба, преди да започнат новогодишните празници.

Като двойна шестица — класификация, дадена на онези лица, които са изкарали дванадесет години на повърхността и са получили дванадесет последователни похвали за добра служба, татко Джак отговаряше на изискването за тържествено погребение с почетна рота, състояща се от млади надути курсанти, облечени в трикольорната униформа на гвардията на Белия дом.

Церемонията, която включваше кратка телевизионна проповед от Генералния президент, се извърши на шесто ниво на издигащата се нагоре спираловидна Стена на героите — огромна облицована с мрамор шахта в Гранд Сентрал. И завърши с електронна последна тръба, предизвикваща сълзи на умиление, когато прахът на татко Джак — сега затворен в тънка месингова урна, направена от гилза — беше пъхнат в ниша в стената до изгравираното му име.

Издигащата се нагоре спирала не беше без значение. Когато голямата цел бъде постигната и дойдеше време да си върнат Света със синьото небе, последното излизане от Гранд Сентрал щеше да бъде извършено покрай тази извиваща се рампа със записаните имена на онези, които през столетията са направили най-голямата жертва да превърнат лелеяната мечта на Първото семейство в реалност и да осигурят дългосрочно бъдеще на федерация Амтрак.

„Те умряха, за да живеят другите.“ Вдъхновяващото слово, приписвано на бащата-основател, беше един от неизбежните призиви, изрязан във всяка стена по цялата Федерация. Вторият, по-смразяващ цитат, се отнасяше за онези, които можеха да бъдат изкушени да се усъмнят в мъдростта и превъзходството на Първото семейство: „Само хората се провалят, не и системата“.

Със зелено-син-бял комбинезон и големи нашивки на ръката, които я идентифицираха като студент-хирург, и с параден колан, който показваше, че е общопрактикуващ лекар, Роз стоеше мирно с вдигната брадичка, дясната й ръка бе замръзнала във военен поздрав. До нея стояха Ани, нейната майка-настойничка, в оранжево-синя премяна и вуйчо Барт, братът на Ани, блестящ в бялата си униформа и каубойска шапка на щатски началник на военната полиция. Очите на Ани, както тези на Роз, бяха замъглени от сълзи. Барт, в съответствие с неговия статус като глава на вътрешната сигурност на Ню Мексико, гледаше строго.

Докато слушаше заглъхващите звуци на невидимия тромпет, Роз осъзна, че на татко Джак не са оказани полагащите се последни почести. Неговите бойни подвизи изискваха той да бъде зачислен в избраната рота на минитмените, което, подобно на форейджърите, беше крайното постижение — преди признаване за член на Първото семейство, — към което можеха да се стремят обикновените трекери.

Изключителността на тези две роти почиваше на факта, че членството в тях беше ограничено до сто живеещи „имена“ във всяко едно време. Редиците за минитмените бяха запазени за бойния персонал — пионери и пехотинци, които са предшествали ешелоните; ротата на форейджърите обхващаше онези, които се бяха отличили със също толкова похвална служба в една от другите части — пионерен батальон, топография и изследване, заводи и мини и обща интендантска служба, чийто танкерен транспорт осигуряваше гориво, храна, амуниции и множество други неща, необходими за поддържане на гореспоменатите служби.

С толкова малко свободни места само онези с най-забележителни заслуги можеха да се смятат за кандидати и в резултат на това вписването често ставаше в последната минута; наградата за цял живот старание се даваше на около четиридесетгодишна възраст.

Тъй като това беше средната продължителност на живот на един обикновен трекер, за много достойни хора то беше всъщност награждаване на смъртния одър. И поради човешката природа инициалите МПП7 бяха влезли в жаргона на Федерацията като синоним за неосезаеми или илюзорни награди, свързани с изпълнение на особено трудна задача.

Но това не беше съвсем вярно. Макар че татко Джак бе умрял, за да може да се гордее с причисляването към избраната рота на минитмените, неговото посмъртно избиране щеше да донесе допълнителни доживотни привилегии на Ани, включително по-добра квартира в една от новите дълбини. Въпреки връзките на вуйчо Барт обаче тази последна чест му беше отказана.

Роз подозираше, че Карлстром и безликите членове на Първото семейство, които бяха директно замесени със случая на Стив, са решили да отдадат на техния баща-настойник само минималното признание, което не можеше да му се отрече. Така да бъде… Все пак неговото име сега беше дълбоко изсечено в черната мраморна стена на южния край на шесто ниво и щеше да остане там независимо какво щеше да направи Стив оттук нататък. Татко Джак най-после беше свободен и прикритата заплаха на Карлстром да го лиши от бойните му отличия вече не можеше да се използва като принуда за сляпо подчинение.

Оставаше Ани. Въпреки че бе изявил желание да им помогне, Карлстром беше намекнал, че свободата му за маневриране е ограничена от по-малко съчувстващи началници. Ани също беше изложена на риск, ако Роз и Стив не правеха онова, което се иска от тях. Но от днес тяхната майка-настойничка, изглежда, беше вън от опасност. Преди погребалната церемония вуйчо Барт беше съобщил, че Ани ще се присъедини към неговия личен персонал в Рузвелт/Санта Фе. При толкова близка работа с една от „високите жици“ — плюс факта, че бяха роднини — Ани ставаше по-малко уязвима. След като поумува върху новината на вуйчо Барт, Роз реши, че ако Първото семейство бе искало да захвърли Ани на нива А… или нещо по-лошо… не би позволило това прехвърляне и съответното повишение.

С един родител-настойник, превърнат в прах, и другия в относителна безопасност Роз почувства, че може отново да диша свободно. Нейното собствено бъдеще като хирург все още беше на кантар, но вече нямаше значение дали ще й бъде позволено да продължи учението си, или не. През месеците от връщането на Стив на повърхността тя беше открила, че животът й има по-голяма цел.

Това знание й даде по-голямо осъзнаване на силата в нея. Тя вече не се страхуваше от онези, които искаха да контролират живота й. Когато дойдеше време, тя щеше използва тази сила и да подчини умовете им на своята воля.

Но въпреки това нараснало осъзнаване оставаха много неща, за които тя не знаеше нищо. Да вземем например три аспекта от погребението на татко Джак. Роз може би би гледала с по-малка увереност на бъдещето си, ако знаеше, че петнадесетминутното телевизионно появяване на Генералния президент по време на церемонията, от което сърцето й едва не се пръсна от гордост и очите й се напълниха със сълзи на благодарност, не беше предаване на живо или предварително записано, а електромеханично творение.

Като биологически родител — най-малкото на теория — на настоящите поколения трекери Джордж Уошингтън Джеферсън 31-ви беше добрият, ин витро баща на всички. Тази родителска проява — станала необходима, понеже повечето трекери и от двата пола се раждаха стерилни — се възхваляваше в молитвите, които трекерите бяха длъжни да произнасят два пъти дневно, втренчени в някой от безбройните портрети на Генералния президент. Подобно на лозунгите, които виждаха накъдето и да се обърнат, холографските портрети трябваше да се показват на всички достъпни за публиката места — работилници, столове и жилищни помещения с площ по-голяма от тридесет квадратни фута.

Тъй като в биологически смисъл — поне така се смяташе — всеки трекер беше свързан с настоящия или предишен Генерален президент, се очакваше да притежава същите седем качества, които характеризират уникалната природа на Първото семейство, неговото право за вечно лидерство на федерация Амтрак. Качества, без които нацията щеше да загине още преди столетия: честност, лоялност, дисциплина, преданост, храброст, интелигентност и сръчност.

Нарушението на кодекса за поведение беше не само акт на нелоялност към Федерацията, то беше предателство на родителско доверие. Патернализмът обаче е двустранен процес и в замяна на тяхната безусловна преданост и вярност беше редно Генералният президент да каже няколко думи, когато изпращат по вечния им път негови по-заслужили „чеда“. Това беше част от суровия, но грижлив образ, който Първото семейство желаеше да внушава. Но включените същински членове правеха личната поява пред видеокамерите логистичен кошмар.

Проблемът, подобно на почти всички други, свързани с Първото семейство, беше решен със съчетание на находчивост и хладнокръвна ефективност. Също като своите предшественици, 31-вият Генерален президент беше дал на програмистите изчерпателен холографски портрет, който се използваше за създаване на компютърно генерирани аудио и видео еталонни ленти. С помощта на цифрови процесори тези данни и образи можеха да се обработят и да създадат напълно автентична реч с желана продължителност и подчертана с подходящи жестове или изражение по всеки повод.

В случая на татко Джак — 2003–4093 Джон Рузвелт Брикман, — файлът му беше измъкнат от архивите от оператора на пулта в заупокойната секция на извадените от строя от дивизията на ветераните и комбиниран с обновен набор от над двеста други. Единствената необходима информация беше датата и часът на настъпване на смъртта и дали да се предаде по мрежа, или „векторно“, което означаваше, че речта на Генералния президент, в която се изтъкват заслугите на татко Джак, ще бъде предадена в определени места като например Рузвелт/Санта Фе — неговата родна база, — военновъздушната академия под пустините на Ню Мексико, където бе учил за планерист, и на определени места в Гранд Сентрал, където се извършваше церемонията.

КЪЛЪМБЪС, централният компютър, който беше водещ интелект във Федерацията — или един от многото негови сателити — беше извършил останалото, бе гравирал името на татко Джак и бе посочил в речта справки за забележителните моменти от неговата военна кариера по същия начин, по който преди Холокоста се връчваха писма за кредит при облекчен режим или „щастливите номера“, печелещи лека кола при абонамент за списание.

Резултатът беше повърхностно привлекателен, безличен и за трекерите, възпитани от рождение с помощта на видеоекрани, неразличим от истинския — чак до грижливо подработеното стягане на гърлото.

Второ, гравирането на името на татко Джак на Стената на героите не беше вечно, както си въобразяваше Роз. Във Федерацията човек можеше лесно да стане никой точно както при тоталитарните режими. Името на нейния баща-настойник беше гравирано с грациозна точност от компютърно управляван механичен гравьор, но можеше да бъде изтрито за минути чрез използване на специална силиконова паста, смесена с прах от черен мрамор. След полиране първоначалната повърхност се възстановяваше и ставаше готова да приеме името на някой друг, смятан за по-достоен за увековечаване.

Третият и последен пункт се отнасяше до идентичността на човека, който Стив наричаше „лудия вуйчо Барт“. Барт Никсън Брадли, братът на Ани, беше един от многото членове на Първото семейство, на когото бяха възложени постоянни „дълбоко конспиративни“ задачи в цялата общност. Тези индивиди обаче не бяха агенти на АМЕКСИКО. Също като повечето от Семейството, Барт дори не знаеше, че съществува такава организация. Задачата на хора като него, неразличими от обикновените трекери, беше да действат на своите „другари по оръжие“ като пример за подражание, а чрез бързото им повишаване се демонстрираше какво може да постигнат обикновените трекери чрез упорита работа и самоотвержено посвещение на дълга.

Истината беше малко по-различна. Докато хора като Хартман и Андерсън можеха да израстат до командири на ешелони и попътни станции, те действаха на повърхността. Обхватът на техните операции — и чрез разширяване на влиянието властта, която можеха да упражняват — се управляваше от логистична подкрепа, осигурявана от Федерацията.

Контролът на границите между Федерацията и повърхността и дивизионните бази в земната кора беше нещо съвсем различно. На никого, освен на Първото семейство не се разрешаваше да заема висши позиции или някакви ключови постове във важни области като комуникация, политика, обработка на храна, междущатски транспорт и всеобхватни дейности по околната среда.

Ако Роз знаеше, че Барт е от Семейството, може би щеше да си помисли, че Ани, като негова сестра, ще е защитена срещу всякаква заплаха от репресия. Би било обаче грешка да се мисли така. Женското яйце и мъжката сперма, от които се беше родила Ани, бяха свързани в епруветка, докато Барт беше продукт на нормален полов акт. Този репродуктивен акт — идентичен на използвания от примитивните мюти — отличаваше Първото семейство от неговите поданици. Но дори Ани да беше зачената по този начин, това не би я направило неуязвима. В миналото, когато бъдещето на Федерацията бе застрашавано, Семейството никога не се беше плашило да изяде собствените си членове — и не би се поколебало да го стори и сега.

Когато церемонията свърши, Роз остана с Ани, а Барт Брадли отиде на заседание в. Черната кула — сградата на администрацията на Амтрак. Ани имаше да убие два часа преди двамата с Барт да вземат совалката за Санта Фе, така че се качи с Роз на един от двата елеватора, които се движеха нагоре и надолу в средата на спиралната рампа. Слязоха на ниво 1 и използваха идентификационната карта на Ани да вземат една количка. Бяха само петдесет, паркирани косо покрай пътя, забили нос в нисък правоъгълен агрегат за зареждане.

С четири малки дебели колела, захранваните с акумулатори колички бяха като количките за голф отпреди Холокоста, но със свалена горна част. Роз и Ани избраха една, която представляваше самоуправляващо се такси; по-голямата му версия се състоеше от голям тягов вагон и открити ремаркета и се движеше през определени интервали по фиксирани маршрути.

Пъхнаха идентификационната карта на Ани в определения за това отвор и моторът се включи, а когато в края на пътуването я извадиха, от сметката на Ани беше приспадната определена сума. Контролен прибор с микрочип записа номера на идентификационната карта — когато количката се паркираше на следващата станция за зареждане, той щеше да предаде тази информация на КЪЛЪМБЪС заедно с мрежови координати на цялото пътуване. Тези координати се съхраняваха като магнитни данни на плоски метални ленти, заровени през равни интервали под повърхността на пътя, и ако някой от властите пожелаеше, те можеха да бъдат възпроизведени на видеодисплей, за да се проследи пътуването.

Въртящите се врати и елеваторите, които осигуряваха достъп до определени райони и нива, работеха на същия принцип. По този начин движението на всеки можеше непрекъснато да се записва и при нужда да се спре. Достъпът до определени области, услуги и нива на информация по обществените канали и видеомрежата зависеха от ранга и функцията на лицето и това се контролираше чрез различния клас идентификационни карти. Микропроцесорите на различни контролни пунктове също отхвърляха всяка карта, ако кредитният й баланс бе по-малък от пет точки, и можеха да се програмират от КЪЛЪМБЪС да поглъщат картата на издирвана личност и с пронизителен сигнал да алармират намиращата се наблизо военна полиция.

Идентификационните карти, които трябваше да се представят за „допълване“ на всеки осем седмици по същия начин, по който работниците отпреди Холокоста се редяха да получат трудовото си възнаграждение, беше един от многото начини Първото семейство да държи под контрол лоялните си поданици. Без автентична карта никой не можеше да получи храна от нито една столова, не можеше да изпрати видеограма или да използва видеофон, не можеше да използва никое от наличните транспортни средства, да сменя нива или да се движи от една контролирана област в друга. Дори не можеше да играе развлекателната игра „Убий мют“ — най-популярната игра във Федерацията. Лишен от средства за живот или от възможност да се движи — освен ако не бъде подслонен от приятели с карта — един нарушител на кодекса или „дис“ беше като плъх, хванат в капан. Имаше само един начин за измъкване и сред онези, които го знаеха, той се наричаше „да прегризеш път през тухлена стена“.

Докато пътуваха по тунела с четири платна, който свързваше Стената на героите с търговския център „Джон Уейн“, Роз седеше мълчаливо до Ани. Когато минаха покрай завоя към урната на бащата-основател Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви, Роз видя, че Ани гледа ярко осветената извита колонада.

— Искаш ли да я посетим?

Ани забави количката.

— Имаш ли нещо против? Няма да чакаме на опашката. Просто ще поседим на някоя пейка минутка-две.

— Както искаш. Имаме достатъчно време…

Ани пропусна две идващи колички да минат, след това зави надясно и тръгна към препълнения паркинг. Натисна бутона „Запазена“ на арматурното табло, извади картата си и я прибра в защитната калъфка. Това действие резервира количката и тя сега щеше да тръгне само ако се пъхне същата карта; на таблото светна една мигаща лампичка, която показваше, че количката още се ползва. Бутонът „Запазена“ имаше брояч. Ако притежателят на картата не се върнеше до един час, микрочипът изключваше мигащата лампичка и количката се освобождаваше.

Мемориалната урна на бащата-основател привличаше постоянен поток от посетители като мавзолея на Ленин на московския Червен площад. Мавзолеят от червен мрамор заедно със съседния на него Кремъл бяха изпарени при глобалния Холокост, който беше изличил всичко построено от времето на фараоните до началото на 21-то столетие. Мавзолеят на Ленин беше съществувал по-малко от сто години, но мястото на покой на бащата-основател съществуваше от почти петстотин и щеше да продължи да съществува. Не просто за още петстотин години, а за петстотин хиляди. Това високомерно твърдение трябваше да покаже колко дълго Първото семейство планираше да остане начело на Федерацията.

Ани и Роз заобиколиха бавно придвижващата се опашка от наредени по осем в редица хора и намериха празна пейка, изсечена от същия бял мрамор като високата петнадесет фута глава на Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви. Основата на врата лежеше върху умишлено груб, грапав гранитен постамент, висок десет фута, така че независимо колко хора има струпани около ротондата, лицето му винаги да може да се вижда от влизащите. Неговите две безсмъртни фрази бяха изсечени върху стените от всяка страна, за да могат хората на опашката да ги виждат. „Те умряха, за да живеят другите“ и „Само хората се провалят, не и системата“.

Бащата-основател беше умрял през 2045 година от новата ера, около тридесет години след Холокоста, но виждането му за Федерацията и бъдещето беше непрекъснато втълпявано в умовете на неговите потомци. Гробницата, официално открита през 2500 година от новата ера, беше построена в памет на „Затъмнението“ през 2445 година: дълго мечтаният момент, когато първите батальони пионери бяха излезли от земната кора и бяха започнали строителството на първата надземна връзка над Хюстън/Гранд Сентрал.

Това завръщане на земята, което бащата-основател беше поставил като първостепенна цел на следващите поколения, беше първата стъпка към сегашната битка за възвръщане на Света със синьото небе. Пет и половина столетия неспирна партизанска война с коварните мюти, към която трябваше да се прибави също толкова упорита борба за усвояване на огромната, враждебна природа. Природа, покрита с невидимо одеяло от отровен въздух. Тези пет и половина столетия конфликт бяха взели своите жертви, за което свидетелстваше Стената на героите и по-малките монументи на загиналите в дивизионните бази. И сега към този списък беше прибавено името на татко Джак.

Докато гледаха силното, строго лице на бащата-основател, дори Роз — вече започнала все по-силно да се съмнява в честността на онези, които управляваха системата — изпита чувство на сигурност, солидарност, приемственост. И напълно основателно. Първото семейство не беше ли ги защитавало и не се ли беше грижило за тях почти хиляда години? Не беше ли пазило то своето стадо от огньовете на Холокоста и смразяващата тъмнина, която ги бе последвала? Не бе ли ги водило към светлината, която изпълваше Света със синьото небе?

Бащата-основател беше предвидил опасностите, беше изготвил планове, по които четиристотин души и техните семейства бяха оцелели. И когато светът на Старото време беше поднесен на тепсия за разграбване от ордите мюти, които се бяха изсипали от разрушените клоаки, някога горди градове на Америка, той беше дръзнал да мечтае: че един ден, когато покварените и лоши елементи се задавят със собствената си отровна плът, силните и смелите ще се появят да очистят земята и да заемат полагащото им се място под слънцето.

Следващите поколения на Първото семейство съхраняваха грижливо тази мечта и като резултат огромни области на земята сега се контролираха от Федерацията. Но отровното присъствие на мютите все още замърсяваше атмосферата. Според Наръчника тяхната пот, техните екскременти, техният дъх носеха смъртоносни токсини. От телата им се излъчваше смърт, както нагорещената плоча излъчва топлина. И тези отрови, натрупани през годините на активна дейност, бяха увредили тялото на татко Джак и накрая го бяха убили.

През живота на Роз в съобщаваните новини се посочваха цифри, които показваха, че нивото на отрова в атмосферата намалява. Преди години, когато Стив беше дръзнал да пита дали може да има друга причина — освен присъствието на мюти, — която е направила въздуха лош за дишане от трекери, татко Джак се беше ядосал и беше предупредил и двамата, че с такива мисли човек може да си навлече голяма беда. И когато го притиснаха да обясни защо опасността намалява, той удари с юмрук по масата и изкрещя: „Защото с всяка година ние избиваме все повече и повече от онези мръсни кучи синове! Не е ли очевидно? Колкото по-малко са те, толкова по-добър става въздухът! Но никога няма да стане добър за дишане, докато костите и на последния дивак не избледнеят на слънцето и не бъдат заровени в калта!“

Стив обаче беше прекарал половин година като пленник на Плейнфолк мюти, беше ял тяхна храна, беше дишал същия въздух и дори — Роз потрепери при тази мисъл — беше правил любов с една от тях и въпреки това здравето му очевидно не се беше влошило…

— Винаги се чувствам добре… когато идвам тук — промърмори Ани. — Това ме кара да разбирам колко дълго Семейството се е грижило за нас. И колко добре го е правило. Този велик човек там горе, той е направил всичко това. През всичките онези стотици години… той е знаел къде е искал да отиде и какво трябва да направи, за да ни изведе там. И всеки изминал ден ни приближава към тази цел. — Тя въздъхна. — Аз няма да доживея да видя Света със синьото небе, но ти може би. За десет години могат да се случат много неща.

Ани имаше предвид обещанието на Семейството да си възвърне Света със синьото небе през 3000 година от новата ера.

— От онова…

Роз рязко спря. Щеше да каже: „от онова, което ми каза Стив“, но за Ани Стив не се беше върнал от „Луизианската дама“ — официално той беше мъртъв: изчезнал над Уайоминг миналата година. Тя подхвана друга мисъл.

— … хм, от онова, хм, знаеш, което човек чува из университета. От хора, които имат роднини на ешелоните…

— Да?

— Че ще продължи много по-дълго.

— Слухове! — сряза я Ани. — Никога не съм чувала татко Джак да разпространява такива безпочвени слухове. И не искам да ги чувам от теб. Нито сега, нито никога.

Седяха известно време мълчаливи, после Ани извади кърпичка и изтри сълзите от очите си.

— Знаеш ли какво искам? Да се направи възпоминание за татко Джак и Стив заедно. Знам, че те невинаги се разбираха. — Тя се усмихна на спомените си. — Не познавам момче, което да е искало да знае толкова много. Всеки път, когато Джак отговореше на един въпрос, той поставяше два нови. Изглежда, просто не можеше да разбере, че нещата са такива, каквито са казани в Наръчника. Как само спореха и… Но се обичаха. Ще съм истински горда да видя имената им едно до друго на Стената. Знам правилата за „тези, които са изчезнали“, но не е редно тялото на Стив да лежи някъде горе и да бъде забравено. — Тя отново попи очите си, после си избърса носа.

Роз се поколеба, след това стисна ръката на своята майка-настойничка. Прегърна я и каза:

— Ани, не можех да ти кажа по видеофона, но… Стив не е мъртъв. Не мога да ти кажа откъде знам, но съм сигурна. И той ще бъде герой. Точно като татко Джак.

За нейна изненада Ани не я укори, че говори неща, различни от официалното съобщение за съдбата на Стив, а каза:

— Радвам се да го чуя. Аз имах същото чувство. — Тя се огледа дали наблизо няма някой, който може да ги чуе, след това понижи глас. — Но не бива да говорим за това. Дори да е вярно… и се моля бащата-основател да направи така… че да не се върне много бързо.

— Просто не губи надежда.

Ани поклати глава.

— Гробарите трябва първо да ми покажат тялото му. Казала ли си на другиго за това?

— Не…

— Тогава не казвай. — Ани я прегърна. — Благодаря ти, че искаш да смекчиш удара.

— Не си измислям, Ани. Вярно е, така както е вярно, че сега съм тук.

„Защото когато той умре, ще умра и аз…“

— Знам, знам, мила. — Ани се изправи. — Хайде. Да тръгваме, преди да изгубим количката.

Следващият половин час се разхождаха из търговския център „Джон Уейн“, най-голямата каменна зала в цялата Федерация. Единствено триетажният купол в Линдберг се доближаваше до неговите размери.

Основната структура на търговския център беше във формата на петолъчна звезда, лежаща в кръгов автомобилен път с диаметър една миля. Клинообразните райони, групирани около централен петоъгълник, бяха изпълнени с галерии, които се срещаха в една плавна полукръгла извивка, осигуряваща достъп до кръговия път. Гледката на търговския център беше внушителна, но не беше нищо в сравнение с гледката нагоре; заостреният свод над петоъгълника беше висок от пода до върха цели осемстотин стъпки.

Над върха пионери вече пробиваха шахта през последния слой скала и почва да свържат търговския център с повърхността — когато бъдеше завършена последната фаза, една кула от стомана и стъкло щеше да продължи линиите на свода нагоре в блестяща петостенна пирамида, висока хиляда и сто стъпки и с наблюдателна площадка на върха. Светът отгоре щеше да стане едно със света отдолу и експресни елеватори щяха да отнасят подземните хора към облаците и зашеметяващата гледка на Света със синьото небе.

Дори сега имаше много за гледане (някои казваха, че било прекалено много) и една обиколка изискваше почти два дни. Групите, пристигащи със совалки от бази на три дни път, се настаняваха в помещения над горните, галерии; непосредствено под тях бяха разположени трекерите от персонала на търговския площад.

Работата в търговския център се смяташе за една от най-добрите, която може да има човек, по-добра дори от повишение в изпълнителната власт. „Високите жици“ в Черната кула може би получаваха по-добро възнаграждение, но работата там беше много по-несигурна. Както казват войниците от старата служба: „Колкото по-нагоре се издигаш, толкова от по-високо падаш“ — както командирът Бил Хартман и неговите изпаднали в немилост офицери от „Дамата“ научиха това на свой гръб.

Но да се върнем на търговския център. Галериите на първо и второ ниво съдържаха множество безистени, обширни паркове — комбинации от архитектурни елементи и пейзаж, където можеш просто да седиш или да се разхождаш и да се радваш на гледката — и изложбени зали, обхващащи всички аспекти на Федерацията: минало, настояще и бъдеще.

За двадесет точки от кредита си можеше да поседиш десет минути в кабината на скайхок, заобиколен от компютърно генериран изглед от птичи поглед на повърхността на земята. Изкусно поставени дюзи създаваха въздушен поток да допълнят илюзията за движение, имаше цели, поставени за неопитни пилоти да стрелят с мек лазер. Друг експонат, който привличаше постоянен поток посетители, бе макет в естествена големина на трисекционен ешелон: команден модул, силов вагон и типична бойна станция.

След гледане на съпровождащ видео дисплей много юпи — млади пионери, които прекарваха 13-тата си година, като неквалифицирани работници и копаеха тунели за метро, въздушни шахти и други трудоемки инженерни проекти — напускаха макета и се насочваха направо към бюрото за набиране на бъдещи пионери. И дори за по-младите посетители на възраст от четири до седем години имаше миниатюрни открити ешелони, които извършваха маршрутни пътувания из търговския център. Те също слизаха от тях с широко отворени от преживяното приключение очи и неустоимото желание да пораснат колкото се може по-бързо.

Само по няколко души и от двете групи някога щяха да се качат на боен ешелон, но илюзията за избор беше грижливо подхранвана като противодействие на чувството за задушаващ контрол, налаган отгоре.

Всички се подчиняваха на заповедите на Първото семейство, защото вярваха, че това е правилно, а не защото са принудени. Семейството ти е дало живот, хранило те е, отгледало те е, отредило ти е важна роля в обществото, чувство за цел и обещание за по-добро бъдеще. Генералният президент, подобно на предшестващите го, те смята за своя собствена кръв; всички са синове и дъщери на едно голямо семейство. И също като бащата на всяко семейство, Генералният президент вярва, че ще отвърнеш по подобаващ начин на това доверие. Плюс неумиращата благодарност и доживотно послушание. Наказания се налагаха само на онези, които не оправдаваха доверието. Такова ирационално поведение беше продукт на болен ум — заболяване, което се смяташе за силно заразно. Нарушителите на Кодекса бяха като носители на чума; те трябваше да се отстраняват от обществото и ако не можеха да се излекуват, трябваше да бъдат унищожавани.

Роз и Ани се насладиха на чаша джава до прохладните фонтани и зеленината в просторния централен петоъгълник под извисяващия се, изпълнен със светлина купол. Той беше не само източник на осветление, неговата топлина и яркост загатваха какъв ще бъде животът под лъчите на слънцето — поколения бяха умрели, без да са го видели. Тучната зелена широколистна растителност беше израснала от семена, грижливо запазени от Първото семейство. Назад в Старото време, преди от адските огньове да се родят мютите, повърхността на земята също била зелена. Сега дърветата и тревата там бяха кървавочервени, розови като плът и оранжеви като огнено кълбо, но един ден всичко това щеше да се промени. Когато въздухът и земята бъдеха очистени от всичко нечисто, щеше да бъде създаден нов свят; свят, в който щеше да царува простотата и добротата, загубени по пътя, и — както се пее в песента — добрите стари момчета щяха да се върнат при „зелените, зелени хълмове на дома…“

Роз гледаше търговския център и широките тротоари, облени в светлина, пълни с въздух, цвят и движение, и мислено го сравняваше със сивата, приличаща на буца сгур фасада на Рузвелт/Санта Фе, нейния дивизионен дом.

— Какъв ли е животът там, в другата половина… — обърна се тя към Ани. — Вярвам, че ще си добре там с вуйчо Барт. Струва ми, че веднъж ме води там. Когато бях… шестгодишна?

— Пет…

— Беше доста луксозно.

— Сигурно е по-добро от квартирата, в която започнахме живота си с Джак. Барт живее по-добре от повечето от нас, но… той върши важна работа. Когато високите жици от Черната кула отидат да го видят, няма да седят с колене до брадичката, нали така? — Ани посочи с ръка наоколо. — Запомни ми думите. Един ден навсякъде ще е също като тук.

Качиха се на елеватора за най-горната галерия с изглед на югозапад. Заради погребението на Роз й беше даден пропуск от вътрешния щат У, който й позволяваше да остане едно денонощие с Ани. Взеха саковете си от стаята на портиера, набраха целта на пътуване, пъхнаха идентификационните си карти и се отписаха от регистъра за квартира.

Информацията беше предадена по мрежата на КЪЛЪМБЪС, който записа къде са били, къде отиват и кога ще стигнат. Текущото местонахождение и дестинация на всеки индивид се записваха временно в паметта на картите. Това позволяваше на началника на военната полиция да идентифицира всяка валидна карта. Началниците на военната полиция, силата за сигурност на Федерацията, наричани иначе „чорбари“, често извършваха случайни проверки на идентификационните карти на местата, известни като „точки за задушаване“. С помощта на портативни терминали те можеха да направят бърза проверка за състоянието на картата и за по-малко от две секунди да получат цялата история на притежателя на картата от файловете, съхранявани в КЪЛЪМБЪС.

През някои от съботните вечери, прекарвани при Чизъм в Сантана Дийп, Роз беше разговаряла с приятелите си за слуховете за съществуване на субкултура, скрита в неизползвани служебни тунели и отдавна изоставени подземни инсталации от ерата преди Холокоста.

Когато откриваха такива места, ги изследваха и след това ги разрушаваха с експлозив или ги запечатваха и ги пълнеха с газ. Роз беше гледала няколко новинарски предавания, в които се описваше откриването на такива инсталации и последващото им разрушаване — но никога не се споменаваше за хората, живели в тези прашни тунели.

Ако не се брояха предаваните по телевизията съдебни процеси и екзекуции на нарушители на Първи кодекс — които бяха обвинявани в специфични, лични престъпления — Първото семейство не признаваше съществуването на някакви организирани групи дисиденти. И тъй като официалното мнение беше, че такива групи не съществуват, всяко споменаване за тях по дефиниция беше неоснователен слух, а разпространяването на такива слухове беше нарушение на Първи кодекс и при второ такова нарушение човек можеше да стане кандидат за „превъзпитаване“.

Докато слагаше идентификационната си карта в специалния джоб на гащеризона си, Роз мислеше, че животът във Федерацията силно контрастира със свободното съществуване на Плейнфолк, описано от Стив — тя беше споделила това с него по телепатичната им връзка. Връзка така дълбока, че й позволяваше да „вижда“ с вътрешното си око образи, които падаха върху ретината на очите му, да чува същите звуци, да мирише същите миризми и да споделя неговите чувства на силна радост или страх в моменти на смъртна опасност. И болка, защото когато го раняваха, тя също получаваше рани — но те, за разлика от неговите, заздравяваха учудващо само за часове.

Нова група туристи с широко отворени очи се изсипа на подземната станция под търговския център, когато Роз и Ани слязоха на рампата и през въртящата врата отидоха на перона за пътуване на запад. Пристигналата совалка вече беше заминала за депо, където щеше да бъде прехвърлена на друга линия, екипажът щеше да се смени, а после совалката щеше да се върне и да вземе Ани и други пътници, някои чак до западния терминал в Джексън/Феникс в новоприсъединения щат Аризона.

Роз огледа перона, но не видя вуйчо Барт.

— Той няма да дойде, докато не стане време за тръгване — каза Ани. — Барт не чака влакове… те чакат него. — За щатския началник на полицията и другите високи жици имаше запазено специално купе, Ани беше пътувала в него с Барт на идване и щеше да пътува по същия начин обратно. — Не е необходимо да чакаш, ако си имаш някаква работа.

— Искам да остана — каза Роз. — Не се виждаме толкова често и…

— Знам. — Ани се усмихна тъжно. — И сега, когато татко Джак си отиде…

Гледаха се известно време мълчаливо, после Роз каза:

— С мен се случват някои неща. Не мога да обясня, но… Ще отида горе.

Ани я погледна смаяна.

— А какво ще стане с учението ти? Означава ли това, че ще напуснеш лекарския институт?

— Не знам. Може би ще ми позволят да запиша втори курс. Знаеш как е. Разбрах, че съм необходима другаде.

Ани се огледа, след това зашепна:

— Това има ли нещо общо със Стив?

Роз кимна.

Ани помисли върху новината и, изглежда, стигна до някакво решение. Погледна най-близкия часовник, после поведе Роз за ръка към един коридор, който свързваше двете платформи.

— Не мислех, че трябва да го знаеш, но след онова, което ми каза при паметника — че Стив е жив, и онова, което ми каза току-що, трябва да ти призная нещо. Особено след като вече може би никога няма да се видим. — Онова, което щеше да каже, очевидно изискваше голяма емоционална сила.

Роз се накани да я прекъсне, но Ани хвана ръцете й.

— Не! Изслушай ме. Направих всичко по силите си да възпитам и двама ви по Книгата във всичко, което една майка-настойничка е длъжна, но при толкова дългото отсъствие на татко Джак това не беше лесно. Спомням си времена, когато бих могла да бъда по-мила и по-грижовна, и знаех, че вие искахте да съм такава, но… не бях.

— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Във вас двамата имаше нещо. Начинът, по който си приказвахте, без да говорите, ме плашеше. Може би си въобразявах, но когато бяхте заедно… аз и татко Джак, и останалият свят сякаш бяхме изключени за вас. Вие бяхте различни. Особени. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да…

— Да, вие наистина сте особени. Не ме питай как и защо. Никой не ми го е казал. Много неща не ми казаха, но аз разбрах. — Ани пое дълбоко дъх и сложи ръце върху раменете на Роз. — Аз не ви носих в себе си, мила. Нито теб, нито Стив.

— О, Ани…

— Замълчи! Ти току-що завърши част от обучението си в Института за живот…

— Да, но не по акушерство. Това е семеен въпрос.

— Но ти знаеш приблизително как става това… искам да кажа как се раждат хората…

— Разбира се. Беше ни показана серия от видеографики.

— Е, когато влезеш в родилната зала, ти правят пълна упойка. Предполага се, че е за облекчаване на раждането, и обикновено губиш съзнание, но при мен не стана така. Призля ми и повърнах върху докторите, изплаших се и затворих очи, все едно съм изгубила съзнание. И те прекъснаха упойката.

— Никой не допускаше, че поглеждам крадешком продължи Ани. — И двата пъти беше едно и също. Видях бебетата, които извадиха от корема ми. Не бяха онези, които ми дадоха няколко дни по-късно в детското отделение.

— Сигурна ли си? — Роз беше объркана; не изненадана, а по-скоро любопитна.

— Съвсем. Както ти си сигурна, че Стив е жив. Откъде знам, е друг въпрос. Бяхте ми дадени и двамата да се грижа за вас. Но вие дойдохте отнякъде другаде. Може би затова винаги имах чувството, че сте особени… и изглежда, съм била права.

— Означава ли това, че Стив всъщност не ми е роден брат?

— Не мога да кажа. Но няма причина, поради която трябва да е. — Ани се усмихна. — Освен факта, че двамата винаги сте били по-близки от двете половинки на един бургер.

Прегърнаха се и Роз целуна Ани по бузите.

— Благодаря, че ми каза. Но това не променя чувствата ми към теб. Ти беше мила и грижовна и няма да позволя нито на теб, нито на някой друг да каже, че не си майка. Няма значение коя ме е износила. Ти си тази, която ме е отгледала.

— Просто си вършех работата — каза Ани.

— Ти направи повече от това и що се отнася до мен, ние винаги ще сме роднини. И ако Стив беше тук, той щеше да се чувства по същия начин.

Ани се отдръпна и извади друга кърпа. Попи сълзите си, после си издуха носа.

— Сега къде отиваш? В щат У?

— Да, но няма защо да бързам. Освободена съм от занимания до утре.

— Бих предпочела да тръгнеш сега — каза Ани. — Гласът й бе пресекнат от вълнение. — Совалката скоро ще пристигне и… не искам вуйчо ти Барт да се разстройва. Той не обича да гледа сълзи. Така че тръгвай… хайде! — Тя внимателно сгъна кърпичката и отново избърса сълзите си.

Роз преметна чантата си през рамо и стисна ръката на Ани.

— Довиждане…

После се обърна и тръгна по коридора. Когато погледна назад, Ани я нямаше. Роз видя белия експрес „Транс-Ам“ — вагоните в червено и синьо се плъзнаха плавно и спряха. Тя наведе глава и тръгна към площадката за излизане.

Макар че перонът беше претъпкан, нямаше блъскане за места — всеки си имаше резервация. Ани мина през совалката към купето ВИП и зачака Барт и неговия малък антураж да се появят.

Беше радостна, че е споделила дълго пазената тайна. Татко Джак беше умрял, без да я знае, но тъй като той беше само назначен настойник на децата, за него това не би значило толкова много. Сега, след като каза на Роз, Ани се чудеше дали е постъпила правилно. Надяваше се да е така. Ако Семейството беше набелязало друго бъдеще за тях, може би беше добре да знаят, че не са били износени от нея. Щеше да е тяхна задача — ако имаха такова намерение — да разберат защо. И откъде са дошли.

Видя Барт да идва с количка на перона и се сети, че беше отпратила Роз, без да я накара да обещае, че няма да каже на никого, освен на Стив за наученото. Но вече беше много късно да направи нещо. Трябваше да разчита на здравия й разум.

Когато разкри тайната, Ани очакваше товарът на плещите й да олекне, но бремето си остана. Тя не беше разказала цялата история. Откъде знаеше — с такава сигурност, — че Стив и Роз не бяха родени от нея?

Докато се преструваше, че е в безсъзнание, беше наблюдавала изпод мигли как вадеха изпод краката й бебетата с набръчкани личица и стиснати юмручета и как след това ги вдигаха и ги шляпаха да си поемат въздух. И в двата случая те бяха реагирали с давещи се писъци, както всички бебета в първия миг от живота си. Но вместо обичайните сиво-бледоморави телца, които бързо се променят до кремаворозови, когато дробчетата се напълнят с въздух, бялата кожа на нейните две новородени деца беше покрита с неправилни петна от черно, кафяво и масленозелено. А тези деца бяха създадени, като всички раждани деца, от семето на Джордж Уошингтън Джеферсън 31-ви, сегашният Генерален президент…

Имаше само едно обяснение. Или в нея, или в Генералния президент имаше примес от мютска кръв. Това беше срамна, смущаваща тайна, която тя не можеше да сподели с никого. И щеше да я отнесе със себе си, когато гробарят предадеше тялото й на пламъците.

— Можеш ли да видиш Стив?

— Да…

— Ясно?

— Аз съм там с него — каза Роз. — Той е близо до центъра на осемте кръга.

— Осем кръга?

— Колиби, разположени в кръгове един в друг. Неговата е част от вътрешния кръг. Той е там и гледа един голям огън…

Карлстром видя как клепките на затворените й очи се стиснаха още по-силно. Тя, изглежда, се опитваше да заличи получения образ. Устните й се отдръпнаха назад и разкриха стиснатите зъби.

— Тя е с него!

— Клиъруотър? Добре. Ами Кадилак?

— Той също…

— Какво изпитват те към него?

— Много са ядосани, но все още му вярват.

— Хм… това място, където прекарват зимата… Можеш ли да ми кажеш къде е? — Карлстром дръпна стола на Роз към бюрото и постави ръцете й върху голямата карта на Щатите отпреди Холокоста — на запад и на юг от Големите езера. — Знам, че снегът създава проблеми, но се опитай да опишеш района.

Карлстром внимателно наблюдаваше как пръстът на Роз бавно се вдига нагоре към западния бряг на езеро Мичиган — тя сякаш четеше брайлово писмо. Дишаше неестествено бавно и дълбоко. Гневът й се смени със силна съсредоточеност.

— Тук някога е имало голям град. Високи блестящи кули от метал и стъкло са светели с всички цветове на дъгата…

— Реперна точка Чикаго — каза Карлстром, нетърпелив да ускори нещата. — Там ли е той?

— Не съм сигурна дали тази картина идва от него, или от картата… — Главата й бавно се наведе, брадичката й докосна гърдите, после, след малко, тя отново я вдигна. — Сега разбирам. Хората от племето на неговите мютски приятели са свързани с това място. М’Колите са от кръвната линия на Ши-Карго.

— Правилно — каза Карлстром. — Но ние вече знаем това. Опитай отново. Той все трябва да има някаква представа къде се намира.

Роз се намръщи.

— Дървета, сняг… планини… на запад от водата.

— Това е по-добре. От мястото, където се намира, може ли да вижда водата?

— Не. Онези, които са му дали подслон, живеят по средата на голяма бяла гора.

— И са много…

Карлстром потисна неочаквано възникналото желание да удари безизразното лице на момичето.

— Близко ли е до Чикаго?

— Близко, да. Освен това друго не мога да кажа. За неговите очи навсякъде изглежда едно и също.

— Добре. Нека го оставим за минутка. Той знае ли, че си в неговата глава?

— Да…

Това поне беше нещо…

— Опитва ли се да те изключи?

— Не, този път не…

— В каква форма е? Душевно. Какво е състоянието на ума му?

Роз задиша дълбоко и се съсредоточи.

— Разтревожен е. От някакво съобщение. От умрял човек. Той има две имена: Първото започва като вашето… Кар… Кал…

— Келсо…

Роз бавно кимна.

— Второто име е свързано с някаква песен. — Тя се намръщи, поколеба се над непознатата дума. — Мекс… мексиканец… мексико?

Карлстром бързо смени темата.

— Какво е съобщението?

Генералният президент погледна замислено през сводестите прозорци на Овалния кабинет втория си любим пейзаж, после се обърна към Карлстром.

— Не й ли вярваш?

Карлстром посрещна въпроса с вдигане на вежди.

— Досега се справяше добре. — В гласа му прозвуча съмнение.

Джеферсън 31-ви, който разбираше от нюанси, го погледна пронизително, след това се върна на мястото си до голямото бюро.

— Това също съответства на твоето тълкуване на плана на Брикман. — И посочи на Карлстром да седне.

— Точно така. Поради това искам вашето одобрение преди да действаме по тази информация. Залогът е голям. — Карлстром не беше забравил стоманения натиск на ръката на Генералния президент върху рамото си в началото на месеца.

Джеферсън беше изумен.

— С други думи, искаш аз да поема отговорността?

— Не. Искам вашия съвет. Във всеки случай, ако нещата тръгнат зле, аз ще бъда отговорен. Това е част от моята длъжност. Искам просто да съм сигурен, че вие сте огледали нещата от всички страни.

— Добре, нека ги разгледаме още веднъж… — Генералният президент обърна стола си към видеомонитора на страничната масичка отляво и разгледа точките от разговора им досега. Гласов преобразовател беше конвертирал стандартния лентов запис в бинарен код, който се беше появил в текстова форма на екрана. Централният процесор, който беше програмиран да разпознава гласовите им характеристики, добавяше имената им към репликите и отпечатваше думите на Джеферсън в синьо, а на Карлстром в червено за по-лесно проследяване.

— Така… според нея истинската причина, поради която Брикман е извадил от строя екипа, дошъл да ги вземе от Лонг Пойнт, е била, че се е страхувал от щетите, които Клиъруотър може да причини, след като влезе във Федерацията…

Карлстром кимна.

— Това е основната причина за промяна на намерението му. Разбрах, че сте прочели редактирани отчети от разпитите на Джоди Казан относно бягството им от Лонг Пойнт?

— Да. Изумителни са. Но това, което казва тя, истина ли е?

— Тя имаше стимул. — Карлстром не можа да сдържи усмивката си. — Не знам как точно е станало, но тя, изглежда, е имала впечатление, че… ако сътрудничи… ще бъде възстановена като пионер.

— А нашите контакти в Ни-Исан?

— Новината е, че проектът Херън Пул е първата фаза на един неуспешен опит за преврат от семейството на Яма-Шита срещу шогуна. Нашите контакти не могат да потвърдят историята на Казан в детайли. Повечето от оцелелите от губещата страна след събитието са били екзекутирани или наскоро след това сами са посегнали на живота си. А фамилията То-Йота пази цялата история в тайна. Но според всички разкази са се случили някои много странни неща и, ако може да се вярва на нашите приятели, мютската кучка е като ходещ вулкан. Ако питате мен, Брикман ни направи услуга. Ние го изпратихме да я хване, но не му казахме как точно да я държи под контрол или…

— Или защо искаме да я върне жива, и то заедно с мютския й приятел…

— Да. — Карлстром се опита да остане сериозен. — Надявах се, че вие ще ми дадете отговора, когато дойде време да бъда запознат с голямата тайна.

Джеферсън приличаше на баща, принуден да смъмри любимия си син.

— Никой не ми е по-близък от теб, Бен. Но има някои неща, които е по-добре да не знаеш. Не е въпрос на доверие… в края на краищата ти ми помогна да заема този пост. Става дума за Роз Брикман. Никой всъщност не знае на какво е способна тя. Ако може да влезе в ума ти… и ти знаеш всичко, което зная аз… можем да изпуснем ситуацията от контрол.

— Тя казва, че не може, но… Приемам вашата гледна точка.

— Психиатрите, изглежда, мислят, че могат да контролират Клиъруотър с лекарства.

— При условие че тя позволи на някого да забие игла в ръката й…

— Е, има и други начини. Нали затова Брикман би толкова път, докато й влезе под кожата.

— Над и отвъд повика на дълга — засмя се Карлстром. — Все пак той е разтревожен. И след онова, което се твърди, че е станало в Херън Пул, има всички основания за това.

Генералният президент прегледа набързо няколко страници текст на дисплея.

— Което ни връща към Роз…

— Да. Тя казва, че може да неутрализира силите на Клиъруотър. Ако може да отиде достатъчно близко до нея.

— Очи в очи… Възможно ли е?

Карлстром вдигна рамене.

— Тъй като нямаме дресиран повелител, върху когото да провери, няма да научим, докато не опита. Но мотивация има. Винаги, когато види образа на Брикман с Клиъруотър, тя практически изпада в истерия. Проблемът е, че трябва да приемем на доверие нейната претенция, че може да направи това. Тя не може да обясни механизма как ще наложи волята си на тази мютска кучка. Просто има чувството, че може да го направи.

— Нямаме база, за да започнем една толкова важна операция…

— Съгласен съм, но нямаме и голям избор.

— Но си сигурен, че тя ни е напълно предана, нали?

— Абсолютно. Тя не може да понася мисълта брат й да прави любов с мютка. Готова е да й прегризе гърлото.

— Да не ти се случва да разлютиш такава жена — каза Генералният президент.

— Е, вие сигурно знаете по-добре…

Генералният президент остави този намек за личния си живот без коментар. На малцина хора би им се разминало при такова нахалство… и дори само мисълта да направят такава забележка.

— И така, какъв е планът?

— Роз твърди, че тя и Брикман са еднакво надарени. Той има душевна сила да слага бариера пред Клиъруотър… ако отвори тази част на мозъка си. Проблемът е, че той прави всичко възможно тя да остане затворена.

— Причината може би е, че ни е изменил и не иска да разберем…

Карлстром поклати глава.

— Роз казва, че Брикман е с нас. Той винаги е знаел, че има тази дарба, но се е боял от нея. Той получава максимум от това, че е различен, но не иска никой да го знае. В общество като нашето, което е основано на подчинение и обявява за противозаконни всички приказки за магия, не е много радостно да те обявят за телепат. Но истинският проблем на Брикман е, че не му харесва идеята някой да влиза в главата му. Дори и Роз. Нашето златно момче обича да е пълен господар на себе си.

— Познато ми е това чувство — каза Джеферсън.

Карлстром не се поддаде на уловката. Това възражение беше част от често повтаряното от Генералния президент твърдение: „Аз съм просто един от програмата за момчета“.

— Сега вече имаме по-ясна представа за намеренията на Брикман — подхвана Карлстром нишката на прекъснатия разговор. — Аз засегнах неговата основна грижа — възможната опасност за Федерацията. Неговите мисли са фокусирани върху начините и средствата да откара Клиъруотър и Кадилак безопасно до Уайоминг. И като прави това, въпреки нашите усилия да му попречим, той се надява да спечели тяхното пълно доверие… и да докаже на Мистър Сноу, че е човек от неговия свят.

— И тогава?

— Тогава ще заложи капан за тримата. Което беше неговата първоначална задача. Ще трябва да прекоси континента, за да го направи, но… Брикман е от онези млади хора, които обичат да довеждат нещата докрай.

— Знам, че сме направили правилен избор. Не ти ли казах, че нещата ще се наредят чудесно?

— Да, казахте ми — призна Карлстром. — Казахте ми също да го наблюдавам „зорко като ястреб“.

— О, не… това са твои думи, Бен, не са мои. Но ако бъда честен, те наистина изразяват онова, което имах наум. Бдителността не означава липса на доверие. В тези трудни времена това е просто разумна предпазливост.

— Съгласен съм. Все пак… ето как ще стане. Роз ще поддържа контакт с Брикман. Той планира да тръгне следващата пролет. Когато тръгне, тя ще го проследи и щом снегът се стопи, ще може да посочи точно неговото местоположение. В Ни-Исан това действаше чудесно. Можахме да съобщим на Сайд-Уиндър за възможността за среща и… сякаш като по чудо… се появява Брикман, облечен като пощальон, точно както беше казала тя!

— Да… страхотно.

Карлстром разпери ръце.

— Аз съм толкова нещастен от това, колкото и вие. Но каквото и да се казва в Книгата, и двамата знаем, че мютската магия е реалност. Единственият начин да се преборим с нея е да отвърнем по същия начин. Досега не ми бе позволен достъп до техните биоданни… въпреки факта, че работя с тези две деца… но не бяха ли отгледани те с такава цел? Защо иначе ще са в списъка за специално третиране?

— Добър въпрос. — Но Генералният президент не беше готов да отговори. — Добре… какво става в Уайоминг?

— Две неща. Никое от тях не е подробно обяснено. — Карлстром ги отметна на пръсти. — Първо, Брикман ще поднови връзката си с Хай-Сиера. И второ, ще открие, че сестра му е на борда на ешелона. Тя ще бъде изпратена като част от лекарския екип на борда на Биг Ред Уан.

Джеферсън присви очи.

— Интригуваща идея. Тя ли я предложи?

Карлстром беше изкушен да си припише заслугата, но реши вместо това да играе честно.

— Да. Обясни го по следния начин. Клиъруотър може да влиза в главите на хората и да ги кара да вършат разни неща…

— От рода на хипнотично внушение…

— Да. Нещо такова. Тя е направила няколко на Брикман. Нищо драстично. За щастие, от умствена гледна точка той е труден. Но тя е способна да създаде конфликт на интереси. Роз казва, че трябва да е колкото се може по-близко, за да изчисти емоционалната шлака, натрупана в мозъка му. На борда на „Ред Ривър“ тя ще е по-близко до мястото на действие и в същото време ще остане в пълна безопасност.

— Надявам се да е така. Не искам да загубим и двамата.

— Няма начин — каза Карлстром. — Ако всичко върви по плана и Брикман свърши своята част, нашите момчета ще се върнат с трима в торбата. — Той се изправи, закрачи по килима и накратко описа проектираната операция.

Генералният президент слушаше внимателно. И наблюдаваше и ръцете на Карлстром. Резките му жестове бяха показател за увереността му в предлагания план. Когато Карлстром свърши, Джеферсън завъртя леко стола си надясно и погледна през прозореца покритите със сняг върхове на Скалистите планини на фона на изпъстреното с разкъсани облачета чисто, дълбоко, синьо небе. Рисунъкът и верността на цветовете на света на компютърно генерирания образ, проектирани върху огромния извит екран, бяха поразяващи. Най-доброто след истинското.

Карлстром стоеше и чакаше.

След няколко минути тихо съзерцание, през което време Генералният президент загриза, а после внимателно разгледа левия си палец, той се обърна към племенника си.

— Звучи добре, Бен. Да почваме.