Кървавата река

Глава 13

Стю Гордън, трекер ренегат, който пазеше източните подстъпи към временния лагер на групата, настрои далекогледа на далечен фокус и бавно и търпеливо започна да оглежда безкрайния пейзаж. Мъжът с него, Ник Уолш, докато чакаше реда си за далекогледа, лежеше по гръб, вперил поглед в небето. Стю търсеше скитащи банди мюти, Ник търсеше наричаните от мютите „стрелолисти“ — самолети „Скайхок“, изпратени като предни разузнавачи на ешелоните.

Името на самолета, което произхождаше от стандартната конфигурация делта крило без опашка, вече не беше съвсем точно. Тази година в небето се появи нов, по-мощен самолет с прави крила и хубава опашка на края на тесни лонжерони, простиращи се от задния край на крилото от двете страни на монтирания отзад двигател. Беше самолет, който имаше по-мощно оръжие — стреляща напред шестцевна пушка.

Това беше качествен скок от самотния стрелец в небето и появата на новия модел беше знак, че Федерацията има намерение да предприеме действия. През пролетта на предната година ешелоните бяха направили първото си проникване на територията на Плейнфолк, огромна площ, която дотогава осигуряваше неспокойно убежище на групи нарушители като онази, в която сега бяха Ник и Стю.

Извършваното от ешелоните и попътните станции в новите територии на Колорадо и Канзас постоянно прочистване с огън беше прогонило по-голяма част от групите на север. Някои нарушители бяха решили да се опитат да намерят един от пътищата на запад, за които се казваше, че водели през Скалистите планини, но тяхната група беше взела единодушно решение да продължи номадското си съществуване по високите равнини на Небраска и Уайоминг. Да отидат на запад означаваше да влязат в неизследвана територия. Там нямаше да има заплаха от Федерацията, но нямаше да има и грабежи.

Ренегатите бяха лешояди, които живееха от онова, което оставяха след себе си ешелоните. Те бяха като морските чайки, които летяха зад океанските лайнери. Само че те не търсеха храна. Те се нуждаеха от бутилки с компресиран въздух за пушките и пистолетите си, от пачки с остри като игла патрони, от батерии за фенерчета, лекарства за първа помощ, ножове, инструменти, дрехи, ботуши… от всякакви полезни предмети, които биха им доставили малко комфорт в тяхното тежко съществуване.

Но, разбира се, такива неща просто не падаха от ешелоните. Здравият разум подсказваше, че човек трябва да се махне от район, където се извършва огнено прочистване, но точно там имаше най-голям шанс да вземеш някои хубави неща. Когато ешелоните спираха поради трудния терен, те изпращаха бойни поделения и въздушни патрули да преследват диваците. Но мютите имаха навика да отвръщат на удара със стрелба от арбалети и рядко пропускаха целта.

За щастие всеки стрелец имаше само няколко стрели и разчиташе да си ги вземе обратно. Това беше добро за ренегатите. При условие, че можеш да се движиш достатъчно бързо и диваците са прогонени или избити, можеш да свалиш от труповете екипировка, да вземеш стрели за арбалет и да ги размениш с мютите, които също се занимаваха с плячкосване на труповете. Въпреки това нямаше сериозен конфликт на интереси. Мютите бяха ловци на трофеи. Главните им трофеи бяха отрязаните глави и бойните ножове на пионерите. Диваците не използваха пушки или пистолети. Също като нарушителите, те вземаха всичко, което им падне, но ако имаха няколко дрънкулки, които да окачат на вратовете си или да пришият към кожените си доспехи, можеха да бъдат убедени да се разделят с ценните бутилки за въздух и резервните пълнители.

Беше опасна игра, защото докато чакаш в засада, можеха да те гръмнат. И рискът това да се случи беше още по-голям, ако решиш да направиш засада на бойци по пътя към техния ешелон, когато те почти сигурно са свършили — или изхвърлили — амуницията си, за да намалят теглото, което трябва да носят.

Нарушители като Стю и Ник нямаха никакви угризения относно нападането на пионери. Ренегатите трекери и диваците бяха включени към разряда на паразитите: те трябваше да бъдат изтребени — поради което вероятно мютите оставяха на „червените кожи“, както ги наричаха, достатъчен простор да се движат и действат. При условие че не построиш постоянен лагер на територията на племето и ловуваш икономично през по-голяма част от годината, диваците те оставяха почти необезпокояван.

Имаше само един опасен период — последните три седмици на април и първата седмица на май, — когато мютите хващаха ренегати. Тогава нарушителите се скриваха. Ако не се скриеш, рискуваш да те пленят или убият, ако използваш сила срещу преследвачите. Заловените се откарваха на годишния събор на мютите на Горното езеро и оттам — в неизвестна посока на изток.

Диваците гледаха на годишното събиране като на игра, която, макар преследваните да не намираха за забавна, се провеждаше по относително безгрижен начин и очевидно с добра воля. Ако побягаха доста преди да хванат жертвата си, понякога те дори я пускаха. Но за много нарушители, които бяха рискували всичко, за да се откъснат от клаустрофобния режим на Федерацията, смъртта беше за предпочитане пред живот в робство.

Затова Стю Гордън и Ник Уолш стояха на пост заедно с шестима други мъже и наблюдаваха подстъпите от север, юг и запад към лагера, разположен край река Северна Плат в Небраска.

Но имаше и друга опасност, пред която бяха изправени нарушителите, опасност, която беше по-трудно да идентифицират. Освен общите рискове от оцеляване на повърхността — избягването на ешелоните и годишното събиране на мютите, заплаха представляваха и странстващите отряди на ФИНТЕЛ — трекери, чиято работа беше да събират полева информация, необходима да помогне за планирането на операциите на ешелоните. Но най-лоши от всичко бяха прикритите феди, дегизирани като нарушители и работещи поединично или на малки групи.

Тези гадни копелета бяха истинският враг. Тяхната работа беше да мамят нарушителите навсякъде, където имаше такава възможност, и предпочитаният от тях метод беше умело да замаскират малки противопехотни мини в мъртви тела. Те оставяха също пакети с храна с цианид, отровени филтри за вода и чанти за първа помощ с инжекции, пълни с боклуци, предназначени да убиват, а не да лекуват.

Но докато заплахата, която представляваха те, беше лошо нещо, присъствието им на повърхността носеше и една полза. Те се поддържаха с пускани от въздуха припаси, които се разпределяха в мрежа от малки подземни складове. Тези складове бяха винаги добре скрити, но можеха да се открият, ако знаеш къде да гледаш и какво да търсиш. За това се изискваше голям опит, но водачът на тяхната група — Малоун — наистина имаше усет. Но дори неговият дългогодишен опит не означаваше, че групата е напълно неуязвима. Миналата година над тридесет души бяха хванати от М’Кол, голямо мютско племе, чийто район на ловуване — в зависимост от времето от годината — се простираше от реперна точка Каспар в Уайоминг покрай линията на река Северна Плат чак до реперна точка Кирни.

Стю Гордън видя нещо в далекогледа и изсумтя.

— Какво е онова там, по дяволите! Хей, Ник! Погледни.

Уолш взе далекогледа и погледна.

— Какво да търся?

— Трима души и някакви животни. Проследи линията на реката зад онзи завой там, виждаш ли? На брега вляво ще видиш група дървета…

— Видях я…

— Сега гледай още вляво. Ако видиш други дървета, отишъл си твърде далеч.

— Да. Почакай минутка… Окей, хванах ги.

Уолш видя група странни четирикраки животни. На гърбовете на първите три седяха хора. Главата на един беше покрита с шлем с широка периферия. Той и онзи до него носеха, както изглеждаше, зелени флагове, закачени на дълги пръти, но засега бяха твърде далеч, за да се видят някакви подробности.

Преди да преминат на другата страна — термин на нарушителите за наричаното от Федерацията дезертиране — нито Гордън, нито Уолш се бяха ровили в архивния канал, нито пък бяха имали връзка с някого, който беше ровил. За тях беше важно настоящето и единствената история, с която бяха длъжни да са запознати, беше тази на Федерацията, която започваше от 2051 година от новата ера. Всичко в задължителните уроци, имащо връзка с времето отпреди Холокоста, се отнасяше до негативните аспекти — всичките отстранени от Федерацията, което техните учители дебело подчертаваха. До втръсване…

Това означаваше, че никой от ренегатите не знаеше, че това, което гледат, е хергеле от около осемдесет коня — част от плячката от голямата победа на Коджак над майсторите на желязо — водено от трима ездачи, изправени гордо на седлата. За което имаха пълно право.

Уолш свали далекогледа.

— Виждал ли си нещо подобно?

— Никога. — Стю Гордън се плъзна надолу по гладката скала, после се изправи и махна с ръка да привлече вниманието на Малоун. — Хей, шефе! Има нещо, което трябва да видиш!

Малоун подаде картата, която разглеждаше, на един от помощниците си и отиде при Гордън и Уолш. Уолш му подаде далекогледа и се върна към задачата си да наблюдава небето. Хората, които не проявяваха нужната бдителност, скоро разбираха защо Малоун беше останал толкова дълго хончо на една от най-добре въоръжените банди ренегати. По трудния начин.

Малоун фокусира далекогледа върху идващото хергеле. Някои от конете без ездачи имаха седла. Бяха групирани в клинообразна форма зад водещите животни, няколко препускаха далеч отстрани и отзад.

От почти фронталната гледка на хергелето на Малоун му беше трудно да прецени скоростта му, но от опита с бизоните му се струваше, че тичат с голяма скорост. Конете всъщност тичаха в лек галоп, но познанията на Малоун не се простираха дотам, че да може да опише техния бяг. Той свали далекогледа.

— Хмммм… интересно.

— Знаеш ли какви са тия животни, шефе?

— Да. Това са коне.

— Коне? Ах, думата ми е позната — каза Гордън. — Не знаех, че е име на животно. Мислех, че е…

Малоун го прекъсна с усмивка на познавач.

— Просто друго име на оная ти работа.

Дума, която на свой ред също беше взета от огромния жаргонен речник на половите органи и съседното на тях отверстие, което в ерата преди Холокоста едно значително и упорито малцинство беше превърнало от орган за дренаж, през който се изхвърлят фекалии от червата, в обект на преклонение.

Слагане на коня между стръките — фраза, използвана главно от младите пионери — беше един от главните евфемизми едновременно за разкрасяване и осмиване на акта на съвкупление.

— Ако беше прекарал повече време да гледаш архивни снимки, вместо да играеш на разни развлекателни игри, нямаше да има нужда да питаш — продължи Малоун. — Въпреки това е изненадващо. Според това, което знам, конете са един от няколкото вида домашни животни, изтрити от лицето на земята по време на Холокоста.

Гордън се намръщи.

— Какво означава „домашно“?

— Питомно. Хората ги отглеждали и ги хранели. Някои са били използвани за храна, други… например кучето, което е нещо като вълк… са били обучени да ловят дивеч и да пазят земята. Трудно е за вярване, но хората са живеели с тях в една стая.

Двамата нарушители се засмяха недоверчиво.

— Звучи щуро, знам, но е истина. И преди да изобретим влакове, самолети и автомобили — когато не е имало двигатели да ги движат, — хората са използвали конете за транспорт. В продължение на хиляди години хергелета диви коне препускали по равнините. Така, както е днес с бизоните… само че конете са много по-умни. Хората ги ловят, опитомяват ги и ги обучават, така че да знаят кой е господарят. Когато животните теглят товар, те трябва да спират, когато искаш, и да тръгват, когато кажеш: „Дий“.

— Искаш да кажеш като в лагер за новобранци.

Малоун се усмихна.

— Точно така. Опитомяваш го и го тренираш. Това е единственият начин да се справиш с животно като теб. Затова Първото семейство ни държи завързани за техния ешелон. Конете са били използвани за теглене на каруци… товарни автомобили. Те са били единствената тяга. Оттам и терминът „конска сила“, с който се измерва мощността на една машина.

— Наистина? Не знаех — каза Гордън.

— Е, слушай какво ти говоря и всеки ден ще научаваш по нещо. Но освен да дърпат каруци и плугове хората са ги използвали за езда… като онези тримата. Въпросът е… откъде, по дяволите, са дошли?

Малоун се изтърколи по корем и вдигна далекогледа до окото си. Ездачите продължаваха напред към скритото място на лагера и сега той можа да види, че един от ездачите е жена. Носеше парцаливо жълто-зелено знаме на прът, подпрян на стремето. Човекът начело на групата имаше лента от същия плат, увита около челото.

Зад него в левия край на зрителното поле беше третият ездач, който също носеше жълто-зелено знаме. Лицето му беше в сянка от шлема с широка периферия. И тримата бяха облечени в странен асортимент дрехи и доспехи от тип, какъвто Малоун никога не беше виждал. Но цветът на кожата им също възбуди любопитството му.

— По дяволите… това са диваци!

Гордън се пресегна за карабината си.

— Какво ще правим, шефе?… Ще ги заловим ли?

— Не. Поканете ги да си поприказваме. Искам да науча какво става. — Малоун подаде далекогледа на Гордън. — Браво, Стю. Ако запазят сегашния си курс, има голяма вероятност да минат по дефилето под нас. Не ги изпускайте от поглед, но не се показвайте. Ако неочаквано променят посоката, изпрати Ник долу. Разбра ли? — Малоун се изправи. — Ще отида да организирам посрещането…

Малоун не беше единственият, който беше заинтригуван и впечатлен от кавалкадата. Откакто бяха оставили Коджак да празнуват трудно спечелената победа над майсторите на желязо, Стив, Кадилак и Клиъруотър бяха пресекли територията на седемнадесет други племена. Всичките, след като изслушваха историята им, поздравяваха героите и след празненства ги изпращаха с почести до ничията земя, която по традиция лежеше между териториите, за които претендираха племената.

Възседнали странни животни с украсени хамути и седла, облечени в смесица от меки мютски кожени дрехи и доспехи на майсторите на желязо и с копринени знамена в зелено и златно, те бяха внушителна гледка. И същата смесица от думи и магия, която бе сломила защитата на Коджак, действаше на всяко племе, което срещнаха, включително на онези от кръвната линия на Д’Троит, смъртните врагове на Ши-Карго.

Дори Стив, който се мъчеше да поддържа здравословното си недоверие към предопределението и всеобгръщащата сила на Талисмана, все повече се изкушаваше от идеята, че това може би наистина е вярно. Той винаги беше подхранвал у себе си идеята, че е над средния човек и е предопределен за велики дела. „Различието“, което споделяше с Роз, също ги отличаваше като особени. Не можеше да се отрече, че умственият мост, който ги свързваше, бе позволил на двамата с Кадилак да избягат от кораба с колела, а и той бе виждал със собствените си очи силата на магията на Клиъруотър. Едно научно обяснение би могло да му помогне да спи по-спокойно, но те не се нуждаеха от такова нещо. То действаше. Край на историята.

Само че, разбира се, не беше край. Дълбоко в себе си Стив не беше готов да остави животът му да бъде контролиран от друг. Но ако действията на Кадилак щяха да ги откарат до Уайоминг, това беше достатъчна причина да прикрие всички резерви, които имаше, и да изиграе ролята си с пълна и абсолютна искреност.

Кадилак, който беше приел ролята на говорител, сега беше в стихията си. Смущаващият момент на паника по време на бягството от вонящия кораб с колела беше напълно забравен. Той беше отново на върха и, което беше по-важно, наистина вярваше в онова, което казва. Това не беше просто история; то беше божествено откровение. Светлината на Талисмана, излъчването на неговата сила като слънце по пладне беше влязла в света. Той, Кадилак Девил, беше знаменосец и определената му задача беше да запали пламъка на колективната съпротива. Да стане движеща сила.

Това послание, доставено с месианска страст, плюс техният необичаен външен вид караше нормално враждебните разузнавачески групи, които срещаха по пътя си, предпазливо да отправят покана за среща със съвета на старейшините на племето. След впечатляващото предисловие Кадилак караше побелелите им вежди още повече да се повдигнат, като им разкриваше, че пред тях стоят Избраните; първите от Изгубените, завърнали се в съответствие с пророчеството от Източните земи и ужасните Огнени ями на Бет-Лем.

Как е постигнато това? Как са успели да избягат от света на мъртвешките лица отвъд Великата река… нещо, което никой преди тях не беше успял да направи? Със силата, дадена им от Талисмана! И тук по сигнал на Кадилак Клиъруотър и Стив показваха мечове, лъкове и ризници, взети от майсторите на желязо. Не е ли това доказателство, питаше Кадилак, за една вълнуваща победа?

Наистина беше. Хейй-яааааааа…

Първата от многото — заявяваше Кадилак. Плейнфолк вече никога няма да се страхуват от мъртвешките лица. И тук пускаше едно сбито, но силно, нагледно описание как те, Избраните, бяха разбили мощта на майсторите на желязо в Херън Пул и след това с помощта на племето Коджак бяха потопили и избили пълен кораб със самураи. След това с властен жест привличаше вниманието на старейшините — запленени като племето, седнало зад тях — към търпеливата група коне. Тези забележителни животни били само малка част от онези, които жълтите майстори на желязо били вкарали в битката. А главите на самите майстори на желязо сега украсявали коловете пред колибите на Коджак.

Хеййй-ЯАААА!

После идваше ред на Клиъруотър да демонстрира умение, за което Стив не знаеше преди потопяването на кораба…

В неясната светлина на зората Стив и Кадилак се отправиха на север покрай брега. Навсякъде лежаха безкосмените трупове на майстори на желязо. В плитчините, където водата плискаше каменистия бряг, полузарити във вълчи ями, проснати по брега, увиснали заплетени на рибарски мрежи — последната отбранителна линия преди дюните. Много коне също бяха станали жертва. Повечето бяха мъртви, но някои лежаха смъртно ранени, от пулсиращите им хълбоци течеше кръв, докато други, със счупени крака, се мятаха във вълчите ями с обезумял от паника поглед. Трогнат от сърцераздирателното цвилене, Стив убеди Кадилак да му помогне да тури край на мъките им.

Коджак бяха изгубили сто и осемнадесет воини и мнозина бяха ранени. Много от тях трябваше да целунат остро желязо, но все пак това се смяташе за голяма победа. Мо-Таун е жадна, Мо-Таун пие. Майсторите на желязо бяха изгубили три пъти по толкова хора. Много от самураите и пехотата с червени ленти, които бяха успели да достигнат брега, бяха на границата на изтощението, но всички се бяха били с безразсъдна ярост, докато не бяха съсечени. Други, заобиколени като диви зверове, бяха предпочели да паднат от собствения си меч, преди да бъдат съсечени на парчета. Останалите, включително екипажът на кораба, бяха загинали във водата.

Мютите вече бяха започнали да събличат и да обезглавяват труповете, в езерото много рибарски лодки бяха заети да прибират всичко, което плуваше по водата. Двете половини на горящия кораб бяха потънали, но една-две бури щяха да довършат разрушението и да изкарат на брега друга богата жътва.

Но къде беше Клиъруотър? Ако беше оцеляла, не трябваше ли да е тук, на брега? Обхванати от неочаквана тревога, Стив и Кадилак забързаха през дюните към селището. И тогава видяха конете — струпани около Клиъруотър като пчели около кошер.

Стив я извика, но тя не отговори, а когато стигнаха до кръга коне и се опитаха да привлекат вниманието й, не ги видя. Докато я наблюдаваха да се движи между животните, да докосва главите им и да им говори нежно, бързо стана очевидно, че са свидетели на един изключителен акт на общуване. Клиъруотър беше чужда за всичко извън четирикраките си почитатели, които търпеливо чакаха реда си да установят контакт с нея.

Кадилак от доста време знаеше, че Клиъруотър може да упражнява известна власт върху животните, но никога не беше подозирал, че може да контролира толкова много наведнъж. Стив, за когото всичко това бе огромна изненада, можеше само да се чуди на дълбочината на силите й. Какви други чудеса криеше тя?

Откакто беше предложил идеята да хванат няколко от конете на майсторите на желязо, Стив се мъчеше да реши проблема как тримата да контролират коне без ездачи по време на пътуването на запад. Двамата с Кадилак вече се бяха съгласили, че ако хванат достатъчно коне, ще дават по два — един мъжки и един женски — на всяко племе, което щяха да срещнат по пътя за дома. При условие, разбира се, че има достатъчно да стигнат за всички. Клиъруотър беше намерила решение. Конете бяха готови да я следват навсякъде, подчинявайки се на всяка изречена и неизречена от нея команда…

Клиъруотър демонстрираше това си умение, за да възхити и смае мютските племена. С посочване и щракане с пръсти и с помитащи движения на ръцете тя караше отделните коне или групи с всякакъв брой да препускат в тръс около събраното племе във всяка посока, след това им извикваше да спрат и да се обърнат в обратна посока. Следващата команда ги караше да наведат глави, да направят кръг около старейшините и да ударят копито в знак на поздрав. Беше впечатляващо шоу и винаги извличаше възгласи на одобрение от запленената публика.

А после беше ред на Стив. Единственият начин да ги впечатли беше онзи, който той още не беше готов да покаже. Освен това една телепатична връзка с отсъстващ партньор едва ли щеше да му донесе аплодисменти. Номерът с конете беше труден, но Клиъруотър го изпълняваше с магическа сила и след последното вдъхновяващо обръщение на Кадилак той трябваше да тури капак с един подвиг, граничещ със смъртна опасност, който поставяше на крайно изпитание и доверчивостта, и смелостта му.

Навиваха три сламени рогозки и Кадилак и Клиъруотър забиваха в земята пред Стив два високи пръта на осем стъпки един от друг. След това нанизваха върху прътите две от навитите рогозки. Стив заставаше в бойна поза, измъкваше самурайския меч, който сега носеше, и с неочакван вик с четири светкавично бързи удара скъсяваше рогозките. Лесно беше за публиката да си представи как мечът отсича главата на човек със същата смразяваща лекота.

След това Кадилак викаше върховния воин на племето да влезе в кръга и Стив му даваше меча и му предлагаше да направи същото. Въпреки че не бяха запознати с оръжието, главните колекционери на глави рядко не успяваха да повторят силата и скоростта на смъртоносните удари на Стив; единственото, от което се нуждаеха, бяха няколко пробни замахвания.

Когато главният воин отсичаше няколко пръста от двете рола, доволен, че държи смъртоносно оръжие, Стив поемаше дълбоко дъх и продължаваше към коронния номер. Заемаше стабилна стойка с разкрачени крака и Клиъруотър му подаваше третата навита рогозка. Стив я хващаше здраво за двата края, вдигаше я над главата си и казваше на главния воин да я разсече на две с един удар.

Това винаги предизвикваше тревожно мърморене сред тълпата. Всички вече бяха видели как превъзходно закаленото оръжие разсича навитите на рола рогозки, без да срещне някакво осезаемо съпротивление. Ако воинът приемеше поканата да удари рогозката, мечът щеше да разсече главата на Избрания!…

Същата мисъл беше минала през ума и на Стив, когато Кадилак измисли този номер. Клиъруотър го увери, че той ще е под нейна защита и в безопасност, но Стив някак си, съвсем разбираемо, се нуждаеше от убеждаване. Разбира се, той вярваше в магията. Но ако Талисмана тъкмо тогава имаше почивен ден? С номера, който предлагаха, ако магията не станеше, човек можеше да умре още при първата репетиция. Ако Кадилак бил толкова сигурен, че ще стане, възрази Стив, нека той застанел отдолу.

За негова голяма изненада и последващо объркване Кадилак се съгласи да държи рогозката, докато той, Стив, нанесе най-силния си удар. Стана. Това беше добрата новина: лошата новина беше, че след това трябваше да си разменят местата. Единственото, което трябваше да направи, бе да повярва на Клиъруотър, но не беше лесно да стои спокойно, докато Кадилак се приготвя да го разсече на две. Външно отношенията между тях може да бяха добри, но под тях се криеше мъчителен слой от ревност и негодувание, които можеха да избухнат при най-малка провокация. Ако Кадилак търсеше възможност да тури край на тяхното съперничество, случаят беше подходящ. Положената от тях крехка клетва за кръвни братя не струваше и курешка на гълъб; единствено Клиъруотър би могла да спре меча…

И тя го спря.

И сега, докато вървяха на запад, дадената й от Талисмана сила многократно го беше предпазвала. Когато първият воин на всяко племе се засилеше да нанесе убийствения удар, някаква невидима сила спираше меча точно преди да удари навитата рогозка, която Стив държеше над голата си глава. После мечът започваше да вибрира неудържимо, изтръгваше се от ръцете на смаяния воин, отлиташе над главата му и се забиваше в земята.

Беше време Кадилак да изпълни коронния номер. Погледнете! Сега ще видите със собствените си очи силата на Талисмана! Дори оръжията на майсторите на желязо не могат да наранят Избраните! Изгубените са определени да започнат поход към дома, братя! Нищо не може да спре идването на Тройнонадарения!

Досега това винаги беше вдигало племето на крака. Хеййй-яаааааа! ХЕЙЯЯЯ-яаааааа! ХЕЙЙЙ-ЯАААААА!!!…

Бизонската следа, която следваха, изви настрана от реката и тръгна към някакъв тесен проход. Те спряха конете, огледаха височината от другата страна на дефилето, после поведоха хергелето нагоре по склона.

Умът на Стив още беше ангажиран със събитията от последните няколко дни. Да… имаше мили моменти. Всъщност не беше важно дали това беше вярно, или не. Ако Плейнфолк искаха да го чуят, ако то им помагаше… какво толкова, по дяволите? Беше по-добре да вярваш в нещо, отколкото да не вярваш в нищо. Така мечтата да се върнат в изчистения Свят на синьото небе беше поддържала трекерите през столетията. И може би също и Първото семейство.

Всеки се нуждаеше от нещо, в което да вярва. Неговата мечта беше по някакъв начин да примири собствените си смесени надежди и желания с противоречащите искания, които имаха другите хора. Той искаше да е с Клиъруотър… но какъв живот можеха да имат двамата заедно тук? А освен това съществуваше и Роз. Сега, когато животът й беше в опасност поради неговата връзка със свръхсекретната операция на Карлстром, тя също имаше нужда от него. Ако той не се беше върнал, тя нямаше да се забърка в тази каша. Но той се беше върнал и тя се беше замесила.

Единственият начин, по който той можеше да осигури избраното от нея бъдеще, беше да откара във Федерацията Клиъруотър и Кадилак. Или техните глави на тепсия. Това беше минималното изискване на Карлстром. Но въпреки постоянното желание да удуши Кадилак Стив не наруши обещанието си да ги върне невредими на Мистър Сноу. Можеше да си представи само едно решение: по един или по друг начин Роз трябваше да бъде изведена от Федерацията. Но ако по някакво чудо можеше да я освободи, двете с Клиъруотър щяха да се хванат за гушите!

Ситуацията беше невъзможна и отгоре на всичко Стив имаше и друга грижа. По време на пътуването Кадилак беше започнал да изнася завладяващи изпълнения, но отново се беше върнал към сакето. Когато корабът се беше разцепил, няколко десетки буренца със силната течност бяха изплували от трюма. Кадилак, който по закона на Мърфи се случи да е там със Стив, когато първото буренце беше изхвърлено на брега, го измъкна от ръцете на нищо не подозиращия рибар, подуши го и го притисна до гърдите си.

Имаше ли още? Разбира се, че имаше. Сърцето на Стив замря. Потъналият кораб се беше оказал богата мина на пиене и желанието да не загуби нито капка превърна непоправимия сухоземен плъх в морско куче със светнали очи и рунтава опашка, което през следващите седем часа претърсваше водата, без да страда от морска болест.

Докато наблюдаваше с нарастваща изненада как купчината буренца на брега расте, Стив разбра истината за онова, което му беше казано, докато беше трениран за мексиканец в Рио Лобо. Ако имаш правилна душевна нагласа и правилна мотивация, можеш да издържиш всичко.

За допълнително повишаване на настроението на Коджак при честване на победата отвориха няколко буренца — с предсказуеми резултати. Онези, които прекалиха, свършиха на земята. И макар че възбуди у неколцина полово влечение, сакето предизвика и известна агресия; нещо, което никога не се беше случвало, когато мютите отваряха главите си за небето с помощта на лула рейнбоу. Комбинацията от първокачествено саке и трева събори по гръб всички, които бяха прекалили. Чакаше ги тежък махмурлук. Онези, които успяха да останат на крака, чувстваха, че дневната светлина промушва жестоко с остри ножове очите им и всяко рязко движение предизвикваше болезнено усещане, сякаш са ритнати по главата от бизон.

С постоянство, както казва поговорката, се достига съвършенство, но като резултат от този опит по-голямата част от племето не желаеше отново да опита. Единодушният отговор бе: „Благодаря, не искам“, в резултат на което остана малка планина от нежелан от тях алкохол. Изправен пред опасността Кадилак да настоява да останат, докато той сам не изпие всичко, Стив му помогна да натоварят няколко коня с абсурдно щедрия запас от жълта огнена вода.

Перспективата Кадилак отново да се напива нощем до изпадане в безсъзнание беше неприятна, но Стив нямаше желание да предизвиква повече спорове. Вече бяха имали достатъчно. Кадилак, изглежда, почувства тревогата на Стив и обеща да се въздържа, да се ограничава до една чашка преди лягане и да бъде приемливо трезвен, докато стигнат до Уайоминг. И се постара да спази обещанието си. Поне не забиваше нос в канчето с яхния. Но рано или късно това щеше да създаде проблем…

Но точно сега пред тях се изправяше друг вид проблем — на билото видяха, че пътят им е препречен от десетина въоръжени ренегати. Други двадесетина стояха зад тях. Бърз поглед назад разкри, че са обградени. Онези зад тях все още се спускаха надолу по склона, но бързо оттегляне беше невъзможно. Само магията на Клиъруотър можеше да подобри шансовете им срещу толкова много пушки. Но дори ако, по някакво чудо, се измъкнеха невредими, много от конете можеха да бъдат убити или ранени, а това не беше целта на упражнението.

— Оставете на мен — промърмори Стив, слезе от коня, подаде юздата на Кадилак и пристъпи напред, сваляйки от рамо алебардата си. Беше с острие на майсторите на желязо и подобрен модел на онази, която Клиъруотър му беше оставила, преди да отлети за Ни-Исан: тя беше вложила същата електризираща сила и в тази.

Един мършав човек в центъра на групата стрелци, застанал на пътеката, пристъпи напред, готов да стреля от бедро, и извика:

— Хвърли острото желязо, приятел.

Стив спря на около десет метра от линията и направи както му беше казано.

— Добре. — Мъжът вдигна пушката. — Няма да те нараним. Просто пристъпи внимателно и бавно напред.

Мъжете от двете страни възразиха, когато видяха отблизо в какво е облечен Стив: мръсен бял памучен жакет с широки ръкави, кожи за ходене — мютско име на техните панталони от мека кожа — и на краката ботуши от самурай кавалерист. Гърдите, гърбът, раменете и ръцете му бяха защитени от различни парчета самурайски доспехи. Също като на ренегатите пред него, косата на Стив беше дълга и несресана; той беше престанал да боядисва русите корени. Държеше я назад от лицето си със зелено-жълта превръзка. Всеки сантиметър от откритата му кожа, която можеха да видят, беше покрит с неправилни петна от кафяво и черно. Светлите петна тук-таме преминаваха в розово и охра. Петната бяха неизлечимото наследство от Холокоста, което разграничаваше мютите от истинския човешки вид.

Стив носеше тези цветове почти от година. Те му бяха станали като втора кожа. Нямаше нищо, което да го отличава от Кадилак и Клиъруотър, и всъщност той изглеждаше дори по-истински от тях, защото на неговото лице имаше белези на воин, който е „захапал стрела“. Мютски знак за кураж. Коджак го приемаха без възражение, също и племената, които бяха срещали при пътуването си на запад. С единствената възможност да види физиономията си във водните вирове и полираните остриета на ножовете, той не можеше много добре да проучи външния си вид и не се беше замислял върху възможната реакция на други трекери.

Стив погледна човека, който го беше извикал, й се стресна, когато разбра, че вече го е срещал. Квадратното лице с дълбоки бръчки, със светли пронизващи очи и тъп смачкан нос, с лента за глава от камуфлажен плат и дълга кафява коса, завързана на тила с връзка от същия материал, беше на Малоун, водача на ренегатската банда, в която бяха Джоди, Келсо, Медицинската шапка и Джинкс, преди да ги хванат и да ги продадат при реката. Малоун, кучият син със суровото лице, който го беше измъчвал, преди да нареди да го завържат за кола лице в лице с едноседмичен труп. Току-що изваден от гроб, който Стив лично беше изкопал. Въпреки неговите протести, че е невинен, и молбата на Джоди за милост Малоун и останалите от групата му си отидоха и го оставиха да умре.

Но събитията се бяха развили много различно. И Малоун беше в списъка за отмъщение. Но не сега. Но някой ден, да… неговият ред щеше да дойде.

Стив се насили да се усмихне.

— Малък е светът… — Той протегна ръка. — Миналата година имахме малко недоразумение.

Малоун го погледна подозрително.

— Така ли?

— Да. — Стив свали протегнатата си ръка. — Но след това ти промени намерението си и изпрати Келсо и Джоди да ме откачат от кола. — Той помълча, после добави: — Аз съм Брикман. Ти ме завърза на кола миналия април… горе до Медисин Крийк.

Малоун се намръщи изненадано, заобиколи бавно Стив, след това отново се изправи пред него и приближи лицето си по-близко.

— Да, така е. Защо, по дяволите, си облечен като дивак?

Стив преглътна отговора, който беше на върха на езика му, и каза:

— Това е дълга история.

Малоун кимна към Кадилак и Клиъруотър.

— А тези двамата кои са?

— Те са с мен.

Малоун посочи дръжката на самурайския меч, пъхнат в колана на Стив, после махна с ръка към малкия квадратен щит, закрепен на дясното му рамо.

— Откъде дойдоха всички тези глупости?

— Събрахме ги по пътя.

— Откъде?

— От Ни-Исан. Където живеят майсторите на желязо. Те са хората, които търгуват с мютите… и откарват на изток всички нарушители, хванати от тях.

— Кристо! — стъписа се Малоун. — Бил си там?

— Да. С Келсо и Джоди. Хванаха ни заедно. И няколко други също. Медицинската шапка и Джинкс. Ти изгуби около тридесет души… помниш ли?

— Няма начин да забравя. Какво стана с тях?

— Не знам. След като слязохме, Келсо и Джоди бяха с мен. Медицинската шапка, Джинкс и другите ги отведоха. — Стив вдигна рамене. — Повече не ги видях… и предполагам, че няма да ги видя.

— Лошо…

— Да, така е. Попаднеш ли там, е почти невъзможно да се измъкнеш. Но може да стане. Ние сме доказателство за това.

— И какво стана с Келсо и Джоди?

— Избягаха с нас, но, хм… удариха ни самолети от някакъв ешелон и…

Малоун разбра.

— Кога стана това?

— Миналата година. В края на ноември.

Малоун прие новината с видимо недоверие. Погледна бойците си, после каза:

— Да не искаш да кажеш, че онези мухльовци са изпратили ешелони, когато земята е била покрита със сняг?

— Защо да те лъжа?

Малоун помисли над чутото, после се пресегна и стисна с железни пръсти ръката на Стив точно над лакътя. Трябваше да е приятелски жест, но Стив не го почувства като такъв.

— Иди кажи на приличащите ти на плашила приятели да слязат от конете. Ние с теб трябва да си поговорим сериозно.

Облечена в камуфлажни трекерски дрехи и с планеристки защитен шлем, Роз седна нервно на пътническото място в един тъмносив „Скайрайдър“. Самолетът, с работещ двигател, стоеше обърнат към затворената врата на хангара. Пилотът на АМЕКСИКО седеше с ръце на контролните уреди, тъмният огледален визьор на шлема му бе спуснат, за да се запази анонимността му.

Когато Роз завърза предпазните колани с помощта на един от наземния персонал, главнокомандващият Бен Карлстром влезе през една странична врата и се приближи към каютата.

— Как се чувстваш?

— Развълнувана, сър. И малко нервна.

— Разбираемо. Стив обаче се адаптира много бързо. Сигурен съм, че и с теб ще стане така. Твоите прояви досега бяха абсолютно забележителни, Роз. Ние много се гордеем с теб. И сега разчитаме още повече на теб да помогнеш Стив да изпълни задачата си. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Да, сър. Никога не съм се съмнявала. Просто…

Карлстром се усмихна.

— Знам. Повърхността. Независимо колко видеокартини си видяла, никога не можеш да прецениш какво точно те чака горе. В първите няколко минути ще бъдеш поразена от мащабите на всичко. Може да изпиташ чувство на дезориентация, дори на паника. Има хора, които не могат да го преодолеят. Те страдат от мащабите на простора. Но ти ще се оправиш. Ти си особена, Роз. Ако не беше така, нямаше да съм тук и да те изпращам. — Карлстром стисна за малко облечената й в ръкавица ръка, след това се отдръпна и й пожела безопасно пътуване… и добро ловуване.

— Благодаря, сър.

Когато двигателите, контролиращи вратата, завиха, Карлстром се върна при страничния вход. Един работник от екипа на хангара затвори вратата зад него и завъртя колелото да активира херметичното уплътнение. Пилотът на скайрайдъра спусна капака на каютата и го заключи, после провери дали Роз се е включила правилно в интеркома.

— Чуваш ли ме?

Роз вдигна палци.

— Идеално.

— Добре. Няма от какво да се страхуваш. Седни удобно и се отпусни. Ако започне да ти се повдига или те стегнат гърдите, затвори очи и дишай дълбоко. Ще летим няколко часа, така че ще имаш достатъчно време да се адаптираш. Просто недей да бързаш. Окей?

— Да…

— Добре, да тръгваме. — Пилотът даде знак на наземния персонал да махне клиновете под колелата.

Вратите пред тях се отдръпнаха и се видя огромна наклонена бетонна плоча, завършваща с тясна правоъгълна блестяща синева. Небето над земята…

Макар че никога не се беше изкачвала по-високо от ниво 4, Роз вече беше ходила там. Умът й се беше слял с този на Стив по време на неговия първи самостоятелен полет над Ню Мексико. Тя беше видяла онова, което беше видял той, беше изживяла същите зашеметяващи емоции, същото объркване, същото чувство на свобода, същото усещане за „връщане у дома“.

Но дори силата на онова изживяване не можеше да се сравни с това да бъде тук лично. Докато скайрайдърът излизаше от хангара по наклонената рампа, величествеността на надземния свят погълна сетивата й. Тя вдигна визьора си и погледна със страхопочитание през оцветените стъкла на каютата ослепителния блясък на слънцето, което се издигаше от източния хоризонт в безоблачното небе.

Пилотът обърна самолета на бетонната писта, докара носовото колело на бялата централна линия и се свърза с кулата. После попита:

— Как си?

— Чудесно — промърмори Роз. Самолетът потегли напред. Роз почувства стомахът й малко да натежава, когато се издигнаха във въздуха; после самолетът започна равномерно да се изкачва, двигателят работеше на пълна мощност, за да вдигне допълнителния товар от външни резервоари за далечен полет под всяко крило. Сега, когато повърхността се отдръпна далеч, се откри огромната, безгранична шир на заобикалящия ги пейзаж. Розов, червен и оранжев, смесващ се с кафявото на земята — цветове, които бяха доказателства за наследството от Холокоста.

Имаше една песен от Старото време, в която се пееше за „зелените, зелени хълмове на дома“. Един ден може би нещата щяха да станат такива, каквито са били, но за Роз, която никога не беше познавала нещо друго, повърхността беше чудно красива. Тя почувства как я обгръща като майка, приемаща отдавна изгубено дете в прегръдката си. Сърцето и умът й разцъфнаха, изскачаха безболезнено от физическото й тяло да се свържат с величието на цялата природа.

И също като Стив, тя чу гласове. Но не се опита да ги заглуши. Заслуша ги и разбра много неща…