Кървавата река

Глава 11

След като с помощта на далекогледа се увери, че флаговете на кораба с колела са с фамилния знак на Яма-Шита, Изо Уантанабе слезе от мостика и каза на сержанта си да подготви гореща баня и чисти дрехи на двамата водачи мюти. Ако командирът на военната експедиция или някой от подчинените му офицери желаеше да разпита тревните маймуни, те трябваше да са в представителен вид. Това означаваше да се сменят изпоцапаните, мазни „кожи за ходене“ с чисти панталони и туники и от тях да не се излъчва никаква миризма по-силна от тази на сапун.

Курабаши извика Стив и Кадилак на палубата на плаващия дом и им предаде добрата новина. Лошата беше, че не им се разрешаваше да използват банята на палубата, а трябваше да вземат една дървена каца от банята и с дадения им здрав прът да я пренесат на брега.

Каците нормално се пренасяха от четирима мъже с два пръта, но те го вдянаха в ушите по диагонал и успяха да постигнат необходимото равновесие — после едва не се изсипаха, докато я свалят от кораба.

— По дяволите! — извика задъхано Стив, след като стигнаха брега и оставиха товара на посоченото им от Курабаши място.

— Можеше да е… и по-лошо — каза Кадилак също толкова задъхан и се подпря тежко на своя край на пръта.

— Така е. — Стив се изправи и провери дясната си ключица, за да се увери, че е все още цяла.

— Да, можеше да е пълна с вода. — Кадилак възстанови дишането — си и измъкна пръта. — На връщане ще е надолу по склона.

— Спести си тъпите шеги. Курабаши започва да губи търпение.

Те изтичаха към плаващия дом и бързо пренесоха двадесет ведра гореща вода — по две наведнъж. Курабаши вървеше по петите им и крещеше при всяко разплискване и на най-малко вода на палубата. Ругаеше ги на японски, но войнишките ругатни не признават езиковата бариера.

Последното им връщане беше да вземат калъп сапун, кисета за търкане и две кърпи.

— Измие тяло от глава до пети! — излая Курабаши. — Коса, лице, всичко! Миризма трябва отиде! Няма време!

Като спряха само да вземат няколко ведра студена вода от езерото, те свалиха кожите за ходене, сграбчиха сапуна и кисетата и скочиха в изпускащата пара каца.

Стив се отпусна, докато водата стигна до брадата му, и изохка доволно от обгръщащата го топлина.

— Да се надяваме, че няма да ни изтрие гърбовете…

Кадилак се засмя.

— Тревожиш се, че може да ти се смее, като ти види…

— Идиот! Не говоря за това долу, а за това тук. — Той почука мръсния парцал, завързан около челото му.

Кадилак също носеше такъв. В лентите бяха зашити плоски от едната страна камъчета, които създаваха характерните подутини, причина трекерите да считат мютите за „хора с израстъци на главите“.

Шарките по телата им, които бяха автентични репродукции на изпъстрените с цветни петна кожи, с каквито бяха родени повечето мюти, нямаше да се изтрият колкото и силно да ги търкат със сапун и вода; само действието на масления сок от едни смачкани розово-червени листа можеше да разруши растителните багрила. Но тъй като кожите им нямаха обичайните груби подутини като от разширени вени — третата деформация, която разграничаваше мютите от другите хора — те си бяха придали вид на хора с „бучки по главата“, за да скрият факта, че всъщност са с прави и гладки кости.

Необходимостта да приличат на своите домакини Коджак ги накара да изберат Рейджинг-Бул и Дет-Уиш измежду многото доброволци. С изключение на жилките като кора на дърво на челата си двамата лодкари бяха с гладка кожа. Израстъците на челата им — костни тумори, наследствен дефект в генетичния код на мютите — бяха покрити с ленти плат, за да изглеждат четиримата еднакви на вид.

Като дете на Федерацията Стив се къпеше ежедневно още откакто можеше да стои на краката си, но преди да отиде в Ни-Исан Кадилак никога не беше изживявал удоволствието да се изкъпе с гореща вода. Любимите на майсторите на желязо каци даваха на къпещите се много чудесни възможности и двукратните ежедневни срещи с „телячките“ бяха една от най-приятните страни от този процес. Друго голямо откритие беше освобождаващият либидото ефект на сакето — бледожълта течност, приготвена от ферментирал ориз. Топлата прегръдка на водата му върна спомена и за двете и заедно с това острото разбиране, че тялото му все още жадува за освежителна глътка алкохол. Кадилак потисна неочакваната жажда, стиснала го за гърлото. Гласът на Стив прекъсна бляновете му.

— Кади! Свали лентата на челото си и го измий, докато наоколо няма никой! — Стив обърна гръб към плаващия дом, потопи главата си и почна да я мие.

Кадилак направи същото, после завърза лентата около мократа си коса. Стив точно я завързваше, когато видя Курабаши да идва към тях, следван от две домашни прислужнички. Първата носеше чисти дрехи, втората — някакви навити сламени рогозки. Курабаши пък носеше пръчката си. Когато имаше работа със строителни работници, той обикновено я размахваше като символ на властта си. Досега не го бяха виждали да я употребява, но опасността това да стане винаги съществуваше.

Бит достатъчно като пощальон, Стив не бързаше отново да го сполети същото. Той натри сапун в косата си и тя бързо се покри с пяна.

Слугините постлаха сламените рогозки на няколко стъпки от кацата и първата жена, тайландка, постави на всяка сандали с въжени подметки и грижливо сгънати бели памучни панталони и туники. После двете жени се поклониха и заситниха към кораба. Дрехите — туники с широки ръкави и панталони с крачоли до коленете — бяха почти същите като онези, които бяха дали на Кадилак в Херън Пул.

Курабаши измъкна пръчката изпод мишницата си и я сложи зад гърба си. После, стиснал я здраво, бавно тръгна около кацата. В баните на майсторите на желязо каците бяха сложени в дупки на покрит с талпи под за лесно влизане и за да може гърбът на къпещия се да бъде изтрит от някой, коленичил отвън; тук на брега горният край на кацата беше на нивото на подмишниците на Курабаши.

— Вие изми крака… задници, тревна маймуна?

— Да, майстор на желязо! — отвърнаха те в хор.

Курабаши кимна.

— Навън! Направи отново за аз да види!

Стив и Кадилак изскочиха от кацата и започнаха да се търкат от петите до кръста под втренчения поглед на сержанта. За щастие Стив се беше погрижил да оцвети космите около срамната си част също кафяви. Той имаше много малко косми по гърдите, докато при Кадилак те образуваха тъмна сянка, която вървеше надолу от гръдната кост през пъпа до слабините. Краката му също бяха покрити с косми.

Курабаши, като всички майстори на желязо, нямаше никакви косми по тялото и освен оскъдните къси мигли нямаше никаква коса и на главата. Той ги огледа със смесица от любопитство и отвращение, след това размаха пръчката.

— Хох-кей! Обратно във вода! Измие останало тяло!

Те продължиха с гърдите, ръцете и лицата, изтъркаха си един на друг гърбовете, после започнаха да плакнат пяната от косите.

Курабаши удари силно с пръчката по ръба на кацата.

— Не! Не! Не добър! — Той бодна лентата на главата на Кадилак. — Махни това преди измие коса!

Кадилак и Стив се спогледаха угрижено.

— Изглежда, ще трябва да намерим някакво обяснение…

— Тогава най-добре измисли нещо умно. — Стив смъкна лентата си и се мушна във водата. Кадилак направи същото, след това излезе и започна да си мие косата.

Когато Стив се показа от водата, Курабаши попита:

— Тревна маймуна… защо ти вече няма бучки на лице?

Със зачервени кожи от енергичното бърсане Стив и Кадилак бяха подкарани по трапа в чисти, сухи дрехи и спряха на предната палуба на плаващия дом. След като им каза да постелят сламените си рогозки на палубата, сержант Курабаши ги остави под бдителния поглед на четирима въоръжени войници и закрачи към квартирата на Уантанабе. Десетина минути по-късно се появи главният джап. Не изглеждаше много доволен.

Следвайки примера на Кадилак, Стив падна на колене на рогозката и наведе глава, когато Уантанабе се изправи пред тях и пъхна под носовете им парцаливите превръзки за глава. Те бяха сгънати така, че пришитите камъчета да се виждат.

— Така, тревни маймуни… вие иска обясни таз измама?

Сега, когато имаше предимство във височина, той беше изоставил жабешката си поза. Старата практика на котка и мишка…

Кадилак стисна молитвено ръце и погледна косо към Стив. Очите му казваха: „Добре, умнико, искаш ли да обясниш защо сме направили това? Започвай да говориш.“

„Кучи син…“

— Не сме искали да ви измамим, майсторе на желязо! — започна Стив. — Камъните са само за, хм… за, хм…

Кадилак го избави от затруднението.

— … да прикрият нашия срам! Ние сме с кожи на Плейнфолк, но като наказание за лошия ни предишен живот Великата небесна майка не ни е дала същите тела като тези на нашите братя от племето. Откакто сме родени, нашите майки държат главите ни увити с ленти с камъни… защото нашият срам е и техен. И така започнатото от тях ние продължаваме и до днес.

„Не е лошо, Кади… не е лошо…“

Уантанабе отстъпи назад и заговори с верния си сержант. Кадилак успя да чуе по-голяма част от разговора. Главният джап се беше хванал на неговата измама, но това решение беше неохотно, повлияно от факта, че корабът с колела с всяка минута идваше по-близо.

Уантанабе подаде лентите на Курабаши. Стив и Кадилак затаиха дъх и обърнаха очи настрана, когато той ги размаха пред тях.

— Добра история. Но тя вярна е?

Кадилак се поклони още по-ниско.

— Плейнфолк говорят само истината пред майсторите на желязо. Воин, който лъже, за да спаси живота си, е без чест. Това е закон за моя народ.

Етическите кодекси за поведение бяха нещо, което майсторите на желязо можеха да разберат.

— Коджак наистина силни воини — призна Уантанабе. — Аз също знае срам, кой може дойде от нещастно обстоятелство на рождение. Това може обясни много неща.

Кадилак наведе глава.

— Майсторът на желязо има много мъдро и милостиво сърце.

„По-леко, Кади. Няма нужда да преиграваш…“

— Но сегашна трудност остава. Истината може потвърди летописец. Дотогава трябва намери начин да спрем по-нататъшен маймунски бизнес! — Уантанабе се изсмя силно при това остроумие и всички останали се присъединиха към него. В Ни-Исан, когато шефът се смее, ти си длъжен да се смееш по-силно и да продължиш, докато усмивката не слезе от лицето му.

По сигнал на Уантанабе Курабаши отиде до люка на предната палуба и извика някого отдолу. Появиха се трима войници. Единият носеше вериги, двамата други влачеха тежки квадратни дървени стеги. Бяха направени от две парчета, дебели около три пръста, с дупка по средата и свързани с желязна лента. Дадоха веригите на Стив и Кадилак и им наредиха да ги сложат един на друг на глезените и китките. Когато те го направиха и отново коленичиха на рогозките, разбраха защо стегите са направени от две половинки с панта на едната страна и болт на другата. Бяха за слагане на врата.

Стегите бяха няколко пръста по-широки от раменете им. Заключиха ги около вратовете им, прекараха веригите от китките през стегите и ги прикрепиха с други болтове. Беше брутално просто и пъклено хитро. За да запазиш равновесие, когато стоиш прав, трябваше да се прегърбиш, а за да намалиш налягането на желязната яка в основата на врата, трябваше да поддържаш стегата с две ръце.

Уантанабе застана за момент пред тях да се наслади на затрудненото им положение, след това, доволен, че няма вероятност да му причинят никакъв по-нататъшен проблем, се прибра. Курабаши каза на Стив и Кадилак, че могат, ако желаят, да седнат на рогозките си.

След като войниците отидоха да се приготвят за пристигането на кораба с колела, Стив се опита да намери най-доброто положение за стегата на врата си. Нямаше такова.

— Това ме убива…

— Мен също — прошепна Кадилак. — Какво, в името на Мо-Таун, ще правим, ако така оковани ни качат на борда на кораба?

— Нека най-напред ни качат. За другото ще мислим по-късно.

— Но…

Стив го прекъсна.

— Чуй ме. Убиха ли Дет-Уиш?

— Едва не го убиха.

— Да, но важното е, че не го убиха. Всичко това е част от тяхната тактика да ни накарат да се опитаме да разгадаем намеренията им. Това е техника на опит и проверка. Ако изпълняваш една операция и не знаеш какво да правиш по-нататък, най-добрият начин да запазиш самообладание — и да прикриеш собствената си несигурност — е да извадиш от равновесие другия. Действа безотказно.

— Надявам се да си прав. Звучи ми сякаш пикаеш срещу вятъра…

— Кади! Отучи се от това! Всеки път, когато изпаднем в затруднение, ти отхвърляш успокоителното. Просто се опитай да се успокоиш. Нещата винаги вървят от лошо към по-лошо, преди да станат по-добри. Мога да чета тези хора като видеоекран. По дяволите! Ти си този, който се предполага, че е експерт. Не можеш ли да видиш в какво състояние е?

— Той е разтревожен, да…

— Разтревожен?! Насрал се е от страх! Той организира цялата тази операция, казал е на някого там, че има двама водачи, готови да му покажат пътя, и сега открива, че ние не сме точно онова, което изглеждаме. Не знае защо и как, но знае достатъчно да обяви тревога. И знаеш ли какво? Повече от сигурен съм, че е започнал да се чуди за онези медальони, с които отплуваха Бул и Дет-Уиш. Дали са били само муски, или са били тайно съобщение, което да предупреди племето? На чия страна са Коджак сега? Обзалагам се и за нещо друго. Той няма да каже нито дума за това на хората от кораба.

— Ако бях в неговото положение, и аз не бих казал.

— Защото той не е самурай. Което означава, че не може бързо да свърши със себе си. Ако нападението не успее и той има лошия късмет да оцелее…

Кадилак кимна.

— И нещо също толкова лошо може да се случи на семейството му. Да, разбирам. Само едно нещо… Ти каза: „Ако нападението не успее“. Да не искаш да кажеш „Когато“?

— Разбира се! — озъби се Стив и пусна стегата на врата си, за да си размърда ръцете. — Ти знаеш какво ще се случи и аз знам какво ще се случи…

— Но той не знае…

— Точно така. Доволен ли си?

— Никога не съм се чувствал по-добре.

Седяха в тишина с уморителното тегло на вратовете си, без повече да се оплакват, и наблюдаваха как корабът с колела се приближава. На изток жълтото утринно небе се беше превърнало в сребърнобяло и сега преминаваше в синкаво като черупка на яйце. Златните петна, разпръснати по повърхността на водата от изгряващото слънце, бяха потънали, без да оставят следа в безкрайния набразден простор от сивота. Известно време по-късно, когато повърхността на езерото се промени подобно на хамелеон, за да съответства на задълбочаващата се синева на небето, чуха приглушеното, ритмично биене на двигателя на кораба с колела; слабите начални тактове на бавно, тържествено кресчендо, чийто хипнотичен четири тонален такт постепенно стана по-отчетлив, когато застрашителната маса на кораба се появи пред тях.

— Сетих се нещо — каза Кадилак.

— Ако не е нещо добро, не искам да го чуя. Все пак кажи го.

— Да предположим, че на кораба има някой от хората на Яма-Шита, който е бил свидетел на първите опити за летене в Херън Пул?

— Искаш да кажеш… някой, който… може да ни познае?

— Да. Погледни ме. Аз съм с почти същите дрехи.

— Но косата ти беше по-къса и кожата ти беше чиста.

— Твоята не беше.

— Но косата ми беше…

— Руса. Вярно, но само в корените. Останалата част беше тъмнокафява… каквато е сега.

Стив се замисли. Беше невероятно. Как не се беше сетил за възможността да се случи такова нещо?

— Лошо…

Вече можеха да видят в подробности блестящата кървавочервена надстройка, когато корабът дойде още по-близко, и струпаните на предните галерии фигури. Засега лицата им бяха бледи, безформени топчета, но скоро на тях щяха да се появят носове, усти и очи. И две от тези очи можеше скоро да доведат до тяхната гибел.

По обяд, когато корабът с капитан Рюку Каваниши хвърли котва близко до брега, Изо Уантанабе и жена му се качиха на една плоскодънна рибарска лодка и двама войници, облечени в изпрани униформи, ги откараха на него. И Изо, и Юмико се бяха погрижили да се облекат подобаващо за случая, както и сержант Курабаши, който стоеше на носа и държеше бамбуков прът, на който се развяваше флагът на Яма-Шита.

Корабът с колела беше закотвен с дясната си страна успоредно на брега — стандартна маневра, която позволяваше половината от оръдейната батарея да държи под контрол местността около предния пост. Не се очакваше никакво нападение, но майсторите на желязо винаги бяха нащрек за потенциални източници на опасност. В страна, където подозрението и интригата бяха обичайни, никой, който се стремеше към властта на шогун, не можеше да си позволи да не проявява бдителност — особено след предателствата, които бяха последвали разгрома в Херън Пул.

Същите правила бяха в сила и тук, на предните постове. Примитивните оръжия на тревните маймуни — повечето от тях доставени от майсторите на желязо — отстъпваха пред самурайската стомана, но имаше други опасности; тъмни сили, които не можеха да бъдат окачествени, но които бяха съвсем реални.

Изо и Юмико се качиха на палубата и един самурай от личния състав на Морита и един младши офицер на кораба ги поздравиха. Сержант Курабаши вече се връщаше с лодката към плаващия дом да вземе двамата непослушни водачи мюти.

След обичайната продължителна размяна на любезности и поредицата поклони, които докарваха носовете на семейство Уантанабе все по-близко и по-близко до безупречно чистата татами, накрая те се намериха изправени пред капитан Рюку Каваниши и самурая Тензан Морита. Жената на Изо, която беше поканена да присъства като знак на уважение към двамата, отдаде дължимото на високопоставените личности на подиума, след това заситни назад на снежнобелите си памучни чорапи, коленичи в дъното на стаята и не взе никакво участие в разговора.

Уантанабе отговори на въпросите на Морита бързо и, по мнение на капитан Каваниши, възхитително пестеливо. Когато Морита се запозна напълно със ситуацията и включените в нея личности, Уантанабе му каза за водачите, изпратени му от Карнеги-Хол да заведат атакуващата военна сила до, целта.

— Искам да ги разпитам — каза Морита.

Уантанабе прие прикритата заповед с поклон.

— Вашето желание беше очаквано от моята скромна личност. Наредих да ги докарат на кораба. С вериги и стеги на вратовете.

Морита погледна капитана на кораба, после каза:

— Предполагам, че имаш сериозно основание за това?

Уантанабе отново се поклони.

— Предпазна мярка, господарю, но те не са наранени, уверявам ви. Те бяха дръзки и поведението им ме разтревожи. Стигнах до заключението, че е необходимо известно ограничение, за да ги направя… отзивчиви.

Морита кимна.

— Веригите на китките ще са достатъчни…

— Какво ти казах? — рече Стив, когато им свалиха стегите и прангите.

В отговор Кадилак вдигна окованите си китки.

— Някои хора никога не са доволни — каза Стив, за да му подобри настроението.

— Тишина! — излая Курабаши. — Никакви приказки, докато не кажа говори! Вие отива срещне командир на експедиция. Голям майстор на желязо! Голяма власт! Покажете уважение иначе лоши неща случат!

Стив не се нуждаеше от напомняне.

Уантанабе и един самурай ги чакаха в горния край на трапа. Шест червени ленти бяха застанали зад окованата двойка. Самураите поведоха групата към втория етаж на галериите и спряха пред голяма самостоятелна каюта по средата на кораба. Самураят влезе пръв; двойната плъзгаща се врата се отвори и затвори зад него, сякаш командвана от магическо око. Уантанабе, Стив, Кадилак и охраната зачакаха мълчаливо навън. Лицето на динка не изразяваше нищо, но беше няколко нюанса по-бледо от обикновено, вените от двете страни на челото му бяха изпъкнали: бледоморави завъртени линии пулсираха в унисон с биещото му сърце.

Не биеше само то.

Двете врати се плъзнаха и самураят се показа. Когато се отвориха по-широко, Стив видя механизма — двама стражи, застанали отвътре. Юмико бе коленичила на рогозка вдясно. Още двама самураи седяха кръстато от двете страни на стаята. Право напред, блокирайки задната половина на стаята, имаше сгъващ се параван с по една червена лента, застанала на едно коляно във всеки край. Две кафяви рогозки лежаха една до друга пред паравана, а от двете им страни имаше още две, по края с бяло.

Самураят вече беше свалил сандалите си. Уантанабе направи знак на Стив и Кадилак да направят същото.

— Вие гледа мен — прошепна той. — Кога аз поклони, слага глава на рогозка. Кога вие седне, държи очи надолу. Стои през цяло време на колене. Не отговаря въпроси направо. Дава отговори само на този самурай. Раз-а-бра?

— Да, майсторе на желязо…

Последваха Уантанабе в стаята и заеха местата си на кафявите рогозки. „Цветът е доста подходящ“ — помисли си Стив: имаше предвид кашата, в която се бяха забъркали. Уантанабе коленичи отляво на Стив, самураят — отдясно на Кадилак. Охраната остана навън.

Когато вратата зад тях се затвори, двете червени ленти сгънаха паравана и го отнесоха в лявата страна на стаята; на подиума седяха двама самураи. Единият явно бе висш офицер в бойни доспехи — обичайните му лични вещи бяха наредени пред него; осем богато облечени адютанти се бяха наредили зад тях. Представляваха внушителна гледка и за да внушат още по-голям страх у двамата си примитивни гости, носеха зловещите маски с изпъкнали очи, които бяха причина мютите да наричат майсторите на желязо „мъртвешки лица“.

Стив и Кадилак забиха носове в пода и останаха така, докато не видяха хората около тях да се надигат.

Дори ако им беше разрешено да гледат директно хората на подиума, маските правеха невъзможно да познаят някого от тях. Двамата мъже, седнали пред другите, очевидно даваха нареждания. Единият от тях беше самураят майор Морита, но Стив и Кадилак нямаше начин да знаят, че вече са го срещали. Мисълта, че всички очи в стаята са насочени към тях, докато те не можеха да видят никого, плюс факта, че по някое време някой можеше да ги познае, правеха напрежението почти непоносимо. Отново безразсъдната увереност на Стив беше причина да не видят опасностите, които при трезво мислене трябваше да се ослепяващо очевидни.

Морита започна да разпитва двамата водачи, като използваше самурая за преводач. Самураят, който говореше бейсик безупречно, превеждаше отговорите им. Това, че Кадилак знаеше езика, му даваше предимство, тъй като той чуваше въпросите едновременно с преводача.

Точно това неочаквано предимство — а не нежеланието да поеме отговорност — накара Стив да остави Кадилак да даде колкото се може повече отговори.

Морита поиска обяснение как петимата „пътници“ са попаднали в ръцете на Коджак. Това не беше проблем. Кадилак каза, че е бил участник в издирващата група, и му даде редактирана версия на истинските събития, като пропусна историята със самолетите, взривяването на ешелона и факта, че те бяха заловени на два пъти. Продължи да разказва как един от петимата — мъж — бил лошо ранен и групата решила да се възползва от гостоприемството, предложено им от племето. Зарастването на костите на ранения продължило цяла зима. Благодарение на умението на лечителите сега той бил на крака, но не можел да предприеме дълго, тежко пътуване.

Морита попита дали знаят къде мислят да отидат „пътниците“. Кадилак отговори, че не знаят. Той и неговите другари били само прости рибари. Може би Карнеги-Хол знаел тези неща. Летописецът бил прекарал много дни и нощи в разговор с техните гости по странни въпроси и те използвали думи, които той, Кадилак, и неговият другар „Мотор-Хед“ не разбирали.

Тогава Морита попита кога последно са виждали „пътниците“. Кадилак му каза, чрез самурая, че е било през деня, преди да отплуват.

— Значи — каза самураят, превеждайки за Морита — Коджак държат трима мъже и две жени.

Кадилак, който вече беше съобщил тази информация по-рано, потвърди с кимване.

— Опиши ги — каза Морита. — Подробно.

Точно от това се страхуваше Стив. Погледна косо Кадилак. Той сигурно знаеше, че може да има такъв въпрос, но от изражението му беше ясно, че се беше надявал да не го попитат. Какво всъщност знаеха майсторите на желязо? Кого точно търсеха? Четири дълги кучета и един мют, каквито изглеждаха в Херън Пул? Четирима мюти роби и една куртизанка, която беше пътувала от Арибани на един от корабите с колела на Яма-Шита? Или петимата мюти, които бяха изчезнали от двора на търговеца на роби в Бу-фаро?

Кадилак разбра, че са сбъркали още от първия момент на пристигането си. Искаше се посредствена, животинска хитрост, а не подчертана интелигентност. Неговите дарби като летописец и неговата високомерна надутост го бяха накарали да повярва, че може да надхитри противниците, а трябваше да се прави на тъп. Ако бяха постъпили така още от началото, можеха да избегнат отговорите на потенциално опасни въпроси, като се направят — подобно на събратята си мюти, — че не помнят. Каква ирония, че точно той от всички хора беше забравил това! И сега беше много късно…

Морита знаеше за всичките три комбинации. Първото предадено от Уантанабе на двореца в Саракуза съобщение не съдържаше пълната история, но чрез по-нататъшни запитвания през зимата беше установено, че на убийците е „помогнато да излязат“ от страната.

Тяхното пътуване от пристанището на река Уда-сона през канала до търговеца на роби в Бу-фаро бе известно. Беше станало ясно и тяхното последващо „бягство“ — надлежно докладвано на властите, — съвпаднало с изчезването на мютския надзирател от кораба с колела, който ги беше извозил от Бу-фаро. Двете събития бяха ясно свързани и изчезването на надзирателя беше доказателство, че враговете на Яма-Шита са успели да внедрят свои агенти сред екипажите на корабите, които досега фамилията беше считала за напълно сигурни.

Дейността на търговеца на роби от време на време беше разследвана много внимателно, но разследванията се отнасяха до неплащане на данъци. Във всяко друго отношение неговото поведение беше нормално. Никой от използваните от Яма-Шита информатори никога не беше съобщавал нещо, което да даде основание на фамилията да подозира, че той може да е таен агент на То-Йота. Цялата събрана в Бу-фаро информация беше дошла от двамата му корабни чиновници, които бяха накарани с подкупи да разкрият обстоятелствата, свързани с пристигането и заминаването на убийците. Чак тогава семейството беше разкрило, че един от чужденците говори свободно японски и е имал нахалството да играе ролята на куртизанка.

Преди смъртта на Яма-Шита търговецът можеше да бъде арестуван и принуден чрез измъчване да разкрие степента на съучастничество, но при сегашния враждебен политически климат към семейството това щеше да е неблагоразумно. Беше много по-добре да го оставят жив и да го превърнат в двоен агент…

Страхът на Кадилак, че може да ги разпознаят, не беше неоснователен. Тензан Морита беше наблюдавал и наземните изпитания, и полетите на захранвания с ракети планер, проведени от конструктора дълго куче и неговото мютско протеже. И колкото повече гледаше двете тревни маймуни, коленичили пред него, толкова повече се убеждаваше, че ги е виждал и по-рано. Но къде? В Херън Пул? Нападението срещу събраните сановници беше извършено със смайваща дързост, но въпреки това… Можеше ли някой да е толкова смел, че да…

Морита отхвърли тази мисъл. Беше невероятно. И все пак имаше нещо в гласа на единия, когато отговаряше на неговите въпроси…

— Ние чакаме — каза самураят.

Кадилак облиза изсъхналите си устни. Бе стигнал до заключението, че е по-безопасно да се придържа към последната известна промяна на петимата „мюти“, тъй като на такава група беше по-вероятно да се предложи — и тя да приеме — гостоприемството на друго племе.

Джапите, изглежда, знаеха точно кого търсят, а той знаеше от Карнеги-Хол, че те са намерили двата скайрайдъра. Щеше ли да успее да ги заблуди, като опише петима случайни Коджак? Щеше ли това да ги спре да отплуват за Ши-Карго, или все пак щяха да продължат? От друга страна, ако джапите се откажеха от атаката, понеже неговите описания не отговарят на търсените от тях хора, какво щеше да стане с него и със Стив? Ако ги освободяха — и това АКО беше с главни букви — как щяха те да се върнат? Трябваше да вървят невъоръжени по дългия път по сушата и това можеше да се окаже толкова опасно, колкото пътуването на борда на кораба с колела.

Дилемата му се реши сякаш от само себе си. Те трябваше да се върнат по езерото и когато пристигнеха на другата страна, щяха да имат нужда от конете на майсторите на желязо. Това означаваше, че трябва да каже на човека на подиума, който задаваше въпросите, онова, което той очакваше да чуе. Беше интересен проблем, защото рано или късно трябваше да направи описание на Стив и на себе си.

Кадилак започва да описва Келсо и Джоди, след това премина към Клиъруотър. Никой от джапите, които бяха близко до нея в Херън Пул, не бе оцелял, но разпитващият го може би беше получил по-подробно описание от самия Мин-Орота. Кадилак, разбира се, не знаеше, че отношенията между Мин-Орота и Яма-Шита вече не са същите. Веднага след бедствието в Херън Пул и в последвалите откровения относно техните съвместни планове да повикат тъмната светлина Мин-Орота бързо се беше преориентирал, като бе оставил бившите си съюзници да понесат пълния удар.

Когато Кадилак започна да описва лицето на Клиъруотър и нейните най-забележителни черти, й сините очи, той стигна до едно гениално решение на оставащия проблем — как да опише себе си и Стив, без да бъдат разпознати. Щеше да размеси техните физически характеристики и да опише два нови образа, които щяха да имат части от „търсения“, съставен от майсторите на желязо портрет, но нямаше — и това беше малкият риск — да описват коленичилите пред тях двама души. Шансовете да успее бяха минимални, но нямаше време да търси по-добра идея. Кадилак пое дълбоко дъх и продължи.

Стив разбра какво се опитва да направи Кадилак и мислено му свали шапка. Беше безумен риск, но какво друго им оставаше? Те вече бяха разтегнали късмета си до точката на скъсване. Ако по някакво чудо излезеха от този разпит с глави на раменете, трябваше да намерят начин да взривят кораба!

Морита внимателно слушаше предадените от самурая описания на последните двама пътници и след като шепнешком каза нещо на капитана, заяви, че е доволен. После заповяда да изведат Стив и Кадилак от стаята.

— Моите поздравления — промърмори Стив, когато излязоха при червените ленти в коридора. — Свърши страхотна работа.

— Не говори! — отсече най-близката червена лента.

Вратите се плъзнаха и се затвориха, Уантанабе и жена му останаха вътре. Докато стояха на обутите си в чорапи крака, Кадилак се опита да чуе какво се говори в стаята, но гласовете бяха мъчително неясни. Петнадесет, двадесет, двадесет и пет минути по-късно — трудно беше да се каже колко, вратите се отвориха. Прибиращият се параван пак беше в центъра на стаята.

Стив и Кадилак се върнаха на рогозките си и се постараха да приемат подходящ скромен вид. Чуха от другата страна да се движат хора; тракане на ризници, съскащ звук от тежки копринени колани. Вероятно офицерът се връщаше след почивката за чая.

Пак махнаха паравана. Маскираните Морита и Каваниши седяха както преди на подиума, адютантите им бяха зад тях. „Какво, в името на Мо-Таун, ще ни питат сега?“ — чудеше се Кадилак. Когато всички се поклониха, той и Стив забиха носове в пода.

Преводачът на Морита се изправи и извика двама от по-нискостоящите си колеги от дъното на стаята. Те се изправиха зад Кадилак и преди той да разбере какво става, го хванаха за ръцете и бързо промушиха една тояга през веригата, закачена за белезниците около китките му. Прекараха тоягата зад врата му и отпред на двете китки да образува ярем, в който ръцете му бяха притиснати до тялото на височина на рамото. От това средната част на веригата се впи в гърлото му.

Секунда по-късно Кадилак видя върховете на острите като бръснач мечове на самурая, насочени към двете страни на главата му. Остриетата бяха само на косъм от кожата. Стомахът му замръзна, когато си представи ужасните рани, които мечовете можеха да направят върху лицето му.

— Ние смятаме, че ти не ни казваш истината — обясни преводачът. — Ето защо трябва да бъдеш наказан. — Остриетата бяха оттеглени, двамата самураи зад Кадилак го хванаха за по едно ухо.

Втренчен в безпомощния мют, самураят майор се наведе към капитан Каваниши и го попита на японски:

— Кое ще отрежем първо?

— Дясното.

Морита даде знак и Кадилак трепна в очакване на удара и дръпна главата си наляво.

Не последва рязане. Нямаше изгаряща болка. Беше трик. И липсата на кураж в критичния момент го издаде.

Морита се удари по бедрата, засмя се силно и сбута Каваниши.

— Какво ви казах? Разбира всяка дума! Не е ли невероятно? Знаех, че съм виждал това куче. — Той посочи Стив. — И се обзалагам, че този със сините очи също беше в Херън Пул! — Той се обърна към преводача. — Погледни внимателно косата му и ми кажи какво виждаш!

Стив не можа да разбере какво каза Морита, но когато самураят отиде до него и внимателно разгледа косата му, не се нуждаеше от превод. Бяха ги разкрили…

При толкова смърт и разрушение, които бяха оставили в Херън Пул, Стив очакваше най-малкото да бъдат жестоко наказани като прелюдия към нещо безкрайно по-лошо, но за негова изненада ги изведоха от каютата непокътнати. Дори охраната им не се отнасяше към тях грубо — нещо, което нарушителите дезертьори във Федерацията можеха да очакват от момента, в който паднеха в ръцете на военната полиция.

На предната палуба ги чакаше сержант Курабаши. Пак им сложиха веригите на глезените и стегите на вратовете. Една от червените ленти поздрави сержанта за участието му в откриването, че двамата мюти може да не са „тези, за които се представят“.

Стив беше установил, че е трудно да се разгадаят лицата на джапи, но Курабаши ги гледаше с вид, който, изглежда, беше смесица от неохотно възхищение и съжаление.

— Дълго куче смели, но много глупав. — Той се усмихна и прокара пръст през гърлото си.

Червените ленти ги свалиха долу и ги заключиха в малка тъмна каюта, чиято врата се отваряше към предния коридор на машинното отделение. Светлина идваше само от зарешетения люк на главната палуба над стълбата в края на коридора вдясно. Много малко от нея достигаше временната им килия, но Стив не се нуждаеше от ярка светлина, за да разгледа вътрешността. Корабът беше построен по същия начин, както онзи, на който се беше промъкнал, и каютата беше същата като онази от другата страна на тесния коридор, в която беше лежал през по-голяма част от пътуването, скрит в дългия сандък под леглото на Сайд-Уиндър.

Той познаваше също плана на машинното отделение; до предната преградна стена и двете страни на корпуса на височина осем фута бяха наредени цепеници. Огромен котел по средата, с ненаситна пещ, ограден от железни платформи и тясна пешеходна пътека, блестящи бронзови клапани, помпи, лабиринт от медни тръби и огромни стоманени бутала, чиято движеща сила, предадена чрез две масивни, обковани с желязо греди, въртеше монтираното на кърмата колело — двадесет фута в диаметър и широко над десет фута.

Стив знаеше, че е възможно да изпълзи през шахтите около движещите греди и да излезе на задната палуба. Можеха да излязат отгоре по стълбата и да отидат на проходната палуба над тях, където бяха настанени самурайските коне, и да излязат през един от квадратните люкове. Но с веригите и стегите на врата не можеха да отидат никъде.

Халката с ключовете бе закачена на стената отвън, но през яката решетка на заключената с катинар врата беше възможно да се промуши само един пръст. За да стигнат до ключовете, трябваше най-напред да разбият решетката и дори ако измислеха някакъв начин да го направят, не можеха да се опитат, тъй като във всеки край на коридора стоеше по един страж. Стив притисна лице до решетката и видя част от дясната ръка на стража, застанал близко до стълбата. Джапът до машинното отделение не се виждаше, но Кадилак беше чул, че му заповядват да застане на пост. След което, както всички войници на пост, той не беше разменил нито дума с колегата си, за да облекчи скуката.

— Не е добре, но… можеше да е и по-лошо — въздъхна Стив.

Кадилак седеше мрачен на голямата дървена койка в полумрака.

— Какъв е този бълбукащ шум?

— О, ще свикнеш с него. Тази каюта е под ватерлинията.

— Ще ми се да не бях питал. — Кадилак се опита да легне, но стегата на врата правеше това невъзможно. Той установи, че единственото удобно положение е да седи подпрян до стената, като предната част на стегата е опряна на коленете му.

— Съжалявам. Хванаха ни много глупаво.

— На всеки може да се случи — каза Стив. — Ако аз отговарях на въпросите, не бих се справил така добре като теб.

— Да. Но и нямаше да трепнеш, когато джапът им каза да ми отрежат дясното ухо.

— И аз щях да трепна, ако знаех какво ме чака — засмя се Стив. — Какво очакваш да ти кажа? Че си се провалил? — Той вдигна рамене. — Опитахме се да ги надхитрим и загубихме. Това е всичко.

Кадилак кимна мрачно.

— Изненадан съм, че те… По-добре да не говорим за това. Може да ни донесе нещастие.

— Е, ако това може да ти донесе някакво утешение, аз мисля, че засега сме добре. Така, както го виждам, задача номер едно за тях е да пипнат и останалите от нас. Болката идва по-късно…

— Но нямаме никакъв шанс да потопим кораба.

— Всъщност…

— Мислиш ли, че Клиъруотър ще…

— Ще ни измъкне от тази каша? Би могла — каза Стив. — Зависи.

— От какво?

— От много неща. Като например дали Бул и Дет-Уиш са се върнали успешно със съобщението и дали тя го е разбрала. И освен това там е Карнеги-Хол. Все още ли я поддържа, както обеща, или просто само вдига шум, докато стане готов да я предаде, ако нещата тръгнат погрешно?

Духът на Кадилак се възвърна.

— Не. Това няма да стане. Той се страхува от онова, което може да направи тя. — Той нагласи стегата си и се изправи. — Тя ще ни отърве от това, знам, че ще го направи.

— Ще ми се да беше толкова просто — каза Стив. — Аз й вярвам толкова, колкото и ти, но…

— Но какво?

— Няма да стане! — извика Стив и хвана Кадилак за ръката. — Чуй ме… и не викай толкова силно! — Той дръпна мюта към себе си. — Да започнем с това, че тя не знае, че ние сме в такава каша. Нека допуснем, че чака Уантанабе да пристигне там, където е бил в края на ноември, и че хората над нас на мостика са успели да се насочат към точно същата част от брега…

— Добре…

— Значи е тъмно. Както е уговорено. Те спират машините. Чудесно. Но да предположим, че не хвърлят котва и не чакат до зори, както очакват всички? Да предположим, че използват инерцията на кораба да ги откара на брега? Преди Клиъруотър и другите да разберат, че той няма да експлодира, носът на кораба може да е опрял брега.

— Но планът не е такъв! — изсъска Кадилак. — Ти чу какво каза Карнеги. Те трябва да пристигнат под прикритието на тъмнината, да се прехвърлят на брега и да разменят сигнали! Червени и зелени ракети!

— Няма да има никакви сигнали! Мислиш ли, че джапите ще вярват на Коджак, след като те са изпратили нас за водачи?! Не бъди наивен!

— Да… Прав си.

— Разбира се, че съм прав! Те ще се изсипят от кораба като бизони с ракети в задниците! В ситуация като тази всичко може да се случи. Тя може да бъде ударена от стрела или стъпкана от кон, преди да има време да реагира.

— Това е глупаво. Ти видя какво се случи в Херън Пул.

— Искаш да кажеш, когато самураите тръгнаха към нея.

— Да! Когато е обзета от силата, тя не може да бъде наранена от направени от човек оръжия! Талисманът е меч и щит!

— Не споря по това. Говоря, преди да бъде обзета от силата. Но добре, нека приемем, че успее да направи онова, което ние не сме могли. Да разбие кораба достатъчно далеч от брега, така че джапите, които са с брони, да се удавят, но достатъчно близко, за да могат всички оцелели коне да доплуват до брега…

— Знам какво ще кажеш. Тази каюта е под нивото на ватерлинията.

— Точно така. Когато водата започне да нахлува, ние първи ще започнем да газим във вода. Но поради всичките тези окови това няма да продължи много дълго. — Стив се изправи. — Като съдя по тежестта на тази стега, бих казал, че тя ще плува като парче бетон.

Нововъзникналата увереност на Кадилак започна да се изпарява и той изохка.

— Това беше, което предвиди, когато прочетох камъка — че ще се удавим.

— Грешно. Не че ще се удавим… почти ще се удавим. Има голяма разлика. Целият този разговор ни върна там, откъдето тръгнахме. Ние не можем да очакваме Клиъруотър да направи всичко. Нейната задача е да помогне на Коджак да се справят с всички майстори на желязо, които стигнат до брега. Останалото чака нас. Ние трябва да разбием този кораб и след това да се махнем оттук.

— Не трябва ли да е обратно? Как ще можем ние…

Стив го прекъсна.

— Виж… аз ще се справя с кораба, става ли?

— Но как?

— Няма значение как! Ако онова, което имам наум, задейства, това нещо ще изхвърчи до небето. Но при късмет корабът няма да потъне, докато всичко над главната палуба не пламне. Тогава ще тръгнем… в момента на най-голямата паника. Така че от сега до този момент ти трябва да измислиш как да ни измъкнеш от тази каюта… при такава ситуация.

— Брикман, слънцето залязваше, когато ни свалиха тук. Ако спазят първоначалния си план и плуват тази вечер, значи имаме…

— По-малко от десет часа. Знам. — Обстоятелствата бяха срещу тях, но имаше една личност, която може би можеше да помогне.

Роз.

Беше време да опита една малка своя магия…