Кървавата река

Глава 5

За планеристите на „Луизианската дама“ вторият ден донесе по-окуражаващи резултати. През нощта над главната площ на претърсване имаше нови снежни вихрушки, но вятърът, който беше променил пейзажа в нова картина с остри като нож дюни и дълбоки дупки, беше издухал натрупания върху изоставените скайрайдъри сняг.

Съгледа ги следобедният патрул, воден от Нейт Стинсън. Той беше заместник-командир на отделение на „Пясъците на Иво-Джима“ преди да бъде прехвърлен и издигнат на поста, който Джоди беше заемала на „Дамата“. Стинсън предаде новината на Хартман, а после, след като и четиримата пилоти огледаха района от ниско, нареди на Викърс да кацне и да проучи мястото на катастрофата.

Планеристът, един от двамата в настоящия патрул, чийто самолет беше оборудван със ски, не беше много очарован, но не можеше да направи нищо, освен да каже „Прието“. Кацна на някогашната магистрала и рулира до мястото, където единият от двата скайрайдъра стоеше повече или по-малко изправен, с носово колело, зарито в снега.

Като остави двигателя да работи в случай, че се наложи бързо да се махне, Викърс тръгна към него. Вятърът беше разчистил участъци от рушащата се магистрала, но растителността по наклоните беше хванала снега в ледена кора.

Това беше вторият оперативен полет на Викърс, но до този момент той беше кацал само на равния летателен дек на ешелона. Е, това не беше съвсем вярно. Беше извършил четири рисковани приземявания за изпробване на ските, но фактически за първи път изминаваше повече от десет метра на територията на Плейнфолк и преди да пресече Мисури никога не беше виждал толкова много сняг. Той тръгна напред с неточното предположение, че снегът е дълбок само до глезен, но пропадна през крехката снежна кора и потъна до колене. След като се възстанови от първоначалната изненада, се опита да продължи с целенасочената крачка, с която беше тръгнал от скайхока, но скоро беше принуден да премине към патешки ход поради затрупаните под снега корени и стебла, който се заплитаха в краката му.

„Проклета шибана повърхност… Първото семейство трябва да провери мозъците на онези, които желаят да живеят на такова отвратително място.“

Скайрайдърът не беше много далеч от магистралата, но докато стигне до него, Викърс беше изчерпал целия си речник от обидни и неприлични думи по адрес на скапаните високи жици, замислили тази операция.

От въздуха самолетът не изглеждаше повреден, но когато стигна по-близко, Викърс видя, че скайрайдърът се е превърнал просто в скелет. Орда търсещи плячка мюти, досущ като пустинни лешояди, смъкващи годните за ядене части от някоя мъртва камила, бяха оставили металните корпуси чисто голи: седалки, кабели, контролни лостове и жици, инструменти, люкове, части от навес, всеки квадратен сантиметър и всичко, което можеше да бъде отвинтено, разпрано или откъснато, беше изчезнало.

Огледът на покрития със сняг нанос около носовото колело показа, че при кацането скайрайдърът е заорал с откъснатата част на опашката. Викърс съобщи по радиото заключенията си на другите летци, след това се качи в своя скайхок и рулира на изток към другия самолет.

Той също беше оголен, но при внимателното оглеждане Викърс откри някои полезни следи. Петна от изсъхнала кръв върху краищата на назъбената надлъжна греда и спомагателно ребро в смачканата кабина свидетелстваха за силата на удара и вероятността, че най-малко един от петимата души, които търсеха, е или мъртъв, или сериозно ранен.

Под счупеното дясно крило Викърс намери — както и Изо преди него — следи от огън. Боровите клони, които групата на Стив беше сплела, за да направи стени на заслона, бяха разхвърляни и разпръснати, но няколко бяха останали сплетени и показваха за какво са използвани. Примусът и канчетата за храна — които можеха да му разкажат много повече, отколкото бяха разказали на Изо — бяха отнесени като трофеи, но разпръснатата наоколо пепел и капачки от консерви показваха, че оцелелите планеристи са прекарали известно време под заслона, преди да изчезнат в покритата със сняг пустош.

Дали бяха напуснали доброволно, или бяха прогонени от същите мюти, които се бяха нахвърлили върху двата самолета да търсят плячка, не можеше да се установи. Викърс докладва на командира на отделението за състоянието на падналия самолет и мнението си за случилото се.

— Прието, Блу Две. Излитай.

Тези думи беше чакал да чуе Викърс. Той забърза назад към скайхока — беше го извъртял срещу вятъра. Не губи време да се изчисти от снега или да завърже коланите. Просто отвори широко клапата и задържа дъх, докато достигна относителна сигурност във въздуха. Когато висотомерът показа, че скайхокът е на петстотин фута и продължава да се изкачва, от гърдите му се отрони облекчена въздишка.

На следващия ден снеговалежът и облачното небе не позволиха да се извършва търсене от въздуха. Въздушното отделение бездействаше, но останалата част от екипажа и контингентът от Пуебло имаха много работа. След откриване на двата скайрайдъра Хартман реши да продължи напред към Давънпорт. Със завършването на това придвижване щеше да се увеличи обсегът на действие на самолетите с още сто и четиридесет мили, което щеше да им позволи да прекарват повече време във въздуха на изток от Мисисипи.

Няколко отделения тежковъоръжени войници, облечени в бели комбинезони, докарани на срещата в Канзас Сити с танкерния влак, бяха изпратени на разузнаване на двадесет мили от река Сидър. Те намериха подходящ брод и „Дамата“ продължи напред и разтовари двата булдозера, които караше. Под ръководството на Бък Макдонъл те започнаха да правят рампа за достъп до водата. Лейтенант Мур, старши полеви офицер, вече беше разположил два бойни отряда на източния бряг за предмостие и беше изградил обичайния отбранителен периметър, който винаги се разгръщаше, когато екипажът „преместваше кал“ около ешелона.

На това място реката беше дълбока само шест до осем фута, а дъното беше твърдо, което означаваше, че „Дамата“ може да мине, без дори да си намокри корема. Пресичането се забави, когато техниците решиха, че трябва да използват експлозиви, за да взривят скалите в стръмния склон на отсрещната страна, но точно след зори на четвъртия ден булдозерите изкопаха необходимата площадка за излизане и „Дамата“ тръгна към Давънпорт.

Нарастващият брой стрелолисти, които кръстосваха небето, не остана незабелязан от домакините на Кадилак. Селището не беше нападнато, но като видя няколко скайхока в синьо и бяло да преминават почти директно над него, летописецът на племето Коджак, Карнеги-Хол, се разтревожи и попита уважаемите си гости дали появата на облачни воини и съпровождащата ги желязна змия са свързани с тяхното собствено слизане от небето.

Кадилак, който още от самото начало искаше да не остави никакво съмнение у Карнеги-Хол и старейшините на Коджак, че той и Клиъруотър са звездите от избраната група, която племето с нетърпение очакваше, остави без внимание предупреждаващия й поглед и отговори утвърдително.

Вече смаял племето с безупречното си владение на езика на майсторите на желязо и описанието на живота в Ни-Исан на всички равнища, той разкри, че Клиъруотър е повелител и държи ключа към няколко кръга на власт.

Като всички летописци, Кадилак не можеше да устои на една отзивчива публика — особено когато разказаната от него история повиши собствената му значимост. Нека старейшините на племето Коджак си отбележат това! Той, Кадилак, син на Скай-Уокър от Блек-Уинг, и тя, дъщеря на Тъндър-Бърд от Сън-Данс, са родени в сянката на Тройнонадарения. И Мистър Сноу — който беше познат и уважаван от равните на него от годишните събирания на търговския пункт — ги е обявил за меча и щита на Талисман.

И не бяха ли М’Колите най-силното племе на Ши-Карго, свалило девет облачни воини от небето преди да накарат желязната змия, дръзнала да нахлуе на територията на Плейнфолк, да се обърне и да побегне? Кадилак описа ролите, които той и Клиъруотър бяха изиграли в онази голяма победа, като сравни техните сили с онези, които притежаваше Мистър Сноу — Носителя на бури.

Карнеги-Хол и старейшините изреваха одобрително. Това наистина бяха велики дела!

Но имало и още нещо, заяви Кадилак. И продължи пред публиката, която поглъщаше всяка негова дума, да описва как, преди да напуснат източните земи те двамата и техните трима другари нанесли на майсторите на желязо смъртоносен удар, като убили силните господари на войната и осакатили бойците им с небесен огън и земна гръмотевица.

Хей-яяя…

Това, заключи Кадилак, станало, защото те и техните другари били заплашени и преследвани от подземните хора точно както след време мъртвешките лица щели да опитат да отмъстят за наранената си гордост.

Последната забележка на Кадилак беше напълно импровизирана — просто словесно разкрасяване. Но дори да чертаеше образи на бъдещето от виждащ камък с тяхното значение, изписано с огнени букви, той не би могъл да направи по-точно предсказание. Но той не беше определен от съдбата да разкрие смразяващата истина, която лежеше зад хвалбите му, докато опасността не връхлетеше върху него като скала, срутила се върху керван, пътуващ през тесен планински проход.

Карнеги-Хол, тъмен, зловещ на вид мют с рошава черна брада — който според Кадилак беше наполовина на възрастта на Мистър Сноу, — каза, че щом Клиъруотър е повелител и е помогнала на Мистър Сноу да отбият атаката срещу М’Колите, не би ли могла — като жест на благодарност за защитата и гостоприемството, оказани им от племето Коджак — да прогони тези облачни воини от небето и да принуди скритата желязна змия да се върне в дупката си?

Като чу въпроса, Кадилак зяпна, но вече беше отишъл твърде далече и не му оставаше нищо друго, освен да каже:

— Ако волята на Талисманът е такава, това ще бъде направено. — После почувства, че отговорът му се нуждае от по-колоритна окраска, и добави: — И ако това стане, Плейнфолк ще потвърди силата на Избраните и племето Коджак ще бъде справедливо възнаградено за това, че първо ги е приело.

„Колко вярно, мой млади приятелю — помисли Карнеги-Хол. — Колко вярно.“ Но наградите, които имаше наум той, бяха от съвсем различен характер.

Щом останаха за момент сами, Клиъруотър погледна Кадилак с унищожителен поглед.

— Браво. Този път надмина себе си. — Очите й блестяха от едва сдържан гняв. — Как смееш да говориш за скритите дарби, които само аз мога да разкривам!?

— Увлякох се — каза Кадилак и разпери извинително ръце.

— Идиот такъв! — Клиъруотър ядосано заудря с юмруци по гърдите му. — Докато те слушах, исках езикът ти да окапе! Как можем да направим онова, което обеща!?

Кадилак я парира внимателно.

— Успокой се! Не съм обещал да направим нищо. Казах, че то ще стане, ако волята на Талисманът е такава! — Той отстъпи назад и каза високомерно: — Време е да разбереш, че не аз обещавам. Тези думи са ми дадени. Ние с теб може и да не разбираме тяхното значение, когато те излизат от устата ми, но след време целта на Талисмана ще ни стане ясна. Научи се да бъдеш търпелива.

— Браво — отвърна Клиъруотър. — Надявам се да си прав. — Погледна го. Той вече все повече приличаше на надарения младеж, с когото беше израснала и чийто живот беше поверен на нейните грижи. Упорит, сложен, стремителен, капризен, но също и смел, лоялен, с въображение и привлекателен. Истински приятел. Кадилак, на когото беше отдавала тялото и душата си до съдбовния ден, който бяха предсказали Небесните гласове, когато облачният воин беше паднал от небето.

И бе променил живота им…

Кадилак я потупа успокоително по рамото.

— Не се тревожи. Имам усет за тези неща.

Тъмнината забули покритата със сняг пустош на изток от реперна точка Джолиет, Илиной. Стив седеше, загледан в тлеещите въглени. От другата страна на огъня Джоди хранеше Келсо със супа от пакетче концентрат от соя с аромат на телешко.

През деня Стив беше построил около лагера висока до кръста стена от сняг с четири изхода, които можеха да бъдат запречени от клони. Клони покриваха и пода. Освен че прикриваше най-ярката част от огъня през нощта, стената спираше ледения вятър и вътре бе относително топло и уютно.

След като нахрани Келсо, Джоди отиде при Стив и му предложи останалата супа.

— Не, благодаря, изяж я ти. Време е двамата с него да премахнем недоразумението.

— Мога ли да присъствам?

— Не. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Той видя, че тя се ядоса. — Знам, че ти е трудно да ми повярваш, но се опитай… само този път. Каза ли нещо на Келсо за…

Тя поклати глава.

— Какъв смисъл има?

— Права си. Ще му кажа, че аз съм го хванал по време на предаването. По този начин оставаш чиста. И без да се забъркваш в онова, което е направил Келсо, си имаш достатъчно проблеми.

Джоди вдигна рамене.

— Аз знам за теб.

— Да. И дори и това е прекалено много.

— И какво да правя, ако някой ме попита?

— Кажи им какво си направила и че си го направила, защото съм ти казал, че действам от името на Федерацията и… че ти вярваш, че все още е така.

— Разбрах. — Джоди се усмихна. — Ти наистина знаеш как да използваш стария номер с искреността. Спомням си как се опитваше да ме шашнеш, когато се срещнахме за първи път във форт Уърт. Очите ти заблестяха. Знаеше ли това?

— За Бога, Джоди! Не се опитвам да те лъжа! За твое добро е!

— Това е проблемът с момчета като теб.

— Какво искаш да кажеш с това „момчета като теб“?

— Преуспяващите. Вие нямате чувство за хумор. Но съвсем сериозно… онези хора, които може да ми зададат въпрос… да им кажа ли, че знам за Сайд-Уиндър и връзката му с японците?

— Само ако те попитат. Придържай се към златното правило. Не премълчавай нищо, но и не разкривай нищо доброволно. И преди всичко не се опитвай да оправдаваш действията си. Прехвърли вината на мен. Всичко си правила, защото аз съм ти наредил. Разбра ли?

— Разбрах… — Джоди стана.

Стив я последва.

— Очите ми наистина ли блестят?

Джоди се засмя.

— Опитваш се да ми кажеш, че никога не си се гледал в огледало? — Тя излезе извън снежната стена и погледна през клоните. — Кристо! Виж само…

Стив отиде при нея. Студената бяла луна грееше високо в синьо-черното сатенено небе. Светлината, достатъчна да хвърля сенки върху снега, превръщаше всичко в килим от перли. Пейзажът, суров и ослепителен на зимното слънце, беше забулен с тайнствени синкави сенки. В моменти като този беше лесно да се разбере защо мютите смятаха такава красота за вдъхновено творчество на някакво всемогъщо същество. Като Мо-Таун, Великата небесна майка.

— Това е едно от нещата, които ще ми липсват — каза Джоди.

— Да. Красиво, нали? В сравнение с това търговският център „Джон Уейн“ бледнее.

Тя го стисна за рамото.

— Смятам да се разходя малко, докато вие си споделяте тайните…

Стив се върна при огъня, сложи още клони, после се настани до Келсо.

— Трябва да поговорим.

— Ами ако не искам?

— Ами ако това означава да живееш, вместо да умреш?

— Искаш да кажеш, че имам избор?

— Искаш ли да знаеш нещо? Нещастието наистина изкарва наяве най-добрите страни на характера ти.

— Давай по същество, Брикман. Иначе може да заспя, преди да свършим.

Стив описа плана на Джоди да се качат на борда на „Дамата“ и причината, поради която тя смята, че ще я приемат дружески.

— Поради нейните връзки…

— Да. Мисля, че тя агент на Федерацията, нали?

Келсо посрещна това с дрезгав подигравателен смях.

Личеше, че изпитва болка даже при дишане.

— На нея може да й се размине, но какво ще стане с мен? Когато въведат серийния ми номер, в онова чудовище с голямото око в Хюстън ще разберат, че от три години съм дезертьор. И ще ме изхвърлят от ешелона, без дори да си направят труда да ми сменят превръзките!

— Вярно е, че рядко оставят ренегати живи, но в твоя случай мисля, че ще направят изключение.

— Така ли? Сигурно знаеш нещо, което не знам. — Келсо се опита да запази спокойствие, но начинът, по който стисна устни, го издаде.

— Грешиш. Но чух нещо, което не трябваше да чувам. — Стив гледаше лявата страна на главата на Келсо. — Не мърдай. Нещо пълзи по врата ти. — Той се пресегна и перна въображаемото насекомо, след това пъхна показалеца си под ухото на Келсо и намери приемо-предавателя с големината на грахово зърно под кожата точно в края на черепа.

Келсо се опита да отмести главата си, но собствената радиостанция на Стив вече беше приела сигнала и предала в тъпанчето му приличащия на жужене сигнал на комар. Джоди беше права. Дейв Келсо наистина беше „мексиканец“ — както Стив беше предположил още в Хе-рън Пул, когато беше чул червеноглавият нарушител да тананика „Надолу по пътя за Мексико“.

— Просто проверявам. Нека се досетя за твоя позивен сигнал… РТКР?…

— Откога знаеш?

— Отпреди да напуснем Лонг Пойнт. Чух Рат-Качър да вика Скай-Бъкит Три да предаде съобщение за Майка.

— И какво сега? Какво мога да ти кажа?

— Много. Онази вечер в Херън Пул… когато те срещнах на пътеката и…

— Аз тананиках нашия сигнал…

— Да. Когато аз подадох моя… защо не ми отговори?

Келсо вдигна здравото си рамо.

— Проверявах те. Джоди ми беше казала какво си намислил. Просто исках да се уверя, че наистина си един от нас.

— Да не искаш да кажеш, че отгоре на всичко има хора, които се преструват на „мексиканци“?

— Има най-различни хора, Брикман… преследващи различни собствени цели.

— И ти си мислил, че може да съм един от тях?

— Имах съмнения. Джоди също не беше сто процента сигурна. Трудно е човек да те определи.

— Внимаваш с кого говориш. А какво ще кажеш за промяната на мнението си по пътя към Лонг Пойнт?

— Много просто. Джоди беше тази, която неочаквано се разколеба. Аз се престорих, че съм съгласен с нея, за да разбера какъв курс ще приемеш ти. — Видя, че в очите на Стив се прокрадва съмнение. — Хайде, Брикман, знаеш начина, по който Майка държи да се работи. Ако не са изпратени като екип, агентите не се свързват един с друг без предварителни инструкции.

— Освен в бедствена ситуация.

— Правилно. Но не е задължително да се отговаря на сигнала за помощ, ако с това се излага на риск собствената операция. Същото се отнасяше до ситуацията, когато ти ми се обади. Ако съобщението не е шифровано, всеки агент има право да реши как да реагира. Зависи от обстоятелствата. Той може да не иска да се разкрие, след като години наред е бил прикрит. Добре, това може би означава, че има времена, когато дясната ръка може да не знае какво прави лявата, но това е единственият начин, по който АМЕКСИКО и провежданите от нея операции могат да останат в тайна.

— Да, така е… — Неочаквано му хрумна нещо. — Случайно ли се срещнахме в Небраска, или…

— Случайно, разбира се! Боже! Що за въпрос? Ако знаех, че ще ме пленят онези шибани диваци, нямаше да ме видиш! — Келсо лъжеше, но сега, когато Брикман мислеше, че знае всички отговори, беше по-лесно да го преметне.

А и това почти беше вярно. Те бяха предупредени за пристигането на Брикман. Като съвсем нов член на АМЕКСИКО, той беше подложен на изпитание до границите на физическата му и душевна издръжливост — и го беше издържал блестящо. Келсо и Медицинската шапка бяха инструктирани да се върнат и да го освободят, преди да пострада сериозно и по щастливо съвпадение искрената загриженост на Джоди се оказа удобно прикритие. Събитието, което се оказа непланирано, беше неочакваната им среща с племето М’Кол.

— Какво правеше ти там? — Стив знаеше, че е губене на време да го пита, но любопитството му беше непреодолимо.

Келсо се засмя прегракнало.

— Никога няма да престанеш да ме учудваш, Брикман.

— А какво ще кажеш за Малоун? Той, изглежда, знаеше много за феди под прикритие.

— За това трябва да питаш него. — Келсо се прозина. — Още много въпроси ли имаш? Вече не мога да си държа очите отворени.

— Искам да предадеш съобщение на Майка.

Келсо пак се прозина.

— Надявам се да не е дълго…

— Не. Но слушай внимателно. Аз съм изпратен да заловя трима мюти. Кадилак, Клиъруотър и техния учител Мистър Сноу.

— Е, двама от общо трима не е лошо. Особено като първа задача.

— Ще ме изслушаш ли? — попита ядосано Стив. — Важно е! Тези двамата са нищо в сравнение с Мистър Сноу. Ти видя какво направи Клиъруотър в Херън Пул. Нали? Е, Мистър Сноу може да освободи десет пъти по-голяма сила от тази!

— Да не би да предлагаш да го помолиш за помощ?

— Единственият начин, по който мога да отида при него, е чрез неговите ученици. Те са подготвяни да заемат мястото му, когато умре, и те са единственото слабо място.

— Продължавай…

— Загубата на Сайд-Уиндър и на двамата МХ пилоти беше необходима да ми даде по-голямото прикритие, от което се нуждаех. Кадилак и Клиъруотър трябваше да повярват, че съм напълно предан на Плейнфолк. Затова обещах на Мистър Сноу, че ще направя всичко възможно да ги спася от Ни-Исан. Ако можем да ги върнем безопасно в тяхното племе в Уайоминг, аз ще съм герой за племето и…

— И ще хванем и тримата.

— Точно така. — Стив се усмихна. — Разбираш ли, работата е там, че аз всъщност не давам пукната пара за спасяването на мръсната ти кожа. Просто ми трябва човек, на когото да се доверя и който да обясни какво става. Някой с подходящи връзки. Първото нещо, което трябва да направиш, когато отидеш на борда на „Дамата“, е да се свържеш с Майка, да му предадеш току-що чутото и да помолиш Хартман да изпълни заповедите му. Искам неговият ешелон да излезе оттук колкото е възможно по-скоро и не искам да виждам друг на север от Канзас, докато не се обадя.

— Те може и да изтеглят „Дамата“, но не ги виждам да задържат цялата шибана война, докато ти изпълниш задачата си.

— Ти просто предай посланието.

— Добре. Но трябва да те предупредя. Ако някой ми предложи бързо възстановяване под пълна упойка, може да се наложи посланието ти да почака, докато не изляза от нея.

— Боли, а?

— Много. — Келсо потисна един пристъп на болка и стисна ръката на Стив. — Слушай. Оценявам подкрепата. Благодаря за помощта ти да ме върнеш у дома.

— Още не си се върнал, амиго.

— Почти е станало. Дължа ти го, нали?

— Ако предадеш съобщението, ще сме квит. Но ако искаш да ми направиш услуга, просто се погрижи Джоди да излезе цяла от тази каша. Тя жертва главата си, за да спаси твоята. Запомни го.

— Ще го запомня…

— Добре. Ето и последното. Ако някой друг, освен Майка се интересува, единствените оцелели сте вие двамата. Ти не си видял нищо. Джоди знае цялата история. Разбра ли?

— Да…

Джоди дойде да даде на Келсо нощната доза болкоуспокояващо, после го погали по челото.

— Сега поспи. Искаме да си в добра форма за голямото събитие.

— Кога ще е?… Утре ли? — Очите на Келсо започнаха да се затварят.

— Скоро — каза Стив. Трябваше да бъде скоро. В санитарната чанта бяха останали само още две ампули морфин.

На връщане към лагера старейшините на Коджак осигуриха на Кадилак и Клиъруотър две ръце ескорт вместо обичайните пет. Макар това да изглеждаше като подценяване на тяхната значимост, то всъщност беше замислено като комплимент. Като чуха високомерните думи на Кадилак, старейшините стигнаха до заключението, че дори само половината от това да е вярно, Избраните са повече от способни да се защитят сами.

Решението не беше единодушно, но несъгласните отстъпиха пред Карнеги-Хол. Летописецът също не искаше да излага на риск тяхната сигурност, но етикетът трябваше да се спази. Да осигурят на почетните си гости същия или дори по-голям ескорт би означавало, че думите на Кадилак за неговата и на Клиъруотър сила не са взети на сериозно.

Спазваната от години традиция изискваше летописците да си говорят открито. Те можеха да не споделят всичко, което знаят, но всичко, което споделяха, трябваше да е истина. Защото дори един член на тази избрана група да загатнеше с дума или дело, че един брат по дух е използвал дарбите си за лъжа, това щеше да е публично оскърбление с непредсказуеми последици.

Старейшините имаха друга, по-практична причина за намаляване броя на ескорта; имаше остра нужда от воини на друго място. Появата на желязна змия беше нарушила зимния сън на мютските племена, чиято територия лежеше близо до Мисисипи. Ако можеха да преодолеят отделните си интереси, те може би щяха да успеят да изградят обща и силна защита; но денят, когато племената Плейнфолк щяха да сменят враждебността си с чувството за национална държава, беше още много далеч.

Вместо да се бият, те започнаха да се оттеглят на североизток. Същата сутрин група воини на Коджак се бяха срещнали с една предна група С’Нати от едно неизвестно племе, които забиваха колове в територия, вече обявена за собственост на М’Уоки.

С’Натите — чакалите, подмазващи се на глутници вълчици Д’Троит — бяха прогонени без бой, но заплашиха да се върнат с още хора и това разтревожи старейшините на Коджак. С около деветстотин воини от двата пола Коджак не се страхуваха от нападение от съперничещо племе, но не биха могли да устоят на едновременно нахлуване на тяхна територия на няколко противника — както щеше да се случи, ако желязната змия продължеше да настъпва.

Един неблагоприятен конфликт можеше да бъде избегнат само ако се премахнеше заплахата от този страхотен звяр. Тъй като Кадилак беше заявил, че неговото появяване на сцената е директно свързано с появата на Избраните, беше естествено да се очаква тези надарени личности да използват обединените си сили да премахнат заплахата. На Карнеги беше възложена задачата да обясни на Кадилак преди той да си тръгне, че победата над желязната змия вече не се смята само като жест на добра воля; сега това беше важно, за да не бъде смазано племето от натиск от изместените им съседи.

Сърцето на Клиъруотър се сви, но Кадилак прие задачата с увереността на човек, за когото няма нищо невъзможно. Докато тичаха на юг, той реши да не обръща внимание на укорителните й погледи, но се укоряваше за неконтролираното си красноречие. И загадъчната личност, която се криеше в мозъка му, с нарастваща тревога си задаваше същия въпрос без отговор: „Какво ще правя?!!“

Стив пресрещна колоната една миля на север от лагера и отведе Кадилак и Клиъруотър настрана.

— Разтревожихте ме. Очаквахме ви още онзи ден.

— Пътят е по-дълъг, отколкото мислехме — каза Кадилак.

Стив погледна Клиъруотър. Лицето й изглеждаше измъчено.

— Добре ли си?

Кадилак отговори преди нея.

— Тя е чудесно. Какво направихте с Келсо?

— Все още е с нас, но се приготви да чуеш изненадата. Джоди направи интересно предложение и мисля, че трябва да го обсъдим. — Той огледа небето. — Хайде да се поприкрием…

Облечените в кожи воини ги последваха между боровете и седнаха достатъчно далече, за да не чуват.

Стив погледна мютите, после попита:

— Как се разбрахте с техния летописец?

Кадилак отговори със самодоволна усмивка.

— Тук сме, нали? Изиграх му истински номер.

Изражението на Клиъруотър не се промени, но очите й говореха за друга история.

— Сигурно… Но как така вие и Мистър Сноу не сте знаели за това пророчество за Избраните? Нали всички летописци си предават тези неща по време на годишните събирания на търговския пункт?

Кадилак не се опита да скрие раздразнението си от този опит за подкопаване на новосъздадения му авторитет.

— Брикман! Остави въпроса за пророчествата на онези, чиито умове са обучени да разсъждават върху такива неща!

В опит да запази мира Клиъруотър каза:

— Древния може да е скрил тайната, за да ни защити. Неведението и ужасът на унижението, които трябваше да изживеем в източните земи, ни дадоха безразсъдния кураж, който ни беше необходим. Предварителното знание на тези неща може би щеше да отслаби решителността ни.

— Умно — каза Стив и кимна възхитено. — Но не дава отговор на моя въпрос. — Той кимна към седналите настрана мюти. — Ако те са ни чакали, това означава, че е било определено да оцелеете при пътуването ви в Ни-Исан. Така че няма никаква разлика дали сте знаели в какво се замесвате, или не.

— Може ли да се върнем към истинската цел на този разговор? — сряза го Кадилак. — Не сме тук да оправдаваме нашите действия, а да чуем защо не си решил проблема с Келсо!

— Ще стигна и до това. Тези хора там… те ли командват, или вие?

Кадилак погледна дванадесетимата мюти и се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Кристо! Въпросът е пределно прост! Ще направят ли каквото им кажеш!

Кадилак отново погледна към мютите, след това погледна предпазливо Стив.

— Просто ми кажи какъв е планът, Брикман. Виждам, че изгаряш от желание да ми кажеш.

— Страхотно. Самолетите, които видяхме, са…

— … от „Дамата“. Знам. Краищата на крилата им са бели. Само че са „Марк Ту“, за разлика от моделите с делта крила, на които летяхте ти и Джоди миналата година в Уайоминг. Преди М’Колите да туриха край на обещаващата ти кариера.

— Правилно… — Стив не допусна прекъсването да го отклони. Кадилак се мъчеше да уреди стари сметки и имаше известна възможност. Ако не бъдеше спрян, скоро щеше да си повярва, че той движи нещата. Беше време за малко подмазване. Една лека усмивка. — Когато влезеш в нечий ум, ти наистина го източваш.

— Просто исках да ти го напомня… в случай че се опиташ да го подминеш.

— Напротив. Това е шанс да се представиш пред новите си приятели.

— Не ми казвай. Остави ме сам да се досетя. Джоди смята да направи опит да се върне на борда на „Дамата“… и ще вземе и Келсо.

— Браво. Източването на сакето от организма ти наистина ти е изострило ума.

— Добре. Това ще ни отърве от Келсо, но каква ще ни е ползата?

— Джоди ще се закълне с ръка на сърцето, че е видяла как на връщане ни е хванала голяма хайка мюти. Нея не са я видели, защото е била на закрито с Келсо, но тя ни е видяла с далекогледа. Те са ни посекли и след това са провесили телата на пръти и са ни отнесли.

Кадилак и Клиъруотър се спогледаха угрижено.

Стив усети, че нещо в думите му не се връзва, и се опита да ги успокои.

— Сигурно се чудите дали може да се вярва на Келсо, че ще потвърди историята й. Няма проблем. Откакто заминахте, той непрекъснато е упоен. Не знае дори ден ли е, или нощ. — Той ги погледна, но лицата им не изразяваха нищо. — Така че само от нея зависи. И тъй като тя е доверен член на екипажа от пет години…

— Те ще й повярват…

— Разбира се — продължи Стив. — Когато новината стигне до Гранд Сентрал, оттам ще кажат на Хартман да се прибира. Вие ще защитите честта си и всички ще могат да се върнат и отново да спят.

Кадилак се замисли. Брикман му предлагаше възможност, каквато търсеше. Планът започна да изкристализира в ума му.

— Хитро… харесва ми.

— Добре. Сега го обясни на онези там. Не искаме, когато дойдат самолетите да ги вземат, да започнат да правят глупости, нали?

— Не съм пълен идиот, Брикман.

Стив се приготви да му отговори, после премисли и преглътна острите си думи. Щеше да има достатъчно време да тури тази тревна маймуна на мястото й.

Когато Хартман се показа на екрана да съобщи, че на сто и четиридесет мили на изток от сегашното им местоположение е видян отпечатан в снега един осемцифров сериен номер, новината беше посрещната със спонтанен одобрителен вик. Тъй като на екипажа на „Дамата“ беше казано, че търсят петима трекери, всички бяха искрено доволни, че са ги намерили, но истинското вълнение беше предизвикано от перспективата за ранно завръщане у дома.

Макдонъл позна серийния номер, изписан на екрана от радиокомуникационния техник, който беше приел съобщението. Хартман, който знаеше, че има серийни номера, означаващи повече от онова, което се вижда, го беше вкарал в компютъра.

Веднага се появи отговор:

Никой, бил на борда по това време, не беше забавил 12 юни.

Хартмай знаеше, че Джоди е на повърхността, откакто му беше заповядано да промени курса в Тринидад, но беше истински изненадан, че е получил като на тепсия положителна идентификационна карта и местоположение, точно когато търсенето след едно обещаващо начало беше заприличало на търсене на игла в купа сено, така че каза на Макдонъл:

— Това е невероятно…

— Изобщо не ме изненадва, сър. Тя е твърд тип. — От устата на Голямото Д терминът — прилаган без разлика на пола — беше висока похвала. И рядко се правеше.

Хартман се обърна към дежурните изпълнители и техници на „седлото“.

— Това е, господа. Първият ни контакт… и тя е от „Дамата“.

Всички се развикаха възторжено.

Хартман кимна на командира на въздушните сили.

— Предприемете процедури по завръщане, господин Бакстър. Искам Казан да бъде докарана на борда колкото се може по-скоро. Това включва и всички, които са с нея. Дръжте ме в течение. Искам да знам историята в нейното развитие.

— Слушам, сър! — Бакстър отдаде чест и отиде да изпълни задачата.

Хартман отведе Макдонъл настрана.

— Не искам да развалям удоволствието на другите, Бък, но когато я докарат, разчитам на вас приемът да бъде сдържан. — Видя как широката усмивка на Макдонъл помръкна. — За седемнадесет месеца може да са се случили много неща.

Комендантът го разбра.

— Просто не мога да си я представя като нарушител, сър. Казан беше лоялна. Вината за нейното изгубване отчасти е моя. Щом придошлите води се оттеглиха, един от нейното звено — планеристът Брикман — дойде при мен. Предложи да оглави група за издирване по реката. Отказах му. Казах му, че не искаме да губим планеристи за откриване на трупове! — Той се усмихна унило. — Знам, че малко след това бяхме ударени от крещяща маса диваци, но тогава така мислех.

— Направили сте онова, което е трябвало, Бък. Няма място за съжаление… особено сега, когато тя е намерена и очевидно е в достатъчно добро състояние, за да напише името си на снега. Споделям уважението ви към нея, но няма да можем да я задържим при нас. Всъщност вероятно ще трябва да мине много време преди да я реабилитират. Ако изобщо я реабилитират. Когато оценителите се заемат с нея…

— Тя ще се оправи, сър. Залагам пагона си. Шефът на екипажа ми разказа как е паднала от площадката за кацане. Ако питате мен, й е трябвало повече от обикновен късмет да се измъкне от такава каша. Разстоянието от Уайоминг до Илиной е твърде голямо, за да се премине без ешелон. Да, сър. Горя от нетърпение да чуя какво е преживяла. Прав ли съм да мисля, че е свързана с онези два скайрайдъра, които търсим?

— Няма да можем да разберем това, докато не дойде на борда — отговори Хартман. С изключение на неговия заместник лейтенант Купър и навигатора Райдър никой на борда не знаеше, че Казан и Брикман са двама от петимата, които „Дамата“ трябваше да намери. Сега беше извадено на показ името на Казан, но Хартман прецени, че е благоразумно колкото се може по-дълго да избягва да я свързва със свалените самолети.

— Защото казват, че скайрайдърите често се използвали от феди.

Хартман се наежи. От поучителния душ с полковник Мари Андерсън той беше убеден, че „Дамата“ е изпратена да събере остатъците от една тайна операция, която беше протекла погрешно. Но не беше готов да споделя мислите си с някой друг.

— Нямам коментар, господин Макдонъл. И един съвет. Избягвайте по-нататъшни предположения по тази тема — и пред публика, и насаме.

Макдонъл застана мирно и безупречно отдаде чест.

— Слушам, сър!

Когато комендантът напусна „седлото“, дойде старши полевият командир Мур със заместника си капитан Върджил Клей.

— Какво има, Боб?

— Върджил има идея, която иска да сподели с вас.

Клей обясни.

— Лейтенантът от станция Пуебло предложи да преведе отряд през Мисисипи, така че да имаме подкрепа на суша.

— Хармър? Онзи със счупения нос?

— Същият. Твърди, че има деветнадесет мъже, готови да отидат с него. Всичките имат боен опит при зимни условия.

— Знае ли колко далеч трябва да пътува? Казан е на сто и четиридесет мили на изток оттук.

— Вече е решил този проблем. Имаме четири скайхока, комплектовани със ски. Планира да закрепи две шасита за хора — по едно от всяка страна на фюзелажа.

Хартман се обърна към лейтенант Мур.

— Могат ли скайхок да вземат допълнително двама пътници с пълно бойно снаряжение?

— Могат, ако се свали многоцелевото оръдие. Хармър е проверил всичко това с Бакстър. Ако всичките четири самолета направят три курса, за седем часа и половина можем да имаме на земята двадесет души. Курсът в двете посоки ще продължи приблизително три часа.

— Което означава, че първите осем души ще бъдат сами три часа.

— И за това е помислил. Другите самолети ще трябва да осигурят въздушно прикритие при подготовката. Всъщност те ще се нуждаят от такова прикритие през дневните часове през цялото време, докато са там.

Хартман не изглеждаше впечатлен.

— Което означава, че цялата ни въздушна сила ще е ангажирана, докато този глупак се опитва да спечели слава и почетна награда, и ще са необходими седем и половина часа да се карат всички. — Той поклати глава. — Много разточително прахосване на въздушни сили…

— От друга страна… — започна Мур.

Хартман го прекъсна.

— Знам какво ще кажете, Боб. Мисля, че трябва да почакаме, докато Казан пристигне на борда. Нека видим каква е нейната роля в тази работа и кой друг е там.

— Разбрано.

Капитан Клей изглеждаше разочарован — надяваше се да участва в пътуването и също да спечели почетна грамота.

— И така, какво да кажа на лейтенант Хармър, сър?

— Дайте му карта да се запознае с мястото и му кажете да приготви списък с необходимите неща за себе си и хората си. Имат ли оръжие?

— Само лично оръжие, сър.

— Погрижете се да бъдат въоръжени според правилника. И кажете на Хармър, че той лично трябва да провери въоръжението на отделението си и да се погрижи всичко да е в идеално бойно състояние. Искам до дванадесет часа да са в отлична бойна форма!

— Слушам, сър! — Дясната ръка на Клей отхвърча до дългата козирка на жълтата бейзболна шапка. Той се обърна кръгом и излезе.

— Това ще ангажира лейтенанта за известно време — каза Мур.

— Да. — Хартман въздъхна. — Проклети пионери. Само защото не са го направили на ешелоните, не могат да устоят на желанието да докажат колко са усърдни. — Той прокара пръсти по краищата на рунтавия си бял мустак — знак, че размишлява над нещо. — Мислите ли, че може да е таен агент?

— Трудно е да се каже — отвърна Мур. — Защо не попитате Мери-Ан?

— Може и да го направя. Междувременно не го оставяйте на мира, Боб. Може да се попревъзбуди и да се разкрие.

Мур се усмихна.

— Бих казал, че не е вероятно. Но винаги има шанс.

Въпросът на Хартман относно изпълнения с ентусиазъм лейтенант от Пуебло се отнасяше до прикрито разгръщане на военен екип, придаден към отдела на оценителите. Те изпълняваха същите задължения като редовните войници със съответния ранг, но истинската им задача беше да контролират операционното „старание“ и компетентност на командирите на ешелона и екипажите им.

Тяхното присъствие на борда на един ешелон или вътре в попътната станция обикновено излизаше наяве, когато се появяваха като свидетели пред дисциплинарния трибунал. Никой не знаеше колко разпространена е тази неприятна практика, но знанието, че свидетелските показания на тези долни личности е изпратило добри хора до стената, караше всички да са нащрек.

В известен смисъл работата (тоест оценката за „отношението“ на екипажа към лидерството и директивите на Първото семейство) на оценителите на активна служба — защото това беше тяхната официална длъжност — наподобяваше на работата на политкомисарите в поделенията на Съветската армия — особено по време на инцидента отпреди Холокоста, известен като Втора световна война.

Комисарите обаче бяха видими и можеха да обсъждат с военните командири „правилността“ на тактическите решения. Един ОАС имаше също власт да провали кариерата на човек; трудността идваше от това, че не можеш да видиш дори върха на айсберга. Когато го откриеш, обикновено вече си накован лошо и загиваш заради нарушения на Кодекса — не се приемаха никакви смекчаващи вината обстоятелства.

Оценителите можеха да прекарат в определена команда месец или година. Един ОАС можеше да бъде старши или младши офицер, техник, войник — всякакъв. Това беше особеността и красотата на системата — не беше необходима огромна армия от хора да си навират носа навсякъде. Подобно на много от влиянията, упражнявани от Първото семейство, това действаше по класическия принцип, известен като „СНС“ — Страх, Несигурност и Съмнение.

Лейтенант Хармър може би беше доказал, че е досаден, но един от неговите спътници от Пуебло, Дийк Хейуд, се оказа истинска находка. Видеокомуникационният техник имаше ненаситна страст към безоблачното небе, но доколкото всички знаеха, това не беше нарушение, наказуемо със затвор — макар че може би беше явно умствено нарушение. Каквото и да беше официалното мнение, екипажът на „Дамата“ смяташе пристрастеността на Дийк за малко и простимо отклонение, когато се съпоставеше с факта, че този човек беше електронен гений. Още щом се качи на борда, той поправи няколко системи и сега се беше заел с апаратури, чийто периодични повреди се бяха оказали непосилни за диагностичните умения на техниците на „Дамата“.

В очакване на първия контакт въздух-земя Дийк беше комплектувал две идентични черни кутии — една за всеки от сменяващите се патрули от четири самолета. Монтирани на „Скайхок“, те позволяваха на човек от земята да се свърже с „Дамата“. Единственото, което трябваше да направи планеристът, беше да пусне подходящо опакован уоки-токи и Хартман можеше да говори директно с човека долу.

Групата на Стив обаче имаше две радиостанции — по една към всеки от пакетите за оцеляване, с които бяха комплектовани двата паднали самолета. В резултат на това Джоди първа се обади по радиото още преди да й пуснат парашута.

Гас, който си представяше как пристига с изгрева като легендарната 5-а кавалерия, не беше много доволен.

— Няма значение — каза Бакстър. — Нали ще слезете да я вземете.

Скрити на безопасно разстояние под боровете на север от лагера, Стив, Кадилак и Клиъруотър се редуваха да наблюдават събитията с далекогледа, който беше дошъл от същия пакет за оцеляване, като преносимата радиостанция, която лежеше до тях. Тя беше настроена на стандартната честота, използвана за връзка въздух-въздух и въздух-земя.

Стив видя Джоди да се появява с втората станция в лявата си ръка и ракетен пистолет в дясната. Тя погледна към кръжащите високо в небето самолети, после изстреля почти успоредно на повърхността зелена ракета. Ослепителното огнено кълбо падна почти по средата на огромните цифри, които Стив и Кадилак й бяха помогнали да утъпче в снега през нощта.

Стив наблюдаваше как от горящия магнезий се разнася пушек и мислено направи преглед на извършената подготовка, за да се увери, че са взели предвид всичко.

За да придадат тежест на думите й, че е прекарала последните няколко дни самичка с ранения Келсо, те грижливо прикриха следите от последните си движения около лагера и когато се оттеглиха на север към сегашното си скривалище, вървяха в колона по един.

Преди да напуснат лагера Клиъруотър използва малко сапунени листа и разтопен сняг да изтрие боята от лицето, врата и ръцете на Келсо, после помогна на Джоди да направи същото със себе си. Почистването беше нужно, за да предотврати инстинктивната реакция на хората, които щяха да ги спасят. Ако неочаквано се намереха изправени пред мюти, те вероятно веднага щяха да стрелят. Тогава Стив се сети, че когато видят изрисуваното й тяло, това неизбежно ще доведе до неудобни въпроси.

Джоди се съгласи и скоро се изправи съвсем гола и трепереща до малкия огън. Всички се струпаха около нея и я затъркаха като луди.

Раните на Келсо не позволяваха да се направи същото, но Стив реши, че това не е проблем. „Мексиканецът“ щеше да бъде хоспитализиран веднага щом стигнеше на борда и Карлстром, предупреден с кода РМ4, прикрепен към серийния му номер, щеше да осигури той да бъде заобиколен със стена от мълчание.

Докато Стив повтаряше с Джоди сценария, за да са сигурни, че всичко е както трябва, Кадилак и Клиъруотър направиха последен преглед на Келсо — увериха се, че шините и превръзките са все още здраво на мястото си, за да се избегне разместване на крайниците му по време на пътуването по въздуха. Когато свършиха, Кадилак помогна на Стив да провери лагера и се погрижи всички следи да сочат, че е бил зает само от двама души. Клиъруотър пък каза на Джоди да се наведе, за да масажира врата й и да облекчи болката от нараняването, което беше претърпяла при катастрофата. В един момент Джоди, изглежда, за кратко заспа, но когато отвори очи, можеше да си движи главата спокойно, без ни най-малък пристъп на болка.

— Това е невероятно!

— Не и за Плейнфолк — каза Кадилак.

— Всичко е в ума — обясни Клиъруотър, хвана Джоди за ръката и я погледна в очите. — Когато дойде време да се действа, вслушай се в гласа в себе си и ще можеш да извикаш необходимата сила да изпълниш каквото се иска от теб.

Това се стори на Стив малко странно, но после бяха излезли да утъпчат номера на Джоди в снега и той не беше помислил отново за него.