Кървавата река

Глава 2

За Стив Брикман всякакви предимства, давани на лицата от списъка за специално третиране, в този момент бяха неопределени и съмнителни. Той, разбира се, нямаше причина да се чувства различен — освен в отрицателен смисъл, защото и той, и четиримата му спътници неочаквано се бяха озовали в тежка ситуация. Отново набързо, лошо замислено действие го беше изправило пред трудности и опасности.

Пристигането им преди зори през същия ден на набраздените от вятъра дюни на Лонг Пойнт на западния бряг на езерото Ери отбелязваше края на първата фаза на бягството им от Ни-Исан, източните земи, над които господстваха майсторите на желязо. Предстоеше втората фаза — преминаване по въздух на хиляда и петстотин мили до Уайоминг. Това пътуване след напрегнат, но успешен старт, беше тръгнало катастрофално зле. След два и половина часа полет Стив откри, че горивото им бързо свършва — и щеше да стане още по-лошо.

С помощта на двама трекери-ренегати — Джоди Казан и Дейв Келсо — Стив беше спазил обещанието си да освободи Кадилак и Клиъруотър, двама надарени мюти от Плейнфолк от племето М’Кол, които бяха в ръцете на майсторите на желязо. Обещанието беше дадено пред Мистър Сноу, хитър стар летописец, чийто ум служеше като хранилище на устно предаваната история на племето. Мистър Сноу може да беше пазител на миналото и водещ интелект на племето, но това не го предпазваше от грешки. Преди всичко той беше отговорен за изпращането на Кадилак и Клиъруотър в Ни-Исан; решение, за което по-късно съжаляваше и което Стив прибързано беше предложил да поправи.

Но както в повечето ситуации, в които Стив беше изпадал, това не беше толкова просто. Преди да даде обещанието на Мистър Сноу Стив беше привлечен в редовете на АМЕКСИКО — строго секретна организация под директното командване на Генералния президент на федерация Амтрак. Толкова секретна, че само шепа избрани от Първото семейство знаеха за съществуването й.

Обучен като планерист — военновъздушният елит на надземната ударна сила на Федерацията — Стив сега беше „мексиканец“ — общо название, вероятно прието от оперативните работници на АМЕКСИКО заедно с използването на думи и фрази от езика, известен преди Холокоста като испански; език на отдавна изчезнала нация, която някога бе граничила с южния край на Федерацията и сега беше убежище на някои от прогонените племена на южните мюти.

Новият шеф на Стив, главнокомандващият Бен Карлстром, му беше възложил същата задача, както и Мистър Сноу. Но тъй като не смяташе мютите за хора, той беше посочил Кадилак и Клиъруотър като „цели“ и думата „спасяване“ беше заменил с „пленяване“.

Мистър Сноу също беше цел — ако перифразираме Карлстром — „за отстраняване от уравнението“. Задачата на Стив беше да откара тримата живи във Федерацията или да остави труповете им на лешоядите.

Съществуваше скрита заплаха за наказателни санкции, които могат да бъдат наложени на сестрата на Стив, Роз, и неговите родители-настойници, Ани и татко Джак. Смъртта или лошото третиране на неговите родители-настойници би била за него голяма беда, но щеше да я понесе. Заплахите срещу Роз не можеше да допусне да се изпълнят.

Стив беше приел задачата, защото тя му даваше възможност да се върне в Света със синьото небе и да помисли за някоя маневра. Даваше му време да помисли как да направи така, че всеки да получи каквото желае — или да бъде излъган и накаран да мисли, че го желае. Имаше впечатлението, че Карлстром не му вярва. Това чувство беше взаимно. През няколкото месеца, прекарани на повърхността и запълнени с дейност, Стив беше открил, че Първото семейство от столетия лъже лоялната си войска — може би от самото начало, когато облаците пепел от огнените бури, преминали над Америка, бяха превърнали слънцето в студено червено око за повече от три десетилетия.

Но причината не бяха само заплахите и лъжите. В най-важния и опасен момент Карлстром беше онзи, който осигури жизненоважна подкрепа на Стив да си пробие път към свободата. Част от тази подкрепа беше един агент под кодовото название Сайд-Уиндър, преобразен с помощта на пластична хирургия като мют.

Сайд-Уиндър, който претендираше, че работи в Ни-Исан от години, беше просто част от озадачаваща структура, която включваше няколко важни агенти от една от собствените разузнавателни мрежи на майсторите на желязо. Стив, който не знаеше за тази връзка, беше направил сделка с високопоставен самурай от друга мрежа, а вероятно имаше и други. Пласт подир пласт от измами и интриги забулваха важни истини за Първото семейство, федерацията Амтрак и техните вековни врагове, мютите.

Възложената му от Карлстром задача — и доброволно поета от Мистър Сноу — сама по себе си беше достатъчно трудна, тъй като мютите вярваха, че никой не се е върнал от „Източните земи“. Но тя беше станала двойно по-трудна от чувствата му към хората, които му беше заповядано да предаде. Кадилак и Клиъруотър бяха мюти с идеално оформени тела и чиста, без петна кожа — също като истински човешки същества, — която изкусно бяха прикривали чрез растителни багрила, за да не се различава от многоцветните кожи на останалите от племето.

Мистър Сноу имаше характерна за племето кожа и деформации на костите, поради които всички мюти бяха смятани за „изроди с израстъци по главите“, но беше надарен с енциклопедична памет, забележителен интелект и безгранична мъдрост, съчетана с дяволит, добродушен хумор.

Дилемата на Стив произтичаше от факта, че той се беше — да използваме изтърканата фраза от времето преди Холокоста — влюбил в Клиъруотър и тя му беше отговорила със същата страст.

Израснал във Федерацията, където думата „любов“ изобщо беше непозната, Стив никога не беше изпитвал дълбочината на това емоционално изживяване. Но той беше изключително близък със сестра си — по-близък, отколкото могат да са две нормални човешки същества. Двамата с Роз имаха изключително силна телепатична връзка, която ги отличаваше от другите трекери още от ранно детство, и при достигане на пубертета Роз беше придумала Стив за сексуална връзка.

С постъпването му във въздушната академия на четиринадесетгодишна възраст тази връзка прекъсна поради дългата раздяла. Роз все още изпитваше същите чувства, но Стив, неин неохотен партньор, ги беше преодолял. От първостепенно значение беше психичната връзка; чувствата му към Клиъруотър — които бяха изплашили Роз толкова много — бяха нещо съвсем различно.

Тези чувства бяха станали причина за задълбочен самокритичен анализ. Още от съвсем малък Стив беше учен да смята мютите за поразени от болест животни, позор за Природата, същества, които трябва безмилостно да бъдат изтребвани. Интимната връзка между трекер и мют беше немислимо нарушение на Първи кодекс, продукт на болен мозък. Но привличането, което двамата с Клиъруотър изпитваха един към друг, беше неустоимо и за Стив желанието да притежава тялото и душата й се бе превърнало в непреодолима мания.

Връзката му с Мистър Сноу и Кадилак почиваше на чувството на благодарност. Макар че той беше взел участие в убийствено въздушно нападение срещу тяхното племе, те го бяха излекували и по-късно го бяха спасили от почти сигурна смърт. Ако те бяха заловени от трекери, щяха да бъдат убити на място, но тези двама така наричани диваци бяха показали такава степен на снизхождение и опрощение, каквато той не заслужаваше. Чувствата му към Клиъруотър бяха станали причина да измами доверието им, но отново не бяха последвали никакви обвинения и той не можеше да ги предаде втори път.

В Наръчника ясно се казваше, че нормалните морални съображения не са в сила в отношенията между трекери и мюти. Въпреки външното подобие те не бяха хора, те бяха умствено увредени антропоиди, чието място в еволюционното дърво беше приблизително по средата между човешките същества и отдавна изчезналите човекоподобни маймуни. Карлстром, ръководителят на АМЕКСИКО, му беше казал, че „обещанията пред мютите не важат“. Едната половина от Стив знаеше, че това е вярно, но другата, новосъбудената, му казваше, че не е.

От момента, когато беше извършил първия си самостоятелен полет над земята, в него беше настъпила дълбока промяна. Беше се почувствал разкъсан на две. Солидарността, която изпитваше към другарите си трекери, и тържествената клетва за непоколебима лоялност към Първото семейство бяха в конфликт с нарастващото чувство, че той не е и никога не е бил напълно част от тяхната подземна империя. Влизането в Света със синьото небе беше като… връщане у дома. То отхвърляше всякакви съображения и Стив знаеше, че това е вярно.

За момента обаче смазващият товар на тези терзания беше изместен от по-непосредствения и основен проблем за оцеляване…

Стив, Джоди и Келсо бяха опитни пилоти, но никога не бяха летели на нещо толкова сложно като скайрайдър. Инструменталното табло беше отрупано с ключове, циферблати и помощни навигационни средства плюс видеоекран, който показваше положението на самолета като точка на движеща се карта, която се програмира преди излитане. Те бързаха, така че нямаха възможност да открият как се прави това и бяха съвсем незапознати с двигателя, който беше по-мощен и работеше на съвсем различен принцип от акумулаторно захранваните двигатели на „Скайхок“, с които бяха свикнали.

Стив беше пътувал два пъти със скайрайдър, но първия път беше много зает в приказки с пилота — бившата си съкурсничка Дона Монро Лундквист, а при втория случай — нощен полет с един необщителен МХ — през по-голямата част от пътуването гледаше през капака на кабината обсипаното със звезди нощно небе.

До тази сутрин Джоди и Келсо никога не бяха виждали скайрайдър, но също като Стив, бяха достатъчно схватливи да излетят и да го управляват не с помощта на претрупаното инструментално табло, а инстинктивно. Шансът да направят фатална грешка беше силно намален от наличието на един „бордов идиот“ — съкратен списък, включващ основните контролни проверки и регулировки, които летецът трябва да направи при излитане и кацане.

Но той не им каза всичко, което трябваше да знаят, преди да предприемат това пътуване. И тъй като временно бяха обездвижили водача си, Сайд-Уиндър, и двамата МХ пилоти, изпратени да ги върнат във Федерацията, нямаше кой да им каже, че за обратния полет самолетите трябва да се презаредят от огромната цистерна, заровена в пясъчната почва край затревената писта.

Преди да напуснат Лонг Пойнт Келсо с помощта на Джоди напълни две торби с храна и други полезни неща от склада на брега — ако Сайд-Уиндър не им го беше показал, нямаше да знаят какви богатства лежат заровени под краката им. По същия начин не се сетиха, че там може да има цистерна с гориво. Но дори да се бяха сетили, едва ли щяха да могат да я открият. Подобно на склада с продукти с хитро покрития с камъни капак, точките на достъп до цистерната бяха скрити от неканени посетители под потъмнял от годините дънер, който можеше да се отключи и отмести само с помощта на специален инструмент.

Истината беше, че те бяха толкова доволни, че са надхитрили изпратените да ги откарат трима души, че идеята, че самолетите се нуждаят от презареждане, просто не им дойде наум. Тях ги занимаваше само една мисъл — колкото се може по-бързо да се изметат от Лонг Пойнт.

Стив летеше с Клиъруотър и плячката на Джоди от склада на брега в товарното отделение; Джоди летеше с Келсо плюс Кадилак и втората торба с плячка в товарното помещение.

Също като Джоди и Келсо, Стив беше проверил горивото след включването на батериите, които захранваха таблото на бордовите системи. Визуалният дисплей, градуиран да отчита наличното гориво в проценти, показваше седемдесет и пет процента. В долната половина на циферблата имаше четири малки правоъгълни прозорчета, разположени едно до друго. Първите три бяха червени, такава беше и долната част на четвъртото прозорче; горната част беше бяла.

Тъй като по природа бялото се възприемаше като неутрално и следователно не показващо нищо, Стив не без основание прие, че първите три червени маркировки отговарят на 75% и показват три пълни резервоара и един почти празен. Имаше малък проблем с тънката червена линия в долната четвърт на четвъртото прозорче, но фактът, че 3.25 не е точно крайно на 75, не предизвика у него никаква тревога. Той просто заключи, че нула процента показание на циферблата оставят на пилота четвърт резервоар за последните няколко мили преди двигателят да спре.

Беше сбъркал. Поради същата изопачена логика Джоди и Келсо направиха същата грешка.

Беше вярно тъкмо обратното. Червеният стълб във всеки правоъгълник показваше празен резервоар, а процентните показания се отнасяха за включения в момента в горивозахранващата система резервоар. Пилотите на двата скайрайдъра бяха пристигнали с включен четвърти, резервен резервоар, които беше три четвърти празен.

Когато вече бяха летели на запад час и половина, еуфорията им започна да се изпарява. Червеният сегмент в четвъртото прозорче пълзеше нагоре, не надолу и стрелката, показваща процента на оставащото гориво, бързо падаше. Стив не каза нищо на Клиъруотър, нито на Джоди и Келсо — те летяха отдясно, краят на крилото на самолета им бе наравно с опашката на неговия — но след половин час, след проверка на всеки бутон, ключ и циферблат, страховете му се потвърдиха. Другите три резервоари бяха празни.

По дяволите!

Стив включи канала за връзка с другия самолет. Бяха поддържали радиомълчание от напускането на Лонг Пойнт, за да предотвратят всякакво подслушване и евентуално проследяване. След като Сайд-Уиндър и двамата МХ пилоти през последните два часа не бяха пратили никакво съобщение, навсякъде из Гранд Сентрал сигурно звъняха алармени звънци, а след като Карлстром откриеше какво се е случило — ако вече не беше открил, — щеше да стане страшно. Не беше време да започнат радиовръзка за затрудненото си положение, но Стив нямаше избор — положението беше критично.

— Брейкър едно до Брейкър две. Как сте с горивото, край.

В слушалката се чу гласът на Келсо.

— Странно, че питаш. Ние с Каз тъкмо се опитваме да разберем защо горивото намалява толкова бързо, след като летим с оптимална пътна скорост и височина. Излетяхме със седемдесет и пет процента, а сега имаме трийсет.

— При мен циферблатът показва трийсет и седем — каза Стив. — Това е добрата новина. Лошата е, че показанието се отнася само за един резервоар. Още от излитането летим на резерва. Другите три са празни.

— Кристо! — изруга Келсо. — И колко побира резервоарът? Почакай минутка… Джоди търси дали някъде няма видеофакс версия на бележки за работа. Вие имате ли?

— Остани включен… — Стив каза на Клиъруотър какво да търси, но тя не намери нищо. — За съжаление не, Дейв. Най-доброто, което можем да направим, е да затворим дроселите. Бъди внимателен обаче. Тези неща падат от небето под ъгъл шейсет и пет градуса. Но ако можем да изразходваме по-малко гориво, можем да увеличим пробега.

— С колко? При нас горивото свършва по-бързо, отколкото при вас, защото имаме по-голям товар! Забрави ли, че караме твоя шарен приятел?

— Стига, Дейв. Той е със същата нормална кожа като теб.

— Може би. Но отвътре не е същият…

— Слушай! Не дрънкай глупости! Всички сме в еднакво положение.

— Да, но не сме в един и същи самолет! Това не ме радва, Стив. Джоди току-що ми показа картата. Точно под нас има голяма водна площ.

— Знам. Езерото Мичиган. От другата му страна е родината на мютите от Ши-Карго. Потомствен дом на двамата ни приятели.

— Каква полза от това, ако ще потънем, преди да стигнем там? — извика Келсо.

— Няма да потънем! — извика и Стив. — Ще успеем!

— На тази или на другата страна… какво значение има?! — изръмжа Келсо. — Ще ни отрежат главите, като кацнем.

После се обърна към Джоди.

— Нали ти казах, че рано или късно този кучи син ще ни вкара в беля!

Джоди погледна видеоплотера за местоположението, провери разстоянията по пластифилмовата карта и му отговори само с очи — устата й остана затворена.

Стив също помълча, после каза:

— Знаеш ли какво? На Лонг Пойнт сигурно е имало скрита цистерна.

— Да бе! — присмя се Келсо. — Да имаш друга безполезна информация?!

Джоди изгуби търпение.

— Престани, Дейв!

Продължиха по същия курс няколко минути в ледено мълчание. Стив погледна другия скайрайдър и видя, че Джоди върти глава, сякаш търси нещо. След малко тя вдигна един правоъгълен предмет и го размаха триумфиращо.

— Брейкър две до Брейкър едно. Намерих го, Стив!

Беше намерила видифакс — тънка, джобен формат, банка данни. Горната повърхност беше разделена между един течнокристален екран и специални клавиши, в това число за команда за превъртане, която позволяваше на наблюдателя да сканира блокове от копия чрез преместването им ред по ред нагоре и надолу по екрана с различна скорост.

Джоди избра главното меню, влезе в менюто за гориво и намери интересуващата ги информация.

— Добре… чуваш ли ме, Стив?

— Брейкър едно слуша…

— Резервният резервоар събира 30 галона гориво. Оптималният разход е един галон на двайсет и пет мили, което осигурява максимален пробег седемстотин и петдесет мили…

— Но ние тръгнахме със седемдесет и пет процента от това количество — обади се Келсо.

— Знам — отговори Джоди.

Стив въведе цифрите в малкия калкулатор на долния пулт на инструменталното табло.

— Това ни осигурява пробег петстотин двайсет и пет мили.

— Не се радвай толкова — каза Джоди. — Това е валидно при товар само летецът и другите три резервоара празни. В нашия случай са в сила някои други цифри…

Келсо избухна.

— Добре, разбрахме, Каз! Стрелката на този циферблат отива към двайсет процента.

Джоди го прекъсна.

— Дейв, спри за малко. Стига си вил като койот!

— Ние сме близко до двайсет и девет — каза Стив. — Но това не означава нищо, ако не знаем колко сме изминали.

— Мисля, че мога да ти отговоря. Успях да накарам този екран с картата да се върне малко назад. Приближаваме реперна точка Гранд Рапидс. Това означава, момент… че досега сме изминали триста и дванайсет мили.

— Благодаря. Ще се обадя след малко. — Стив започна да въвежда числата.

Джоди подаде картата на Келсо.

— Провери какво е разстоянието между Гранд Рапидс и реперна точка Милуоки… — Пръстите й заиграха по клавишите на калкулатора.

След малко Стив се обади по радиото.

— Пресметнах. Разходът ни е един галон на двайсет и две мили. Ако показанието от двайсет и девет процента е вярно, ще можем да изминем още сто деветдесет и пет мили. При вас как е?

— Не е много добре, Стив. С допълнителния товар ние изминаваме само осемнайсет цяло и девет мили с галон. В резервоара имаме само шест. Според изчисленията това прави сто и тринайсет цяло и пет мили, но без да отчитаме насрещния вятър.

Стив погледна картата си.

— Все пак имаме шанс. Езерото Мичиган е широко само осемдесет мили.

Гласът на Келсо направо го проглуши.

— Идиот проклет! Погледни скапаната си карта. Ние сме над Гранд Рапидс. Това е на сто и дванайсет мили от Милуоки! Погледни през предното стъкло! Наистина ли мислиш, че ще минем сто и дванайсет мили с гориво може би за сто и тринадесет мили?!

— Какво искаш да направя?! — извика Стив. — Да изхвърля част от горивото, за да имаме същия шанс като вас? Напъни си малко мозъка, Дейв! Ние сме на осем хиляди фута. Ако двигателят ви спре, ще можете да планирате десет, може би петнадесет мили.

— О, така ли? Човекът, който не се сети, че излита с празни резервоари, сега е експерт по „Скайрайдър“! Ако смяташ, че ще летя над тази водна шир, за да открия, че това нещо планира като ютия, трябва да те разочаровам! Когато горивото свърши, искам под колелата да има трева. Ние с Каз поемаме на юг!

Стив намали разстоянието между самолетите и крилата им почти се допряха. Той погледна към Джоди Казан, която му пречеше да види Келсо.

— Джоди, за Бога! Не можеш ли да направиш нещо?!

Тя бързо прекара ръка през гърлото си — сигнал, използван да каже на пилотите да изключат двигателя, който се използваше и като знак да се изостави една безполезна ситуация или спор.

— Мисля, че той е прав, Стив. Видя ли какво има пред нас?

— Да — каза Келсо. — Погледни вдясно!

Стив погледна на северозапад. На хоризонта имаше застрашителен облачен вал, който бързо идваше срещу тях.

Клиъруотър посочи разкъсаната пепелявосива стена на облаците и каза:

— Това носи в корема си Бяла смърт!

Беше права. Облакът носеше сняг. Фронтът му се простираше далеч встрани, горният край на места се издигаше почти два пъти по-високо от сегашната им височина.

— Ще трябва да го изпреварим, Стив — обади се Джоди. — Той може да се простира оттук чак до Северна Дакота. С горивото, което ни е останало, няма да можем да се изкачим над него, а и там също не ни чака нищо добро. Ако пък кацнем в тази „бяла тъмнина“, както я наричат ветераните, може да имаме големи неприятности.

— Каквото и да направим, ще имаме големи неприятности — измърмори Келсо, затвори дроселната клапа, премести контролния лост напред и нагоре вляво и се гмурна под опашката на Стив.

Стив погледна през рамо и видя как скайрайдърът се плъзга под него, за да го изпревари. Изруга и натисна бутона на предавателя.

— Брейкър едно до Брейкър две. Какъв е новият ти курс?

— Просто следвай задника ми, Брикман! — извика Келсо. — Летя към южния край на езерото. Оттам можем да се насочим на запад! — Той хвърли поглед към Джоди. — Стига това скапано време да не ни попречи!

Джоди не каза нищо. Познаваше нрава му.

Стив потисна гнева си и увеличи скоростта, за да се изравни с Келсо. Знаеше, че трябва да променят курса, но се подразни от това, че е изгубил контрола над ситуацията. Келсо беше помогнал да се измъкнат от Херън Пул, но още от първия ден не помагаше с нищо, а само създаваше затруднения.

Когато си в каша като тази, в която бяха те, едно от нещата, от които не се нуждаеш, са хора, които се оплакват, вместо да предлагат позитивни решения. Търпението на Джоди без съмнение беше продукт на дружбата, родена от бедата, но търпението на Стив се изчерпваше. Той мислено даде на Келсо още един шанс да промени поведението си. Ако ли не, червеноглавият плямпач щеше да се окаже излишен… и Джоди щеше да реши дали иска да остане вярна на един неудачник, или да се присъедини към печелившия отбор.

Той погледна Клиъруотър и видя, че е напрегната — беше се свила на седалката и не помръдваше.

Стив стисна успокоително ръката й.

— Отпусни се! Преди малко ти харесваше да летиш, нали? Какво има?

Тя стисна устни.

— Не ми е ясно за какво говорите. Разбирам само, че нещо не е в ред и че си много ядосан. Кадилак трябваше да дойде с нас. Тогава двамата подземни хора щяха да са свободни да вървят, където искат.

— Права си. Това щеше да направи нещата много по-прости. Но идеята беше да се раздели рискът, така че… ако този самолет или самолетът на Келсо бъде свален, един от вас двамата все още да има шанс да се прибере у дома.

Устата й се отпусна малко.

— Всички ще се приберем у дома. Не сме ли родени всичките в сянката на Талисмана?

— Ти и Кадилак може би. Мисля обаче, че той не се интересува много за останалите от нас. Не се безпокой за Келсо. Джоди и аз ще се оправим с него. Той е от онези хора, които се чувстват щастливи само когато се оплакват. Иначе има добро сърце.

„А ако установя, че не е, аз лично ще пробия дупка в него…“

— Страхувам се от Бялата смърт.

— Ти? — Стив се засмя. — Хайде стига! Ти не се плашиш от нищо! Вие с Кадилак сте видели повече от тези неща, отколкото всеки от нас! Келсо е преживял три зими, Джоди е оцеляла една. Аз съм този, който трябва да се страхува!

— А страхуваш ли се?

— Не… Аз имам теб, нали? Вярвай ми. Накрая всичко ще бъде добре.

— Да, знам — каза Клиъруотър. — Дори ако ние с теб не доживеем да го видим.

Понеже трябваше да следва самолета пред тях, Стив не можеше да види лицето й и да разбере какво точно има предвид с тази загадъчна бележка.

Усетила, че го е разстроила, Клиъруотър добави:

— Вярвам ти. Животът ми е в твоите ръце. Такава е волята на Талисмана.

Стив пак погледна облака вдясно, след това насочи вниманието си към самолета на Келсо.

— Защо винаги трябва да се връщаме към това проклето пророчество? Нямам ли и аз дял в онова, което чувстваш?

— Но аз наистина го дължа на теб, златен мой. Ти наистина…

— Да… — Стив погледна право напред. Сигурно бе прекрасно да има някой, на когото да можеш да се осланяш. Някой, който истински да държи на теб, който поема всичките ти грижи, прави всички пресмятания и се грижи да не ти се случи нищо лошо. Защо винаги ставаше така, че той трябваше да се грижи за всички?

Може би така ставаше с хора, които обичаха да дърпат конците. Но Джеферсън 31-ви, настоящият Генерален президент — с когото се беше срещал, — изнасяше най-голямото шоу на земята. Човек можеше да е повече от сигурен, че той не дава пукната пара за никого под себе си. Включително за Стивън Рузвелт Брикман. Личеше му по очите. Джеферсън беше от хората, които могат да те изпратят до вратата, да ти се усмихнат приятелски, да те потупат бащински по рамото — и да знаят, че извиканият от тях наказателен взвод те чака в коридора.

Истинската сила действаше на нивото на Генералния президент и точно това трябваше да го тревожи…

Когато двата самолета се спуснаха, сивата стена на облака започна да ги прихлупва като вълна, която заплашваше да ги погълне без остатък. Силният северозападен вятър гонеше безброй снежинки към тях.

Стив погледна жироскопния компас. Следваше Келсо в посока два нула нула и бяха слезли на деветстотин фута. Беше ясно, че Келсо иска да поддържа визуален контакт със земята, умно решение при тези обстоятелства, но ако искаха да не се удавят, скоро трябваше да вземат по-южен курс.

Стив погледна картата и се опита да намери характерна особеност на езерния бряг под тях. И изведнъж се случи. Когато левият му показалец стигна до Бентън Харбър, картата и повърхността на земята под тях съвпаднаха и той видя тумбестите правоъгълни очертания на кораб до дървен кей. Не беше от масивните кораби с колела, посетили търговския пункт, но все пак беше голям, с колело с лопатки, широко колкото цялата кърма.

При идеална видимост Стив може би щеше да види и вдигнатото нагоре лице на мъжа, застанал на долната палуба като черна точка на фона на тъмните дъски, но не и в този сняг. Изо Уантанабе видя двата скайрайдъра да минават над него, но хората в самолетите не го видяха.

За Стив това не беше необходимо. Имаше само едно място, откъдето би могъл да дойде корабът — Ни-Исан. Майсторите на желязо го бяха докарали тук и бяха построили квадратния кей, на който беше закотвен. Сигурно го бяха докарали толкова далеч от Ни-Исан преди седмици, ако не и месеци. Корабът и невидимият му екипаж можеха да са само на Яма-Шита: неговият род имаше изключителен лиценз за търговия с мютите. Но Яма-Шита беше мъртъв от една седмица — убит от Клиъруотър по време на бунта. Неговите раболепни слуги долу знаеха ли това? И знаеха ли, че неговите убийци са избягали?

Това не беше вероятно, въпреки че майсторите на желязо използваха пощенски гълъби. Родът на Яма-Шита вероятно още не се беше съвзел от шока и най-вероятно беше зает повече да отблъсква завистливи съперници, които искаха да откъснат по парче от търговската му империя, отколкото да уведоми хората си в далечните райони.

Не. Истинският въпрос беше другаде: защо един кораб, пълен с джапи, беше закотвен на южния бряг на езерото Мичиган през втората седмица на ноември? Провеждаше ли Хиро Яма-Шита някаква разширена операция с мютите в този район?

Необходимостта да продължат напред и да изпреварят настъпващия сняг правеше подробното наблюдение невъзможно, но Стив не видя никакви съоръжения на брега. Хората на кораба може би бяха въоръжени, но те бяха като завързани патици. За момент Стив се изкуши от съблазнителната идея да завладее кораба и бавно, но величествено официално да поеме към търговския пункт в Ду-арута. Щяха да са в абсолютна безопасност по море — щяха да слизат на брега само за дърва за парния котел — източника на енергия и топлина. Проблемът с храната щеше да се реши с риболов, както правеха и майсторите на желязо.

Зимата щеше да отстъпи мястото си на Новата земя. Освободена от хватката на ледените пръсти, почвата щеше да се стопли и засетите семена щяха да се разбудят. Нова розова трева щеше да израсне по лицето на света и когато дойдеше пролетта и въздухът омекнеше, те щяха да доплуват и пратениците на М’Кол щяха да се присъединят към другите племена в края на годишната търговска среща с майсторите на желязо. И тогава, преди огромните триетажни кораби с колела да се появят, те щяха да се приближат до брега с откраднатия кораб пред очите на чакащите мюти.

Стив си представи лицата на мютите, когато поведеше групата си по брега. Да, това щеше да е много по-добре, отколкото пътуване до Уайоминг. А ако Келсо започнеше да нахалства, щеше да свърши завързан за колелото с лопатки…

— Стив!

Викът на Клиъруотър прекъсна мечтите му. Скайрайдърът на Келсо беше изчезнал. Видимостта беше нулева. Кабината беше обградена от плътна снежна пелена.

Стив наклони самолета наляво, насочи носа надолу и отвори широко дроселната клапа. Снегът започна да оредява, после остана зад тях, когато изпревариха облака. Той знаеше, че са спечелили само временен отдих. Единственият начин да избягат беше да летят на югоизток обратно към Ни-Исан, — мястото, където той не искаше да се върне.

Той върна скайрайдъра на юг — и погледна покрития с топящ се сняг капак.

— Не можеш ли да ги видиш? — Зрението му беше добро, но той вече знаеше, че някои мюти могат да виждат движещи се обекти на учудващо голямо разстояние — както птиците виждат жертвата.

Клиъруотър затърси в небето пред тях.

— Гледай внимателно… — Стив разклати самолета — спусна последователно лявото и дясното крило, за да осигури по-добър обзор. Южният край на езерото Мичиган, който лежеше точно под дясното му рамо, беше в сянката на напредващия снежен облак.

Видя долу пясъчни дюни и блата, превзели площта, някога пресушена и изравнена под бетонните основи на стоманодобивните заводи и нефтохимическите комплекси. Отровните изпарения и сернистите пушеци от ерата преди Холокоста бяха превърнали площта в пустиня, но девет столетия по-късно водата на езерото Мичиган беше така чиста и синя, както през 17-о столетие, когато първите френски ловци на кожи бяха плували с канута по Уобаш.

Клиъруотър протегна ръка и каза:

— Там!

Той погледна натам, накъдето му сочеше. На неколкостотин фута под тях една точка с крила летеше на югозапад. Келсо и Джоди. Всяка минута щяха да останат без гориво и щяха да потърсят приемливо за кацане място.

— Не ги изпускай от поглед — каза Стив и включи връзката между самолетите.

— Брейкър едно вика Брейкър две. Как сте с горивото? Край.

— Брейкър две — отговори Джоди. — Нула по стрелката на уреда през последните шест минути, но двигателят още… момент, току-що спря. Край.

— Не се отчайвайте. Опитайте да намерите място и за двата самолета. Следваме ви.

— Прието. Дейв казва, че според картата имало път, който водел на запад. Слизаме към него. Брейкър две край.

В момента, в който Джоди прекъсна връзката, самолетът влезе в поредната заслепяваща снежна вихрушка. Стомахът й се сви на топка.

— Ще можем ли да кацнем?

Келсо се бореше с управлението.

— Каз… това единственото, в което можеш да си сигурна. Дали ще можем да се измъкнем, е съвсем друго.

Измъкнаха се на относително чисто място на небето. На двеста фута отдолу видяха разбит път — остатъци от магистрала 30 на САЩ. В този сняг беше невъзможно да се прецени състоянието му, а без гориво не можеха да прелетят ниско, за да го разгледат. Влязоха отново във виелицата, снежинките се лепяха по стъклото и те не виждаха почти нищо.

— Безнадеждно е! — извика Келсо. — Ще кацна по посока на вятъра. — И отвори задкрилката. — Затегни си колана.

Без тяга завой се прави с насочен надолу нос, за да се избегне загубване на скорост, което при малка височина обикновено е фатално. Снегът остана зад тях, така че видимостта малко се повиши, но пък скоростта на въздуха над крилото малко се намали, като отне от ценната подемна сила и увеличи скоростта на спускане.

Покритият със сняг път се издигаше към тях със заплашителна скорост.

— Дейв! За Бога…

Трите гуми се удариха в земята, после отхвърлиха отново самолета във въздуха на северната страна на пътя; главата и гърбът на Джоди се удариха болезнено. Келсо завъртя и излезе беше почти неуправляем, но с помощта на порой ругатни от Келсо се завъртя и излезе на централната линия на импровизираната писта.

— Готово! — Келсо се опита да коригира отклонението надясно, но лостовете за управление вече не действаха.

Първо удари земята главното колело откъм страната на Джоди. При удара колесникът оцеля, но при втория удар се счупи. Скайрайдърът се сгромоляса напред на носовото колело, дясното стъпи на наклонения, обрасъл с трева банкет и скайрайдърът се наклони още повече наляво. Крилото от страната на Джоди заора в земята и се прекърши. Самолетът се разтърси и заподскача по неравния път. Още части от задната страна на кабината се откъснаха. Скайрайдърът се завъртя по корем, след това се плъзна настрани по неповреденото дясно крило по покритата със сняг растителност на северната страна на пътя.

Джоди за миг зърна някакви дървета. Вътрешният й радар почувства, че сигурно ще се блъснат. Тя притисна брадичка до гърдите си и стисна ръце пред тях. Знаеше, че ако оцелеят, ще открият, че е имало достатъчно място скайрайдърът да мине между дърветата, но че по закона на Мърфи е трябвало да се ударят.

Дясното крило остърга последното дърво — кабината от страната на Келсо понесе удара.

Джоди, макар да бе вързана с обезопасителните колани, се удари силно в преградната стена — дори шлемът не й помогна. За част от секундата преди да изгуби съзнание последното нещо, което регистрира умът й, беше непреодолимо чувство на облекчение: може би щеше да умре, но поне нямаше да изгори жива…

Стив и Клиъруотър имаха по-малко тегло и затова и малко гориво в резервоара. Като се плъзна застрашително близко над върховете на дърветата, Стив прелетя над пътя, за да намери скайрайдъра на Келсо.

В тази вихрушка трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху поддържането на курса на самолета. Разчиташе Клиъруотър да види другия скайрайдър, но дори нейното остро зрение го пропусна при първите два опита. Забеляза го чак когато Стив мина за трети път на запад.

— Ето ги!

— Добре! Не ги изпускай от очи!

— Ох… крилата му са счупени! — Тя притисна лице към стъклото. — И нищо не се движи!

— При това време е по-добре да стоят вътре — каза Стив, за да я успокои, макар че изобщо не беше спокоен.

От друга страна, нямаше смисъл да се тревожи за онова, което можеше да се е случило, а може и да не се бе случило на Джоди, Келсо и Кадилак. Първото нещо, което трябваше да направят, беше самите те да кацнат благополучно.

Той се наклони наляво и се насочи на изток почти успоредно на твърдия път по посока на вятъра. Въгленосивата сянка на самолета му се плъзгаше по снега. След тридесет секунди по цифровия часовник в кабината беше почти на миля оттатък дърветата.

Зави обратно, подготви се за кацане и каза на Клиъруотър по радиоканала:

— Ще летя над пътя. Кажи ми, когато ги видиш. Може да стане всеки момент!

Клиъруотър откопча предпазните колани, долепи лице до стъклото и се взря навън.

Видимостта беше отвратителна. Земята беше побеляла, около тях се сипеха снежинки. От показанията на уредите Стив разбираше, че лети по права линия на височина по-малко от петдесет фута, но силните пориви на вятъра ги тласкаха във всички посоки. Единственият надежден указател къде свършва земята и откъде започва небето бяха тъмните закътани петна под клоните на дърветата.

— Сега! Сега!

Колелетата докоснаха земята и Стив изключи двигателя. Зърна за миг предната половина на скайрайдъра на Келсо — беше се ударил в едно дърво край не настиланата повече от деветстотин години магистрала с шест платна. Кацането беше като пързаляне с ролкови кънки по гофрирана ламарина. Стив издърпа лоста на спирачката докрай и блокира главните колела. И точно когато се чудеше какво е станало с другата половина на скайрайдъра на Келсо, се блъснаха в него.

Стив, който миг преди това беше получил предупредителен сигнал от своя ангел пазител, дръпна Клиъруотър назад. Успя да я предпази да не изхвърчи с главата напред от кабината, но рязкото спиране я свлече от седалката. Коленете й се удариха в арматурното табло, чу се остро пукане като от чупене на кости и Стив изтръпна.

Клиъруотър не издаде никакъв звук. Твърдостта на характера и душевната дисциплина бяха направили мютите — с малко изключения — почти напълно неподатливи на болка.

— Кристо! Добре ли си?

Клиъруотър бавно се надигна, опипа коленете си и изпъшка:

— Ще ти кажа, след като се опитам да ходя. — Посегна към лоста, с който се отваряше нейната страна на кабината. — Трябва да намерим Кадилак…

Стив я хвана за рамото и я натисна на седалката.

— Стой тук. Аз ще отида да видя какво е станало. — Той бързо се измъкна. Болката от раната в бедрото му напомни, че Клиъруотър не е единствената, която не е в най-добра форма за надземна експедиция.

Затвори кабината и погледна да види в какво са се ударили. Беше разкъсаният опашен лонжерон на самолета на Келсо. Витлото се беше счупило.

„Браво, Брикман…“ Той отвори товарното отделение и извади сламено пончо — дреха, каквато майсторите на желязо даваха на робите мюти. Спусна визьора на шлема си, наведе се срещу виещия вятър и закуцука към разбития скайрайдър на Келсо.

Той се беше блъснал в едно огромно дърво — тъмен силует сред белия пейзаж. Ударът беше свалил снега от клоните и той почти бе затрупал самолета. Нямаше никакъв знак за движение, никакъв звук.

Дръжката от дясната страна на кабината беше заяла. Стив разби аварийния спасителен панел зад кабината и се опита да я отвори. Пантите бяха изкривени и заяли. Той ги насили нагоре и видя, че другата половина е разбита. Вътре влизаше сняг и покриваше тялото на Келсо. Джоди се беше превила на две. Лявата й ръка беше върху гърдите — дясната върху Келсо.

Стив сложи ръка върху рамото й.

— Джоди…

Главата й леко се помръдна.

— Как си?

Джоди отвори очи. Трябваха й няколко секунди да фокусира очите си. За мозъка й трябваше малко повече.

— Ох… — Ръцете й посегнаха към катарамата на предпазния колан.

Стив я откопча. След това охлаби каишката под брадата на шлема й и го свали.

— Имаш ли нещо счупено?

— Мисля, че не. Вратът ми… — Тя предпазливо помръдна глава. — Ооо!

— Чакай… — Той опипа мускулите и костите на гърба й и тя се задъха от болка.

— Ей! По-леко!

— Ще се оправиш. Малко ще боли, но изглежда всичко си е на място.

— Мога винаги да си тегля куршума, нали? Когато ровихме в склада на брега, взехме няколко ампули с морфин и няколко пакетчета клауд найн.

— Те може да ни трябват за Келсо… ако е жив. Хайде, размърдай си задника. — Той й подаде ръка и тя се заизмъква от кабината. Клиъруотър накуцваше неуверено към тях.

— Май имаме още един кандидат за парада на болните — засмя се Джоди, въпреки че зъбите й тракаха от студ. — Загазихме. Но все пак мисля, че има надежда.

Стив вече беше влязъл в кабината и проверяваше пулса на Келсо.

— Жив е… Дейв! Дейв! Чуваш ли ме?

Келсо простена. Стив вдигна визьора на шлема му и видя, че е стиснал зъби от болка. Алуминиевите ребра от неговата страна на кабината бяха разкъсани и смачкани и Келсо беше затиснат от бедрата надолу.

— Лошо ли е пострадал? — попита Джоди.

— Не знам. Но не изглежда добре.

Клиъруотър отиде при тях и се наведе над кабината. Дишаше през стиснати зъби.

— Какво правиш тук, по дяволите? — викна й Стив. — Казах ти да стоиш в самолета!

— Къде е Кадилак?

— Едно по едно! — отсече Стив. — Келсо е тежко ранен!

— Но Кадилак също може да е ранен!

— Преди малко ми каза, че всичко ще е наред, защото Талисмана бди и над двама ви!

— Ох, упорит си като него! — Клиъруотър тропна с крак и едва не припадна от острата болка, която прониза крака й от глезена до бедрото.

Джоди я хвана, тя се олюля и седна на стъпалото.

— Спокойно… остави на нас.

Стив излезе от кабината. Споделяше загрижеността на Клиъруотър, но не се подаде на раздразнение.

— Джоди… тази дупка в кабината е ужасна. Трябва ни нещо да я покрием, за да предпазва Келсо от снега, докато го извадим оттам.

— Защо не използваме люка на товарното отделение?

— Идеално… — Стив извади брадвата от кабината и с известна ирония добави: — И ако се окаже, че Кадилак все още е цял, можем да го попитаме дали ще иска да ни помогне.

Клиъруотър погледна присвитите му очи, но не се хвана на въдицата.

Вратата на товарното отделение беше конструирана да се вдига нагоре, но тъй като самолетът беше наклонен на една страна, ключалките се бяха забили в земята. Стив отсече пантите и с дръжката на брадвата повдигна изкривения люк.

Клиъруотър помогна на Джоди да измъкне тежката торба, натъпкана с плячка. Когато я вдигнаха, видяха вдървеното тяло на Кадилак — първо главата, с лице, обърнато надолу.

Страхувайки се от най-лошото, Стив го обърна по гръб. Нямаше никаква следа от нараняване. Очите на мюта бяха затворени, но не беше в безсъзнание. Спеше дълбоко — и доволно похъркваше.

Клиъруотър ахна отчаяно, загреба шепа сняг и разтри лицето му; после, когато той не реагира, напъха втора шепа в яката му.

— Уф! Какво става?! — Кадилак се надигна на лакти, удари главата си в ниския таван, падна назад и се хвана за челото.

Измъкнаха го и го изправиха. Той се олюля. Беше изпил толкова много саке на Лонг Пойнт, че не можеше да стои прав. Но с оглед на случилото се това се беше оказал най-безопасният начин за пътуване. Беше учудващо.

Кадилак измъкна снега от яката си и се усмихна на Клиъруотър и Джоди признателно — и доста измъчено.

После погледна озадачено небето, от което мълчаливо падаха бели снежинки. Вцепененият му от сакето мозък явно трудно възприемаше ставащото.

— Сняг — каза той. — Вали сняг.

Неразбирането отстъпи място на разбирането, последвано от вълна на предпазливо въодушевление. Кадилак хвана двете жени за ръцете.

— Къде сме… в Уайоминг?

— Не съвсем — каза Стив. — Но ти започваш да загряваш…

Вятърът отново задуха и снегът — вече големи като нафора снежинки — заваля по-силно.